Среднощният диамант

12

Движех се бавно през двора, като се придържах към сенките и търпеливо изчаквах моментите, когато мъжете от градската стража не гледаха в моята посока. Макар че работата им беше да оглеждат всичко, най-важната им задача беше да попречат на някой буен мъж да нахълта през вратата и да се възползва от крехките жени вътре.

Черният път към Кейп Триумф лежеше точно пред къщата и беше лесно да го последвам към града. За всички беше лесно да го последват — това беше проблемът. Маскирана или не, бях сама през нощта и въоръжена само с очукания си нож. И макар този път да бе предпочитан от онези, които пътуваха от отдалечени части на Денъм, той всъщност не водеше право към Кейп Триумф. Беше обаче толкова директен, колкото позволеше изобретателността на човек. Бях чувала наетите пазачи да мърморят недоволно за него. Навсякъде около нас в тази част на Денъм земята се простираше като завивка от съшити разноцветни парчета плат. Някои участъци бяха разчистени за бъдещи насаждения. Бяха заобиколени от по-големи гористи пространства, състоящи се от всевъзможна растителност. Един такъв горист район се намираше между Уистерия Холоу и покрайнините на Кейп Триумф. Мъжете казваха, че минаването право през него съкращава около една трета от времето за пътуване. Но земята беше обрасла с бурени и по-лошо, някои части бяха мочурливи. Дори и ако някой успееше да разчисти част от нея, щеше да е твърде рисковано оттук да се прекарват каруци и карети.

Но човек, който ходи пеша, можеше да успее да се придвижва чудесно. А ако въпросният човек случайно се натъкнеше на друг пътник, щеше да е по-лесно да се скрие сред дърветата, отколкото по открития път.

Шмугнах се в гората и наметката и полата ми веднага се заплетоха в къпинака. През зимата увивните растения бяха изсъхнали, но бодлите им си бяха останали остри. Не толкова ме нараняваха, колкото ме забавяха — същото важеше и за прескачането на повалени клони и други горски наслоявания. Заради тях безшумното прокрадване бе невъзможно.

Когато стигнах намиращия се близо до тресавището участък, открих калта замръзнала и втвърдена. Предположих, че това бе една от ползите от студа, но въпреки това теренът беше груб и неравен. Една едва очертана пътека накрая облекчи донякъде ходенето, макар да беше толкова тясна, че не можех да поставям краката си един до друг по нея.

Около половин час, след като бе започнал преходът ми, излязох на друг път: дрехите ми бяха изпокъсани и мръсни, глезенът ме наболяваше. На север, на по-малко от миля разстояние, светлините на града излъчваха слабо сияние и из тялото ми се разля подновена енергия. Отъпкана пръст и коловози потвърждаваха, че този път е оживен, а двама мъже на коне преминаха с гръмък тропот покрай мен, без да ме удостоят с втори поглед. Последвах ги нетърпеливо почти толкова развълнувана, че отивам в града, колкото и от желанието да съобщя новините си. Подмина ме и една каруца и пътят ми скоро се вля в друг, по-широк, по който имаше още по-голямо движение. Внушителното укрепление на Кейп Триумф вече се извисяваше над нас и осъзнах, че съм дошла до главния вход на града. Само двама войници стояха на пост при казармите. Единият имаше вид, сякаш беше зает да си чисти оръжието. Или може би дялкаше.

Щом пристъпих през портите, трябваше да си наложа да продължа да се движа. Искаше ми се да си стоя там и да запечатам в паметта си всяка подробност наоколо. Бях ходила в градове преди — стари градове като Санта Лус и Осфро. Градове, пропити с история, в които дори самите камъни имаха родословие и в чиито квартали съществуваше стриктно разделение между богати и бедни. Тук границите бяха по-замъглени. Познавах историята на градския план на Кейп Триумф и виждах всичко, докато вървях по улиците, и се надявах, че не приличам твърде много на външен човек. Най-старите участъци от града носеха признаците на ранната колонизация, където заселниците бяха издигали каквито сгради за живеене и магазини са могли да защитят, без особен замисъл за някакъв еднороден план. По-нататък улиците бяха изградени с повече мисъл и обособени в жилищни и търговски райони. Но дори сред тях старите правила бяха нарушени. Бижутериен магазин до кожарска работилница. Елегантен магазин за шапки до пивница.

Подозирах, че в града ще съществуват по-отчетливи разделения между богати и бедни, но тук, в сърцето на търговията, всичко беше прелестна бъркотия. Сред жителите му също личеше онова многообразие от класова принадлежност и облекло, каквото бях наблюдавала на доковете. В този час повечето бяха излезли да се развличат, и по-голямата част бяха мъже. Постарах се да вървя целеустремено, тъй като отдавна бях открила, че това привлича най-малко внимание.

Минах покрай една по-възрастна двойка, която затваряше работеща до късно вечер сергия за сладкиши, и ги попитах дали знаят къде е магазинът на Грант. Използвах белсиански акцент. Прикриваше сирминиканския, но беше лесноразбираем от осфридианците.

— Напоследък има много такива магазини — каза ми старата жена. — Всеки иска да замине в пустошта и да забогатее с един удар.

— Един от собствениците е Елиът — казах. Съпругът й се почеса по главата.

— О. Уинслоу и Елиът. Оттатък на Броуд Стрийт. Още ли са живи?

— Е, магазинът им още е отворен — отвърна жената.

— Не съм виждал някой Уинслоу или Елиът там от години — възрази той. — Не мисля, че някога изобщо е имало Елиът.

— Има един Елиът там сега — казах. — Току-що завърнал се от Осфро. — Грант ми беше разказал малко от използваната за параван история. Бизнесът беше законен, а Уинслоу, първоначалният основател, се беше оттеглил и го ръководеше от разстояние чрез посредници. Като верен поданик и приятел на агенция „Макгру“ се беше договорил със Сайлъс да посочи Грант като фиктивен съсобственик.

— Е, това е — каза съпругата. — Сега просто хвани по Сентрал, върви две пресечки по Броуд и завий надясно. Не можеш да го пропуснеш.

— Вероятно е затворено — изтъкна съпругът й. Потиснах един стон. Имаше голяма вероятност да е прав, а ако беше така, как щях да открия Грант? Спомних си писмото на Сайлъс Гарет:

— А ателието за облекла „Пърсивал и син“? Знаете ли къде се намира?

Лицето на мъжа се разведри:

— Имате предвид шивача Пърси? О, разбира се. Упътиха ме как да стигна и дотам, но се отбих първо до магазина на Грант просто в случай че работеше до късно. Изготвеният по шаблон надпис „Уинслоу & Елиът“ се открояваше ясно — както и друг, който гласеше „затворено“. Чувствайки се малко по-неуверена, тръгнах по улицата към ателието на шивача и изпитах надежда, че там ще извадя по-голям късмет.

Но то също беше затворено. Въздъхнах. Или Сайлъс всъщност не живееше там, или беше излязъл из града. Когато вдигнах поглед, видях, че всички магазини имаха втори етаж. Имаше няколко тъмни прозореца, но повечето бяха осветени. Като онзи над шивашкото ателие. Обикновено ателие, отворено до толкова късно? Не — осъзнах, забелязвайки тясно стълбище, което водеше нагоре към пасаж, обикалящ втория етаж. Долният етаж беше предназначен за търговия, горният — за живеене. Качих се по стълбите до горния етаж и почуках на вратата точно над шивашкото ателие.

Отвори я по-възрастен мъж с прошарена в сиво коса и с кожа, загрубяла от слънцето. Когато ме видя, повдигна едната си рунтава вежда и внезапно се запитах какво щях да правя, ако предположението ми се бе оказало грешно. Висок вик зад мъжа обаче ми даде да разбера, че бях намерила правилното място.

— Сигурно ме будалкаш. Вкарай я вътре, преди да я види някой.

По-възрастният мъж изсумтя и отстъпи встрани с бдителен и проницателен поглед. Грант закрачи към мен с изражение, което познавах добре. В работен панталон и едва прибрана вътре риза той беше много по-небрежна версия на порядъчния пасажер на борда на Добра надежда. Косата му си беше приблизително същата.

— Твърде късно — казах, когато вратата се затвори зад мен. — Видяха ме много хора. Но никой не ме разпозна.

— Познах те за две секунди. Свали това. Ужасна блондинка си.

Другият мъж се приближи бавно с ръце, напъхани в джобовете.

— Винаги си толкова вежлив, Грант. Радвам се да видя, че Осфро не те е променил. Няма ли да ме представиш на приятелката си?

Грант махна смътно в моята посока:

— Да, да. Мирабел Виана, Сайлъс Гарет. Сайлъс, Мирабел.

Едно малко огледало на стената ми показа, че не съм ужасна блондинка. Можех да мина за осфридианка — или белсианка — по-убедително, отколкото очаквах.

Свалих перуката и маската и се ръкувах със Сайлъс:

— Приятно ми е да се запознаем. И можете да ми казвате Мира.

Изражението на Сайлъс не се промени много, но онази вежда се повдигна отново, докато изучаваше лицето ми. С мек тон отбеляза:

— Поне веднъж момчето има право. Онази перука скрива красотата ви.

— Какво искаш да кажеш с това „поне веднъж“?

— Какво прави тя тук? — попита Сайлъс на свой ред.

— Добър въпрос. — Погледът на Грант се извъртя обратно към мен. — Знаеш уговорката за информаторите. Не бива да идваш при мен.

— Информатор? — Другата вежда на Сайлъс се повдигна. — Откога ти се занимаваш с информаторите?

Стрелнах го с нервен поглед, преди да отговоря на Грант:

— Айана не беше наблизо.

— Ти да не би да си някое от онези момичета от Бляскавия двор? — Стъписването на Сайлъс нарасна, докато постоянно местеше поглед между Грант и мен. — Нима си замесил и двете с Айана в това? Да не си се побъркал?

За пръв път виждах Грант да изглежда дори леко смутен.

— Тя ще се натъкне на повечето от нашите заподозрени. Тя получава информацията, Айана ни я носи. Идеално е.

— Нищо в това не е идеално — каза Сайлъс.

— И нямаше да е тук, ако не съществуваше основателна причина — добави Грант многозначително. Почти с надежда.

Преглътнах, малко неприятно изненадана, когато двамата насочиха вниманието си към мен. Сайлъс притежаваше по-различен тип убедителност от тази на Грант. Голяма част от тази на Грант идваше от собствената му самоувереност и незачитане към светските любезности. Сайлъс излъчваше авторитет въпреки измамно безобидната си фасада. Присъствието му изпълваше стаята. Разбирах как ръководеше агенция „Макгру“ в колониите.

Придадох си твърдост, когато срещнах погледа му:

— Теодор Крафт беше в нашата къща днес и спомена, че отива в Бейкърстън утре. Че е важно и не може да бъде отложено за друг ден.

Възцари се мълчание. Никой от двамата не каза или направи нещо и започнах да се чувствам глупава. Думите, които току-що бях изрекла, ми се сториха толкова банални. Толкова незначителни. Току-що бях съобщила безсмислен обикновен факт.

Най-после Сайлъс вдигна ръце и бавно се отдалечи от нас:

— Мътните да го вземат!

Погледнах неловко към Грант, който… сияеше.

— Не се тревожи — каза той. — Сайлъс е ядосан просто защото бях прав.

Сайлъс се обърна рязко:

— Изобщо не съм казал това.

— Мислиш си го. — Хуморът изчезна от изражението на Грант, заместен от нещо по-сериозно. Напрегнато. — Но и ти беше прав. Мислеше, че Крафт измъква контрабандата. И чух, че два търговски кораба са пристигнали вчера.

— Тогава изглежда, сякаш съм била права да ви съобщя това — казах.

Грант ме изгледа с изражение, стряскащо подобно на гордост.

— Да, беше.

Сайлъс започна да кръстосва стаята.

— Трябва да съобщим на Креншоу. Незабавно. Той може да разбере кой ще се срещне с Крафт.

— Мога да тръгна още сега — каза Грант. Посегна към тежко кожено палто, преметнато на един стол.

— Не, аз ще отида — отвърна Сайлъс. — Мога да замина тази вечер. Ставите ми не са каквито бяха, но все още съм по-бърз ездач от теб. Креншоу ме познава по-добре и не искам прикритието ти да бъде поставено под въпрос. Трябва да се установиш тук. Виж дали можеш да научиш каква е официалната причина на Крафт да замине. И разбери дали Ейбрахам Милър е бил дежурният митнически инспектор. Наистина трябва да претърсим дома му тези дни, ако ни се отвори благоприятна възможност.

— А аз какво да правя? — попитах.

— Заеми се пак със задачата да си намериш съпруг. — Сайлъс спря на място и се обърна към Грант. — А ти ще трябва да се погрижиш тя да се прибере тази вечер. Но първо — една дума насаме. Моля, седнете и се настанете удобно, госпожице Виана.

Сайлъс рязко посочи с глава към нещо, което май беше спалня. Грант направи гримаса и покорно го последва. Сайлъс затвори вратата.

Настаних се на стола, на който висеше палтото на Грант, и се огледах наоколо, докато вдигах нависоко крака си. От едната страна се намираше спретната кухня, а основното пространство на мансардата изглеждаше като съчетание от дневна и кабинет. От спалнята едва дочувах приглушени гласове — гневни гласове. Взирах се жадно във вратата, питайки се дали шпионската ми кариера е приключила. Захвърляйки етиката на вятъра, скочих и притиснах ухо към дъбовата врата.

— …знаеш нещо за Бляскавия двор? — точно казваше Сайлъс. — Те смятат онези момичета за ценна стока! Тримата Торн наемат истински горили да ги пазят. Нещата няма да се развият добре за теб, ако те хванат да я мъкнеш наоколо нощем!

— Положението й…

— По дяволите положението й. Няма да стане магия само защото тя е красива и с добро положение. От всички пъти, в които… ахх, не мога да повярвам. — Чух как подът изскърца и се зачудих дали Сайлъс отново крачеше напред-назад.

— Тя не е някакво злочесто момиче. — Грант звучеше забележително спокоен. — Вече познаваше много от методите ни и усвои всичко друго, което знаех, само за седмици.

— Изненадан съм, че е отнело толкова дълго — промърмори Сайлъс.

— И дори запамети целия шифър.

— Показа й шифъра? Да. Да, разбира се, че си й го показал.

— Как иначе щеше безопасно да предава писмени бележки?

— Е, очевидно като си сложи маска и се измъкне тайно посред нощ! Имаш късмет, че е жива, при положение че е сама и беззащитна.

— Не е беззащитна. Носи нож. Умее да се бие.

Едва можех да повярвам на онова, което чувах. На кораба Грант винаги беше извънредно пестелив с похвалите си.

— Идването й тук не влизаше в плана — продължи Грант, — но предвид обстоятелствата с Айана…

— Айана също не би трябвало да бъде въвличана в това. Хората вече се отнасят с недоверие към баланкуанците. Ще си навлече много неприятности, ако я хванат да се промъква наоколо.

— Айана може да се грижи за себе си. Не се тревожи за нея.

— Тя не е най-големият проблем. А ти. Не знаеш как да ръководиш шпиони, така че не започвай сега. Ако правеше това по правилния начин, шпионите в твоя обръч нямаше да говорят помежду си. Нямаше да се познават. Нямаше да знаят как да стигнат дотук! Твоето момиче чудо би трябвало да използва уменията си да си служи с шифър, за да остави съобщение за Айана на предварително уговорено тайно място в имението на тримата Торн, което след това да ти бъде предадено в друга явка.

— Мирабел е знаела, че новината е важна и трябва да ми я предаде — възрази Грант. — Това беше доста находчиво.

— Така се създават — и загиват — шпионите. Тя няма да направи това отново. Вън от играта е. Трябва да се върне при празненствата и роклите си.

Затворих очи. Не, не. Нуждаех се от това. Нуждаех се от парите, за да помогна на Лонзо. Нуждаех се от тях и заради себе си, за да докажа, че съм способна и находчива.

— Сайлъс, ще пропилееш огромен шанс. Остави я да направи това. Тя е умна. Има подходящите връзки. Може да разсейва мъжете.

— Да, забелязвам.

— Какво трябва да значи това?

— Знаеш какво означава. Спиш ли с това момиче? Миг тишина. Отворих очи.

— Разбира се, че не.

— А искаш ли? — продължи да упорства Сайлъс. Ново колебание.

— Пилееш време. Това няма връзка с темата и е нелепо.

— Връзката е, че ти се държиш нелепо. — Когато проговори отново, Сайлъс беше по-спокоен. По-уморен. — Виж, това е най-големият случай, който сме имали някога. Не засяга само нас. Колониите са в опасност. Както и бъдещето ти. Размисли ли? Нима забрави какво си заложил на карта?

— Не съм забравил.

— Тогава я отстрани, Грант.

Когато никой от двамата не каза нищо повече, осъзнах, че вероятно се готвеха да излязат. Върнах се забързано на стола си и се престорих, че съм се съсредоточила върху глезена си, когато вратата се отвори.

— Благодаря за съдействието тази вечер — каза ми Сайлъс с далеч по-сърдечен тон, отколкото преди минута. Взе едно палто и една торба. — Грант ще те отведе обратно. Аз потеглям за Бейкърстън.

Тръгна си, без да каже нито дума повече. Вдигнах очаквателно поглед към Грант, готова да го чуя как казва, че работата ми с агенция „Макгру“ е приключила. Вместо това той попита:

— Какво ти е на крака?

— Хмм? О. Глезенът ме боли от бурята насам. А сега ме боли и прасецът.

— Така ли? — Той коленичи пред мен и посегна към крака ми, после спря и очаквателно вдигна поглед. Осъзнах, че чакаше разрешение.

— Давайте — казах, все така озадачена, че още не беше казал нито дума за нарежданията на Сайлъс.

Грант предпазливо запретна полата ми нагоре до коляното.

— Дръж я така. — После свали калната ми обувка и внимателно започна да опипва около глезена и стъпалото ми, следейки реакцията ми. След това се премести нагоре към бедрото ми. Когато го натисна от вътрешната страна, рязко си поех дъх навътре и трепнах.

— Глезенът ти е наред — каза той. — Но вървиш странно на него — отпускаш тежестта върху прасеца и бедрото? Вероятно се опитваш да щадиш глезена за сметка на останалото. Това напряга мускулите и вероятно е предизвикало силен спазъм. Мога да помогна. — Когато отново побутна глезена, изписках и пернах ръката му настрана.

— На това помощ ли му казвате?

— Част от процеса. Ще те отпусне, да, но ще стане по-зле, преди да се подобри. Ти си решаваш. Не съм аз този, който трябва да танцува, обут в малки обувки с каишки през следващите няколко седмици.

— Добре. Направете каквото трябва… оу!

Не се шегуваше, като каза, че ще стане по-лошо. Знаех, че всички мускули в тази част от крака са възпалени, но не си бях давала сметка какъв твърд възел имам в прасеца си, докато той не започна да впива пръсти в него.

— Отпусни го — нареди той, като изпъна крака ми. — Не — само го напрегна повече. Отпусни. Остави го да се смъкне. Не се опитвай да правиш нищо с него. Дори не го повдигай.

Отпуснах крака си колкото можех, и се опитах да не викам от болка, докато ожесточеният масаж продължаваше. Стиснах зъби:

— Какво стана със Сайлъс?

— Приблизително каквото очаквах. — Грант не вдигна поглед. — Прекали с мърморенето.

— Той… не ми се стори много доволен, че съм тук. Предположих, че ще прекрати сделката. Че ще ми каже да си вървя и ще откаже да ми плати.

— Никой не смята да се отърве от теб. Не и след като донесе такава полезна информация. Той ме запозна с положението, когато дойдох в града. Все още няма много пристигащи кораби, но пътуванията на Крафт винаги съвпадат с пристигането на поредния от тях. Това е първият път, в който Сайлъс получава предупреждение преди заминаването му. И всичко е благодарение на теб и блестящия ти ум.

— Престанете. Никога не сте се държали толкова мило с мен. Смущаващо е. — Това, а и все още не можех да повярвам, че ме лъже. Или пък… дали действително лъжеше? Нищо, което бе казал, не беше невярно. Просто не ми казваше цялата истина.

Почувствах се още по-неспокойна, когато той вдигна поглед и ми се усмихна. Наистина се усмихна. Усмивката дори стигна до очите му и накара нещо в гърдите ми да се стегне. Никога не бях виждала Грант толкова… щастлив. Като нормален, сговорчив човек — не някакъв постоянно изпълнен с напрежение циник, който вечно беше свръхсъсредоточен върху работата си.

— Ти, Мирабел, току-що доказа, че заслужаваш петдесет златни монети. Но не мисли, че ще получиш дори едно медно петаче повече.

— Не бих си и мечтала — промърморих, гледайки как се върна към работата си. — Та, значи, какво да правя сега? Да продължа с живота в Бляскавия двор? Да се приготвя да очаровам и да танцувам с всички мъже, с които успея?

Той направи пауза, ръцете му се отпуснаха от двете страни на прасеца ми. От този ъгъл не виждах много добре лицето му, но усмивката като че ли беше помръкнала леко.

— Предполагам. Затова си тук. Как е кракът сега? Предпазливо натиснах прасеца си отстрани. Възелът не се беше отпуснал напълно, но беше по-малък и по-мек. Целият мускул се беше отпуснал. Освободена от най-силната болка, внезапно осъзнах в какво скандално положение се намирам. Мъж в краката ми. Полата ми — запретната нагоре. Ръцете му — върху крака ми.

Но не бях скандализирана. По силата на някакво негласно споразумение двамата никога не бяхме споменавали онзи път, когато с хитрост бях измъкнала услугата от него. Бяхме се държали толкова благоприлично, колкото подобава на мъж и жена, които се познават, и си позволявахме свойско поведение едва когато уроците ни прераснеха в размяна на заядливи реплики или единият от нас вбесеше другия. Понякога все още изучавах онези изваяни черти, мислите ми все още се връщаха към онзи път, когато бях прокарала ръце по косата и гърдите му. Но беше лесно да пренебрегна всяко все още останало желание, когато бях съсредоточена върху по-важните си цели в Адория. Беше много лесно, когато вече не го виждах всеки ден.

Но ето че сега беше пред мен, държейки крака ми в ръцете си. Допирът на кожата му до моята беше топъл и всяко място по тялото ми, където бяха преминали пръстите му, бе оживяло. А местата, които не бяха докоснати, се надяваха, че ще бъдат.

Вземи се в ръце, казах си. Изключи това точно както правеше преди. Имаш да се тревожиш за по-важни неща. Помниш ли, когато говори с Тамзин? Когато накара отиването в леглото с мъж да звучи като нещо, което с лекота можеш да приемеш или отхвърлиш? Отхвърли това.

Но когато така лекомислено бях казала това на Тамзин, не бях изправена лице в лице с мъж, който беше така вбесяващо привлекателен — и просто вбесяващ като цяло. Мъж, който ме гледаше така, сякаш той също внезапно бе осъзнал естеството на сегашното ни положение.

Припряно пуснах полата. То смъкна ръце почти толкова бързо.

— По-добре е — казах. — Още ме наболява, но просто като от по-активно движение.

— Хубаво.

За миг ни завладя неловко чувство и ми се прииска да знаех какво си мисли. Отново бе навлякъл непроницаемата си маска.

— Как… откъде знаехте какво да правите? — попитах най-накрая.

— Защото някога, в един друг живот, чиракувах при лечител.

— Наистина ли? Кога?

— При чичо ми. Но както казах, това беше друг живот. — Грант се изправи на крака и ми подаде обувката. — Всичко това ще се подобри, ако спреш да се опитваш да щадиш глезена си, когато ходиш. Оставяй го да свърши малко работа понякога, а после си почивай, когато можеш. Танцуването няма никак да ти се отрази добре.

— Не мога да го избегна. — Аз също се изправих и предпазливо отпуснах тежестта си върху пострадалия крак. — Много по-добре.

— Сайлъс взе единствения кон, до който мога лесно да се добера, но мога да хвана друг.

— Няма нужда. Мога да се върна пеша. И не е нужно да ме придружавате. Ще се справя.

— Вероятно. Но тъмните улици и провинциалните главни пътища са опасни за всеки сам човек.

— Всъщност не вървях чак толкова по главния път. Минах напряко през някаква гора край Уистерия Холоу.

— Килър Понд Удс? Вървяла си през тресавище в тъмното?

— Беше замръзнало и имаше пътека.

— Мирабел.

Само това каза, преди да изчезне в спалнята. Когато се върна, изглеждаше като не толкова покрита с белези версия на работническото си превъплъщение от Осфрид, завършващо с раздърпана перука и твърде голямо палто.

— За какво е маскировката? — попитах, докато нахлузвах своята.

— Грант Елиът не бива да бъде свързван с нещо повече освен с магазина си. Някоя и друга нощ навън, едно бързо питие в някоя кръчма? Не е кой знае какво. Излизанията, повтарящи се всяка нощ, може да повдигнат въпроси.

Когато тръгнахме, из града още имаше много гуляйджии и Грант заобиколи по-многолюдните места. Оглеждах тези шумни улици с копнеж, надявайки се, че ще имам възможност да ги изследвам някой ден. Може би можех да се омъжа за съдържател на кръчма.

С Грант не говорехме много помежду си, докато минавахме през главните порти и излизахме на главния път. Не се докосвахме, но остро усещах всеки сантиметър между нас. Накрая спрях и посочих към горист участък отстрани покрай пътя. Бях забелязала един пън с причудлива форма, когато излязох от храстите по-рано:

— Това е обратният път.

Грант наклони глава, докато се взираше в него:

— Наистина си безразсъдна.

— Мисля, че искахте да кажете „безстрашна“. И сериозно — оставете ме да продължа сама оттук. Пътеката е тясна и ако ме хванат от другата страна, ще е по-добре, ако не сте с мен.

Той продължи да оглежда тъмните дървета още известно време, а накрая се обърна отново към мен:

— Внимавай. Ако чуеш някого — нещо — спри и се скрий.

— Ще го направя. — Но не помръднах. Трябваше да опитам още веднъж. — Грант… сигурен ли си, че не съм си навлякла неприятности със Сайлъс? Сигурен ли си, че ти не си загазил?

— Аз? Да загазя? Едва ли.

— Той ми се стори толкова ядосан.

— Заради веждите е. Правят го да изглежда по-страховит, отколкото е в действителност.

— Сериозна съм.

— Аз също. — Грант подритна черния път. — Беше права на кораба. Щях да съжалявам, че не съм те наел по този случай.

И това беше всичко. Нито дума за отстраняване от случая.

— Добре. — Насочих се към гората. — Ще се видим… някой път.

— Внимавай — повтори той. — Гледай да не се загубиш там.

Посочих към небето:

— Имам помощ. Тук съзвездията са същите като в Евария. Знам накъде се движат през сезоните. И знам, че звездата на Ариниел не се движи изобщо.

Той вдигна поглед заедно с мен:

— За баланкуанците звездата на Ариниел е звездата на пътниците — звездата, която винаги те отвежда у дома, колкото и да си изгубен. Единственото нещо, на което може да разчита един скиталец.

— Сигурно я познавате добре — подметнах закачливо, спомняйки си историите за миналото му.

— Тя ме направлява. Но така и не ме отведе у дома. Лека нощ, Мирабел.