Среднощният диамант

24

Из целия коридор се разнесоха ахвания. Бях толкова

стъписана, колкото и всички други, но изтиках объркването си настрана, докато придърпвах Аделейд по-плътно до себе си. Трябваше да я защитя.

— Всичко ще се оправи — повторих. — Ще те измъкна оттук.

— Няма да направиш такова нещо. — Мистрес Кълпепър се приближи с решителни крачки до нас, с ярост, изписана върху острото й лице. Носеше същата твърда колосана рокля от тази сутрин и се запитах дали е спала с нея. — Единственото място, където ще отидеш, е стаята ти. Веднага.

Аделейд все още беше в шок и аз я поведох към вратата ни. Всички вече шушукаха и сочеха, и отказвах да им позволя да видят нещо повече. Баща му и един от наетите мъже почти извлякоха Седрик. Гледката как минават покрай нас, беше единственото нещо, което изтръгна Аделейд от замаяното й състояние:

— Седрик…

Той погледна през рамо назад към нея, а после изчезна. Бутнах я в стаята ни и точно когато затварях вратата, чух мистрес Кълпепър да казва:

— Искам двама от вас да стоят на пост пред стаята й през цялата нощ. Никой няма да влиза или да излиза.

Аделейд се тръсна на леглото и зарови лице в ръцете си. Отидох бързо до нея и я обгърнах с ръка:

— Какво стана?

Тя отпусна ръце и поклати глава:

— О, Мира. Не зная какво да правя. Не знам какво ще стане.

— Разкажи ми какво вече стана.

По бузите й се затъркаляха сълзи. Тя беше една от онези, които все още изглеждаха красиви, докато плачеха.

— Седрик и аз… ние… тоест… Клара ни откри… и сега… не знам.

Беше странно хладнокръвната, красноречива Аделейд да е толкова объркана, че да няма думи. Но въпреки несвързания й говор в мен започна да се заражда чувство на ужас. Възможно ли беше да не бях единствената, която бе направила скандални неща тази вечер?

— Аделейд, какво ви е открила Клара да правите двамата със Седрик?

— Нищо! — възкликна тя. — Искам да кажа, беше само целуване. Не каквото там твърди тя. Само се целувахме. Точно като миналия път.

— Миналия път? Колко… пъти е имало? Тя избърса лицето си:

— Само тези. Обичам го от по-отдавна, още откакто… е, не знам от колко време. Въпреки това не можем да се оженим. Но не мога да се омъжа за никого другиго. Вече не. Какво ще направят на Седрик? Какво ще направят на мен? Ще трябва да отида в някоя фабрика!

— За нищо на света няма да отидеш. По-скоро ще те кача тайно на някой кораб. Хайде да те почистим сега. Ще се почувстваш по-добре.

Помогнах й да се измъкне от сложната рокля и да се напъха в нощница. Докато отмивах грима от лицето й с парче хладен плат, умът ми препускаше. Бях още по-лоша приятелка, отколкото си бях мислила. Защото, като погледнех назад, осъзнавах, че много, много отдавна е трябвало да се досетя, че Аделейд и Седрик са влюбени. Беше толкова очевидно от начина, по който търсеха взаимно компанията си, от начина, по който лицето й светваше винаги, когато той посещаваше Блу Спринг. Всеки техен приятел щеше да го забележи. Всеки приятел, чиято глава не бе пълна с шпиони и пирати.

Когато се поуспокои, научих малко по-ясна версия на историята. Явно тя и Седрик едва наскоро бяха открили любовта си и се бяха опитали да я пренебрегнат — което беше довело дотам, че и двамата бяха нещастни през последния месец, докато Аделейд бе препращана от мъж на мъж. Всичко бе избухнало, когато Клара ги беше заварила да се целуват на тавана тази вечер.

— Какво ще направят на Седрик? — попита отново Аделейд. — Не могат да пренебрегнат това. Предполага се, че всички сме защитени и добродетелни.

Аз със сигурност вече не бях в редиците на добродетелните. Чувствах се смутена, че Аделейд и Седрик — толкова дълбоко влюбени — бяха съумели да се сдържат. Колкото до мен, аз безсрамно се бях поддала на… какво? Какво беше Грант за мен?

Не можех да се изповядам на Аделейд сега. Вече не. Тя си имаше достатъчно тревоги и без да се нагърбва с моите проблеми. Прекара по-голямата част от нощта, като ми разказваше вариации на същата история, плачеше и се тревожеше какво ще последва. Когато задряма малко след изгрев-слънце, останах будна да я наглеждам.

Мистрес Кълпепър дойде да почука рано на вратата и ни каза, че Аделейд трябва да бъде долу след трийсет минути за среща с двамата Торн в личната им канцелария. Освободиха ни от затворничеството и ни позволиха да се измием, но пазачите още обикаляха из коридора. Истерията на Аделейд се бе уталожила и тя се изправи, готова да посрещне онова, което предстоеше. Нямаше и следа от снощните сълзи и тя закрачи надолу по стълбите с високо вдигната глава.

Другите момичета вече бяха на крак и се мотаеха из фоайето или салона, или на всяко друго място, където можеха да са близо до канцеларията. Щом Аделейд влезе и затвори вратата, застанах в коридора отсреща и скръстих ръце на гърдите си.

Отбранителната ми поза караше другите да странят от мен, макар че видях няколко момичета да ме оглеждат любопитно, несъмнено надявайки се, че знам някоя нова частица от историята. Взирах се право напред и запазих мълчание дори когато чух Клара да разказва много преувеличена, много груба версия на случилото се снощи.

Наруших мълчанието си само за да попитам високо:

— Във всеки случай какво правеше на тавана снощи, Клара?

Когато тя бързо спря да разказва, заподозрях, че не съм единствената, която беше открила решетката.

Нещата станаха по-интересни, когато на входната врата цъфнаха Уорън Дойл и майка му, настоявайки да говорят с Чарлс и Джаспър.

— Аз… съжалявам — каза мистрес Кълпепър, по-смутена, отколкото я бях виждала някога. — Господин Чарлс и господин Джаспър в момента са ангажирани с, аа, господин Седрик и госпожица Бейли.

Но след бързо допитване до двамата Торн майката и синът Дойл бяха пуснати в канцеларията. Запитах се как са могли да научат толкова скоро. Определено не и от нас, изолираните момичета. От охраната, предположих. Това беше хубава клюка за една празнична вечер.

— Кой, за бога, е пък сега? — възкликна мистрес Кълпепър, когато се чу ново почукване. — Всички в града ли знаят? Отвори, Джудит.

Когато госпожица Брадли отвори вратата, стана очевидно, че онези, които чакаха отвън, не бяха от Кейп Триумф. Трима мъже и една жена в прости дрехи от сиво-синя вълна стояха на предната веранда със сериозни изражения. Единият мъж изглеждаше малко по-възрастен от мен. Спътниците му бяха на средна възраст. Удивено хвърлих поглед отвъд тях. Тълпа от още хора — още много хора, облечени в подобни дрехи — се простираше чак в двора на къщата. Изглежда, че повечето бяха жени.

По-младият мъж си свали шапката, разкривайки спретнато подстригана руса коса.

— Добро утро, мистрес. Казвам се Гидиън Стюарт. Можете ли да ми кажете дали това е домакинството на господин Чарлс То…

— Уинифред! Джоун!

Марта се втурна през стаята, а внезапно две много красиви момичета се провряха покрай мъжете на прага и затичаха към нея. А после влязоха още момичета. И още. Всичките бяха еднообразно облечени в нюанси на сивото и синьото, но когато видях възрастта и красотата им, разбрах кои са. Фоайето се напълни и трябваше да се повдигна на пръсти, за да открия над тълпата онази, която търсех — но тя беше там, чак в дъното на групата, и дори още не беше влязла в къщата.

За момент се почувствах слаба, сякаш коленете ми щяха да се подкосят, а после прилив на енергия рязко ме съживи. Не можех лесно да прекося фоайето, така че вместо това изтичах до вратата на канцеларията и я отворих. Аделейд седеше с двамата Торн и майката и сина Дойл и при влизането ми всички удивено вдигнаха погледи. Джаспър се навъси:

— Казах ви да не…

— Те са тук! — извиках. — Те са тук! Не го разбирам, но те са тук.

— Кои? — запита настоятелно той.

— Другите момичета! Другият кораб. — Погледнах Аделейд: имах нужда тя да разбере колко съществено важно беше това. — Аделейд, Тамзин е жива!

Всички в стаята изскочиха от местата си и изтичаха в претъпканото фоайе. Аделейд беше точно до мен, когато прекосихме със спринт стаята, проправяйки си път, докато отчаяно се опитвахме да видим дали невъзможното беше наистина възможно. И не бяхме само ние. Царуваше хаос.

Всеки път, когато бях изгубвала някого, винаги ме измъчваха едни и същи въпроси. Размишлявах дали съм можела да направя нещо по различен начин. Питах се дали е честно, че живея, докато те са умрели. Питах се как щях да се справя без тях.

Но никога не бях питала какво би станало, ако някой от тези хора се върне. Защото независимо колко много ме нараняваше тяхната загуба или колко много разсъждавах върху случилото се, винаги бях приемала, че то се бе случило. Беше свършено. Никой не се връщаше от смъртта.

И въпреки това… Тамзин стоеше точно пред мен.

Не можехме да престанем да се прегръщаме. Трите се смеехме, плачехме и бърборехме извинения, които никоя от нас не чуваше. Бяхме твърде погълнати една от друга, твърде зашеметени от чудото, че някак, противно на всякаква логика, се бяхме събрали отново.

— Приятели! Приятели! — Джаспър се беше покачил върху един стол и се опитваше да надвика врявата. — Ставате свидетели на чудо, случващо се право пред очите ни. Нещо, което никой от нас не смяташе за възможно. Току-що научих, че както несъмнено можете да се досетите, Сивата чайка не се е изгубила в морето! Претърпяла е големи щети в бурята и вятърът я отвял далече от курса — далече, далече на север в колонията Грашонд.

Шокът на Аделейд беше отражение на моя собствен. Мрачното кимване на Тамзин ни даде да разберем, че той говореше истината.

— На кого трябва да благодаря за това? — възкликна Джаспър. — На кого трябва да благодаря, задето е спасил моите момичета?

Младият мъж, който бе проговорил пръв пред вратата — Гидиън Стюарт — бе удостоен със специално внимание и бързо стана най-любимият човек на Джаспър в целия свят. Джаспър обсеби него и другите водачи от Грашонд, засипвайки ги с дъжд от благодарност и обещания за подаръци.

— Отказват да приемат каквото и да е — каза Тамзин. Смъкна от главата си една бяла забрадка и тръсна огненочервената си коса, за да я освободи. — Смятаха, че е техен дълг, вменен им от Урос, да ни доведат тук.

Изглеждаше разбираемо щастлива да е тук, но у нея имаше умора — както физическа, така и умствена, която не беше възможно да ми убегне.

— Не би трябвало да стоим така — казах. — Всички трябва да си починат. И да се нахранят. Кога ядохте за последен път?

— Не знам — каза Тамзин. — Дали не беше снощи? Откакто тръгнахме, караме почти само на осолена риба. Там имат купища от нея. След известно време всичко започва да се слива.

След като първоначалният шок отмина, мистрес Кълпепър се беше съвзела и се бе впуснала в организационната и ръководна роля, с която се справяше отлично. Заедно със завърналите се момичета заселниците от Грашонд също трябваше да бъдат настанени. Имаше и моряци от Сивата чайка и макар че не би и помислила да им позволи да отседнат в къщата, тя все пак се погрижи да им създаде удобства, докато успеят да уредят деловите въпроси с Джаспър.

Тамзин очевидно щеше да бъде настанена в нашата стая, а двете с Аделейд умирахме от желание да узнаем какво се беше случило във времето на отсъствието й. Тя, изглежда, не беше в настроение да я разпитваме, и просто каза, че изпитанието й било „не ужасно“, така че я оставихме на спокойствие и най-вече просто се отдадохме на радостта, че сме си я върнали.

Когато Тамзин се приготвяше в банята, Аделейд ми каза:

— Ако наистина е добре, както ни каза, защо отказва да говори за това?

Върнах се мислено назад към поредицата от трагедии, които бях видяла в собствения си живот.

— Понякога, когато преживееш нещо такова, ти отнема известно време, докато поискаш да говориш за него.

Нямах представа какво преживяване трябва да е било съжителството с Наследниците на Урос. Тази секта бе заселила Грашонд преди години, за да изгради общност, съсредоточена около строгите и сурови принципи на вярата си. Религията им не беше еретична, тъй като не променяха нищо от ортодоксалната доктрина, празници или текстове, но премахваха всичко, което смятаха за насочено към задоволяване на някакви страсти или за разточително. Не ми правеха впечатление на хора, в чиято компания е забавно да бъдеш.

Елоиз, която беше станала нашият смарагд и вече беше сгодена, даде дрехите си на Тамзин. Вече чиста, нахранена и облечена в зелено, Тамзин беше готова да говори. Но не за себе си.

— Надявам се, че сте оставили мъже и за нас, останалите. — Седна на леглото и сключи ръце, местейки очаквателно поглед между Аделейд и мен. — Сигурно и двете вече сте получили купища предложения.

Откъде изобщо да започна да обяснявам какво ми се беше случило? Задоволих се с кратък и уклончив отговор:

— Не чак толкова, ъъ, официални. Но изпитвам оптимизъм за бъдещето си.

Суровият поглед на Тамзин се извъртя към Аделейд и осъзнах, че нямам представа какво беше станало на срещата й. Със запъване тя ни предаде сбито обобщение на случилото се между нея и Седрик, както и „присъдата“, която бяха получили.

— Седрик и аз можем да се оженим при някои условия. Баща му и чичо му няма да ни отпуснат пари за изплащането на договора ми — но Уорън ще го направи. Той казва, че не иска жена, която не отвръща на любовта му, и би предпочел да намали загубите си, като осигури почтени граждани за новата си колония. Така че следващата седмица заминаваме с него за Хадисън. Ще намеря семейство, което да ме подслони в замяна на къщна работа и обучаване на децата им. Седрик ще разработва златоносен участък. Ще може да задържи част от добива, а Уорън получава останалото. Когато договорът бъде изплатен, можем да се оженим и да заминем някъде другаде.

Нещо в тона й ме накара да заподозра, че беше съвсем наясно със спорната вяра на Седрик и плановете му да отиде в колонията Уестхейвън.

Не знаех кое беше по-странно: че приемаше помощ от мъжа, когото беше отхвърлила, или представата елегантният и изтупан Седрик да работи на открито и да промива златоносен пясък.

Тамзин, както обикновено, имаше доста за казване:

— Какво си си мислила? Отказала си предложението на бъдещ губернатор заради… какво, един обеднял студент?

Аделейд бе забила поглед в краката си. И двете преливахме от възторг, че сме си върнали Тамзин, но когато почувствахме отново пълната сила на характера й, ни беше нужно известно привикване.

— Е, напуснал е университета. И не е обеднял. Просто… ъм, в момента е без средства. Но съм сигурна, че това ще се промени.

— Това никога нямаше да се случи, ако бях наблизо да те наглеждам. — Тамзин насочи упреците си към мен: — Мира, как можа да допуснеш това?

— Нямах представа — признах откровено.

— Делите една стая! Как може да не си имала?

Как наистина. Нямах добър отговор и отново се упрекнах, задето пренебрегнах приятелката си. Аделейд също имаше гузно изражение и вероятно мислеше, че тя е виновна, защото не ми беше казала. Заради нас двете и неохотата на Тамзин да говори, бяхме кръг, пълен с тайни.

В седмицата, която последва, рядко виждах Аделейд. Тя и Седрик бяха затънали в приготовления за пътуване, което други заселници планираха с месеци. Тамзин, от друга страна, почти постоянно ми правеше компания. Пристигането на двайсет нови момичета напълно бе променило начина, по който функционираше Бляскавият двор. При обикновени обстоятелства светският сезон щеше вече да приключва. Вместо това беше почти сякаш трябваше да променят нагласата си и да започнат отново, от самото начало.

— Ще трябва да платим за още един голям бал — дочух Джаспър да казва на Чарлс един следобед. — Ще бъде непланиран разход, но освен това ще извлечем печалба и от онези, които бяхме отписали. Сензационната новина вече се разпространява. Изгубените момичета. Изчезнали в морето, оцеляващи в пустошта — но все пак тук, прекрасни и изтънчени. Това ще поднови интереса от страна на онези, които не избраха никое момиче от първата група, и ще привлече мъже, които дори не са обмисляли женитба. Добре е да прегледаме отново цените, които бяхме определили за всяко момиче, и да обмислим повишаването им.

— Джаспър, признавам колко е важно да възстановим загубите си. Но в името на Шестимата, не започвай веднага да пришпорваш тези момичета да участват в празненства, не и след всичко, което са преживели.

— Разбира се, че няма. Имаме нужда от време първо да планираме нови събития и да им осигурим тоалети. Всичките им предишни дрехи са изгубени, но можем да спестим пари, като преправим дрехите на всички сгодени момичета. А — добави Джаспър — ако някои момичета все пак искат веднага да се впуснат във вихъра на събитията, дори ти не може да им откажеш това.

Тамзин беше едно от тези момичета. Две вечери след Празника на цветята губернатор Дойл даваше празненство в чест на годишнината от заселването на Кейп Триумф. Все още имах съмнения относно сделката, в която се бяха оплели Аделейд и Седрик, влошена от факта, че Седрик — таен еретик — беше обвързан в делови договор със самопровъзгласилия се ловец на еретици. Но освен това Аделейд и Седрик бяха отчаяни. Каквито и да бяха религиозните му убеждения, Уорън им беше предоставил честни условия в предложената сделка. Двамата оставаха предпазливи, но стига да изпълнеха своята половина, навярно всичко щеше да се нареди.

— Толкова се вълнувам — каза ми Тамзин, докато се приготвяхме за празненството на Дойл. Почти не беше имало нужда от поправки, за да й станат дрехите на Елоиз, и тя изглеждаше зашеметяващо в сиво-зелена копринена рокля, която разголваше раменете й. — За теб това сигурно вече е старо, но да мога да нося нещо такова, ми се струва като истински сън след онези опърпани дрехи, в които ни обличаха.

На мен пък още ми се струваше като сън дори само това, че си я бях върнала. Често се улавях, че я гледам и се питам дали няма внезапно да мигна и да установя, че отново я няма. Другите момичета бяха споменали още и още късчета от онова, което им се беше случило. Освен със заселниците от Грашонд те очевидно се бяха натъкнали на икори, на лорандийски търговци и на баланкуанци, докато изчаквали по-топло време за пътуване. Тамзин понякога споменаваше дребни подробности, но иначе оставаше мълчалива и сдържана по въпроса за приключенията си.

Завръщането й бе до голяма степен единственото нещо, което можеше да отвлече мислите ми от постоянното изпадане в униние заради фиаското с Грант. Все още доста мислех за това, разбира се. Той беше имал такава централна роля в живота ми, а сега си беше отишъл. И независимо колко се стараех да ги пренебрегвам, дребни и неочаквани неща ми напомняха за него. Някои обаче не бяха толкова недоловими. Беше невъзможно да не мисля за него, когато два пъти на ден преглъщах с усилие горчива билкова смес, която бях „взела на заем“ от запаса, който мистрес Кълпепър държеше под ръка за наскоро омъжените момичета. Беше една от многобройните отвари, които учебникът ни по „женски науки“ препоръчваше за предотвратяване на бременност. Освен това, доколкото бях чула, беше и най-противната на вкус, но това беше малка цена, за да попреча на живота си да стане още пообъркан.

— Изглеждаш прекрасно, но не си длъжна да се появяваш на светски събития толкова скоро — казах на Тамзин. — Никой не би те винил, ако искаш да се съвземеш след всички онези трудности.

— Единствената трудност, пред която се изправих, е, че пропилях пет седмици, които можех да прекарам в търсене на съпруг. — Тя направи пауза, за да прибере миниатюрно кичурче коса, което се беше измъкнало от високата й прическа. — Можех вече да съм омъжена. Би трябвало вече да съм омъжена. Затова дойдох тук — а не да трамбовам през замръзнала пустош.

Чухме как някой извика пред вратата на стаята ни, че е време да тръгваме към каретите. Докоснах Тамзин по ръката, преди да излезе:

— Ако някога имаш нужда да поговориш за каквото и да било, тук съм. — Нужно ми беше голямо усилие да кажа това. Аз също разбирам желанието да държиш болката заключена — и как тя може да те погълне.

Ожесточеното й изражение се стопи в усмивка:

— Знам, че си. А аз също съм тук, ако ти искаш да говориш. Досещам се, че Аделейд не е единствената с проблеми. — Усмивката се смали и сега стана тъжна. — Трябваше да съм тук да се постарая и двете да се държите прилично. Не… изобщо не биваше да се качвам на другия кораб.

— Това е в миналото. Ти си невредима и се върна. Да вървим на първото ти празненство.

Тя беше права, че светският ни живот вече не беше нищо ново за мен. Видът на лицето й, когато влязохме в имението на Дойл, ми напомни точно колко наистина безразлично ми беше вече. Тя ме помоли да я представя на Уорън и аз изпълних молбата й на драго сърце. Аз също си търсех повод да говоря с него. Въпреки че се бях оттеглила от случая, беше трудно да не проследявам насочващи следи в конспирацията. След като Аделейд беше извън картината, се надявах, че той най-сетне ще започне да говори с друго момиче.

И той започна. С Тамзин.

За да съм честна, тя беше такава мощна стихия, че беше трудно някой друг да стане център на вниманието. Двете момичета, с които бе постигнала еднакъв резултат, бяха пътували на борда на Сивата чайка и също горяха от нетърпение да заемат отново местата си в Бляскавия двор. Веднага си бяха набелязали Уорън, но Тамзин завладя вниманието му толкова успешно, че те изобщо нямаха шанс. Това означаваше, че аз също нямам, но останах, след като те се отдалечиха, защото все още можех да изкопча някакви сведения. Той на драго сърце й разказваше подробно за Хадисън, но повечето му приказки бяха за златото там. Изглежда, все още нищо не показваше, че някакви негови запаси са откраднати от каузата на изменниците.

Оказа се, че най-трудната част от вечерта беше да избягвам Корнелиус и Лавиния Чеймбърс. Бяха приели решението ми да изчакам с женитбата за Рупърт, но никога не пропускаха шанс да поговорят за невероятното си семейство и стил на живот.

— Преобзавеждаме стаята за музика — заяви важно Лавиния. — Великолепна тапицерия, направо от Лорандия. И искам да я напълня със статуи от цял свят. Това ще бъде нашият собствен малък музей, с който няма да може да се мери нищо друго в Денъм.

Корнелиус кимаше енергично, докато тя говореше, а аз се усмихвах на подходящите места, обзета от облекчение, когато най-сетне някой друг ги повика. Все още усещах тъпа болка ниско в глезена, но имаше огромно подобрение в сравнение с преди и успях да приема няколко покани за танц. Макар че тялото ми улавяше съвършено всеки такт, умът ми беше далече. Грант се промъкваше постоянно в мислите ми. Превъртах в ума си голяма част от случилото се в леглото — поне преди да започнем да говорим — и въпреки че все още изпитвах тръпка при припомнянето на всяка част, загубата му не ме смущаваше и наполовина толкова много, колкото просто загубата на самия Грант.

След закуска на другата сутрин Айана ми направи знак да се приближа, докато излизах от трапезарията. Отстъпих встрани и изчаках посетителите от Грашонд да минат покрай мен. Бяха останали за известно време, но винаги се хранеха отделно.

— Трябва да заведа Аделейд в града, за да й помогна да се екипира за Хадисън — каза ми Айана. — Искаш ли да дойдеш с нас? Тамзин ще идва. Всички имате свободен следобед.

— Разбира се — казах унило.

Тя наклони глава и ме измери с поглед:

— Какво има? Мислех, че ще си преизпълнена с радост да си върнеш Тамзин.

— Наистина съм, наистина съм. Но… — Вгледах се в лицето й за някакъв знак, че може да знае какво се бе случило в нощта на Празника на цветята. Тя и Грант бяха близки… но колко близки? Той не ми изглеждаше от типа хора, които се доверяват. — Говорила ли си с Грант напоследък?

— Не, защо?

— Ние… ами, вече не работя за него. Наистина съм отстранена от случая. Сайлъс никога не е смятал, че идеята е добра.

Гласът й стана съчувствен:

— Нито пък аз. Знам, че харесваше приключението във всичко това, но така е най-добре. Виж, когато намерим време, ще те науча да стреляш с баланкуански арбалет. Може би така животът ще ти се струва малко по-предизвикателен.

— Това е мило от твоя страна — казах машинално. — Но не знам дали някога ще имам повод да нападам с оръжие за близка стрелба.

— Нападаме както се наложи — отвърна тя. — Сега. Да вземем другите и да вървим в града. Всъщност отиваме в магазина на Грант.

Опитах се да сдържа ахването си. В града имаше много магазини, които продаваха дрехи и оборудване, но разбира се, Айана щеше да отиде само на едно определено място, за да купи облекло и припаси, необходими за живота в граничните райони. И макар че Грант беше предизвикал такъв хаос в живота ми, една предателска частица от мен искаше да го зърне. В съчетание с излизане в компанията на най-добрите ми приятелки денят внезапно стана по-интересен.

Всъщност никога не бях влизала в „Уинслоу & Елиът“. По лавици и куки имаше всевъзможни припаси, всичко от тежко миньорско и фермерско оборудване до закачалки с облекло и конска впрегатна сбруя. Грант работеше зад тезгяха, помагайки на многобройните клиенти на магазина, но нито веднъж не ме удостои дори с бегъл поглед. Въпреки това беше съвсем наясно, че сме влезли, и дори поздрави кратко Айана на баланкуански. Кимна за по-здрав и на Тамзин и Аделейд. Но не и на мен. Повишеното ми настроение се развали.

— Хей, помниш ли Грант Елиът от кораба? — прошепна ми Аделейд. — Работи тук.

— Кой?

Отдръпнах се възможно най-далече от него и се престорих, че разглеждам с огромен интерес някакви груби платове. Тамзин разглеждаше заедно с мен, докато Грант се освободи и можеше да помогне на Аделейд. Останах където си бях, и напразно се опитвах да не им обръщам внимание, докато говореха в отсрещния край на помещението. Той звучеше толкова любезно в ролята си на услужлив собственик на магазин и се обезпокоих от факта, че не можех да преценя дали кавгата ни наистина не го беше смутила, или просто прикриваше чувствата си с поредната маска.

Когато излязохме от магазина, Айана пъхна в ръката ми малко парче хартия, докато Аделейд и Тамзин си бъбреха.

— Какво е това?

— Грант ми го даде в магазина. — Тя поклати глава, явно недоволна. — Може би все пак не си отстранена.

Стисках го в ръка, докато се прибрахме: сърцето ми биеше бясно през цялото време. Бележка за мен. Бележка от Грант. До този момент не си бях давала сметка точно колко отчаяно се нуждаех от нещо, което да запълни онази пропаст между нас. Може би дори да прехвърли мост през нея. Какво имаше да ми казва? Дали всъщност просто проследяваше някоя останала част от случая? Или се опитваше да сключи мир? В мен започна да разцъфва надежда.

Накрая разгънах листа в стаята си, като седнах на леглото си, и го скрих зад една книга, за да не го забележат Тамзин и Аделейд. Крехката ми надежда едва не рухна, когато видях, че почеркът не беше на Грант, докато осъзнах…

Че беше този на Лонзо.