Повече от всякога на Уилям му се искаше да си бе спомнил за своя брат по-рано. Това със сигурност щеше да… Може би съзнателно бе отбягвал спомена за Антъни?
Когато Дмитри Лардж го бе посетил за пръв път, Уилям бе поласкан. Фактът, че заради него се бе качил на самолета от Далас за Ню Йорк, го бе развълнувал. Дали не бяха проследили неговата командировка? Тайната страст на Уилям бяха трилърите. В тях всички пътувания бяха секретни. В книгите електрониката бе публично достояние. Там всеки лъч неизменно биваше подлаган на контрол.
Уилям направи опит да се пошегува на тази тема, но, изглежда, Дмитри не го слушаше. Взираше се в лицето на своя домакин отнесено.
— Съжалявам — каза накрая той, — напомняте ми за някого!
Дмитри Лардж беше дребен и пълничък човек. В очите му вечно горяха весели пламъчета, дори и когато твърдеше, че е ядосан, или разтревожен. Носът му стърчеше напред закръглен, страните му бяха изпъкнали. Всички части на тялото му изглеждаха овални. Когато се представяше, той някак много набързо подчерта фамилията си. Уилям остана с впечатление, че доста често го прави.
— Въпреки, че „лардж“ означава голям, ръстът не е единственото голямо нещо у човека, приятелю — изтъкна той.
В последвалия разговор Уилям много спори. Не разбираше нищо от компютри. Нямаше и най-малка идея нито как се програмират, нито как работят.
— Няма значение — успокои го Дмитри Лардж. С категоричен жест прекъсна спора по този въпрос. — Ние разбираме от компютри, ние ще извършим програмирането. Ти само трябва да ни обясниш как да го направим, за да функционира компютърът като мозък!
— Аз самият не съм сигурен, че знам всичко за човешкия мозък, Дмитри.
— Ти си най-изтъкнатият хомологист в света — възрази гостът. — Внимателно съм проучил нещата! — И с това изчерпа темата.
Уилям слушаше намръщен. Явно трудно щеше да се измъкне. Колкото по-дълбоко си навлязъл в някоя област, толкова по-автоматично приемаш специалиста в друга за виртуоз. За това съдиш от собственото си невежество… Постепенно Уилям научи подробности за Програмата Меркурий и тя определено му стана симпатична. Накрая той попита:
— Защо трябва да използвате компютър? Защо ваши специалисти просто не получават материалите от робота и да изпращат обратно инструкциите?
— Виждаш ли, че не разбираш? — възкликна Дмитри. От вълнение подскочи на стола си. — Човекът е прекалено бавен, за да поддържа ефективна връзка с робота. Става дума за температура, газово налягане и космични лъчи, интензитет на слънчевия вятър, химично съдържание и почвен състав. Съществуват още десетки други параметри. Опитай да предскажеш следващата стъпка! Човекът може само да ръководи робота и то неефективно. Компютърът ще олицетворява самия робот.
— Да предположим, че хората са достатъчно бързи — продължи Дмитри. — Забравяш радиацията, която ще им въздейства от десет до двадесет и две минути. Толкова продължава полетът между Меркурий и Земята. Нищо не може да се направи за нея. Ще получиш данните и ще върнеш отговора, но много неща могат да се случат през това време. Човекът не може да се приспособи към забавянето на скоростта на светлината, но компютърът ще се съобрази с него… Ела и опитай да ни помогнеш, Уилям!
— Вие винаги можете да се консултирате с мене — мрачно отбеляза професорът. — Личният ми ТВ-лъч е винаги на ваше разположение.
— Но ние нямаме нужда от консултация! Трябва да дойдеш с мен!
— Искате да ме командировате при вас?
— Разбира се! Проект като този не може да се развива с помощта на комуникационен сателит. Това изисква много време, прекалено скъпо е, създава неудобства, а и се губи дискретността…
Точно като в трилър, реши Уилям.
— Ела в Далас! Позволи ми да те запозная с постиженията ни! Разговаряй с нашите инженери и ги въведи в своята област!
Беше дошло време да се действа решително.
— Дмитри — каза Уилям, — аз имам свои задачи тука. Важна работа, която бих желал да продължа. Това, което искаш от мен, ще ме откъсне от лабораторията с месеци!
— Месеци — възкликна изненадан Дмитри. — Добри ми, Уилям, проектът може да се проточи с години! Уверявам те, че и това ще бъде твоя работа!
— Не, няма да бъде! Аз знам много добре своите задължения. Управлението на робот на Меркурий не е част от тях!
— Защо не? Ако потръгне, ти ще научиш повече за мозъка. Ще се завърнеш обратно по-подготвен за задачите си тук. А докато те няма, какво ти пречи да поддържаш връзка със своите сътрудници чрез лазерния лъч или телевизионния канал? От време на време би могъл дори да ги посещаваш в Ню Йорк!
Уилям бе трогнат. Развълнува го мисълта, че ще има възможност да работи върху мозъка от друг ъгъл. От тази гледна точка той се улови как вече търси обяснения за бъдещата си командировка. В края на краищата, винаги би могъл да се върне обратно!
Когато след това разведе своя гост из руините на стария Ню Йорк, Дмитри изпита неподправено удоволствие. Не съществуваше по-внушителен спектакъл, запечатал гигантизма на Катастрофата. Уилям започна да се чуди дали предстоящото пътуване не би му дало възможност самият той да се наслади на някои гледки.
На новата географска ширина би могъл да си намери и нова приятелка. Фактът, че няма да се задържи много там, го спасяваше от прекомерно обвързване.
И ето, стъпил в залата за посрещачи, срещу него се изпречи сияещата физиономия на Дмитри. Присвило очи, дребното човече възкликна:
— Знаех си… Забележителна прилика!
Уилям стоеше пред собственото си лице. Очевидно бе, че Антъни не иска да се афишира тяхното роднинство. От Уилям се очакваше да възкликне: „Удивително“! и всичко да се размине. Гениите диаграми на човечеството бяха достатъчно сложни. Допускаха прилика в различна степен, без роднинство.
Но Уилям бе хомологист, който не можеше да отмине с лека ръка сложностите на човешкия мозък. Чу се да казва:
— Сигурен съм, че това е Антъни, моят брат?
— Твоят брат? — възкликна Дмитри.
— Баща ми е създал две момчета от една и съща жена… Нашата майка. Те бяха ексцентрични хора.
След това пристъпи напред с протегната за поздрав ръка. На Антъни не му оставаше нищо друго, освен да я поеме… Инцидентът бе основна тема за разговор през следващите няколко дни.