Светът е в моя джоб

ГЛАВА I

Около една маса, по която се търкаляха карти за игра, жетони за покер, два догоре пълни пепелника, чаши и бутилка уиски, бяха седнали четирима души.

Стаята беше потънала в полумрак, само върху масата падаше директно светлината от една лампа със зелен абажур. Облак от пушек се вдигаше във въздуха и се разстилаше като покривка, преди да изчезне в мрачината.

Морган, здравеняк със студени, бдителни очи и тънки устни, свали четири попа на масата и барабанейки по нея се облегна на стола. Другите останаха за миг смаяни, после, ядосани свалиха картите си.

Джипо, от истинското му име, Джузепе Мандини, кръгъл като топка, с черни и къдрави коси, леко посребрени около слепоочията, с мургав тен и малък орлов нос, с ядовита усмивка, запрати с едно движение жетоните си пред Морган:

— Ето ме на сухо! — обяви той. — Страшен късмет! През цялата вечер най-добрата ми карта беше деветка!

Ед Блек поигра за миг с жетоните, подредени на купчина пред него, после отдели четири и ги бутна към Морган. Едър, рус, силно загорял от слънцето, той притежаваше тази малко перверзна хубост, която се харесва на жените, но дразни доверието на мъжете.

Беше облечен в безупречен костюм от сив фланелен плат и носеше връзка, украсена на ръка с жълти ивици върху бутилковозелена основа. Той бе най-елегантният от четиримата. Четвъртият играч се наричаше Алекс Китсън. Той беше най-младият: двадесет и три годишен, със солидна конструкция, имаше кестеняви коси, изпъкнали скули, със сплескан нос на професионален боксьор, а мрачните му очи изглеждаха неспокойни. Носеше риза с отворена яка и панталон от черен велур.

— Аз също! — обяви той. — Имах четири дами и вярвах, че…

Той спря, забелязвайки, че другите двама не го слушат, а гледат Морган със съсредоточен вид.

Последният подреждаше грижливо жетоните, които токущо беше спечелил. Една цигара висеше на ъгъла на тънките му устни. Тримата чуваха ясно неговото бързо и равномерно дишане. Когато подреди жетоните по вкуса си, той вдигна глава и разходи бавно погледа си на влечуго по лицата им.

Нетърпелив, Блек наруши мълчанието:

— Какво ще кажете за двеста хиляди долара, момчета?

Другите трима се вцепениха. Познаваха от доста време Морган и знаеха, че той не се шегува по такъв повод.

— Повтори да видим … — заекна Джипо, навеждайки се напред.

— Двеста хиляди долара на всеки — повтори Морган наблягайки на последната дума. — Но няма да е лесно.

Блек взе пакет цигари. Извади една и започна да я мачка между пръстите си, като гледаше замислено Морган.

— Искаш да кажеш, че общо има осемстотин хиляди? — запита той.

— Един милион — поправи го Морган. — Разделен на пет, ако вие и тримата участвате в удара.

— Пет? Кой е петият? — запита живо Блек.

— На това ще се върнем по-късно — отговори Морган. Той бутна стола и се надигна. С ръце, поставени върху масата, той се наведе напред. Слабото му лице беше сгърчено.

— Един голям удар! Не е лесно, но струва един милион долара. Мангизи, които можете да си сложите в джоба, без да ви парят. Най-големите банкноти са по десет долара. Но не си правете илюзии, ще бъде тежко!

— Двеста хиляди долара? — повтори Джипо с отворени уста. Нима има толкова мангизи по света?

Морган се усмихна. Изражението му напомняше на изгладнял вълк.

— Това е един голям удар — повтори той. — С всичките тези мангизи вие ще бъдете крале!

— Остави ме да отгатна, Франк — каза Блек. — Аз се обзалагам, че ти си помислил за заплатите на „Центъра за изследване на прибори с телеуправление“.

Морган седна с усмивка и се съгласи, кимвайки с глава.

— Не си глупав, Ед. Имаш право. Какво ще кажеш за това? Заплатите са точно един милион. Само че на дребно Да ги вземем за нас!

Той издържа, без да мръдне погледа на Китсън, който го наблюдаваше със страх.

— Добре ли чу, малко момче? — каза той. — За нас да ги вземем!

— Ти да не си луд? — извика Китсън, свивайки големите си юмруци. — Ако има някой удар, който не бива да се прави, Франк, това е този. Аз зная какво говоря.

Морган се усмихна снизходително, като възрастен пред глупостта на едно хлапе.

Той изгледа Блек, знаейки, че ако тази работа му харесва, не всичко е загубено. Блек беше мозъка на бандата. Колкото до гамена Китсън, той щеше да се оправи. Знаеше да си служи с юмруци и да шофира кола, но глава — никаква! Ако Блек считаше удара за неизпълним, Морган трябваше да прецени отново въпроса.

— Какво ще кажеш за това. Ед?

Със смръщени вежди Блек запали цигарата си.

— Това е удар, който нищо не ми говори, въпреки всичките мангизи, които могат да се вземат, но ако имаш някаква идея, аз те слушам.

Такъв си беше Блек. Той не се ангажираше никога, без да познава всички детайли на проблема.

Дебелият Джипо се оживи, гледайки притеснено ту Китсън, ту Морган.

— Какво толкова трудно има в това бачкане?

Морган посочи Китсън с повелителен жест:

— Ти трябва да ги осведомиш, малко момче! Ти трябва да знаеш. Ти си работил във фирмата.

— Казваш, че съм осведомен! Това е действително гнила работа. Ако някой е достатъчно откачен да вземе въпросните мангизи, той се хвърля в устата на вълка.

Китсън остави погледа си да броди по тримата си по-възрастни компаньони притеснен да им говори с такъв авторитет и чувствувайки се съвсем неловко.

— Това не са шеги — подхвана той. — Компанията за блиндирани фургони „Уелинг“ е отлично екипирана, за да предотврати всякакъв удар. Тогава работех на заплата и затова го зная. Както токущо го каза Франк, по това време аз бачках за обществото.

Джипо прекара ръка през лицето си и се обърна към Морган със смръщени вежди.

— Но ти знаеш един начин, нали Франк? — попита го той.

Последният не му обърна внимание. То гледаше втренчено Китсън.

— Хайде, малкия — каза той. — Слушам те! Обясни ни защо е толкова трудно.

Китсън Взе един от жетоните на Морган и започна да го върти между едрите си пръсти, без да изпуска човека от очи, със загрижено чело.

— Аз бях още в агенцията, когато доставяха новия блиндиран фургон. Преди това те имаха един вид кутия за сардини, която трябваше да се конвоира от четирима мотоциклетисти. Но новият фургон няма нужда от ескорт. Той е действително най-доброто, което може да се направи в тоя бранш. Те са толкова сигурни в тяхната машинка, че даже не осигуряват повече товара.

— Какво му е толкова особеното на този фургон? — попита Морган.

Китсън прекара ръка в косите си. Макар, че вече се страхуваше да говори, той бе решил поне веднъж да докаже на Морган, че се лъже и че неговият удар е нереализуем. Досега имаше доверие в Морган. От шест месеца, откакто с другите създадоха екип, те бяха успели в няколко хубави удара. Не много плодоносни, може би, но без рискове и всеки път Морган беше мозъка на експедицията.

Китсън се съгласяваше на драго сърце, че двеста хиляди долара бяха сума, но защо да се мисли за това?. Морган смяташе, че бе добре тези мангизи да се вземат, но той си слагаше таралеж в гащите!

— Хайде, синко? — намеси се Морган с подигравателни очи. — Какво толкова необикновено има този фургон?

Китсън пое дълбоко въздух.

— Няма начин да се приближиш до него, Франк — каза той. Толкова много искаше да го убеди, че гласът му трепереше. — Блиндажът на фургона е от специална сплав срещу куршуми. Не може да се пробие. Може би ще може да се стопи, ако се подложи на силно и продължително нагорещяване, но за това ще се искат часове или даже дни. Най-здравото във фургона е вратата. Ключалката има часовников механизъм и при натоварен фургон се блокира. Карайки бързо, за три часа трябва да се стигне до „Центъра за изследвания“. Системата с часовниковия механизъм освобождава ключалката четири часа, след като фургонът е напуснал агенцията. Това дава време на шофьора, да се върне обратно в случай на задръстване или повреда.

Той постави жетона на масата и погледна другите двама, които го слушаха наведени напред, със съсредоточен вид.

— На бордното табло има едно копче, което командва ключалката, така че ако има опасност, шофьорът само натиска бутона и спира часовниковия механизъм.

— И тогава, какво става? — запита Морган все така иронично.

— Веднъж натиснато копчето, никой не може да отвори вратата, докато часовниковия механизъм не се задействува, а това е работа на техник. — Китсън запали цигара и изпусна пушека през разширените си ноздри. — И това не е всичко. Те имат във фургона радиопредавател. Когато са на път за Центъра, те постоянно са във връзка с агенцията.

Той забеляза, че Морган го гледа с насмешлива усмивка и пренесе вниманието си върху Джипо, към когото се обърна директно:

— Слушай, да предположим, че някой откачен се опита да атакува фургона. Да предположим, че той блокира пътя и принуждава фургона да спре… Автоматично шофьорът и пазачът пристъпват към действие. Шофьорът натиска копчето и блокира ключалката. Пазачът натиска друго копче и стоманени капаци закриват стъклата. Фургонът става херметичен сандък. Накрая, когато е натиснато последното копче, радиото започва да излъчва продължителен сигнал, който всички полицейски коли, снабдени с приемателен пост, могат да хванат и където и да се намира фургонът, те ще го открият. Веднъж, след като са натиснали трите копчета, типовете могат само да си въртят палците в стоманената си кутия и да чакат помощ. — Той нервно изтърси пепелта от цигарата си. — Аз казах веднъж и сега повтарям: никой не може да ограби тези фургони! Те са защитени.

Джипо се почеса по тила и изведнъж лицето му прие отегчен вид. Алекс беше взел няколко карти и ги почукваше машинално, с очи вперени в Морган.

— А шофьора, а пазача? — попита Морган. — Има ли начин за контакт с тях?

— С тях? С тези двамата? Ти си луд!

В очите на Морган блеснаха зли пламъчета.

— Поставих ти въпрос — каза той. — Опитай се да го асимилираш и не питай дали съм луд? Това не ми харесва.

— Не се дразни. Франк — намеси се Блек с помирителен глас, виждайки ядосания му вид. — Момчето не се защитава зле… Поне изглежда, че знае за какво говори.

Морган се захили.

— Да, ще видим това — каза той, обръщайки се към Китсън. — Тогава, обясни ми защо не можем да ги имаме тези две момчета?

Китсън започваше да се изпотява. Малки капки пот проблясваха на силната светлина по сплескания му нос.

— Аз работех с тях — заяви той, издържайки погледа на Морган. — Познавам ги. Шофьорът се нарича Дейв Томас, а пазачът — Мик Дърксън. Те са упорити и хитри, добри стрелци. Още повече, ще знаят, че имат право на премия от по десет хиляди долара на човек, ако предотвратят евентуален удар. Знаят също, че няма начин да се нападне фургонът, за да се задигнат заплатите. Трябва да се съвсем смахнати, за да тръгнат с нас и да загубят стабилното си и добре платено място. Те двамата не са новаци. Ще си дадеш веднага сметка за това, ако имаш работа с тях.

Джипо се намеси.

— Ако това е така, аз се оттеглям от състезанието. Съгласен съм, че е добре да се вземат два големи стотака, но каквато и да е сумата, ако не сме там да се Възползуваме, това никога няма да стане.

Морган се усмихна.

Джипо беше фаталист. Той имаше качества, но дързостта и постоянството не му бяха присъщи. Малко ключалки можеха да устоят на неговите ловки ръце. През време на своята дейност той беше успял до отвори голям брой каси, на вид осигурени срещу взлом, но винаги бе оперирал на спокойствие. Никога не бе работил на педал, а Морган знаеше, че в проектирания удар ще се наложи да упражнява своето изкуство при най-тежки условия. Той наложи да упражнява своето изкуство при най-тежки условия. Той му имаше достатъчно доверие, за да мисли, че ще трябва накрая да го убеждава, но това не стигаше. В критичния момент, когато заровете бъдат вече хвърлени и когато стане напечено, съдбата на начинанието щеше да зависи от ловкостта на Джипо. Ако неговите нерви не издържат, всичко щеше да бъде загубено.

— Не се безпокой! — каза той, поставяйки ръка върху рамото на Джипо. — Откакто ние четиримата сме заедно, аз винаги съм ви намирал хубава работа, нали?

Джипо се съгласи с кимване. Другите чакаха с очи, вперени в Морган.

— Не бяха последователни удари, — подхвана Морган — но това не пречеше никога да не липсват мангизи. — Само че, това ще свърши, щом ченгетата ни забележат. Не може да се работи „на дребно“, без да се привлече вниманието. Мисля, че е време да се опита голям удар, вземаме пакета разваляме сдружението и всеки отива по пътя си. С двеста хиляди долара ще има с какво да се забавляваме. Ще бъдем крале! Ударът е реализуем, всичко е въпрос на подготовка. Съгласен съм, че ще е трудно. Китсън ни осведоми за някои неща. Това, което той каза, е точно така, с изключение на една подробност. — Морган огледа внимателно тримата и констатира, че Джипо имаше неспокоен вид, че Китсън изглеждаше упорит — той забрави да каже, че този фургон е от пет месеца в действие и всички са убедени, че е неуязвим. Всички, включително Китсън, са убедени, че никой разумен тип няма да рискува да го атакува. Когато човек започва да мисли така, сваля гарда и забравя да си пази брадата. Един добър ъперкът от дясно и ето ви, в крайна сметка, на пода.

Той използуваше умишлено жаргона на бокса, за да събуди интереса на Китсън. Имаше нужда от него, както и от Джипо. Даде си сметка, че неговото лукавство бе донесло плодове и че Китсън имаш повече, заинтригуван и по-малко упорит вид.

— Всичко, което ви каза Китсън по повод на фургона, аз го прочетох преди месеци във вестника — продължи Морган. — Тези глупаци са толкова горди с фургона си, че са му направили една чудовищна реклама. Те са убедени, че той е неуязвим и го описват надълго и нашироко с надежда да привлекат клиенти в своята агенция. Откакто прочетох тези неща, нещо ме чукна по главата. Това може да се направи при условие, разбира се, че вие сте с мен. Очевидно, трябва да се внимава, но не забравяйте, че има за всеки по двеста пачки.

Блек смачка цигарата си, за да запали друга почти веднага. Той фиксираше Морган с полузатворени очи.

— И така, ти имаш план? — запита той.

— Да. — Морган запали цигара и изпусна дима към Джипо. — Имам план. Във всеки случай, имаме много време да мислим за това. През следващите пет години този фургон ще транспортира всяка седмица по един милион долара в Изследователския център. Аз признавам, че те са осигурени добре, в случай на сериозен удар, но от седмица на седмица тяхното внимание ще намалява. Ще станат по-малко бдителни, тогава ще нападнем и ще успеем.

— Е! Минута! — извика Китсън със зачервено лице. — Всичко това са приказки. Колко време е нужно да се натисне едно копче, даже когато си полузамаян? Две секунди! Значи шест секунди, за трите копчета. И изведнъж, фургонът се превръща в стоманена костенурка, а после никой не може да го атакува. Ти си Въобразяваш, може би, че ще спреш фургона, ще отвориш Вратата и ще Видиш сметката на шофьора и пазача за десет секунди? Хайде, ти бълнуваш! Вземаш желанията си за реалност!

— Наистина ли? — каза Морган иронично.

— Знам какво говоря! Ти спираш фургона, но преди да можеш да се приближиш, блиндираните капаци ще бъдат свалени, ключалката — блокирана, а радиото ще предава сигнали за тревога.

— Сигурен ли си в това? — повтори Морган, и гледайки насмешливата му усмивка, на Китсън му се прииска да го удари.

— Във всичко, което казах, съм напълно сигурен и каквото и да измислиш, не ще ме накара да променя мнението си — възрази Китсън, овладявайки яда си.

— Ти не искаш ли да млъкнеш за миг, та Франк да ни изложи идеята си? — каза Блек. — Ако се мислиш за по-хитър от него, защо не поемеш ръководството на екипа?

Китсън се изчерви силно, повдигна рамене с ядосан вид и седна във фотьойла си. Той хвърляше към Блек и Морган злобни погледи.

— Добре! Но ви казвам, че това не може да се направи.

Блек се обърна към Морган.

— Хайде, обясни ни как мислиш да действуваш, Франк?

— Вчера аз разучих маршрута от агенцията до Изследователския център — започна Морган. — Това прави доста километра по националния път, тридесет километра по второстепенния, петнадесет километра по междуселския път и четири — по частния път, обслужващ Центъра. Това, което търсих, беше едно място, където може да се заклещи фургонът. По националния път и дума да не става, по второстепенния — също. Движението е еднакво интензивно и по двата. Частният път е пазен ден и нощ и там не трябва да се мисли за това. Остава междуселският път. Морган остави пепелта на цигарата му да падне, присви черните си очи и погледна тримата мъже, които бяха насреща му. — Той е дълъг петнадесет километра. На четири километра от връзката му с националния път има друг, който води към националния. Това е този път, по който карат почти всички коли, а те не са много на брой. Пътят върви край оградата на Изследователския център. Той е най-добър и най-кратък. Но ако се продължи по първия път, може да се стигне на около три километра от входа на Центъра до две големи скали от двете страни на пътя, които оформят една гърловина. Наоколо има само храсти и гъсталаци. Това е идеално място за засада.

Блек се съгласи с кимване.

— Това е вярно — каза той. — Аз самият карах по този път и насмалко щях да си счупя главата на това място. Ако се вземе завоя малко по-бързо, внезапно се стига гърловината. На това място стават толкова инциденти, че трябва да се постави надпис.

— Точно — подхвърли Морган. — Добре! Представете си ги двамата в техния фургон. През този сезон трябва да е ужасна горещина в кабината. Момчетата са минавали стотици пъти по този маршрут, те са обръгнали и са готови… Добре! Те пристигат до гърловината… В момента, когато влизат в завоя забелязват една смачкана кола срещу скалата, встрани от пътя. Една жена, покрита с кръв и на вид лошо ударена, лежи на средата на пътя. — Той се наведе напред с очи, вперени в Блек. — Кажи ми, какво ще направят нашите добри момчета? Дали ще минат през тялото на тази жена или ще спрат, за да видят какво е състоянието й?

Блек се усмихна широко на Китсън.

— Чуваш ли това, глупако? — подхвърли той. — Той бълнува, може би?

— Какво ще направят те? — повтори Морган, докато Китсън се Въртеше на стола си със зачервено лице.

— Те ще спрат — каза Блек. — Мисля, че единият ще слезе от фургона, а другият ще повика помощ по радиото. Поне, ако са толкова предпазливи, колкото претендира Китсън.

Морган погледна към Китсън.

— Какво ще кажеш за това? Какво мислиш, че ще направят те?

Китсън се поколеба, после вдигна рамене.

— Мисля, че Ед има право — промърмори той против волята си. — В подобен случай Дърксън ще слезе от фургона, а Томас ще остане на мястото си. Дърксън ще прегледа жената, за да види до каква степен е засегната, ще я вдигне от средата на пътя, после ще се качи във фургона, за да повика помощ по радиото. След това те ще продължат пътя си, оставяйки на линейката грижата да вдигне жената.

— O.K., това мисля и аз — каза Морган и не си направи труда да попита за мнението на Джипо. Джипо рядко имаше интересно мнение, освен когато се отнасяше до отварянето на някоя каса или ключалка, особено неподатливи. — Ето, впрочем, ситуацията — продължи Морган. — Един от пазачите е слязъл от фургона, другият е останал вътре. Сега, аз те слушам — погледна Китсън в очите и продължи. — Мислиш ли, че в подобен случай, шофьорът ще реши да блокира часовниковия механизъм на ключалката и да свали стоманените капаци върху предното и страничните стъкла?

Китсън извади носна кърпа и избърса челото си.

— Мисля, че не — отговори той намръщено.

Морган се обърна към Блек.

— А ти, какво мислиш?

— Сигурно не — потвърди Блек. — Според това, което ни каза Китсън, ако комбинацията на ключалката блокира, трябва техник, за да я отблокира. Нашият тип ще се пази да го направи, поне докато фургонът не е в опасност. А няма и да свали капаците, защото ще има желание да види какво прави приятелят му и какво става с момичето.

Морган се съгласи.

— Накрая, изглежда сме направили крачка напред. Ако добре съм разбрал, фургонът е спрял и водачът не е докоснал копчетата. — Той посочи към Китсън — Ти казваше, че това е невъзможно, че е лудост, бълнуване. Е, сега какво е твоето мнение?

— Е? И докъде ще стигнем? — възрази Китсън. — Съгласен съм, че съм се лъгал, но като чуем по-нататък, аз също бих могъл да имам право.

Морган изпрати тънка ивица пушек към тавана. Имаше вид на човек, който се забавлява.

— Въпреки всичко, аз съм доволен от себе си — каза той. — Аз спрях фургона и измъкнах пазача навън. Сега, да си представим гърловината. Тя е между две скали и там фургонът ще спре. От всяка страна има гъсти храсталаци, където двама или трима души могат лесно да се скрият. Пазачът слиза от фургона и се отправя към момичето. Навявам се, няма да ми кажеш, че в такава горещина нашите хора ще изминат сто и петдесет километра със затворени прозорци? Или мислиш, че може би шофьорът ще ги вдигне, когато приятелят му е слязъл?

Китсън отново се поколеба и мълчаливо поклати глава.

— Не… не — отвърна той накрая.

— Вали често! — подхвана Морган. — При горещината, която трябва да е в тази стоманена кутия, няма опасност той да затвори стъклата… Ето го, впрочем, нашият фургон спрял съвсем близо до храстите, където двама души могат спокойно да се скрият. През предното стъкло, шофьорът следи движенията на своя съекипник, който се отправя към момичето. Те не очакват нападение. Мястото е опасно, пет коли са катастрофирали там за шест месеца… Аз ще бъда в храсталаците на три метра от фургона. Ще изляза отзад, когато видя, че пазачът се е навел над момичето, ще се приближа до вратата на шофьора и ще му лепна пистолета си под носа му. В този момент момичето ще направи същото с пазача. — Той се наведе, за да смачка цигарата си. — Сега, кажи ми какво ще направят двамата? Смяташ ли, че ще играят на войници?

— Възможно е — възрази бавно Китсън. — Те не са страхливци.

— Съгласен съм, това не са страхливци, но не са и откачени. Те ще отстъпят.

Последва тежко мълчание, което, най-накрая, Джипо наруши с леко треперещ глас:

— А ако те не отстъпят?

Морган го изгледа с обезпокоителен блясък в черните си очи.

— Залогът е един милион долара, по двеста хиляди за всеки. Ако не отстъпят, ще има болчица. Не може да се свие подобен пакет, без да пострада някой.

— Не искам това, Франк, — изпъшка Джипо. — По-добре да не го правим.

Морган размаха ръката си с нетърпение.

— Защо се грижиш? Ти няма да бъдеш на мястото! Запазих за теб една съвсем специална работа и там ти ще бъдеш на висота. Имай ми доверие.

Китсън се изправи.

— А аз? Нима смяташ, че съм достатъчно откачен да се натопя в история с убийство? Не разчитай на мен!

Морган се обърна към Блек, който палеше цигара.

— Нашите две птичета казаха, каквото имаха да казват. Твой ред е!

Блек направи гримаса и хвърли изгасналата клечка в другия край на стаята.

— Аз се обзалагам, че тези двамата ще отстъпят. А ако не отстъпят, толкова по-зле за тях.

— Това е и моето мнение — потвърди Морган. — Тогава, решено! Ти, момичето и аз се заемаме с двамата. Джипо и Китсън ще имат лека работа, но тяхната част ще бъде намалена. Тези, които поемат рисковете, получават повече, това е нормално.

Китсън смръщи вежди. Той вече си мечтаеше какъв ще бъде животът му с двеста хиляди долара за харчене.

— Добре, трябва да помисля. Зависи от това, което ще получа.

— Сто двадесет и пет хиляди — отговори живо Морган. — Джипо ще получи сто седемдесет и пет хиляди, защото е техник. А ние с Ед ще си разделим стоте, които остават.

Китсън и Джипо размениха по един поглед.

— Ако охраната се възпротиви, ще има по един мъртъв човек от едната или другата страна — рече Китсън притеснено. — Не искам това. Досега правехме малки леки удари. Най-много една година в пандиза. Но за убийство рискуваме стола. Не разчитайте на мен.

— Точно така — каза Джипо. — И на мен също не разчитайте.

Морган се усмихна лошо.

— Щом е така, остава ни само да гласуваме. Правилото на нашето сдружение е да се гласува решението, преди да се заемем с някой удар. Тогава, остава само да се гласува.

— Няма смисъл — възрази живо Китсън. — Резултатът ще е отрицателен, дори ако Ед е с теб. Говорехме, че ако няма болшинство, ще оставим тази работа. Не си ли спомняш?

— Разбира се, че си спомняш — отговори Морган с иронична усмивка. — Но ще гласуваме, въпреки всичко. Нещата трябва да си следват правилото. И какъвто и да е резултатът, ще се държи на него. Съгласни?

Китсън вдигна рамене.

— Добре, но защо да губим време?

Морган бутна стола и се изправи. Неговото едро, мускулесто тяло хвърли черна сянка върху масата.

— Приготви бюлетините, Джипо!

Джипо, с объркано изражение на кръглото си като луна лице, извади един бележник. Той откъсна една страница, която разряза на четири с ножче, а после хвърли четирите късчета хартия върху масата.

— Ето момчета — каза той. — Обслужете се!

— Защо само четири, Джипо? — запита Морган със сладък глас.

Джипо го погледна смаяно.

— Но… винаги сме четирима, нали?

Морган се усмихна.

— Този път трябват пет. Нима вече забрави? Момичето също има право да гласува.

Той се отправи към вратата и я отвори широко.

— Влезте, Джини — каза той. — Ще гласуваме и аз имам нужда от вашия глас.

Изплувайки от мрачината, в светлината на провиснала-та от тавана лампа, се появи едно момиче и спря близо до Морган. Тя разгледа тримата мъже, които впериха в нея смаяни погледи.

Беше млада, не повече от двадесет и три годишна. Бакърените й коси бяха сресани на кок на върха на главата. Нейните големи сиво-зелени очи бяха лишени от изразителност, като морската вода. Устата й беше малко голяма, устните й — пълни и чувствени и често леко вирваше брадичката си нагоре.

Носеше риза от червена коприна, стегната в талията и пола „портфейл“. Нейният силует беше този, който бяха въвели на мода италианските актриси набъбнали гърди, тясна талия, закръглени ханшове, дълги и фини крака. Тя втренчи очи в тримата мъже така, както куката се забива в рибата.

Морган разходи погледа си по лицата на своите трима съучастника и се усмихна Той беше предвидил, че появяването на момичето ще предизвика шок, но това, което го интересуваше, бе силата на този шок.

Джипо бе поднесъл ръка към служещата вместо връзка червена кордела, за да я нагласи, а дебелите му устни откриваха блестящи зъби в сладострастна усмивка.

Блек, без да прикрие изненадата си, повдигаше вежди и надуваше устни в мълчаливо подсвиркване от възхищение.

Китсън имаше вид на човек, който токущо е получил удар с палка по тила. Той гледаше момичето така, както измъчен бик гледа тореадора в момент на нападение.

— Представям ви Джини Гордън — каза Морган.

Блек стана. След кратко колебание Джипо направи същото, но Китсън остана седнал с големите си ръце, поставени на масата, с очи някак си стъклени, с тъп вид.

— Отдясно наляво — продължи Морган — ви представям Ед Блек — отговорник на екипа в мое отсъствие. Джипо Мандини — нашия техник и Алекс Китсън, който шофира колата, когато обстоятелствата го изискват.

С очи все още приковани към момичето и стиснати юмруци, Китсън се надигна внезапно, за малко да събори масата.

Джини плъзна своя поглед по лицата, после взе един стол и седна отстрани на Морган.

— Аз дадох на нашите приятели една скица на плана-каза Морган, надвесен над момичето. — Двама от тях считат, че начинанието е твърде сериозно. И така, правилото на нашето сдружение изисква, щом мненията се разделят, да се гласува. И така, ще гласуваме.

Момичето намръщи вежди със сгърчено от недоумение лице.

— Твърде сериозно? — повтори тя с леден и недоверчив глас. — Ако разбирам добре, има двама, които плюят на двеста хиляди долара?

— Не съвсем — възрази Морган с усмивка. — Те мислят, че може би ще има врява и това ги тревожи.

Сивозелените очи на момичето се спряха за миг на Джипо, после — на Блек и накрая — на Китсън.

— При това вие ми казахте, че сте добър екип? — каза тя.

Усещайки презрение в гласа й, Китсън почервеня и видимо се притесни.

— Това е точно така — отговори Морган с широка усмивка. — Това е първият голям удар, който предвиждаме и има двама, които са само наполовина очаровани.

— Това е страшен удар — възрази момичето с напрегнат глас. — В играта има един милион долара. Вие потвърдихте, че вашият екип ще бъде способен да свърши работата и аз ви повярвах. Иначе нямаше да, бъда тук. А сега вие говорите за гласуване. Подигравате ли се с мен, или какво?

Тримата мъже бяха изненадани и раздразнени от смелия и оскърбителен тон на момичето.

— Ти приказваш смехории, малката. Хайде, не се дразни! — каза Блек, известен с презрението си към жените.

Момичето отблъсна стола си и стана, изправяйки хубавата си фигура, твърда и студена.

— Изглежда, че съм сбъркала адреса — каза тя на Морган. — Да не говорим повече. Ще подскажа моята идея на друг екип, който ще има друго нещо във вените си, а не кръв от ряпа. Няма да си губя времето да дискутирам с банда страхливци.

Тя се завъртя на токчетата си и се отправи към вратата.

Винаги усмихнат, Морган я задържа за ръката.

— Не бързай толкова! Тези момчета са добри. Но им трябва време да се адаптират към ситуацията. Джипо няма равен на себе си да отвори всяка каса. Ед е също като мен. Колкото до Китсън, той е един ас на колата. Не се безпокойте! Останахте с лошо впечатление, но то не е точно. Не трябваше, може би, да излагам фактите така брутално. Тези момчета са фамозни техници, но се страхуват, че ще има счупено.

— Счупено! Трябва да си смахнат за да си въобразиш, че може да се задигнат един милион долара без неприятности — каза тя със строг глас, като изгледа тримата мъже…-Един милион долара! За подобна сума ми пука какво може да се, случи нито с мен самата, нито с другите. — Тя се освободи от Морган и застана под светлината. — Или вие случайно се страхувате да не си повредите хубавата кожа, когато става въпрос да се вземат двеста хиляди долара? — прибави тя, гледайки Китсън право в очите.

Той направи усилие да издържи нейния втренчен и презрителен поглед.

— Комбината е гнила — каза Китсън кисело. — Осведомен съм добре, работих в дружеството. Затова се отива право на стола. Аз не играя.

— Много добре. Ако мнението ви е такова — възрази момичето — може да минем и без вас. Ако мангизите не ви интересуват, размърдайте от фотьойла това хубаво, мускулесто тяло и се чупете!

Лицето на Китсън потъмня, той отблъсна стола си.

— На кого мислите, че говорите? Аз ви казвам, че това не може да стане. Това е идея на луд.

Тя посочи вратата, финните й пръсти изпукаха.

— Луд сте вие самият… Хайде, навън чучулиго! Ще минем и без вас.

Китсън се изправи бавно, свирейки шумно през счупения си нос. Обиколи масата и се приближи до момичето, което се завъртя на токчетата си и се обърна към него. Другите трима ги наблюдаваха. Блек имаше обезпокоен вид. Той познаваше импулсивния характер на Китсън. Джипо смръщваше вежди. Морган все още се усмихваше.

— Не позволявам да ми се говори с този тон, нито на вас, нито на когото и да било — каза Китсън, гледайки момичето.

Те представляваха една действително странна двойка. Джини едва стигаше до рамото на Китсън, чийто гръден кош беше три пъти, колкото нейния. Тя го гледаше все така презрително.

— В случай, че не сте чули, — възрази тя спокойно — аз повтарям: Навън, чучулиго! Ще минем и без вас.

Китсън изпусна едно глухо ръмжене и вдигна заплашително ръка.

— Хайде, удряйте! — изкрещя тя. — Не се страхувам от болката!

Морган избухна в смях.

Китсън отпусна ръката си и отстъпи крачка назад. После се отправи към вратата, мърморейки.

— Китсън — извика Морган с пронизващ глас. — Върни се и седни! Трябва първо да се гласува. Ако ти сега си тръгнеш, това е краят. Вече няма да си член на бандата.

Китсън се поколеба, направи бавно полукръг, отиде към масата и седна с объркан и намръщен вид.

Морган се обърна към Джипо.

— Още една бюлетина…

Джипо извади бележника си и откъсна една страница.

— Преди да се гласува. Франк — намеси се Блек — бих желал да зная малко повече за работата. Какво ще прави тя в тази история?

Той посочи Джини с пръст.

— От пет месеца напразно търся някакъв начин да изпразня този фургон — каза Морган. — Преди три дни тя ми се представи и ми поднесе проекта на тепсия. Тя го е съставила. Ето защо има пет части. Тя разреши всички трудности. Проверих плана й, издържа отвсякъде.

Блек погледна момичето.

— От къде се появявате вие, малката? — запита я той. — И как тази идея се е родила във вашата хубава глава?

Джини отвори своя евтин и малко олющен сак за да извади пакет цигари и клечки. Тя запали една цигара, без да откъсва от Блек студения си и внушителен поглед.

— Откъде идвам не засяга нито вас, нито никого-възрази тя сухо. — Ако ми е дошла тази идея, то е защото имам нужда от мангизи… И докато сме заедно, не искам да ме наричат „малката“, ясно?

Блек се усмихна. Една шефка-жена му харесваше.

— Ясно. Но кое ви накара да изберете нашия екип за участие в такава голяма работа?

Тя посочи с пръст Джипо.

— Причината за това е той. Осведомих се. Изглежда, че той е най-способен да отвори ключалките, а ще имаме нужда от техник от голяма класа в тази работа. Казаха ми също, че вие сте смел, че Морган ще се съгласи да организира удара и че Китсън няма равен на себе си като шофьор по крайбрежието.

Джипо се усмихна. Той беше чувствителен към ласкателства. „Момичето има пълно право — казваше си той. — Аз съм ас в професията“.

Китсън бе изгубил намръщения си вид. Малко притеснен, с наведени към масата очи, той гледаше мокрия кръг, който чашата му с уиски бе оставила върху масата.

— Казаха ти? Кой? — запита Блек.

— Това е без значение. Губим си времето — възрази тя. — Осведомих се, защото исках да бъда сигурна, че ще почукам на добра врата. Но изглежда съм сбъркала. Ако случаят е такъв, ще отида другаде.

Блек запали цигара, с очи обърнати към нея.

— Запазили сте за себе си най-лошата роля, ако наистина смятате да легнете напреко на пътя. И това също ли е ваша идея?

— Очевидно.

— Нека погледнем малко по-отблизо… Вие сте легнала по средата на пътя. Криете оръжие… Когато пазачът пристигне, вие насочвате пистолета под носа му… Така ли е?

— Нещата може зле да се обърнат — продължи Блек. — От двете неща — едното: или пазачът вдига ръце и се предава, или той не се впечатлява и се опитва да ви изтръгне пистолета. От това, което съм чул, момчето няма да се предаде. Той ще търси начин да ви измъкне пистолета. И тогава?

Момичето изпусна пушека през ноздрите си.

— Залогът е един милион долара — възрази тя със студен и равен глас. — Ако се опита да ми отнеме оръжието, ще получи олово.

Джипо извади носната кърпа, избърса лицето си и навлажни устните си. После, притеснен на вид, загледа подред Морган и Китсън.

— Това е голям удар — каза Морган. — Трябва бързо да се действува. Това е идеята, момчета.

Блек изучаваше момичето. „Това не е блъф“ казваше си той. „Сили небесни! Тя е твърда като камък. Ако пазачът само мръдне, тя ще го свали. Ако има шанс, той ще си даде сметка, виждайки очите й, че тя не се шегува с оръжието си. В този случай, той ще се държи мирно. Ако аз се намирах срещу насочения й пистолет, щях да спра да дишам и нямаше да мисля да помръдвам даже малкия си пръст“.

— О.К. Исках само да зная докъде сме — каза той, изваждайки една цигара и почуквайки я по масата. — Чакам продължението на проекта.

— Ще го узнаете, когато се гласува — отряза Морган. — Това е част от нашата договореност. Тя ми каза, че е проучила въпроса от всички ъгли и е решила всички проблеми. За момента аз ви дадох само общата идея. Тогава, ако сме съгласни с нея, тя ще ни обясни продължението, но ако оставим тази работа, тя ще бъде свободна да предложи проекта си другаде. Това е справедливо. Какво ще кажете?

— Но дали тя действително е разрешила всички проблеми? — запита Блек. — Струва ми се, че има един непреодолим… Добре… Значи, ние сме спрели фургона и сме неутрализирали пазача и шофьора… Нещо, което ми се струва невъзможно, но да допуснем, че е така. Но според мен от това, което ми казвате, се разбира, че фургонът е непрекъснато свързан чрез радио с агенцията. Следователно, щом като фургонът престане да сигнализира присъствието си, търсенията ще започнат. Отговорните за него ще знаят къде да го търсят. Още повече, че не само ченгетата ще се хвърлят в преследването, но и армията ще се присъедини със стотици хора, самолети, коли… Те ще имат да претърсят само сто и петдесет километра път, а един самолет може да направи това за няколко минути. Фургонът ще бъде изложен на пътя така, както е носът-по средата на лицето. Ние, останалите, ще имаме едва двадесет минути, за да го скрием. Това би могло да стане, ако не сме задължени да го спрем на това тясно място, около което теренът е гол като на длан. В радиус поне на тридесет километра няма никакво скривалище. Преследвачите са в течение и няма да е никак трудно да ни забележат. Аз не виждам как може да се спре фургонът, да се отвори вратата, да се вдигнат мангизите и да се изчезне преди пристигането на полицията и армията.

Морган повдигна рамене.

— Това се питах и аз. — Той посочи момичето с глава. — Но тя твърди, че е решила въпроса.

Блек изгледа Джини.

— Така ли? Без шеги! Вие действително ли сте намерили решение?

— Да — отговори тя със своя студен и впечатляващ глас. — Това беше най-трудно, но го реших. Тя говореше толкова убедително, че самият Китсън, който я слушаше със скептична физиономия, внезапно разбра, че тя беше способна да доведе начинанието до успех.

Блек свали ръце от масата и повдигна рамене.

— Това е добре, вярвам на думата ви. Може да се каже, че имате способността да правите чудеса. Виждам още две трудности. Ето първата: има други коли, които могат да пристигнат, когато ще бъдем заети с пазача близо до спрелия фургон… Вярно е, че няма голямо движение по пътя, но въпреки това може да имаме лош късмет.

Безучастното лице на момичето прие изражение на досада. Тя се надигна от стола си. Червената й риза се опъна върху високите и предизвикателни гърди.

— Това е лесно. Има два пътя, които водят до националния №10. Трябва само да поставим надпис с думите „Отклонение от кръстовището“, щом като фургонът мине. Колите ще минават по другия път. Не виждам къде е трудността!

Блек се ухили.

— Да! Няма какво повече да се каже. А сега, моя хубавице, опитайте се да ми решите втория проблем. Залавяме фургона и го скриваме някак си. Какво да правим, за да го отворим? Според Китсън, няма повече трудности. Но ще бъдем много притеснени. Какво ще отговорите?

Джини поклати глава.

— Сега той да си мърда мозъчните клетки — каза тя, посочвайки Джипо. — Той е техникът Аз се наемам да му докарам фургона. Той ще има време. Може да работи един или два месеца, ако това е необходимо. — Очите й се завъртяха към Джипо. — Способен ли сте да отворите вратите на фургона, ако разполагате с един месец?

Джипо, развеселен от ласкателните думи, които тя бе произнесла, се съгласи с ентусиазъм:

— За един месец ще мога да се промъкна във Форт Ноукс — отговори той.

— Той ще има един месец — потвърди Джини. — Един месец минимум и повече, ако трябва.

— Това е добре. Стига приказки сега! — прекъсна ги Морган. — Тя действително е решила напълно въпроса. И аз съм сигурен, че тя е способна да доведе работата докрай. Ще гласуваме… Трябва веднъж завинаги да решите дали сте готови да си играете с вашия живот и с този на другите, защото е възможно в авантюрата да има мъртъв човек, било сред нас, било сред нашите неприятели. В последния случай ние рискуваме електрическия стол. И даже, ако излезем невредими от това, най-малката грешка може да ни струва от десет до двадесет години затвор. Но насреща има мангизи. Всеки член на екипа ще има двеста хиляди долара. Това не е лошо. Всъщност, това е ситуацията… А сега, да гласуваме!… Освен, ако някой има да постави въпроси? — Той се спря и изгледа тримата мъже. — Щом гласуваме, ще се държи за решението на мнозинството. Вие познавате всички правила на нашето сдружение: тези, които са малцинство се солидаризират с другите или се оттеглят окончателно. Имате време. Залогът е висок. За една малка глупост, можете да се намерите в дупката за двадесет години, а ако се изтърве ударът сте само за стола. Ето докъде стигнахме. Желаете ли да ви се остави време да размислите, момчета?

Той погледна първо Блек, който спокойно съзерцаваше Джини, без да крие възхищението си, после Джипо, който размисляше с очи, вперени в масата, със сгърчено лице, бърчейки дебелите си черни вежди и накрая Китсън, който духаше шумно през смачканите хрущяли на носи са, с очи, вперени в Джини.

— Хайде, гласуваме — каза Блек, като се наведе и взе една бюлетина.

Джини направи същото.

Морган взе другите три и постави едната пред Джипо, другата — пред Китсън. После извади химикалка, написа една дума върху последната бюлетина, сгъна я и я остави на средата на масата.

Джини зае неговата химикалка, за да попълни своята бюлетина, която постави до тази на Морган.

Блек приготвяше вече химикалката си със златна капачка. Той размаха своето листче, сгъна го и го хвърли при другите две в средата на масата.

Джипо замря за миг, съзерцавайки бялото листче. Накрая, с молив надраска една дума, сгъна го и го побутна към другите.

Само Китсън все още гледаше своята хартия със загрижен вид.

Момичето и тримата мъже го наблюдаваха.

— Имаш необходимото време — подхвърли Морган отново с насмешлив глас. — Цялата нощ е пред нас.

Китсън вдигна глава, погледна го и после се обърна към момичето. Изгледа го продължително, после сграбчи внезапно химикалката на Морган, написа една дума върху листа, прегъна го и го хвърли в купа.

След миг тишина Морган притегли бюлетините към себе си и разтвори един:

— Да.

Взе друг:

— Да.

Трескаво разтвори другите три:

— Да, да и да.

Обиколи с поглед масата, устата му се сгърчи в свирепо изражение:

— Е добре, ще свършим тази работа! На това се надявах. Двеста хиляди долара за всеки. Това не е детска играчка, но си струва.

Китсън погледна Джини през масата. Тя отвърна на погледа му с надменно вдигната брадичка, после внезапно нейният израз се смекчи и тя му се усмихна.