Събитията, които щяха да нанесат смъртния удар на Макондо, почваха да се съзират, когато отнесоха в къщата сина на Меме Буендия. Общественото положение тогава беше толкова несигурно, че никому не беше до частни скандали, тъй че Фернанда разполагаше е подходяща обстановка, за да държи детето скрито, сякаш никога не е съществувало. Трябваше да го приеме, защото обстоятелствата, при които й го занесоха, правеха отхвърлянето невъзможно. Трябваше да го търпи въпреки волята си цял живот, защото в решителния миг не й стигна смелост, за да изпълни съкровеното си решение да го удави в коритото на банята. Заключи го в някогашната работилница на полковник Аурелиано Буендия. Санта София де ла Пиедад тя успя да предума, че го била намерила да плава в кошничка. Урсула трябваше да умре, без да узнае неговия произход. Малката Амаранта-Урсула влезе веднъж в работилницата, когато Фернанда хранеше детето, и също повярва в мълвата за плаващата кошничка. Аурелиано Втори, окончателно отдалечен от съпругата заради ирационалния начин, по който тя се разпореди с трагедията на Меме, узна за съществуването на внука едва три години, след като го отнесоха в къщата, когато детето се измъкна от пленничество по невнимание на Фернанда и се показа в пруста за час от секундата, голо, и с разчорлени коси и с внушителна гага, като сопол на пуяк, сякаш не беше човешко създание, а енциклопедическото определение на людоед.
Фернанда не очакваше оня лош номер на непоправимата си участ. Детето бе като завръщането на един срам, който тя смяташе, че е прокудила завинаги от къщата. Едва бяха отнесли Маурисио Вавилония със строшен гръбначен стълб и вече Фернанда бе съобразила и най-нищожната подробност в замисъла, предназначен да отстрани всякаква следа от позора. Без да се допита до мъжа си, на другия ден тя си приготви багажа, напъха в едно куфарче бельо за три преобличалия, което можеше да потрябва на дъщеря й, и отиде да я вземе от спалнята половин час преди идването на влака.
— Да вървим, Рената — й каза тя.
Не й даде никакво обяснение. Меме, от своя страна, не го очакваше, нито го искаше. Не само не знаеше закъде отиват, но щеше да й е все едно, ако я бяха повели на заколение. Не бе продумала, нито пък щеше да го направи през целия си живот, откак бе чула изстрела в задния двор и едновременния болезнен вой на Маурисио Вавилония. Когато майка й заповяда да излезе от спалнята, тя не се вчеса, нито си изми лицето, и се качи на влака като лунатик, без да забележи дори жълтите пеперуди, които продължаваха да я следват. Фернанда не узна никога, нито си направи труда да проверява дали каменното й мълчание беше решение на нейната воля, или бе онемяла от удара на трагедията. Меме едва-едва осъзна пътуването през някогашната омагьосана област. Не видя усойните и безкрайни бананови насаждения от двете страни на линията. Не видя белите къщи на гринговците, нито техните съсухрени от праха и горещината градини, нито жените по къси панталони и ризи на сини ивици, които играеха на карти в портиците. Не видя волските каруци, натоварени с бананови гроздове из прашните пътища. Не видя девиците, скачащи като сабалови риби из прозирните реки, за да оставят у пътниците на влака горчивината от разкошните си гърди, нито шарените и окаяни бараки на трудещите се, където кръжаха жълтите пеперуди на Маурисио Вавилония и по чиито врати имаше зелени и нечистоплътни деца, седнали върху чукалата си, и бременни жени, които подвикваха ругатни при минаването на влака. Онова бегло видение, празник за нея, когато се връщаше от колежа, мина през сърцето на Меме, без да го зарадва. Не погледна през прозореца дори когато свърши лумналата влажност в насажденията и влакът мина през равнината с макове, където все още стояха овъглените ребра на испанския галеон, и после излезе в същия прозирен въздух и пред същото пенливо и мръсно море, където преди почти век се прекършиха самозалъгванията на Хосе-Аркадио Буендия.
В пет часа след пладне, когато стигнаха крайната гара на тресавището, тя слезе от влака, защото тъй направи Фернанда. Качиха се на файтонче, която изглеждаше огромен прилеп, теглен от астматичен кон, и прекосиха безутешния град, по чиито безконечни и напукани от селитрата улици отзвъняваше упражнение за пиано, също като онова, което слушаше Фернанда в подиробедните почивки на ранната си младост. Качиха се в речен кораб, чието дървено колело вдигаше шум до небесата и чиято проядена от ръждата желязна обшивка бълваше пламъци като уста на пещ. Меме се заключи в каютата. Два пъти на ден оставяше Фернанда чиния с храна до леглото, и два пъти на ден я отнасяше непипната, не защото Меме бе решила да умре от глад, а защото я отвращаваше самият мирис на храна и стомахът й изхвърляше дори водата. И самата тя не знаеше тогава, че нейната плодовитост бе надхитрила парите от горчица, както Фернанда го узна чак почти една година по-късно, когато й занесоха детето. В душната каюта, замаяна от трептенето на железните стени и непоносимата воня на раздвижената от корабното колело тиня, Меме изгуби сметката на дните. Много време беше минало, откак видя последната жълта пеперуда да се разбива в крилата на вентилатора и прие за непоправима истина, че Маурисио Вавилония е умрял. Обаче не се остави да бъде победена от примирението. Все тъй мислеше за него в мъчителното прекосяване, върху гърба на муле, през умопомрачаващата висока гола степ, където се загуби Аурелиано Втори, търсейки най-красивата жена, която е имало върху земята, и когато изкачиха хребета по индиански пътища и влязоха в злокобния град, по чиито каменни улички отеква погребалният звън от камбаните на трийсет и две черкви. Тая нощ спаха в запуснатата грамадна къща, върху дебелите дъски, които Фернанда сложи на пода в обхванатото от буренака помещение, и се загърнаха в парцалаци от завеси, които откъснаха от прозорците и които се дробяха при всяко обръщане на тялото. Меме узна къде бяха, защото сред уплахата на безсъницата видя да преминава облеченият в черно благороден господин, когото една далечна предколеда докараха в къщата в оловен ковчег. На другия ден, след богослужение, Фернанда я отведе в мрачно здание, и Меме незабавното разпозна по спомените, с които майка й обичаше да възкресява обителта, където я бяха възпитали за царица, и тогава разбра, че бяха стигнали края на пътуването. Докато Фернанда говореше с някого в съседния кабинет, тя остана в салона, шахматно покрит от големи блажни платна с колониални архиепископи, трепереща от студ, защото още носеше етаминен костюм с черни цветенца и коравите високи обувки, подпухнали от леда на голата степ. Стоеше права насред салона и мислеше за Маурисио Вавилония под жълтата струя на стъклописите, когато от кабинета излезе много красива послушница, носеща куфарчето й с бельото за три преобличания. Минавайки край Меме, тя й протегна ръка, без да спира.
— Да вървим, Рената — каза й тя.
Меме улови ръката и се остави да бъде водена. Последния път, когато Фернанда я видя, тя се мъчеше да изравни крачката си с тая на послушницата и зад нея се спускаше желязното резе на вътрешното помещение, където не влизат мъже. Все още мислеше за Маурисио Вавилония, за неговия мирис на масло и пеперуденото му кръжене, и щеше да продължава да мисли за него всеки ден от своя живот чак до далечната есенна предутрин, когато щеше да умре от старост, с променените си имена и без никога дума да е продумала, в някаква мрачна болница на Краков.
Фернанда се завърна в Макондо с влак, пазен от въоръжени полицаи. По време на пътуването забеляза напрежението на пътниците, военните приготовления в селищата край линията и въздуха, разреден от увереността, че ще се случи нещо сериозно, но не получи сведения, докато не стигна в Макондо и не й разказаха, че Хосе-Аркадио Втори подбуждал към стачка трудещите се от банановото дружество. „Само това ни липсваше — рече си Фернанда. — Безвластник в семейството.“ Стачката избухна подир две седмици и нямаше драматичните последици, от които се бояха. Работниците се стремяха да не ги принуждават да режат и товарят банани в неделя и искането изглеждаше толкова справедливо, че дори отец Антонио-Исабел се намеси да ходатайствува в негова полза, защото го намери съобразно закона божи. Победата на акцията, както и на други, вдигнати в следващите месеци, измъкна от безименността безцветния Хосе-Аркадио Втори, за когото обикновено се казваше, че само го бивало да пълни селището с френски курви. Със същата поривиста решителност, с която изтрепа своите бойни петли, за да основе едно безумно корабоплавателно предприятие, той се бе отказал от длъжността групов надзирател в банановото дружество и взе страната на трудещите се. Съвсем скоро го посочиха, че бил таен сътрудник на някакво международно съзаклятие против обществения ред. Една нощ, сред стъмнената от мрачни слухове седмица, той се измъкна по чудо от четири револверни изстрела, дадени срещу него от някакъв непознат, когато излизаше от тайно заседание. Толкова напрегната бе обстановката в последвалите месеци, че дори Урсула я долови в тъмнотията на своя ъгъл и й се стори, че отново изживява смутните времена, когато Аурелиано мъкнеше в джоба си хомеопатичните топчета на подривната дейност. Опита се да поговори с Хосе-Аркадио Втори, за да го извести относно тоя предхождащ случай, но Аурелиано Втори я уведоми, че от нощта на покушението не се знаело неговото местонахождение.
— Също като Аурелиано — възкликна Урсула. — Сякаш светът се върти в кръг.
Фернанда остана неуязвима за несигурността на тия дни. Бе лишена от допир с външния свят след онази свирепа караница, пламнала с мъжа й за това, че реши съдбата на Меме без негово съгласие. Аурелиано Втори бе готов да изтръгне дъщеря си с помощта на полицията, ако трябва, но Фернанда го накара да види документите, в които се доказваше, че е постъпила в обител по собствена воля. Наистина Меме ги подписа, когато вече беше от другата страна на желязното резе, и го направи със същото презрение, с което остави да бъде отведена. Всъщност Аурелиано Втори не повярва в законността на доказателствата, както не повярва никога, че Маурисио Вавилония се е пъхнал в двора да краде кокошки, но и двата довода му послужиха да успокои съзнанието си и тогава можа да се върне без угризения под сянката на Петра Котес, където поднови шумните веселби и безмерните надлапвания. Чужда за безпокойството на народа, глуха за страховитите предсказания на Урсула, Фернанда врътна за последен път бурмите на своя осъществен замисъл. Написа обширно писмо до сина си Хосе-Аркадио, който вече щеше да получи нисшите ордени56, и в него му съобщи, че сестра му Рената издъхнала в божията благодат като последица от черно повръщане. После остави Амаранта-Урсула под грижите на Санта София де ла Пиедад и се посвети да урежда своята преписка с невидимите лекари, объркана от бедата с Меме. Първото, което направи, бе да определи окончателната дата за отсрочваната телепатична намеса. Ала невидимите лекари й отговориха, че това не било благоразумно, докато траело състоянието на обществен смут в Макондо. Беше толкова притеснена и толкова зле осведомена, та им обясни в друго писмо, че нямало такова състояние на смут и че всичко било плод на щуротиите на един неин девер, който тия дни се мъкнел насам-натам с вятърничавата работа на профсъюзите, както някога страдал от подобни дивотии за бой на петли и корабоплаване. Още не бяха се споразумели в горещата сряда, когато на къщната врата похлопа старица монахиня, на сеща кошничка, окачена на ръката. Когато й отвори, Санта София де ла Пиедад помисли, че е някакъв подарък, и понечи да поеме покритата с изящна дантелена покривка кошничка. Но монахиня та й попречи, за щото имала указание да я предаде лично, и то с най-голяма поверителност, на доня Фернанда дел Карпио де Буендия. Беше синът на Меме. Някогашният духовен водител на Фернанда й обясняваше в писмо, че се родил преди два месеца и че си били позволили да го кръстят с името Аурелиано като дядо му, понеже майката не отлепила устни да изрази своята воля. Фернанда дълбоко в себе си се възбунтува срещу оная подигравка на съдбата, но има сили да го прикрие пред монахинята.
— Ще кажем, че сме го намерили да плава в кошничката — усмихна се тя.
— Никой няма да ви повярва — рече монахинята.
— Щом са повярвали на Светите писания — отвърна Фернанда, — не виждам защо да не повярват и на мене.
Монахинята обядва в къщи, докато мине влакът за връщане, и съгласно сдържаността, която й бяха изискали, не спомена вече за детето, но Фернанда я посочи за нежелан свидетел на своя срам и съжали, че е изчезнал средновековният обичай да се обесва носителят на лоши вести. И тогава реши да удави създанието в коритото, щом си замине монахинята, но сърцето не й позволи такова нещо и предпочете да чака търпеливо безкрайната божия доброта да я отърве от пречката.
Новият Аурелиано бе навършил година, когато общественото напрежение избухна без никакво предвестие. Хосе-Аркадио Втори и други профсъюзни ръководители, които дотогава бяха в нелегалност, се появиха по никое време в края на една седмица и вдигнаха демонстрации в селищата от банановата област. Полицията се задоволи да пази реда. Но в нощта срещу понеделник ръководителите бяха изкарани от домовете им и пратени с петкилометрови букаи на краката в затвора на провинциалната столица. Сред тях отведоха Хосе-Аркадио Втори и Лоренсо Гавилан57, полковник от мексиканската революция, заточен в Макондо, който казваше, че бил свидетел на героизма на приятеля си Артемио Крус58. Обаче не минаха и три месеца, и бяха на свобода, защото правителството и банановото дружество не можаха да се споразумеят кой трябва да ги храни в затвора. Недоволството на трудещите се се основаваше този път на нездравословността на жилищата, измамата с медицинското обслужване и мръсотията на условията за работа. Твърдяха освен това, че не им се плаща с истински пари, а с разписки, които само им служат да купуват шунка от Вирджиния в управлението на дружеството. Хосе-Аркадио Втори бе затворен, защото разкри, че системата с разписките е средство на дружеството да финансира своите кораби, пренасящи плодове, които, ако не беше заради стоките на управлението, би трябвало да се връщат празни от Ню Орлеанс чак до пристанището за товарене на банани. Другите обвинения бяха обществено достояние. Лекарите на дружеството не преглеждаха болните, ами ги караха да се нареждат в индийска нишка пред диспансерите, където една сестра им туряше върху езика някакво хапче с цвят на син камък, независимо дали имат маларична треска, трипер или запек. Това беше толкова разпространено лечение, че децата заставаха по няколко пъти в нишката, и вместо да гълтат хапчетата, носеха ги по домовете си, за да бележат с тях изтеглените номера в лотарийната игра. Работниците на дружеството бяха струпани в жалки съборетини. Инженерите, вместо да построят нужници, за Коледа докарваха в лагерите по един преносим нужник на всеки петдесет души и нагледно показваха пред всички как да се ползват, за да траели повече. Грохналите, облечени в черно адвокати, които някога обсадиха полковник Аурелиано Буендия и които тогава бяха пълномощници на банановото дружество, изопачаваха тия обвинения с произволия, които изглеждаха магически работи. Когато трудещите се написаха свитък с единодушни искания, мина много време, без да могат да известят официално банановото дружество. Щом узна за споразумението, сеньор Браун прикачи за влака пищния си стъклен вагон и изчезна от Макондо заедно с най-известните представители на своето предприятие. Обаче следващата събота неколцина работници намерили един от тях в някакъв бардак и го накарали да подпише препис от свитъка с исканията, когато бил гол при жената, съгласила се да го заведе в клопката. Злокобните адвокати доказаха в съда, че онзи човек нямал нищо общо с дружеството и за да не се усъмни никой в техните доводи, накараха да го затворят като самозванец. По-късно сеньор Браун бе изненадан, че пътува, тайно във вагон трета класа и го заставиха да подпише друг препис от свитъка с исканията. На следващия ден той се появи пред съдиите с черно боядисана коса и заговори испански без запъване. Адвокатите доказаха, че той не е сеньор Джак Браун, главен ръководител на банановото дружество и роден в Пратвил, Алабама, а безобиден продавач на билки, роден в Макондо и тъкмо там кръстен с името Дагоберто Фонсека. Малко по-късно, срещу един нов опит на трудещите се, адвокатите изложиха на обществени места удостоверението за кончината на сеньор Браун, узаконено от консули и канцеларии, с което се потвърждаваше, че на девети юни той бил прегазен в Чикаго от пожарна команда. Уморени от онова херменевтично59 безумие, трудещите се зарязаха властите на Макондо и се изкачиха със своите жалби до върховните съдилища. Точно там илюзионистите на правото доказаха, че исканията са лишени от всякаква законност, просто защото банановото дружество нямало, никога не е имало, нито пък щяло да има трудещи се на своя служба, а ги набирало случайно и временно. Тъй че се разпердушини измишльотината за шунката от Вирджиния, за чудотворните хапове и коледните нужници, и се постанови чрез съдебно решение и се провъзгласи в тържествени разпоредби несъществуването на трудещите се.
Голямата стачка избухна. Земеделските култури тъй си и останаха до никъде, плодовете презряха по дърветата и влаковете с по сто и двайсет вагона запряха из глухите линии. Бездействуващите работници наводниха селищата. Турската улица заблестя в една многодневна събота, а за билярдния салон в хотела на Яков трябваше да се установят смени по двайсет и четири часа. Там беше Хосе-Аркадио Втори в деня, когато се извести, че войската била натоварена да възстанови обществения ред. Макар да не беше по предзнаменованията, новината бе за него като известие на смъртта, което е очаквал още от далечната утрин, когато полковник Херинелдо Маркес му позволи да види разстрел. Обаче злата прокоба не промени неговата тържественост. Изигра хода, който бе предвидил, и не изпусна карамбола. Малко по-късно барабанният бой, залповете, лаянията на тръбата, виковете и блъскането на хората му посочиха, че не само партията билярд, но и мълчаливата и самотна партия, която играеше със самия себе си още от предутрото на разстрела, най-сетне са свършили. Тогава се показа на улицата и ги видя. Бяха три полка, чиято маршировка, отмервана от тъпан на гребци-каторжници, караше земята да трепери. Сумтенето им на многоглав змей просмука с вонлива пара яснотата на пладнето. Бяха малки, набити, тъпи. Потяха се с конска пот и имаха миризма на проядена от слънцето мърша и непроницаемото безстрашие на мъжете от високата и гола степ. Макар че се забавиха повече от час, докато отминат, би могло да се мисли, че бяха няколко ескадрона, които се въртят в кръг, защото всички бяха еднакви, синове на една и съща майка, и всички понасяха с еднаква твърдост тежестта на торбите и манерките, и срама на пушките с натъкнати щикове, и неудобството от сляпото подчинение, и чувството за чест. От мрачините на своето легло Урсула ги чу да минават и вдигна ръка с пръсти на кръст.60 Санта София де ла Пиедад просъществува за миг, надвесена върху бродираната покривка, която доизглаждаше, и помисли за сина си Хосе-Аркадио Втори, който без да трепне, през вратата на хотела на Яков, видя да отминават последните войници.
Военното положение упълномощаваше войската да поеме длъжността на съдник в спречкването, но никакъв опит за помирение не се направи. Щом изпарадираха в Макондо, войниците оставиха на една страна пушките, орязаха и натовариха бананите и мобилизираха влаковете. Трудещите се, които дотогава се бяха задоволили да изчакват, се втурнаха към планината без други оръжия освен мачетите за работа и взеха да саботират саботажа. Опожариха чифлици и управления, разрушиха релсите, за да преустановят минаването на влаковете, които почнаха да си проправят път с картечен огън, и прерязаха телеграфните и телефонни жици. Вадите се обагриха с кръв. Сеньор Браун, който си беше жив в електрифицирания кокошарник, бе изкаран от Макондо със семейството му под защита на войската. Положението заплашваше да прелее в неравна и кървава гражданска война, когато властите отправиха призив към трудещите се да се съсредоточат в Макондо. Призивът известяваше, че гражданският и военен началник на провинцията щял да пристигне другия петък, готов да посредничи в раздора.
Хосе-Аркадио Втори беше сред множеството, което се събра на гарата още от петък заранта. Участвувал бе в заседание на профсъюзните ръководители и беше натоварен заедно с полковник Гавилан да се размесят с тълпата, за да я насочват според обстоятелствата. Не се чувствуваше добре и замесваше някакво селитрено тесто на небцето, откак забеляза, че войската е поставила картечни гнезда около площадчето и че обиколеното с телени заграждения градче на банановото дружество е пазено от артилерийски единици. Към дванайсет часа, очаквайки един влак, който не идваше, над три хиляди трудещи се, жени и деца бяха препълнили откритото пространство пред гарата и се притискаха по съседните улици, които войската затвори с редици от картечници. Всичко онова тогава изглеждаше повече от посрещане — един ликуващ панаир. Бяха преместили сергиите за фританги и палатките за напитки от Турската улица и хората понасяха с много добро настроение досадата от очакването и жарещото слънце. Малко преди три часа плъзна слух, че официалният влак нямало да дойде чак до другия ден. Умореното множество изпусна въздишка на униние. Тогава един лейтенант от войската се покачи върху покрива на гарата, където имаше четири картечни гнезда, насочени към тълпата, и се чу знак за тишина. До Хосе-Аркадио Втори стоеше боса жена, много дебела, с две деца на около четири и седем години. Тя взе по-малкото и помоли Хосе-Аркадио Втори, без да го познава, да вдигне другото, за да чуе по-добре какво щяха да кажат. Хосе-Аркадио Втори тури детето да възседне главата му. Много години по-късно това дете щеше да продължава да разказва, без никой да му повярва, че било видяло лейтенанта да чете с грамофонна фуния Постановление номер четири на гражданския и военен началник на провинцията. Беше подписан от генерал Карлос Кортес Варгас и от неговия секретар, майор Гарсия Исаса, и в три члена от по осемдесет думи обявяваше стачниците за банда злодеи и упълномощаваше войската да ги избие с куршуми.
Когато бе прочетено постановлението, сред оглушително негодуващо освиркване, един капитан замести лейтенанта върху покрива на гарата и с грамофонната фуния направи знаци, че искал да говори. Множеството отново запази тишина.
— Госпожи и господа — каза капитанът с нисък, бавен и малко уморен глас, — имате пет минути, за да се оттеглите.
Удвоеното дюдюкане и викове удавиха изсвирването на тръбата, която възвести началото на срока. Никой не помръдна.
— Минаха пет минути — рече капитанът със същия оттенък. — Още една минута и ще се открие огън.
Хосе-Аркадио Втори, потейки се в ледена пот, свали детето от раменете си и го предаде на жената. „Тия негодници са способни да стрелят!“ — промърмори тя. Хосе-Аркадио Втори не успя да продума, защото начаса разпозна дрезгавия глас на полковник Гавилан, който с вик повтори, сякаш ехо, думите на жената. Опиянен от напрежението, от чудната дълбочина на тишината, и освен това убеден, че нищо не би помръднало онова изумено от омаята на смъртта множество, Хосе-Аркадио Втори се повдигна над главите, които бяха пред него, и за пръв път през живота си извиси глас:
— Негодници! — викна той. — Подаряваме ви минутата, която остава.
В края на вика му се случи нещо, което не предизвика у него уплаха, а своеобразно съновидение. Капитанът даде заповед за огън и четиринайсет картечни гнезда му отговориха тутакси. Но всичко изглеждаше груба шега. Сякаш картечниците бяха заредени с пиротехнически гяволии, защото се чуваше жадното им тракане и се виждаха нажежените им храчки, ала не се долавяше ни най-лекото трепване, нито един глас, нито дори една въздишка сред плътното множество, което изглеждаше вкаменено от някаква мигновена неуязвимост. Изведнъж, встрани от гарата, смъртен вик раздра чародейството: „Ааай, майчице.“ Една земетръсна сила, един вулканичен полъх, един гибелен рев избухнаха в средата на множеството със страшна несдържана мощ. Хосе-Аркадио Втори едва смогна да вдигне детето, докато майката с другото бе погълната от мнозинството, разпръсквано на всички страни от суматохата.
Много години по-късно детето щеше да разказва все още, въпреки че съседите продължаваха да го смятат за изкуфял старец, че Хосе-Аркадио Втори го вдигнал над главата си и се оставил да бъде влачен, почти във въздуха, сякаш плуващ в ужаса на множеството, към съседната улица. Облагодетелствуваното положение позволи на детето да види, че в този момент неудържимата маса започваше да достига ъгъла, и редицата от картечници откри огън. Няколко гласа викаха едновременно:
— Лягай на земята!
Ония от първите редици вече го бяха сторили, пометени от картечните откоси. Оцелелите, вместо да се хвърлят на земята, понечиха да се върнат на площадчето и суматохата тогава размаха змейската си опашка и ги запрати в плътна вълна срещу другата плътна вълна, движеща се в противна посока, отпратена от другото замахване на змейската опашка в противоположната улица, където картечниците също стреляха без отдих. Бяха сгащени, въртяха се в исполинска вихрушка, която полека-лека се свеждаше до своя епицентър, защото краищата й биваха систематически подрязвани околовръст, както се бели лук, от ненаситните и методични ножици на картеча. Детето видя една коленичила жена, разперила ръце на кръст,61 в чисто, загадъчно, недостъпно за лудешкото бягане пространство. Там го постави Хосе-Аркадио Втори, в същия миг, когато рухна с окъпано от кръв лице, преди огромната навалица да срине празното пространство с коленичилата жена, светлината на високото сушаво небе и курвенския свят, където Урсула Игуаран бе продала толкова карамелови животинчета.
Когато Хосе-Аркадио Втори се пробуди, лежеше по гръб в мрачините. Осъзна, че пътува в някакъв безкраен мълчалив влак и че косата му е сплъстена от засъхналата кръв и че го болят всички кости. Доспа му се непоносимо. Готов да спи дълги часове, далеч от ужаса и страхотиите, той се натъкми върху страната, която по-малко го болеше, и едва тогава откри, че е легнал върху мъртъвците. Във вагона нямаше свободно пространство, с изключение на главния коридор. Навярно бяха изминали часове след клането, защото труповете имаха температурата на гипса есенно време и твърдостта на вкаменена пяна, а които са ги поставяли във вагона, са имали време да ги подредят в ред и посока, както се превозват банановите гроздове. Мъчейки се да избяга от кошмара, Хосе-Аркадио Втори се помъкна от вагон на вагон към началото на влака, и под светкавици, избухващи между дървените летви на минаване през заспалите селища, виждаше мъртвите мъже, мъртвите жени, мъртвите деца, които щяха да бъдат изсипани в морето като развалени банани. Разпозна само една жена, която продаваше разхладителни напитки на площада, и полковник Гавилан, който все още държеше намотан на ръката си колана с тока от морелско сребро62, с която понечи да си отвори път през суматохата. Когато стигна до първия вагон, скочи в тъмнината и остана проснат в ямата чак докато влакът отмина. Това беше най-дългият, който е виждал някога, с почти двеста товарни вагона и по един локомотив на всеки край и трети в средата. Не носеше никаква светлина, дори червените и зелени сигнални лампи, и се плъзгаше с нощна и потайна бързина. Върху вагоните се виждаха тъмните очертания на войници със заложени картечници.
След полунощ се изля пороен дъжд. Хосе-Аркадио Втори не знаеше къде е скочил, но знаеше, че върви ли в посока, обратна на влака, ще стигне Макондо. След повече от тричасово ходене, изквасен до кости, с ужасно главоболие, различи първите къщи под светлината на съмването. Привлечен от миризмата на кафе, влезе в някаква кухня, където една жена с дете на ръце се беше навела над печката.
— Добро утро — каза изнемогнал. — Аз съм Хосе-Аркадио Втори Буендия.
Произнесе цялото име, буква по буква, за да се убеди, че е жив. Добре и стори, защото жената бе помислила, че е някакво привидение, когато видя на вратата оваляната мрачна фигура, с изпоцапани от кръв глава и дрехи, и докосната от тържествеността на смъртта. Познаваше го. Занесе Одеяло да се загърне, докато се сушат дрехите на печката, стопли му вода да си промие раната, която беше само разкъсване на кожата, и му даде чиста пелена да си превърже главата. После му поднесе чаша кафе без захар, както й бяха казали, че го пият Буендиовци, и разгърна дрехите до огъня.
Хосе-Аркадио Втори не продума, докато не доизпи кафето.
— Трябва да бяха около три хиляди — измърмори той.
— Какво?
— Мъртвите — поясни. — Трябва да бяха всички, които се намираха на гарата.
Жената го измери с жалостив поглед. „Тук не е имало убити — каза тя. — От времената на чичо ти, полковника, не се е случвало нищо в Макондо.“ В три кухни, където спира Хосе-Аркадио Втори преди да стигне в къщи, му казаха същото: „Не е имало убити.“ Мина през площадчето на гарата и видя масите с фританги, натрупани една върху друга, но и там не намери никаква следа от клането. Улиците бяха пусти под упорития дъжд и къщите затворени, без следи от вътрешен живот. Единствената човешка вест беше първото клепало за богослужение. Подвикна пред вратата на къщата на полковник Гавилан. Бременна жена, която бе виждал много пъти, затвори вратата под носа му. „Замина — рече тя уплашена. — Върна се в своя край.“ Главният вход на теления кокошарник беше охраняван, както винаги, от двама местни полицаи, които изглеждаха от камък под дъжда, с мушамени дъждобрани и шлемове. В своята странична уличка антилските негри пееха хорово съботните псалми. Хосе-Аркадио Втори прескочи дворната ограда и влезе в къщи през кухнята. Санта София де ла Пиедад едва повиши глас. „Да не те вижда Фернанда — каза. — Преди малко ставаше.“ Сякаш изпълнявайки мълчаливо съглашение, тя отведе сина си в стаята с цукалата, стъкми му разнебитения нар на Мелкиадес и в два часа, докато Фернанда спеше подиробедната си почивка, му подаде през прозореца чиния с храна.
Аурелиано Втори бе спал в къщи, защото там го завари дъждът, и в три часа след пладне все още чакаше да спре. Осведомен от Санта София де ла Пиедад, в същия час посети брат си в стаята на Мелкиадес. И той не повярва на мълвата за клането, нито за кошмара с натоварения с мъртъвци влак, който пътувал към морето. Предишната нощ бяха чели извънредна национална разпоредба, за да известят, че работниците се били подчинили на заповедта да опразнят гарата и че се отправили по домовете си в миролюбиви кервани. Разпоредбата осведомяваше също, че профсъюзните ръководители, с повишен родолюбив дух, били свели исканията си до две точки: преустройство на медицинските служби и построяване на клозети в жилищата. По-късно бе съобщено, че когато военните власти постигнали споразумението с работниците, побързали да съобщят това на сеньор Браун и последният не само бил приел новите условия, но предложил да заплати тридневни всенародни веселия, за да се отпразнува краят на раздора. Само че когато военните го попитали за каква дата може да се оповести подписването на споразумението, той погледнал през прозореца разчертаното, от светкавици небе и направил дълбоко изражение на неизвестност.
— Това ще стане, когато спре да вали — рекъл. — Докато трае дъждът, ние прекъсваме всякакъв вид дейност.
От три месеца насам не бе валяло и времето беше сушаво. Но когато сеньор Браун оповести решението си, в цялата бананова област се изля поройният дъжд, който завари Хосе-Аркадио Втори по пътя за Макондо. Подир седмица продължаваше все тъй да вали. Официалното обяснение, хиляда пъти преповторено и предъвкано из цялата страна от всякакъв вид средство за информация, което правителството намери, накрая се наложи: не е имало убити; задоволени, трудещите се били се върнали при своите семейства, а банановото дружество прекъсвало дейностите си, докато отминел дъждът. Военното положение продължаваше, защото било необходимо да се приложат спешни мерки срещу общественото бедствие — безконечния дъжд, — но войската си стоеше по казармите. Денем военните газеха из пороите по улиците, навили до коляно панталони, и играеха на корабокрушение с децата. Нощем, след полицейския час, с удари на приклади събаряха врати, измъкваха подозрителните от леглата им и ги отвеждаха в едно пътуване без връщане. Това все още беше търсене и унищожаване на злодеите, убийците, подпалвачите й размирниците по Постановление номер четири, но военните отричаха това дори пред самите роднини на своите жертви, които препълваха канцеларията на началниците да търсят вести. „Сигурно е било насън — настояваха офицерите. — В Макондо не се е случвало нищо, нито се случва, нито някога ще се случи. Това е щастливо селище.“ Така довършиха унищожаването на профсъюзните водачи.
Единственият оцелял бе Хосе-Аркадио Втори. В една февруарска нощ по вратата се чуха отличителните удари на приклади. Аурелиано Втори, който все тъй се надяваше да спре дъждът, че да излезе, отвори на шест войника под командуването на офицер. Наквасени от дъжда, без да продумат нито дума, те претърсиха къщата стая по стая, шкаф по шкаф, от стаите до килера. Урсула се събуди, когато запалиха светлината в помещението, и дори не въздъхна, докато трая обискът, но държа пръстите си на кръст, движейки ги накъдето се движеха войниците. Санта София де ла Пиедад успя да предупреди Хосе-Аркадио Втори, който спеше в стаята на Мелкиадес, но той разбра, че е прекалено късно да се опитва да бяга. Тъй че Санта София де ла Пиедад отново затвори вратата, а той си сложи ризата и обувките и седна върху нара да чака идването им. В тоя момент претърсваха златарската работилница. Офицерът бе накарал да отключат катинара и с бързо насочване на фенерчето бе видял работния тезгях и шкафа със стъклениците с киселини и сечивата, които си стояха на същото място, където ги бе оставил техният стопанин, и изглежда разбра, че в онази стая не живееше никой. Обаче хитро подпита Аурелиано Втори дали е златар, а той му обясни, че това е работилницата на полковник Аурелиано Буендия. „Аха“ — рече офицерът, запали светлината и заповяда толкова щателен обиск, че не им се изплъзнаха и осемнайсетте златни рибки, останали непретопени, скрити зад стъклениците, в тенекиената съдина. Офицерът ги обследва една по една върху работния тезгях и тогава се очовечи напълно. „Бих искал да взема една, ако вие ми позволите — каза той. — Някога те бяха разковниче за подривна дейност, но сега са светиня.“ Беше млад, почти юноша, без никакъв знак на срамежливост и с естествена приветливост, която дотогава не бяха забелязали. Аурелиано Втори му подари рибката. Офицерът я прибра в джоба на ризата с някакъв детински блясък в очите и пусна другите в съдината, за да ги постави където бяха.
— Това е безценен спомен — каза той. — Полковник Аурелиано Буендия бе един от най-великите ни мъже.
Обаче пристъпът на очовечаване не промени професионалното му държане. Пред стаята на Мелкиадес, която отново беше с катинар, Санта София де ла Пиедад прибягна до последната надежда. „Има около век, откак никой не живее в това помещение“ — рече тя. Офицерът накара да го отворят, обходи го със снопа на фенерчето и Аурелиано Втори и Санта София де ла Пиедад видяха арабските очи на Хосе-Аркадио Втори в мига, когато мина по лицето му повеят светлина и разбраха, че това бе краят на едно мъчително нетърпение и началото на друго, което ще намери облекчение само в примирението. Но офицерът продължи да обследва стаята с фенерчето и не даде никакъв признак на интерес, докато не откри седемдесет и двете цукала, натрупани в шкафовете. Тогава запали светлината. Хосе-Аркадио Втори седеше върху ръба на нара, готов да излезе, по-тържествен и замислен отколкото всякога. В дъното бяха лавиците с разшити книги, пергаментовите свитъци, чистата и подредена работна маса и все още свежото мастило в мастилницата. Имаше същата чистота на въздуха, същата прозирност, същата неуязвимост за прах и разрушението, които позна Аурелиано Втори в детството си и които само полковник Аурелиано Буендия не можа да долови. Но офицерът се заинтересува единствено от цигулката.
— Колко души живеят в тази къща? — попита той.
— Петима.
Офицерът очевидно не разбра. Спря погледа си в пространството, където Аурелиано Втори и Санта София де ла Пиедад продължаваха да виждат Хосе-Аркадио Втори, и последният също си даде сметка, че военният го гледа, без да го вижда. После загаси светлината и залости вратата. Когато заговори на войниците, Аурелиано Втори разбра, че младият военен бе видял стаята със същите очи, с които я видя полковник Аурелиано Буендия.
— Вярно е, че никой не е идвал в тази стая поне един век — рече офицерът на войниците. — Там трябва да има даже кобри.
Щом се затвори вратата, Хосе-Аркадио Втори беше уверен, че войната е свършила. Преди години полковник Аурелиано Буендия му бе говорил за омаята на войната; и се бе помъчил да я покаже с безброй примери, изведени от собствения му опит. Беше му повярвал. Но в нощта, когато военните го гледаха, без да го видят, докато мислеше за напрежението от последните месеци, за мерзостта на затвора, за суматохата на гарата и за натоварения с мъртъвци влак, Хосе-Аркадио Втори стигна до заключение, че полковник Аурелиано Буендия не е бил повече от измамник или простак. Не разбираше, че са му били нужни толкова много думи, за да обясни какво се чувствува на война, щом една-единствена дума стигаше: страх. В стаята на Мелкиадес, напротив, закрилян от свръхестествената светлина, от шума на дъжда, от усещането, че е невидим, той намери покоя, който не бе имал нито за миг а предишния си живот, и единственият страх, който остана, беше да не го заровят жив. Разказа това на Санта София да ле Пиедад, която му носеше всеки ден храна, и тя му обеща, че ще се бори да е жива и отвъд своите сили, за да се увери, че ще го заровят мъртъв. Извън всякаква боязън, Хосе-Аркадио Втори тогава се посвети да преповтаря много пъти пергаментите на Мелкиадес, и то с толкова по-голямо удоволствие, колкото по-малко ги разбираше. Привикнал към шума на дъжда, който след два месеца се превърна в нова форма на тишината, неговата самота бе смущавана единствено от влизанията и излизанията на Санта София де ла Пиедад. Затова я помоли да оставя храната върху перваза на прозореца и да тури катинар на вратата. Останалите от семейството го забравиха. Включително Фернанда, която нямаше нищо против да го остави там, щом узна, че военните са го видели, без да го познаят. След шестмесечно заключване, нали военните си бяха отишли от Макондо, Аурелиано Втори махна катинара, търсейки някого, с когото да разговаря, докато отмине дъждът. Откак отвори вратата, почувствува се нападнат от зловонието на цукалата, които бяха поставени върху пода и всичките по много пъти използувани. Хосе-Аркадио Втори, погълнат от козина, безразличен към разредения от отвратителни пари въздух, все тъй четеше и препрочиташе неразбираемите пергаменти. Беше озарен от серафимски бляськ. Едва-едва повдигна поглед, когато усети да се отваря вратата, ала на брат му бе достатъчен оня поглед, за да види в него повторена непоправимата участ на прадядото.
— Бяха повече от три хиляди — това бе всичко, което каза Хосе-Аркадио Втори. — Сега съм уверен, че бяха всички, които се намираха на гарата.