Странник в рая

3.

Антъни вече бе в залата за посрещачи и очакваше пристигащия експерт. Не беше сам, разбира се, а част от внушителна делегация. Нейният размер недвусмислено отчиташе степента на тяхното отчаяние. Антъни принадлежеше към долните ешалони. Присъствието му тук се обясняваше с факта, че той бе дал предложението.

Не се чувстваше комфортно от това. Сам се бе напъхал на лъва в устата. Бяха го похвалили, разбира се, но винаги се подчертаваше, че той е направил предложението. Ако то претърпи провал, всеки щеше да се измъкне и щяха да го оставят сам на вълците.

Много пъти се бе питал дали смътният спомен за неговия брат-хомологист не бе провокирал намесата му. Може и така да беше, а може и да не е. Положението с проекта бе така отчайващо, че той щеше да измисли нещо, независимо от факта дали изобщо има брат.

Проблемът бяха близките планети…

Луната и Марс вече бяха колонизирани. По-големите астероиди и сателитите на Юпитер бяха овладени. Плановете включваха пътуване до Титан, най-големия спътник на Сатурн. Въпреки че нямаше проблем да се изпратят хора на седемгодишно пътешествие към външната част на Слънчевата система, доближаването към вътрешните планети оставаше невъзможно. Пречеше им страхът от Слънцето.

Венера беше по-малко привлекателната от двата свята, кръжащи около Земята. Меркурий, от друга страна…

Антъни още не беше включен в екипа, когато Дмитри Лардж бе убедил Световния конгрес да одобри Програмата Меркурий. По-късно Антъни бе изслушал записите с неговата реч. Може би експозето му бе импровизирано, но в него беше включил всички моменти, станали главни задачи на проекта по-късно.

Главният от тях бе, че биха сгрешили, ако чакат да се реши проблемът с влиянието на слънчевата радиация върху човешкия организъм. Условията на Меркурий бяха уникални. Там можеше да се постави станция, която да анализира Слънцето така, както от никоя друга планета.

Накратко, на Меркурий трябваше да се изпрати робот…

Можеха да конструират робот с подходящи характеристики. Приземяването му на планетата бе детска игра. Проблемът бе как да го използват след това.

Роботът можеше да извършва наблюдения и да контролира своите действия въз основа на заключенията от тях. Проектът изискваше неговите операции да бъдат сложни и деликатни, и в същото време — достатъчно стабилни. Не бяха сигурни какви наблюдения можеше да извършва.

За да бъде подготвен за всякакви възможни условия, роботът трябваше да бъде снабден с компютър. Някои подменяха този термин с „мозък“, но Антъни не го приемаше. Може би възразяваше, защото това бе областта на неговия брат? Няма значение, компютърът трябваше да бъде достатъчно сложен, за да позволи всестранни реакции на робота.

И ето, досега не бяха успели да конструират нещо такова, което да придвижат до Меркурий. Може би някога позитронните пътища щяха да се превърнат в детска играчка за кибернетиците, но явно този ден отстоеше далеч във времето.

Алтернативата бе роботът да изпраща на Земята всяко свое наблюдение. Компютър от Земята да ръководи следващите му действия въз основа на получените данни. Накратко казано, тялото на робота трябваше да бъде там, а мозъкът му — тука.

Стигнали веднъж до този извод, водещи инженери станаха телеметриците. Като такъв и Антъни бе привлечен към проекта. Той разработваше метод за получаване и изпращане импулси на разстояние от осемдесет до двеста и петдесет милиона километра. Изследваха безмилостното влияние на слънчевия диск върху тях.

Антъни се захвана за работа със страст. Струваше му се, че върши нещата с умение и постига успех. Преди всичко негова бе заслугата за конструирането на трите станции, изведени в постоянна орбита около Меркурий. Всяка една от тях изпращаше и получаваше импулси от планетата към Земята и обратно. Освен това орбиталните станции филтрираха слънчевите лъчи и бяха устойчиви на радиацията.

Трите еквивалентни орбитални станции отстояха на милиони хиляди километри от Земята. Обхващаха Северния и Южния полюс на плоскостта на затъмнение. Така можеха да получават импулси от Меркурий и да ги препращат на Земята и когато планетата застанеше зад Слънцето. От тази позиция никоя станция по земната повърхност не можеше да го прави.

Роботът беше невероятен екземпляр, създаден с усилията на кибернетици и телеметрици. Най-сложният от десет последователни модела. На ръст беше два пъти по-голям от човек и пет пъти по-тежък. Усещаше и можеше да извършва много операции… Ако успееха да го контролират!

Колко сложен трябваше да бъде компютърът, стана ясно веднага. Всяка следваща стъпка на робота трябваше да позволява различни усещания. Началните стъпки трябваше да бъдат засилени, следващите — също. Приличаше на шахматна игра. Телеметриците започнаха да използват компютър за програмиране на компютъра, който създава програмата на компютър, ръководещ робота.

Изобщо, безкрайно въртене в кръг и объркване…

Роботът бе базиран в една пустиня на Аризона и функционираше добре. Проблемът беше в компютъра, разположен в Далас. Той не функционираше безотказно тук, на Земята, а какво остава…

Антъни си спомняше деня, когато бе дал предложението. Беше 07.04.553-та. Представяше си го ясно, защото 07.04 беше голям празник за Далас. Отбелязваше петстотин години от деня на Катастрофата. По-точно, оттогава бяха изминали 553 години.

Беше по време на вечеря. Менюто бе съобразено с екологията на региона. Персоналът на Програмата имаше предимство в избора на блюдата. Антъни реши да опита печена патица.

Печената патица много му се услади. Може би нейният вкус го направи по-сърдечен и общителен. Всъщност всички бяха с приповдигнат дух. Рикардо започна пръв.

— Никога няма да успеем — каза той. — Трябва да признаем, че сме безсилни!

Със сигурност всеки си го мислеше, но досега никой не бе събрал кураж да го изрече на глас. Песимизмът щеше да унищожи и последния шанс да съживят програмата, която с всяка измината година западаше.

Обикновено Антъни не проявяваше оптимизъм, но сега може би му влияеше вкусната храна:

— Защо да не успеем? — попита той. — Кажи ми защо, и аз ще те оборя!

Предизвикателството беше явно и Рикардо присви очи.

— Искаш да ти кажа защо?

— Да!

Рикардо със замах извъртя стола си и се обърна към Антъни.

— Хайде, за никого не е тайна! Дмитри Лардж не го признава, но всички знаем, че за Програмата Меркурий ни е необходим компютър, сложен като човешки мозък. По тази причина само играем игрички със Световния конгрес да ни отпуска средства, а ние се въртим в един омагьосан кръг.

— Лесно ще оборя твърдението ти. Ти сам даде отговора — каза Антъни, самодоволно усмихнат. Защо го правеше? Дали причината не се криеше в приятното усещане в стомаха му, или просто искаше да се заяжда с Рикардо? Или го водеше неосъзната мисъл за брат му?

— Какъв отговор? — Рикардо скочи на крака. Беше много висок и необичайно слаб. Около фигурата му вечно се размяташе разпрана бяла престилка. Той скръсти ръце и се надвеси над Антъни, подобно дърводелски метър. — Какъв отговор?

— Твърдиш, че имаме нужда от компютър със сложността на човешки мозък? Добре, ще го създадем!

— Истината, идиот такъв, е, че ние не можем…

— Ние не можем, но други могат!

— Кои други?

— Специалистите по мозъка, разбира се! Ние сме само инженери. Нямаме представа колко сложен е мозъкът, нито дори какво съдържа. Защо не поканим хомологист за програмирането на компютъра? — Изрекъл това, Антъни погълна огромна хапка от плънката. Още си спомняше вкуса й, въпреки че бе забравил подробности от последвалите събития.

Тогава му се струваше, че никой не бе обърнал внимание на предложението му. Последва смях. Сякаш околните ги развесели фактът, че Антъни се бе измъкнал от ситуацията и бе поставил Рикардо натясно. Впоследствие, разбира се, всеки се кълнеше, че е погледнал сериозно на предложението.

Рикардо пламна. Посочи с пръст към Антъни и рече:

— Напиши това! Искам да изложиш предложението си писмено! — По-късно Рикардо бе обяснил, че реакцията му била продиктувана от ентусиазъм.

Както и да е. Антъни написа своето предложение.

Дмитри Лардж се бе вкопчил в него. В личен разговор с Антъни той го бе потупал по рамото и го бе уверил, че самият той обмислял такъв вариант. Просто не му стигнало време да го напише. Да, така е по-удобно в случай, че се провалят, помисли Антъни.

Дмитри Лардж започна да търси хомологист. Антъни не се присъедини към тази задача. Нямаше представа от тази наука, нито познаваше някой специалист. С изключение на брат си, разбира се. Но до този момент не се беше замислял за него. Поне не съзнателно.

И ето го сега в залата за посрещачи с незначителна роля в проекта. Вратата на самолета са отвори, гостите започнаха да слизат. Последваха ръкостискания и поздрави. Антъни се озова срещу собственото си лице.

Страните му запламтяха. В този момент му се искаше да бъде на хиляди километри от тук!