Странник в рая

2.

Уилям Анти-Ау знаеше за Програмата Меркурий. Тя бе създадена много преди той да се роди и щеше да продължава и след неговата смърт. Отдаваше й значение толкова, колкото на марсианските колонии или на опитите да се населят и други астероиди.

Такива проекти стояха в периферията на съзнанието му и не представляваха интерес за него. Нито един проблем на космичното пространство не бе успял да го развълнува. Така беше до момента, когато в ръцете му не попадна снимка на участници в Програмата Меркурий.

Отначало вниманието на Уилям бе привлечено от името на единия. Тогава си спомни, че има брат. Фамилията му бе доста странна и със сигурност не съществуваха двама Антъни Смит.

Тогава се бе взрял в снимката. Не можеше да сбърка лицето. Насмешливо бе проверил и своята физиономия в огледалото. Нямаше грешка!

Беше му станало забавно, но и малко криво. Кръвни братя, колкото и противна да бе тази фраза. Какво можеш да направиш? Как можеш да промениш факта, че на родителите ти е липсвало въображение?

Трябва да е пъхнал несъзнателно фотографията в джоба си, когато се е подготвял да ходи на работа. В обедната почивка отново я бе открил. Доста добра репродукция, както всички по това време. Той я разглеждаше с интерес.

Колегата му, Марко Не-знам-кой-си-тази-седмица, попита:

— Какво гледаш, Уилям?

Уилям импулсивно му подаде снимката. Сякаш бе докосвал коприва.

— Това е моят брат — поясни той.

Марко заразглежда фотографията намръщен, после попита:

— Кой? Този, застанал до тебе?

— Не, този мъж съм аз. Искам да кажа, този, който прилича на мен. Той ми е брат.

Този път паузата бе по-кратка. Марко му подаде снимката и отбеляза безизразно:

— Имате едни и същи родители?

— Да.

— Майка и баща?

— Да.

— Каква нелепост!

— Предполагам си прав — въздъхна Уилям. — Според това тук, той е телеметрик в Тексас. На мен ми предстои аутистична работа там. Е, не виждам как този факт би ми попречил!

Уилям забрави за случилото се и по-късно същия ден изхвърли снимката. Не искаше настоящата му приятелка да разбира за нея. Тя имаше извратено чувство за хумор, което му бе втръснало. Радваше се, че няма настроение да бъде майка. Самият той бе създал дете преди години. Беше му помогнала една колежка — дребна брюнетка, Лаура или Линда бе, вече не си спомняше.

Бяха му припомнили за Рандъл доста време след това, може би година. Както бе забравил за него, така отдавна бе престанал да мисли и за своя брат.

Рандъл бе на шестнадесет години, когато Уилям за пръв път научи нещо за него. Детето бе живяло доста самотен живот, настанено в един пансион в Кентъки. Десетина дни, преди да решат да го унищожат, се бяха сетили да информират професора. Бяха изпратили рапорта до Научния институт по човека в Ню Йорк, въпреки че широкоизвестното му име бе Хомологичен институт.

Уилям получи сведението за Рандъл наред с много други. В него нямаше нищо специално, което да привлече вниманието му. Беше настъпило време за една от досадните командировки до пансионите в Западна Вирджиния. Замина за там. Най-досадно му бе, че трябваше петдесетина пъти да обещае, че отново ще се свърже с тях по телевизионния канал. Беше решил, че на връщане би могъл да се отбие и до пансиона в Кентъки.

Не очакваше нищо специално.

Въпреки това не беше разглеждал генетичната диаграма на Рандъл и десет минути, когато изиска от Института компютърната му калкулация. После, изпотен, се отпусна тежко в стола. Като си помисли, че един невинен импулс го бе довел в Кентъки. Ако не го беше направил, Рандъл можеше да бъде унищожен. Представяше си как му инжектират лекарство, което безболезнено щеше да го приспи навеки. Въпросното лекарство имаше поне двадесет имена, но Уилям го наричаше „Нирвана моя“.

— Как е пълното му име, госпожо? — попита той директорката.

— Рандъл Никой, професоре.

— Никой! — възкликна Уилям.

— Да, избра си го миналата година.

— И това не означава нищо за Вас? Не Ви мина през ум да докладвате за него още тогава?

— Не ми изглеждаше важно… — Директорката се изчерви.

Уилям й направи жест с ръка да замълчи. Наистина, как би могла да знае? Генетичната му карта по нищо не се отличаваше от критериите, описани в учебниците. Комбинацията, която Уилям и неговите сътрудници бяха приложили, беше едва уловима. Бяха я разработвали двадесет години върху аутистични деца. Всъщност, досега не бяха я виждали проявена в практиката.

А те щяха да го унищожат!

Марко, най-упоритият от сътрудниците му, много пъти се бе оплаквал от пансионите. Прекалено бързаха да извършат аборт преди или след термина. Той настояваше всяка генна диаграма да бъде оставена да се развие, с цел първично сканиране. Унищожаване, без консултация с хомологист, не трябваше да се допуска.

— Нямаме достатъчно специалисти — бе възразил тъжно Уилям.

— Поне би трябвало да проверим генната комбинация в компютъра — настоя Марко.

— За да спасим всичко, от което бихме имали нужда?

— За хомологичната наука изобщо. Трябва да приложим в практиката всяка генна диаграма, ако искаме да разгадаем себе си. Аномалиите и чудовищните комбинации биха ни дали повече информация. Експериментите ни в областта на аутизма хвърлиха повече светлина върху хомологията от всичко останало.

Уилям, който предпочиташе израза „генетична физиология на човек“ пред хомология, поклати глава.

— Но трябва да постъпваме внимателно. За опитите ни е необходимо специално разрешение, а обществото не е благосклонно настроено към тях. Играем си с човешки живот.

— Безполезен живот, достоен за изключване всеки момент.

— Безболезненото и бързо изключване е едно нещо. Нашите експерименти, които продължават с години и водят обикновено до неприятен изход, са друго нещо.

— Понякога помагаме на индивидите.

— Но понякога не го правим.

Спорът беше безсмислен. Нямаше да ги доведе до никъде. Истината бе, че прекалено малко аномалии вършеха работа на хомологистите. Нямаха основание да подтикват човечеството към увеличаване на неговата численост. Травмата, нанесена от Катастрофата, никога нямаше да се заличи, дори и с техните експерименти.

Социолозите отхвърляха трескавия подтик към изследване на космическото пространство, призван да компенсира нанесените щети…

Е, няма значение…

Никога досега не бе създавано нещо, подобно на Рандъл Никой. Поне не за Уилям. Бавното проявление на аутизма, изразено с характерно, изключително рядко подреждане на гените, им даваше специфична информация. Знаеха за Рандъл много повече, отколкото за който и да било еквивалентен пациент преди него. Дори в лабораторията разполагаха с последните му мисли, преди да се затвори в себе си и да стане апатичен към обкръжаващата го действителност.

Тогава започнаха да забавят процесите при Рандъл. Удължиха времето за действие на изкуствените стимули, за да проучат функцията на мозъка му. От неговите характеристики извадиха заключение за дейността на нормалния човешки мозък.

Бяха събрали толкова много данни, че Уилям се превърна в оптимист. Най-сетне повярва, че мечтата му да премахне аутизма, ще се превърне в реалност. Почувства се горд от избора на своята фамилия Анти-Ау.

Беше в апогея на еуфорията, предизвикана от резултатите на работата върху Рандъл, когато получи предложението от Далас. Струваше му доста усилия да зареже досегашните си задачи и да се захване с друг проблем.

Поглеждайки назад, той така и не успя да си обясни защо се бе съгласил. В края на краищата бе доволен от избора си, но не успя да разгадае причината. Невъзможно бе да е предвидил още от начало докъде ще го доведе това! Дали подсъзнателно снимката с брат му не бе изиграла своята роля?

Антъни работеше в Далас. Уилям сега си спомни, че е ангажиран е Програмата Меркурий. Към този факт трябваше да се съсредоточи обяснението. Уилям преглътна на сухо. Леко подрусване му подсказа, че пътуването е завършило. Какво ли го очаква?