Сто години самота

Валя четири години, единайсет месеца и два дни. Имаше времена на ръмене, когато всичко живо си облече официални дрехи и направи изражение на оздравяващ, за да отпразнува спирането на дъжда, но скоро привикнаха да тълкуват затихванията като предвестия за усилване. Небето се продънваше в шумни бури, а Северът пращаше урагани, които разпердушиниха покриви и събориха стени и изровиха от корен последните чукани от насажденията. Както се случи по време на чумата-безсънница, която Урсула взе да си припомня в ония дни, самото бедствие внушаваше защити срещу досадата. Аурелиано Втори бе един от ония, които направиха най-много, за да не се оставят да бъдат победени от безделието. Бе отишъл в къщи по някаква случайна работа в нощта, когато сеньор Браун свика бурята, и Фернанда се помъчи да му помогне с полуизтърбушения чадър, който намери в някакъв шкаф. „Не трябва — каза той. — Ще остана тука, докато спре.“ Не беше, разбира се, едно неизбежно обещание, но той за малко да не го изпълни в буквален смисъл. Тъй като дрехите му бяха в дома на Петра Котес, всеки три дни сваляше тия, които носеше, и чакаше по долни гащи, докато перяха. За да не скучае, отдаде се на задачата да поправи многобройните повреди из къщата. Намести панти, смаза ключалки, завинти халки за хлопане и потегна брави на прозорци. В продължение на няколко месеца го гледаха да се мъкне с кутия сечива, които навярно бяха забравили циганите по времето на Хосе-Аркадио Буендия, и никой не узна дали от неволната гимнастика, дали от зимната скука или от принудителното въздържане, ала търбухът му полека-лека спадна като мях, а лицето му на блажена костенурка стана по-малко налято и двойната гуша не толкова изпъкнала и накрая целият беше не толкова дебелокож и можеше да си връзва отново връзките на обувките. Виждайки го да поставя брави и да разваля часовници, Фернанда се запита дали не изпада и той в порока да прави, за да разваля, както полковник Аурелиано Буендия със златните рибки, Амаранта с копчетата и погребалния покров, Хосе-Аркадио Втори с пергаментите и Урсула със спомените. Ала не излезе вярно. Лошото беше, че дъждът разбъркваше всичко и най-безводните машини пускаха цветя помежду зъбчатките, ако не ги смазваха на три дни, и нишките на брокатите ръждясваха и се раждаха шафранови водорасли по мокрите дрехи. Атмосферата беше толкова влажна, че рибите биха могли да влизат през вратите и да излизат през прозорците, плувайки из въздуха на помещението. Една сутрин Урсула се събуди от усещането, че гасне в някакъв блажен припадък, и вече бе помолила да заведат отец Антонио-Исабел, макар и на носилка, когато Санта София де ла Пиедад откри, че гърбът й е облепен с пиявици. Откъснаха ги една по една, като ги пърлеха с главни, преди те да я дообезкървят. Стана нужда да изкопаят вади, за да обезводнят къщата и да я отърват от жаби и охлюви, тъй че да могат да изсъхнат подовете, да се махнат тухлите под краката на леглата и отново да се ходи с обувки. Улисан с многобройните дреболии, изискващи неговото внимание, Аурелиано Втори не разбра, че остарява до следобеда, в който се улови, че съзерцава преждевременното спускане на подиробеда от един люлеещ се стол и мисли за Петра Котес, без да потръпне. Не би имал нищо против да се върне към безвкусната любов на Фернанда, чиято красота бе отлежала със зрелостта, но дъждът го бе поставил извън всякаква страстна нужда и му бе внушил гъбестото спокойствие на нежеланието. Развесели се, мислейки си за нещата, които би могъл да направи някога с този дъжд, който валеше вече от година. Той бе един от първите донесли цинкови листове в Макондо, много преди банановото дружество да ги извади на мода, само за да покрие с тях спалнята на Петра Котес и да се наслаждава на впечатлението за дълбока задушевност, която по онова време създаваше у него пукането на дъжда. Но дори и тия лудешки спомени от неговата смешновата младост го оставяха хладнокръвен, сякаш в последния пир бе изчерпал дяловете си от сласт и беше му останала само чудната отплата да може да ги възкресява без горчивина и разкаяние. Би могло да се помисли, че потопът му е дал възможност да седне да размишлява и че сноването на клещите и тенекиите бе пробудило у него късната скръб по толкова полезни работи, които би могъл да направи и не направи в живота си, ала нито едното, нито другото беше вярно, защото изкушението по домоседството и къщовничеството, което се навърташе край него, не беше плод на премисляне, нито пък назидание. То идваше у него от много по-далече, изровено от тризъбеца на дъжда, от времената, когато той четеше в стаята на Мелкиадес дивните басни за хвърчащи килими и китове, които се хранят с кораби и екипажите им. Из ония дни по недоглеждат на Фернанда, в пруста се появи малкият Аурелиано и дядо му узна тайната на неговата самоличност. Отряза му косата, облече го, научи го да изгуби страх от хората и съвсем скоро видя, че беше един законен Аурелиано Буендия, с високите си скули, с учудения поглед и самотническия си вид. За Фернанда това бе почивка. Отдавна бе измерила величината на своята надменност, ала не намираше как да я поправи, защото колкото повече мислеше за средствата, толкова по-нерационални й се струваха. Да беше знаела, че Аурелиано Втори щеше да приеме нещата с доброто задоволство на дядо, не би увъртала, нито пък би отсрочвала толкова много, а от предната година би се отървала от тормоза. За Амаранта-Урсула, която вече бе сменила зъбите си, племенникът беше като някаква изплъзваща се играчка, която я разтуши от досадата на дъжда. Аурелиано Втори тогава си припомни за английската енциклопедия, която никой не бе пипнал повторно в някогашната спалня на Меме. Започна да показва илюстрациите на децата, по-специално животните, а по-късно картите и снимките на далечни страни и прочути личности. Тъй като не знаеше английски и едва можеше да различи най-известните градове и най-видните личности, хрумна му да измисля имена и легенди, че да задоволи неутолимата любознателност на децата.

Фернанда наистина вярваше, че съпругът й чака да спре дъждът, за да се върне при държанката. В първите месеци на дъжда тя се боеше, че ще опита да се прокрадне до нейната спалня и че ще преживее срама да му разкрие, че е негодна за примирение още от раждането на Амаранта-Урсула. Тая беше причината за припряната и преписка с невидимите лекари, прекъсвана от честите злополучия с пощата. През първите месеци, когато се узна, че влаковете поради бурята излизали от релсите, едно писмо от невидимите лекари й показа, че нейните се губят. По-късно, когато секнаха връзките с незнайните й кореспонденти, тя сериозно помисли да сложи тигровата маска, която използува мъжът й на кървавия карнавал, за да накара да я прегледат с лъжливо име лекарите на банановото дружество. Но едно от многото лица, които често минаваха през къщата и носеха неблагодарните вести за потопа, й бе казало, че дружеството дига диспансерите си, за да ги откара в земи, където дъждът преставал. Тогава изгуби надежда. Примири се и зачака да отмине дъждът и да се възстанови пощата, и между другото облекчаваше потайните си болки с лекове от собственото си вдъхновение, защото би предпочела да умре, отколкото да се постави в ръцете на единствения лекар, останал в Макондо — причудливия французин, който се хранеше с магарешки треви. Беше се сближила с Урсула, надявайки се, че тя ще знае някакво облекчително средство за нейните неволи. Но мъчителният навик да не назовава нещата с тяхното име я накара да постави предното в задното, и да замести роденото с изхвърленото, и да замени течения с парения, та всичко да бъде не толкова срамно, и Урсула разумно заключи, че смущенията не са маточни, ами чревни, и я посъветва да вземе на гладно кесийка каломел. Да не беше това страдаше, което не би имало нищо срамно за някой, който не е болен и от срамливост, и да не беше губенето на писмата, за Фернанда не би имал значение дъждът, защото в крайна сметка за нея целият живот беше минал така, сякаш зад стъклото валеше непрестанно. Не промени разписанията, нито пощади обредите. Когато масата все още стоеше повдигната върху тухли и столовете поставени върху дъски, за да не си мокрят нозете сътрапезниците, тя продължаваше да поднася с ленени покривки и китайски съдове и да пали свещниците на вечеря, защото смяташе, че бедствията не могат да се използуват като предлог за разпускане на нравите. Никой не се бе показал повторно на улицата. От Фернанда да зависеше, не биха го направили никога вече, не само откак почна да вали, но и от много по-рано, тъй като смяташе, че вратите са измислени да бъдат затваряни, и че любопитството към онова, което става по улицата, е работа на пачаври. Обаче първа тя надзърна, когато известиха, че минава погребението на полковник Херинелдо Маркес, макар че онова, което видя тогава през открехнатия прозорец, я остави в такова състояние на огорчение, че дълго-дълго се разкайваше за своята слабост.

Човек не би могъл да си представи по-безутешно шествие. Бяха сложили ковчега върху волска кола, над която построиха навес от бананови листа, ала натискът на дъжда беше толкова силен и улиците толкова затлачени, че на всяка крачка колелата затъваха и навесът без малко да се разпердушини. Струите тъжна вода, падащи върху ковчега, полека-лека наквасваха знамето, което бяха сложили отгоре му и което беше всъщност мръсното от кръв и барут знаме, отхвърлено от най-достойните някогашни бойци. Върху ковчега бяха положили и сабята с пискюли от мед и коприна, същата, която полковник Херинелдо Маркес провесваше на закачалката в салона, за да влезе незащитен в шивалнята на Амаранта. Зад колата, някои боси и всички с панталони до коляно, цамбуркаха из калта последните оцелели от Нерландската капитулация, хванали в една ръка бастун от естествено усукан корен и в друга венеца от обезцветени под дъжда изкуствени цветя. Появиха се като някакво недействително видение по улицата, която все още носеше името на полковник Аурелиано Буендия, и на минаване всички изгледаха къщата и завиха край ъгъла на площада, където трябваше да поискат помощ, за да измъкнат заседналата кола. Урсула бе накарала Санта София де ла Пиедад да я отнесе до вратата. Проследи толкова внимателно неволите на погребението, че никой не се усъмни, че го вижда, най-вече защото вдигнатата й ръка на архангел вестител се движеше заедно с кандилканията на колата.

— Сбогом, Херинелдо, синко — извика тя. — Поздрави моите хора и им кажи, че щег се видим, когато спре да вали.

Аурелиано Втори й помогна да се върне в леглото и със същата хлапащина, с която винаги се отнасяше към нея, я попита за значението на нейните прощални думи.

— Вярно е — рече тя. — Чакам само да отмине дъждът и да умра.

Състоянието на улиците разтревожи Аурелиано Втори. Късно загрижен за участта на своите животни, той си метна едно навосъчено платно и отиде в дома на Петра Котес. Завари я на двора, във вода до пояс как се мъчи да извлече някакъв конски труп. Аурелиано Втори й помогна с една греда и Огромното вонливо тяло се претъркулна и бе отмъкнато от калния порой. Откак започна дъждът, Петра Котес не бе правила нищо друго, освен да разчиства двора си от умрели животни. Първите седмици пращаше бележки на Аурелиано Втори да вземе спешни мерки, а той бе отговорил, че нямало за какво да бързат, че положението не било обезпокояващо, че щели да намислят нещо, когато престанело да вали. Заръча да му кажат, че оградените пасбища се наводняват, че добитъкът бяга към високите земи, където няма какво да яде и го дебнат тигърът и чумата. „Няма какво да се прави — отговори й Аурелиано Втори. — Други ще се родят, когато престане да вали.“ Петра Котес ги бе видяла да умират на купове и едва смогваше да насича ония, които затъваха. Видя с глухо безсилие как потопът безмилостно унищожава състояние, което някога хората имаха за най-голямото и най-устойчивото в Макондо и от което оставаше само зловонието. Когато Аурелиано Втори реши да отиде да види какво става, намери само конския труп и едно дръгливо муле сред развалините от конюшнята. Петра Котес го видя да идва без изненада, без радост, нито озлобление, и само си позволи иронично да се усмихне.

— На добър час! — рече тя.

Беше остаряла, само кости, и очите й на месоядно животно бяха станали тъжни и кротки от толкова гледане на дъжда. Аурелиано Втори престоя повече от три месеца в дома й не защото тогава се чувствуваше по-добре там, отколкото в своето семейство, а защото му бе нужно всичкото това време, за да вземе решението отново да си метне парчето навосъчено платно. „Нямаме бърза работа — каза, както бе казал в другата къща. — Да почакаме да спре в близките часове.“ В течение на първата седмица привикна с разрушенията, нанесени от времето и дъжда в здравето на неговата държанка, и полека-лека започна да я вижда каквато си беше преди, припомняйки си за своите ликуващи безчинства и за умопомрачаващата плодовитост, която нейната любов предизвикваше в животните, и отчасти от любов, и отчасти от изгода една нощ на втората седмица я събуди с настоятелни ласки. Петра Котес не трепна. „Спи спокойно — промърмори тя. — Вече времената не са за такива работи.“ Аурелиано Втори се видя в огледалата на тавана, видя гръбнака на Петра Котес като наниз от макари, навървени на връзка повехнали нерви, и разбра, че тя има право не заради времената, а заради тях самите, които вече не бяха за такива работи.

Аурелиано Втори се завърна в къщата със своите сандъци, убеден, че не само Урсула, но и всички жители на Макондо чакаха да спре дъждът, за да умрат. Видял ги бе, когато минаваше, седяха в стаите с унесен поглед и кръстосани ръце и усещаха да тече едно вечно време, едно неукротено време, защото беше безполезно да го делят на месеци и години, а дните на часове, щом не можеше да се прави нищо друго, освен да се съзерцава дъждът. Децата посрещнаха шумно Аурелиано Втори, който отново просвири за тях на хърхорещия акордеон. Но концертът не привлече толкова вниманието им, колкото енциклопедическите застоявания, тъй че пак взеха да се събират в спалнята на Меме и там въображението на Аурелиано Втори превърна дирижабъла в летящ слон, който търсел място да поспи сред облаците. Веднъж откри един мъж на кон, който въпреки другоземската си премяна запазваше някакъв свойски вид и след много обследване стигна до заключението, че това е портрет на полковник Аурелиано Буендия. Показа го на Фернанда и тя също забеляза приликата на конника не само с полковника, но и с всички членове на семейството, макар всъщност да беше някакъв татарски войн. Тъй минаваше времето им, между родоския исполин и факири, омагьосващи змии, докато съпругата му оповести, че остават не повече от шест кила солено месо и чувал ориз в хамбара.

— Е, сега, какво искаш да правя? — запита той.

— Аз не знам — отговори Фернанда. — Това е мъжка работа.

— Добре де — каза Аурелиано Втори, — все ще направим нещо, когато спре да вали.

Продължи да се интересува повече от енциклопедията, отколкото от домашното затруднение, дори когато трябваше да се задоволява с една дрипа и малко ориз на обед. „Сега е невъзможно да се направи нещо — казваше. — Не може да вали цял живот.“ И колкото повече протакаше неотложния въпрос с хамбара, толкова по-силно ставаше възмущението на Фернанда, докато случайните й роптания и редките й избухвания преляха в неудържим, отприщен порой, който започна една сутрин като еднозвучаща басова струна на китара и който с напредването на деня повишаваше своя призвук все по-богат, все по-разкошен. Аурелиано Втори не осъзна опяването чак до другия ден след закуска, когато се почувствува замаян от някакво жужене, тогава по-напевно и по-високо от шума на дъжда, а това беше Фернанда, която се разхождаше из цялата къща и се вайкаше, че са я възпитали като царкиня, за да свърши като слугиня в лудница със съпруг мързеливец и идолопоклонник, разпътник, който ляга по гръб и чака да завалят хлябове от небето, а на нея бъбреците й се откачат от мъка да крепи на повърхността подпряно с топлийки домашно огнище, където има толкова за работене, толкова за понасяне и поправяне откак господ-бог осъмне, та чак до времето за лягане, че стига до леглото с очи пълни със стъклен прах и обаче никой никога не и е рекъл добър ден, Фернанда, как прекара нощта, Фернанда, нито са я запитали, макар и от учтивост, защо е толкова бледа, нито защо се събужда с тия виолетови сенки под очите, макар, разбира се, да не очаква, че това ще излезе от останалите в семейство, което в края на краищата винаги я бе имало за пречка, за парцалчето за смъкване на тенджерата, за плашило, нарисувано върху стената, и че винаги плямпотят срещу нея из ъглите й я наричат мазна богоугодница, и я наричат фарисейка, и я наричат гущерица, и дори Амаранта, мир на праха й, й бе казала ей така, в очите, че била от ония, дето бъркали право черво с пости, благословен господ-бог, що за думи, и тя най-примирено бе изтраяла всичко заради намеренията на Светия отец, ала не бе могла да понася повече, когато онзи проклетник Хосе-Аркадио Втори каза, че гибелта на семейството дошла щом отворило вратите за някаква си префърцунена качака, представете си, някаква си префърцунена качака, опазил бог, дъщеря на лоша плюнка, от същото естество на пагонджиите качаковци, които правителството прати да избиват трудещите се, гледай го ти, и става дума ни повече, ни по-малко за нея, кръщелницата на херцог Алба, дама с такова потекло, че джигерите на президентшите се преобръщат, благородничка по кръв като нея, която има право да се подписва с единайсет испански презимена и която е единственото смъртно същество в туй селище на копелета, което не тъпее пред шестнайсет прибора за хранене, а после онзи ми ти прелюбодейник, мъжът й, да рече, примрял от смях, че толкова лъжици и вилици и толкова ножове и лъжички не било работа на християни, ами на стоножки, и единствената, която и със стиснати очи може да определи кога се поднася червено вино и от коя страна и в каква чаша, а не като оная чобанка Амаранта, в мир да почива, която си мислеше, че бялото вино се поднасяло денем и червеното; вечер, и единствената по цялото крайбрежие, която може да се похвали, че не е ходила по нужда другаде освен в златни цукала, а после полковник Аурелиано Буендия, в мир да почива, да има дързостта да я пита с лошата си масонска злъч откъде накъде била заслужила това предимство, да не би пък тя да не серяла лайна, ами астромелии, представете си, с тия думи, за да отговори Рената, собствената й дъщеря, която от несдържаност бе видяла в спалнята нейните чревоизхвърляния, че наистина пукалото било с много злато и много гербове, ама онова, дето било вътре, било чисто лайно, най-обикновено и дори по-лошо лайно, защото било на префърцунена качака, представете си, собствената й дъщеря, тъй че никога не се е самозалъгвала относно останалите в семейството, но все пак имаше право да очаква малко повече зачитане от страна на съпруга си, защото зле-добре, той беше по свята клетва неин спътник в съпружестврто, негов извършител, неин законен вредител, който по свободна и върховна воля пое върху себе си сериозната отговорност да я изведе изпод бащината стряха, където никога не се е лишила, нито оплакала; от нещо, където плетеше погребални палми от удоволствие към развлечението, тъй като нейният кръстник бе пратил писмо със своя подпис и клеймото на своя пръстен, отпечатано върху червения восък, само и само да каже, че ръцете на кръщелницата му не са направени за дела от този свят освен за свирене на клавесин, и обаче оня ми ти безумец, мъжът й, я бе извадил от нейния дом въпреки всички мъмрения и предупреждения и я бе отвел в онзи пъкълски казан, където не може да се диша от горещина, и преди тя да доизпълни своите въздържания по Петдесетница вече бе отишъл със сандъците на бездомник и акордеон на нехайник да безделничи в прелюбодеяние с една никаквица, на която стига да й видиш задника, е добре, то вече е казано всичко, която стига да я видиш как си клати кобилския задник, и ще разбереш, че е тъкмо противното на нея, която е дама и в двореца, и в кочината, на масата и в леглото, дама по рождение, боязлива пред бога и покорна на неговите закони и неговите замисли, и с която, разбира се, не може да прави маймунджилъците и подбъзикванията, които прави с другата, която, разбира се, се подлага на всичко, като френските матрони, че и по-лошо, ако се помисли по-добре, защото тия поне имат почтеността да турят червен фенер на вратата, подобни свинщини, представете си, само това липсва, с единствената и възлюбена дъщеря на доня Рената Арготе и дон Фернандо дел Карпио, и особено последният, разбира се, свят мъж, християнин от великите, носител на Ордена на светия гроб, от ония, които получават направо от господа-бога предимството да се запазват непокътнати в ковчега с кожа гладка като сукно на годеница и очи живи и прозрачни като изумруди.

— Това пък не е вярно — прекъсна я Аурелиано Втори, — когато го донесоха, вече смърдеше!

Той бе имал търпението да я слуша цял един ден, докато я изненада в грешка. Фернанда не му обърна внимание, но снижи глас. Тази вечер по време на вечеря вбесяващото бръмчене на опяването бе разгромило шума на дъжда. Аурелиано Втори хапна съвсем малко с наведена глава и рано-рано се оттегли в спалнята. Сутринта на закуска Фернанда трепереше, имаше вид, че е спала зле и изглежда напълно бе изляла злобата си. Обаче когато мъжът й попита дали няма да е възможно да хапне рохко яйце, тя не отговори просто, че от прежната седмица се бяха свършили яйцата, ами сътвори свирепо слово против мъжете, които прекарват времето в боготворене на пъпа си, а после имат безочието да искат дробчета от чучулига на масата. Аурелиано Втори заведе децата да гледат енциклопедията както винаги, Фернанда се престори, че подрежда спалнята на Меме, само и само да чува мърморенето й, че, разбира се, трябва да имаш тенекиени очила, за да кажеш на бедните невинни, че полковник Аурелиано Буендия бил сниман в енциклопедията. След пладне, докато децата спяха през обичайната почивка, Аурелиано Втори седна в пруста, но дори и там Фернанда го преследва, предизвиква го, измъчи го, въртя се около него с неумолимото си бръмчене на торна муха, с думите, че, разбира се, докато вече не остава друго, освен камъни да проядат, мъжът й сяда като някой персийски султан да се любува на дъжда, защото той не е нищо друго освен един готован, един хрантутник, дето не го бива за нищо; по-мек от памука на пискюлите, свикнал да живее от ядените и убеден, че се е оженил за съпругата на Йона,63 която останала тъй спокойна при разказа за кита. Аурелиано Втори я слуша повече от два часа, невъзмутим, сякаш беше глух. Не я прекъсна чак докато следобедът напредна много, когато не можа да понася повече думтенето на тъпан, измъчващо главата му.

— Млъкни вече, моля ти се — примоли й се той.

Фернанда, напротив, повиши глас. „Няма за какво да мълча — рече тя. — Който не иска да ме слуша, да си върви.“ Тогава Аурелиано Втори изгуби самообладание. Надигна се, без да бърза, сякаш мислеше само да протегне кости, и с отлично владян и целенасочен бяс сграбчи една по една саксиите с бегонии, гърнетата с папрат, съдините с ореган и едно по едно ги строши на парчета върху пода. Фернанда се изплаши, тъй като в действителност дотогава не бе съзнавала ясно ужасната вътрешна сила на опяването, но вече беше късно за какъвто и да е опит за поправяне. Опиянен от неудържимия порой на излиянието, Аурелиано Втори строши стъклото на шкафа и една по една, без да бърза, измъкна частите на сервиза и ги направи на пух и прах върху пода. Последователен, спокоен, тъй тържествен, какъвто бе при облепването на къщата с банкноти, после изпочупи о стените сервизите от чешко стъкло, рисуваните на ръка вази, картините с девици в претоварени от рози лодки, огледалата в позлатени рамки и всичко чупливо, от стаята до килера, и приключи с делвата в кухнята, която се пръсна насред двора с дълбок взрив. После си изми ръцете, наметна навосъченото платно и преди полунощ се върна с няколко корави свиела солено месо, няколко чувала ориз и царевица с гъгрица и няколко дръгливи бананови грозда. Оттогава вече не липсваха неща за ядене.

Амаранта-Урсула и малкият Аурелиано щяха да запомнят потопа като щастливо време. Въпреки суровостта на Фернанда те цамбуркаха из блатата по двора, ловяха гущери, за да ги разчекват, и играеха на „отрови супа“, сипвайки прах от криле на пеперуди в тенджерата при недоглежданията на Санта София де ла Пиедад. Урсула беше най-забавната им играчка. Имаха я за грохнала голяма кукла, която отнасяха и донасяха из ъглите, предрешена с цветни парцали и с изрисувано в сажди и чернилка лице, и един път без малко да й изтърбушат очите, както правеха на жабите с градинарските ножици. Нищо не ги караше да се веселят толкова шумно, както нейните бълнувания. Наистина, вероятно нещо бе се случило в мозъка й на третата година от дъжда, защото полека-лека изгуби усет за действителността и дотолкова бъркаше сегашното време с далечни епохи на своя живот, че веднъж прекара три дни в безутешен плач за смъртта на Петронила Игуаран, прабаба й, погребана преди повече от век. Потъна в толкова нелепо състояние на обърканост, та вярваше, че малкият Аурелиано е нейният син, полковникът, по времето, когато го заведоха да види леда, и че Хосе-Аркадио, тогава в семинарията, е първородният и син, заминал с циганите. Толкова много говори за семейството, че децата се научиха да й устройват въображаеми гостувания на същества не само отдавна-отдавна умрели, но и живели в различни времена. Седнала в леглото, с покрита от пепел коса и забулено в червена кърпа лице, Урсула беше щастлива сред недействителния род, който децата описваха, без да пропускат подробности, сякаш наистина го бяха познавали. Урсула разговаряше с дедите си за събития, предхождащи нейното собствено съществуване, наслаждаваше се на вестите, които й донасяха, и плачеше с тях за умрели много по-наскоро, отколкото самите събеседници. Децата скоро забелязаха, че в течение на тия призрачни гостувания Урсула винаги поставяше въпрос, предназначен да установи кой е занесъл в къщата по време на войната гипсов свети Йосиф в естествен размер, за да го пазели, докато отминел дъждът. Тъй Аурелиано Втори си спомни за богатството, закопано в място, което само Урсула знаеше, но бяха безполезни въпросите и хитрите уловки, които му хрумваха, защото в лабиринтите на своето бълнуване тя изглежда пазеше едно странично поле от умствена яснота, за да защищава оная тайна, която щеше да разкрие само на онзи, който докаже, че е истинският стопанин на погребаното злато. Беше толкова изкусна и толкова точна, че когато Аурелиано Втори подучи един от другарите си по хапване и пийване да мине за собственика на състоянието, тя го оплете в изчерпателен и осеян с тънки клопки разпит.

Убеден, че Урсула ще отнесе тайната в гроба, Аурелиано Втори нае група изкопчии под предлог да построели канали за отводняване в предния и задния двор и сам надупчи почвата с железни шишове и с всякакви уреди за откриване на метали, без да намери нищо, което да прилича на злато в тримесечните изнурителни обследвания. По-късно прибягна до Пилар Тернера с надежда, че картите ще видят повече, отколкото копачите, но тя започна с обяснението, че е: безполезен всякакъв опит, докато не друг, а Урсула не сече тестето. Потвърди в замяна съществуването на съкровището с точност, че са седем хиляди двеста и четиринайсет монети, закопани в три брезентови чувала с мрежи от медна жица, в кръг с радиус от сто двайсет и два метра, ако се вземе за център леглото на Урсула, но предупреди, че няма да бъде намерено, преди да спре дъждът и преди слънцата на три последователни юнски месеца да превърнат в прах калищата. Изобилието и обстойната неяснота на сведенията се сториха на Аурелиано Втори толкова подобни на спиритическите басни, че настоя в своите начинания, въпреки че беше август и би било нужно да чака поне три години, та да задоволи условията на предвиждането. Първо го учуди, макар в същото време да увеличи неговото объркване, потвърждението, че има точно сто и два метра от леглото на Урсула до оградата на задния двор. Фернанда се побоя да не би да е толкова луд, колкото брат му близнака, когато го видя да прави измерванията, и още повече, когато заповяда на групите изкопчии да задълбаят още с метър ямите. Плячка на изследователско безумие, сравнимо само с онова на прадядо му, когато диреше пътя към изобретенията, Аурелиано Втори изгуби последните торби с мазнина, които му оставаха, и някогашната прилика с брата близнак отново изпъкна не само поради отъняването на фигурата, но и заради отдалечения вид и вглъбеността. Повече не се загрижи за децата. Ядеше по кое да е време, оплескан от краката до главата, и го вършеше в някой ъгъл на кухнята и едва-едва отговаряше на случайните въпроси на Санта София де ла Пиедад. Виждайки го да работи по този начин, както никога не бе сънувала, че може да го направи, Фернанда помисли, че безстрашието му е грижовност и че ламтежът му е самоотверженост, и че дебелоглавието му е упоритост, и това ухапа вътрешностите й поради свирепостта, с която бе дрънкала срещу неговата мърлявост. Ала на Аурелиано Втори тогава не му беше до милозливи помирявания. Потънал до шия в тресавище от мъртви клонаци и изгнили цветя, той преобърна и налице, и наопаки почвата в градината, след като бе свършил в предния и задния двор, и продупчи толкова дълбоко основите под източния трем на къщата, че една нощ всички се събудиха ужасени от нещо, което, изглежда, беше някакъв гибелен трус както заради трептенията, така и заради ужасяващото подземно скърцане, а то три помещения се свличаха и беше зейнала пукнатина, от която човек тръпки го полазваха, от пруста до спалнята на Фернанда. Аурелиано Втори пак не се отказа от изследването. Дори когато вече се бяха свършили и последните надежди и единствено, изглежда, имаха някакъв смисъл предсказанията на картите, той подсили нащърбените основи, позакърпи пукнатината с хоросан и продължи да копае откъм западната страна. Все още беше там втората седмица на следващия юли, когато дъждът почна да утихва и облаците малко по малко се издигнаха, и се видя, че всеки миг ще престане да вали. Тъй и стана. Един петък в два часа след пладне светът бе осветен от глупаво, алено и грапаво като тухлен прах слънце, почти толкова свежо, колкото водата, и не валя в продължение на десет години.

Макондо беше в развалини. Сред блатата по улиците оставаха изпотрошени мебели, скелети от покрити с червени перуники животни, последни спомени от пълчищата пришълци, които избягаха от Макондо така замаяно, както и бяха дошли. Къщите, вдигнати толкова спешно по време на банановата треска, бяха запуснати. Банановото дружество отнесе съоръженията си. От някогашното телено градче стояха само развалините. Дървените къщи, прохладните тераси, където протичаха спокойните следобеди в игра на карти, сякаш бяха сринати от избързването на пророческия вятър, който подир години щеше да изличи Макондо от лицето на земята. Единствената човешка диря, оставена от онзи хищен полъх, бе една ръкавица на Патриция Браун в задушената от тринитариите лека кола. Омагьосаната област, която Хосе-Аркадио Буендия изследва по време на основаването и където после процъфтяха банановите насаждения, беше тресавище от гниещи чукани, в чийто далечен кръгозор години наред се съзираше мълчаливата пяна на морето. Аурелиано Втори изстрада безизходица от опечаление първата неделя, когато облече сухи дрехи и излезе да огледа селището. Преживелите гибелното бедствие седяха посред улиците и се наслаждаваха на първите слънца. Все още пазеха по кожата си воднозеленявия оттенък на водораслите и мириса на килер, който дъждът бе отпечатал, но в дъното на сърцата си изглеждаха доволни, че са си възвърнали селището, в което се родиха. Турската улица отново беше предишната, онази от времето, когато арабите, по чехли и с халки на ушите, обхождаха света да разменят папагали гуакамайя за джунджурии и намериха в Макондо надеждно пристанище, за да си отдъхнат от своето хилядолетно положение на бездомници. От другата страна на дъжда стоката по базарите капеше на парчета, разгънатите по вратите платове бяха прошарени от мъх, тезгяхите подкопани от термити, и стените, проядени от влагата, но арабите от третото поколение седяха на същото място и в същото положение на своите бащи и дядовци, мълчаливи, безстрашни, неуязвими за времето и нещастието, толкова живи или толкова мъртви, колкото бяха след чумата-безсънница и след трийсет и двете войни на полковник Аурелиано Буендия. Толкова учудваща беше здравината на техния дух пред развалините на игралните маси, сергиите за фританги, къщичките на стрелбищата и уличката, където се тълкуваха сънищата и се отгатваше бъдещето, че Аурелиано Втори ги запита с обичайната си лековатост с какви тайнствени средства са си послужили, за да не потънат в бурята, как по дяволите са направили да не се удавят, и един по един, от врата на врата, те му върнаха една лукава усмивка и един бленуващ поглед и всички му дадоха, без да се уговарят, един й същи отговор:

— С плуване.

Петра Котес беше може би единственият местен жител, който имаше сърцето на арабин. Бе видяла последните отломки на своите обори и конюшни, влачени от бурята, но бе смогнала да задържи къщата на крака. В последната година бе пращала настойчиви заръки до Аурелиано Втори, а той й бе отговарял, че не знаел кога ще се върне в дома й, но че във всеки случай щял да занесе цял сандък златни пари, за да облицова спалнята. Тогава тя бе ровила из сърцето си, търсейки силата, която да й позволи да преживее нещастието, и беше намерила един разсъдъчен и справедлив бяс, с който се бе заклела да възстанови състоянието, прахосано от любовника и допрахосано от потопа. Това бе толкова несъкрушимо решение, че Аурелиано Втори се върна в дома й осем месеца след последната заръка и я завари зеленява, чорлава, с хлътнали клепачи, с осланена от крастата кожа, но пишейки номерца върху късчета хартия, за да разиграе томбола. Аурелиано Втори остана смаян и беше толкова омършавял и толкова тържествен, че Петра Котес не повярва, че този, който се бе върнал да я търси, е любовникът от целия неин живот, а братът близнак.

— Ти си луда — рече той. — Освен ако не мислиш да разиграваш кокалите.

Тогава тя му каза да надзърне в спалнята и Аурелиано Втори видя мулето. Кожата му беше лепната върху ребрата, както на стопанката, но беше толкова живо и решително, колкото и тя. Петра Котес го бе изхранила с гнева си, а когато нямаше повече треви, нито царевица, нито корени, приюти го в собствената си спалня и му дава да яде чаршафите от перикал, персийските килими, плюшените покривки, кадифените завеси и везания със златни нишки и с грамадни копринени пискюли балдахин на епископския креват.