Среднощният диамант

29

— Някои неща си бяха същите — отбелязах. — Но някои бяха различни.

Грант се намести по-близо до мен в леглото и преметна ръка около талията ми, което за него беше удивително интимно действие.

— Благодаря ти за този конкретен коментар. Със сигурност ще го отбележа.

— Не се тревожи. — Наместих се на една страна, а той се сгуши до гърба ми. — Все пак беше хубаво.

Отговорът му на това беше леко развеселено сумтене, а после ме целуна по рамото, след което облегна буза на него. Знаеше много добре, че е било повече от „хубаво“. За мен все още беше удивително, че можех да чувствам толкова много неща. А беше почти още по-необичайно да изживея някакъв промеждутък от време, когато светът сякаш се свеждаше само до мен и него. Без машинации. Без полуистини. Без спорове. Разбира се, не се споменаваше и какво щеше да стане с нас в бъдеще. Чрез някакво негласно споразумение пренебрегвахме тази подробност.

Позволихме си да останем преплетени в това задоволство известно време, докато Грант най-сетне попита:

— Добре ли си?

— Още ли се безпокоиш за това? Нужно ли е наистина да се задълбоча в обяснения за смисъла на „хубаво“?

— Не, не това. Тамзин.

Името й се вряза в магията, която ме бе обгърнала, и почувствах внезапна болка в гърдите. Какво право имах на тази топлина и сигурност, когато Тамзин беше…. Какво? Какво беше тя? Къде беше? Дали беше премръзнала? Сама? Все още на този свят?

— Съжалявам — каза той, когато не отговорих. Осъзнах, че искаше да каже, че съжалява за загубата ми, а не защото е споменал Тамзин.

— Тя не е мъртва — казах ожесточено. Претърколих се и видях скептицизма в очите му. — Не е! Тя умее да оцелява. Тя е някъде… не зная къде… но не и мъртва!

— Добре, добре. Тогава какво е станало с нея?

— Не зная — признах. — Но цялата история е толкова странна. Тя не би побягнала паникьосано. А онези рейнджъри не намериха каквато и да е следа от нея. Въпреки бурята все е трябвало да има нещо.

Кого се опитвах да убедя? Себе си или него? Той не продължи да обсъжда въпроса, но знаех, че все още имаше съмнения. А независимо колко се опитвах да се убедя в противното, известни съмнения глождеха и мен. Бурята бе предизвикала опустошение навсякъде. Трябваше да призная съвсем реалната възможност съдбата да не е пощадила Тамзин втори път.

Над нас се спусна мълчание, но не очаквах да продължи. Грант не можеше да се сдържи. Дори щастлив и спокоен в момент като този, умът му не можеше да спре да се върти.

— Сгодена ли си вече? — Изражението и тонът му бяха пресилено безразлични.

— Не. Но не знам колко ще продължи това. Нямам достатъчно пари да изплатя сама договора. Дори още не мога да спечеля парите за освобождаването на Лонзо.

— Колко спечели твоето друго аз?

— Петнайсет. И няма да има повече. Край с това. — Виждах, че Грант искаше някакво разяснение, но не обясних нищо. — И наистина трябваше да ти кажа за това. За всичко. Рупърт Чеймбърс и лейди Авиел.

— Не — каза Грант, след като изчака един миг. — Не и ако не си била готова. И не биваше да те нападам заради това. — Остави тази реплика да увисне между нас за още миг. — Така. Парите. Ще получиш петдесет от случая.

Налагаше се отново да се нагодя към навика му да сменя рязко темата.

— Вече не участвам в случая.

— Участваш — каза той твърдо.

— Е, няма изгледи да приключи в скоро време. Той не го отрече:

— Мога да ти дам двайсет и пет.

— Двайсет и пет? — Вгледах се в лицето му, търсейки някакъв признак, че се шегува. — Какво стана с твърдението ти, че нямаш и пет на свое име?

— Причината да съм в заведението на Моли Зигел не беше, че обичам да прекарвам допълнително време с патрула.

Шокирано се надигнах и седнах в леглото:

— Рискува малкото пари, които си имал, в игра на покер? Той изглеждаше нелепо самодоволен:

— Много игри на покер всъщност — е, докато не ми забраниха да влизам там след Празника на цветята. Двайсет и пет биха ти свършили добра работа.

— Почти ще имам сумата, за да платя свободата на Лонзо. Недостатъчно за собствения ми договор обаче. — Въпреки това изпитах прилив на вълнение. Четирийсет златни монети. Толкова близо до свободата на Лонзо. Но пък… — Не, не мога. Не мога да приема това. То си е твое. Не се притеснявай за мен. Просто се съсредоточи върху разплитането на тази конспирация. Така все пак ще получа парите, а ти можеш да се върнеш при баланкуанците.

Грант се раздвижи и се отмести, излягайки се по гръб, и впери поглед нагоре.

— Трябваше да ти кажа за това преди… всичко.

— Не и ако не си бил готов. — Той се усмихна, когато чу думите си, повторени като ехо. — И бях толкова разстроена, че не чух наистина какво казваш. Чух, но не разбрах. Сега разбирам и… мисля, че би трябвало да го направиш. Трябва да си възвърнеш онази частица от теб, която е била изгубена. Просто въпросът е… че ще ми липсваш.

Макар да го виждах в профил, забелязах удивлението му. Държеше очите си все така вперени нагоре.

— Източната част от Империята е прекрасна. Там се намират всички големи градове, цялото изкуство и култура. Посланиците ще посетят тази част, но чух, че ще прекарат повечето си време на запад. Там е по-малко населено. По-студено, по-диво. Но все пак прекрасно. Ще ти хареса.

Още едно проточило се мълчание, през което и двамата бяхме потънали в мисли, докато най-накрая успях да кажа:

— Мисля… мисля, че може би бих искала да видя тази част някой ден. Земите на север. — Нужно ми беше голямо усилие да спомена мимолетното предложение, което ми беше отправил миналия път, когато бяхме в леглото, предложението, което бях отхвърлила гневно. Не бях по-добра от него в признаването на определени неща.

Грант бавно обърна глава и ме изгледа с нещо, почти подобно на опасение.

— Би ли?

— Да, но… — Сега аз отместих очи и се загледах в пламъка на малка свещ. — Трябва да…

— Брат ти.

Кимнах, все още неспособна да го погледна. Той седна до мен и обърна лицето ми към своето. Целуна ме. Продължително. Дълбоко. Обвих ръце около врата му и си пожелах светът само да можеше да е толкова прост.

— Може ли да се върна утре? — попитах, когато най-накрая успях да се отдръпна.

Той прокара ръка през косата ми.

— Bas agiba kor; kalichi hanek.

— Какво означава това?

— Бентът се скъса; направете път за реката.

Не можах да възпра широката усмивка, която се разля по лицето ми.

— Виж ти, виж ти, все пак рецитираш поезия в леглото. Той се усмихна в отговор, но в усмивката му имаше неловкост:

— По-скоро е предупреждение, отколкото нещо прочувствено. Това е поговорка за времето, когато няма връщане назад.

Движех се с лека стъпка, когато си тръгнах. Беше трудно да не се движа така, при положение че тялото ми още беше възбудено и доволно. Но това контрастираше с мрачността на цялата несигурност, надвиснала над мен. Несигурност какво точно имаше между нас. Несигурност дали щях да успея да спася Лонзо. Несигурност за собственото ми бъдеще.

И Тамзин.

Тя е жива, жива е, казвах си. Просто тук има нещо повече от онова, което вече знаем.

Стигнах до кръстопътя, където обикновено завивах, за да стигна до главната порта на града, но вместо това спрях — толкова рязко, че група мъже се блъснаха в мен. Загледах се надолу по улицата, която водеше към „Танцуващият бик“, и взех решение.

Перуката, която носех като Авиел, беше безвъзвратно повредена в бурята. Тази, която носех сега, беше по-наситено златиста и я бях сплела назад, за да ме прикрие допълнително. Сега, докато вървях, я разтърсих. Цветът беше достатъчно близък. Бях сложила маската по навик, макар че поради затоплянето на времето тя вече не ми трябваше. А дори без обсипаната със звезди наметка благодарение на останалите ми дрехи щяха да ме познаят лесно.

Наистина цялата кръчма застина, когато влязох. Том и редовните му спътници седяха на обичайната си маса и двама от мъжете се изправиха. Единият от тях беше Илайджа.

— Ти си жива! — възкликна той с видимо облекчение по грубото лице.

Том остана седнал, без изражението му да се промени. Вдигна халба към устните си и отпи дълбока глътка:

— Казах ти, че е жива.

— Изненадана съм, че изобщо си мислил за мен — отвърнах ледено. — Миналата нощ със сигурност не помисли.

Том направи гримаса и остави халбата си на масата с глухо тупване.

— Извинете ме, господа. Мисля, че това е разговор, който е най-добре да се проведе на четири очи.

Поведе ме към вратата отзад, откъдето се внасяха и изнасяха всички припаси. Когато пристъпих през нея, се озовах на площадка до едно стълбище, което водеше под земята, в мрак. Том затвори вратата и се обърна с лице към мен.

— Толкова съм развълнуван да те видя, скъпа — каза той. — Макар че, както казах, не се тревожех за безопасността ти. Не и когато чух, че екипажът на Обещанието на слънцето се е измъкнал като по чудо. Разбрах точно кой пратеник на божествените сили им е помогнал с това. Скръстих ръце:

— Толкова ли беше убеден в чудесата, когато остави мен и онези моряци да умрем?

— Не съм искал никой от вас да умира! Сигурно знаеш това.

— Тогава защо си тръгна? Само трябваше да изчакаш няколко минути. — Вдигнах ръка: — Не, не отговаряй, тъй като вече зная защо. Искал си да откараш барута си обратно до сушата, преди бурята да се усили. Имал си нужда от печалбата си, защото, както се оказва, наистина цениш плановете си повече, отколкото последователите си.

— Авиел, ситуацията беше напрегната. Трябваше да взема неприятно решение на момента. Напоследък всички се опитват да се доберат до боеприпаси. Не знам какво става, но барутът струва цяло състояние.

— Тогава се надявам да си спечелил това състояние. Защото дойдох за заплащането си — освен ако не смяташ да ме измамиш с него.

— Разбира се, че не. — Той бръкна в един джоб и извади две монети с короната върху тях, всяка на стойност двайсет и пет златни монети. — И се кълна, че следващия път няма да правим нищо, което…

— Следващия път? Ти сериозно ли говориш? — Вгледах се в лицето му. Наистина беше сериозен. — Том, няма да има следващ път. Приключих с всичко това.

Сега пък той се усъмни, че говоря сериозно:

— Защо, по дяволите? Справи се толкова добре.

— С подобряването на имиджа ти. Затова искаш да ме задържиш.

— Нее вярно. Направихме всевъзможни страхотни неща заедно. Ако искаш по-голямо заплащане…

— Искам да приключа с това — прекъснах го, опитвайки се да запазя хладнокръвие. — И се надявам, че няма да се опиташ да ме спреш.

Той завъртя очи зад маската:

— Разбира се, че не. Но се държиш напълно неразумно! Виж златото, което спечели. Виж доброто, което направи! Виж бедните, на които помогна! Виж корумпираните, които вразуми.

— Чрез себични, неморални и незаконни средства.

— Понякога справедливостта си има цена. Понякога изисква жертви и неприятни постъпки. Но висшето благо оправдава тези тежки избори.

Тежки избори. Взрях се в него, останала без думи, внезапно обзета от нереалното усещане, че все едно стоя пред баща си. И осъзнах, че се държа именно така. Бях мразила онова, което баща ми ме беше карал да правя. Но винаги се чувствах виновна, задето си тръгвам, когато можех да направя нещо, за да помогна на другите. Том ми беше предоставил компенсация, шанс да нанеса удар срещу онези, които злоупотребяваха с другите. Бях вярвала, че се боря за справедливост по нов начин. По-добър начин. Но в сърцевината си това беше същото: кръстоносен поход, който създаваше собствени правила и независимо чрез какви крайности, намираше начин да ги оправдае — дори за сметка на други хора. Том беше толкова сляп, колкото и баща ми преди това.

— Благодаря ти — казах меко. — Благодаря ти, задето ми помогна да осъзная, че това никога не е бил моят път, че трябва да намеря нов и да спра да повтарям миналото.

Веждите му се сключиха в объркано изражение:

— В думите ти няма никакъв смисъл.

— Искам да направя света безопасен. Искам да закрилям другите. Но не така. Не като подбирам правилата. Не като си изкарвам допълнителна печалба. Оценявам това, което направи за мен, но наистина приключих тук. И не планирам да те видя някога повече.

Виждах, че Том не знаеше точно как да реагира. Беше свикнал да му се възхищават и да го ласкаят. Никой не го отпращаше.

— Правиш грешка! Това, което правим тук, е по-голямо, отколкото си даваш сметка. Имаш шанса да бъдеш част от нещо велико. Други биха убили за шанса, който ти предлагам.

— Тогава ги допусни. Сигурна съм, че ще са щастливи да узнаят, че при теб се е отворило място.

Том тикна монетите в ръката ми и рязко отвори вратата.

— Върви — каза, като посочи. — Наслаждавай се на парите. Заслужи си ги. Радвам се, че високите ти морални принципи не ти пречат да жънеш облагите от „подбирането на правилата“.

Почувствах думите му и самодоволното му изражение като плесница през лицето. Взрях се надолу към монетите. Петдесет златни монети. Остатъкът от сумата, нужна да откупя свободата на Лонзо. Но това бяха петдесет златни монети, откраднати от нечий чужд джоб. Петдесет златни монети, за които моряците от цял един кораб едва не платиха с живота си. И на какви хора се продаваше онзи опасен товар?

Лонзо, прости ми. Но знам, че нямаше да искаш да бъде така.

Обърнах ръце и оставих монетите да паднат с дрънчене на пода.

— Сбогом, Том.

Излязох от „Танцуващият бик“ с високо вдигната глава, запазвайки гордо и безстрастно изражение. Вътрешно все още не можех да повярвам, че се бях отказала от парите, когато Лонзо все още беше принуден да върши опасна работа. Имаше ли наистина значение как щеше да получи парите? Да. Да, имаше. Разполагах с много други начини да се сдобия с останалото. Рупърт. Грант. В края на краищата бях момиче, което си създаваше собствени варианти, когато налице нямаше други.

Следващата нощ се върнах при Грант. И по-следващата. И още по-следващата.

Единствената нощ, когато не отидох при него, беше, когато той имаше задължения с патрула, и се изненадах колко силно ми липсваше… какво? Какво беше това, което ми липсваше? Това, което правехме в леглото? Или може би просто ми липсваше самият той?

Корнелиус Чеймбърс ме покани на чай във въпросния следобед и изтърпях отправените от него и от Лавиния не толкова деликатни намеци как крайният срок на договора ми щял да настъпи скоро и колко удивителна била онази тяхна къща на южния плаж. Рупърт слушаше развеселено и докато си тръгвах, ми каза:

— Не ги оставяй да те притискат, скъпа. Бори се до края. Запазих тези думи в сърцето си по пътя на връщане.

Те ме насърчаваха — поне до вечерята в Уистерия Холоу, когато Джаспър небрежно каза на Чарлс:

— Най-сетне добри новини. Днес получих съобщение от Уорън Дойл. Той изпитва ужасни угризения за инцидента и предложи да ни компенсира загубата, като плати брачната цена на Тамзин.

Вилицата изпадна от ръката ми и се удари с дрънчене в чинията. Всички се обърнаха и се втренчиха в мен.

— Аз… извинете ме. — Бутнах стола си назад и скочих на крака. — Не се чувствам добре.

Припряно се качих на горния етаж и закрих устата си с ръка, за да не изкрещя. Идваше ми да се върна долу и да разкъсам Джаспър Торн точно както бе разкъсано сърцето ми. Той изпитва ужасни угризения за инцидента и предложи да ни компенсира загубата, като плати брачната цена на Тамзин. На този свят нямаше цена, която можеше да компенсира загубата й! Но защо трябваше да се изненадвам, че Джаспър не виждаше положението по този начин? Та той дори не беше склонил да заеме пари на Седрик, за да се ожени за Аделейд. Защо едно момиче да е по-важно от собствения му син?

На следващата нощ почти изтичах до жилището на Грант. Едва го удостоих с поздрав, когато влязох. Бутнах го на леглото и изненадах себе си с трескавия начин, по който му се нахвърлих. Не можех да му се наситя. Не можех да спра да го докосвам. Не можех да се доближа достатъчно.

По-късно, докато лежахме заедно в неподвижна тишина, той изрече по онзи свой сух начин:

— Така. Ето какво става, когато си вземем свободна вечер.

Не знаех как да обясня как се чувствам — че думите на Джаспър и онези празни легла ми бяха показали ясно колко съм самотна. Че Лонзо беше далече. Грант беше всичко, което ми беше останало, и мисълта да го изгубя, ме ужасяваше. Но щях. По един или друг начин това щеше да стане. Той щеше да замине, аз щях да замина. Не знаех. Защото макар че често бяхме обсъждали всевъзможни други теми в леглото, въпросът за бъдещето ни — ако изобщо съществуваше такова — никога не възникваше. Дори неправдоподобната идея да заминем заедно на север, беше изречена предпазливо. И не я бяхме споменали никога повече.

Изражението ми сигурно беше издало всички емоции, които кипяха в мен. Видях, че това го стряска. Видях, че го плаши. Нямаше нищо против необузданата страст в леглото, но все още се смущаваше при мисълта някой да държи на него твърде много.

Напрегнах се, готова той да се затвори в себе си или дори да стане. Вместо това той прокара пръсти през дългите кичури на косата ми и попита:

— Защо аз? — Прозвуча почти като някое от онези изнурени възклицания Защо аз? които хората надават, когато са обременени с тревоги. — Може би първия път не си знаела нищо по-добро. Може би дори не и втория, но досега вече би трябвало да знаеш. Можеш да избираш от други мъже. По-свестни мъже. Не толкова сложни и объркани мъже.

Говореше така, както много често досега: ведро и лекомислено. Но ръката, която ме докосна, трепереше. Пресегнах се и я покрих със своята, докато се взирах в него изучаващо. Разчорлена черна коса. Белези. Квадратна челюст. Можеше да се спори дали скоро се беше бръснал. Помислих си за рязкото му държание и хапливия хумор. За куража му пред лицето на опасността. Лоялността, която заявяваше, че не притежава.

— Защото исках нещо просто. Вместо това получих теб. — Стиснах по-здраво ръката му. — И се оказва, че именно от това съм имала нужда.

Той поклати глава. Усетих как бдителността му се усилва, но не се разкайвах за думите си.

— Мирабел…

Рязко потропване по вратата го накара да се отдръпне. Скочи от леглото и успя да навлече панталоните си, докато бързаше към другата стая.

— Стой тук — предупреди ме. Затвори вратата на спалнята, но не докрай. Измъкнах се припряно от леглото и нахлузих долната си риза, надзъртайки през малката пролука между вратата и стената. Грант взе пистолета си, отиде до предната врата и попита кой е там. Беше още по-предпазлив, откакто станахме любовници. Мисля, че очакваше някой ден да се появят Корнелиус или Джаспър.

Не чух отговора от другата страна на вратата, но той я отвори и вътре нахълта Айана. Тя незабавно заговори на баланкуански и последва напрегнат разговор. Не можах да го разбера — този език все още беше загадка за мен — но две думи прозвучаха много ясно: Аделейд и Седрик.

Бутнах вратата на спалнята, отворих я и се втурнах напред:

— Какво става? Какво не е наред?

Айана млъкна насред изречението. Погледна Грант, погледна мен, а после погледна обратно към него. Лицето й потъмня и тя му каза нещо, което не звучеше твърде ласкаво. Той отговори рязко и аз се намесих, преди Айана да успее да реагира.

— Достатъчно! По-късно ще се разправяте. Кажете ми какво е станало с Аделейд и Седрик. И говорете осфридиански.

Айана задържа поглед върху Грант за още няколко секунди, а после бавно се обърна към мен. Отначало заговори сковано, а после се поддаде на важността на разказа си:

— Нещо е станало в Хадисън. Сайлъс се върна и доведе Уорън Дойл и някои от хората му. Задържани са в затвора, а Седрик ще бъде отведен при тях веднага щом е достатъчно добре да пътува. Сайлъс ги открил, докато се биели, и задържал всички. Седрик и Уорън се обвиняват взаимно в нападение.

— Защо Седрик да не е достатъчно добре, за да пътува? — попитах.

— Не знаят кой е започнал сбиването, но знаят кой го е приключил. Седрик е бил превъзхождан по численост и са го надвили, но ще се оправи. А Аделейд е добре… но…

— Но какво? И още ли има? — възкликнах. Исках да отида и да настоя за лодка, която да ме прекара през залива незабавно.

— Ти знаеше ли… — Айана обмисли внимателно думите си. — Знаеше ли за миналото на Аделейд?

— Била е камериерка на някаква знатна дама.

— Е, казват, че самата тя е — или е била — знатна дама. Аристократка. Имената Уитмор или Ротфорд говорят ли ти нещо?

— Графство Ротфорд е едно от най-старите и е във владение на фамилията Уитмор — казах, рецитирайки думите на учителя си по история. — Но категорично няма начин… — Изпъшках и се отдръпнах, допирайки ръка до челото си. Бях глупачка. — Разбира се. Разбира се, че е. — Когато дойде при нас, Аделейд знаеше как да си служи със седем вилици, но не можеше сама да си среше косата. Удивителният обрат в оценките й изобщо не беше обрат. Дотогава се беше преструвала.

Грант се облегна на стената със скръстени на гърдите ръце.

— Е, не предусетих това, но променя ли нещо?

— Привлича вниманието на хората. Предполагам, че ще видим до какво ще доведе това, когато се върне със Седрик. Сайлъс очаква да се приберат по вода след два дни. Изненадана съм, че още не се е отбил. — Айана хвърли поглед наоколо, сякаш очакваше Сайлъс да се материализира от въздуха. — По-добре внимавай — той няма да приеме всичко това толкова добре, колкото аз.

— Наистина ли? На това ли му казваш „да го приемеш добре“? — попита Грант. — Никак не бих искал да видя как реагираш, когато не го приемаш добре. Не чух дори manasta, когато влезе.

Аз също се облегнах на стената, близо до Грант, но без да го докосвам.

— Уорън е намислил нещо. Първо Тамзин, а после… — Изгубих нишката на онова, което се канех да кажа. Умът ми беше отскочил някъде другаде, вкопчвайки се в крехка нишка. — Manasta.

— Manasta — повториха Грант и Айана едновременно, поправяйки произношението ми.

Отидох в спалнята и се върнах с версия на писмото на лорандийски. С Грант не четяхме поезия в леглото, но понякога се опитвахме да разгадаем кода. — Manasta означава „поздрави“, нали? — Посочих първия ред на писмото. — Ma nazh taback. Чувате ли го? Manasta е тук, в тази дума. Не бихте ли започнали писмо по този начин? Искам да кажа, не съвпада идеално. Задната сричка още е там и…

— Каква е следващата дума след това? — прекъсна ме Грант.

— Dapine. Означава „заек“.

— Забрави значението — каза той. — Прочети онези думи отново. Използвай най-доброто си лорандийско произношение.

— Ma nazh taback dapine.

— Bakda — каза Айана. Погледна Грант. — Или bakda? — Втория път в тона й имаше съвсем лека промяна.

— Bakda — каза той с трети тон. — Manasta, bakda.

— Какво значи това? — попитах.

— Поздрави, приятелю. — В очите му светеше онази светлина, същата, която подсказваше, че отново е готов да се отправи по следа. — Мирабел, ти разби кода.