Странник в рая

1.

Двамата бяха братя. Не в смисъла на човешки същества или защото бяха отраснали в един и същ пансион. Ни най-малко. Те бяха братя в съвременния биологичен смисъл. По-точно казано — бяха роднини, ако трябва да се използва архаичния термин. От времето преди Катастрофата, когато родовият феномен — семейството — е имал някаква валидност.

Беше много смущаващо.

В годините след детството Антъни почти беше забравил своя брат. Имаше времена, когато с месеци не му оставаше време да си спомни за него. Но сега, когато безизходно бе заставен да работи заедно с Уилям, животът му приличаше на мъчение.

Можеше и да не бъде толкова лошо, ако липсваха определени обстоятелства. Преди всичко, както в дните преди Катастрофата, Антъни четеше много историята. От нея бе разбрал, че ги обединява единствено общата фамилия. Това пораждаше презрителното му отношение.

Сега всеки имаше свободата сам да избира подходящата за него фамилия. По този начин късаше символичната верига, закрепена му по рождение.

Уилям се беше нарекъл Анти-Ау. Държеше на това име с хладен професионализъм. Негова работа, но си бе чиста проява на лош вкус. Навършил тринадесет, Антъни бе избрал фамилията Смит. Името лесно се произнасяше, беше простичко и в същото време — отличително. Досега не бе срещал друг с тази фамилия. Преди Катастрофата е било доста разпространено. Може би това обясняваше неговата рядкост в съвремието.

Но разликата в имената не означаваше нищо, щом бяха заедно. Приличаха си прекалено много!

Ако бяха близнаци… Но това бе невъзможно. Ако случайно биваха оплодени две яйцеклетки, едната веднага биваше унищожавана. Физическа прилика се наблюдаваше само в случаите, когато децата имаха общи родители. Антъни Смит беше с пет години по-млад, но и двамата имаха издаден нос, тежки клепачи и едва забележима трапчинка на брадичката. Дяволски белези на генетично сходство. Така става, ако родителите ти страдат от неразбираема страст към еднообразието!

Когато ги видяха един до друг, изумените погледи бързо отстъпиха място на напрегната тишина. Антъни се бе опитал да пренебрегне факта, но в изблик на същинска перверзия, Уилям бе възкликнал: „Ние сме братя!“

Антъни бе успял да запази добрия тон, за да избегне излишен интерес. Всички от Програмата знаеха за тях, но се преструваха…

Това не означаваше, че Уилям е лош човек. Ни най-малко! Ако не беше брат на Антъни, или поне ако не си приличаха толкова много, двамата биха се разбирали чудесно.

Както преди…

Сега не помагаше и фактът, че бяха играли заедно като малки. Бяха преминали началните стадии на Пансиона, заместващ успешно майчините грижи. Родила двама сина от един мъж, майка им бе достигнала своя лимит. Не й бяха достигнали сили за трето дете. Странна жена бе тяхната майка.

Естествено, като по-голям, Уилям бе напуснал пансиона пръв. Беше се отдал на науката. Занимаваше се с генно инженерство. Антъни бе узнал за това от писмата на майка им. Почувствал се достатъчно пораснал, бе разговарял доста остро с директорката на пансиона. Писмата бяха спрели, но Антъни и досега си спомняше последното с чувство на срам.

Антъни също се бе отдал на науката, тъй като бе проявил талант. Спомняше си непреодолимия страх да не се засече с брат си. Тогава бе избрал за себе си телеметрията — област, достатъчно отдалечена от генното инженерство. Тогава си въобразяваше, че бъдещата среща с Уилям ще е невъзможна, но как се е лъгал!

Програмата Меркурий, със сложното си развитие, само е чакала да го опровергае!

Беше настъпил момент, когато проектът сякаш бе пред провал. Беше възникнало предложение, навлякло върху Антъни дилемата, предопределена от родителите им. Най-смешното бе, че самият Антъни, с цялата си невинност, сам бе направил предложението.