Сто години самота

Пилар Тернера умря в лиановия стол-люлка една празнична нощ, както надзираваше входа на своя рай. Съобразно сетната й воля, погребаха я без ковчег, седнала в люлеещия се стол, който осем мъже спуснаха с въжета в огромна дупка, изкопана в средата на танцовата площадка. Мулатките, облечени в черно, избледнели от плач, стъкмиха набързо погребални почести, докато си сваляха обеците, гривните и пръстените и ги хвърляха в ямата, преди да я запечатат с каменна плоча без име и дати и да сложат отгоре й възвишение от амазонски камелии. После изтровиха животните, затвориха вратите и прозорците с тухли и хоросан и се пръснаха по света с дървените си сандъци, облицовани отвътре с щампи на светии, многоцветни илюстрации от списания и снимки на мимолетни годеници, далечни и фантастични, които серяха диаманти или ядяха людоеди, или бяха короновани царе на картите в открито море.

Това бе краят. В гроба на Пилар Тернера, между псалми и нанизи с мъниста на брантиите, гниеха останките от миналото — малкото останали, след като каталанският мъдрец разпродаде книжарницата и се завърна в средиземноморското село, където се бе родил, разгромен от носталгията по една упорита пролет. Никой не бе могъл да предусети неговото решение. Беше пристигнал в Макондо в блясъка на банановото дружество, бягайки от една от многото войни, и не му бе хрумнало нищо по-практично, освен да обзаведе оная книжарница за старопечатни книги и оригинални издания на разни езици, които случайните посетители боязливо поотгръщаха, сякаш бяха книги от бунище, докато чакаха ред да им изтълкуват сънищата в отсрещната къща. Половин живот стоя в горещата задна стаичка, където въртулеше изящническото си писание с теменужено мастило върху листове, които късаше от училищни тетрадки, без дори никой да узнае с положителност какво пише. Когато Аурелиано се запозна с него, той имаше два сандъка пълни с ония шарени страници, които някак си го караха да мисли за пергаментите на Мелкиадес, и оттогава, докато си замине, бе напълнил трети сандък, тъй че разумно беше да се мисли, че не е правил нищо друго по време на престоя си в Макондо. Единствените хора, с които се свърза, бяха четиримата приятели, на които смени срещу книги пумпалите и хвърчилата, и ги тури да четат Сенека и Овидий, когато още бяха в първоначалното училище. Отнасяше се към класиците подомашному свойски, като че ли всички някога са били негови съквартиранти, и знаеше много неща, които просто не трябва да се знаят, например, че свети Августин носел под расото си вълнено сетре, което не свалил четиринайсет години, и че Арналдо де Виланова78, нигромантът, от дете станал полово безсилен, заради ухапване от скорпион. Неговият плам към писаната дума беше изтъкан от тържествено уважение и сплетнишка непочтителност. И собствените му ръкописи не бяха пощадени от тази двойнственост. След като научи каталански, за да ги превежда, Алфонсо пъхна свитък страници в джобовете си, които винаги пълнеше с изрезки от вестници и учебници по редки занимания, и една нощ ги изгуби в дома на момиченцата, които от глад лягаха с мъже. Когато мъдрият дядо се научи, вместо да вдигне очакваната разправия, подхвърли, примирайки от смях, че това било естествената участ на литературата. В замяна нямаше човешка сила, способна да го убеди да не отнася трите сандъка, когато се завърна в родното си село, и се отпуши в картагенски хули срещу надзирателите по железницата, защото опитваха да ги пратят като товар чак докато издействува да ги вземе със себе си във вагона за пътници. „Светът съвсем ще я оплеска — каза тогава — в деня, когато хората тръгнат да пътуват първа класа, а литературата — в товарен вагон!“ Това бе последното, което го чуха да казва. Бе прекарал черна седмица с последните приготовления за пътуването, тъй като с приближаването на часа настроението му се разваляше и намеренията му се залутваха, а нещата, които слагаше на едно място, се появяваха на друго, обсаден от същите домашни духове, които измъчваха Фернанда.

— Collons79 — проклинаше. — Плюя аз на двайсет и седмия канон на Лондонския синод.

Херман и Аурелиано се заеха с него. Подпомогнаха го като дете, забодоха с безопасни игли билетите и преселническите документи по джобовете му, направиха му обстоен списък на онова, което трябва да направи, щом излезе от Макондо, чак докато слезе в Барселона. Но той все пак хвърли в сметта, без да разбере, един панталон с половината си пари. Непосредствено преди отпътуването, след като закова сандъците и набута дрехите в същия куфар, с който бе пристигнал, сви клепачите си от мидени черупки, посочи в своеобразна безсрамна благословия куповете книги, с които бе понесъл изгнанието, и каза на своите приятели:

— Ей там ви оставям тия лайна!

Три седмици по-късно се получиха в голям плик двайсет и девет писма и над петдесет снимки, които му се бяха натрупали в безделието сред открито море. Макар да не слагаше дати, беше очевиден редът, по който бе написал писмата. В първите разказваше с обичайния си хумор преживелиците от пътуването, как му се искало да хвърли през борда свръхтовара, който не му позволил да напъха трите сандъка в каютата, дивната простащина на една госпожа, която се ужасявала от числото 1 не от суеверие, а защото й се струвало някакво недовършено число, и облога, който спечелил на първата вечеря, защото разпознал във водата на борда вкуса на нощните цвекла от изворите на Лерида80. С течение на дните обаче действителността на борда го занимавала все по-малко и дори най-скорошните и изтъркани събития му изглеждали достойни за скърбене, защото с отдалечаването на кораба паметта му се натъжавала. Оня развой, онова напредващо носталгизиране, беше очебиещ и в снимките. На първите изглеждаше щастлив, с ризата си на инвалид и заснежен перчем в къдрещия се октомври на Карибието. На последните го виждаха с някакво тъмно палто и копринен шал, блед от само себе си и меланхолен поради отсъствието върху палубата на някакъв угнетен кораб, който нагазваше като лунатик из есенни океани. Херман и Аурелиано отговаряха на писмата му. Написа толкова в първите месеци, че тогава се чувствуваха по-близо до него, отколкото когато беше в Макондо, и почти се облекчаваха от гнева, че си е заминал. Отначало казваше, че всичко било еднакво, че в дома, където се родил, още стоял розовият морски охлюв, че сушените херинги имали същия вкус върху кората хляб, че водопадите на селото все тъй благоухаели привечер. Отново бяха ония замрежени с теменужени кърлежчета листа от тетрадка, в които посвещаваше едно отделно новоредие за всекиго. Обаче, макар и сам изглежда не забелязваше, онези писма на възвръщане и подтик се превръщаха полека-лека в пасторали на разочарованието. В зимни нощи, докато вареше; супата в камината, мислеше за горещината в задната си стаичка, за бръмтежа на слънцето в прашните бадемови дървета, за свирката на влака в унеса на подиробедния сън, както милееше в Макондо за зимната супа в камината, за виковете на продавача на кафе и за беглите чучулиги на пролетта. Замаян от две носталгии, една срещу друга като две огледала, той изгуби чудесното си чувство за недействителност и дори накрая препоръча на всички да заминат от Макондо, да забравят каквото ги е научил за света и за човешкото сърце, да плюят на Хораций, и където и да се намират, да помнят винаги, че миналото е лъжа, че паметта няма пътища за връщане назад, че всяка някогашна пролет е невъзвратима и че най-буйната и упорита любов е все пак бързолетна истина.

Алваро пръв послуша съвета да напусне Макондо. Разпродаде всичко, дори пленения тигър, който се подиграваше с минувачите в двора на неговата къща, и купи вечен билет за влак, който никога не свършваше пътуването. В пощенските картички, които пращаше от междинните гари, описваше с викове мигновените образи, които е видял през прозореца на вагона, и това беше все едно да троши и хвърля в забрава дългата поема за бягството: химерическите негри из памуковите поля на Луизиана, крилатите коне по синята трева на Кентъки, гръцките любовници в зимния здрач на Аризона, момичето с червения пуловер, рисуващо акварели в Мичиганските езера, което му махна за сбогом с четките, и тоя знак не беше за раздяла, а за надежда, понеже не знаеше, че вижда отминаването на един влак без завръщане. После отпътуваха Алфонсо и Херман една събота с мисълта да се върнат в понеделник и никога не се чу нищо за тях. Една година след заминаването на каталанския мъдрец единственият останал в Макондо беше Габриел, все тъй на произвола, зависим от случайната милост на Нигроманта, и все тъй отговарящ на въпросниците от конкурса на едно френско списание, чиято най-голяма награда беше пътуване до Париж. Аурелиано, който бе предплатил и получаваше списанието, помагаше да попълва образците понякога у дома му и почти винаги сред фаянсовите съдини и валериановия въздух на единствената аптека, останала в Макондо, където живееше Мерседес, безмълвната годеница на Габриел. Това бе последното, което полека-лека остана от едно минало, чието унищожаване не се довършваше, защото продължаваше да се унищожава неопределено, чезнейки вътре в самото себе си, свършвайки се всекиминутно, но без да се довърши никога. Селището бе стигнало до такова крайно бездействие, че когато Габриел спечели конкурса и замина за Париж с бельо за две преобличалия, чифт обувки и пълните съчинения на Рабле, трябваше да маха на машиниста, за да спре влака и го вземе. Някогашната Турска улица беше тогава край на запустение, където последните араби се оставяха да бъдат носени към смъртта от хилядолетния навик да сядат на вратата, макар че от дълги години бяха продали последния ярд от плата на верев и по сенчестите витрини стояха само обезглавени манекени. Градчето на банановото дружество, което може би Патриция Браун се мъчеше да възкреси за своите внуци в нетърпимите нощи с кисели краставички в Пратвил, Алабама, беше една равнина с дива трева. Престарелият поп, заместил отец Анхел, и чието име никой не се потруди да научи, очакваше божието милосърдие, излегнат в хамака, измъчван от артрита и безсънието на съмнението, докато гущери и плъхове си оспорваха наследството на съседния храм. В онова Макондо, забравено от птиците, където прахът и горещината бяха станали толкова упорити, че беше трудно да се диша, затворени от самотата и любовта и от самотата на любовта в една къща, където беше почти невъзможно да се спи от трясъка на червените мравки, Аурелиано и Амаранта-Урсула бяха единствените щастливи същества, и то най-щастливите на земята.

Гастон се беше върнал в Брюксел. Уморен да чака самолета, един ден напъха в куфарче най-необходимите неща и архива на своята преписка и замина с намерението да се върне по въздуха, преди изключителните права да бъдат отстъпени на група немски летци, които бяха представили на провинциалните власти проект, много по-предприемчив и дързък от неговия. От следобеда на първата любов Аурелиано и Амаранта-Урсула бяха продължили да използуват оскъдните невнимания на съпруга, за да се любят с приглушен плам в случайни и почти винаги прекъсвани от непредвидени завръщания срещи. Но когато се видяха сами в къщата, рухнаха в безумието на натрупаната любов. Това беше безумна страст, която караше да треперят от ужас кокалите на Фернанда в гроба, а тях държеше в състояние на вечна възбуда. Воплите на Амаранта-Урсула, нейните предсмъртни песни избухваха както в два часа следобед на масата в трапезарията, тъй и в два часа посред нощ в килера. „Най-много ме боли — смееше се тя, — че толкова време сме загубили.“ В шемета на страстта видя мравките да опустошават градината, утолявайки предисторическия си глад с дървенията на къщата, и видя пороят от жива лава да се домогва отново до пруста, но се погрижи да го отблъсне едва когато го завари в спалнята си. Аурелиано заряза пергаментите, повече не излезе от къщата и отговаряше как да е на писмата от каталансхия мъдрец. Изгубиха усет за действителността, представа за времето, ритъма на всекидневните си навици. Отново захлопнаха врати и прозорци, да не се бавят с разсъбличаното и ходеха из къщата както винаги искаше да ходи Ремедиос красивата, и се въргаляха из калищата по двора и един следобед за малко не се удавиха от любов в коритото. За кратко време нанесоха повече щети, отколкото червените мравки: изпотрошиха мебелите в гостната, съдраха с щуротиите си хамака, който бе издържал тежките лагерно-любовни нощи на полковник Аурелиано Буендия, и изтърбушиха дюшеците и ги изпразниха върху подовете, за да се задушават в памучни бури. Макар Аурелиано да беше толкова свиреп любовник, колкото и неговата съперничка, именно Амаранта-Урсула управляваше с безсмисленото си остроумие и лирична хищност онзи рай от нещастия, като че ли бе съсредоточила в любовта неукротимата енергия, която прапрабабата посвети да изработва карамелови животинчета. Освен това, докато тя пееше от наслада и примираше в смях от собствените си изобретения, Аурелиано ставаше по-унесен и мълчалив, защото неговата страст беше вглъбена и изгаряща. Обаче и двамата стигнаха до такива крайности на съвършенство, че изтощяха ли се от възбудата, използуваха по-добре умората. Отдадоха се на боготворене на своите тела, щом откриха, че пресищането в любовта крие неизследвани възможности, много по-богати от желанието. Една нощ се нацапаха от главата до петите с компот от праскови, палуваха като кучета и се любиха като луди върху пода на пруста и ги пробуди порой от месоядни мравки, които се канеха да ги погълнат живи.

В промеждутъците на безумието Амаранта-Урсула отговаряше на Гастоновите писма. Чувствуваше го толкова далечен и зает, че неговото връщане и изглеждаше невъзможно. В едно от първите писма разказа, че всъщност съдружниците му били пратили самолета, но някакво морско представителство в Брюксел погрешно го било натоварило на параход с предназначение за Танганайка, където го връчили на пръснатата общност на племето макондо. Оная грешка причинила толкова неприятности, че само обратното получаване на самолета можело да трае две години. Тъй че Амаранта-Урсула отписа възможността за ненавременно завръщане. Аурелиано, от своя страна, нямаше друг досег със света освен писмата на каталанския мъдрец и новините, които получаваше от Габриел чрез Мерседес, аптекарката. Отначало това бяха действителни връзки. Габриел бил накарал да му изплатят обратния билет, за да останел в Париж, където продавал стари вестници и празни шишета, които прислужничките изваждали от някакъв зловещ хотел на улица Дофин. Аурелиано тогава можеше да си го представи в пуловер с висока яка, който сваля само когато терасите на Монпарнас се изпълват с пролетно влюбени, и да спи денем и пише нощем, за да залъгва глада в миришещата на пяна от варено цветно зеле стая, където трябваше да умре Рокамадур81. Но полека-лека неговите известия станаха толкова несигурни, а писмата на мъдреца толкова откъслечни и меланхолии, че Аурелиано свикна да мисли за тях както Амаранта-Урсула мислеше за мъжа си, и двамата останаха зареяни из празния свят, където единствената всекидневна и вечна действителност беше любовта.

Отведнъж като изстрел в онзи свят от щастлива несвяст пристигна вестта за връщането на Гастон. Аурелиано и Амаранта-Урсула отвориха очи, обследваха душите си, погледнаха се в очите с ръка на сърцето и разбраха, че са толкова слети един в друг, че предпочитат смъртта пред раздялата. Тогава писа на мъжа си писмо с противоречиви истини, в което му потвърждаваше своята любов и копнеж отново да го види и същевременно приемаше като съдбовна участ невъзможността да живее без Аурелиано. Противно на онова, което и двамата очакваха, Гастон им прати почти бащински отговор, спокоен, с цели два листа, посветени на желанието му да ги предпази от приумиците на страстта и заключителното новоредие с недвусмислени пожелания да бъдат толкова щастливи, колкото и той в своя кратък съпружески опит. Това бе едно толкова непредвидено отношение, че Амаранта-Урсула се почувствува унизена пред мисълта, че е предоставила на мъжа си повода, който той желаеше, за да я изостави на орисията й. Нейното озлобление се засили след шест месеца, когато Гастон отново й писа от Леополдвил, където най-сетне бил получил самолета, и то само да ги помоли да му пратят велосипеда: сред всичко, което оставил в Макондо, единствено той имал за него сантиментална стойност. Аурелиано понесе търпеливо презрението на Амаранта-Урсула, насили се да и докаже, че може да бъде толкова добър съпруг в добрината, колкото във враждебността, и всекидневните нужди, които ги обсадиха, щом се свършиха последните пари на Гастон, създадоха между тях една връзка на задружност, така ослепителна и твърдоглава, както страстта, но която им послужи да се любят толкова много и да бъдат тъй щастливи, както в шумните времена на блудството. Когато умря Пилар Тернера, те чакаха дете.

В унеса на бременността Амаранта-Урсула се помъчи да открие производство на огърлици от рибни прешлени. Но с изключение на Мерседес, която купи една дузина, не намери на кого да ги продава. Аурелиано за пръв път осъзна, че дарбата му за езици, енциклопедическата мъдрост, рядката му способност да помни, без да ги е познавал, подробностите на далечни места и събития, бяха така безполезни, както и ковчежето с истински камъни на неговата жена, което тогава положително струваше колкото всичките пари, с които биха могли да разполагат заедно последните обитатели на Макондо. Преживяваха по чудо. Макар Амаранта-Урсула да не губеше добро настроение, нито остроумието си за чувствено-любовни палувания, придоби навика да сяда на пруста след пладне в своего рода безсънен и замислен подиробеден сън. Аурелиано я придружаваше. Понякога стояха мълчаливо до вечерта един срещу друг, гледайки се в очите, любейки се в спокойствието с толкова любов, както преди се любеха в разпътството. Неизвестността на бъдещето ги накара да обърнат сърце към миналото. Видяха се, сами себе си, в изгубения рай на потопа да цамбуркат из блатата в двора, да трепят гущери и да ги окачват по Урсула, да играят на „зарови я жива“ и ония възкресения им разкриха истината, че са били щастливи заедно откак се помнят. Задълбочавайки се в миналото, Амаранта-Урсула си припомни следобеда, когато влезе в златарската работилница и майка й разказа, че малкият Аурелиано бил ничий син, защото бил намерен да плава в кошничка. Макар че обяснението им се стори невероятно, нямаха сведения, за да го заместят с истинското. Единственото, в което бяха убедени, след като изследваха всички възможности, беше, че Фернанда не е била майката на Аурелиано. Амаранта-Урсула бе склонна да вярва, че той е син на Петра Котес, за която помнеше само безсрамни басни, и онова предположение предизвика в душата им изкривяване от ужас.

Измъчван от увереността, че е брат на жена си, Аурелиано се измъкна до попската къща да търси из подгизналите и изгризани от молци архиви някаква вярна диря за своето родословие. Най-старото кръщелно свидетелство, което намери, беше на Амаранта Буендия, кръстена в нейната девича възраст от отец Никанор Рейна по времето, когато той се бил хванал да доказва съществуването на господа-бога посредством шоколадови дяволии. Стигна дотам, че започна да се самозалъгва с възможността да е един от седемнайсетте Аурелиановци, чиито кръщелни свидетелства проследи в четири тома, но датите на кръщение бяха прекалено далечни за неговата възраст. Виждайки го залутан из криволиците на кръвта, трептящ в неувереност, скованият от артрит енорийски свещеник, който го наблюдаваше от хамака, го попита състрадателно кое е името му.

— Аурелиано Буендия — рече той.

— Тогава не се трепи да търсиш — възкликна енорийският свещеник с една окончателна убеденост. — Преди много години тук имаше улица, която се казваше така, а в ония времена хората зачитаха обичая да кръщават синовете си с имена на улици.

Аурелиано потръпна от гняв.

— А! — каза той. — Значи и вие не вярвате.

— Какво?

— Че полковник Аурелиано Буендия е вдигнал трийсет и две граждански войни и ги е изгубил всичките — отвърна Аурелиано. — Че войската заграбила и разстреляла с картеч три хиляди трудещи се и че откарали труповете да ги хвърлят в морето с един влак от двеста вагона.

Енорийският свещеник го измери с жалостив поглед.

— Ох, сине — въздъхна той. — На мене би ми стигнало да съм уверен, че ти и аз съществуваме в тоя момент.

Тъй че Аурелиано и Амаранта-Урсула приеха мълвата за кошничката не защото и повярваха, а защото ги спасяваше от ужасите. С напредването на бременността те се превръщаха в едно-единствено същество, сливаха се все повече и повече в самотата на една къща, на която й трябваше само едно сетно подухване, за да рухне. Бяха се ограничили в едно съществено пространство, от спалнята на Фернанда, където прозряха чаровностите на заседналата любов, до началото на пруста, където Амаранта-Урсула сядаше да плете обувчици и шапчици за новородено, а Аурелиано да отговаря на случайните писма от каталанския мъдрец. Останалата част от къщата се предаде в упоритата обсада на разрухата. Златарската работилница, стаята на Мелкиадес, първобитните и мълчаливи царства на Санта София де ла Пиедад останаха в дъното на една домашна джунгла, която никой не бе имал безстрашието да разгадае. Обкръжени от хищността на природата, Аурелиано и Амаранта-Урсула продължаваха да отглеждат орегана и бегониите и защищаваха своя свят посредством очертания от вар, изграждайки по тоя начин последните окопи на незапомнената война между човека и мравките. Дългата и запусната коса, синините, които осъмваха по лицето й, подпухналостта на краката, обезобразеността на някогашното любовно тяло на невестулка бяха променили младежкия вид на Амаранта-Урсула, който имаше при идването в къщата с клетката с нещастните канарчета и пленения съпруг, но не промениха бодростта на нейния дух. „Майка му стара — обичаше да се смее тя. — Кой би помислил, че накрая наистина ще заживеем като людоеди!“ Последната нишка, свързваща ги със света, се прекъсна в шестия месец от бременността, когато получиха писмо, очевидно не от каталанския мъдрец. Беше облепено в Барселона, но пликът бе надписан с условно синьо мастило от някакъв чиновнически краснопис и имаше невинния и безличен вид на неприятелските бележки. Аурелиано го изтръгна от ръцете на Амаранта-Урсула, когато тя се канеше да го отвори.

— Това не — каза й. — Не искам да знам какво пише в него.

Както той предчувствуваше, каталанският мъдрец повторно не се обади. Чуждото писмо, което никой не прочете, остана на разположение на молците върху лавицата, където Фернанда някога забрави съпружеската си халка, и там продължи да чезне във вътрешния огън на лошата си вест, докато самотните любовници плуваха срещу течението на ония сетни времена, закоравели и злокобни времена, които се изхабяваха в безполезното си упорство да ги накарат да завият към пустинята на разочарованието и забравата. Осъзнали оная заплаха, Аурелиано и Амаранта-Урсула прекараха последните месеци уловени за ръка, довършвайки с предана любов сина, започнат с безчинствата в мърсуването. Нощем, прегърнати в леглото, не ги плашеха подлунните избухвания на мравките, нито грохотът на молците, нито постоянното и отчетливо свирене на растящия в съседните стаи буренак. Много пъти биваха пробуждани от сноването на мъртъвците. Чуха Урсула да се бори срещу законите на сътворението, за да съхрани потеклото, и Хосе-Аркадио Буендия да търси химерическата истина на великите изобретения, и Фернанда да се моли, и полковник Аурелиано Буендия да затъпява от измами с войни и златни рибки, и Аурелиано Втори да издъхва от самота в шемета на веселбите, и тогава научиха, че господствуващите натрапчиви мисли надживяват смъртта и отново бяха щастливи от увереността, че ще продължат да се любят в своята природа на бродници много след като други видове бъдещи животни изтръгнат от насекомите окаяния рай, който насекомите доизтръгваха от хората.

Една неделя в шест часа след пладне Амаранта-Урсула усети напъните на раждането. Усмихната, бабата-акушерка на момиченцата, които от глад лягаха с мъже, я накара, да се покачи на масата в трапезарията, яхна я върху корема и я мачка с диви препускания, докато виковете й бяха укротени от врясъците на знаменито мъжко отроче. През сълзи Амаранта-Урсула видя, че това беше един Буендия от великите, плътен и причудлив като Хосе-Аркадиовците, с отворените и ясновидски очи на Аурелиановците и готов наново да започне потеклото отначало и да го пречисти от гибелните му пороци и самотническото призвание, защото за един век само той бе заченат с любов.

— Цял людоед е — каза тя. — Родриго ще се казва. — Не — възпротиви се мъжът й. — Аурелиано ще се казва и ще спечели трийсет и две войни.

След като му отряза пъпа, бабата-акушерка се зае да махне с парцал синьото мазило, покриващо тялото му, и Аурелиано й светеше с лампа. Едва когато го обърнаха ничком, видяха, че има нещо повече от останалите мъже, и се надвесиха да го разгледат. Беше една свинска опашка.

Не се разтревожиха. Аурелиано и Амаранта-Урсула не знаеха семейния предходен случай, нито помнеха ужасяващите изобличения на Урсула, и бабата накрая ги успокои с предположението, че онова безполезно нещо може да се отреже, когато детето сменяло зъби. После нямаха възможност отново да мислят за него, защото Амаранта-Урсула се обезкървяваше в неудържим извор. Помъчиха се да й помогнат с налагания от паяжина и сплъстена пепел, но това беше все едно да искат да запушат с длани водоскок. В първите часове тя правеше усилия да запази доброто си настроение. Хващаше за ръка уплашения Аурелиано и го умоляваше да не се безпокои, че хора като нея не били направени да умират против волята си, и се пръскаше от смях заради лютите церове на бабата-акушерка. Но колкото повече надеждите напускаха Аурелиано, толкова тя ставаше все по-слабо видима, като че ли я заличаваха от светлината, докато потъна в унес. На разсъмване в понеделник заведоха една жена, която изрече до леглото й целебни молитви, безотказни при хора и животни, но страстната кръв на Амаранта-Урсула беше безчувствена към всяка дяволия, различна от любовта. Подиробед, след двайсет и четири часово отчаяние, узнаха, че е мъртва, защото онова пълноводие се изчерпа неповторимо, профилът й се изостри, зеленявиците по лицето й изчезнаха в една алабастрова зора и тя отново се усмихна.

Дотогава Аурелиано не разбра колко много обичаше приятелите си, колко нужни му бяха и какво ли не би дал, за да бъде с тях в този миг. Сложи детето в кошничката, която майка му беше приготвила, покри лицето на трупа с одеяло и заскита без посока из пустото селище, дирейки някакъв пролом за връщане към миналото. Похлопа върху вратата на аптеката, където не бе ходил в последно време, и завари някаква дърводелска работилница. Старицата, която отвори вратата с лампа в ръка, му съчувствува за неговото бълнуване и настоя, че не, там никога не е имало никаква аптека, нито е познавала някога си някаква жена със строен врат и приспани очи, която да се е наричала Мерседес. Плака, опрял чело върху вратата на някогашната книжарница на каталанския мъдрец, съзнаващ, че плаща старите плачове по една смърт, която не иска да оплаче навреме, за да не строши вълшебствата на любовта. Строши си юмруците върху зидовете от хоросан на Златното дете, стенейки за Пилар Тернера, безразличен към портокаловосветещите кръгове, които пресичаха небето и които толкова пъти бе съзерцавал с момчешка омая в празнични нощи от двора със свирците-дъждовници. В последния отворен салон на разтурения квартал на търпимостта някакъв акордеонен състав свиреше песните на Рафаел Ескалона, племенника на епископа, наследил тайните на Франсиско Човека. Гостилничарят, с една изсъхнала и сякаш спържена ръка, задето я бил вдигнал срещу майка си, покани Аурелиано да изпие шише ракия и Аурелиано го почерпи с друго. Гостилничарят му говори за нещастието на ръката си, Аурелиано му говори за нещастието на сърцето си, сухо и като спържено, задето го е вдигнал срещу сестра си. Накрая се разплакаха заедно и Аурелиано усети за миг, че болката е секнала. Но когато отново остана сам в последното предутро на Макондо, разтвори ръце насред площада, готов да разбуди целия свят, и извика с цялата си душа:

— Кучи синове са приятелите!

Нигроманта го измъкна от локва повърнато и сълзи. Заведе го в стаята си, изчисти го, накара го да пийне чаша бульон. Вярвайки, че това го утешава, заличи с въгленова черта безбройните любения, които той все още й дължеше, и доброволно възкреси най-самотните си тъги, за да не го остави сам да плаче. Призори, след непохватен и кратък сън, Аурелиано отново съзна главоболието си. Отвори очи и си спомни за детето.

Не го намери в кошничката. При първата покруса изпита лумване на радост, повярвал че Амаранта-Урсула се е пробудила от смъртта, за да се заеме с детето. Но трупът беше каменно възвишение под одеялото. Съзнаващ, че когато пристигна, завари отворена вратата на спалнята, Аурелиано прекоси заситения от утринните въздишки на орегана пруст и надзърна в трапезарията, където все още стояха остатъците от раждането: голямата тенджера, окървавените чаршафи, съдините с пепел и усуканият пъп на детето на простряна върху масата пелена, до ножиците и връвта. Мисълта, че през нощта бабата-акушерка се е върнала за детето му предостави минута покой да помисли. Рухна в люлеещия се стол, същия, в който сядаше Ребека в най-първите времена на къщата, за да дава уроци по везмо, в който Амаранта играеше китайски дами с полковник Херинелдо Маркес и в който Амаранта-Урсула шиеше детските дрешки, и в онова светкавично прояснение съзна, че е неспособен да понесе върху душата си смазващата тежина на толкова много минало. Ранен от смъртоносните копия на собствени и чужди носталгии, той се възхити от безстрашието на паяжините върху мъртвите розови храсти, от упорството на отровната глушница, от трептенето на въздуха в сияйното февруарско разсъмване. И тогава видя детето. То беше подпухнал и съсухрен тулум, който всички мравки на света едва-едва мъкнеха към своите бърлоги по каменната пътека на градината. Аурелиано не можа да помръдне. Не защото го бе вцепенило изумлението, а защото в оня чуден миг му се разкриха окончателните разковничета на Мелкиадес и той видя началните слова на пергаментите, безпогрешно подредени във времето и пространството на хората: Първия от рода, вързан за едно дърво, и последния го ядат мравките.

В никоя постъпка от своя живот Аурелиано не е бивал с по-бистър ум както сега, забравил своите мъртъвци и болката на своите мъртъвци, и отново закова вратите и прозорците с кръстовките на Фернанда, за да не се остави да бъде смущаван от никакво изкушение на света, защото тогава знаеше, че в пергаментите на Мелкиадес е написана съдбата му. Намери ги недокоснати, между предисторическите растения и димящите локви и светещи насекоми, които бяха прокудили от стаята всякаква диря от минаването на хората по земята, и нема̀ търпение да ги извади на светло, а още там, прав, без ни най-малка трудност, сякаш бяха написани на испански, под ослепителното великолепие на полудневието, започна да ги разчита гласно. Това беше историята на семейството, написана от Мелкиадес с най-изтърканите й подробности сто години предварително. Той я бе редактирал на санскритски, който беше майчиният му език, и бе шифровал четните стихове с частния шифър на император Август, а нечетните с военни лакедемонски шифри. Крайната защита, която Аурелиано започваше да прозира, когато се остави да бъде объркан от любовта на Амаранта-Урсула, се криеше в това, че Мелкиадес не беше подредил събитията в условното време на хората, а бе съсредоточил цял век от всекидневни случки тъй, че всички те да съвпаднат в един миг. Омаян от разкритието, Аурелиано прочете гласно, без прескачания, изпетите енциклики, които самият Мелкиадес го накара да слуша и които всъщност бяха предричанията за тяхното изпълнение, и намери оповестено раждането на най-красивата жена в света, която се изкачвала на небето духом и тялом, и узна произхода на двата посмъртни близнаци, които се отказали да разгадаят пергаментите не само поради неспособност и непостоянство, но защото опитите им били преждевременни. В тая точка, нетърпелив да узнае собствения си произход, Аурелиано прескочи. Тогава започна вятърът, хладен, зараждащ се, пълен с гласове от миналото, с шушнения от някогашен здравец, с въздишки от разочарования, предхождащи най-упоритите носталгии. Той не го забеляза, защото в оня миг откриваше първите наченки на своето съществуване, в похотливия дядо, който се оставял да бъде влачен от лекомислието през умопомрачаваща гола студена степ, в дирене на красивата жена, която няма да направи щастлива. Аурелиано го разпозна, проследи скритите пътища на своето потекло и намери мига на собственото си зачатие между скорпионите и жълтите пеперуди на една здрачна баня, където някакъв механик утоляваше сладострастието си с жена, отдаваща му се от бунтовност. Беше толкова унесен, че не усети и втория порив на вятъра, чиято вихрена мощ изтръгна от касите врати и прозорци, изскубна покрива на източния трем и изкорени основите. Едва тогава откри, че Амаранта-Урсула не му е сестра, а леля, и че Френсиз Дрейк бил нападнал Риоача само и само за да могат те да се дирят из най-заплетените криволици на кръвта, докато породят митологическото животно, което трябваше да тури край на рода. Макондо беше вече страхотна прашна вихрушка и развалини, запращани от гнева на библейския ураган, когато Аурелиано прескочи единайсет страници, за да не губи време с прекалено известни събития, и почна да разчита мига, който изживяваше, да го разчита заедно със самото изживяване, да пророкува сам на себе си в самото разшифроване на последната страница от пергаментите, сякаш се гледаше в някакво говорещо огледало. Тогава отново прескочи напред, за да изпревари предсказанията и да провери датата и обстоятелствата на своята смърт. Обаче преди да стигне до крайния стих, вече бе разбрал, че никога няма да излезе от тази стая, тъй като бе предвидено, че градът на огледалата ще бъде сринат от вятъра и заличен от паметта на хората в мига, в който Аурелиано Вавилония доразгадае пергаментите, и че всичко написано в тях е неповторимо от край време и завинаги, защото родовете, осъдени на сто години самота, нямат друга възможност върху земята.