Странник в рая

10.

Буквално целият персонал на Проекта Меркурий бе на разположение и очакваше решителния момент. Антъни, който нямаше специална задача, стоеше най-отзад и наблюдаваше мониторите. Роботът се бе активирал и изпращаше визуални съобщения. Замъглените образи вероятно представляваха повърхността на Меркурий.

По екрана пробягнаха сенки. Антъни не можеше да определи дали са неравности на терена. Хората на контролния пункт, които анализираха данните, изглеждаха спокойни. Никоя от малките червени лампички, които индикираха тревога, не присветваше. Погледът на Антъни следеше повече ключовите наблюдатели, отколкото екрана.

Той трябваше да бъде долу, в компютърната зала, с Уилям и другите. Компютърът щеше да бъде включен при безаварийно кацане. Всички очакваха този момент.

Сенките, прелитащи през екрана, зачестиха. Роботът се спускаше. Дали не го правеше прекалено бързо?

Последва едно последно замъгляване, което постепенно избледня. Дочуха се отчетливи звуци. Трябваше да мине време, за да осъзнае Антъни съобщението:

— Извършено е меко кацане!

Всички започнаха да се поздравяват, докато на екрана картината отново не се промени. Разговорите и смехът секнаха, като отрязани с нож.

Всички наблюдаваха как картината става по-контрастна. В заслепително слънчево сияние бе огряна огромна скала. От едната страна бе искрящо бяла, а от другата — мастилено-синя. Картината се премести отдясно наляво, сякаш я следяха чифт очи. Появи се и една метална ръка, като че ли очите разглеждаха и тялото на своя притежател.

Антъни се чу да крещи:

— Компютърът се е включил! — Той се втурна надолу по стълбите, оставяйки след себе си нарастващи гласове. — Уилям… — крещеше той, връхлетял в компютърната зала. — Всичко е перфектно, толкова е…

Уилям с жест го накара да замълчи.

— Тихо, моля те! Искам роботът да възприема само своите усещания!

— Мислиш, че ни чува?

— Може би — да, не съм сигурен. — В залата, където бе разположен компютърът Меркурий, имаше друг, по-малък екран. Сцената на него сега бе различна. Роботът се движеше.

— Роботът преживява нещата по свой начин. Първите му стъпки ще са малко тромави. Съществува седемминутно забавяне между стимулите и отговора.

— Но той вече ходи по-уверено от Аризона, не мислиш ли, Уилям? Нали е така? — Антъни бе сграбчил рамото на своя брат и не откъсваше очи от екрана.

— Сигурен съм в това, Антъни — отговори той.

Слънцето огряваше топлия, контрастиращ в бяло и черно, свят. Бяла светлина на фона на тъмното небе и блестящата повърхност се изпъстряше с черни сенки. Всеки сантиметър от метала поглъщаше ведрия, благ аромат на Слънцето и контрастираше с пълзящата миризма на смърт, идваща от неосветената страна.

Той вдигна ръка и започна да брои пръстите си. Горещо, горещо… Поставяше всеки пръст в сянката на другия и горещото бавно отмираше. Промяната в осезателността му позволи да усети чистия, успокоителен вакуум.

Не беше абсолютен вакуум. Той вдигна високо двете си ръце и се протегна. Чувствителните зони на дланите му усетиха изпаренията — тънкия, фин примес на калай и олово сред изобилие от живак.

По-наситен мирис лъхаше от краката му. Силикати във всичките им разновидности, маркирани с отчетливото докосване на метални йони. Той придвижи леко единият си крак по хрускавата земя. Усети промяната като лека и нечувана досега симфония.

И над всичко това стоеше Слънцето. Той вдигна поглед към него — огромно и кръгло, ярко и горещо… Ясно долови неговата радост. Наблюдаваше меките извивки на възвишенията по диска и слушаше припукванията им. Усмихнатото лице го обливаше с щастлива музика. Когато затъмни фона, червеното на издигащите се езици от водород изригнаха в мек контраалт. Пригласяше им плътният бас на тъмните петна. Ритъмът определяха пулсиращите гама-лъчи, просмукани с космичен прах. Но най-осезателно му въздействаше полъхът на вечния вятър, който го караше да тържествува.

Той подскочи. Издигна се във въздуха със свобода, каквато не бе чувствал до този момент. После се затича. Тялото му перфектно реагираше на този ликуващ свят, на този рай, където най-сетне бе открил себе си!

Странник, толкова отдавна загубил се… Най-сетне бе открил рая!

— Всичко е наред — отбеляза Уилям.

— Но какво прави? — извика Антъни.

— Програмата е задействана. Проверява своите усещания. Извършил е редица визуални проучвания. Затъмнил е Слънцето и го е изучил. Направил е проби на атмосферата и почвения състав. Всичко върви по план.

— Но защо тича?

— Това вече е негова идея, Антъни. Щом искаш програмата на компютъра да прилича на човешки мозък, трябва да очакваш и негови, собствени инициативи.

— Тичане! Подскачане! — Антъни обърна разтревожен взор към Уилям. — Ще се нарани! Ти имаш власт над компютъра! Накарай го да спре!

— Няма да направя нищо подобно — отговори рязко Уилям. — Ще поема риска от нараняване. Не разбираш ли? Той е щастлив! Досега беше на Земята — един свят, за който не беше приспособен. Сега е на Меркурий. Тялото му идеално пасва със средата там. Стотици учени извършиха тази адаптация и успяха! Попаднал е в рая. Позволи му да се наслаждава!

— Да се наслаждава! Та той е само робот!

— Не говоря за робота. Имам предвид мозъка… Мозъкът, който функционира тук!

Компютърът Меркурий, поставен под стъклен похлупак и внимателно обвит в най-разнообразни жици, дишаше и беше жив.

— Рандъл е в рая — продължи Уилям. — Той откри света, заради който аутистично страда на този. Сега е попаднал на земя, идеално отговаряща на неговото ново тяло.

— Изглежда се укроти — учуден отбеляза Антъни, вперил поглед в екрана.

— Разбира се. Той ще върши цялата работа преди всичко за собствено удоволствие.

Антъни се усмихна и рече:

— Значи успяхме, Уилям? Двамата, ти и аз, го направихме! Да се присъединим ли към другите и да им дадем възможност да ни приветстват?

— Заедно? — попита Уилям.

— Заедно, братко!