Странник в рая

5.

Малко успокоение бе за Антъни да види колко съжалява Уилям за стореното.

Двамата седяха заедно след вечеря същия ден.

— Приеми моите извинения — каза Уилям. — Не мислех, че истината ще направи такова впечатление! Слушай, не съм подписал още никакви документи. Мога да си тръгна.

— И какво ще постигнеш с това? — попита грубо Антъни. — Сега всички знаят. Две тела с едно лице! Направо да ти се доповръща!

— Ако си тръгна…

— Не можеш да го направиш! Цялата история е по моя идея!

— Да ме командироват тук? — От изненада веждите на Уилям хвръкнаха нагоре.

— Разбира се, че не! Предложих да поканим хомологист. Как бих могъл да предвидя, че това ще си ти?

— Но ако си тръгна…

— Забрави! Единственото, което трябва да направим, е да се примирим със ситуацията. След това… Няма значение! Всичко е простено на победителите.

— Не съм сигурен, че бих могъл…

— Длъжни сме да опитаме! Дмитри ще възложи задачата на нас. „Двамата сте братя“ — заимитира тенора на Дмитри Антъни. — „Разбирате се и защо да не работите заедно?“ — После продължи гневно със собствения си глас: — Така че нямаме изход. Да започнем с твоята област, Уилям! Обясни ми какво означава терминът „хомология“!

Уилям въздъхна.

— Още веднъж те моля да приемеш моите извинения! Аз работя с аутистични деца.

— Страхувам се, че не разбирам.

— Накратко, занимавам се с деца, които нямат връзка с околния свят. Затворили са се в себе си и никой не може да ги изтръгне от това състояние. Надявам се един ден да ги излекувам.

— За това ли си се нарекъл Анти-Ау?

— Всъщност, да.

Антъни се изсмя късо, но не му беше весело. Уилям студено отбеляза:

— Това е достойно име!

— Сигурен съм в това — измърмори по-малкият брат, без да се чувства задължен да се извинява. Върна се на предишната тема. — И постигаш ли някакъв прогрес?

— Към лечението? Е, не много, но започнах да ги разбирам. И колкото повече ясно ми става… — Гласът на Уилям стана по-топъл, а погледът — отнесен. Антъни познаваше това състояние. Удоволствие бе да говориш за онова, сграбчило сърцето и ума ти, повече от всичко останало на този свят. Достатъчно често и той самият изпадаше в такова състояние.

Слушаше внимателно обясненията за област, върху която никога не се беше замислял. Точно по същия начин щеше да го слуша и Уилям.

Ясно си спомняше всичко. Понякога имаше моменти, когато му бе трудно да разбере обясненията. След време с учудване осъзна, че си спомня всичко, дума по дума.

— Бяхме сигурни, че аутистичното дете има възприятия и дори ги интерпретира по лишен от наивност начин. По-скоро, когато не одобрява нещо, то го отхвърля. Това не го лишава от способността за пълна комуникация в случай, че някое възприятие е по вкуса му.

— О! — възкликна Антъни, просто за да покаже, че слуша.

— Когато не одобрява теб така, както не одобрява и останалия свят, не можеш да го измъкнеш от аутизма му. Но ако го поставиш в състояние на съзнателен арест…

— В какво?

— Това е способ, при който отделяме функционално мозъка от тялото и наблюдаваме неговата физиология. Това е доста сложен метод, разработен в нашата лаборатория. Всъщност…

— Авторът си ти?

— Да. — Уилям се бе изчервил от удоволствие. — В ареста на съзнанието ние захранваме тялото с програмирани фантазии и наблюдаваме мозъка чрез диференциална електроенцефалограма. Научаваме много за предпочитаните възприятия на аутистичния индивид. Оттам вадим заключения за мозъка като цяло.

— О! — Този път възхищението на Антъни бе истинско. — Ще можеш ли всичко, което знаеш за мозъка, да адаптираш към компютъра?

— Не виждам как ще стане. И на Дмитри обясних това. Не разбирам нищо от компютри, а и мозъкът крие още много тайни от мен.

— Ами ако ти обясня принципа на компютъра, а ти ми разясниш мозъка?

— Това е изключително трудно…

— Братко… — Антъни се опита да не влага чувства в произнасянето на тази дума. — Братко, ти си ми длъжник! Моля те да помислиш върху нашия проблем! Моля те, опитай да приложиш познанията си за мозъка върху нашия компютър!

Уилям помисли малко и после рече:

— Разбирам твоето положение. Ще направя всичко възможно да ти помогна!