Среднощният диамант

20

Наистина се върнах и не ми отне дълго време да се превърна в гореща тема на клюките, които се разправяха всяка вечер в Уистерия Холоу. Е, не точно аз. Лейди Авиел.

Само след една седмица работа с шайката на Том самоличността, която ми беше дал, се разчу из целия град. В Кейп Триумф вече имаше няколко жени пирати, но те не завладяваха въображението така, както аз. Част от това се дължеше просто на факта, че бях близо до Том. Тъй като беше един от най-живописните контрабандисти в града, всеки в неговата компания се сдобиваше с известен блясък. Той определено притежаваше достатъчно, за да го сподели. Но освен това бях по-млада от другите жени пирати, което някак доведе до истории за невероятна — и по мое мнение преувеличена — красота. Съчетанието на това с ангелската ми самоличност ме превръщаше в нещо изключително. Нещо, дошло от друг свят. Истински ангел на справедливостта.

И може би това беше, защото аз наистина се стремях към справедливост, не само към печалба. Не всяка работа беше безкористна, разбира се. Том усърдно издирваше и набелязваше корумпираните градски чиновници, но беше безспорно, че е съсредоточен главно върху печалбата. Бях удивена колко усърдно работеше за този лукс и колко много трупаше. Бях удивена също и че предвид цените, на които ги продаваше, просто не беше взел да си построи дворец извън града и да се оттегли.

Освен това Том удържа на думата си, че ще ми позволи да раздам някои от по-обикновените стоки, които попадаха в ръцете му. Хората, на които помагахме, знаеха, че съм една от съучастниците му, и работата ми му се отразяваше добре. Но освен това осъзнаваха, че приливът му на щедрост беше съвпаднал с времето на моето пристигане. И ме обичаха за това.

Аз ли? Спечелих пет златни монети за работата от онази седмица. Пет златни монети. Докато не започнах да работя с Том, не бях докосвала дори една златна монета.

Тези заети вечери допринасяха за изтощителните дни с Бляскавия двор. Няколко момичета вече се бяха сгодили и тримата Торн бяха твърдо решени да се постараят останалите от нас също да се сдобият с предложения за брак. Нямахме отдих.

За всеобщо удивление Аделейд все още не беше сред сгодените момичета. Уорън беше продължил агресивното си ухажване и изглеждаше, че много мъже бяха отстъпили и бяха приели това, което трябваше да е очевидна победа.

— Виждала ли си Уорън напоследък? — попитах я една вечер. Стояхме пред огледалото в спалнята си и правехме последни поправки в грима и дрехите си, преди да потеглим към вечерно събитие. — Нямаше го на никое от последните ни празненства.

Тя приглади полата на бялата си копринена рокля. Сребристата й бродерия искреше на светлината на свещите.

— Мисля, че е зает да се готви за пътуването си до Хадисън.

— Със сигурност не е прекалено зает за теб — подметнах закачливо. Ухажването му ме оставяше с противоречиви чувства. Винаги, когато го виждахме, той се отнасяше с нея като с кралица — а предвид скорошното поемане на губернаторския пост имаше възможност да я превърне в такава поне по адорийските стандарти. От друга страна, беше ми трудно да отърся от ума си ролята му като активен организатор на преследвачите на еретици. Знаех, че мненията му относно еретиците се споделяха от много жители на града, но въпреки това ми се щеше тя да има по-свободомислещ ухажор.

Нямах представа дали Грант се беше присъединил към патрулите, или не. Прилежно бях отбелязвала всички полезни разговори или наблюдения по време на светските събития, които посещавах. Бях преровила няколко чекмеджета в търсене на доказателства. А по време на работата си с Том дори бях събрала някои сведения за подземния свят на града. Съобщавах всичко научено на Айана, но тя никога не казваше как е било прието. А Грант не ми изпрати никакво съобщение.

Тазвечерната официална вечеря беше от особено значение, тъй като се провеждаше в плантацията на Чеймбърс. Корнелиус бе продължил разпалено да ми пробутва баща си всеки път, щом се натъкнехме един на друг. Знаех, че си мисли, че изтъкването на великолепието на дома им ще има решаващата дума, за да ме убеди, и когато каретата ни спря пред пищното имение, трябваше да призная, че той имаше основателен повод за гордост.

— Фантастично е, нали? — каза той почти веднага щом влязох през вратата. — Невъзможно е да се усъмните в положението на нашето семейство.

— Никога не съм се съмнявала в него преди — отвърнах. Той продължи да говори до безкрайност за средствата, с които разполагат, докато някакъв друг гост го дръпна. Нито веднъж не спомена добродетелите на баща си. Предположих, че според него, предвид разликата във възрастта, материалните блага ще са по-важни за мен, отколкото техния притежател.

Всъщност доста харесвах Рупърт и нарочно го издирих след вечеря. Седеше в луксозно кресло с твърде много пълнеж и наблюдаваше развеселено празненството.

— Госпожица Виана. Какво удоволствие.

Той понечи да се надигне и аз му махнах да не става, докато придърпвах по-малък стол:

— И за мен, господин Чеймбърс. Как сте?

— О, все същото. Водя спокоен живот, знаете. А сега Корнелиус настоява да намаля контрола си над нашите работници. Така че напоследък най-вълнуващите ми дни са, когато пристигат нови книги от Осфрид. Запазих зрението си, но артритът се влошава. — Разтвори едната си длан, за да подчертае думите си, а после отново я сви. — Бях си наумил да напиша историята на живота си, но не мисля, че тези стари ръце все още могат да се справят. Ще трябва да диктувам на някой служител.

— Надявам се да го сторите. Вие сте вдъхновение за всеки, който идва в Адория за по-добър живот. Вижте всичко, което сте постигнали.

Той хвърли поглед из голямата стая, но не изглеждаше особено впечатлен:

— Със сигурност има повече, отколкото преди, особено откакто пристигна Лавиния. Тя има разточителен вкус — много разточителен — а Корнелиус й угажда. Но това е младата любов.

— Всичко е много внушително — казах дипломатично, но долових какво имаше предвид. „Разточително“ беше на границата с „безвкусно“. Някой старателен архитект бе построил стаята със семпли, но елегантни линии и различих остатъци от нещо, което някога сигурно е било много достолепно изящество. Сега изглеждаше, сякаш някой бе покрил това изящество и не беше знаел кога да спре с разкрасяването. Завеси от блестящо пурпурно кадифе. Вази и скулптури по всяка повърхност. Огромни картини, които щяха да изглеждат прекрасно, ако само една от тях беше разположена в центъра на гола стена. Вместо това те стояха една до друга, разположени безредно и объркващо. Вечерята по-рано беше поднесена в най-фините кристални и порцеланови съдове, които бях виждала. А всичко в къщата изглеждаше ненужно разкрасено.

— Лавиния е много взискателна дори по отношение на напитките — добави Рупърт с печален тон. — Признава само най-изисканите еварийски вина. Липсва ми ромът. От онзи с добавения аромат е, от Ройъл Пойнт. Опитвали ли сте го? Великолепен. Тя обаче смята, че е твърде „плебейски“ и имаше наглостта да го прибере на най-високата полица в килера. Можете ли да повярвате? За да не мога да го стигна, все едно съм някакво непослушно дете. После заяви, че гневът на Шестимата ще се стовари върху всеки слуга в къщата, когото хване да ми го донася.

Огледах претъпканата стая, пълна с изискани гости, които бяха напълно погълнати от собствените си дела. Ухилих се и внезапно празненството стана много по-интересно.

— Бихте ли искали аз да ви донеса малко?

Пълната липса на реакция от страна на Рупърт ме накара да помисля, че не бе чул въпроса, но точно преди да успея да повторя, нисък кикот започна в гърлото му, а после се усили. Плесна се по коляното:

— О, иска ми се да можехте. Недейте да дразните един стар човек.

Скочих като пружина:

— Не ви дразня. Повярвайте ми, една висока полица не е кой знае какво предизвикателство в сравнение с половината неща, които правя.

Той се засмя отново:

— Това го вярвам, но колкото и да съм поласкан, не искам да рискувате. Лавиния ще ви откъсне главата.

Сетих се как тя изгаряше от нетърпение да се омъжа за свекър й.

— Нещо ми подсказва, че ще ми прости. Веднага се връщам.

Отдалечих се припряно сред протестите му и ловко се шмугнах през една врата, през която бях видяла как цяла вечер влизат и излизат слуги. Пред мен се простираше дълъг коридор и оттам просто последвах инстинкта си. Пътьом подминах един прислужник и както обикновено, фактът, че се държах, сякаш знам къде отивам, ми помогна и той не ми обърна внимание.

В огромната кухня стоеше само един човек: момче, което миеше чинии с гръб към вратата. След като вечерята беше приключила, сега повечето слуги разнасяха ликьори и плодови напитки на гостите. Промъкнах се до другия край на кухнята, далече от мияча на съдове. Зад един ъгъл се виждаше дълбок килер, пълен с толкова храна, че можеше да стигне за двойно по-голямо празненство от това. Не разпознах половината неща. Високо на най-горната полица проблясваха златисти бутилки ром. Докато обмислях стратегията си, смутен глас изрече:

— Моля да ме извините, госпожице, аз…

Обърнах се и видях неспокойна кухненска прислужница.

— Слава богу — възкликнах. — Надявам се, че можете да ми помогнете. Опитвам се да направя една услуга за господин Чеймбърс — по-възрастния. Донякъде е, ъъ, тайна. Той се надяваше, че мога да намеря нещо за него. Нещо от… Ройъл Пойнт.

Осланях се на предчувствието си. След като се сетих как Рупърт бе казал, че Лавиния е заплашила слугите, ми хрумна, че те може и да не изпитват особено ласкави чувства към новата си господарка и наложените от нея промени. Но към благ и кротък човек като Рупърт? Верността им към него вероятно още беше силна и можеше дори да не ми се наложи да крада.

Наистина, изражението на прислужницата омекна:

— Действително зная къде е. А Шестимата са свидетели, че той го заслужава след такъв хубав дълъг живот. Но може да си загубя работата, ако мистрес Чеймбърс ме хване.

— Покажи ми. Аз ще го направя. Ще поема отговорността.

— Добре тогава — каза тя след един миг размишление. — Ей там има стълба.

Донесе ми я и аз се изкачих с високите си токчета без никакви затруднения. Когато отново слязох с бутилка в ръка, прислужницата ми подаде изящна порцеланова чаша. Разбирайки идеята, налях в нея щедро количество ром.

— Да се надяваме господарката да помисли, че вътре има чай, ако го види с нея — каза моята съзаклятница и ми намигна.

Върнах бутилката на мястото й и й благодарих. Внимавайки да не разлея съдържанието на чашата, се върнах в коридора и бавно се оправих обратно към празненството. С усмивка се запитах дали това се броеше за акт на висша справедливост.

На половината път през коридора минах край затъмнена врата и една ръка внезапно се протегна навън и ме сграбчи над лакътя. Втренчих се шокирано, когато Грант ми направи знак да вляза вътре. Последвах го, твърде зашеметена, за да протестирам.

Той затвори вратата и се оттеглихме към далечния край на стаята в един ъгъл, където стоеше нещо: едва различих, че беше пиано. Оставих чашата върху него. Само малко от рома се беше изплискало.

— Какво правиш тук? — попитах.

— Подготвям се да се срещна с Бартън Скарбъро и някои от другите след празненството. Напълно съм сигурен, че използва патрулите, които издирват еретици, като прикритие, за да доставя съобщения и контрабанда. Понякога ги изпраща доста далече.

— Е, тогава какво правиш тук вътре? Празненството не е приключило, а се съмнявам да ти е казал да влезеш вътре. — В краищата на закритите с пердета прозорци се мяркаше много слаба светлина: съчетание от лунна светлина и улични фенери. Това и малко ярка светлина, надзъртаща под главната врата, бяха единственото осветление на стаята. Когато очите ми се приспособиха, видях Грант да се обляга на пианото.

— Търсех те. Трябваше да ти кажа нещо.

Сърцето ми почти спря. Въпреки всички мислени доводи, които изтъквах пред себе си относно факта защо ми е по-добре без него, въпреки всичкото вълнение, което ми носеха пиратите… внезапно се изпълних с надежда и очакване. Най-сетне обяснение.

— Сайлъс задвижи някои връзки в митницата — започна Грант, напълно смазвайки надеждите ми. Но преди да успея да се почувствам твърде безсилна и раздразнена, продължи: — И намерихме твоя Лонзо Боргес. Така да се каже.

Зяпнах:

— Какво? Как?

— Договорът му за служба бил продаден на друг посредник, когато пристигнал, и всички се отправили на юг да търсят работа. Това беше всичко, което знаехме, но поне имаше книжа, които можехме да проследим. Извади късмет. Обикновено това не се случва. Миналата седмица, когато открих, че един от един от нашите агенти ще бъде в онзи район, му поръчах да поразпита. Тъкмо се върна днес.

— И?

— Някаква инженерна фирма откупила договора на Боргес и имаше потвърждение, че в момента пресушава блата в покрайнините на Уилямстън. Нашият човек не успял да се добере лично до него, но утре тръгва обратно за ново посещение. Ако до обяд ми донесеш писмо, мога да му поръчам да го предаде.

Светът заплува около мен. Лонзо. Възможно ли беше? Нима толкова бързо бях извадила такъв късмет? Уилямстън беше крайбрежен град в най-южната част на адорийските владения на Осфрид. Там още не бяха прокарани официални колониални граници, но територията беше под категоричното владение на Осфрид. Макар и богат на ресурси, в по-голямата си част този район беше блатист и суров. Малцина искаха да се бият за него.

Лонзо е жив.

Обвих ръце около тялото си.

— Аз… дори не знаех, че го търсиш.

— Казах, че ще го потърся.

— Благодаря. Благодаря ти. Не знаеш какво означава това за мен.

— Радвам се. Надявах се, че мога да направя нещо предвид факта, че ме мразиш през последната седмица. — Опитах се да си представя изражението на лицето му, докато казваше това. Подозирах, че беше по-скоро язвително, отколкото разкаяно.

— Не съм те мразила… — млъкнах. — Е. Не през цялото време.

— Заслужавах си го. — И наистина прозвуча извинително. — Надявам се, че можем просто да зарежем тази тема и да продължим към важните неща.

Подтекстът, че не съм важна, мигновено уби всякакво доверие, което може и да си беше спечелил заради онзи проблясък на искреност.

— Да я изоставим? Както ти ме изостави? Той изпъшка:

— Мирабел…

— Осъзнавам, че направих нещо нередно, и съжалявам за това, но можеше поне…

— Ти не си направила нищо нередно. Аз бях, не ти.

— Не се измъквай, като пренебрегваш думите ми. Очевидно изиграх някаква роля! Знам, че си докачлив по въпроса за миналото си, но ако бях имала представа до каква степен въпросът ми за него ще убие интереса ти…

— По дяволите — прекъсна ме отново той. — Защо трябва да водим битка за всичко? Проблемът не беше в това, че попита! А в начина, по който изглеждаше, когато… — Разпознах един от онези редки моменти, в които го обземаше такова вълнение, че се изпускаше и разкриваше повече, отколкото възнамеряваше. Сега се усети. — Виж, нека просто…

Вратата бавно изскърца и се отвори, разливайки светлина в предната част на помещението. Тъмнината още ни криеше, но Грант ме хвана за ръка и пропълзяхме под пианото. Сбутахме се в ъгъла зад него — нелесен подвиг с моята бухнала рокля — и застинахме напълно неподвижно. Той не ме пускаше.

Двама мъже влязоха в стаята и затвориха вратата след себе си. Единият запали малка свещ и ние с Грант се отдръпнахме още по-надалече.

— Получих съобщение от Уайт — каза мъжът, който бе влязъл пръв. — Иска да знае къде е доставката. И аз бих искал да знам. Сметките не излизат.

— Всичко е наред — каза другият. — Сандлър се забави, но ще я донесе в дома ми точно преди зазоряване. Милицията се натъкнала на работата им, така че искали да се покрият за известно време. Ще ги заведа до Бърли вдругиден.

— Е, направи преброяване, преди да отидеш. Не искам да открия, че и те обират каймака.

— Крадци крадат от крадци, а? — попита първият. Изсмя се рязко. — Ще се погрижа за това. Ти само гледай парите да са готови.

— Ще гледам. Ей, подушваш ли ром?

— Ще ми се. Мразя оня префърцунен портвайн, дето го сервират.

Един от тях духна свещта и се върнаха на празненството. С Грант останахме на мястото си още няколко минути, докато се уверихме, че няма да се върнат. Пуснахме ръцете си и трябваше да раздвижа пръстите си — държахме се толкова здраво, че се бяха схванали.

— Това беше Ейбрахам Милър — промърморих. Макар сега да бяхме сами, все още изпитвах нуждата от потайност. — Другия не го познавам. Никога не съм чувала някой да говори като него.

— Това е акцент от Норт Джойс. Ще трябва да разбера кой е бил в списъка с гостите. Това определено беше конспиративен разговор. Ако успея да го разпозная, може би ще открием кой е Сандлър. Това е нов играч. Сега трябва да побързам да съобщя на Сайлъс и все пак да успея да се върна да пресрещна патрула.

Двамата понечихме да се изправим и тогава си дадохме сметка как се бяхме оплели: наполовина седнали един върху друг и обкръжени в пластовете на полите ми.

— Ти и твоите дрехи — промърмори той, като се отмести, така че да мога да измъкна част от горната си рокля, върху която бе седнал. — Как може дреха, която покрива толкова малко, да е толкова обемиста?

— Може да е ниско изрязана, но въпреки това оставя много на въображението. — Заля ме смущение, когато си спомних, че не му се налагаше да си въобразява много. Успях да се освободя и да се изправя на крака. Докато го правех, ръката ми леко докосна лицето му.

— Пак те е домързяло да се обръснеш.

Той също се надигна и ме последва, докато се измъквах иззад пианото. Спряхме пред него, застанали един срещу друг в сенките.

— Не ми отиваше — каза той. — И освен това чувам, че е единственото симпатично нещо у мен.

— Беше, докато не ми донесе вестта за Лонзо. Благодаря ти отново.

— Да не забравиш писмото. — Едва забелязах как ръката му се вдигна към мен — а после той бързо я смъкна отстрани до тялото си. — Трябва да вървя. Но каквото и да си мислиш — погрешно е.

— Съжалявам, какво?

— За… знаеш за какво говоря.

— Тогава защо…

— Защото… ами. Защото така. — Тръгна към вратата, докосвайки се леко до мен на минаване. — О, и занеси писмото си на Сайлъс. Не знам кога ще се върна.

А после си отиде, оставяйки ме — както обикновено — объркана.

Дадох си една минута да се съвзема, а после вдигнах порцелановата чаша. Ръцете ми не трепереха, така че и това беше нещо. Докато се връщах на празненството, се опитах да не мисля за Грант, защото това беше загадка, която не можех да разреша. Това, че изместих мислите си към разговора на Ейбрахам Милър, също не ми даде никакви отговори. Прииска ми се да можех да открия още, но той си беше тръгнал от празненството.

Занесох рома на Рупърт с ведра усмивка. Той отпи и вдигна слисан поглед към мен:

— Мис Виана, внимавайте или ще спра да ви насърчавам да се омъжите за някой друг.

Казах му, че удоволствието е мое, а после реших да обходя стаята да не би случайно да се натъкна на мъжа от Норт Джойс. Докато вървях към групичка хора, с които още не се бях запознала, видях как Корнелиус се отдели от тях и ми махна. Моментално свърнах в друга посока, сякаш всъщност бях тръгнала да видя някой друг. Нямах желание да го слушам как отново се опитва да ми пробута горкия Рупърт. В бързината едва не се сблъсках с Клара.

— Умен ход от твоя страна — каза тя. — Не мислех, че ти идва отвътре.

След тазвечерната поредица от събития не можех дори да предположа за какво намеква:

— Какво?

— Да преследваш стария господин Чеймбърс. — Погледът й се зарея през стаята към него, а после се върна към мен. — На това му се казва да се стремиш към постигане на дългосрочни цели. Или може би не толкова дългосрочни. Няма да е много забавно в началото, но едва ли му остават много години. А после ще си богата вдовица, свободна да правиш каквото ти харесва.

Челюстта ми увисна:

— Какво? Не правя това!

— Е, определено се държиш дружелюбно с него. И тръгват приказки. Отблъскваш други мъже.

Не грешеше напълно за това. През последната седмица бях осъзнала, че след като успеех да се уверя, че са се погрижили за Лонзо, имах пред себе си два пътя. Единият беше да спечеля достатъчно пари от работата си с Грант и Том, за да откупя собствената си свобода. Това беше рисковано. Така че, ако все пак трябваше да се омъжа, един свободомислещ съпруг като Рупърт — който щеше да ме уважава и да ми дава лично пространство — беше за предпочитане пред повечето мъже, които бях срещала. Щом се спрях на тези два варианта, не виждах смисъл да насърчавам други кандидати. Не бях груба към никого — но и показвах ясно безразличието си.

— Още обмислям вариантите си за избор — отвърнах.

— Е, не ме е грижа какво правиш. Мисля, че е гениално, а той със сигурност не се е досетил.

Тя се отдалечи с бавна походка, а на мен ми се сви стомахът. При всичко друго, което се случваше във вихрения ми живот, изобщо не бях помислила как може да изглежда пред другите избирането на по-възрастен мъж. Ако приемех предложението, щеше да е, защото то обещаваше почтен брак с интересен събеседник. Беше ми омразна мисълта как хората можеше да сметнат, че чакам Рупърт да умре. Беше ми омразна представата хората да мислят, че той е наивен старец, който не знае, че е използван.

Марта ми махна от другия край на стаята, давайки ми знак, че е време да вървим. Независимо колко виновна ме караше да се чувствам това разкритие за Рупърт, щеше да се наложи да реша по-късно какво да правя по въпроса. Тъкмо сега по-високо в списъка с приоритетите ми стояха други въпроси.

— Каква прекрасна вечеря — каза Марта, когато отидох при нея. — И такава великолепна къща! Но тези обувки ми протриват краката. Ще бъде хубаво да се приберем и да си починем.

— Ще бъде — съгласих се, макар да знаех, че няма да има почивка за мен. Бях обещала да се срещна с Том за една задача, а после трябваше да се погрижа да занеса на Сайлъс писмото за Лонзо навреме.

Нощта ми тепърва започваше.