Сто години самота

Съпружеството без малко не свърши на втория месец, защото Аурелиано Втори, мъчейки се да заглади обидата на Петра Котес, я накара да си направи снимка, облечена като царица на Мадагаскар. Когато Фернанда узна, отново нареди сандъците си на младоженка и замина от Макондо, без да се прости. Аурелиано Втори я настигна по пътя за тресавището. След много молби и намерения да се поправи, успя да я заведе обратно в къщи и напусна държанката.

Петра Котес, съзнавайки силата си, не даде вид, че се тревожи. Тя го бе направила мъж. Когато беше още момче, без никакъв допир с действителността, а главата му пълна с вятърничави мисли, тя го извади от стаята на Мелкиадес и му даде място в света. Природата го бе направила въздържан и саможив, със склонност към самотническо размишляване, а тя му бе изваяла противоположен характер, жизнен, буен, отракан, и му бе вдъхнала ликуването да живее и удоволствието от гуляя и прахосничеството, чак докато го превърне, отвътре и отвън, в мъжа, за който си бе мечтала още от ранна младост. Беше се оженил, както рано или късно се женят синовете. Не посмя да й съобщи предварително новината. Така детински се държа при това положение, че разигра лъжлива ненавист и въображаемо озлобление, дирейки начин тъкмо Петра Котес да предизвика скъсването. Един ден, когато Аурелиано Втори й направи несправедлив укор, тя избягна клопката и постави всяко нещо на мястото му.

— Там е работата — каза тя, — че ти искаш да се ожениш за царицата.

Аурелиано Втори, засрамен, разигра припадък от гняв, обяви се за неразбран и дълбоко обиден, не я споходи вече. Петра Котес, без да изгуби дори за миг великолепното си самообладание на звяр в покои, изслуша музиката и ракетите на сватбата, лудешката врява на обществения пир, сякаш всичко това не беше повече от една лудория на Аурелиано Втори. Ония, които й съчувствуваха за нейната участ, тя успокои с усмивка. „Не се тревожете — им рече. — На мене цариците вода ми носят.“ На една съседка, която й отнесе чудотворни свещи за сбъдване на мераци, та да осветявала с тях снимката на изгубения любовник, каза със загадъчна увереност:

— Единствената свещ, която ще го накара да дойде, е винаги запалена.

Както бе предвидила, Аурелиано Втори се върна в дома й, щом изкара медения месец. Доведе вечните си лоши приятели, един пътуващ фотограф и костюма, и мръсното от кръв хермелиново наметало, които Фернанда бе носила на карнавала. Под влияние на гуляя, пламнал тоя подиробед, той накара Петра Котес да се облече като царица, короняса я за самовластна и пожизнена владетелка на Мадагаскар и раздаде копия от снимката на приятелите си. Тя не само се поддаде на играта, но и вътрешно й дожаля за него, мислейки си, че трябва да е бил много уплашен, когато е намислил това чудновато средство за примиряване. В седем часа вечерта, все още облечена като царица, тя го прие в леглото. Беше женен само от два месеца, но тя веднага разбра, че нещата не вървят добре в брачното ложе, и изпита прелестна наслада от изпълненото отмъщение. След два дни обаче, когато той не посмя да се върне, а прати посредник да уреди края на раздялата, тя разбра, че ще и е нужно повече търпение от предвиденото, защото изглеждаше готов да се пожертвува заради привидностите. И тогава не се разтревожи. Отново улесни нещата с покорност, която потвърди разпространилото се вярване, че тя е нещастна жена и единственият спомен, който е запазила от Аурелиано Втори, е чифт лачени чепици, които, по собствените му думи, искал да носи в ковчега. Прибра ги увити с парцали в дъното на някакъв сандък и се приготви да подхранва едно неотчайващо се очакване.

— Рано или късно трябва да дойде — си каза тя, — дори и само за да обуе тия чепици.

Не стана нужда да чака толкова много, колкото предполагаше. Всъщност Аурелиано Втори разбра още от сватбената нощ, че ще се върне в дома на Петра Котес много преди да потрябва да си тури лачените чепици: Фернанда беше загубена за света жена. Беше се родила и отрасла на хиляда километра от морето, в един зловещ град, по чиито каменни улички все още потракваха в нощите с бродници каляските на вицекралете. Трийсет и две звънарни биеха на умряло в шест часа след пладне. В господарската къща, застлана с надгробни плочи, никога не видяха слънце. Въздухът бе умрял в кипарисите на вътрешния двор, в бледите драперии на спалните, в подгизналите аркади на градината с нардове. До девича възраст Фернанда нямаше друга вест от света освен меланхолиите упражнения на пиано, изпълнявани в някоя съседна къща от някого, който години наред си позволяваше своеволието да не отспива подиробедната си почивка. В стаята на болната си майка, зелена и жълта под прашната светлина на стъклописите, тя слушаше мелодичните, упорити, обезсърчени гами и си мислеше, че тая музика се намира в света, а тя чезне в плетенето на погребални венци от палмови клонки. Потейки се в късната следобедна горещина, майка й говореше за блясъка на миналото. Още съвсем малка, една лунна нощ Фернанда видя някаква красива жена, облечена в бяло, да прекосява градината в посока към молилнята. Най-много я обезпокои, че почувствува онова бегло видение еднакво със себе си, сякаш се бе видяла с двайсет години избързване. „Това е прабаба ти, вицекралицата — каза майка й в паузите на кашлицата. — Умря от сецване, като отсичаше една пръчка от нардовете.“ Много години по-късно, когато започна да се чувствува еднаква с прабаба си. Фернанда се усъмни във видението от детството, но майката я упрекна за нейното недоверие.

— Ние сме безкрайно богати и могъщи — й каза тя. — Един ден ще бъдеш царица.

Тя повярва, макар че само отрупваха дългата маса с ленени покривки и сребърни сервизи, за да пийнат по чаша шоколад с вода и късче непречистена захар. До деня на сватбата мечта за легендарно царство, въпреки че баща й дон Фернандо трябваше да заложи къщата, за да й купи чеиз. Не беше нито наивност, нито бълнуване за величие. Тъй я възпитаха. Откак се помнеше, тя вършеше нуждите си в златно нощно гърне с герба на семейството. Излезе от къщи за пръв път на дванайсет години, с файтон, който трябваше да измине само две преки, за да я отведе в манастира. Съученичките й се изненадаха, че я държаха отделена на един стол е много високо облегало и че не се смесваше с тях дори и в междучасието. „Тя е различна — обясняваха монахините. — Ще бъде царица.“ Другарките й повярваха, защото тогава тя вече беше най-красивата, най-личната и трезвомислеща девица, която някога бяха виждали. Подир осем години, когато бе научила да ниже стихове на латински, да свири на клавесин, да разговаря за лов със соколи с изисканите господа, за апологетика47 с архиепископите, да обсъжда държавни въпроси с чуждестранните управници и божи работи с папата, тя се върна в дома на своите родители, за да плете погребални венци. Завари го ограбен. Бяха останали само най-необходимите мебели, свещниците и сребърният сервиз, тъй като домашните вещи бяха разпродадени една по една, за да посрещнат разходите по нейното възпитание. Майка й бе рухнала под горещината в късното следпладне. Баща й дон Фернандо, облечен в черно, с колосана като картон яка и златна верижка през гърдите, в понеделник й даваше по една сребърна пара за домашните разходи и отнасяше довършените предната седмица погребални венци. Прекарваше по-голямата част от деня заключен в кабинета и в редките случаи, когато излизаше на улицата, връщаше се преди шест, за да се молят заедно. Тя никога не завърза близка дружба с никого. Никога не чу да се говори за войните, които обезкървиха страната. Никога не престана да слуша упражненията по пиано в три часа следобед. Започваше дори да губи бляна, че ще стане царица, когато отекнаха две настойчиви похлопвания върху голямата врата и тя отвори на един напет военен с тържествено изкуствени обноски, с белег на бузата и златно отличие върху гърдите. След два часа баща и отиде да я търси в стаята за шев. „Пригответе си нещата — й каза той. — Трябва да направите дълго пътуване.“ Тъй я отведоха в Макондо. Само за един ден, с един груб удар животът стовари върху нея бялата тежест на една действителност, която родителите в продължение на години бяха скривали от нея. Когато се върна в къщи, заключи се в стаята да плаче и, безразлична към молбите и обясненията на дон Фернандо, се помъчи да заличи изгарянето от оная нечувана подигравка. Беше си обещала да не напуска спалнята до смъртта, когато Аурелиано Втори дойде да я търси. Това бе невероятен късмет, защото в замайването от възмущението, в яростта срама тя го бе излъгала, за да не узнае никога истинската й самоличност. Единствените действителни следи, с които разполагаше Аурелиано Втори, когато тръгна да я дири, бяха нейният изговор, отличителен за голата степ, и занятието й, плетачка на погребални венци. Търси я безпощадно. Със свирепото безразсъдство, с което Хосе-Аркадио Буендия прекоси планината, за да основе Макондо, със сляпата гордост, с която полковник Аурелиано Буендия вдигна своите безполезни войни, с безумната упоритост, с която Урсула осигури просъществуването на рода, така Аурелиано Втори търси Фернанда, без нито миг на униние. Когато запита къде се продават погребални венци, водиха го от къща в къща, за да избере най-хубавите. Когато попита къде е най-красивата жена, която се е раждала върху земята, всички майки го отведоха при дъщерите си. Залута се из мъгливи проломи, из отредени за забравата времена, из лабиринти от разочарование. Прекоси жълта гола степ, където ехото повтаряше мислите и мъчителното безпокойство предизвикваше предболестни видения. След безплодни седмици пристигна в непознат град, където всички камбани биеха на умряло. Макар че никога не ги бе виждал, нито някой му ги бе описвал, позна веднага проядените от солта на кости зидове, грохналите дървени балкони, изтърбушени от гъби, и закованото на вратата, почти изличено от дъжда, най-тъжно картонче на света: „Продават се погребални венци.“ Оттогава, до мразовитото утро, в което Фернанда изостави къщата на грижите на игуменката, монахините едва смогнаха да ушият чеиза и да напъхат в шест сандъка свещниците, сребърния сервиз, златното цукало и неизброимите негодни отломки от една семенна разруха, чиито край се бе забавил два века. Дон Фернандо отклони поканата да ги придружи, Обеща да отиде по-късно, когато разчистел задълженията си, и от мига, в който даде благословия на дъщеря си, отново се заключи в кабинета, за да й пише известия със скръбни винетки и герба на семейството, които щяха да бъдат първия човешки досег, който Фернанда и нейният баща имаха през целия си живот. За нея тази бе действителната рождена дата. За Аурелиано Втори бе почти едновременно началото и краят на щастието.

Фернанда носеше скъпоценен календар с позлатени ключета, в който духовният й водител бе отбелязал с лилаво мастило датите на венерино въздържане. Като не се смятат страстната седмица, неделите, задължителните празници, първите петъци, духовни те упражнения48, пожертвуванията и цикличните невъзможности, полезната й година се свеждаше до 42 дни, разпръснати из плетеница от лилави кръстове. Аурелиано Втори, убеден, че времето ще повали онова враждебно телено заграждение, продължи сватбеното празненство отвъд предвидения срок. Изтощена да запраща на бунището празни шишета от бренди и шампанско, за да не задръстят къщата, и същевременно озадачена от това, че младоженците спят по различно време и в отделни стаи, докато продължаваха ракетите и музиката и клането на говеда, Урсула си спомни собствения опит и се попита дали Фернанда няма също непорочен пояс, който рано или късно да предизвика подигравките на селището и да породи някоя трагедия. Ала Фернанда й призна, че просто оставяла да минат две седмици, преди да позволи първия допир със съпруга си. Когато срокът изтече, тя наистина разтвори вратата на своята спалня с примирение към саможертвата, както би го направила някоя изкупителна жертва, и Аурелиано Втори видя най-красивата жена на земята, с нейните славни очи на уплашено животно и дългите й медноцветни коси, разпилени върху възглавницата. Толкова очарован бе от видението, че се забави цял миг, докато проумее, че Фернанда си е сложила бяла, дълга до петите нощница с ръкави чак до юмруците и с един голям и кръгъл, изящно обшит илик на височината на корема. Аурелиано Втори не можа да потисне своя взрив от смях.

— Това е най-мръснишкото нещо, което съм виждал през живота си — извика той с гръмогласен кикот, който отекна из цялата къща. — Оженил съм се за благоприлична калугерка.

Подир месец, без да е преклонил съпругата си да махне нощницата, той отиде да направи снимка на Петра Котес, облечена като царица. По-късно, когато склони Фернанда да се завърне в къщи, тя отстъпи пред неговите настоявания в треската на примирието, но не съумя да му достави покоя, за който мечтаеше той, когато отиде да я търси в града с трийсет и двете звънарни. Една нощ, малко преди да се роди първият син, Фернанда си даде сметка, че съпругът й тайно се е върнал в леглото на Петра Котес.

— Така е — съгласи се той. И обясни с тон на покорно примирение: — Трябваше да го направя, за да продължават да раждат животните.

Доста време му бе нужно, за да я убеди в необходимостта от такова скитничество, но когато най-сетне успя посредством доказателства, които изглеждаха неопровержими, единственото обещание, което му наложи Фернанда, бе да не се остави да бъде изненадан от смъртта в леглото на своята държанка. Така си заживяха и тримата, без да си пречат: Аурелиано

Втори, изпълнителен и ласкав и с двете, Петра Котес, примирена с положението, а Фернанда, преструвайки се, че не знае истината.

Договорът не успя обаче да приобщи Фернанда към семейството. Напразно Урсула настоя да захвърли вълнените гащи, с които ставаше, след като е изпълнила съпружеските си обязаности, и които предизвикваха шушуканията на съседите. Не успя да я убеди да използува банята или нощното гърне и да продаде златното цукало на полковник Аурелиано Буендия, който да го превърне в рибки. Амаранта се почувствува толкова неудобно от порочното й произношение и от навика й да използува благопристойности за означаване на всяко нещо, че винаги приказваше пред нея на детски говор.

— Петапези — думаше тя — пее пеот пеопенипея, пекопеипето песе пеотпеврапещапеват пеот песобпествепенопето песи пелайпено.

Един ден, разгневена от подигравката, Фернанда поиска да узнае какво казва Амаранта, и тя не използува благопристойности, за да й отговори.

— Казвам — рече тя, — че ти си от ония, дето бъркат задник с пости.

От онзи ден вече не си продумаха. Когато обстоятелствата ги принуждаваха, пращаха си бележки или си казваха нещата косвено. Въпреки видимата враждебност на семейството, Фернанда не се отказа от желанието да налага обичаите на своите родители. Накрая премахна навика да се яде в кухнята, и то кой когато огладнее, и наложи задължението това да се върши точно по час на голямата маса в трапезарията, стъкмена с ленените покривки, свещниците и сребърния сервиз. Тържествеността на едно действие, което Урсула бе считала винаги за най-простото в катадневния живот, създаде обстановка на натегнатост, срещу която се възбунтува най-пръв мълчаливият Хосе-Аркадио Втори. Но обичаят се наложи, както и молитвата преди вечеря, и така привлече вниманието на съседите, че съвсем скоро плъзна слух как Буендиовци не сядали на масата като другите смъртни, ами били превърнали яденето в голямо богослужение, Дори предразсъдъците на Урсула, възникнали по-скоро в мигновено вдъхновение, отколкото от традицията, влязоха в противоречие с ония, които Фернанда наследи от родителите си и които бяха отлично определени и заведени в списък за всеки отделен случай. Докато Урсула се радваше на здрав ум и разум, просъществуваха някои стари навици и животът в семейството запази известно влияние на нейните предусещания, но когато тя загуби зрение и тежестта на годините я запрати в ъгъла, кръгът от строгост, подхванат от Фернанда още с пристигането, накрая се заключи напълно и никой друг освен нея не определяше съдбата на семейството. Търговията със сладкарски изделия и карамелови животинчета, която Санта София де ла Пиедад поддържаше по желание на Урсула, бе сметната от Фернанда за неприлично деяние и тя скоро я прекрати. Вратите на къщата, разтворени от край до край още от зори чак до часа за лягане, бяха затваряни през следобедния сън под предлог, че слънцето нагорещявало спалните, а после бяха захлопнати завинаги. Китката алое и хлябът, които висяха на горния праг още от времената на основаването, бяха изместени от ниша с Исусовото сърце. Полковник Аурелиано Буендия успя да схване тия промени и предвиди последиците им. „Ставаме изтънчени хора — противеше се. — Както сме тръгнали, накрая пак ще се бием срещу консерваторската управа, ама сега за да турим цар на нейното място.“ Фернанда, много съобразително, внимаваше да не се сблъска с него. Дълбоко в нея я дразнеше независимият му дух и съпротива срещу всякакъв вид обществена строгост. Вбесяваха я големите му чаши кафе в пет, безредието в работилницата, оръфаното му одеяло и навикът да сяда край пътната врата привечер. Но трябваше да позволи тая свободна част в домашния механизъм, защото бе уверена, че старият полковник е едно усмирено от годините и разочарованието животно, което в порив на старческа бунтовност би могло да изтръгне основите на къщата. Когато съпругът й намисли да кръсти първия син на името на прадядото, тя не посмя да се опълчи, защото беше дошла само преди година, но когато се роди първата дъщеря, тя без уговорки изрази своята решителност да се нарича Рената, както майка й. Урсула бе разпоредила да се казва Ремедиос. След натегната препирня, в която Аурелиано Втори действува като развеселен посредник, кръстиха я с името Рената-Ремедиос, но Фернанда продължи да я нарича сухо Рената, докато семейството на нейния мъж и цялото селище продължиха да й викат Меме, умалително от Ремедиос.

Отначало Фернанда не говореше за своето семейство, но с течение на времето взе да идеализира баща си. Говореше за него на масата, че бил изключително същество, което се отказало от всякакъв вид суетност, и се превръщало в светец. Аурелиано Втори, изненадан от неуместното възвеличаване на тъста, не устоя на изкушението да подхвърли малки подигравки зад гърба на съпругата си. Останалите от семейството последваха примера. Самата Урсула, която бе крайно ревностна относно семейното благозвучие и която скришом страдаше от домашните търкания, по някой път си позволи да каже, че на малкия праправнук бъдещето на папа му било сигурно, защото бил „внук на светия и син на царица и конекрадец“. Въпреки онова усмихващо се съзаклятие, децата привикнаха да мислят за дядото като за легендарно същество, което им преписва благочестиви стихове в писмата и им праща всяка Коледа сандък с подаръци, който едва се побираше през входната врата. Всъщност това бяха последните отпадъци от господарското наследство. С тях в спалнята на децата построиха олтар със светци в естествен размер, чиито стъклени очи им придаваха обезпокояващо жива привидност и чиито сукнени, художествено извезани дрехи бяха по-хубави, отколкото някога е носил някой обитател на Макондо. Полека-лека погребалното великолепие на старинноледената грамадна къща се пренесе в светлия дом на Буендиовци. „Вече ни пратиха цялото семейно гробище — подхвърли веднъж Аурелиано Втори. — Липсват само върбите и надгробните плочи.“ Макар че в сандъците никога не дойде нещо, което да послужи на децата да играят, те прекарваха годината в очакване на декември, защото в края на краищата неподходящите и винаги непредвидени играчки съставляваха новост в къщата. За десетата Коледа, когато вече малкият Хосе-Аркадио се готвеше да отпътува за еминарията, огромният сандък на дядото пристигна по-рано, отколкото предишните години, много добре закован и непромокаемо залят със смола и отправен с обичайния надпис с готически букви до многоуважаемата сеньора доня Фернанда дел Карпио де Буендия. Докато тя четеше писмото в спалнята, децата побързаха да отворят сандъка. Подпомогнати както обикновено от Аурелиано Втори, изстъргаха печатите от смола, отковаха капака, извадиха предпазните дървени стърготини и намериха вътре дълъг оловен ковчег, затворен с медни болтове. Аурелиано Втори махна осемте болта пред нетърпеливостта на децата и едва смогна да извика и ги отдръпне, когато вдигна оловния похлупак и видя дон Фернандо, облечен в черно и с разпятие на гърдите, с разпукната от вонливи изригвания кожа и варящ се на бавен огън в пенлив и бълбукащ бульон от живи бисери.

Малко след раждането на момичето се оповести неочакваният юбилей на полковник Аурелиано Буендия, разпореден от правителството за отпразнуване на още една годишнина от Нерландския договор. Това бе толкова непоследователно спрямо официалната политика решение, че полковникът се произнесе яростно срещу него и отхвърли чествуването. „За пръв път чувам думата юбилей — казваше той. — Но каквото и да означава, тя не може да бъде нищо друго, освен подигравка.“ Тясната златарска работилница се изпълни с пратеници. Отново дойдоха, много по-стари и много по-тържествени, адвокатите в тъмни костюми, които някога кръжаха сякаш гарвани около полковника. Щом ги видя да се появяват, както някога идваха да забатачват войната, той не можа да понесе цинизма на техните славословия. Заповяда им да го оставят на мира, настоя, че той не е стожер на нацията, както те казваха, а занаятчия без спомени, чиято единствена мечта е да умре от умора в забравата и беднотията на своите златни рибки. Онова, което най-много го възмути, бе известието, че самият президент на републиката мислел да присъствува на тържествата в Макондо, за да му окачи Ордена за заслуги. Полковник Аурелиано Буендия поръча да му кажат, дума по дума, че очаквал с истинско нетърпение тая закъсняла, но заслужена възможност да му тегли куршума, не за да се разплати с него заради своеволията и отживелиците на управата му, а заради неуважението към един старец, който не прави зло никому. С такава пламенност произнесе заплахата, че президентът на републиката отмени пътуването в последния час и му прати ордена с личен представител. Полковник Херинелдо Маркес, обсаден с всестранен натиск, напусна леглото си на паралитик, за да предума някогашния си другар по оръжие. Когато последният видя да се появява столът-люлка, носен от четирима мъже, и видя, седнал на него сред големите възглавници, приятеля, който сподели неговите победи и неволи още от младини, не се усъмни нито миг, че той прави това усилие, за да му изрази своето единомислие. Но когато узна истинското намерение на неговото посещение, накара да го изнесат от работилницата.

— Прекалено късно се убеждавам — каза му той, — че щях да ти направя голяма услуга, ако бях оставил да те разстрелят.

Тъй че юбилеят се проведе без присъствието на никого от членовете на семейството. Случайност бе, че той съвпадна с карнавалната седмица. Ала никой не можа да избие инатливата мисъл на полковник Аурелиано Буендия, че и това съвпадение е било предвидено от правителството, за да подсили жестокостта на подигравката. От самотната работилница той чу военните музики, церемониалната артилерия, камбаните на „Те деум“49 и няколко израза от произнесените пред къщата речи, когато кръстиха улицата на негово име. Очите му се навлажниха от възмущение, от бясно безсилие, и за пръв път след разгрома го заболя, че няма младежката сърцатост, за да вдигне кървава война, която да измете и сетен помен от консерваторската управа. Не бе заглъхнало ехото от чествуването, когато Урсула повика пред вратата на работилницата.

— Не ме безпокойте — каза той. — Зает Съм.

— Отвори — настоя Урсула с всекидневен глас. — Това няма нищо общо с празника.

Тогава полковник Аурелиано Буендия махна резето и видяна вратата седемнайсет мъже, най-различни по външност, всевъзможни по вид и цвят, но всички с един самотнически облик, който би бил достатъчен, за да удостовери самоличността им на кое и да е място по земята. Бяха синовете му. Без да се уговарят, без да се познават помежду си, бяха пристигнали от най-далечните кътчета на побрежието, запленени от шума на юбилея. Всички носеха с гордост името Аурелиано и презимето на майка си. В трите дни, прекарани из къщата, за голямо задоволство на Урсула и възмущение на Фернанда те причиниха размирици като на война. Амаранта подири сред някогашните книжа тефтера със сметки, където Урсула бе записала имената и рождените и кръщелни дати на всичките, и добави срещу съответното празно място сегашното им местожителство. Оня списък би позволил да се повторят двайсет години война. Би могло да се възстановят с него нощните обиколки на полковника, от предутрото, когато тръгна от Макондо начело на двайсет и един мъже към един химеричен бунт, чак докато се върна за последен път, увит в корясалото от кръв одеяло. Аурелиано Втори не пропусна случая да отпразнува братовчедите си в шумен пир с акордеон и шампанско, който се изтълкува като закъсняло уреждане на сметки с разтурения от юбилея карнавал. Те направиха на сол половин сервиз, изпотрошиха розовите храсти, преследвайки един бик, за да се преборят с него, изпотрепаха с изстрели кокошките, принудиха Амаранта да танцува тъжните валсове на Пиетро Креспи, накараха Ремедиос красивата да си тури мъжки панталони, за да се покатери според обичая по изправената, намазана със сапун върлина и вземе поставеното на върха й лакомство, и пуснаха в трапезарията наплескано с лой прасе, което отъркаля Фернанда, ала никой не се оплака от поразиите, защото къщата потръпна в здравословен трус. Полковник Аурелиано Буендия, който отначало ги прие с недоверие и дори постави под съмнение родословието на някои, се развесели от техните лудории и преди да си отидат им подари по една златна рибка. Дори саможивият Хосе-Аркадио Втори им предложи един следобед с петли, който за малко не свърши трагично, защото неколцина Аурелиановци бяха толкова вещи в мошеничествата с петли, че откриха от пръв поглед хитруванията на отец Антонио-Исабел. Аурелиано Втори, разбрал неограничените веселбарски възможности, които предлагаше онзи буен род, реши всички да останат на работа при него. Единствен прие Аурелиано Тъжни, едър мулат с поривите и търсещия дух на дядото, който вече бе опитал късмета си из половината свят и му беше все едно къде ще остане. Другите, макар че още бяха ергени, считаха съдбата си за решена. Всички бяха сръчни занаятчии, мъже на своя дом, мирни люде. На пепеляна сряда50, преди да се разпилеят отново по крайбрежието, Амаранта успя да ги накара да си сложат неделни дрехи и да я придружат в църквата. По: развеселени, отколкото благочестиви, те се оставиха да бъдат отведени до трапезана51, където отец Антонио-Исабел сложи върху челата им пепелния кръст. На връщане в къщи, когато най-малкият понечи да си изчисти челото, откри, че петното е неизличимо, и тия на братята му — също. Опитаха с вода и сапун, с пръст и кълчища, а накрая с хума и белина, и не успяха да изличат кръстовете. Амаранта и останалите, които отидоха на богослужението, обратно, махнаха ги без затруднение. „Така сте по-добре — изпроводи ги Урсула. — Отсега нататък никой не ще може да ви бърка.“ Отидоха си в безреда, предшествувани от духовата музика, и гърмяха с ракети и оставиха в селището впечатлението, че родът на Буендиовци има семена за много векове. Аурелиано Тъжни, с пепелния си кръст на чело, обзаведе в покрайнините на селището фабриката за лед, за която мечта Хосе-Аркадио Буендия в своите бълнувания на изобретател.

Месеци след неговото пристигане, когато вече бе познат и тачен, Аурелиано Тъжни търсеше къща, за да доведе майка си и една неженена сестра, която не беше дъщеря на полковника, и се заинтересува от грамадната грохнала къща, която изглеждаше запусната в един ъгъл на площада. Попита кой е стопанинът. Някой му каза, че била ничия къща, където някога си живяла самотна вдовица; хранела се с пръст и вар от стените и през последните й години я видели само два пъти по улицата, с шапка с дребнички изкуствени цветя и обувки в цвят на старинно сребро, когато прекосявала площада до пощенската служба, за да праща писма на епископа. Казаха му, че единствената й другарка била бездушната прислужница, която трепела кучета и котки и каквото животно проникнело в къщата, и хвърляла труповете насред улицата, за да тормози селището с вонята от гниенето. Толкова време бе минало, откак слънцето съсухри празната кожа на последното животно, че всички считаха стопанката на къщата и прислужницата за умрели много преди да свършат войните, и че ако все още къщата се държеше на крака, то бе защото през последните години не беше имало люта зима или премазващ вятър. Изронените от ръждата панти, едва крепените от куповете паяжина врати, запоените от влагата прозорци и разпуканият от тревата и дивите цветя под, в чиито пукнатини виеха гнезда гущери и всякакви гадини, изглежда потвърждаваха мълвата, че там не е имало човешко същество поне от половин век. На поривистия Аурелиано Тъжни не му трябваха толкова доказателства, за да действува. Блъсна с рамо главната врата и проядената дървена каса се срина без трясък, в безмълвно крушение от прах и пръст от гнезда на термити. Аурелиано Тъжни остана на прага, зачака да се разнесе мъглата и тогава видя в средата на стаята излинялата жена, все още облечена в дрехи от предишния век, с няколко жълти нишки върху оголения череп и с големи, все още красиви очи, в които бяха угаснали последните звезди на надеждата, а кожата на лицето й, напукана от суровостта на самотата. Потръпнал пред онова видение от друг свят, Аурелиано Тъжни едва осъзна, че жената се цели в него със старовремски военен пистолет.

— Извинете — промълви той.

Тя остана неподвижна в средата на претъпканата от вехтории стая, изучавайки длан по длан великана с четвъртити плещи и пепелна татуировка върху челото, и през мъглата на праха го видя в мъглата на друго време, с преметната на гръб двуцевка и връзка зайци, в ръката.

— Ради бога — възкликна тихо тя, — несправедливо е сега да ми натяквате е тоя спомен!

— Искам да наема къщата — рече Аурелиано Тъжни.

Тогава жената вдигна пистолета, прицели се с твърда ръка в пепелния кръст и запъна петлето с неумолима решителност.

— Вървете си — заповяда тя.

Онази нощ, по време на вечеря, Аурелиано Тъжни разказа случката на семейството, и Урсула плака от изумление. „Свети боже — възкликна тя и притисна глава между ръцете. — Още е жива!“ Времето, войните, неизброимите всекидневни нещастия я бяха накарали да забрави за Ребека. Единствената, която за миг не бе изгубила съзнанието, че тя е жива и гние в своята супа от какавиди, беше неумолимата и остаряла Амаранта. Мислеше за нея привечер, когато ледът на сърцето й я разбуждаше в самотното легло, мислеше за нея, когато сапунисваше повехналите си гърди и отпуснатия корем, когато си слагаше белите фусти и корсета от ризол на старостта, и когато сменяше на ръката си черната превръзка на ужасното изкупление. Винаги, по всяко време, заспала и будна, в най-възвишените и най-мерзки мигове, Амаранта мислеше за Ребека, защото самотата бе подбрала нейните спомени и бе изпепелила препъващите купове от носталгична смет, която животът бе натрупал в сърцето й, и бе пречистила, възвисила и увековечила другите, най-горчивите. От нея знаеше Ремедиос красивата за съществуването на Ребека. Всеки път, когато минаваха край грохналата къща, тя й разказваше по едно неблагодарно произшествие, една отвратителна басня, мъчейки се по тоя начин изнурителната й злоба да бъде споделена от племенницата й, следователно продължена отвъд смъртта, но не постигна намеренията си, защото Ремедиос беше неуязвима за каквито и да било страстни чувства, а още по-малко за чужди. Урсула, в замяна, която бе изстрадала развой, обратен на тоя у Амаранта, възкреси Ребека с чист от мръсотии спомен, тъй като образът на окаяното създание, което заведоха в къщата с чувала с костите на нейните родители, надделя върху обидата, която я направи недостойна да остане свързана към семейния дънер. Аурелиано Втори реши, че трябва да я отведат в къщата и да се грижат за нея, ала доброто му намерение бе скършено от непреклонната неотстъпчивост на Ребека, на която бяха нужни много години в страдание и несрета, за да извоюва предимствата на самотата, и не беше склонна да се откаже от нея срещу една старост, смущавана от лъжливите очарования на милозливостта.

През февруари, когато се върнаха шестнайсетте сина на полковник Аурелиано Буендия, все още белязани с пепелния кръст, Аурелиано Тъжни им говори за Ребека в грохота на пируването и за половин ден те възстановиха външността на къщата, подмениха врати и прозорци, боядисаха лицевата част в радостни цветове, подпряха стените и изляха нов цимент на пода, но не получиха разрешение да продължат преустройствата във вътрешността й. Ребека не се и показа на вратата. Остави да свършат замаяното възстановяване и после направи сметка на разходите и им прати по Архенида, старата прислужница, която продължаваше да я съпровожда, шепа монети, изтеглени от обръщение още от последната война и които Ребека все тъй смяташе за редовни. Тъкмо тогава се узна до каква невъобразима степен е стигнала нейната откъснатост от света и се разбра, че ще бъде невъзможно да я изтръгнат от нейното инатливо заключване, докато й остава един дъх живот.

При второто посещение, което направиха в Макондо Синовете на полковник Аурелиано Буендия, един от тях, Аурелиано Ръж, остана на работа при Аурелиано Тъжни. Той беше от първите, пристигнали за кръщаване в къщата, и Урсула и Амаранта го помнеха много добре, защото за няколко часа бе изпотрошил що чуплива вещ му мина през ръцете. Времето бе уталожило неговия първичен порив за растене и той беше мъж среден ръст, белязан с шарките на сипаницата, но учудващата му мощ за ръчно разрушение си оставаше непокътната. Толкова чинии счупи, дори без да ги докосне, че Фернанда реши да му купи сервиз, сплавен от калай, олово и цинк, преди да е унищожил последните съдини от скъпия й сервиз, но дори държеливите металически чинии не след дълго бяха изпоолющени и разкривени. Ала в замяна на оная непоправима сила, дразнеща дори самия него, сърдечността му предизвикваше незабавно доверие. Беше възхитително работоспособен. За кратко време увеличи дотолкова производството на лед, че прехвърли местния пазар, и Аурелиано Тъжни трябваше да помисли за възможността да разшири търговията и в други поселища из тресавището. Тогава намисли стъпката, решителна не само за осъвременяването на своята промишленост, но и за свързване на селището с останалия свят.

— Трябва да се докара железница! — каза той.

В Макондо тая дума се чу за пръв път. Пред чертежа, който Аурелиано Тъжни нахвърли върху масата, пряк потомък на схемите, с които Хосе-Аркадио Буендия онагледи замисляната слънчева война, Урсула потвърди впечатлението си, че времето се върти в кръг. Но противно на своя дядо, Аурелиано Тъжни не губеше ни сън, ни апетит, нито пък измъчваше някого с безизходици от лошо настроение, а замисляше най-безумните кроежи като непосредствени възможности, изработваше пресмятанията за разходи и срокове и ги довеждаше докрай без влудяващи промеждутъци. Аурелиано Втори — който, ако имаше нещо от прадядото и му липсваше нещо от полковник Аурелиано Буендия, беше пълната непроницаемост за назидание — отпусна парите за прокарване на железницата със същото лекомислие, с което ги отпусна за нелепото корабоплавателно дружество на брат си. Аурелиано Тъжни надникна в календара и замина следващата сряда, за да се върнел, когато щели да преминат дъждовете. Не се узнаха други вести от него. Аурелиано Ръж, претрупан с изобилията на фабриката, бе почнал вече да прави опити за производство на лед от плодови сокове вместо вода и без да знае, нито пък да е възнамерявал, измисли съществените основи за изобретяване на сладоледите, смятайки по тоя начин да разнообрази изделията на едно предприятие, което смяташе свое, защото братът не даваше признаци за връщане, след като отминаха дъждовете и изтече цяло лято без вести. В началото на следващата зима обаче една жена, която переше дрехи на реката по най-горещото време, прекоси главната улица, надавайки викове в обезпокояващо състояние на потрес.

— Ей го там — смогна да обясни — ужасна работа, сякаш печка влачи селище.

В този момент населението потръпна от някакво изсвирване с ужасяващи отеквания и необикновено пъхтящо дихание. Предните седмици бяха видели групите, които прокараха релси и траверси, и никой не им обърна внимание, защото помислиха, че са някаква нова дяволия на циганите, които се връщат със своето стогодишно и вече изложило се надувай и дрънкай пищялки и хлопки, и разтръбили превъзходствата на кой знае какво мърляво мазило на дълбокомъдрите омърляни мислители от Месопотамия. Но когато се съвзеха от объркването, поради свиренията и пъхтенията, всички жители се втурнаха на улицата и видяха Аурелиано Тъжни да маха с ръка от локомотива и омаяни видяха окичения с цветя влак, който пристигаше за пръв път, с осем месеца закъснение. Невинният жълт влак, който щеше да занесе в Макондо толкова неизвестности и очевидности, и толкова хвалби и неволи, и толкова промени, бедствия и носталгии.