Среднощният диамант

2

Бях искрена, когато казах на Седрик, че ще се държа прилично. Исках да се държа благоприлично. Този шанс означаваше твърде много както за мен, така и за Лонзо — не можех да си позволя да го изгубя. И въпреки цялото насилие и опасности, които бях видяла в живота си, раздорът не беше нещо, на което се наслаждавах. Всъщност копнеех за ред. За покой.

Затова бе истинско злощастие, когато през шестия месец от началото на престоя си в Бляскавия двор се озовах, притиснала острие на нож към нечие гърло.

— Чуваш ли ме? — изкрещях. — Само още една дума — още един намек за това — и ще съжаляваш до края на живота си!

Жертвата ми, Клара Хейс, се ухили предизвикателно в отговор, макар очите й да разкриваха безпокойство. Беше трудно да се чувстваш твърде наперена, когато си притисната до стената с опряно в гърлото ти острие на нож. Около нас равномерно падаше дъжд, но бях твърде съсредоточена върху нея, за да ме е грижа за подгизналите ми коса и нощница.

— Истината боли, нали? — процеди тя.

— Не е истина и ти го знаеш. Ти си го измислила.

— Със сигурност звучи вярно. — Клара се опита да помръдне съвсем леко, но аз я държах притисната неподвижно. — Защо иначе би допуснал сирминиканка в тази къща? Искам да кажа, ако не е дошла да я почисти. Предполагам, че не мога да те виня. Ужасно красив е. Обаче не мисля, че това оправдание ще издържи, когато баща му научи за това.

Запазих неподвижно изражение. Дори не мигнах — а това бе трудно заради дъжда, който влизаше в очите ми. Клара изливаше злобата си върху мен от деня, в който пристигнах в Блу Спринг Манър. Както беше предрекъл Седрик, някои от момичетата в Бляскавия двор хранеха същите предразсъдъци, с които се бях срещнала в града. Откровено казано обаче, не мислех, че на Клара така или иначе й пукаше за произхода ми. Тя просто беше грубо и зло същество. Искаше жертви. Търпях номерата и подмятанията й с каменно упорство, но тя бе прекрачила границата тази седмица, когато започна да разпространява слухове, че съм си спечелила място тук, преспивайки със Седрик. Ударът ме беше засегнал твърде дълбоко, отключвайки спомени за време, когато бях почти принудена да продавам тялото си в замяна на други услуги.

Ти си страхливка, Мира. Трябва да се научиш да правиш трудни избори.

— Баща му няма да открие — казах на Клара. — Най-вече защото няма нищо за откриване.

— На кого мислиш, че ще повярва: на теб или на мен? Джаспър е много ядосан, че Седрик те вербува. А когато това стигне до него… Е. Няма начин да ти позволи да останеш. Струва му цяло състояние да ни подготви за Адория. А на нашите кандидати им струва дори повече да платят брачната ни цена. За такава цена очакват красота, чар, култура… и добродетел.

Приведох се напред:

— Красота? Права си. Тя е важна. Тук, в Адория, навсякъде. Никак няма да ми е приятно да видя как губиш своята.

Усмивката й се изпари:

— К-какво трябва да значи това?

— Значи, че ако не спреш с лъжите си и не започнеш да казваш на всички истината, ще те съсипя — тоест ще съсипя лицето ти. — Плъзнах острието по бузата й, за да подчертая думите си. — Ще съсипя всичките ти шансове някога да си намериш съпруг в Адория или което и да е друго място. Моята провалена репутация може да ми докара само изгонване. Но едно съсипано лице? Това ще отблъсне всеки кандидат за женитба — независимо дали богат, или беден.

Тя зяпна:

— Няма да посмееш!

— Ако ми докараш изгонване, какво имам да губя? Трябва само да се вмъкна в спалнята с това една нощ и… — направих срязващо движение със свободната си ръка.

— Ще кажа за това на мистрес Мастърсън!

— Успех с доказването му. — Пуснах я и отстъпих заднешком. — Е, схвана ли всичко? Знам, че акцентът ми те затруднява понякога.

В отговор Клара рязко отвори кухненската врата, през която я бях дръпнала вътре преди малко, и я затръшна, когато изфуча гневно навън. Но бях видяла лицето й. Бях я уплашила.

Поех си дълбоко въздух и се облегнах на къщата, откривайки изненадано, че треперя. Наистина ли току-що бях заплашила едно момиче да му нарежа лицето, задето клюкарства? Нямах намерение наистина да изпълня заплахата си, но дори блъфът ме караше да се чувствам мръсна.

Ти направи каквото трябваше, Мира, каза ми един строг вътрешен глас. Трябва да стигнеш до Лонзо. Не можеш да рискуваш да те изхвърлят оттук заради клеветите на едно дребнаво момиче. И не си единствената, която е заложила много на карта. Седрик също трябва да стигне до Адория.

Съмнявах се Джаспър Торн да вярва, че всички момичета в къщата са девствени, но се стараеше всички други да го вярват. Трябваше да пази репутацията си. Нямаше да прояви снизхождение към никого, за когото смяташе, че е осквернил „стоката“ му — дори не и към собствения си син.

Изправих се и пъхнах стария си нож — който всъщност беше твърде тъп да среже каквото и да е, камо ли пък лице — обратно в джоба. Сега трябваше да вляза вътре, преди някой да е забелязал отсъствието ми. Дори не биваше да излизаме в този час, а ако отговорничката на нашата къща ме откриеше мокра до кости, щях да загазя още повече.

Дръпнах дръжката на кухненската врата… безрезултатно. Дръпнах още няколко пъти просто да се уверя, че не е заяла, а после изстенах.

Клара ме беше заключила отвън.

— Не, не — промърморих и забързано се приближих до две остъклени врати, също намиращи се в задната страна на имението. Водеха към салон — и също бяха заключени. Пробвах един прозорец. Залостен. Изтичах обратно до кухненската врата и отново разтърсих дръжката. Нищо. Ами ако почуках? Имах приятели тук. Някой можеше да е близо до кухнята и да ме пусне да вляза. Разбира се, мистрес Мастърсън също можеше да е близо до кухнята.

— Изглежда, сякаш няма да ти е излишна малко помощ. Завъртях се рязко, когато от обвития в сенки двор изникна една фигура. Беше мъж с леко приведена походка, облечен в опърпани и твърде големи дрехи, които бяха толкова подгизнали, колкото и моите. Най-напред си помислих, че в имението се е вмъкнал някой скитник, а после си спомних, че днес беше ден за доставки. Дори смътно си спомних, че бях видяла мъж със същата прегърбена стойка сред работниците, които ни бяха носили продукти от селото. Въпреки това се присвих до вратата, готова да заблъскам по нея и да рискувам да бъда разкрита от мистрес Мастърсън. Ръката ми посегна към ножа.

— Спокойно — каза той със стържещ глас. Акцентът му ми напомни малко за този на Ингрид, едно момиче, което беше пристигнало тук от една югозападна област на Осфрид, наречена Флатландс. — Няма да те нараня. Ако го направя, можеш да ми срежеш лицето с оня нож.

— Чули сте това? — попитах.

Радвах се, че тъмнината и дъждът криеха изчервяването ми. Не си бях дала сметка, че имам публика.

Светлината, която блестеше от прозорците, осветяваше малки участъци, а голяма част от лицето на мъжа беше засенчена от шапка с широка периферия. Всъщност различих само дълга, проскубана тъмна брада и няколко белега, разпръснати по груба кожа.

— Недей да звучиш толкова посърнало, момиче. Заплахата си я биваше, а ти беше доста убедителна. Но няма да проработи.

Раздразнението измести страха ми:

— Какво ви кара да кажете това? Чувате един петминутен разговор, и си мислите, че много разбирате от тия неща.

— Когато става дума за подобни неща — да, наистина разбирам от тях. Изплаши я. Но не достатъчно — иначе нямаше да ти заключи вратата. След като е имала време да се успокои, ще се опита да те предизвика да изпълниш заканата си. Ще убеди сама себе си, че няма наистина да й нарежеш лицето. — Той направи многозначителна пауза. — Ще го направиш ли?

— Аз… не знам — излъгах. Сега едва виждах тъмните му очи в сенките. Погледът им сякаш ме пронизваше.

— Е, би трябвало да знаеш — каза той. — Не отправяй заплахи, които не си готова да изпълниш.

Вдигнах брадичка, подразнена от снизходителния му тон:

— Благодаря за прозорливостта, но сега, ако ме извините, трябва да се прибирам вътре.

— Как? Вратата… — Той направи пауза и се прокашля. — Вратата е заключена.

— Това е мой проблем.

Той се прокашля отново. Или може би това беше смях.

— Да, така е. И смятам да ти помогна с него.

Извади от торбестото си палто нещо, което приличаше на малък портфейл. Когато го отвори, видях няколко тънки метални инструмента с различни дължини. Някои бяха просто прави, а други имаха извити или закривени краища. Той огледа няколко на светлината от прозореца, накланяйки лицето си под ъгъл, който ми позволи да зърна звездовиден белег върху дясната му буза и малка драскотина от външната страна на меката долна част на ухото му.

— Ще отворите ключалката с шперц? — попитах. Дъждът отслабваше и аз отметнах назад няколко тънки кичура подгизнала коса.

Той не вдигна поглед, докато преглеждаше инструментите, но в гласа му имаше изненада:

— Откъде знаеш?

— Ами… защото държите комплект шперцове.

— Не това исках да… няма значение. Щом си такава умница, предполагам, че нямаш нужда от мен. — Той понечи да затвори калъфа.

Посегнах към ръката му, а после се отдръпнах:

— Не, чакайте. Наистина имам нужда от вас. Виждала съм такива преди, но нямам собствени.

Той изчака няколко мига, може би за да ме накара да се разтревожа, а после отново отвори калъфа. Избра инструмент с извит като кука край и го вмъкна в ключалката на бравата. След няколко бързи движения чух едва доловимо щрак. Той се изправи — доколкото позволяваше прегърбената му фигура.

— Заповядай.

— Успяхте на първия опит.

— Това е обикновен тип ключалка. — Той пъхна инструмента обратно в калъфа му. — Невинаги е толкова лесно. Понякога трябва да се вслушаш. Да усетиш запъването на бравата отвътре.

Посегнах към дръжката на бравата:

— Е, благодаря ви. Признателна съм за помощта.

— Позволи ми тогава да ти окажа още малко помощ. Искаш ли онова момиче да те остави на мира? Не прибягвай до груба сила. Тя си има своето място, разбира се, но информацията е това, което ти дава истинска власт.

Отпуснах ръка отново отстрани до тялото си:

— Какво имате предвид?

— Е, с това те държи тя, нали? С информация.

— Не информация. Клевета. Не е вярно. Никога не бих…

— Доказваш довода ми — прекъсна ме той. — Виж колко се разстройваш — заради няколко думи. Така че събери малко сведения в нейна вреда. Тя има нещо в миналото си. Всеки има. Разкрий го и тогава ти ще си тази, която ще има власт. — Протегна към мен комплекта шперцове. — Вземи това. Ще ти помогне да влезеш на места, където не би трябвало да бъдеш. Там ще намериш отговорите, които са ти необходими.

Не го взех.

— Не мога да приема това.

— Имам още три комплекта у дома. — Той тикна комплекта в ръката ми и се обърна. — Сега трябва да отида да намеря другите приятели, преди да тръгнат обратно към селото. Не се забърквай в неприятности.

Мъжът се отправи с тежки стъпки навътре в тъмнината, оставяйки ме с шперцовете. Изпитах внезапен импулс да го повикам обратно, да попитам защо бе ми помогнал, без да очаква нищо в замяна. И защо, за бога, щеше да има нужда от толкова много комплекти? Вместо това се шмугнах обратно в кухнята и се качих в стаята си.

Тамзин, едно от момичетата, с които делях стая, беше заета да пише писмо и хвърли само кратък поглед към подгизналите ми от дъжда коса и дрехи:

— Дори не искам да знам.

Другата ни съквартирантка, Аделейд, се беше проснала на леглото си с някаква книга и сега се изправи рязко:

— Е, аз пък искам! Изплюй камъчето, Мира. Какво е станало с теб? На практика си гола.

Хвърлих поглед надолу и осъзнах, че не грешеше напълно. Подгизналата нощница прилепваше по цялото ми тяло. Бързо се увих с едно одеяло и изпитах надежда, че е било твърде тъмно и работникът не е забелязал кой знае какво.

— Ъъ, нищо важно. Просто случайно се оказах заключена навън.

Това отново привлече вниманието на Тамзин. Малко неща й убягваха.

— Кой го направи? Клара?

— Няма значение. Остави — казах, докато изстисквах водата от черната си коса. Слуховете, разпространявани от Клара, още не бяха достигнали до съквартирантките ми и се надявах нещата да си останат така.

— Разбира се, че има значение, мътните да го вземат. — Когато се развълнуваше, Тамзин отново заговаряше на далекта си от Маркет Дистрикт. Мистрес Мастърсън би изпаднала в ужас. — Знаеш ли колко неприятности ще си навлечеш, ако те хванат навън? Мистрес Мастърсън ще си помисли, че си се захласнала по някой мъж и се срещаш тайно с него.

Аделейд се засмя и закачливо подхвърли в отговор:

— Не мисля, че някой би се хванал на това.

— Не приемай всичко на шега — отвърна остро Тамзин.

— Не го приемам на шега! Но наистина не мога да си представя Мира да си загуби ума по каквото и да било — особено по някой мъж. Искам да кажа, за бога, къде би намерила някой? Единствените мъже, които виждаме, са тримата Торн и няколко преподаватели. А и те почти не се свъртат тук. Докато стигнем в Адория, никоя от нас няма дори да помни как да говори с мъже. Не е зле мистрес Мастърсън да доведе няколко, с които да се упражняваме.

Аделейд се шегуваше, но Тамзин прие думите сериозно. Тя вечно беше нащрек за подходящи възможности.

— Наистина би било полезно да общуваме по-често с мъже. Изненадана съм, че никой не се е сетил за това. Утре в църквата ще има мъже от селото. Може би не е зле да се опитам да поговоря с някои от тях. Това може да ми даде допълнително предимство.

— Обсебена си от мисълта за предимство — каза Аделейд.

— Поне ме е грижа. — Тамзин преметна блестящата си червена коса през едното си рамо. — Честно, какъв смисъл е имало да работиш в аристократично домакинство през всичките тези години, ако не си прихванала нещо полезно? Би трябвало да си най-добрата от всички ни.

Алелейд се ухили:

— Щеше да ме задушиш в съня ми, ако бях. Това е самосъхранение.

— Е, втората най-добра тогава — каза Тамзин раздразнено.

Усмихнах се, когато възприеха познатите си роли и забравиха за Клара. Някак се бях оказала настанена в една стая едновременно с най-амбициозното и с най-лишеното от амбиции момиче в къщата. Още от първия ни ден тук бе очевидно, че Тамзин има план и не смята да позволи някой да я спре. Учеше и работеше повече от когото и да е другиго. Изучаваше задълбочено всяка подробност и всеки човек наоколо, преценявайки как могат да улеснят пътя й към величието.

А Аделейд? Тя вървеше през света по различен начин. Където и да отидеше, винаги бързаше да се усмихне и пошегува. Печелеше всички на своя страна с непринудения си чар и можеше да се измъкне с приказки от всяка заплетена ситуация. Това се оказваше доста полезно с преподавателите ни предвид факта, че Аделейд се представяше твърде противоречиво. Понякога се справяше отлично. Друг път се проваляше. Изглежда, нищо от това не я смущаваше.

Обичах ги и двете.

Всяка беше силна по свой начин: едната — вечно изгаряща от амбиция, а другата — толкова ведра и закачлива, че на практика минаваше с танцова стъпка през дните си. Аз ли? Аз бях посредникът, онази, която поддържаше равновесието между тези крайности.

На другата сутрин се събудих с подновена енергия. Разпространяваните от Клара слухове ми бяха тежали дни наред и нямах търпение да видя какво ще излезе от снощния „разговор“. Докато се обличаше, Тамзин откри върху полата си петно, което нито Аделейд, нито аз можехме да видим наистина. Това я хвърли в истинска криза и като никога двете с Аделейд бяхме готови преди нея. Оставихме я да търка петното и тръгнахме надолу към фоайето, където другите момичета чакаха каретите, които щяха да ни откарат в селото.

Седрик се мотаеше наоколо с останалите момичета от къщата и когато се приближихме, грейна. Обикновено оставаше в Осфро заради учебните занятия, но понякога изпълняваше поръчки на баща си в именията сега, когато Чарлс Торн — брат на Джаспар и съсобственик на Бляскавия двор — беше решил да остане в Адория. Бях започнала да харесвам Седрик заради искрената загриженост, която проявяваше към другите, и бях започнала да го уважавам заради трайната му вярност към аланзанците.

Аделейд беше другото момиче, което беше избрал — според Джаспър много по-добър избор от мен. Никога не ревнувах от нея, но понякога се чувствах виновна, че Седрик беше приел мен вместо някоя друга като нея, която можеше да му донесе по-добра комисионна. Въпреки противоречивите си резултати тя беше олицетворение на истинско осфридианско момиче — от типа, който онези мъже в Адория вероятно искаха всъщност. Светла кожа, сини очи, златистокафява коса. Съвършен говор. Безграничен чар.

— С нас ли тръгваш или просто си тръгваш? — попитах. Седрик оставаше до края на някоя ортодоксална църковна служба, ако прикритието му го изискваше, въпреки че избягваше да го прави, когато беше възможно. Урос бе създал дванайсет ангели в началото на времето и привържениците на ортодоксалната религия вярваха, че шест са паднали. Аланзанците още почитаха и дванайсетте и не обичаха да слушат проповеди, които осъждаха половината от тези ангели, обявявайки ги за зли.

— Тръгвам си. — Той потупа куфара до себе си. — Но знаете, че всички ужасно ще ми липсвате.

— Не е честно — каза му Аделейд, преструвайки се неубедително на строга. — Можеш да се връщаш в града за севъзможни забавления, докато ние, останалите, сме принудени да търпим цяла скучна служба.

Той се опита да си придаде също толкова сериозно изражение и успя почти толкова, колкото и тя.

— Това е за доброто на душата ти.

— Душата ми си е съвсем добре, много благодаря. Ако наистина те беше грижа, щеше да кажеш на мистрес Мастърсън, че за нас спасението е на второ място след намирането на съпрузи и че вместо това би трябвало да си останем у дома и да учим.

— Спасението е на второ място след намирането на съпрузи? — Седрик ужасено допря ръце до гърдите си. — Наистина, госпожице Бейли, това е най-светотатственото нещо, което съм чувал. Не мога да повярвам, че дори бихте си помислили такова ужасно нещо.

— Не съм — каза Аделейд, най-сетне предала се на усмивката, която потискаше. — Тамзин ни казва това всеки път, когато отиваме на църква.

Засмях се с тях, а после осъзнах, че бях оставила ръкавиците в стаята си — истински грях, ако питате мистрес Мастърсън.

— Трябва да се върна горе. Лек път, Седрик.

— И на теб. — Той потупа леко ръката ми, а после отново поде закачливия си разговор с Аделейд. Когато го направи, чух ахване, което двамата не доловиха.

Обърнах се и видях, че то беше дошло от Розамънд — момиче от къщата, което доста харесвах. Беше се сгушила до стената и шепнеше нещо на съквартирантката си Силвия. Очите и на двете момичета се разтвориха широко, когато ме видяха да приближавам.

— Какво става? — запитах.

— Той докосна ръката ти! — възкликна Силвия.

— Значи е вярно — прошепна Розамънд. — За теб и за по-младия господин Торн.

Потиснах порива да завъртя очи:

— Познавате ме по-добре! Как може да вярвате на онези глупости, които Клара измисли? Само почакайте. Следващия път, когато говорите с нея, ще ви каже, че не е вярно.

Двете момичета се спогледаха.

— Бяхме с нея по-рано днес — каза Розамънд. — И тя изобщо не спомена, че не е вярно.

— Каролайн говореше за това — каза Силвия предпазливо. — За теб и… ъъ, за него.

— И Клара казваше същото? — възкликнах. Розамънд се намръщи:

— Не… Клара всъщност не каза нищо. Само слушаше и кимаше.

— И се усмихваше — добави Силвия. — Много. Завъртях се рязко, търсейки Клара, и я открих да ме

наблюдава от другата страна на фоайето. Когато погледите ни се срещнаха, тя се ухили самодоволно.

Сърцето ми спря. Прегърбеният мъж наистина се беше оказал прав. Клара ме предизвикваше да изпълня заканата си. В известен смисъл. Може би самата тя беше престанала да повтаря слуха, но той все пак щеше да се разчуе, ако Клара не направеше нищо, за да го възпре. Потвърждаваше я негласно с мълчание и усмивки. Това беше достатъчно да ме накара сериозно да обмисля отново идеята да й нарежа лицето.

Успокой се, Мира, казах си. Тя не е фанатичка, искаща да убие аланзанец. Не е някой бандит от уличките, който се опитва да краде пари. Тя е просто едно глупаво момиче. Не й обръщай внимание. Имаш в живота си по-важни неща, за които да се тревожиш.

Да, имах. Неща от рода на това да стигна до Адория и да помогна на Лонзо. Неща, които можеха да се объркат сериозно, ако лъжите на Клара се разчуеха.

Информацията е истинската сила.

Размишлявах върху тези думи, докато продължавах да се изкачвам към горния етаж. Дали тайнственият мъж беше прав и за това? Дали разкриването на миналото на Клара беше начинът да я спра и да постигна целите си? Потайното слухтене и дебнене никога не бяха влизали в стила ми. Исках да се изправям лице в лице с проблемите.

Тя има нещо в миналото си. Всеки има.

Тамзин приключваше с приготовленията си в стаята ни и точно се навеждаше да си закопчае обувките. Взех ръкавиците си, а после се загледах в халата, който бях преметнала на един стол да съхне снощи. Бях забравила за шперцовете, скрити в един джоб. Взрях се в халата за няколко минути, а после, когато Тамзин беше с гръб към мен, грабнах комплекта и го пъхнах в джоба на полата си. Беше време да видя точно колко могъща бе информацията.

Тамзин приглади роклята си, а после неочаквано нададе смях, когато хвърли поглед към мен:

— Виж ти, виж ти, толкова си сериозна тази сутрин. Изглеждаш, сякаш си потеглила на мисия.

Успях да се усмихна напрегнато, докато излизах с нея през вратата.

— Може и да съм.