Светът е в моя джоб

ГЛАВА IX

Следващите дни се изнизаха по същия начин. С пукване на зората Блек и Джипо влизаха в караваната, а Китсън — в бунгалото.

След няколко часа сън той излизаше с Джини и те прекарваха деня заедно. Плуваха, разхождаха се или гребяха в езерото.

Блек оставаше седнал на пода в караваната и четеше вестници, докато Джипо се опитваше да отвори фургона.

Новините, публикувани във вестниците, бяха окуражаващи. По всяка вероятност, полицията и армията бяха затруднени. Разбираше се и фактът, че разследванията продължават, но объркването на полицията се издаваше от нейните декларации в пресата. Предполагаше се, че фургонът е бил скрит във вътрешността на друга кола.

Беше невъзможно да се обясни по друг начин неговото тотално изчезване Мислеха, че в момента фургонът се намира извън границите на щата. Районът на търсенето бе разширен до седемстотин и петдесет километра, а наградата — увеличена на пет хиляди долара.

Двеста войника помагаха на полицията да претърси горите на областта Хеликоптери продължаваха да наблюдават пътищата и щабът на армията изразяваше увереност, че ще намери фургона рано или късно.

Но, ако полицията и армията имаха грижи, Блек и Джипо имаха не по-малко от тях.

След два дни работа Джипо беше точно 8 същата позиция. Закован през целия ден на своята табуретка в ужасната горещина, той въртеше циферблата с ръчката, наостряше слух, потеше се и ругаеше, без да успее да чуе и най-малкия шум.

Нервите на Блек, чието едничко занимание се състоеше да гледа как Джипо работи и да чете вестници, започваха да се разклащат. Смазан от горещината, която цареше в караваната, чакайки всеки момент Джипо да обяви своя успех, той беше разяждан от ревност при мисълта, че Джини и Китсън се забавляваха през това време на чист въздух. „Колкото и да е глупав този Китсън, той трябва да е спечелил точки. Това е фатално! Всеки, който е с едно момиче цели три дни, непременно постига някакъв ефект.“ Той самият беше убеден, че ако се намира сам с нея, ще му трябват само дванадесет часа, за да бъде негова.

Фактът, че са сами, прибавяше към неговото мъчение и нерви, поставени на сериозно изпитание от неуспехите на Джипо и допълнителния товар на мъките от ревността.

На третия ден, към шест часа, в момента, когато слънцето изчезваше зад планините, осветявайки езерото с оранжева светлина, нервите на Джипо не издържаха.

Трите дни той бе работил без почивка в непоносими условия и разбра, че няма повече сили.

Вторият преобръщач беше отказал да дойде на мястото си. Джипо бе направил пълен кръг на циферблата с ръчката, премествайки го с една десета от милиметъра, но не беше чул никакво прещракване.

Това означаваше, че пръстите му, с които беше горд, нямаха необходимата чувствителност.

— Никога няма да успея! — изпъшка той внезапно свличайки се срещу вратата на фургона. — Не мога, Ед! Няма смисъл да се опитва И двадесет години да продължа, няма нищо да се промени. Ако не изляза оттук, ще полудея!

Обезпокоен от нотката на лудост, която забеляза в гласа на Джипо, Блек стана и направи обиколка на фургона, с пистолет в ръка.

— Млъквай! — излая, залепяйки своето оръжие в тялото на Джипо — Ще ми отвориш тази мръсотия или ще ти пробия кожата!

Джипо заплака без свян Неговата огромна маса трепереше от изтощение.

— Хайде! — каза на един дъх — Можеш да ме свалиш, не ми пука! По-добре да пукна, отколкото да продължа с тази работа! Хайде, казвам ти, не мога повече.

Блек стовари ядосано дръжката на пистолета си върху лицето на Джипо, който се свлече Кръвта започна да тече по доста разпорената му дебела буза и стигна до шията му Със затворени очи той се свлече срещу преградата на фургона.

— Хайде! — изрева Джипо с изострен от истерия глас — Довърши ме! Не мога да продължавам!

— Малко повече дързост, парцал! — изрева Блек, уплашен от отчаяния израз на Джипо — Ти не си ли мъж?

Знаеше, че ако дебелият италианец се откаже, цялата афера пропадаше.

— Казах ти, че няма да успея никога — захлипа Джипо, и се свлече върху табуретката с лице между ръцете си.

В същия миг се дочу лек удар по вратата на караваната.

Блек подскочи и почувствува сърцето си да бие по-бързо.

Бе видял Джини и Китсън да тръгват с буика за покупки, следователно, този, който чукаше на вратата, не можеше да бъде нито един от двамата.

Понеже Джипо продължаваше да пъшка, Блек го сграбчи и разтърси жестоко.

— Млъквай, тъпако! Има някой навън!

Джипо се сгърчи и спря.

Почука се още веднъж.

Блек направи знак на Джипо да не мърда и с оръжие в ръка се приближи с вълчи крачки към прозореца Избягвайки да се показва, той хвърли едно око през завесата.

Едно малко момче, на около десет години, чукаше по вратата на караваната С вдигнат нос и присвити вежди, то насочваше към вратата един малък детски пистолет.

С устни, свити от жестока гримаса, Блек го проследи.

В джинси и риза на червени и бели квадрати, с боси крака, с една стара шапка от слама, килната към тила, детето гледаше с любопитство вратата на караваната Неговото бронзово лице изразяваше затруднение.

Блек се прицели.

Хлапето продължи да гледа караваната, после взело внезапно решение, се приближи с очевидното намерение да хвърли едно око във вътрешността. Залови се за подпората на прозореца за да се издигне до него със силата на ръцете си.

Виждайки израза, едновременно убийствен и изплашен, който бе придобило лицето на Блек, Джипо стана от табуретката си и отиде до прозореца. При вида на хлапето подскочи и ръката му се стовари върху юмрука на Блек.

— Не! — изсвири между зъбите си — Не момчето! Ти си побъркан!

С едно разтърсване Блек се освободи, но си отдъхна веднага, виждайки, че малкото момче нямаше сили да се вдигне достатъчно високо. Паднало на краката си, то съзерцаваше караваната с разочарован вид.

След няколко мига то направи полукръг и се отдалечи с бързи крачки по пътеката, която обикаляше езерото.

— Мислиш ли, че ни е чул? — запита Блек с безпокойство.

— Не зная — отговори Джипо.

Емоцията, която беше му причинила неочакваното появяване на хлапето, бе му върнала хладнокръвието.

— Мога да кажа, че мръсното хлапе ме изплаши ужасно. — подхвана Блек, избърсвайки лицето си с опакото на ръката — Хайде, седни, Джипо, и не се нервирай! Ако аз опитам да отворя тази ключалка?

— Ти? — каза Джипо, набръчквайки нос с отвратен вид. — Ах! Не! Ти ще бъдеш способен да преместиш само първия преобръщач. Нямаш ловкостта която трябва. Не се меси!

Блек сграбчи Джипо за ризата и го разтърси грубо.

— Но, в името на Бога, ако ти отстъпиш и аз не опитам, кой ще го отвори? — извика той с ядосан глас.

— Не разбра ли още? — възрази Джипо — Никой няма да го отвори никога! Вече от три дни опитвам и нищо! И всичко това, за да постигнем какво? Да поставим един преобръщач на място! Само един от нужните шест! Остава да намеря още пет Ще преместя още един, може би, след седмица. Но не е сигурно?! И ще останат още четири. Ще полудея преди това! Не е възможно да се издържи! Не мога повече! Няма да продължа за всичкото злато на света! Чуваш ли? За всичкото злато на света!

— О! Млъкни! — изрева Блек — Няма да започваш отново.

Но бе обезпокоен. Даваше си сметка за точността на Джиповите разсъждения. Той самият беше ужасен, ако трябваше да остане затворник в тази фурна три или четири седмици още.

Джипо отново бе седнал на табуретката, с лице, скрито между ръце и с очи, втренчени отчаяно в циферблата.

— Не мислиш ли, че вратата може да се среже? — подсказа Блек.

— Тук? Ти си болен? Ще видят пламъка през завесите. И помисли за топлината, която ще се излъчи. Ще запалим караваната.

— Защо не закараме караваната в планините? Франк казваше, че, може би, ще бъдем принудени. Изглежда е имал право. Там ще можеш да работиш с отворени врати. Става ли?

Джипо извади носната си кърпа и тампонира окървавената си буза.

— Писна ми! Искам да се върна у дома. Никой няма да успее да отвори този фургон. Никой, казвам ти!

— Трябва да говорим с другите — обяви Блек с режещ тон. — Малко повече смелост, Боже мой! Има един милион долара зад тази врата! Един милион долара. Помисли!

— Може да има и двадесет милиона, но от това не ми става нито по-топло, нито по-студено — възрази Джипо с треперещ глас.

— Писна ми, казвам ти! Как да ти го опиша?

— Не се нервирай така — каза Блек, сядайки на земята. — Трябва да поговорим с другите.

В същия момент Джини и Китсън се връщаха от един град на двадесет километра, след като бяха привършили покупките си.

За повече сигурност, бяха решили да не се възползват от бутика на лагера. Търговецът щеше да забележи количеството на храната, която консумираха и щеше да се усъмни, че тя е предназначена за много хора. Сега те отиваха всеки ден в града с колата.

От два дни Джини и Китсън не се разделяха.

Джини не можеше да реши, дали да се сдружи с Китсън, когато получеха частта си. Знаеше, че той я обича и забелязваше от своя страна, че й харесваше все повече. За разлика от Блек той не беше опасен и тя се чувствуваше на сигурно място с него.

По пътя, който водеше към лагера, тя не преставаше да го наблюдава с крайчеца на окото си.

„Без своя счупен нос той е по-скоро хубаво хлапе“, си казваше тя.

И изведнъж й се прииска да му се довери.

— Алекс… — започна внезапно.

Китсън й хвърли бърз поглед, преди да се съсредоточи отново в пътя. Когато тя бе до него той караше много предпазливо.

— Да?… Нещо не е наред ли?

— Е, да! — Тя повдигна за миг своите бакърени коси и ги остави да паднат върху раменете. — Веднъж ти ме попита как съм разбрала, че фургонът транспортира заплатите на работниците. Това още ли те интересува?

— Поставих ти въпроса, това е вярно — призна Китсън изненадан. — Но не ме засягаше толкова. Какво те кара да мислиш за това?

— Ти беше много мил с мен — продължи замислено Джини. — Много хора биха ми отровили живота на твое място. Това ме трогна, знаеш ли? Искам да знаеш, че не съм жена на гангстери.

Китсън поклати глава.

— Никога не съм го мислил! — потвърди той.

— Морган мислеше така. Бе сигурен, че съм откраднала плана от една банда и че съм му го дала, за да получа по-голяма част. Той не го казваше, но чувствувах, че беше убеден в това.

Почувствувал се объркан, Китсън се размърда върху седалката. Знаеше, че Морган мислеше точно така.

— О.К.!… Той, може би, но не и аз.

— Знаех какво превозва фургонът, защото баща ми беше портиер в Изследователския център — обяви Джини с твърд глас.

— Наистина ли?

Китсън й хвърли бърз поглед.

— Очевидно това обяснява как си била в течение.

— Не се опитвам да се оневиня — продължи Джини, опирайки главата си върху облегалката. — Майка ми беше страшна уличница. Трябва да приличам на нея. Тя напусна баща ми, когато бях на десет години. Говореше вечно за пари и ми повтаряше, че без тях никога няма да постигна нищо. Баща ми бе смел човек, но не печелеше много. Бе винаги мил с мен, но това не ми попречи да имам склонност към парите. Колкото повече растях, по-лошо ставаше Нямах никога пари, не ходех почти никога на кино. Прекарвах цялото си свободно време да зяпам витрините на хубавите магазини и да завиждам на хората, които можеха да купят каквото виждаха и което искаха да притежават. Баща ми говореше често за заплатите на работниците в неговата служба и тези пари ме караха да мечтая. После дойде новият фургон. Когато разбра, че даже не са го осигурили против кражба, татко ги нарече луди. Той претендираше, че не е толкова трудно да се ограби фургона. Разговаряхме често с него. На него му хрумна идеята да се скрие фургонът в една каравана. Не мисли, че той някога щеше да изпълни своя план. Това даже не му е идвало на ума. Но за мен мисълта да се ограби фургонът стана натрапчива.

Китсън караше бавно и слушаше внимателно. Гледаше как слънцето, като огнена топка, изчезва зад планините.

— Татко не беше добре със здравето — продължи Джини, чиито пръсти обгръщаха коляното й. — Трябваше да чака още две години до пенсия. Опита се да ги направи, но трябваше да се откаже. Предписаха му отпуска по болест, но не толкова дълга, че да се възстанови Когато видяха, че няма да може да започне работа на предвидената дата, те го освободиха и той не можа да получи пенсията си. Отидох да видя шефа на личния състав, за да му изложа случая, но той нищо не поиска да чуе и ме посрещна като просякиня. Ето защо, когато татко почина, се заклех да получа реванш Казах си, че ще убия с един куршум два заека: ще си отмъстя и ще бъда богата. Планът ми бе готов, но трябваше някой да ми помогне да го изпълня. Една вечер, в едно кафе, чух да се говори за Морган. От това, което се говореше разбрах, че той бе човекът, който ми трябваше Намерих го и ето цялата история. Ударът беше измислен от татко, но той никога нямаше да се намеси.

— Съжалявам, че твоят баща е понесъл всички тези нещастия — каза неловко Китсън.

Той я видя да стиска юмруци.

— Зная… Съжалявам, че съм причина за всичко това, Алекс. Зная добре, че съм само една пропаднала жена, която мисли само за пари. Зная го по-добре от всеки, но не мислех, че ще отида до там. Лесно е да се говори, че един човек ще бъде убит. Виждали сме това на кино и няма страшен вид. Но, когато стане реалност …

— Слушай, Джини — прекъсна я Китсън забързано — защо не заминем двамата? Можем да отидем в Мексико Тръгвайки сега, имаме още шансове да излезем Защо не?

Тя се поколеба, после поклати глава.

— Не! Сега, не! Можеше преди да свалят шофьора и пазача, преди Морган да го свалят. Тогава трябваше да се откажем. Сега ще отида до края! Но ти тръгни! Ще се радвам, ако успееш. Аз продължавам. Имаме шанс да поставим ръка на мангизите, а в този момент нямам какво да губя. Не трябваше да се месиш в тази история. — Тя го изгледа. — Ти не беше съгласен, забелязах го в началото. Защо промени намерението си? Защо гласува „за“?

Китсън повдигна рамене.

— Заради теб, по дяволите! От момента, в който те Видях, повече нищо не е от значение за мен.

— Колко съжалявам, Алекс!

— Но слушай, ако успеем да вземем тези пари, можем навярно да сме заедно, нали? — предложи Китсън с очи, вперени в пътя, който се разстилаше пред него. — Обичам те, Джини! Ти си единственото момиче, което струва за мен.

— Не зная, Алекс. Може би… Почакай да вземем мангизите. Страхувам се от усложнения Остави ми време да размисля, искаш ли?

От изненада, Китсън за малко щеше да изпрати колата в канавката.

— Искаш да кажеш, че това не е невъзможно?

Тя го потупа нежно по ръката.

— Ще помисля, обещавам ти!

Беше нощ, когато стигнаха в лагера.

Въодушевен от думите на Джини, Китсън остави кри-во-ляво провизиите в кухнята и се отправи към караваната.

Брегът на езерото беше пуст. Можеше без опасност да освободи Блек и Джипо.

Щом ги забеляза си даде сметка, че нещо куца.

Джипо вървеше с тежки крачки, бавно, с прегърбени рамене. Неговата дясна буза бе отекла и леко кървеше.

Без да отговаря на Китсън, който се безпокоеше от това, което му се е случило, той влезе в бунгалото, където се свлече в първия попаднал му фотьойл.

С непроницаемо лице, със зла светлинка в погледа, Блек се приближи до дивана; сграбчи една бутилка уиски и си наля голяма доза, преди да седне с намръщен вид.

— Едно хлапе дойде да броди около караваната — обяви той, докато Китсън заключваше вратата на караваната. — Опита се да погледне във вътрешността.

— А комбинацията на фургона! — запита Джини, съзнаваща напрежението.

Блек повдигна рамене.

— Нямаме късмет досега — отговори той, облягайки се назад с очи, обърнати към нея — Вторият преобръщач не пада Джипо има нервна криза.

— Криза! — извика Джипо със свръхизострен глас — Искаш да кажеш, че напускам лагера, да! Не мога да отворя тази ключалка Чувате ли ме всички! Аз изчезвам!

— Вижте, това е невъзможно — намеси се спокойно Джини — Какво се е случило.

— Какво се е случило? — изчерви се Джипо, удряйки с юмрук по коляното си — Случи се, че да се работи в подобна пещ е извън човешките сили! Вие нямате представа какво е там. От три дни съм в същата точка Е, добре! Писна ми и ще се чупя!

— Ти каза на Франк, че ще трябва един месец — възрази Джини — Няма да ни изоставиш за три дни.

— Губиш си времето! — намеси се Блек — Вече сто пъти му обясних това на този глупак! И на мен ми писна Вътре е ад. Трябва да отидем в планините, както бе казал Франк. Можем да работим в караваната, без да я държим затворена. Не можем безкрайно да останем тук.

— Това ще бъде рисковано — възрази Джини — Тук нашата каравана е изгубена между не зная колко други. В планините, ако ни забележат, ще дойдат да видят какво правим.

— Това е риск — възрази ядосано Блек — Ако Джипо не успее да отвори ключалката, ще трябва да срежем вратата Тук това е невъзможно.

— Пътищата са все още наблюдавани — забеляза Китсън с безпокойство — Можем лесно да бъдем арестувани при проверка. А отгоре на всичко буикът няма да успее да изтегли подобна маса в планината. Познавам сектора Наклонът е стръмен и една част от пътя е повредена преди няколко дни от бурята.

— Ще видим — настоя Блек — Ако тръгнем оттук утре на обяд ще бъдем в планината, когато пада нощта Ще трябва да купим палатка и припаси Ще лагеруваме както можем, докато Джипо успее да отвори фургона.

— Не разчитайте на мен! — извика силно Джипо.

Чукане по вратата попречи на Блек да отговори. Последва тишина, заредена с електричество. Блек се изправи с пистолет в ръка.

Блед като платно, Джипо се наведе напред и втренчи изпъкнали очи във вратата.

— Двамата идете в стаята! — прошепна Джини с тон, нетърпящ възражение.

Блек сграбчи Джипо, изправи го с едно разтърсване и го бутна в стаята, докато Китсън с провлачена стъпка отиваше да отвори вратата.

Фред Брадфорд стоеше изправен на прага.

— Добър вечер, господин Харисън! — каза той — Извинете, че ви безпокоя толкова късно. Госпожа Харисън, без съмнение, в момента приготвя вечерята.

— Да — отвърна Китсън, затваряйки му пътя — Проблеми ли има?

— Наистина, може да се каже, да Мога ли да Вляза за минута? Не за дълго време.

Виждайки, че Китсън се колебаеше, Джини му се притече на помощ.

— Виж ти! Добър Вечер, господин Брадфорд, Влезте впрочем! — извика тя с широка усмивка — Вечерята не е още готова. Трябва малко да почакате.

Брадфорд влезе в салона, чувствуващ се неудобно и леко обезпокоен.

— Ще пийнете ли една чашка с нас? — продължи Джини.

— Не, мерси! — каза Брадфорд, който седна и затърка дланта си върху коляното. — Само съм за минутка. Моя гамен се разхождаше близо до вас този следобед.

Той изгледа Китсън в лицето.

— Твърди, че е имало двама души във вашата каравана.

Китсън почувствува как ударите на сърцето му се ускоряват.

Неспособен да намери отговор, той се обърна към Джини.

— А! Това бяха двама наши приятели — отвърна Джини с най-голямо спокойствие, усмихвайки се на Брадфорд. — Бяхме обещали да им заемем караваната за тяхната ваканция и те са дошли, докато бяхме излезли.

Брадфорд изглеждаше силно облекчен.

— Бях казал на малкия, че сигурно се касае за нещо такова, но той не искаше да слуша. Твърди, че двамата мъже се карали, като се ругаели. Бе обхванат от страх мислейки, че са били крадци.

Джини избухна в смях.

— Няма нищо. Не престават да се карат, но са неразделни и винаги прекарват заедно ваканциите си. Това е смешно, нали?

— Във всеки случай могат да се похвалят, че са го уплашили здраво — продължи Брадфорд. — Помислих, че ще бъде по-добре да ви предупредя. Имаше кражби по брега на езерото, госпожо Харисън. Но, очевидно, ако това са били ваши приятели. …

— Но, да. Много любезно от Ваша страна, че сте си направили труда да дойдете Наистина ли няма да пийнете една чашка, господин Брадфорд?

— Не, мерси! Не искам да ви безпокоя! — каза той, потърквайки носа си със загрижен вид — Знаете ли, че за годините си моят син е забележително интелигентен? Представете си, той има идея за аферата с фургона. Смята, че е скрита в каравана.

Китсън стисна юмруците си и ги прикри бързо в джобовете на панталона.

Джини се присви леко, но не си смени изражението.

— В каравана? Откъде му е дошла подобна идея?

— О! Без съмнение от това, че вижда много такива тук — отговори Брадфорд със снизходителна усмивка. Всъщност, това не е толкова глупаво, забележете! Той казва, че на полицията никога няма да хрумне мисълта да търси фургона в едно място като това тук. Той може би не греши?

— Може би — призна Джини — Във всеки случай, не му липсва въображение!

— Може и така да се каже! Искаше да отида да предупредя полицията. Въобразява си, че ако тя открие фургона в някоя каравана, ще му дадат наградата. Знаете, че я вдигнаха на пет хиляди долара? Това все пак е нещо.

— Ще бъда наистина учудена, ако вие ги получите, скъпи господине — каза Джини след късо мълчание с малко принудена усмивка. — Вие знаете навиците на полицията, когато трябва да се даде обещана награда.

— Да, разбира се… Не мога да реша какво да направя. Намирам, че идеята на хлапето може да е интересна, но се страхувам да не ми кажат, че се меся в това, което не ме засяга.

— Не забравяйте, че вие сте също собственик на каравана, господин Брадфорд — вмъкна Джини. — Няма да се изненадам, ако полицията ви обвини, че сте откраднали фургона. Спомням си как моят баща намери един ден едно колие от перли. Занесе го в Комисариата и поиска наградата си. Е, добре, арестуваха го на място и ние трябваше да се разорим за разноските по адвоката, за да могат да го пуснат! И, в крайна сметка, той никога не можа да получи наградата си.

Брадфорд отвори широко очи.

— Не, без шеги! Никога не съм мислил за това. Добре! Това решава въпроса! Ще оставя полицията да се оправя. Добре направих, че ви говорих за това. Никога не бих разгледал нещата от този ъгъл.

Той стана.

— Ние ще ви кажем довиждане, господин Брадфорд. — каза Джини с усмивка. — Заминаваме утре.

— Наистина ли? Колко жалко! Не ви ли харесва тук?

— О! Да! Но ние имаме намерение да направим една обиколка. Ще отидем отначало в Стаг Лейк, после ще продължим към Дийр Лейк.

— Това прави доста път! В такъв случай, довиждане! Желая ви много щастие!

Брадфорд им стисна ръцете и се забави на прага няколко минути, без да се съмнява, че Джини и Китсон горят от нетърпение да го видят как тръгва. Той размаха накрая ръката си за сбогом и се отдалечи по пътеката, обляна в лунна светлина, по посока на своето бунгало.

Джини заключи вратата.

— Е, добре! Ето как трябва да се говори с господин Брадфорд. Получихме отговор на въпроса. Трябва да се чупим!

— Съгласен съм — одобри Китсон. — Ти добре се оправи с него! Беше страхотна!

— Добре, добре, цвете от ряпа. — подхвърли Блек, който се появи на прага на стаята. — Няма от какво да се гръмваш! Добро момиче. Съмнявах се, че са ни чули.

Джипо се приближи до вратата, за да участвува във военния съвет.

— Изчезваме утре — продължи Блек. — Не трябва да рискуваме хлапето да ни изненада.

Обърна се към Китсон.

— Ти трябва да пазиш караваната, ако някой реши да броди в околността.

Давайки знак на съгласие, Китсон се отправи към вратата и изчезна в нощта.

— Утре аз се връщам у дома — обяви Джипо с неутрален тон. — Разбрахте ли добре? Писна ми! А сега искам да спя!

— Аз се заемам с него — обеща Блек с лоши очи. — Започва да ме дразни този тип!

Джини отиде да приготви вечерята в кухнята.

Блек я последва Облегна се на рамката на вратата.

— Ти много добре се справи с този натрапник. — одобри той. — Помисли ли върху моето предложение? Въпрос на интелигентност аз също добре се отбранявам. Ти също, впрочем. Защо да не се обединим?

Тя плъзна два огромни бифтека в тигана.

— Ти си единственият мъж на света, от който не се интересувам — възрази тя, без да го удостои с поглед.

— Добре, красавице! Ще видим!

Отправи се небрежно към фотьойла и седна с усмивка, която говореше красноречиво.

Рано на другата сутрин Китсон взе буика и замина в града, оставяйки Джини да пази караваната. Блек и Джипо не излязоха от бунгалото, което не бе безопасно, но Джипо се беше показал толкова упорит, че Блек се страхуваше, че няма да успее да го вразуми във вътрешността на караваната. Той даже трябваше, с помощта на Китсон, да го завърже за леглото и да му запуши устата.

Когато успяха да го обездвижат, Блек, с учестено дишане и зъл поглед, направи знак на Китсон да напусне стаята.

— Остави ме да се занимая с този мръсник! — каза той. — Заемам се да го накарам да си промени мнението. Преди да се завърнеш, той ще бъде съгласен да ни придружи.

Против волята си Китсон изостави Джипо, но знаеше добре, че лишени от техническата ловкост на Джипо, те не можеха да отворят фургона. Италианецът бе на две крачки от лудостта и той почувствува облекчение като го остави на Блек, който да поеме отговорността да го вкара в пътя.

В града Китсон купи палатка с достатъчно големи размери и купчина консерви.

Бяха разисквали заедно въпроса за храната и заключили, че отидат ли веднъж в планината, ще бъде опасно да слизат да правят покупки в града. Бяха решили да си купят консерви, които ще им позволят да почакат, докато Джипо отвори фургона.

Китсон пристигна пред бунгалото с багажник, пълен с провизии. Когато слизаше от колата, Джини дойде да го посрещне.

— Нещо опасно? — запита той.

Тя поклати глава.

— Не, но съм много доволна, че ти се върна. Не преставам да мисля за това хлапе. Колкото по-скоро тръгнем, толкова по-добре.

Влязоха заедно в бунгалото Джипо бе седнал в единия от фотьойлите, блед като мъртвец, с черни кръгове под очите. Чувайки ги да влизат, той даже не се и обърна.

Блек, с цигара в устата, обикаляше из стаята.

— Намери ли каквото трябва? — запита той Китсон.

— Да, всичко.

С въпросителен поглед Китсон изгледа подред Джипо и Блек.

— Джипо разбра — обяви Блек — Обяснихме му и той прие да продължи да работи с нас.

— Защото ме принуди — запротестира Джипо с треперещ глас. — Всичко това ще свърши зле. Казвах ви го и сега го повтарям.

Внезапно той вдигна очи към Китсон.

— Мислех те за приятел. Жалко! Не се приближавай! Не те познавам повече!

— Какво ти става? — възкликна Китсон изненадан.

— Трябваше да го поразтърся малко — обясни Блек-Накарах го да разбере, че, ако не ни помогне, ще има неприятности.

— Той ми каза, че ще ми счупи пръстите — каза Джипо, с нисък и треперещ глас. — Как ще печеля, за да живея, ако загубя пръстите си?

Китсон тъкмо щеше да отговори, когато Блек го спря с жест на главата си.

— Време е да се чупим — обяви той. — Никой ли няма наоколо?

Джини излезе от бунгалото с Китсон.

Няколко корабчета се движеха в езерото, но близката околност беше пуста.

Китсън закачи караваната за буика и я закара на заден ход срещу вратата на бунгалото.

— Хайде!

Блек и Джипо се приближиха до вратата. Китсън им отвори дъното на караваната. Те се плъзнаха бързо и вратата се затвори зад тях. Всичко бе станало за няколко секунди.

— Ще остана тук, докато ти уредиш сметката в бюрото — каза Китсън, който връчи портмонето на Джини.

И чакайки, облегнат на караваната, той запали цигара.

Беше неспокоен. Щяха да изоставят лагера си и той чувствуваше, че ще рискуват много повече занапред, но не виждаше друго решение за отварянето на фургона.

— Добър ден, господине!

Китсън подскочи и погледна живо около себе си.

Едно малко момче, облечено с детска престилка, с риза на червени и бели карета и сламена шапка, се беше появило зад караваната.

— Добър ден! — отговори Китсън.

Хлапето го изгледа с наведена настрани глава.

— Вие познавате татко — обяви то. — Аз съм Фред Бредфорд-младши.

— А, да? — каза Китсън, насилвайки се да изглежда естествен.

Малкото момче събра вежди, после пренесе вниманието си към караваната.

— Ваша ли е? — запита, посочвайки я с пръст.

— Да.

Хлапето я заразглежда.

— Предпочитам нашата — обяви то.

Китсън не отговори. Той молеше небето. Джини да пристигне по-бързо и да се чупят оттук.

Детето приклекна, за да погледне под караваната.

— Я, вие сте й сложили метални пръти! — възкликна то, вдигайки очи към Китсън. — За какво ви служи това? Това трябва да я прави по-тежка, нали?

— Не зная нищо — отговори Китсън, търкайки челюстта си с раздразнен вид. — Купих я така.

— Татко каза, че двама ваши приятели са били вътре вчера. Това вярно ли е?

— Да.

— Какво им беше?

— Нищо.

Хлапето го изгледа продължително. Китсън намираше този детски поглед ужасно объркващ.

— Там имаше нещо, което не вървеше. Чух ги как се ругаеха.

— Това е техен навик — възрази Китсън. — Няма нищо.

Хлапето отстъпи, разкъсвайки караваната с очи.

— Мога ли да погледна във вътрешността, господине?

— Няма начин — рече Китсън, на когото му стана изведнъж топло. — Жена ми взе ключовете.

Детето изглеждаше изненадано.

— Татко никога не дава ключовете на мама. Тя ги губи всеки път.

— Моята жена не ги губи.

Хлапето приклекна отново и започна да скубе тревата наоколо.

— Вашите приятели вътре ли са сега?

— Не.

— Къде са тогава?

— У тях.

— Къде е това?

— В Сейнт Лоуранс.

— Те живеят заедно?

— Да.

— И правеха тази гюрултия? Аз се изплаших.

Китсън повдигна рамене.

— Няма нищо Те са си винаги такива.

Хлапето свали шапката си и започна да я пълни с трева.

— Единият наричаше другия глупак, защото той не успяваше да направи нещо. Какво е това?

— Не зная нищо — отвърна Китсън.

И той запали цигара.

— Имаха вид на побеснели!

— Те се разбират много добре. Не се тревожи за тях.

Напълнило шапката си с трева, хлапето се наведе и пъхна главата си в нея, като я дръпна силно към темето си.

— Това ще държи главата ми на хладно — обясни то на изумения Китсън. — Аз изнамерих този начин. Ще мога, може би, да спечеля пари с това.

— Може би… Виж какво зайче, не е ли по-добре да се прибереш у вас? Твоят баща ще се безпокои.

— О, не! Казах му, че отивам да търся откраднатия фургон. Знаете нали, този, който е натъпкан с пари? Той ще ме очаква след час. Четохте ли какво казват вестниците за фургона, господине?

— Да.

— Знаете ли какво мисля аз?

— Да. Твоят баща ми каза.

— Не е трябвало! Ако той разказва това на всички, наградата ще ми се изплъзне под носа.

Изведнъж Китсън забеляза Джини, която бързо тичаше по пътечката.

— Аз ще получа наградата! — продължи малкият — Пет хиляди долара! Знаете ли какво ще направя с тях?

Китсън поклати глава.

— Ще ги пазя за себе си Ето какво ще направя!

Джини се приближи.

— Да ти представя Брадфорд-младши — каза Китсън.

— Добър ден! — произнесе Джини с усмивка.

— У вас ли са ключовете на караваната? — запита детето — Той каза, че мога да хвърля един поглед вътре.

Джини и Китсън размениха един поглед.

— О! Колко жалко! — извика Джини — Аз сложих ключовете в един куфар. Не мога да ги намеря лесно.

— Аз се обзалагам, че сте ги загубили — каза хлапето с презрение — Ще трябва да тръгвам сега. Татко ми каза че вие тръгвате?

— Да — отвърна Джини.

— Сега?

— Да.

— Е добре! Довиждане тогава!

И правейки полукръг, се отдалечи по пътеката, с ръце в джобовете на панталона си, подсвирквайки силно и напълно фалшиво.

— Мислиш ли…? — започна Китсън.

Той се спря.

— Бързо! Да се чупим! Влязоха в буика и тръгнаха.

Щом Фред Брадфорд-младши напусна пътеката той се скри зад завоя и се върна обратно през храстите. Неподвижен, видя как буикът и ремаркето се отдалечават. Той извади един изцапан бележник от джоба си и записа с парче молив номера на колата.