Светът е в моя джоб

ГЛАВА XI

Двама мъже напредваха по пътя, обикалящ езерото и се отправиха към мястото, където Фред Брадфорд се беше настанил, за да чете вестника си.

Токущо бе привършил сутрешната си закуска, след като изпрати жена си и сина си на брега на езерото и си почиваше спокойно, преди да отиде да се присъедини към тях.

Той изгледа двамата, които се приближаваха към него, питайки се кои могат да бъдат.

Единият от тях носеше униформа на комендант от пехотата, другият — комплект от евтина конфекция и шапка от кече, съвсем смачкана и килната назад.

Комендантът беше нисък и рус Неговото лице, мършаво и обгоряло, се украсяваше от мустаци военен тип. Погледът на сините му очи бе прям и твърд.

Неговият спътник бе едър и силен. Имаше обгорено лице с едри черти. Брадфорд отгатна незабавно, че това е цивилно ченге.

— Вие ли сте господин Брадфорд? — запита комендантът който се беше спрял срещу него.

— Да. — отговори Брадфорд, ставайки — Желаете ли нещо?

— Наистина ли сте Фред Брадфорд-младши? — прецизира комендантът.

Брадфорд изненадано го изглед.

— А! Не! Това е моят син.

Сгъна с безпокойство вестника си и го постави до себе си на седалката.

— Какво искате от него? — запита той.

— Аз съм комендант Делейни от Военната сигурност — обясни комендантът. — А това е лейтенант Купър от полицията — прибави, посочвайки с пръст придружаващия го.

Брадфорд ги изгледа подред с известно притеснение.

— Приятно ми е! — каза — Вие искате да видите моя син? — промълви той след кратко мълчание.

— Къде е той — осведоми се Купър.

— На брега на езерото с майка си — отговори Брадфорд — За какво се отнася?

— Искаме да му кажем нещо, господин Брадфорд — отвърна Делейни. — Нищо страшно, успокойте се!

Точно в този миг Фред Брадфорд-младши се изкачваше по пътеката без да бърза, свирукайки си силно. Забелязвайки двамата непознати, той намали крачката си, докато лицето му приемаше недоверчиво изражение.

— Ето го — каза Брадфорд. Обърна се към сина си за да го повика. — Ела за малко тук, синко! Къде е майка ти?

— Разхожда се на брега на езерото — отговори хлапето с тон в който се забелязваше презрение.

— Ти наистина ли си Фред Брадфорд-син? — запита Делейни.

— Точно така — отговори детето, вдигайки очи към тях.

— Ти ли написа това писмо? — продължи Делейни, вадейки един плик от джоба си и измъквайки лист хартия от него.

Брадфорд веднага разпозна едрия и несръчен почерк на сина си.

— Да. — отговори детето.

То приклекна свали смачканата си сламена шапка и започна да я пълни с трева.

— Моят син ви е писал? — запита смаян Брадфорд.

— Писал е до Префектурата на полицията. Претендира, че знае къде се намира фургонът, който изчезна!

С отворена уста Брадфорд разгледа сина си.

— Ти да не си болен? Знаеш много добре че нямаш и най-малкото понятие за мястото, където се намира фургонът.

Детето изгледа баща си с презрение, продължавайки да пълни шапката си с трева. Когато свърши, наведе се напред и пъхна главата си в нея, като дръпна силно периферията й.

— Няма начин да стане другояче — обясни то. — Иначе тревата пада. Така се освежава главата. Това го измислих аз.

Делейни и Купър размениха по един поглед.

— Кажи ми къде е фургонът, мое дете? — запита меко Делейни.

Детето седна по турски. Повдигна шапката си и я намести по-солидно върху главата си.

— Зная къде е той — заяви с тържествен тон.

— Добре, ясно — каза Делейни, който с мъка преодоляваше нетърпението си. — Къде е тогава?

— А моята награда? — се осведоми хлапето, като вдигна внезапно глава, за да изгледа коменданта.

— Виж, моето момче — намеси се Брадфорд, който изглеждаше измъчен — ясно е, че не знаеш мястото, където се намира фургонът. Ще си навлечеш неприятности, ако губиш времето на господата.

— Зная много добре къде е той, — потвърди малкият спокойно — но няма да кажа, преди да съм получил наградата.

— Хайде, малкия, не си играй с нас! — извика Делейни с по-малко любезен тон. — Ако знаеш нещо, кажи го! Баща ти има право! Можеш да си навлечеш сериозни неприятности, ако ни караш да си губим времето.

— Той е скрит в една каравана — подхвърли малкият.

— Вижте, — каза Брадфорд — ние вече сме говорили за това стотици пъти. Ти знаеш толкова добре, както и аз…

— Една минута, господин Брадфорд — прекъсна го Делейни. — Ако желаете, аз ще го разпитам. — Той се обърна към детето. — Какво те кара да вярваш, че фургонът е скрит в една каравана, моето момче?

— Видях го — отвърна детето. — Те са поставили две големи метални греди под пода на караваната, за да не падне фургонът.

— Кои са „те“?

— Типовете, които са го откраднали!

Делейни и Купър се изгледаха. Делейни изглеждаше достатъчно заинтригуван.

— Ти действително ли видя фургона?

Детето поклати утвърдително глава, после свивайки вежди, свали шапката си.

— Това наистина държи хладно, — каза сериозно — но тревата бързо се затопля. — То изпразни шапката си. — Трябва да се сменя постоянно тревата, за да може това да служи за нещо.

И то повтори полезната операция.

— Ти къде видя фургона? — повтори Делейни сухо.

Детето продължаваше да скубе трева, за да си напълни шапката.

— Чуваш ли какво те питам? — запита грубо Делейни.

— Какво? — попита детето, което прекъсна своята работа, за да вдигне носа си към Делейни.

— Татко каза, че полицията няма да иска да ми даде наградата — забеляза то — Той каза, че сигурно ще иска да я запази за себе си.

Брадфорд изглеждаше много притеснен.

— Никога не съм ти казвал това — протестира той живо. — Не те ли е срам да лъжеш?

Детето изгледа баща си и подсвирна продължително, издавайки звук, подобен на разпарящо се платно.

— И таз добра! — извика то. — Ти даже ми каза, че ако разкажа, че фургонът е скрит в една каравана, полицията ще си въобрази, че ти си този, който го е откраднал. Каза ми също, че всички ченгета са били гангстери.

— Добре, добре — промърмори Купър. — Не ни пука какво е казал баща ти. Къде е фургонът?

Лекичко, с безкрайни предпазни мерки, детето се наведе над шапката и потопи главата си, нахлупвайки своя шедьовър до уши.

— Няма да ви кажа преди да съм си получил наградата — обяви то, изправяйки се.

Изгледа полицейския лейтенант право в очите.

— А! Така ли си мислиш? Е, добре, ще видим! — измърмори Купър, чието изражение се втвърди. — Вие и двамата ще дойдете с нас, ако ни карате да си губим времето…

— Остави на мен! — каза миролюбиво Делейни.

Приклекна до детето.

— Слушай ме добре, малкия — каза той. — Всяка личност, която ни представи полезни сведения за фургона, ще бъде възнаградена. Не е важно кой ще бъде. Ако твоите сведения допринесат да намерим фургона, ти ще получиш наградата.

Детето заизследва лицето на коменданта в продължение на доста секунди.

— Честна дума!

Комендантът поклати утвърдително глава.

— Честна дума!

— Вие няма да дадете наградата на татко? Вие ще я дадете на мен?

— Лично на теб.

— Пет хиляди долара?

— Точно така.

Детето се замисли продължително, а двамата мъже дебнеха реакциите му.

— Това да не е шега? — повтори то, наблюдавайки коменданта. — Ще ми дадете ли наградата, ако проговоря?

Комендантът потвърди с широка усмивка, изпълнена с възможно най-голяма сериозност.

— Не се шегувам, момчето ми. Армията има само една дума.

Детето потъна в размишленията.

— Добре! Е, добре! Ще ви кажа всичко! — завърши то. — Те са четирима: трима мъже и една жена. Двама от мъжете прекараха целия ден в караваната. Излязоха от нея късно вечерта. Зная номера на тяхната кола. Казаха ми, че отиват в Стаг Лейк, но това не е вярно. Поеха пътя, който води за националния, а това не е пътя към Стаг Лейк. Това е бяла каравана със син покрив. — То извади от джоба си оръфан бележник и откъсна един лист.

— Ето номера на колата им.

— Но как знаеш, че фургонът е в караваната? — запита Делейни, прегъвайки грижливо хартийката в портмонето си.

— Видях го, когато двамата мъже влязоха сутринта в караваната. — Събудих се нарочно, за да ги изненадам.

— Но как си могъл да знаеш, че това е наистина въпросният фургон?

Хлапето изгледа коменданта с дълбоко съжаление.

— Четох описанието му във вестниците. Това бе точно той.

— Кога тръгнаха?

— Вчера, по обяд. Видях ги да изчезват. Не тръгнаха по пътя към Стаг Лейк. Отиваха към планината.

— Имат голяма преднина пред нас — забеляза Делейни, смръщвайки вежди. — Защо не каза на баща си веднага да ни телефонира.

— Така и направих, но той не поиска да ме остави да телефонирам и сам не се зае с това. Ето защо ви писах — обясни детето. — Той каза, че всички полицаи били гангстери.

Делейни и Купър изгледаха Брадфорд продължително.

— Аз се шегувах — промърмори той, изчервен до уши. — Не исках да кажа…

— Можеш ли да ми дадеш описанието на въпросните хора? — попита Делейни, обръщайки се към детето.

— Разбира се — потвърди то.

И им описа Китсън, Джипо и Блек с най-голяма точност.

Купър отбеляза в бележника си описанията.

— Браво, момчето ми! — възкликна Делейни. — Добре си поработил. Бъди спокоен! Ако намерим фургона, аз ще настоявам ти да получиш наградата.

— О! Вие сигурно ще го намерите — увери детето, като повдигна в същото време шапката си и я изпразни от тревата. — Моята система все още не е съвършена — забеляза то. — Много бързо се затопля това.

— Опитай да сложиш там лед. Така ще е по-добре — посъветва го иронично Купър.

Детето го прониза с поглед.

— Вашата идея е идиотска! — възкликна то. — Той ще се стопи.

Делейни го потупа по рамото.

— Аз ще ти кажа как да се направи. Трябва само да отрежеш дъното на шапката си и въздухът сам ще влиза. В същото време можеш да предложиш и нова мода.

Детето размисли, после поклати глава.

— Това е добра идея — одобри то. — Ще опитам! Може и да стане нещо.

— Само района на планините не сме претърсвали — забеляза Делейни, докато двамата мъже отиваха към своята кола. — Те, може би, наистина се укриват там.

— Не — възрази Купър. — Ако предполагах, че са могли да стигнат до там, щях да накарам да претърсят района. Никой не може да се изкачи горе. Пътят е задръстен. Един фургон не може никога да мине оттам.

— Трябва винаги да се разчита на шанса — забеляза Делейни. — Впрочем, ние търсихме навсякъде. Нищо не рискуваме да отидем и да видим.

Купър се качи в колата и запали мотора.

— Вие действително ли смятате да помогнете на това хлапе да получи наградата? — запита той.

Делейни се настани до него. Погледът му придоби замислено изражение.

— Какво може да направи с пет хиляди долара един гамен на десет години? — каза той. — Бащата ще ги получи. Това е всичко! — Той стрелна Купър с открита усмивка. — Ние добре знаем кой има право на тази награда, нали? Обявата посочва, че всяка личност, която открие фургона, има право на обещаната сума. Ако искате моето мнение, ние ще поставим ръка отгоре й.

Купър наду бузите си.

— Вашата забележка към този гамен ме обезпокои малко — призна той.

— Зная как да се оправям с хлапетата — потвърди Делейни. — Трябва да имаш убедителен вид, когато им говориш, иначе не върви. Искреността винаги ми е допадала — заключи той, смеейки се.

Беше малко след девет часа, когато Китсън с риза, мокра от пот, стигна до лагера с кирката на Джипо върху рамото си.

Джини бе седнала върху една скала, в сянката на едно дърво. Беше много бледа. Очите й бяха изпълнени със сълзи, които тя с мъка задържаше.