Сто години самота

Новата къща, бяла като гълъбица, бе открита с вечеринка. Урсула си го науми още от следобеда, когато видя Ребека и Амаранта станали девойки, и почти може да се каже, че главната подбуда за строежа бе желанието да предостави на момичетата достойно място за посрещане на гости. За да не отнеме нищо от блясъка на това начинание, тя работи като гребец-каторжник, докато се осъществяваха преобразованията, тъй че преди да бъдат завършени, бе поръчала скъпи вещи за украса и обслужване, както и дивното изобретение, което щеше да предизвика почудата на селището и ликуването на младежта — пианолата. Занесоха я на парчета, опакована в няколко сандъка, които бяха разтоварени заедно с виенските мебели, чешкия кристал, сервиза за ядене от Индийската компания, холандските покривки и богатото разнообразие от лампи, свещници и вази, накити, килими. Къщата вносителка изпрати на своя сметка италианеца експерт Пиетро Креспи да сглоби и настрои пианолата, да обучи купувачите как да боравят с нея и да им покаже как се танцува модерната музика, отпечатана върху седем книжни ролки.

Пиетро Креспи беше млад и рус, най-красивият и най-възпитан мъж, когото бяха виждали в Макондо, толкова дребнаво добросъвестен в облеклото, че въпреки задушната горещина работеше с брокатена жилетка и дебело сако от тъмно сукно. Окъпан в пот, спазваше почтително разстояние от стопаните на къщата и стоя заключен в гостната седмици наред с някаква всеотдайност, подобна на Аурелиановата в златарската му работилница. Една сутрин, без да отвори вратата, без да викне никого за свидетел на чудото, той постави първата ролка на пианолата и мъчителното чукане и постоянният грохот на дървените летви преляха в тишина, учудена от реда и чистотата на музиката. Всички се втурнаха към гостната. Хосе-Аркадио Буендия изглеждаше поразен не от красотата на мелодията, а от самостоятелното удряне на клавишите на пианолата и натъкми в гостната камерата на Мелкиадес с надеждата да добие дагеротипа на невидимия изпълнител. Този ден италианецът обядва с тях. Ребека и Амаранта, които обслужваха трапезата, се побояха от лекотата, с която използваше приборите онзи ангелски мъж с бледи ръце без пръстени. Във всекидневната, съседна на гостната, Пиетро Креспи ги научи да танцуват. Показваше им стъпките, без да ги докосва, и тактуваше с метроном под учтивата бдителност на Урсула, която не остави гостната нито за миг, докато дъщерите й вземаха уроците. Тия дни Пиетро Креспи носеше особени панталони, съвсем гъвкави и прилепнали, и леки обувчици за танц.

— Няма какво толкова да се тревожиш — казваше Хосе-Аркадио Буендия на жена си. — Тоя човек е педеруга.

Ала тя не се отказа от бдителността си чак докато не свърши обучението и италианецът не си замина от Макондо. Тогава започнаха да уреждат празненството. Урсула направи строг списък на поканените и единствени избраници бяха потомците на основателите, освен семейството на Пилар Тернера, която вече беше родила други двама сина от неизвестни бащи. Всъщност това бе класов подбор, ала определен от приятелски чувства, защото облагодетелствуваните не само бяха най-старите приближени на дома на Хосе-Аркадио Буендия още от преди да се предприеме изселването, увенчано с основаването на Макондо, но техните синове и внуци от детство бяха обичайните другари на Аурелиано и Аркадио, а дъщерите им бяха единствените, които посещаваха къщата, за да бродират с Ребека и Амаранта. Дон Аполинар Москоте, доброжелателният управител, чиято дейност се свеждаше да издържа с оскъдните си средства двама полицаи, въоръжени с дървени палки, беше привидна власт. За да посрещат домашните разходи, дъщерите му отвориха шивачница, където правеха било цветя от филцов плат, било сандвичи с мармалад от гуайяба, или любовни писъмца по поръчка. Но макар че бяха благопристойни и услужливи, най-красиви в селището и най-сръчни в новите танци, те не влязоха в сметката за празника.

Докато Урсула и момичетата разопаковаха мебели, лъскаха сервизите за хранене и окачваха картини на девици в лодки, натоварени с рози, и по тоя начин вдъхнаха струя нов живот на голите пространства, съградени от зидарите, Хосе-Аркадио Буендия се отказа да преследва божия образ, убеден в неговото несъществуване, и изтърбуши пианолата, за да разгадае тайната й магия. Два дни преди празненството, затлачен в каша от ключета и излишни чукчета и цамбуркащ из бъркотията от струни, които размотаваше от единия край, а се намотаваха от другия, той успя да стъкми инструмента. Никога не беше имало толкова стряскания и търчене както в ония дни, ала новите катранени лампи светнаха в предвидения ден и час. Още миришеща на смоли и влажна вар, къщата се отвори и децата и внуците на основателите разгледаха пруста с папрати и бегонии, тихите помещения, градината, заситена с благоухание на рози, и се събраха в гостната пред непознатото изобретение, покрито с бял чаршаф. Които познаваха фортепианото, разпространено в други поселища из тресавището, се почувствуваха малко обезсърчени, но по-горчиво бе разочарованието на Урсула, когато постави първата ролка, за да открият вечеринката Амаранта и Ребека и механизмът не се задвижи. Мелкиадес, вече почти сляп, ронещ се от грохналост, прибягна към памтивековната си мъдрост и се опита да го поправи. Накрая Хосе-Аркадио Буендия погрешно успя да раздвижи някакво запънало се устройство и музиката изскочи най-напред с бълбукане, а сетне във водоскок от обърнати ноти. Удряйки върху поставените без ред и съгласуваност струни, безразсъдно натегнатите чукчета се разкривиха. Но упоритите потомци на двайсет и единия смелчаци, които изтърбушиха планината да търсят море откъм запад, отминаха коварните подводни скали на мелодичната неразбория и вечеринката се проточи до зори.

Пиетро Креспи отново дойде да поправи пианолата. Ребека и Амаранта му помогнаха да подреди струните и заедно се смяха на обърнатите наопаки валсове. Той беше крайно ласкав, при това толкова почтено, че Урсула се отказа от бдителността си. Срещу отпътуването му, с възстановената пианола набързо бе уредена вечеринка, за да го изпратят и той показа с Ребека съвършено изпълнение на модерни танци. Аркадио и Амаранта им бяха равностойни по изящност и сръчност. Но показното танцуване бе прекъснато, защото Пилар Тернера, застанала на вратата при зяпачите, се скара, и то с хапане и скубане на коси, с една жена, която се осмели да подхвърли, че младият Аркадио имал женски задник. Към полунощ Пиетро Креспи се раздели с прочувствена реч и обеща да се върне час по-скоро. Ребека го изпроводи до вратата и след като затвори къщата и угаси лампите, отиде в стаята си да плаче. Това беше безутешен плач, който се проточи дни наред и чиято причина не узна дори Амаранта. Тая нейна затвореност не беше за чудене. Макар да изглеждаше буйна и сърдечна, тя имаше самотен характер и непроницаемо сърце. Беше великолепна девойка, с дълги и корави кости, но се инатеше да употребява все още дървеното столче-люлка, с което пристигна в къщата, много пъти подсилвано и вече лишено от облегалки за ръцете. Никой не бе открил, че дори на тая възраст тя запазваше привичката да си смуче пръста. Затова не пропускаше случай да се затвори в банята и беше придобила навика да спи с лице, извърнато към стената. В дъждовните следобеди тя везеше с група приятелки в пруста с бегониите, губеше нишката на разговора и една носталгична сълза осоляваше небцето й, когато виждаше жилчиците влажна земя и купчинките кал, построени от градинските червеи. Тия тайни вкусове, разгромени по едно време от портокала с равен, избухнаха в неудържим копнеж, когато взе да плаче. Отново прояде пръст. Първия път го стори едва ли не от любопитство, уверена, че лошият вкус ще бъде най-добрият лек против изкушението. И наистина, не можа да понесе пръстта в устата си. Ала настоя, победена от растящата притома, и малко по малко отвоюва извечния апетит на своите деди, вкуса към първичните минерали, цялостното задоволство от първородната храна. Сипваше шепи пръст в джобовете и я изяждаше зрънце по зрънце, без да я виждат, с някакво объркано чувство на щастие и гняв, докато обучаваше приятелките си в най-трудните бодове и разговаряше за други мъже, които не заслужаваха пожертвуванието да се яде заради тях варта по стените. Шепите пръст правеха по-близък и по-действителен онзи единствен мъж, който заслужаваше това падение, сякаш земята, която той тъпчеше с нежните си лачени ботуши някъде другаде по света, придаваше на Ребека тежестта и топлината на неговата кръв в минералния вкус, който оставяше тръпчива ситна жар в устата и жажда за покой в сърцето. Един следобед, без никакъв повод, Ампаро Москоте поиска разрешение да разгледа къщата. Амаранта и Ребека, объркани от непредвиденото гостуване, я разведоха със сурова сериозност. Показаха й преустроената къща, пуснаха й ролките на пианолата и й предложиха оранжада с галети. Ампаро даде урок по достойнство, по собствен чар и добри обноски и това направи впечатление на Урсула в кратките мигове, през които тя присъствува на посещението. След два часа, когато разговорът залиня, Ампаро използва една невнимание на Амаранта и предаде някакво писмо на Ребека. Тя успя да види името на многоуважаемата сеньорита доня Ребека Буендия, изписано със същия методичен почерк, със същото зелено мастило и със същото златарско редене на думите, с които бяха написани указанията за боравене с пианолата. Прегъна писмото с върха на пръстите си и го скри в корсажа, гледайки Ампаро Москоте с изражение на безкрайна благодарност и мълчаливо обещание за съзаклятничество до смърт.

Неочакваната дружба на Ампаро Москоте и Ребека Буендия пробуди надеждите на Аурелиано. Споменът за малката Ремедиос не бе преставал да го измъчва, но той не намираше случай да я види. Когато се разхождаше из селището с най-близките си приятели, Магнифико21 Висбал и Херинелдо Маркес — синове на основатели със същите имена, — той я диреше с томителен поглед из шивачницата, но виждаше само по-големите сестри. Присъствието на Ампаро Москоте в къщата беше като някакво предзнание. „Трябва да дойде“. Толкова пъти си го повтори, и с такава убеденост, че един подиробед, когато сглобяваше в работилницата една златна рибка, беше убеден, че тя е отвърнала на неговия зов. След малко наистина чу детското гласче и щом повдигна поглед с вледенено от уплаха сърце, видя на вратата момиченцето с рокля от розов органдин и бели чепички.

— Там не влизай, Ремедиос — каза Ампаро Москоте в пруста, — че работят.

Но Аурелиано Не й даде време да се подчини. Вдигна позлатената рибка, окачена за една верижка, която излизаше от устата й, и рече:

— Влез!

Ремедиос се приближи и зададе няколко въпроса относно рибката и Аурелиано не можа да отговори, защото кой знае откъде взелият се задух му попречи, Искаше да остане завинаги край тая кожа на перуника, край тия изумрудени очи, съвсем близо до тоя глас, който при всеки въпрос му казваше господине със същото почитание, с което го казваше и на баща си. Мелкиадес стоеше в ъгъла, седнал до писалището, и драсколеше неразгадаеми знаци. Аурелиано го намрази. Не можа да стори нищо друго, освен да каже на Ремедиос, че ще й подари рибката, а момиченцето толкова се изплаши от предложението, че изхвръкна от работилницата. Онзи подиробед Аурелиано изгуби потайното търпение, с което бе очаквал случай да я види. Занемари работата, призова я много пъти в отчаяни усилия на съсредоточеност, ала Ремедиос не се отзова. Търси я в шивачницата на сестрите й, зад перденцата на тяхната къща, в канцеларията на баща й, но я намери само в образа, който насищаше неговата собствена и ужасна самота. Прекарваше по цели часове с Ребека в гостната да слуша валсовете на пианолата. Тя ги слушаше, защото това беше музиката, с която Пиетро Креспи я бе научил да танцува. Аурелиано ги слушаше, просто защото всичко, дори и музиката, му напомняше за Ремедиос.

Къщата се изпълни с любов. Аурелиано я изказа в стихове, които нямаха ни начало, ни край. Пишеше ги по грапавите пергаменти, които му подаряваше Мелкиадес, по стените на банята, по кожата на ръцете си и във всички Ремедиос се появяваше преобразена. Ремедиос из унасящия въздух в два часа по обед, Ремедиос в смълчаното дихание на розите, Ремедиос в тайната клепсидра22 на молците, Ремедиос в парата на хляба призори, Ремедиос навсякъде и Ремедиос завинаги. Ребека очакваше любовта в четири часа след пладне и везеше до прозореца. Знаеше, че пощенското муле пристига едва през петнайсет дни, но тя го чакаше винаги, убедена, че то ще дойде кой да е ден, по погрешка. Случи се тъкмо обратното — веднъж мулето не пристигна в предвижданата дата. Луда от отчаяние, Ребека стана посред нощ и яде цели шепи пръст в градината с някакво самоубийствено настървение, плачеше от болка и гняв и си дращеше кътниците с черупки от охлюви. Повръща до разсъмване. Потъна в състояние на трескава премала, изпадна в несвяст, а сърцето й зейна в някакво бълнуване без свян. Възмутена, Урсула насили ключалката на сандъка и намери върху дъното, вързани с розови лентички, шестнайсет напарфюмирани писма и скелети от листа и венчелистчета, запазени в старинни книги, и препарирани пеперуди, които от докосването се превърнаха на прах.

Аурелиано бе единственият способен да разбере такова отчаяние. Същия следобед, докато Урсула се мъчеше да изтръгне Ребека от мочурището на безумието, той отиде с Магнифико Висбал и Херинелдо Маркес в дюкяна на Катарино. Заведението бе разширено посредством галерия с дървени стаи, където живееха сами жени, дъхащи на мъртви цветя. Един състав от акордеон и барабани изпълняваше песните на Франсиско Човека, който преди години изчезна от Макондо. Тримата приятели пиха прекипял сок от захарна тръстика. Магнифико и Херинелдо, връстници на Аурелиано, обаче по-сръчни в светските работи, редовно пиеха с жени, седнали върху коленете им. Една от тях, повяхнала и с позлатена челюст, направи на Аурелиано разтърсваща ласка. Той я отблъсна. Беше открил, че колкото повече пие, толкова повече си спомня за Ремедиос, но по-лесно търпи мъчението от спомена за нея. Не разбра кога се понесе. Видя приятелите си и жените да плават — в един сияещ отблясък — без тегло, нито обем, да казват думи, които не излизаха от устните им, и да правят загадъчни знаци, които не съответствуваха на израженията им. Катарино сложи ръка върху плещите му и рече: „Единайсет часа става“. Аурелиано извърна глава, видя огромното обезобразено лице с филцово цвете над ухото и тогава изгуби памет, както по време на забравата, и отново си я възвърна в някакво чуждо ранно утро и в някаква напълно чужда нему стая, където се намираше Пилар Тернера по комбинезон, боса, разчорлена, смаяна от недоверие, и го осветяваше с лампа.

— Аурелиано!

Аурелиано се закрепи на крака и повдигна глава. Не проумяваше как е стигнал дотам, но знаеше какво е намерението му, защото го носеше скрито, още от детство, в едно неприкосновено хранилище на сърцето си.

— Идвам да спя с вас — каза той.

Дрехите му бяха изпоплескани с кал и повърнато, Пилар Тернера, която тогава живееше сама е двамата си малки синове, не го попита нищо. Заведе го в леглото. Избърса лицето му с влажна стиска кълчища, свали дрехите му и после се разсъблече напълно и спусна мрежата против комари, за да не я видят синовете й, ако се разбудят. Беше се уморила да чака мъжа, който остана, мъжете, които си отидоха, неизброимите мъже, които сбъркаха пътя към нейния дом, объркани от неизвестността на картите. В очакването кожата й се бе набръчкала, гърдите й се бяха изпразнили, угаснала бе жарта на сърцето й. Потърси Аурелиано в тъмнината, постави ръка върху корема му и го целуна по врата с майчинска нежност. „Горкото ми детенце“ — прошушна тя. Аурелиано потръпна. С уталожена сръчност, без ни най-малко запъване, той остави назад скалистите брегове на болката и намери Ремедиос превърната в едно блато без кръгозори, миришеща на сурово животно и прясно изгладени дрехи. Когато изплува на повърхността, плачеше. Отначало това бяха неволни и накъсани хълцания. После се изля в отприщен извор и усещане, че нещо подпухнало и болезнено се беше пръснало вътре в него. Тя чакаше, чешеше го по главата с крайчеца на пръстите си, докато тялото му се освободи от тъмната материя, която не го оставяше да живее. Тогава Пилар Тернера го запита:

— Коя е?

И Аурелиано й каза. Тя прихна с онзи смях, който някога плашеше гълъбите, а сега не будеше и децата.

— Че ти ще трябва да я доотгледаш.

Но под насмешката Аурелиано откри цял вир от състрадание. Когато напусна стаята, оставил там не само неувереността в своята мъжественост, но и горчивата тежест, която толкова месеци търпя в сърцето си, Пилар Тернера му беше дала непринудено обещание.

— Ще приказвам с момиченцето — каза — и ще видиш, на тепсия ще ти го поднеса.

И го изпълни. Ала в лош момент, защото къщата бе изгубила покоя от предишните дни. Щом откри страстта на Ребека, която заради ревовете й не беше възможно да се държи в тайна, Амаранта получи пристъп на треска. Тя също страдаше от тръна на самотната любов. Заключена в банята, изливаше мъката от една безнадеждна страст в писане на трескави писма, които се задоволяваше да потулва в дъното на сандъка. Урсула едва смогваше да гледа двете болни. Не успя в продължителни и лукави подпитвания да научи причината за покрусата на Амаранта. Най-накрая, в нов миг на вдъхновение тя насили ключалката на сандъка и намери писмата, привързани с лентички в розов цвят, издути от свежи и още мокри от сълзи бели лилии, предназначени и никога неизпратени до Пиетро Креспи. Разплакана от гняв, тя прокле часа, в който й хрумна да купи пианолата, забрани уроците по везмо и постанови своего рода жалейка без мъртвец, която трябваше да продължи, докато дъщерите й се отказаха от своите надежди. Безполезна остана намесата на Хосе-Аркадио Буендия, който бе оправил първото си впечатление от Пиетро Креспи и се възхищаваше от неговото умение да борави с музикални машини. И когато Пилар Тернера каза на Аурелиано, че Ремедиос е решена да се омъжи, той разбра, че новината ще дозашемети родителите му. Но храбро се опълчи срещу положението. Свикани в гостната на сериозна среща, Хосе-Аркадио Буендия и Урсула изслушаха неустрашимо изявлението на сина си. Обаче щом узна името на годеницата, Хосе-Аркадио Буендия почервеня от негодувание.

— Любовта е чума — прогърмя той. — При толкова хубави и свестни момичета, хрумнало ти да се жениш тъкмо за дъщерята на нашия враг.

Но Урсула одобри избора. Призна обичта си към седемте сестри Москоте заради тяхната красота, трудолюбие, благонравие и добро възпитание и приветствува сина си за сполуката. Победен от въодушевлението на жена си, Хосе-Аркадио Буендия тогава постави условие: Ребека, която беше обичаната, да се омъжи за Пиетро Креспи. Урсула, когато има време, ще заведе Амаранта да пътува до столицата на провинцията, така досегът с различни хора ще я разтуши от нейното разочарование. Ребека възстанови здравето си веднага щом научи за споразумението и написа ликуващо писмо до годеника, което подложи на родителско съгласие и го пусна по пощата, без да използва посредници. Амаранта се престори, че приема решението и малко по малко се оправи от треската, но обеща сама на себе си, че Ребека ще се омъжи единствено, ако мине през нейния труп.

Другата събота Хосе-Аркадио Буендия облече костюма от тъмно сукно и с целулоидната яка и велурените ботуши, които обу за пръв път на празничната вечер, отиде да иска ръката на Ремедиос Москоте. Управителят и съпругата му го посрещнаха едновременно поласкани и смутени, защото не знаеха повода за непредвиденото гостуване, а после помислиха, че той е сбъркал името на исканата дъщеря. За да разсеят грешката, майката събуди Ремедиос, и още замаяна от съня, я донесе на ръце в стаята. Попитаха я дали наистина била решена да се омъжи, а тя се разрева и отговори, че само искала да я оставят да спи. Разбрал объркването на съпрузите Москоте, Хосе-Аркадио Буендия отиде да изясни работата с Аурелиано. Когато се върна, домакините бяха облекли прилични дрехи, бяха разместили мебелите, бяха сложили нови цветя във вазите и го очакваха в присъствието на големите си дъщери. Потиснат от неблагодарността на случая и от раздразнението поради коравата яка, Хосе-Аркадио Буендия потвърди, че наистина Ремедиос била избраницата.

— Това е дивотия — рече слисан дон Аполинар Москоте. — Още шест дъщери имаме, всичките моми, и то за женене, които ще са очаровани да бъдат предостойни съпруги на свестни и работливи господа като вашия син, а пък Аурелиано се е хванал тъкмо за оная, която още се напикава в леглото.

Съпругата му, добре запазена жена, с опечалени клепачи и обноски, го укори за неговата неучтивост. Когато доизпиха плодовия нектар, те бяха приели поласкани решението на Аурелиано. Само че госпожа Москоте молеше да поговори насаме с Урсула. Озадачена и роптаеща, че я забъркват в мъжки работи, но всъщност смутена от вълнение, Урсула отиде да я посети на другия ден. След половин час тя се завърна с вестта, че Ремедиос още не била стигнала до полова зрелост. Аурелиано не сметна това за някаква сериозна спънка. Беше чакал толкова много, че можеше да чака колкото е нужно, докато годеницата стане на възраст да зачева.

Възобновената хармония бе нарушена само от смъртта на Мелкиадес. Макар че това събитие се предвиждаше, обстоятелствата, при които стана, бяха съвсем неочаквани. Няколко месеца след завръщането му той започна толкова прибързано и съдбовно да остарява, че скоро го имаха за един от ония безполезни прадядовци, които се лутат като сенки из спалните, тътрузят нозе и си припомнят гласно по-добри времена, и за които никой не се грижи, нито пък действително си спомня до деня, когато осъмнат мъртви в леглото. Отначало Хосе-Аркадио Буендия, въодушевен от новостта на дагеротипията и пророкуванията на Нострадамус, го следваше в заниманията му. Ала полека-лека го изостави на неговата самота, тъй като общуването помежду им ставаше все по-мъчно. Губеше зрение и слух, изглеждаше, че обърква събеседниците си с лица, които е познавал в далечни епохи на човечеството, и отговаряше на въпросите с някаква несвързана бъркотия от езици. При ходене опипваше въздуха, макар че се движеше между предметите с необяснима лекота, сякаш бе надарен с усет за ориентиране чрез непосредствени предчувствия. Един ден забрави да си тури изкуствената челюст, която нощем оставяше в чаша до леглото, и втори път не я сложи. Когато Урсула нареди да се разшири къщата, заповяда да му построят отделна стая до Аурелиановата работилница, далеч от къщните шумове и шетня, с облян от светлина прозорец и полица, на която тя сама подреди почти съсипаните от праха и молците книги, трошливите и претъпкани с неразгадаеми знаци хартии и чашата с изкуствената челюст, където се бяха хванали някакви водни растенийца с дребни жълти цветове. Новото място изглежда, се понрави на Мелкиадес, защото повече не го видяха дори в трапезарията. Отиваше само в работилницата на Аурелиано и там по цели часове драсколеше своите загадъчни писмена върху пергаментите, които отнесе със себе си, направени сякаш от някаква суха материя, която се пръсваше като кори за баница. Там ядеше от храната, която Виситасион му носеше по два пъти на ден, макар че в последно време загуби апетити се хранеше само със зеленчуци. Скоро придоби безпомощния вид на вегетарианците. Кожата му се покри с нежен мъх, подобен на плъзналия по старовремското му елече, което никога не свали, и дишането му издаваше зловонието на спящо животно. Погълнат от поправянето на своите стихове, Аурелиано накрая го забрави, но веднъж му се стори, че долавя някакъв смисъл сред бучащите му монолози и се заслуша. В действителност единственото, което можа да различи в неравното бръщолевене, бе настойчивото звънтене на думата равноденствие равноденствие равноденствие и името на Александър фон Хумболд. Аркадио се сближи малко повече с него, когато започна да помага на Аурелиано в златарството. Мелкиадес отвърна на този опит за общуване, произнасяйки понякога испански изрази, които имаха твърде малка връзка с действителността. Но един следобед сякаш бе озарен от някаква внезапна възбуда. След години, пред взвода за разстрел, Аркадио щеше да си спомни с какъв трепет Мелкиадес го накара да изслуша няколко страници от непроницаемите му драсканици, които естествено не проумя, но които, четени на глас, приличаха на изпети енциклики23. После, за пръв път от много време, се усмихна и рече на испански:

— Когато умра, три дни горете живак в стаята ми.

Аркадио разправи това на Хосе-Аркадио Буендия и той се постара да изясни по-добре всичко, но получи само един отговор:

— Достигнах безсмъртието.

Когато дъхът на Мелкиадес започна да мирише, Аркадио го водеше да се къпе в реката всеки четвъртък сутрин. Изглежда, взе да се поправя. Събличаше се и нагазваше във водата заедно с момчетата и неговият тайнствен усет за ориентиране му позволяваше да избягва дълбоките и опасни места. „От водата сме“ — каза той веднъж. Така измина много време, без никой да го вижда в къщата, освен вечерта, когато положи потресаващи усилия да поправи пианолата и когато отиваше до реката с Аркадио и носеше под мишница кратуната и топката сапун от палмово масло, завити в кърпа. Един четвъртък преди да го извикат да отиде на реката, Аурелиано го чу да казва:

— Умрях от треска в плитчините на Сингапур.

Тоя ден той влезе във водата по лош път и го намериха чак на другата сутрин, няколко километра по-надолу, заседнал на един светлист завой, а върху корема му беше кацнал самотен лешояд. Въпреки шумните възражения на Урсула, която го оплака с повече скръб, отколкото собствения си баща, Хосе-Аркадио Буендия се противопостави да го погребат.

— Безсмъртен е — рече — и самият той разкри формулата за възкръсване.

После натъкми забравения жарник и сложи да ври котел с живак до трупа, който полека-лека се изпълваше със сини мехури. Дон Аполинар Москоте се осмели да му напомни, че един непогребан удавник представлява опасност за общественото здравеопазване.

— Нищо подобно, защото той е жив — бе отговорът на Хосе-Аркадио Буендия, който довърши седемдесет и два часовото живачно кадене, когато вече трупът започваше да се разпуква в мъртвешки блед цъфтеж и нежните му съскания просмукаха къщата с воняща пара. Едва тогава позволи да го заровят, но не как да е, а е почестите, отредени за най-големия благодетел на Макондо. Това бе първото и най-многолюдно погребение, което бяха виждали в селището, надминато едва след цял век от погребалния карнавал на Мама Гранде.24 Положиха го в гробница, издигната в средата на определения за гробище участък, с каменна плоча, където бе написано единственото, което се узна за него: МЕЛКИАДЕС. Девет нощи бдяха над покойника. В навалицата, която се събираше на двора да пие кафе, да си разправя вицове и играе на карти, Амаранта намери случай да се обясни в любов на Пиетро Креспи, който преди няколко седмици беше уредил годежа си с Ребека и сега отваряше магазин за музикални инструменти и играчки с пружина в същата махала, гдето животуваха арабите, които преди разменяха дреболии за папагали гуакамайя, и която хората знаеха като Турската улица. Италианецът, чиято покрита с лъскави къдрици глава събуждаше у жените неудържима необходимост от въздишки, се отнесе към Амаранта като с някоя разглезена хлапачка, която не си струва труда да се туря много-много в сметката.

— Имам по-малък брат — й каза той. — Ще дойде да ми помага в магазина.

Амаранта се почувствува унижена и със свирепа злоба каза на Пиетро Креспи, че е готова да не допусне сватбата на сестра си, дори ако се наложи да препречи на вратата собствения й труп. Италианецът толкова се изненада, от драматизма на заплахата, че не устоя на изкушението да я Сподели с Ребека. Така пътуването на Амаранта, винаги отлагано поради заетостта на Урсула, се уреди за по-малко от седмица. Амаранта не оказа съпротива, но когато даде на Ребека прощалната целувка, прошушна на ухото й:

— Не се самозалъгвай. И накрай света да ме отведат, пак ще намеря начин да попреча на женитбата ти, ако трябва и да те убия.

С отсъствието на Урсула и с невидимото присъствие на Мелкиадес, който продължаваше своето тихомълко лутане из стаите, къщата изглеждаше огромна и празна. Ребека се бе заела с домашния порядък, а индианката се грижеше за пекарната. Надвечер, когато идваше Пиетро Креспи, предшествуван от свеж повей на лавандула и винаги с някоя играчка за подарък, годеницата приемаше посещението му в главната гостна, разтворила врати и прозорци, за да е вън от всяко подозрение. Това беше ненужна предвидливост, тъй като италианецът се бе показал толкова почтителен, че дори не докосваше ръката на жената, която след по-малко от година щеше да стане негова съпруга. Ония посещения изпълниха къщата с чудни играчки. Балерини с пружина, пеещи кутии, маймуни-акробати, препускащи коне, палячовци-барабанчици, тоя богат и учудващ механичен животински свят, който донасяше Пиетро Креспи, разсея унинието на Хосе-Аркадио Буендия от смъртта на Мелкиадес и отново го пренесе в някогашните му времена на алхимик. Заживя в рай от изтърбушени животни, развалени механизми, които се мъчеше да усъвършенствува посредством система за равномерно движение, основана върху принципите на махалото. Аурелиано от своя страна бе занемарил работилницата, за да учи на четмо и писмо малката Ремедиос. Отначало момиченцето предпочиташе куклите си пред мъжа, който идваше всеки следобед и който беше виновен да я откъсват от нейните игри, за да я къпят и обличат и да я слагат в гостната да приема посещения. Но търпението и преклонението на Аурелиано накрая го изкушиха, и то до такава степен, че прекарваше с часове при него и изучаваше смисъла на буквите и рисуваше с цветни моливи в една тетрадка къщички с крави в дворовете и обли жълтолъчисти слънца, които се скриваха зад хълмовете.

Само Ребека беше нещастна от заплахата на Амаранта. Познаваше характера на сестра си, надменността на нейния дух, и я плашеше свирепостта на злобата й. С часове стоеше в банята да си смучи пръста, вкопчена за едно изтощително усилие на волята, че да не прояде пръст. Дирейки облекчение за своя Смут, тя повика Пилар Тернера да й прочете бъдещето. След низ от условни неточности Пилар Тернера предрече:

— Няма да бъдеш щастлива, докато родителите ти стоят непогребани.

Ребека потръпна. Сякаш в спомена за някакъв сън тя се видя да влиза в къщата, съвсем малко момиченце, с дървеното люлеещо се столче и сандъка, и с чувал, чието съдържание не узна никога. Припомни си един плешив господин, облечен с ленени дрехи и с прихваната от златно копче яка на ризата, който нямаше нищо общо с краля с чашата25. Припомни си една много млада и много красива жена, с хладни и благоуханни ръце, които нямаха нищо общо с ревматичните ръце на жената със златото26, и която й забождаше цветя в косите, за да я изведе следобед на разходка из едно селище със зелени улици.

— Не разбирам — каза тя.

Пилар Тернера сякаш се обърка:

— И аз не разбирам, ама това казват картите.

Ребека толкова се разтревожи от загадката, че разправи на Хосе-Аркадио Буендия и той я сгълча, задето вярвала на предричания с карти, но подхвана безшумната задача да претърсва шкафове и сандъци, да размества мебелите и преобръща кревати и дюшемета в търсене на чувала с кости. Помнеше, че не го е виждал след преустройството. Скришом повика зидарите и един от тях разкри, че бил зазидал чувала в някоя спалня, защото му пречел да работи. След няколкодневни прослушвания, прилепили ухо до стените, те доловиха дълбокото „тратрак“. Пробиха зида и костите си стояха там, в непокътнатия чувал. Още същия ден ги заровиха в гроб без плоча и набързо стъкмен до тоя на Мелкиадес, а Хосе-Аркадио Буендия се върна в къщи освободен от едно бреме, което за момент натежа в неговото съзнание толкова, колкото и споменът за Пруденсио Агилар. На минаване през кухнята той целуна Ребека по челото:

— Махни лошите мисли от главата си — каза й той. — Ти ще бъдеш щастлива.

Дружбата с Ребека отвори пред Пилар Тернера вратите на къщата, затворени от Урсула още с раждането на Аркадио. Тя идваше по всяко време на деня като някаква козя бъркотия и стоварваше трескавата си работоспособност върху най-тежките шетни. Понякога влизаше в работилницата и помагаше на Аркадио да направи чувствителни пластинките на дагеротипа толкова сполучливо и нежно, че това накрая го обърка. Замайваше го тая жена. Зноят на кожата й, нейният мирис на пушек, безредието на смеха й в тъмната стая смущаваха вниманието му и го караха да се препъва о вещите.

Веднъж Аурелиано беше там, занимаваше се със златарство и Пилар Тернера се опря на масата, за да се възхити от търпеливото му трудолюбие. Изведнъж се случи. Аурелиано се увери, че Аркадио е в тъмната стая, преди да вдигне поглед и да срещне очите на Пилар Тернера, чиято мисъл беше съвършено видима, сякаш изложена под обедната светлина.

— Добре — рече Аурелиано. — Кажете ми какво е. Пилар Тернера прехапа устни в тъжна усмивка.

— Че те бива за воина — рече тя. — Каквото с очи погледнеш, с куршум ще го улучваш.

Аурелиано си отдъхна от потвърждението на знамението. Вдълбочи се отново в работата, сякаш нищо не е бивало, а гласът му придоби уталожена твърдост.

— Признавам го — каза той. — Моето име ще носи.

Хосе-Аркадио Буендия най-сетне постигна онова, което търсеше: прикачи часовников механизъм към една балерина с пружина и играчката танцува без прекъсване в ритъма на собствената си музика цели три дни. Това откритие го възбуди много повече, отколкото всяко друго негово нелепо начинание. Вече не хапна, нито спа. Без бдителността и грижите на Урсула той се остави да бъде влачен от въображението си към някакво състояние на постоянно умопомрачение, от което вече нямаше да се съвземе. По цяла нощ обикаляше из стаята и мислеше на глас, търсейки начин да приложи принципите на махалото към волската кола, палешника на ралото, към всичко, което, турено в движение, би било полезно. Толкова го умори треската от безсънието, че една предутрин не можа да разпознае белоглавия старец с колебливи движения, който влезе в спалнята му. Беше Пруденсио Агилар. Когато най-после го позна, учуден, че мъртвите също остаряват, Хосе-Аркадио Буендия се почувствува разтърсен от носталгия.

— Пруденсио — възкликна той, — как попадна чак тука.

След много години смърт, толкова силна беше скръбта по живите, толкова належаща нуждата от общуване, толкова ужасяваща близостта до другата смърт, която съществува вътре в смъртта, че Пруденсио Агилар накрая обикна най-злия от враговете си. Диреше го отдавна. Разпитваше за него умрелите от Риоача, умрелите, които идваха от долината Упар, тия, които идваха от тресавището, и никой не го упъти, защото Макондо беше непознато за мъртвите селище, докато дойде Мелкиадес и го обозначи с черна точка в шарените карти на смъртта. Хосе-Аркадио Буендия приказва с Пруденсио Агилар чак до разсъмване. Няколко часа по-късно, съсипан от бодърствуването, влезе в работилницата на Аурелиано и го запита:

— Какъв ден е днес?

Аурелиано му отвърна, че е вторник.

— Така си мислех и аз — рече Хосе-Аркадио Буендия. — Но изведнъж разбрах, че продължава да е понеделник, както вчера. Виж небето, виж стените, виж бегониите. И днес е понеделник.

Свикнал с неговите своенравия, Аурелиано не му обърна внимание. На другия ден, сряда, Хосе-Аркадио Буендия отново влезе в работилницата.

— Това е злощастие — каза той. — Виж въздуха, чуй бръмченето на слънцето, същите са както вчера и завчера. И днес е понеделник.

Тая вечер Пиетро Креспи го завари в пруста да плаче с противното старешко скимтене, да плаче за Пруденсио Агилар, за Мелкиадес, за родителите на Ребека, за татко и мама, за всички, които можеше да помни и които тогава бяха сами в смъртта. Подари му мечка с пружина, която вървеше на два крака по жица, но не успя да го отвлече от неговата натрапчива мисъл. Попита го какво е станало с проекта, който му бе изложил преди дни, за възможността да построи машина с махало, която да служи на човека за летене, а той му отговори, че е невъзможно, защото махалото можело да издигне всичко във въздуха, но не можело да издигне себе си. В четвъртък отново се появи в работилницата с болезнен вид на срината пръст.

— Машината на времето се развали — почти изхлипа той, — а Урсула и Амаранта са толкова далече! — Аурелиано го сгълча като дете и той доби покорен вид. Шест часа разглежда предметите, мъчейки се да съзре някаква разлика с вида им от предния ден и да намери в тях някаква промяна, която да му разкрие хода на времето. Цяла нощ стоя в леглото с отворени очи, призовавайки Пруденсио Агилар, Мелкиадес, всички умрели, да дойдат и споделят неговото терзание. Но никой не се притече. В петък, преди някой да е станал, той отново се взира в привидността на природата, докато не разсея и най-малкото съмнение, че продължава да е понеделник. Тогава сграбчи гредата, с която залостваха една врата, и с дивата сила на необикновената си мощ почна да троши, докато ги направи на прах, алхимическите уреди, кабинета по дагеротипия, златарската работилница и викаше, ревеше като побеснял на някакъв високопарен и леещ се, но напълно неразбираем език. Готвеше се да довърши и останалата част от къщата, но Аурелиано поиска помощ от съседите. Нужни бяха десет мъже, за да го съборят, четиринайсет, да го вържат, и двайсет, да го завлекат до кестена в двора, където го оставиха вързан да лае на чудноват език и да бълва парчета зелена пяна през устата. Когато пристигнаха Урсула и Амаранта, той още беше вързан за ръцете и краката о ствола на кестена, измокрен от дъжда и в състояние на пълно неведение. Говориха му, а той ги погледна, без да ги познае, и им каза нещо неразбираемо. Урсула му освободи китките и глезените, наранени от стегнатите въжета, и го остави вързан само през кръста. А по-късно му построиха заслон от палмови листа, че да го пази от слънцето и дъждовете.