Светът е в моя джоб

I

Морган беше фиксирал часа за събирането в осем и Блек беше малко подранил. Пристигна в залата за билярд на Лу Страйджър в седем и четиридесет и пет, просто, защото часовникът му бе напред. През тълпата на опушения бар, той си проправи път към Страйджър, един едър мъж, с червендалеста физиономия, зает да наблюдава играещите.

— Пристигнаха ли вече, Лу? — попита Блек.

— Не, но вратата е отворена и може да се качиш-отговори Страйджър.

— Дай ми моя скоч — каза Блек.

Когато Страйджър го обслужи, той се отправи към един ъгъл на стаята, бутна шапката си към тила, стегна връзката си и седна.

Тази вечер Блек се чувствуваше подтиснат и в лошо настроение. Идеята, която Морган имаше за удара в кафенето, не му допадаше.

Блек се бе хвърлил в живота с повече козове, отколкото неговите трима приятели. Син на богат търговец, той бе получил добро образование. Беше се обрекъл на медицината, но трудностите на следването го накараха да се откаже. След края на втората година той внезапно бе напуснал факултета и не бе стъпвал при родителите си. Бе станал продавач на коли и в същото време беше открил една своя непреодолима склонност към жените. Прахосваше повече, отколкото печелеше и когато, затънал в дългове, си присвои съдържанието на касата във фирмата, където работеше, то възлизаше на около четири хиляди долара. Убеден, че е замаскирал отлично следите си, той изпита неприятен шок, когато двама инспектори го прибраха, преди да има време на похарчи повече от двеста долара от плячката си По това време беше на двадесет и две години. След това, бе лежал в затвора на два пъти: веднъж — две години, втория път — четири. Затворът сега му вдъхваше свещен ужас. По време на последния си престой на „сянка“ беше срещнал Морган, чието наказание от петнадесет години-число, което предизвика тръпки у Блек, изтичаше. Бяха излезли заедно и когато Морган му предложи да работи с него, Блек беше приел заради репутацията на Морган. Много типове му бяха потвърдили, че Морган има бъдеще и рано или късно щеше да направи удар, за който ще се говори дълго време.

На тридесет и три години, Блек знаеше, че неговото собствено бъдеще щеше да е много мрачно, ако не играе всичко за всичко. Имаше предчувствие, че Морган бе в състояние да успее в един удар, който щеше да му даде възможност да живее до края на дните си.

Сърбайки уискито в един ъгъл на стаята за билярд, Блек мечтаеше за частта от парите, която му се падаше, когато отвличането на фургона се осъществи. Двеста хиляди долара! Той ще пътува, ще сравнява прелестите на момичетата от всички страни на Европа, ще иде в Монте Карло, където ще накара банката да подскочи. Той…

Пристигането на Джини Гордън прекъсна внезапно неговите мечти. Тя вървеше в опушената зала, гледайки с враждебен вид играчите на билярд, които я оглеждаха и разменяха иронични усмивки, придружени с удари на лакти и намигвания. Ако Лу Страйджър не бе наложил едно коректно поведение в своето заведение, тя би станала обект на нагли закачки още от момента на влизането си.

„Страшна мацка!“ помисли Блек, изпивайки я с очи.

Тя се спря пред Вратата за стълбището, водещо към залата, която Страйджър пазеше за любителите на тишина.

Джини носеше черен панталон, който прилягаше тясно по ханшовете и риза в бутилковозелен цвят с отворена яка.

„Но тя си има защита — каза си Блек, привършвайки уискито си — Питам се от къде ли идва С нея може да е чудесно… Може би ще успея да я разчувствувам След работата можем да направим едно малко пътуване, ние двамата. Сигурно е ужасно темпераментна! Каквато е закръглена…“

Той стана, прекоси стаята и тръгна след нея по стълбите за първия етаж. Настигна я на площадката.

— Здравей, момиче — каза той — Първи сме. Няма какво да се каже! Този панталон подчертава добре формите ви!

Тя се обърна. Нейните синьозелени очи бяха смущаващи, поради липсата на изражение.

— Не е възможно! — каза тя.

Отвори вратата и като светна лампата, влезе в стаята, приближи се до масата, седна, отвори сака си, вадейки гребен и огледалце и започна да реши бакърените си коси.

Блек взе стол и седна срещу нея, съзерцавайки я с възхищение, с очи впити в гърдите й, които се повдигаха под гъвкавия плат при всяко движение на нейната вдигната ръка.

— И така, предвидено е за тази вечер — каза той. — Не се ли страхуваш?

Тя остави гребена и огледалото и извади пакет с цигари.

— Да се страхувам? Защо? — попита с непринуден тон.

— Е добре, не си нервна! — възкликна Блек, с кръгли очи. — Аз вярвам на думата ти.

Той се наведе напред, за да й поднесе пламъка на запалката си.

Тя разглежда дълго пламъка, преди да поднесе края на своята цигара. Нейните червени и плътни устни се присвиха в бърза като светкавица усмивка.

Блек едва има време да види, дали тя действително се е усмихнала.

— Какво чудно има в това? — запита той рязко.

Очите на Джини отново се завъртяха към запалката. Блек проследи погледа й, констатирайки, че пламъкът трепереше видимо. Откри, че ръката му далеч не бе твърда. С един удар загаси пламъка и с пресилена усмивка се върна на стола си.

— Е добре, ето! Имам съмнения и ще ти каже защо. — Кръстоса ръцете си върху масата и се подпря на нея — Страхувам се, че ако тази вечер работата се завърти зле, това ще попречи на нашия голям удар Не обичам този вид работа. Опитах се да разубедя Франк. По-лесно и с по-малки рискове щяхме да оберем една сервизна база по пътя за Дюка, но той не иска и да чуе за това. В един такъв удар можем винаги да попаднем на някоя гореща глава и да си послужим с оръжие. И ако някой падне, това рискува да хвърли големия ни проект във въздуха.

Тя изпусна пушека през ноздрите си, гледайки го без да мигне.

— Ние сме тези, от които те ще се страхуват. Това е всичко.

— Лесно е да се каже.

Тя повдигна вежди.

— Защо? Когато покажеш на зло куче, че не се страхуваш, то се държи спокойно. Същото нещо е и с хората с лош характер.

Блек събра вежди.

— Не мога да те разбера. Ти работила ли си вече с друга банда?

Очите на момичето се премрежиха.

— Не се опитвай да разбереш — възрази тя сухо.

Блек вдигна рамене.

— Както искаш. Ако обичаш мистериите, не се безпокой! Но не забравяй, че ще имаш най-лошата работа — да събираш портмонетата. Някой клиент може да реши да скочи върху теб. Тогава ще стане гаф.

Понеже се страхуваше, сега се надяваше да уплаши и Джини, но очите й не промениха изражението си.

— Никой няма да мръдне — отсече я.

Вратата се отвори и Китсън и Джипо влязоха. Забелязвайки Блек и Джини заедно, Китсън внезапно се спря, със зачервено лице и с очи, пълни с яд.

— Виж, ето го съпруга — подхвърли Блек и започна с фалшив глас да тананика сватбения марш на Менделсон.

Джипо избухна в смях, а малките му черни очи засветиха весело. Намираше тази шега безобидна и много комична.

Но Китсън побледня.

— Затваряй си устата! — изкрещя той с треперещ глас. — Достатъчно!

Блек спря да пее и се обърна към стола си с подигравателна усмивка.

— Е, добре, какво? Тя и ти… — посочи с жест Джини, която не мърдаше, с очи, обърнати към Китсън. — Вие наистина сте новобрачни, нали? Франк ми каза, че ще отидете да наемете една каравана за вашето сватбено пътешествие.

— Казах ти да я затвориш! — повтори Китсън.

— Какво те прихваща, негоднико? Не си ли доволен да отпътуваш с нея на сватбено пътешествие? В удара ти си най-късметлия! Сам в каляската с такава кукла, няма да бъдеш за оплакване. При условие, че този път можеш да се оправи…

С два бързи скока Китсън се намери пред масата и неговият юмрук, бърз като светкавица се стовари върху брадата на Блек. Последният се претърколи назад със стола си. Грохот разтърси стените. Проснат по дължината си, той погледна Китсън със замаян поглед.

— Вдигни се малко, мръсник, — изрева Китсън — за да те накарам да си глътнеш зъбите!

— Хайде, хайде! — извика Джипо ужасен.

Сграбчи Китсън за ръката, но той се освободи с едно разтърсване, което претърколи Джипо на другия край на стаята.

Блек разтърси глава. Неговите очи, вперени в Китсън, се изпълниха с омраза.

— От дълго време имам желанието да те науча да живееш, теб, пропаднал боксьор! — каза той. — Ще те накарам да видиш какво е истинска борба!

Докато ставаше, Морган влезе.

— Раздели ги, франк! — замоли Джипо, задъхан — Те искат да се бият.

С четири бързи и гъвкави подскока Морган се намери между двамата мъже и, обръщайки гръб на Китсън, изгледа Блек.

— Ти не се ли чувстваш добре? — запита го той с фалшиво учтив тон. Очите му на влечуго блестяха.

Блек се поколеба, после с едно повдигане на рамене пооправи сакото си, прекара ръка в косите си, с внезапен жест взе стол и седна. С очи, вперени в масата, той разтърка брадичката си.

Морган се обърна към Китсън.

— Не си дошъл да правиш бъркотии в екипа, гледай работата! Повече няма да ти го повтарям. Сядай!

С тежка крачка Китсън се отправи към един стол, отдалечен от тези на Джини и Блек, и седна. Джипо все още развълнуван, се приближи до масата и, колебаейки се, седна от страната на Джини.

— Няма ли да ви отегча, ако седна до вас? — попита той, опитвайки се да не гледа в деколтето й, което се отваряше всеки път, когато тя се навеждаше напред.

— Защо ще ме отегчавате?

Малко уплашен на вид, Джипо седна. Морган крачеше из стаята, като мечка в клетка, с цигара между тънките си устни и с шапка, прихлупена над очите му.

— А сега, момчета, отворете добре сетивните си органи. Ще действуваме тази вечер в дванадесет и десет. Това е моментът, когато кафенето е пълно и когато имаме минимум шансове да ни опандизят. Китсън ще се заеме с колата. — Той се спря, за да го изгледа. — Познаваш квартала. Оставяш мотора да работи, изчакваш ни и тръгваш по първата улица наляво, за да избегнеш червените светофари. Доверявам ти се, за да се изплъзнем от тези, които ще ни преследват. Съгласен?

Китсън кимна с все още намръщен вид.

— Ти, Джини, идваш с Ед и мен — каза Морган, обикаляйки из стаята. — Лу ще ми заеме една картечница, а ти, Ед, ще вземеш пистолета си. Джини, влизайки зад мен и Ед, се заема с плячката. Щом влезем, Ед сваля желязната завеса. Аз скачам на тезгяха, за да мога да измета цялото каре. Видят ли картечницата, това ще ги успокои. Докато глупаците разберат какво става, Джини ще започне да събира порт-монетата. Ще се вземат само пари. Ако някой влезе, ти ще се заемеш с него, Ед. Ако действаме бързо, ще ни трябват пет минути за всичко. Това зависи най-вече от Джини. Ще внимаваш някой малък хитрец да не ти скочи отгоре, докато му вземаш мангизите. Не държа да се правят ненужни бели, освен в случай на отпор.

Слушайки Морган, Джипо, който въртеше малките си черни очи, се поздравяваше, че не участвува в този удар.

Китсън разтриваше ставите на ръцете си, без да изпуска масата от очи. Той се почувствува облекчен, когато научи, че неговата задача се ограничава само да кара колата. Трябваше да си луд, за да отидеш в едно кафене и да матираш четиридесет или петдесет типа! Не беше сигурен дали има необходимата смелост.

Блек още кипеше от яд, че е бил ударен, но думите на Морган отклониха вниманието му и той изпита странно чувство на студ в стомаха си.

— Добре е, — каза той — щом ти считаш, че е реализуемо, но все пак това не ми харесва. Можехме да изберем нещо по-леко.

Морган спря да се разхожда.

— Зная, но избрах тази работа, за да се тренираме за големия ден. Зная какво правя, Ед. Тази Вечер ще видя дали някой от нас рискува да провали големия удар. Направих моя избор съзнателно.

Приближи се до масата и погледна Джини в очите.

— Ще те изпитаме, момиче. Ти приказваш добре, вярно е, но сега ще те видим в действие. Затова ти поверявам тази работа.

Джини не сведе поглед.

— Ще се оправя. Не е толкова сложно.

Морган се ухили.

— Ще видим… Това е всичко, което имах да ви кажа. Сега се разделяме. Ти, Китсън, ще спреш колата точно пред кафето в дванадесет часа и десет минути. Часовникът ти точен ли е? Колко е часът сега?

— Осем часа и тридесет и три минути — отговори Китсън, след като бе хвърлил поглед на часовника си.

— Осем часа и четиридесет и две минути — поправи го Морган. — Лу ти дава картечницата, слагаш я на задната седалка и идваш сам пред бистрото. Ед и аз идваме пеш. Ще взема картечницата от колата на минаване. — Той се обърна към Джини. — Ти ще дойдеш от Медоукс Стрийт. Трябва да бъдеш там в дванадесет часа и десет минути. Всички трябва да си бъдат по местата в уречения час. Имаш ли нещо гърмящо!

Джини потвърди с глава.

— О.К. — каза Морган. — Китсън, вземи картечницата! Иди с него, Джипо, за да не направи беля! До тази вечер в дванадесет часа и десет минути.

Китсън се изправи. Спря се с нерешителен вид, погледна по ред Морган и Джини, после се отправи към вратата, последван от Джипо.

След тяхното тръгване Морган седна.

— Готова ли си за атаката? — запита той.

Джини повдигна Вежди.

— Защо не?

— Добре, но без салати! — каза Морган със сух тон. — Аз вече съм направил дузина подобни удари, но това не ми пречи да тръгвам винаги от нулата. Безполезно е да блъфираш. Попитах те дали още си съгласна да ти поверя най-трудната работа?

Тя протегна ръка, вземайки между своите тънки пръсти една наполовина изпушена цигара. Димът се издигна право нагоре. Цигарата бе твърда като скала.

— Имам ли вид на уплашена? — запита тя.

Подбутна стола и стана. Двамата мъже я гледаха с широко отворени очи.

— В полунощ и десет, уговорено — каза тя, фиксирайки Морган право в очите. — До скоро!

Обърна се и се отправи към вратата, клатейки ханшовете си по един провокиращ начин. Излезе, без даже да погледне зад себе си.

— Надуто е момичето! — каза Блек с гримаса.

— Възможно — отговори Морган бавно — Но съм виждал и по-надути, които омекват в лош момент. Ще Видим. Хайде, да тръгваме! — каза той и стана.

II

В дванадесет и пет, Морган и Блек слязоха от един трамвай на ъгъла на Медоукс Стрийт. Те прекосиха улицата и се спряха пред една неосветена будка, за да наблюдават Кафе Палас насреща им.

Виждаха светлините през завесите, а през стъклената врата различаваха една част от бара. Със замах Морган хвърли на улицата своята наполовина изпушена цигара.

— Вече сме тук — забеляза той.

— Обзалагам се, че Джипо е безкрайно щастлив, че не е с нас — каза Блек, усещайки неравномерните тупкания на сърцето си и влажните си длани.

— Предпочитам да не ми виси на главата — подхвърли Морган с туптящо сърце и сухи устни. — Щом Китсън дойде, пресичаме.

— Съгласен съм.

Блек посегна към джоба си и постави ръка върху студената дръжка на своя револвер, калибър 38.

— Ето я — промърмори той, забелязвайки Джини, която се приближаваше до кафенета.

Тя носеше още черния си панталон и ризата със бутилковозелен цвят, но бе покрила косите си с едно зелено шалче. Когато минаваше под уличната лампа, Блек разбра до каква степен нейните бакърени коси подчертаваха хубостта й. Когато те бяха прибрани, тя почти не правеше впечатление.

В същия момент един покрит с прах линкълн премина улицата и спря пред кафето.

— Да вървим — заповяда Морган, който прекоси улицата с бързи дълги подскоци.

Улицата беше пуста. Чуваше се как музикбоксът свири валс във вътрешността на кафенето.

Морган се спря точно навреме, за да се наведе към багажника на линкълна и да сграбчи картечницата.

— Не се нервирай, — каза той на Китсън — но когато сме готови да изчезваме, трябва да се бърза!

С ръце, сгърчени върху волана, Китсън отговори само с едно изръмжаване.

Блек бе извадил кърпата си и прикрепваше с нея долната част на лицето си, но ръцете му трепереха толкова, че не успяваше да я върже.

Джини, вече маскирана, стоеше на Вратата на кафенето. В дясната си ръка, залепена за тялото, тя държеше пистолет калибър 38, адютантски.

Морган не се помъчи да се маскира. Играта не бе нова за него. Знаеше, че хората се страхуват прекалено много, за да дадат полезно описание на полицията.

— Да вървим! — каза той, поемайки дълбоко въздух.

Приближи се до Джини.

— Отваряш вратата и ме оставяш да атакувам!

— Зная — отговори тя с твърд и безразличен глас.

Той й хвърли един поглед и техните очи се срещнаха.

— Хиляди дяволи — си каза той — тя не е нервна! Не бих повярвал никога в това за едно момиче на нейната възраст…

Джини отвори вратата и се отстрани, за да остави Морган да мине. Той влезе в шумното и затоплено кафене.

Блек, чиято пот вече мокреше кърпата, покрила долната част на лицето му, последва Джини и Морган. Той затвори вратата и спусна желязната завеса.

Двама мъже, настанени до бара, погледнаха безразлично зад себе си, чувствувайки студеният въздух на нощта да нахлува през вратата. Със смайване забелязаха Морган с картечницата. Техните недоверчиви очи се обърнаха към маскираното лице на Джини. Побледняха и замръзнаха на местата си.

— Назад, бързо! — излая Морган. — Отстъпете!

Шумът на разговорите в стаята заглъхна. Морган бе говорил с режещ, като бръснач, тон. Двамата мъже се отдръпнаха толкова забързано, че щяха да паднат. Морган се подпря с една ръка на тезгяха и скочи върху него. После с ритник измете надалеч чашите и бутилките.

От трясъка на счупеното стъкло хората се изправиха на крака. Внезапна тишина последва шума от разговорите.

— Не се страхувайте! — излая Морган, измитайки стаята с дулото на картечницата. — Това е обир. Не мърдайте и нищо няма да ви се случи! Сядайте всички! Първият, който мръдне, ще получи олово! Ако държите на кожата си, опитайте се да бъдете мирни!

Почти ослепял от потта, със сърце, биещо с такава сила, че едва можеше да диша, Блек смъкна кърпата, която го задушаваше. Държеше своя 38-ми с трепереща ръка и, гледайки препълненото кафене, молеше небето никой да не започва да играе на войници. Една жена изпищя. Двама мъже се надигнаха, но техните компаньонки ги дръпнаха веднага назад. В кафенето хората се бяха превърнали в статуи.

— Давайте мангизите! Портмонетата върху масата! Хайде, по-живо!

По-голямата част от хората започнаха да бъркат в джобовете си.

Сега бе ред на Джини да действува. Тя извади от джоба си един сак от платно, който й бе дал Морган и с пистолет в ръка, започна самотната си разходка по централната пътека. Спираше се пред всяка маса, събираше портмонетата и ги пускаше в сака.

Прав, близо до вратата, Блек я наблюдаваше. Тя се местеше бавно и предпазливо, като някой, който върви по много тънък лед. Хората не показваха и сянка от колебание. Тя се спираше на всяка маса, събираше портмонетата и пускайки ги в сака, минаваше на следващата.

— Бързо! — извика Морган. — Вадете портфейлите си! Пръстът ми е на спусъка, но, ако има начин, не държа да ви навредя. Пускайте мангизите, бързо!

Блек пое въздух.

„Морган и момичето ще вдигнат парата“, си каза той. „Страшни са!“

Гласът на Морган режеше като бръснач. Леко наведената му фигура, дулото на картечницата му, насочено към тълпата, неговият заплашителен силует — всичко това смразяваше кръвта.

Джини внезапно спря своето равномерно придвижване. Бе застанала пред една маса, заета от жена, носеща дреха от визон и едър мъж с твърдо лице. Върху масата нямаше портмоне.

Тя изгледа мъжа, чиито малки блестящи очи издържаха нейния поглед.

— Хайде, добри човече! — каза тя нежно. — Реши ли се?

— Ще минеш отново, малка дрипо! — възрази той. — Нямам пари в себе си.

Блек се потеше силно. Объркваше се. С тревожен поглед той загледа Морган, който неподвижен, с жесток израз върху леко изкривените си устни, дебнеше реакцията на Джини.

— Тогава? — настоя последната, вдигайки гласа си.

— Казах ти да минеш отново, мръснице! — каза другият, гледайки я право в очите.

Внезапно жената стана бяла като сняг и затвори очи. Свлече се с цялата си тежка маса върху своя компаньон, който я отблъсна с нетърпение. Джини вдигна пистолета си.

— Давай мангизите, свинска главо, или те свалям-изкрещя тя с остър глас.

Лицето на мъжа се сгърчи.

— Гвоздей! — повтори той. — Чупи се!

Морган насочи към него дулото на своето оръжие, но знаеше, че е безполезно. Мъжът си даваше сметка, че той не можеше да си послужи с пистолета, защото Джини бе в неговия прицел.

Морган наблюдаваше тревожно Джини. Изпитанието бе решително. Тя трябваше да покаже на какво е способна. Щеше ли да омекне?

Получи отговор на въпроса си по-бързо, отколкото предполагаше.

Джини се усмихна на упорития — една кратка усмивка, едва забележима под нейната маска, но която издаде краткия блясък на очите й — после свали оръжието си в средата на лицето му. Нейният жест беше толкова бърз, че той нямаше време да парира удара. Дулото на пистолета разкъса бузата му, от носа му бликна кръв и той падна назад. После поднесе ръка към лицето си, ръмжейки от болка.

Наведена над масата, Джини удари отново. С всички сили тя стовари дръжката на пистолета върху черепа на човека, който политна напред и падна. Жената, с дреха от визон, нададе остър вик и се свлече от стола си, припаднала.

— Внимание! — изрева Морган. — Ще стрелям във всеки, който мръдне!

Гласът му бе изпълнен с такава заплаха, че даже за секунда самият Блек почувствува хлад по гърба си.

Джини се приближи до изпадналия в безсъзнание човек, вдигна го брутално и измъкна един портфейл от вътрешния му джоб. С рязък тласък бутна жертвата си през масата в същото време, докато хвърляше плячката в сака си.

Този пример беше достатъчен. Като по чудо масите се покриха с портмонета Джини трябваше само с бърза крачка да премине по централната пътека, за да ги събере и сложи в своя сак.

Смаян, Блек бе забравил да наблюдава вратата. Изпадна в шок, когато тя се отвори. Той изгледа с глупав вид един едър тип, с широки рамене, който влезе в бистрото. Типът изгледа последователно лицето на Блек и оръжието, което той държеше в омекналата си ръка. Като гилотина ръката на човека се стовари върху тази на Блек. Пистолетът му изхвърча и се плъзна по пода, за да се спре до бара. Новодошлият се готвеше да стовари юмрука си върху лицето на Блек, когато Морган насочи към него дулото на своята картечница.

— Внимание! — изрева той. — Горе ръцете! Разбра ли?

Очите на здравеняка се обърнаха към Морган и неговата картечница и куражът му се изпари. Отстъпи крачка назад и послушно изпълни заповедта.

Права, близо до една маса и до един здравеняк с войнствено изражение, Джини събираше портмонетата. Забелязвайки, че дулото на картечницата на Морган не беше насочено повече към него, той се опита изведнъж да сграбчи пистолета на Джини. Неговата ръка сграбчи едновременно дръжката и ръката, която я държеше, за да я накара да пусне оръжието. Джини стискаше здраво. Очите й издържаха погледа — едновременно смел и ужасен — на нейния нападател и тя натисна спусъка. Куршумът излетя с трясък, който разклати витрините на кафенето. Когато куршумът премина през ръкава, одрасквайки ръката му, човекът изпусна нейната като опарен. Джини отстъпи една крачка, държейки го под прицел, докато Морган сипеше куп проклятия към ранения.

— Действувай! — извика той на Джини.

Със спокойствието на манекен, представящ колекция. Джини поднови разходката си, вземайки портмонетата и поставяйки ги в сака си.

Бледи и замръзнали, с изтормозен вид, хората не мърдаха повече.

Вън на волана на своята кола, Китсън чу изстрелите. Куражът му се изпари и той трябваше да направи свръхчовешко усилие, за да не включи мотора и тръгне с всичка сила. Неподвижен, със сгърчени върху волана ръце, с лице, мокро от пот, едва устоя на паниката и желанието си да изчезне.

Изведнъж всичко свърши.

Чу шум на забързани крачки. Задната врата се отвори рязко и другарите му се втурнаха във вътрешността. Блек се свлече до него върху предната седалка и Китсън почувствува топлината на тялото му, покрито с пот. Машинално потегли.

— Давай, давай, Боже мой! — извика Морган в ушите му от задната седалка, където беше седнал. — Скорост искам сега!

Със свистящ дъх и стиснати зъби Китсън накара колата да подскочи напред. Той зави наляво със скърцане на гумите и заслиза по тясната уличка. С машинална ловкост навлезе в друга странична улица. Намалявайки леко по кръстовищата, запали фаровете.

Морган тревожно обърна глава да види през задното стъкло дали ги преследват.

— О.К.! Добре сме! — забеляза той. — Карай у Джипо! — прибави изведнъж, когато те бяха преминали осемстотин метра с пълна скорост.

Облекчението беше общо.

— Ох! Бяхме загрели! — възкликна Блек, бършейки лицето си с опакото на своята ръка. — Без нашата мандолина това можеше да свърши зле. Когато типът се опита да свие пистолета на Джини…

— Какво се случи? — запита Китсън с треперещ глас. — Кой стреля? Има ли някой ранен?

— Не. Един глупак се опита да грабне пистолета на Джини и… последва изстрел. Това го успокои глупака! Но един тип хвърли моя 38-ми във въздуха чрез изненада.

Морган чувствуваше как Джини трепери до него. Той й хвърли кос поглед и на светлината на една уличната лампа забеляза, че има оловносив тен.

Потупа я по коляното.

— Добре се справи, момиче — каза той. — Как го постави на място, тази сланина! Не съм виждал никога такова нещо.

Джини отстрани коляното си.

— Ох! Добре! — възкликна тя.

И за голяма изненада на Морган, тя обърна глава и избухна в сълзи.

На предната седалка Китсън и Блек усещаха какво ставаше отзад. Морган се сви в своя ъгъл и остави малката.

— А плячката? — попита Китсън, който кормуваше с повече предпазливост сега, когато се приближаваше към ателието на Джипо.

— Мисля, че е добра. Събрахме поне петдесет портмонета, а и касата беше пълна — каза Морган.

Запали цигара и забеляза с гордост, че ръцете му не треперят. Чуваше още задъханото дишане на Блек Наблюдавал го бе в кафенето и имаше предчувствието, че щеше да омекне. Тази мисъл го безпокоеше. Досега той смяташе, че може да се разчита на Блек, но поведението му и начина, по който се остави да му отнемат пистолета, му дадоха да разбере, че трябва да го държи под око. Когато се бяха втурнали към колата, Китсън също не беше по-блестящ. Той не я подкара като стрела, както трябваше. Ако Морган не го бе разтърсил, той щеше да тръгне толкова бавно, че всеки от клиентите на кафенето би могъл да даде на полицията описанието на колата. Преди да се впусне в голямата авантюра, Морган трябваше да ги обработи. Сега поне беше сигурен, че може да разчита на Джини. Тя бе безупречна. Самата тя струваше колкото Всички останали. Той й хвърли поглед и констатира, че вече не плаче. Седнала изправена, много бледа, с втренчени очи и мраморно лице, тя гледаше през вратата.

Морган й подаде цигарата си.

— Вземи я! — каза кратко.

Без нито дума, тя прие цигарата и я плъзна между устните си.

Морган запали друга В момента, В който Китсън навлизаше В един малък път. Водещ към ателието на Джипо.

Ателието се състоеше от един голям хангар и дървена барака, където живееше Джипо. В хангара той упражняваше от време на време занаята на ковач. Правеше решетки от ковано желязо, когато някой му ги поръчваше, но това се случваше рядко. Изработваше също ключове или поправяше ключалките на хората от града.

Ателието беше фасадата, която му позволяваше да съхранява няколко бутилки ацетилен и кислород, необходими за пробиване на каса. То му носеше приход едва, за да си плати наема.

Джипо, разтревожен, чакаше приятелите си. Когато фаровете на линкълна осветиха двукрилата врата, той се втурна, за да я отвори трескаво, като хората, които се страхуват от нещо. Китсън вкара линкълна в хангара и всички слязоха.

— Как е? — запита Джипо, щом като затвори вратата. — Как мина?

— Добре — отговори Морган. — Ако ни предложиш по чашка, няма да ти откажем. Ей, Китсън, свали номера на колата, изпразни радиатора и сложи там студена вода! Не се знае. Ченгетата могат да дойдат да тършуват тук. Действувай! Джипо, сервирай ни да пием!

После се обърна към Блек, който палеше цигара с трепереща ръка.

— Помогни на Китсън! — заповяда той.

С тръпнещи крака се приближи към Джини, усмихвайки се:

— Добре ли си?

Тя стисна устни. Още имаше болнав вид и лицето й бе запазило белезникав оттенък.

— Добре съм.

— Ако се справиш така добре и в уречения ден, ударът ще успее — й каза Морган.

— Не ми говори винаги така, като че ли съм хлапе! — извика тя.

После се обърна и се отправи към тезгяха, където започна да разглежда инструментите.

Когато Джипо притича с бутилка уиски и чаши и напълни пет, Морган се приближи до Джини с две чаши в ръце и й предложи едната.

— Ако си като мен, трябва да имаш нужда от едно питие! Тя пое чашата, изпи я на глътки и лицето й изгуби белезникавото си изражение.

— Беше по-тежко, отколкото си го представях — каза тя. — За малко щях да се поддам.

— Но въпреки това издържа удара!

Морган замълча, за да изпразни половината от чашата си на един дъх.

— Ти беше върховна! — продължи той. — Да вървим да смятаме реколтата сега!

Докато Джипо, Китсън и Блек действуваха трескаво по колата, Морган изсипа съдържанието на сака върху тезгяха и започна да изпразва портмонетата с помощта на Джини.

— Виж! Това е на онзи тип, когото приспах — извика тя, посочвайки едно портмоне.

— Ще видим защо той държеше толкова на него — каза Морган. — Колко има вътре?

Тя измъкна една по една десет банкноти по сто долара и ги постави на тезгяха.

— Не е учудващо за него!

След като свършиха с колата, тримата се присъединиха към тях. За няколко минути Морган и Джини бяха изпразнили Всички портмонета. Морган седна на касата и започна да пресмята плячката. Другите четирима го наблюдаваха.

— Две хиляди деветстотин седемдесет и четири долара! — обяви той, вдигайки глава, след като бе поставил последната банкнота от пет долара на тезгяха. — Е, добре! Ето с какво ще финансираме нашия удар! Сега трябва да се заловим сериозно на работа.

— Вярно ли е, че тя е приспала един тип? — запита Джипо, въртейки очи като билярдни топки.

— Той си го търсеше — отвърна Морган, подреждайки грижовно парите. — Никой тук не би могъл да го направи по-добре, даже аз, да не говорим за вас.

Джини се обърна и се отдалечи към колата. Четиримата мъже я съзерцаваха един миг, после се спогледаха.

— Тя е бомба! — заяви твърдо Морган. — Ако и вие се оправяте като нея, момчета, ударът е в кърпа вързан.

Той гледаше Блек право в очите. Последният безуспешно се опита да издържи погледа му. Извади една цигара, после чувствувайки, че Морган го наблюдава все още със своите искрящи и проницателни очи, започна да търси клечка кибрит.

— Чуваш ли ме, Ед?

Блек запали цигарата си.

— Очевидно, че те чувам!

— Има ли нещо, което не е наред, Франк? — запита Джипо, чувствувайки как атмосферата се обтяга.

— Ед се остави да му отнемат пистолета — обясни Морган. — Това можеше да ни провали.

Със свадлив вид Блек повдигна своите мощни рамене.

— Той ме изненада. Това може да се случи на всеки.

— Съгласен съм, но внимавай това да не ти се случва повече — сряза го Морган. — И ти, — продължи, обръщайки се към Китсън — ти нямаш бързи рефлекси! Трябваше да потеглиш по-бързо.

Китсън знаеше, че Морган има право. Шумът от изстрелите го беше парализирал. Мислеше, че някой е убит в кафенето и убийството ще бъде лепнато на гърба му.

— Джини…

Чувайки Морган да я вика, момичето се приближи до групата.

— Сега можем да започнем нашите приготовления за големия ден — каза Морган. — Ти, момиче, ще отидеш утре с Китсън да търсите каравана в Марло. Джипо ще ви каже размерите.

Морган седна върху тезгяха, изпускайки фини спирали дим през носа си.

— И по-икономично. Безполезно е да ви казвам, че ще имаме нужда от мангизи до последния цент.

Той изгледа Китсън.

— Вие токущо сте се оженили и търсите каравана за сватбеното си пътешествие. Това младите често го правят и трябва да сме сигурни, че типът, който ви я продаде, няма да си спомни за вас.

Китсън хвърли към Блек тревожен поглед, но последният, твърде подтиснат от мисълта, че не се беше показал на ниво по време на удара, нямаше сърце да се шегува.

— И се опитай да нямаш вид на дървеняк, хей! — продължи Морган. — Създай впечатление, че си увлечен по малката, защото продавачът ще се запита какво ще правиш по време на сватбеното пътешествие.

Джипо избухна в смях.

— Ще направя, може би, по-добре, ако отида на твоето място — предложи той. — Аз съм обичлив по природа! Ние с Джини ще бъдем хубава двойка.

Джини се засмя заедно с другите.

— Ти си много дебел и много стар — възрази Морган. — Забелязваш се. Не, Китсън ще отиде.

Преброи две хиляди долара и ги подаде на Китсън.

— Опитай се да я купиш и за по-малко. Ще докарам буика и теглича утре у вас в единадесет часа сутринта.

Той се обърна към Джипо.

— Ти ще ме придружиш с линкълна до Китсън, за да можеш да ме върнеш.

— Съгласен.

— А сега ще се разделим — заключи Морган. — Трябва да върна картечницата Ела с мен, Ед.

Той изгледа Джини и Китсън.

— Вие двамата вземете автобуса По-добре е да не ни виждат четиримата заедно.

После пъхна остатъка от парите в джоба си.

— Тръгнете заедно от мястото, където ще се видите — каза той на Джини. — Разчитам, че ще бъдете тук утре след обяд с караваната. Да вървим! — с жест на главата си подкани Блек.

Когато те излязоха, Джини разбърза своя зелен шал и разтърси медните си коси. Китсън я гледаше с притеснение, мислейки си, че тя е страшно красива. Подпрян на тезгяха, той разтриваше ставите си.

— Още една чаша? — предложи Джипо.

Джини поклати глава.

— Не, благодаря — каза тя.

Извади своя пакет цигари и постави една между устните си, без да изпуска Китсън от очи. Последният забърка по джобовете си, търсейки кибрит. Запали една клечка с трепереща ръка и я доближи до цигарата на Джини. За да предпази пламъка, Джини постави хладните си пръсти върху ръцете му и Китсън почувствува кръвта да циркулира по-бързо във вените му.

— Хайде, до утре! — каза Джини на Джипо, отправяйки се към вратата с двойни крила.

— Лека нощ! — отвърна той с намигване по адрес на Китсън.

Той се направи, че не вижда нищо и последва Джини в прохладната нощ.

Рамо до рамо, те продължиха заедно до главния път.

— Къде живеете? — запита Джини, когато стигнаха до спирката на автобуса.

— На Ленъкс Стрийт — отговори Китсън.

— Тогава ще ви чакам на ъгъла на улицата в единадесет часа.

— Аз мога да ви взема от къщи, ако предпочитате.

— Няма нужда.

Настъпи кратка тишина, Китсън наблюдаваше Джини.

— Знаете ли, онази вечер… — започна той изведнъж-аз нямаше да ви ударя. Аз … може да се каже, че си загубих ума. Извинявам се.

Тя му се усмихна.

— Наистина мисля, че беше така. Вие ме изплашихте.

Китсън почервеня.

— Нямаше да го направя Никога не съм удрял по-слаб от мен.

— Получих това, което заслужавах. Наистина си го търсех.

Тя хвърли цигарата си.

— Смятате ли, че направихте добре като ударихте Блек? — прибави тя.

Китсън се наежи.

— Беше крайно време някой да научи на учтивост този мръсник. Той …

— Може би, но не беше хитро. Трябва да го държим под око. Той не е от хората, които забравят лесно тези неща.

Китсън повдигна рамене.

— Не ме плаши.

— Ох! Вярвам ви! Видях ви на ринга преди година, когато бихте Джеки Лазард. Какъв удар!

Китсън я погледна със задоволство. Бе имал шанса да бие Джек Лазард. Бяха се били девет рунда и шансовете им бяха постоянно равни.

— Това момче знаеше да се боксира.

— Вие се отбранявахте не по-зле! Защо напуснахте ринга?

Въпросът притесни Китсън. Набързо измисли отговора.

— След последната схватка започнах да виждам двойно — каза той, прекарвайки ръка в косите си. — Всичко вървеше добре, но … Докторът ми каза да напусна, даже много настояваше. Аз не исках, имах много шансове да взема титлата, но в този случай трябваше да се слуша докторът.

Това бе неговата версия за историята, но менажерът му сигурно имаше друга, съвсем различна.

Той изгледа тревожно Джини, за да види приема ли тя обяснението му, но не можа да забележи нищо върху безучастното й лице.

— Защо избрахте Франк? — запита го тя след дълго мълчание.

— Кой друг искате да избера? — възрази той. — Ето автобуса.

Качиха се. Тя го остави да плати билетите и седнаха един до друг. Лицата им се отразяваха в стъклата. Автобусът беше пълен. Джини за момент привлече погледите на мъжката част, докато заемаше мястото си, но след това никой повече не им обърна внимание Маршрутът бе пропътуван в тишина.

— Тук слизам — каза тя пред гарата. — До утре, в единадесет часа.

Китсън се изправи, за да я остави да мине и почувствува кръвта да пулсира във вените му, когато тя го докосна.

Щом автобусът тръгна, той подпря лицето си върху стъклото, за да я види още един път в нощта.