ГЛАВА 6

Соломон влезе в пещерата. Хайуд маунтин беше доста далеч от ранчото му. Не без известен натиск от негова страна, един от ратаите в ранчото на Натсънови му каза, че Дънкан се намира в любимото си скривалище с някаква жена.

Ужасен вик привлече вниманието му и той влезе по-навътре в пещерата, където Дънкан биеше едно момиче.

— Не е ли малко млада? — попита Соломон, опитвайки се да прикрие яростта, която го обземаше. Някога Фанси също беше млада, красива, любяща…

Дънкан замръзна над момичето Ужасеното й изражение беше за Соломон като удар в стомаха Фанси… Фанси… тичаща из полето… а после превърнала се в проститутка.

— Почти е пораснала — каза Дънкан и тромаво се надигна. — Платил съм си. Искаш ли я?

Момичето грабна дрехите си и се втурна покрай Соломон. Лицето й беше подуто и насинено, устните й кървяха.

— Уроци ли й преподаваш? — попита Соломон, после се обърна към момичето. — Изчакай ме отвън, ще те отведа оттук.

Дънкан сграбчи пистолета си.

— Спомняш ли си това място, Соломон? Дошъл си ми на гости?

— Хич не си предпазлив, Дънкан — каза тихо Соломон.

Гледаше мъжа, който бе обезчестил Фанси и който го бе приковал към стената на същата тази пещера. Погледна към веригите на стената и си спомни как кръвта течеше от ръцете му.

— Тази работа е между мен и теб — каза той.

— Ще те убия. Ти ме осакати. Но аз получих отмъщението си. При всеки удобен случай си го изкарвам на онова копеле — Кип. И принудих сестра ти да работи в най-долнопробните публични домове.

— Фанси е мъртва, Дънкан, и ти си този, който я вкара в гроба.

— Тя ме обичаше. Но ти имаш и друго момиче, нали. Още една женска, която очаквам с нетърпение да порасне.

Соломон изстина. Свали колана с пистолета си.

Извади едно късо въже и започна да го увива около китката си. Смяташе да се бие честно, като завърже едната си ръка.

— Искам да е честно…

— Беше ли честно, когато стреля по мен? — извика Дънкан като обезумял и сграбчи една дъска.

Соломон се наведе, хвана дъската, изтръгна я от ръката на Дънкан и я захвърли настрани. Дънкан отново се втурна към него, но Соломон го удари и Дънкан падна на колене. Соломон го хвана за косата.

— Не забравяй това. Имаш късмет, че си жив, но само ако се приближиш до Гарнет, ще те убия.

— В такъв случай… по-добре… ме… убий сега — успя да каже Дънкан, докато Соломон го завлече до веригите и го завърза там.

Изля една кофа вода върху главата му.

— Искам да чуеш какво ти казвам. Ще повисиш тук известно време, също като мен, и може би ще се поохладиш.

— Ще… те… убия. И тебе, и копелето ти, и момичето, Гарнет… заради това.

— Само да докоснеш децата, и ще те довърша — каза хладно Соломон и другият мъж изпадна в безсъзнание.



Кайро се облегна назад във ваната. След като Соломон бе тровил живота й в продължение на две седмици, третата седмица на юни беше прекрасна… и спокойна без Соломон Улф. Тя използва затишието, за да се поуспокои, и сега се чувстваше готова за всякакво предизвикателство.

Беше се насладила на цяла седмица без хищника. Осъзна, че говори на глас, когато Куигли, който втриваше благовонни масла в кожата на лицето й, се усмихна.

— Хищника ли, мис Кайро? Чудя се кого ли имате предвид.

— Соломон Улф. И недей да ме дразниш. Тази почивка направи чудеса. Ако ми даде още малко време, ще си възвърна цялото самообладание… Не че някога съм срещала затруднения в това отношение, Куигли. Добра съм в билярда, както винаги. Но този човек ме дразнеше и аз удрях прибързано.

— Да, мадам — съгласи се прекалено бързо Куигли. — Разбрах, че той разширява къщата си. Някои от фермерите, които познавали някакъв човек на име Оул, му помагат. Може би се готви да си вземе жена, която да се грижи за детето му.

— Гарнет му е племенница. Тя ми каза. Явно Соломон я е измъкнал от Барбари Коуст в Сан Франциско. Бедното дете.

Кайро харесваше момичето — беше пряма и сладка. Напомняше й за малката Етел, дъщерята на търговеца на коне, която се опитваше да оцелее… да осигурява храна за семейството и да поддържа крантите на баща си живи, докато ги продаде.

На Кайро й се искаше да защитава момичето така, както някой трябваше да защитава навремето Етел. Замисли се върху това, но реши, че няма майчински инстинкти. Беше ги изразходила всичките, преди още да навърши десет, грижейки се за майка си и за по-малките си братя и сестри.

Въпреки че имаше синове, майчинските инстинкти на Бланш не бяха особено силни — това пораждаше болката у Кип, беше твърде очевидна.

— Хм. Това хлапе е ненадмината джебчийка.

— Тя се е научила да оцелява, Куигли, точно както ние двамата с теб. Бърнард би казал, че всичко, от което се нуждае, са няколко урока по произношение.

Куигли изсумтя.

— Произношение? От това момиче никога не би могло да излезе дама. Не бих казал, че обожавам това дете, мадам. Думите, които използва, са толкова мръсни, че някои от тях дори не съм ги чувал. Бланш и Соломон Улф си подхождат. Пепелянката и драконът.

Кайро потрепери. Спомни си лицето му до своето, топлия му дъх… Той беше точно както всеки друг мъж… готов да вземе това, което иска.

Наистина ли беше като другите мъже? Какво я караше да настръхва от докосването му?

Изстиска гъбата и се загледа във водата, търсейки отговорите на въпросите си за Соломон Улф. Тя, разбира се, нямаше голям опит в тези неща, а Соломон използваше трикове, каквито не бе и очаквала от такъв груб на вид мъж.

— Той целува толкова сладко — промълви тя.

Спомни си как блеснаха очите му, когато започна да хвърля разни неща по него. Напомняше й за момче, което си играе. Но не и когато легна между краката й, където никой друг мъж досега не е бил. Беше толкова твърд и голям. Знаеше как да накара бедрата й да треперят и как да гледа гърдите й, сякаш искаше да…

Тя стисна бедра. Зверчето на Соломон никога нямаше да влезе между тях.

Кайро преглътна. Соломон сигурно бе заселил целия Запад с копелетата си, без да се интересува за тях. Чернооки деца, които приличат на Гарнет. Кайро се загледа в гъбата. Очите на Кип бяха също така сурови, също толкова черни.

Бързо прогони мисълта, че синът на Бланш също би могъл да е дете на Соломон. Не беше възможно Кип и Соломон да имат кръвна връзка.

— Момичето ще ми липсва. Но не и вуйчо й — промърмори Кайро. Умът й се зарея в мечти за Ню Йорк. — Първото ястие, което ще си поръчам в Ню Йорк, ще са стриди. А ти, Куигли?

— Би било чудесно. Очаквам с нетърпение собствената си оранжерия.

— Ще ти купя най-голямата, най-хубавата оранжерия, а също и ателие за шиене на дрехи, а аз ще имам най-прекрасната гостна в Ню Йорк. Ще трябва да наемем прислуга, Куигли, имай го предвид.

— Само ако мистър Улф спре да изчерпва спестяванията ни. — Той спря, когато тя се намръщи. — Бихте могли да промените правилата.

— Опитах се, но както сам знаеш, този, който ме предизвиква, сам избира играта, а Улф е много добър в билярда. Дори става все по-добър…

— Ако нямаше толкова опит, щеше да бъде лесна плячка.

— Да, харесва ми да мисля за него по този начин… като моя плячка. Приготвил ли си лимоновия сок за изплакване на косата ми?



Тази вечер Кайро се смя много на разказите на Сам Джонсън за опитите на жена му да готви. Бедната Бетси Джонсън току-що бе минала покрай салона, поглеждайки към мъжа си през прозореца. Той вдигна чаша към нея, наслаждавайки се на независимостта си за вечерта и на прекрасната си пържола.

Кайро погледна към дългото огледало над бара, любувайки се на изсветлялата си коса. Без Соломон Улф наблизо животът отново й се струваше привлекателен и забавен.

Тя се усмихна леко и се загледа в мъжките отражения в огледалото. Тук бяха Текс и Рой — двама тексасци без фамилни имена, по всяка вероятност престъпници, но пък иначе бяха истински джентълмени. После плешивата глава на Томас Ендив, вдовец от Бостън, който полагаше големи усилия да похарчи наследството от жена си. Едрият Алек Еразмус от руско-еврейски произход и дребничкият му приятел Пити…

Лицето, което се появи зад това на Пити, я накара да стисне здраво ръба на бара. Соломон Улф кимна на Куигли, а Гарнет се втурна между двамата мъже към масата си.

Кайро изпъна рамене, притисна ръка към корема си и се насили да се усмихне на Соломон. Той застана в средата на салона — едър, силен, груб, непоклатим. Тя тръгна към него и пътьом кимна на Джеймс Харингтън.

Не й харесваше видът на Соломон след едноседмичното му отсъствие. Той искаше още — искаше да й отнеме мечтите за Ню Йорк.

Не й харесваше начинът, по който очите му я следяха — сякаш е вълк, дебнещ плячката си.

Не й харесваше неприятното свиване в стомаха, напрежението в мускулите й.

— Мислех, че си се наситил — промълви тя, като докосна рамото му с ветрилото си.

Той стоеше пред нея, без да помръдва. Миришеше на сапун и кожа, но някакъв почти неуловим мъжки аромат я накара да настръхне. Тя отвори рязко ветрилото си и го затвори в опит да забрави всеки спомен за Соломон в леглото си. Той погледна към устните й и тя потрепери.

— Е? — нетърпеливо се обади тя. — Какво искаш?



Два часа по-късно Кайро сграбчи с изпотени ръце ръба на масата. Той току-що я бе предизвикал да заложи последните си пари.

— Няма да сложа двете части на щеката на масата — сопна му се тя в отговор на предложението му.

Никога нямаше да се предаде на този мъж.

— Можеш ли да готвиш? — попита той, докато минаваше покрай нея.

— Аз играя билярд — отвърна тя дрезгаво. Беше я яд, че уменията й, масата й и червените топки я бяха предали. — Аз съм бизнесдама, професионален играч на билярд.

Соломон се наведе над масата, на която бе спечелил всичките й пари, и я погледна.

— Залагам тези пари и обещанието никога повече да не играя с теб срещу…

Кайро затаи дъх. Тълпата спря да говори и всички се втренчиха в Соломон. Приближиха се по-близо до Кайро и мъжа, който можеше да я победи.

— Срещу какво? — окопити се най-сетне тя. Какъвто и залог да искаше Соломон, тя трябваше да приеме. Трябваше да си върне спестяванията…

— Това — каза той, извади старата брачна халка и я търкулна по зеленото сукно.

Тя се втренчи в малкия златен пръстен. Стойността му беше незначителна, а те играеха за хиляди долари.

— Не разбирам.

Изведнъж суровата му маска падна. Очите му сега гледаха тревожно.

— Брак. С мен.

— Не! — Тя стисна силно щеката си. — Аз те ненавиждам.

— Не съм те молил да ме харесваш.

— Но ти говориш сериозно! — възкликна тя. Той кимна.

— Гарнет има нужда от грижи. Само за една година. Ти не си кой знае какво, но тя изглежда те харесва. Може би ще успееш да позагладиш острите й ръбове, поне дотолкова, че някоя друга жена да успее след това да се справи с нея.

— Сигурно се шегу… — Кайро сграбчи масата. — Говориш сериозно!

— Ако изгубиш, ще се омъжиш за мен. Ще останеш моя жена, докато изтече една година. Толкова време ще е нужно, за да потръгне ранчото ми. — Той се наведе и започна да удря топките. Погледна я. — Нямам цяла нощ на разположение.

— Не — промълви тя.

— Всичко, което трябва да направиш, е да сложиш двете части на щеката на…

Кайро свали един пръстен с голяма перла и го хвърли на масата. После разкопча огърлицата с черни перли и висулка от диамант и също я сложи на масата.

— Сигурна съм, че това покрива част от твоя залог. Включвам и останалите си бижута.

Тя затвори очи. Бърнард й беше казвал, че една дама не залага нищо друго, освен пари. Соломон я беше съсипал, беше я принудил да направи този унизителен залог… Мразеше го от дъното на душата си.

Искаше да го унищожи, точно както той бе унищожил мечтите й за Ню Йорк.

Соломон застана пред нея и тя твърде късно осъзна, че ръцете му я заклещиха към масата. Тя погледна към клиентите си, които наблюдаваха сцената с интерес.

— Не искам бижутата ти. Какво е още един мъж в повече?

— Живяла съм само с един мъж, въпреки че това не е твоя работа, мистър Улф. И освен това милият Бърнард беше джентълмен.

— Ммм. — Погледът му се закова върху устните й и тя осъзна, че току-що ги е облизала. — Английският барон?

— Господи, но ти се занимаваш и с клюки! — изстреля тя.

Гърдите му се притискаха към нейните. Сърцето й бясно биеше, а това не й харесваше.

— Омъжена ли си в момента? — попита той и това я изненада.

— Разбира се, че не съм! Махни се от мен, мистър Улф.

— В тази област неомъжените жени трудно се справят сами. Гарнет има нужда от жена като теб… Засега. Баронът може да е бил джентълмен, но не разчитай на същото, що се отнася до мен.

— Ти и милият Бърнард нямате нищо общо. Знам, че не си галантен.

— Ти не си ми по вкуса. Ако тук имаше някоя жена, която може да се справи с Гарнет, нямаше и да помисля за теб…

— Като за съпруга? Каква щастливка съм!

— Тръгвам си и оставям халката. Но ще се върна ще заложа всичко, включително ранчото, срещу твоето обещание да се омъжиш за мен. — Той сложи ръка на талията й и леко натисна. — Никога не съм смятал, че си страхливка, Кайро — каза тихо той, като гледаше подигравателно в очите.

Отиде при Гарнет, която вече беше заспала, и я взе на ръце.

Кайро го проследи с поглед. Гарнет сънливо й махна за довиждане и се сгуши на рамото на вуйчо си.

— Никога, мистър Улф, — устните на Кайро трепереха. — Никога.



Следващата вечер Соломон седеше с Гарнет на една маса и наблюдаваше играта на Кайро с клиентите й. Тя се опитваше да не му обръща внимание. Когато мина покрай масата им, Соломон протегна единия си крак пред нея.

— Много добре се справяш тази вечер, Кайро.

Тя дръпна полите си далеч от ботуша му.

— Ще прибера пръстена ти.

— Засега го задръж. Не оттеглям залога си, макар че мнението ми за спортния ти дух става все по-лошо. Изглеждаш така, сякаш ще си опаковаш багажа и ще избягаш, преди още утрото да е настъпило. — Той сви рамене. — Не очаквах подобно нещо от теб.

— Мислиш ли, че ме интересува какво е мнението ти за мен? Никога няма да се омъжа за теб, мистър Улф. Дори и за една година… или докато се появи някоя по-подходяща.

Погледът му бавно се плъзна надолу по тялото й.

— Може би наистина ще си съвсем безполезна в едно ранчо.

— Да, така е — отвърна глухо тя. — Не съм подходяща за това, което търсиш.

Тогава той се усмихна бавно, влудяващо. Извади една пура, запали я, изпусна дима на кръгчета и се загледа в тях.

— Лейди, ти си една страхливка.

Тя махна с ръка, за да прогони дима.

— А ти, сър, не си никакъв джентълмен.

— Никога не съм претендирал, че съм — отвърна той и издуха още едно кръгче. — Но пък винаги съм работил за прехраната си.

Тя отново махна с ръка, за да прогони дима. Искаше й се и него да прогони.

— Аз също.

Той повдигна въпросително вежди, припомняйки мнението си за нея като за мързелива, добре гледана жена.



Същата тази нощ Кайро се събуди, обляна в студена пот, беше стиснала една възглавница, а одеялата бяха събрани на кълбо. Беше сънувала нещо ужасно — майка й раждаше и крещеше от болка, а брачната й халка блестеше на ръката й.

— Жената е собственост на мъжа — промълвиха побелелите устни на майка й. — Тя прави това, което той й каже, независимо дали трябва да ражда деца, или да работи на полето, или…

Кайро потрепери при спомена за изплашеното, гладно дете, което гледаше майка си, гърчеща се в родилни болки…

— Бракът означава, че трябва да правиш това, което казва мъжът ти, момиче — чу тя гласа на майка си от миналото. — Ти си негова собственост, щом си негова съпруга.

— Никога… Никога… — прошепна Кайро с треперещ глас. — Няма да се омъжа за Соломон Улф.



— Има само една причина още да си жив — каза тихо от вратата на дюкяна за седла Кип. — И това е Кайро.

Клиентите се изнизаха бързо от магазина и продавачът разтревожено изгледа Соломон и Кип.

— Много ще съм ви благодарен, ако уредите спора си отвън — каза той с надежда в гласа.

Соломон остави юздата, която смяташе да купи. Беше се чудил кога ли Кип ще разбере за предизвикателството му към Кайро. Беше отнело повече време, отколкото бе очаквал, а сега вече беше последната седмица на юни. Живееше във Форт Бентън вече един месец и смяташе да се ожени за Кайро до края на юни.

С неговата халка на пръста тя не би могла да се омъжи за Кип. Наистина мислеше, че тя е единствената жена, която може да опитоми Гарнет. Кайро сякаш по инстинкт усещаше как да приласкава момичето.

Но имаше и още нещо — страстното желание да я има. Двамата бяха борбени натури и той не можеше да остави играта им да приключи просто така. Не и преди да е разбрал защо, по дяволите, Кайро Браун го вълнуваше така, както никоя друга жена след Бланш. Искаше да се ожени за нея от чист инат, от някаква дяволска потребност да се тормози. Зачуди се каква беше думата за това и изведнъж се сети — перверзност. Неестествената нужда да поеме по най-трудния път — и Кайро точно отговаряше на тази нужда. Беше като роза — красива, но с остри бодли. Човек би трябвало да е луд, за да иска да се забърква с нея.

Но той точно това бе направил. Соломон трябваше да си признае, че когато станеше въпрос за Кайро Браун, от главата му изчезваше всякакъв здрав разум.

Погледна към сина си.

— Здравей, Кип.

— Хлапето е при Кайро. Изглежда, че е очарована от него. Нямам нищо против да я отгледам — каза Кип, сложил ръка на пистолета си.

— Много мило от твоя страна.

— Хайде да приключим въпроса. Никакъв изхабен старец няма да ми вземе жената. Единственият мъж, за който Кайро ще се омъжи, съм аз.

Соломон държеше шапката си в ръце, давайки на Кип да разбере, че няма намерение да стреля.

— Тя има избор. Може да не играе с мен или пък да ме победи.

— Ще се осмелиш да заведеш една изискана дама в онази безводна пустош? — Кип дори не си правеше труда да прикрива гнева си.

— В ранчото ми има извор и дамата може да откаже — отвърна равно Соломон. Чудеше се как синът му е оцелял в компанията на Бланш, Дънкан и Едуард.

— Събирай си багажа и изчезвай оттук или си мъртъв. — Черните очи на Кип горяха.

Тълпата, която се беше събрала по прозорците и пред вратата, започна да шушука. Кайро влезе в дюкяна, облечена в розова копринена рокля. Водеше Гарнет за ръката.

— Какво става тук?

— Ще има стрелба — промълви Гарнет твърде тихо и твърде проницателно за едно шестгодишно дете. — Кип, няма да застреляш Соломон, нали? — попита тя с треперещо гласче. По бузите й се затъркаляха сълзи.

— Никого няма да застреля. Просто се заплашват един друг. На мъжете това явно много им харесва. То е в кръвта им, макар че аз не виждам никакъв смисъл. — Кайро се наведе и избърса с носната си кърпичка лицето на Гарнет.

— Недей, Кип. Той не е кой знае какво, освен това е стар, но е всичко, което имам.

Соломон сложи ръката си на главата на детето и установи, че косата й е влажна, сякаш преди малко е била измита. Погали я нежно и тя се притисна към него.

— Много си красива — каза Соломон на племенницата си, за да разсее страховете й.

— Кайро направи сапунени замъци на главата ми и ми ги показа в огледалото. После ми направи корона. — Гарнет потрепери и се вкопчи още по-здраво в Соломон. — Кип?

— Кип няма да застреля никого, нали, Кип? — попита строго Кайро, забола върха на чадърчето си в гърдите му.

Соломон забеляза металната нотка в иначе тихия й глас. Кайро беше жена, която и преди се е изправяла пред трудности, и той, без да иска, й се възхити. Установи, че Кайро е способна да го развеселява — никога досега не го бе защитавала жена.

Погледна към деколтето й и разбра, че я иска.

Да я целуне… навсякъде… да я опита.

Той се размърда неспокойно. Мислите му го караха да се чувства неудобно.

Младежът се изчерви.

— Мислех да го понащърбя тук-там. Само за да разбере, че ти си моето момиче. Като го гледам, няма да му е за първи път да отнесе някой куршум.

— Така е — призна Соломон и безмълвно се помоли синът му никога да не разбере какво означава да лежиш и да чакаш смъртта си. — Когато един мъж играе такава игра, той трябва да е подготвен за болката.

— Достатъчно, Кип — обади се отново Кайро. — Няма да ти позволя да нараниш който и да било заради мен. Дори — тя погледна към Соломон и се намръщи с отвращение — Соломон. Нито пък ще ти позволя да вземаш решения относно играта и залозите ми. На никого не съм позволявала да го прави.

Соломон кимна. Без да иска, се възхищаваше на тази борбена жена, която сама избираше пътя си, мечтите си.

— Оценявам жеста ти, Кайро. Със сигурност щях вече да съм мъртъв. Пистолетът ти е много добър, Кип.

Кип се втренчи в него.

— Колт. Модел „Тандърър“. По-добър е от твоя. И си много прав, че щеше да умреш. Ох! — Той изсумтя и потърка гърдите си там, където Кайро току-що отново бе забила върха на чадъра си. Тя му се намръщи многозначително и погледна към Гарнет. Кип разбра. — Хм… съжалявам, хлапе. Забравих, че не бива да говоря така пред теб.

— Много си прав, ти, задник такъв, и… — Ръката на Соломон заглуши останалите думи, които щяха да излязат от устата на Гарнет.

— Гарнет и аз тъкмо отивахме да пием лимонада, Кип. Защо не дойдеш с нас? — попита непринудено Кайро и издърпа ръба на роклята си изпод ботуша на Соломон. Хвърли му един кос поглед. — Ти не си поканен, Соломон. Сигурна съм, че ще си намериш някакво друго занимание.



— Най-добре помисли отново за облога. Ако загубиш, сигурно ще се отметнеш от обещанието да се омъжиш за мен — каза Соломон, когато Кайро мина покрай него, за да заеме по-удобна позиция за удара си.

Дълбокият му провлечен глас лазеше по нервите й. Стрелна му един гневен поглед.

— Да, разбира се, че ще се омъжа за теб, ако загубя. Но аз няма да загубя, мистър Улф. Можеш да си сигурен в това.

— Хм. — Той сякаш се съмняваше. — Милият стар Бърнард сигурно ти е спестявал някои неща. Животът в ранчото е тежък. Може би ще ти се наложи да поработиш, за да получиш това, което искаш.

Тя отново го стрелна с поглед и рязко си пое въздух. Той стоеше пред нея — висок, с износени дрехи. А тя се бе борила със зъби и нокти, за да се измъкне именно от бедността… бе работила над уменията си, докато я заболеше цялото тяло и умът й блокираше.

— Аз съм заработила всичко, което имам — опита се да каже спокойно тя.

— А-ха. — Той огледа лицето й, после погледът му се плъзна по тялото й.

Побесняла от нахалството му, Кайро бързо се наведе, за да играе. Щеше да го унищожи, да го прогони от живота си. Ако той си мислеше, че може да й отнеме всичко, за което беше работила, за което беше мечтала… Ударът й беше прекалено бърз и тя не успя да вкара топка в джоба.

Намръщи се. Никога преди не беше грешила при този лесен удар. Преглътна, тялото й изстина. Като насън видя как Соломон довърши играта. Опита се да се усмихне, но не успя.

Не беше възможно да е изгубила. Ударът беше прекалено лесен. Взря се в Соломон, все още не можеше да си признае, че пропускът й е по нейна вина.

Поклати глава в опит да пропъди кошмара. Погледна ръцете си. Кокалчетата им бяха побелели от усилието да стиска своята обичана, красива, вярна щека. Затвори очи и си припомни удара. — Твърде бърз, твърде лек, твърде малко завъртане.

Докато се взираше, без да вижда, в любимата си махагонова маса, някой се опита да измъкне щеката от ръката й. Кайро обаче я стискаше здраво, сякаш тя беше единствената надежда за Ню Йорк, за мечтите, които й беше дал Бърнард. После остави щеката да се изплъзне…

Току-що бе загубила играта срещу Соломон.

Отново си припомни станалото, с надеждата, че всичко ще се окаже само лош сън, който ще свърши, като се събуди.

Клиентите й се скупчиха около нея и тя се насили да им се усмихне. От устата й не можеше да излезе и звук.

Тя бе заложила свободата си. Беше сложила живота си на зеленото сукно и го бе изгубила.

Соломон стоеше до нея и я наблюдаваше с онова мрачно, сериозно изражение, сякаш я чакаше да започне да моли за милост… да моли за още една игра.

Но тя нямаше да го направи. Беше изгубила и точка.

— Как искаш да го направим? — чу тя собствения си глас някак от разстояние.

В очите му за миг проблесна възхищение и той кимна.

— Свещеникът е тук.

— Добре — каза тя безгрижно, сякаш купуваше парче плат.

Стомахът й се сви. Добре. Цяла година от живота й щеше да бъде изгубена, пропиляна заради един негодник с мръсни ботуши… Тя погледна към ботушите му, после бавно премести погледа си по изтърканите черни панталони, износената черна риза, по разчорлената му, неподстригана коса.

Нейният дебют в нюйоркското общество щеше да започне от едно западнало ранчо. Сара Бернар щеше да играе пиесите си без нея.

Кайро прокара пръстите си по дантеленото си деколте, търсеше малката торбичка, която винаги носеше между гърдите си.

— Никога не съм изпадала в нокаут, но тази вечер сигурно е идеалната възможност — промълви тя, виждайки бледото си отражение в огледалото над бара. — Това сигурно е кошмар.

— Това не е сън, мис Кайро — каза един мъж и тя разпозна в него свещеника.

— Здравей, Джордж. Много мило, че си дошъл. — Тя се насили да бъде любезна и с част от съзнанието си отбеляза, че един фотограф се приготвя за снимка.

— Можете да целунете булката.

— Няма нужда… — започна Кайро, но изречението й бе прекъснато от устните на Соломон.

Той плъзна ръцете си по нея, погледна в очите й и я придърпа към себе си. После очите му бавно се затвориха… или пък това бяха нейните очи? Устните му бяха върху нейните.

Тя вдишваше аромата му… или пък това беше свежият прериен въздух?

Устните му се движеха леко, бавно, отваряха нейните за целувката му.

Кайро щеше да припадне, тя, която се беше изправяла пред толкова много трудности…

Езикът му докосна нейния, играеше си, дразнеше.

Кайро отвори уста за удоволствието, прие го в устата си, наслаждавайки се на играта.

Всичко изчезна, тя се носеше по течението, ставаше част от нещо топло, оставяше се на тази топлина и сигурност да я завладеят…

Соломон я притисна още по-близо, целуна я ще по-дълбоко и Кайро му се отдаде, ръцете й стискаха ризата му, устата й беше жадна за неговата, краката й омекваха, отслабваха…

Искаше й се всичките тези дрехи върху тях да и няма.

Устните му се отдръпнаха, но Кайро се притисна към него, искаше силното му тяло до своето. Очите му бяха тъмни, обещаващи, ръцете му на ръста й трепереха, галеха я.

— Мисис Улф — прошепна той, преди светът да се завърти и да изчезне.

Когато дойде на себе си, откри, че лежи на любимата си махагонова маса. Сграбчи зеленото сукно. Кошмарът, че се бе омъжила за Соломон Улф, беше истина. Върху челото й имаше студен компрес. Тя премига, хвана го и го захвърли. Стана и приглади полите си с треперещи пръсти.

Обърна се, погледна към сукното на масата и откри една гънка. Бързо я приглади и погледна към Соломон.

Той стоеше до бара. Тя вдигна ръка, за да оправи косата си, и пред очите й проблесна злато.

Златната брачна халка на Соломон беше на пръста й Тя се втренчи в нея. Спомни си колко бързо и опитно я бе сложил на пръста й. Един истински мъж, който вземаше това, което иска, включително и онази унизителна целувка.

Кайро стисна юмруци и тръгна към причината за унижението и унищожението си. Куигли застана пред нея.

— Ордьовър? — попита той, докато предлагаше един поднос с храна на мъжете, които наблюдаваха интерес как Кайро поглежда халката на пръста си, после към Соломон, после пак към халката.

— Не. — Гласът й беше дрезгав.

— Мисис Улф, ако застанете до мистър Улф, ще мога да ви снимам — каза фотографът.

Ръката на Соломон се обви около раменете й, притисна я към тялото му и преди Кайро да е успяла да се отдръпне, светлината на светкавицата я заслепи.

— Мисис Улф, тази вечер много се забавлявах — каза Соломон и сложи старата си шапка. — Наистина. Но имам работа в ранчото, затова е най-добре да си тръгвам. Грижете се за жена ми, момчета — обърна се той към тълпата.

Мъжете се разделиха, за да му направят път, и той излезе, без повече да се обръща. Всичките го гледаха с възхищение — Соломон беше покорил тяхната недосегаема кралица.

— Поздравления, мадам — каза й Куигли и погледна многозначително към Гарнет, която спеше на масата. — Какво да правя с детето?

Кайро се опита да каже нещо, но не можа. Отпусна се на един стол, без да я е грижа, че ще измачка скъпата си рокля, и се втренчи в халката. Стори й се, че се чу да казва нещо като „Да“.

Спомни си дълбокия глас на Соломон, произнасящ брачната клетва. Спомни си… спомни си всеки удар на Соломон, докато играеха.

Омъжена. Думата й звучеше като проклятие.

Омъжена за Соломон Улф. Невъзпитан, измачкан, раздърпан стрелец, който имаше само една риза на гърба си.

Соломон Улф с полуразрушеното си ранчо, с недохранения си добитък и никакви перспективи за бъдещето.

Тя беше съпруга на Соломон Улф.

— Детето? — обади се отново Куигли. — Къде да я занеса?

Кайро премига. Соломон си беше отишъл и бе оставил детето тук… на жена си.

— Аз… аз… ще я взема в моето легло.

Куигли премига.

— Разбира се. Предполагам, ще я оставите отгоре върху завивките.

— Аз ще се погрижа за нея.

— Както желаете — отвърна Куигли, взе детето на ръце и тръгна нагоре по стълбите.

— Вън! — обърна се Кайро към клиентите си и посочи вратата.

Те вече не бяха нейни, бяха на Соломон, наслаждаваха се на победата му. Тя не искаше да си играе с тях, да се преструва и да размахва ветрилото си, да ги очарова. Искаше да последва Соломон Улф и да го извика на дуел, но той беше много добър с пистолета. Би предпочела да го атакува с щеката си. Не, искаше да го разкъса с голи ръце.

— Поздравления, мис Кайро — повтаряха мъжете, докато й стискаха ръката и излизаха навън.

Кайро освободи бармана, изгаси лампите и остана сама в тъмнината.

Взе сребърния поднос и го хвърли към вратата, през която беше излязъл Соломон Улф. После започна да я обстрелва с билярдни топки.

— Да, мадам? — обади се Куигли от тъмното. Носеше й чаша чай. — Разстроени ли сме?

— Ние? — Тя беше побесняла. — Ние ли, Куигли? Ние ли сме омъжени за Соломон Улф? Ние ли бяхме поставени в това унизително положение?

— Справихте се много добре, мис Кайро. Само допреди миг всеки би си помислил, че сте наистина една влюбена булка.

Тя се втренчи в него.

— Булка?

— Да, мадам. Точно такава сте в момента. Булка. Мисис Улф, съпругата на мистър Улф.

— Ти видя какво стана, нали, Куигли? — Тя изрита обувките си и ги захвърли към мястото, където Соломон я беше предизвикал. — Този мъж… този мъж ме принуди… въвлече ме в това невероятно нещо! Всичките ми клиенти го боготворят. Този нещастен…

— Ще го убия — каза Куигли на шега.

— Остави това на мен. Не разбираш ли… — Тя хвърли една бутилка от най-хубавото си домашно бренди към вратата. — Не разбираш ли, че мистър Улф се ожени за мен тази вечер… и си тръгна… в първата ми брачна нощ? А те му се възхищаваха за това.

— Никаква романтика — обади се Куигли. Кайро започна да крачи напред-назад, дърпайки пера и панделки от сложната си прическа.

— Соломон Улф е…

Куигли вдигна пръст.

— А-ха!

— Мистър Соломон Улф току-що показа на целия град, че не го интересувам като жена.

— Мистър Улф е негодник, нехранимайко…

— Поне можеше да остане тук през нощта. О, не в моето легло, разбира се. Има някои неща, които една жена не би могла да позволи, Куигли. Но е истинско престъпление един съпруг да остави сама жена си през първата брачна нощ. Това е почти като кръвна обида. И трябва да се отмъсти.

Загрузка...