25


Трескаво разтворих листа върху страниците на книгата. Подобно на мен, Лонзо бе използвал стария шифър на баща ни.


Мира,

Нямаш представа колко съм щастлив да науча, че си жива и здрава от тази страна на океана. Нощ след нощ се тревожех какво става с теб в гетата на Осфро, а сега открих, че ще бъдеш господарка на богато домакинство! Признавам, трудно ти е да си те представя да се установиш като скротна и кротка съпруга. Нещо обаче ти подсказва, че всъщност няма да си чак толкова скротна, затова се надявам да си избрала мъж, който цени буйната ти природа. И моля те, недей да пилееш парите му по тен. Остава ми да изплатя шейсет златни монети за освобождаване от договора си и ще ги изплатя сам след година. Включих се доброволно в една бригада, която работи по укрепването на дигите и по пресушаването в някои от по-блатистите земи. Работата е опасна, но парите са добри и далеч повече, отколкото бих изкарал, като върша обикновен плантаторски труд. Аз съм един от най-силните мъже тук, а на тях точно това им трябва. Продължавай да ми пишеш за новия си живот, а аз ще дойда при теб, щом се освободя.


С обич, Лонзо


Радвах се, че и двете ми съквартирантки бяха заети със собствените си задачи, защото изражението ми вероятно изглеждаше призрачно. Запозната бях с усилията за опитомяване на блатистите области долу в неприсъединените територии на Осфрид. Всъщност знаех много по въпроса. Веднъж бях танцувала с мъж, чийто братовчед беше земемер, и през повечето време, докато танцувахме, той ми изнасяше урок по инженерство. Пресушаването наистина беше опасна работа. Изключително опасна. Често загиваха хора — както при злополуки, така и от болести.

Шейсет златни монети. Трябваше да осигуря шейсет златни монети — и трябваше да го направя бързо. Не можех да рискувам Лонзо да остане там и миг повече. Наградата от Грант — ако изобщо бе дошла — щеше да помогне неимоверно много, но сега това отпадаше. Работата ми с Том дотук ми беше донесла петнайсет златни монети. Спечелването на остатъка беше възможно, но колко време щеше да отнеме? Можех да се омъжа за Рупърт сега и да се сдобия с парите веднага… но независимо колко мил беше, все още исках да отложа това, ако можех. Само че… дали наистина можех? Дори ако успеех да спечеля остатъка от сумата за освобождаването на Лонзо чрез задачите, които изпълнявах за Том, нямаше начин да спечеля достатъчно, за да изплатя собствения си договор навреме. Щеше да ми се наложи да се омъжа за Рупърт независимо от всичко.

Разтърках очи, обзета от безсилно раздразнение заради липсата на варианти. Том — реших. Щеше да се наложи да разчитам на Том. Винаги беше намеквал за по-големи задачи, които бяха съмнителни в морално отношение, и аз високомерно ги бях отказвала. Но сега? Когато залогът беше Лонзо? Докъде щях да стигна?

Сведох поглед към писмото и прокарах пръсти по познатия почерк. Болката от липсата му изпълваше всяка част от мен. И се изненадах какво въздействие имаше върху мен това, че видях сирминикански текст. Вече говорех осфридиански с голяма лекота сега, когато родният ми език почти беше престанал да съществува за мен. Думите пред мен, дори странни на вид заради шифроването, отприщиха потоп от спомени и внезапно закопнях да видя зелените предпланини близо до фермата на семейството ми и изящните шпилове на Санта Лус.

Империята е част от мен. Чувствам я вътре в мен.

Осени ме ново разбиране на думите на Грант, а заедно с тях и остро пробождане на вина. Независимо какво казваше, донякъде все още го тласкаше желание за отмъщение. Беше очевидно в начина, по който описваше чичо си. Но сега осъзнах, че в желанието му да се върне всъщност имаше нещо повече и че го бях преценила погрешно. Дали това беше достатъчно, за да компенсира всичко друго, което беше казал и направил онази нощ? Искрата на гнева, разпалващ се в мен, казваше „не“.

Съсредоточих се обратно върху писмото и отново се замислих по въпроса колко далече бях готова да стигна за Лонзо. Отговорът дойде бързо: докъдето трябва.

* * *

Измъкнах се тайно до „Танцуващият бик“ в обичайното за мен време — веднага щом всички в къщата заспаха. Сега имах две съквартирантки, покрай които трябваше да се измъквам незабелязано, а не знаех дали Тамзин щеше да е така сговорчива, както Аделейд. Тамзин обаче имаше дълбок сън и трябваше да се надявам, че просто изобщо нямаше да узнае, че съм излизала.

Когато пристигнах в кръчмата, ме засипаха с поздрави: много от постоянните клиенти предложиха да ме почерпят с питие. Усмихнато отпратих всички с махване на ръка и се приближих до бара, където виждах, че стои Том. Точно преди да отворя уста, за да проговоря, осъзнах, че Том водеше нещо повече от небрежен приятелски разговор със застаналия срещу него мъж. След няколко мига внезапно го разпознах. Беше един от членовете на милицията, които бяха дошли да търсят Грант и мен в хана. Отдръпнах се и едва не хукнах към вратата, докато не си спомних, че той всъщност така и не беше видял лицето ми, а инцидентът беше станал преди седмици.

— Хигинс, ще ме разориш — казваше Том. Разпознах тона — привидно приятелски, раздразнен в същината си. — Вече ти платихме далеч повече от необходимото.

Другият мъж скръсти ръце:

— Онзи патрул се управлява от големите клечки в града. Убедихме ги, че някой друг е започнал онази свада, но все още искат от нас да открием кой я е започнал. Още доста хитруване ни предстои.

— Нямам излишни пари. Ще трябва или да почакаш, или да вземеш нещо друго в замяна.

— Какво имаш? — попита човекът от милицията с изострен интерес.

Том се замисли за момент:

— Все още имаме от белсианското сирене. Месингови поставки за свещи. Онези три топа коприна. Останаха ни три часовника и…

— Коприна ли? — прекъсна го онзи. — Жена ми винаги си е мечтала за копринена рокля. Какви цветове?

— Върни се около обяд утре, когато не е толкова претъпкано, и ще ти покажа.

— Още ли се опитваш да си оправиш отношенията с милицията след Празника на цветята? — попитах, щом мъжът си отиде.

— Да. Трябваше да бутнем по нещо на няколко — не, на доста души, но в края на краищата златото — и коприната очевидно — говори на милицията по-убедително, отколкото указите на губернатора. Но не се тревожи за това. Къде се губиш? Липсваше на всички ни.

— Напоследък бях заета. Но съм готова да се впусна отново в работата. — Думите ми прозвучаха малко прекалено ожесточено. Безсилното раздразнение, което изпитвах заради фиаското с Грант, ме караше да копнея за сблъсък.

Едва различих как една вежда се повдигна зад маската:

— Така изглежда. Какво разпали този огън?

— Имам нужда от още пари.

— Не сме ли всички така. Но нещо друго те е подтикнало. — Той си придаде изражение на престорено удивление. — Бога ми, лейди Авиел, не позволявате някой мъж да си играе игрички със сърцето ви, нали? Това не носи нищо друго, освен неприятности. Не се отклонявайте от избрания път. Може дори да обмислите варианта да станете истински ангел и да се съсредоточите върху целомъдрен живот.

Намръщих се:

— Имате ли задача тази вечер, или не?

— Имаме — каза той, все още с онази подигравателна усмивка. — И допълнителната помощ ще ми дойде добре. Дженкс не се е върнал от последната си задача, така че сме в намален състав. Тази също я бива. Лоши мъже за вразумяване. Ако искаш схватка, ще я получиш.

Беше прав за схватката. Целта ни беше един фургон, който идваше от север, както много сега, когато пътищата се бяха изчистили и даваха възможност за търговия. Този фургон и товарът му вече бяха откраднати, а новите му притежатели не бяха оставили нито един от предишните жив. Очевидно имаха дълга и кървава история. Някой беше подшушнал на Том къде щяха да бъдат тази вечер, и чакахме отстрани край водещ на север и юг главен път, като изскочихме, когато фургонът се появи.

Шестима мъже с мускети и хладни оръжия незабавно скочиха долу и обградиха фургона. Точно до мен прозвуча изстрел и един от бандитите във фургоните падна, държейки се за крака.

— Внимавай — обади се Том от лявата ми страна. От фургона се разнесоха още два изстрела, които не успяха да уцелят другарите ми, скрити зад дърветата. — Там, в края, докато другите презареждат! Посяга към юздите!

С кама в ръка хукнах към предния край на фургона. Един от мъжете се беше изкатерил до седалката на кочияша и се опитваше да избяга сега, когато вече беше преценил шансовете. Скочих към седалката и го намушках отстрани в тялото. Потече кръв, въпреки че ребрата му отклониха най-силната част от удара. Не уцели, когато замахна към мен с ножа си, но горната част на ръката му успя да ме удари и да ме събори обратно на седалката. Той се извиси застрашително над мен и аз го ритнах с всичка сила. Ботушите ми се стовариха в стомаха му. Хвърлих се напред с камата, докато той се препъна назад към ръба на фургона. Стоварих още един рязък ритник в корема му и той падна на земята.

Зад мен, в самия фургон, Илайджа и Малкия Том се биеха с други бандити. Тук вече бяха останали само трима от тях. Онези на земята се бяха вкопчили в схватка с Том и Андерс. Понечих да помогна на Илайджа и Малкия Том и тогава забелязах как един от повалените мъже се надига от пътя и се прицелва в Илайджа. Скочих напред, когато пистолетът гръмна, и го съборих.

— Върви! — изкрещя Том от тъмнината.

Малкия Том бутна последния мъж през ръба и се отправи към капрата. Хвана поводите и пришпори неспокойните коне. Коленичих в задната част на трополящия фургон с Илайджа и се опитах да му помогна да седне. Куршумът беше одраскал ръката му над лакътя.

— И по-зле съм си патил — каза ми, като видя тревогата ми. Попи окървавения ръкав с наметката си. — Но трябваше да ме оставите да се оправям сам и да се погрижите за себе си. Можехте да загинете.

— Той не беше достатъчно близо, за да ме уцели. Вероятно не съм била в чак толкова голяма опасност. — Потупах Илайджа по здравата ръка. — Освен това сме приятели.

Той изглеждаше малко стреснат при това изявление, а после понечи да се усмихне:

— Предполагам, че сме.

Ухилих се в отговор и се вкопчих отстрани във фургона, докато трополяхме напред. След около една миля Малкия Том рязко спря и зачакахме в тъмнината. Минути по-късно чух още копита да тропат силно по пътя и се зададоха Том и Андерс, следвани от конете ни. Том веднага слезе от коня и се качи във фургона, приковал жадно очи върху трите запечатани сандъка, около които седяхме. Андерс беше точно зад него и носеше лост. Отвори сандъците, докато Малкия Том запали фенер. Всички се надвесихме да погледнем.

Илайджа изсумтя одобрително:

— Баланкуански обменни стоки. Снеговете на север току-що се стопиха. Някой е изгарял от нетърпение да докара тези тук и да изпревари всички с продажбите. — Вдигна елегантна статуетка на жена, яздеща елен. Отначало ми се стори, че камъкът е черен, но после видях сребрист отблясък върху гладката повърхност, когато той я завъртя на светлината.

— Ние не можем да правим нищо подобно на тези. Ще му вземем добра цена от подходящите купувачи — каза Том. Кимна към друг сандък: — Онази коприна там също. Предполагам, това значи, че мога да си възстановя онова, което Хигинс успее да ошушка от мен. Едва ли ще искате копринена рокля, милейди? Не? Е, сигурен съм, че съдържанието на другия сандък ще ви се понрави. Още плодове, току-що докарани от прелестното баланкуанско крайбрежие. Мистрес Смит ще започне да ви обожава още повече, отколкото в момента.

Отправихме се триумфално обратно към града. Том и Андерс бяха начело на групата ни, обсъждайки най-добрите начини за продаване на скулптури и коприна. Аз яздех почти най-отзад с Илайджа, който винаги с готовност ми обясняваше нещата. Още отпреди ме ценеше високо заради спасяването на семейството му, а това, че му помогнах тази вечер, само утвърди положението ми. Той, изглежда, мислеше за мен като за по-малка сестра.

— Камъкът в онези баланкуански статуи — не съм виждала нищо подобно преди — отбелязах.

— Там имат много от него. Ние нямаме, така че това е добра сделка за тях. Богатите колекционери се вълнуват от него и мислят, че са се добрали до някаква изгубена реликва. Това, което всъщност задигнахме, е просто обикновено изкуство, каквото имат във всеки дом. Но както казах, тук е много ценно.

— Откъде знаеш това? Някога бил ли си в тяхната империя? — Това всъщност беше повече информация, отколкото обикновено получавах от Айана или Грант. Те говореха малко за баланкуанците. Бях любопитна за страната, за която Грант беше готов да рискува толкова много.

— Когато бях по-млад, баща ми беше търговец, така че често ходехме там. Даже живяхме там известно време. Сега са доста изолирани, но търговията по границите още върви.

— Как е там? Илайджа се замисли:

— Красиво. Но различно. Толкова е различно оттук, че дори не ми се струваше като реално място, знаеш ли? Въпреки че е толкова далече на север, източното крайбрежие е топло — нещо, свързано с морските течения. Те са в Адория много по-отдавна от нас, така че всички домове и магазини… не са нови и набързо скалъпени като в колониите. Всичкото дърво и камък са дялани. Като дете обожавах това място. Вгледаше ли се в някой дом, човек винаги намираше нещо ново в дърворезбата. Животни. Листа.

— Какви са хората?

— Различни от нас. Той сви рамене. — Но освен това и същите.

Отнесохме товара в „Танцуващият бик“ и Том поръча на хората си да ги свалят в склада. Щом остана доволен, той се отпусна с халба бира и ме изгледа проницателно:

— Така. Каква е тая работа, че имаш нужда от още пари? Направих гримаса:

— Имаше някои неочаквани развития на събитията — нови дългове, които трябва да платя.

— Надявам се, че не раздаваш пари на онзи твой мъж.

— Няма никакъв мъж! — настоях. — Това е за човек от семейството.

— А. Това определено вдига залозите, нали? За твой късмет, може би разполагам с един шанс, който би могъл да сработи доста добре — ако приемем, че петдесет златни монети ще бъдат от полза.

— Петдесет? — Сума, повече от двойно по-голяма от онова, което вече бях спечелила. В съчетание с него щях да имам достатъчно, за да платя свободата на Лонзо. — Само в една задача? Каква задача?

— След две седмици чакам пристигането на нов голям товар — подобно на задачата с Кралица Грейс. Промъкваме се на борда на кораб, успяваме — надявам се — само да задържим моряците, а не да ги убиваме, а после офейкваме с товара.

Подозрението потисна въодушевлението ми:

— Ако е толкова лесно, защо е толкова по-доходно от предишното?

— Защото товарът струва повече.

— От кого крадеш? — попитах. — Това да не е поредната кражба само за собствена изгода от някой беден търговец, който се мъчи да свърже двата края?

— За собствена изгода е, но мога да заявя абсолютно честно, че човекът, който притежава товара, със сигурност не е беден и се изхранва от смъртта на безброй хора. И се надявам да знаеш, че ценя живота точно както и ти. Както винаги, ще се опитаме да направим това, причинявайки възможно най-малка вреда на екипажа. Шестимата са свидетели, че не мога да си позволя повече подкупи.

Започвах да се уморявам сега, когато тръпката от схватката се бе уталожила. И знаех, че щеше да е най-добре да не се доближавам до каквато и да е задача, за която дори Том признаваше, че не е благородна. Първоначалната цел на лейди Авиел се бе замъглила и вече нямаше черно или бяло, колкото повече се замесвах с Том. Бях изгубена в сиво.

Но петдесет златни монети. За една нощ работа. И свободата на Лонзо.

Никога не съм мислил, че си такава, Мирабел.

Пренебрегнах гласа на Грант в главата си. След всичко, на което ме беше подложил, непокорството внезапно ми се стори толкова добро, колкото онова, което можех да направя за брат си.

— Брой ме и мен.

Том ми съобщи подробностите за времето и мястото на задачата, а после си тръгнах. Върнах се в Уистерия Холоу и открих Тамзин и Аделейд дълбоко заспали. Вмъкнах се в собственото си легло и заспах почти веднага щом затворих очи.

Това допринесе за поредния изтощителен ден, но бях ободрена от мисълта, че ще спечеля парите за освобождаването на Лонзо толкова бързо. Точно както през всеки ден напоследък обаче, всяко повишаване на настроението ми завършваше с ужасяващ внезапен срив.

Аделейд заминаваше утре.

Знаех, че това предстои. Дори бях помогнала с пазаруването. Но реалността на факта, това, че на следващия ден тя щеше да потегли към други предели… ме връхлетя по нов начин. Току-що си бях върнала Тамзин. Исках и двете да са с мен сега, защитени заедно на сигурно място в нашата стая. Но светът имаше други планове. Аделейд излезе рано, за да се заеме с още приготовления, затова не можех да имам дори този ден с нея. Тамзин беше отишла на някакво изискано чаено парти, а аз? Аз всъщност нямах никакви ангажименти чак до нощта.

Това беше нещо рядко тук, но тримата Торн предоставяха повече шансове за светски събития на момичетата от Сивата чайка. Джаспър знаеше за интереса на Рупърт и че това вероятно щеше да е единственият останал ми шанс, след като бях отхвърлила всички други потенциални съпрузи. Така че вече не смяташе да прахосва средства, за да ме показва.

— Добри новини — каза Айана, пресрещайки ме отново след закуска по обичайния си начин. Понякога си мислех, че наистина дебнеше отвън пред трапезарията. — Аз също имам свободен ден. Можем да проведем няколко урока по стрелба с арбалет и да върнем усмивката на лицето ти.

— Някак си не мисля, че Джаспър или дори Чарлс ще се съгласи на това.

— Ами, те няма да узнаят, разбира се. — Очите й заискриха дяволито. — Позволено ми е да те придружавам на разходки. Ще отидем в гористия участък на запад и ще се поупражняваме в стрелба по мишени.

Все още не изпитвах особен ентусиазъм относно усвояването на стрелбата с арбалет, но да изляза навън — свободно — беше скъпоценна възможност.

— Добре. Да го направим.

Айана изглеждаше доволна, че приех, и бръкна в палтото си.

— Но първо това. За човек, който уж се е „оттеглил“, определено получаваш доста съобщения.

Взех писмото, ядосана на себе си, задето отново изпитах надежда, че може да е от Грант. Стига, Мира, сгълчах се. Позволяваш му да съсипва живота си. Том беше прав. Следвай собствения си път.

Но пък какво друго беше това? Кой друг би ми изпращал писма по Айана? Отново Лонзо?

Обзе ме внезапен страх, че е бил ранен или убит, и едва не скъсах листа, докато го разтварях. Когато видях от кого беше съобщението, челюстта ми само дето не се удари в пода. Наложи се да го прочета два пъти.

— Наред ли е всичко? — попита Айана, забелязвайки реакцията ми.

Бавно вдигнах поглед.

— Не съм сигурна. От Сайлъс е. И… иска да свърша една работа за него.

Загрузка...