Светът е в моя джоб

I

На другия ден, малко след осем часа, един черен буик, покрит с прах, спря на няколко метра от входа на компанията за блиндирани фургони „Уелинг“.

Колите бяха паркирани още от предната вечер от двете страни на широката улица, но буикът веднага си намери място и паркира.

На волана беше Морган, нахлупил ниско мазна шапка и захапал цигара с ъгъла на устните, а Ед Блек бе седнал до него.

Двамата мъже разгледаха огромния дървен портал на компанията. Нямаше нищо забележително с изключение на върха, покрит с бодлива тел, блестящия меден звънец и големия надпис, закачен на едно от крилата, с червени букви на бял фон:

— Хиляди дяволи! За какво се мислят тия — забеляза Блек, след като бе прочел текста. — Добре ще ги изненадаме.

— Дано само изненаданите не сме ние — възрази Морган с иронична усмивка.

— Мисля, че ще се измъкнем много добре — каза Блек. — Момичето действително е помислило за всичко, нали?

— Да! — Морган махна цигарата от устните си и се загледа в огнения й край. — Планът ми изглежда безупречен. Но всичко зависи от начина, по който ще се процедира. Има известен брой слаби пунктове. Аз особено се безпокоя за Джипо. Момичето каза, че той ще има достатъчно време да се справи с фургона, но аз съм скептично настроен. Ще разполагаме с известно време, това е така, но не трябва да се преувеличава. Щом като търсенията започнат, ще, стане напечено и колкото по-бързо се свърши, толкова по-добре ще бъде. Поуката е, че трябва да се работи на педал, но Джипо няма този навик. Ще издържат ли нервите му? Няма ли да се откаже?

— Ще трябва ние да бдим за това — възрази Блек. Той хвърли към Морган кратък поглед със своите бледи, твърди и потайни очи. — Колкото повече мисля за удара, толкова повече ми се струва очевидно, че трябва да се свалят двамата типа. Иначе те ще дадат нашето описание и това ще бъде краят на всичко.

Морган вдигна рамене.

— Да. Зная. Но е безполезно да го повтаряме. Има двама, които и без това са достатъчно нервни.

Блек го погледна.

— Но тя не е нервна.

— Имаш право.

— Коя е тя, Франк?

Морган повдигна рамене.

— Не зная. Това не е тукашно момиче. Смятам, че тя вече е работила в друга банда.

— И аз така смятам. — Блек погледна часовника си. — Знаеш ли? Имам впечатлението, че този план не е неин. Не мога да повярвам, че едно хлапе на нейната възраст е могло да реши всички въпроси. Според мен, има друг гангстер, който вече е проучвал въпроса или друга банда, чийто член е тя. Момчетата са се отказали или правят подготовка и тя се е възползувала за да им отмъкне плана, с надеждата да ги изпревари. Ако това е така, тя вероятно не е била доволна от частта, която са й определили. Трябва да я наблюдаваме. Франк. Няма да е чудно, ако някой друг екип опита удара в същото време като нас и ние се оставим да ни срежат тревата под краката.

— Да! — С раздразнен жест Морган побутна шапката към тила си и смръщи вежди. — Мислих за всичко. Това е риск… Не можем да направим нищо преди петък, в осем, а после… Имаме доста работи да подготвим.

— Колко е часът?

— Почти осем и половина.

— Значи, автобусът няма да закъснее?

— Не.

И двамата загледаха към спирката на автобуса, където чакаше група хора.

— Момичето е страхотно, нали? — каза Блек с очи, вперени в предното стъкло. — Каква фигура!

Морган се вцепени. Черните му очи се спряха върху Блек.

— Понеже ти повдигаш въпроса — каза той твърдо-ще ти кажа ясно: това момиче трябва да се остави на мира! Без номера! Тя ще остане с нас петнадесет дни, може и повече, и при живота, който трябва да водим няма да е лесно. Няма да се разделяме плътно по двадесет и четири часа. При това положение не желая никой да надига глава. Не искам глупости. Това трябва да е ясно веднъж завинаги.

Блек повдигна вежди с цинично изражение на хубавото си лице.

— Да не си я пазиш в резерва, Франк?

Морган поклати глава.

— Не, повтарям ти: с нея — само за работа. Ударът е много важен и залогът — много голям, за да си позволим да провалим успеха на делото с женски истории. Подчертавам — без глупости! Не се шегувам! Този, когото заваря да се върти около нея, иде си има работа с мен.

Блек срещна очите на Морган, очи на влечуго, и се усмихна с гримаса.

— Ти говори ли за това с Китсън? Него трябва да наблюдаваш. Снощи той я гледаше с очите на бика в мига на смъртта.

— Трябва да ви надзиравам и тримата — възрази Морган сухо. — Ти самият не си светец, Джипо — също.

Очите на Блек светнаха злобно.

— А ти, ти да не си по-свестен от нас?

Морган понечи живо да му отговори, когато забеляза автобуса на ъгъла на улицата.

— Ето го — каза той. — Отваряй си очите!

Двамата се надвесиха напред, за да виждат по-добре през предното стъкло.

Автобусът спря на спирката и двама мъже слязоха от него. Единият бе мършав, а другият — висок близо метър и деветдесет, с широки рамене и средна талия. Той вървеше с Вдигната глава, но без никаква напрегнатост. Носеше служебното облекло на компанията за блиндирани фургони „Уелинг“: кожена блуза и платнен панталон. На главата си беше нахлупил каскет с блестящ надпис. Обувките, коланът и кобурът му за пистолет блестяха като излъскана кожа.

Той вървеше с гъвкава, бърза крачка, а жестовете му бяха жестове на добре трениран атлет. Двамата мъже в буика го наблюдаваха, докато той натискаше медния звънец на портала.

— Това той ли е? — запита Блек.

— Да. — Морган наблюдаваше внимателно едрия здравеняк, чийто външен вид му причини сърцебиене. — Това е Дърксън. Томас ще дойде със следващия автобус. Той идва от противоположната посока.

— Има мръсен вид — забеляза Блек, комуто никак не се харесваше походката на пазача. — Жив е като змиорка и е много надут. Виж само брадичката му!

Дърксън се бе обърнал и гледаше буика с безразличен вид, без даже, да го забелязва. Той бе на около двадесет и пет или двадесет и шест години. Без да е хубав, лицето му изразяваше енергия и сила на характера и Морган не закъсня да го отбележи.

— Тя ще трябва да го пречука — каза Блек и почувствува как внезапно се изпоти под мишците. — Тя видя ли го вече?

— Да. Вчера. Твърди, че той не я плаши и ще му види сметката…

Порталът се отвори и Дърксън изчезна.

— Бърз, решителен и безстрашен тип — забеляза Блек с равен глас. — Изглежда Китсън има право: този няма да се предаде, Франк. Ще трябва да се пречука!

— Това ще бъде твоя работа. Не трябва да се разчита на момичето. Той вероятно ще бъде твърде бърз за нея-каза Морган, без да гледа Блек. — Аз ще се заема с шофьора. Ти ще бъдеш скрит с пушката. Когато той слезе от фургона ти ще го държиш на мушка до края. Ако опита каквото и да е, стреляш! Разбра ли?

— Разбрано! Аз се заемам с него.

— Ето го другия автобус — обяви Франк. — Ще видим моя клиент.

Томас, шофьорът, беше едър, измършавял в лицето с форма на цигулка, със студени и много раздалечени очи, с брадичка като галош и с тънки устни. Облеклото му бе също тъй безупречно, като това на Дърксън. Изглеждаше малко по-възрастен от своя компаньон — на тридесет или тридесет и три години, Морган забеляза уверените жестове и направи гримаса, примижавайки с очите си на влечуго и притискайки носа си.

— Те са добре подбрани! — възкликна той отвратен.

— Може да се каже, че момчетата са избирани по мярка, за да карат фургона. Видът им е мръсен, както на единия, така и на другия. Май ще трябва да го убия този хубавец не си правя илюзии! Той няма да се предаде.

Блек свали шапката си и избърса чело. Сърцето му биеше лудо.

— Ще попаднем в мръсна ситуация, ако объркаме нещо с удара. Франк.

— Залогът е един милион долара — възрази Морган. — Ето как аз виждам нещата: на четиридесет и две години ще съм прекарал петнадесет години в пандиза. И за другите не е много по-добре. Едничкото нещо, което си струва на земята, това са мангизите! Без мангизи, ти си по-малко от нищо. С мангизи ти вече си някой Това не е никак сложно. С двеста хиляди долара в джоба, аз ще почувствам, че живея.

Без петак, аз бих могъл да съм мъртъв. Видя ли? Така аз виждам нещата. И никой няма да ми попречи да сложа ръка на тези мангизи, особено пазачът, колкото и да е як и хитър. Съгласен съм, че ако сбъркаме с удара, ние сме вътре. Не споря. Но не смяташ ли, че в този момент всички са в бъркотията. На света не му пука какво става. Но когато всеки от нас има по двеста хиляди долара в джоба си, ще запеем друга песен. Ще станем изведнъж важни хора. Във всеки случай, аз твърдо съм решил да стана някой важен господин и ти също, нали така?

Блек нахлупи шапката върху главата си.

— Наистина, това е и моето намерение, но знаеш ли, сигурен съм, че Джипо и Китсън са се впечатлили от момичето. Те не биха искали да се изложат пред него. Затова гласуваха като нас.

— Нека не се притесняваме от гласуването! — възрази Морган. — Сега те са принудени да вървят до края.

— Ако не се откажат преди това.

— Нищо подобно.

— Надявам се, че имаш право — каза Блек с жест на съмнение. — Ако тези двамата…

— Ако успеем да заловим фургона — каза Морган с ясен, бавен и заканителен глас — ще го отворим с тях или без тях. Ако мислиш, че ще изпусна парчето, след като сме стигнали дотам…

Блек се съгласи с кимване на глава.

— О.К. Още нещо. Ще имаме нужда от поне две хиляди долара, за да финансираме удара. Снощи не говорихме за това. Как ще си доставим парите?

— Ще трябва да се намери някоя малка приятна работа. Мислих за това. При големия удар, който подготвяме, не трябва да допускаме никакъв гаф. Не трябва да се залавяме с работа, която ще разтревожи околността.

Блек изпусна облак дим от цигарата си.

— Какво ще кажеш за сервиза по Националния №10. Този, който е вляво, като се идва от Дюка.

— Това е идея — каза Морган. — Можем да се сдобием с две хиляди долара, но бих желал нещо по-леко, далеч от националния. Мислих за това кафене на Медоукс Стрийт, което е отворено през цялата нощ. Там е пълно с богаташи, които се отбиват на излизане от театъра. С малко късмет можем да отмъкнем повече от две хиляди долара. Ще бъде дребна и спокойна работа. Трябва да помисля за това.

Блек направи гримаса.

— Нещата могат лошо да се завъртят, Франк. Не обичам този вид удари. Никога не си сигурен, дали някой от хората няма да започне да играе на войници.

— Това ще ни послужи за тренировка, — възрази Морган със свирепа усмивка — понеже съм сигурен, че тези смелчаци от фургона ще се представят за герои. С малко повече късмет, ударът в кафето може да ни донесе три хилядарки. И нещо повече, ще тренираме заедно с нас момичето. Искам да видя със собствените си очи, дали тя е действително такава, за каквато се представя.

— Кого още искаш да включиш в удара?

— Китсън ще кара колата. Аз и ти ще насочим дулата, а момичето ще събира мангизите.

— А през това време Джипо ще си гледа кефа, както обикновено, нали? — подметна Блек.

— Слушай, Ед, престани за Джипо. За подобен удар аз нямам нужда от него. Това е техникът на бандата ни. Той няма да ни послужи за нищо в този вид работа. Ще имаме нужда от него да отвори фургона. Никой от нас не може да направи това. Аз го пазя за тази работа и не искам от него нищо друго. Разбра ли?

— Както кажеш! Една от тези четири сутрини смятам да практикувам при някой техник — каза Блек, повдигайки рамене. — Откъде ще вземем караваната?

— Има един концесионер в Марло, Веднага, щом имаме парите, смятам да изпратя там Китсън и момичето. Те ще приготвят една хитро стъкмена реч на продавача, като например, че пътуват на сватбено пътешествие…

— Без гафове, обаче, защото Китсън може да вземе ролята си на сериозно — каза Блек.

— Всъщност, така ще е добре! — пресече го Морган сприхаво. — Ще имаме твърде много работа, за да се занимаваме с женски истории. Повтарям ти го за последен път: без глупости! Китсън е най-младият от нае и на него най му приляга ролята на съпруг, но това не бива да отива по-далеч. Ако той си въобразява нещо, ще си има работа с мен.

— А момичето? — запита Блек. — Ти постави ли й въпроса за държането й от гледна точка на сексуалността?

Морган бавно пое дълбока глътка въздух.

— Бях го предвидил — каза той с нисък и свиреп глас. — Щом я видях, със съблазнителните й форми, си помислих: „Има трима, които ще се надигнат.“ — Тогава я предупредих, че ако тя опита нещо, ще я отстраня. — Устните му се сгърчиха в жесток израз. — Бих искал да я беше видял, когато й казах това! Не си прави илюзии! Има само едно нещо, което струва в живота на тази кукла и това не е любовта, това са мангизите. Бъди спокоен, нямате никакъв шанс с нея, нито ти, нито Китсън, нито Джипо! Ще направите добре да набиете това в главите си. Тя каза: „Без салати!“ И аз казвам същото и не се шегувам. Схващаш ли?

Блек избухна в смях.

— Така ли? Ако добре разбирам, салати няма да има!

С тънките си, ледени пръсти Морган стисна юмрука на Блек. Изненадан, той завъртя живо главата си и срещна искрящите очи на Морган.

— Аз не се шегувам, Ед! — каза Морган със сладък глас. — Това е моят единствен шанс да изляза от затвора, който бе моя живот. Това е голяма игра! Ако смяташ, че можеш да провалиш шансовете ми под предлог, че ти си се захванал с една кукла на двадесет години, ти си слагаш главата в торбата. Ако провалиш удара ще ти пусна един куршум Опитай се да не го забравяш. Това е един единствен случай и аз не искам да се проваля, защото теб, Джипо или Китсън ви е прихванало да спите с една жена. Разбра ли?

— Какво ти става. Франк? Аз се шегувах — отговори Блек с пресилена усмивка.

Морган се наведе малко по-напред Блек почувствува върху лицето си неговия дъх, който миришеше на тютюн.

— Това е много добре за теб.

Двамата мъже се изгледаха продължително и мълчаливо.

— Мислиш ли, че колата може да тегли караваната? Ще бъде ужасно тежко — каза накрая Блек, правейки усилие да говори с небрежен тон.

— Ще трябва — отговори Морган, настанявайки се удобно на мястото си, докато пръстите му, пожълтели от тютюна, потропваха нервно върху волана. — Няма непреодолими неща. Първият половин час ще бъде най-тежък. Ще трябва, напускайки клисурата, да се отдалечим възможно най-бързо от мястото на удара. След това ще бъде като игра на билярд. Ще искам да провериш тази кола, Ед, и като казвам да провериш, искам да кажа — основно. Ще бъдем в проклето положение, ако се случи повреда с фургона.

— Няма! Ще го прегледам щателно. Можеш да разчиташ на мен. Но ще трябва да се задигне една кола за момичето. Кога смяташ да направим това?

— Два дни преди удара. Ще трябва с Джипо да смените табелките с номерата. Джипо ще трябва, също да пребоядиса каросерията, за да не я забележат, когато момичето е на волана.

Блек подбутна Морган с лакътя си, забелязвайки, че големият дървен портал на Компанията за блиндирани фургони се отваря.

— Ето го.

Фургонът премина прага. И двамата го виждаха за пръв път. Гледаха го втренчено, като че искаха да запечатат образа му в паметта си.

Блек беше учуден, че е толкова малък. Той очакваше нещо много по-голямо. Можеше да се каже, че е стоманен сандък, монтиран върху колела, с кабина за шофьора, прибавена към него.

Те можаха да забележат Томас и Дърксън през предното стъкло. Дърксън седеше изправено, с втренчени пред себе си очи. Като надарен и опитен шофьор, Томас се държеше небрежно. Той се промъкна в потока от коли и в този момент Морган включи контактния ключ и се отправи в същата посока. Имаше само две коли между него и фургона.

— Смятах, че ще бъде много по-голям — забеляза Блек, опитвайки се да види задната страна на фургона през линкълна, който караше пред него. — Няма много забележителен вид.

— Мислиш ли? Той може би е малък, но не си прави илюзии! Много е здрав — възрази Морган.

Той забеляза разстояние между колите и ускори, за да задмине линкълна. Пред него сега имаше само една много ниска спортна кола и двамата можеха спокойно да съзерцават фургона отзад.

Върху задната врата беше изрисуван следният надпис:

С очи, вперени във фургона, който караше бързо и без да подскача, Блек забеляза, че се бе изпотил.

— Внимавай, гаф от дясно! — каза внезапно Морган.

Бледите очи на Блек се извиха надясно. Един полицай на мотоциклет запали мотора си и се включи в потока коли.

— Време е да изчезваме — каза Морган. — Този ще ги следва до излизането им от града. Ако продължаваме да ги следим, ще иска да узнае какво имаме на ум…

Той завъртя волана, за да измъкне буика от колоната и сви в една странична улица. За последен път Блек съзря фургона, напредващ равномерно, придружаван от полицая.

Почувства се облекчен, когато стоманеният куб изчезна от полезрението му. Морган намали, намери свободно място на паркинга и спря.

II

В единадесет часа и няколко минути Китсън и Джипо достигнаха до клисурата, намираща се на три километра от Центъра за изследвания.

Китсън караше стария линкълн на Джипо и тъй като последният мразеше да ходи пеша, той го остави в клисурата, после се отдалечи на два километра, за да прикрие колата в едно гъсто сечище. Остави я в един ъгъл, невидим от пътя, после се върна до клисурата пеша.

Слънцето печеше върху голата му глава и той скоро плувна в пот. Носеше риза в морско синьо, с отворена яка, платнен панталон и мокасини. Походката му бе гъвкава и той размахваше юмруци, с вдигната глава, вдишвайки на малки, шумни порции въздух през счупения си нос. Доволен от възможността да раздвижи дългите си крака, той разглеждаше терена от двете страни на прашния път. „Мястото е диво, това е сигурно“ — мислеше той, крачейки широко и вдигайки прах при всяка крачка. „Но човек може да се скрие лесно, а тази клисура е идеално място за такъв грабеж“.

Той изпъчи гърди, доволно чувствувайки как мускулите му играят под мократа риза.

В клисурата той се спря. Пътят внезапно се стесняваше, обграден от два огромни скални блока, слизащи от хълмовете, които продължаваха от двете страни на пътя.

Около скалите се простираха сечища и храсталаци, които бяха отлични скривалища.

Планът на Морган го ужасяваше. Той беше убеден, че нещастието ще се стовари върху някого, преди още Дърксън и Томас да бъдат пленени.

От шест месеца, откакто беше оставил бокса, той бе под влиянието на Морган.

Морган беше единственият, който не бе му обърнал гръб в гардеробната, когато Китсън се бе оставил безчестно да го бие един противник, много по-малък от него и по-лек с петнадесет ливри, но притежаващ техника, много над неговата.

Този ден менажерът на Китсън беше хвърлил две банкноти от десет долара върху масата за масаж и бе обявил, че отказва да се занимава с него по-нататък. След тръгването на менажера беше влязъл Морган. Той бе помогнал на Китсън да се облече, беше го извел от залата и го бе придружил, още замаян, до неговата собствена кола. Той даже го откара до къщи.

— Не искаш да правиш мозъка си на компот, нали? — бе казал Морган, когато Китсън се бе настанил на леглото си в малката мрачна стая, която той наричаше „у нас“. — А после? Знаеш ли, можем да работим заедно, малкия? Виждал съм, че ти се оправяш съвсем не лошо с волана на колата. Точно сега събирам малък екип от сериозни момчета, способни да извършат скоростно една работа и без мъка да си доставят малко мангизи. Какво ще кажеш за това?

На двадесет и три години, Китсън беше разбрал, че се е претърколил от последното стъпало на стълбата. Някога бе имал надежда, че ще бъде един ден шампион на света, тежка категория, но неговото поражение му показа безсмислието на такива амбиции по-добре от всякакви приказки. Той бе само един от многото, отпаднали от бокса. С двадесет долара в джоба и без нито един приятел, бъдещето му изглеждаше мрачно. При това, той се поколеба. Познаваше репутацията на Морган. Знаеше, че той бе прекарал петнадесет години в затвора, че бе брутален и опасен. Знаеше, че ако се присъедини към екипа на Морган, се набутваше в леговището на вълка. Но той беше приел, чувствувайки се ужасен от мисълта да остане сам и да подрежда собствения си живот.

Петте удара, в които бе участвувал с бандата на Морган, му бяха донесли достатъчно пари, за да може да живее сносно. Това бяха удари без големи рискове, скромни и грижливо подготвени. Още повече, че ако го бяха хванали, той знаеше, че ще получи само от три до шест месеца затвор условно, понеже никога не бе осъждан.

Но той беше достатъчно интелигентен, за да се досети, че тези забавления бяха само прелюдия към един удар от по-голям мащаб. Той познаваше достатъчно Морган, за да се съмнява, че той ще се задоволи да „печели малко“. Рано или късно Морган ще се впусне в голяма афера — един удар за двадесет години! И Китсън щеше да е забъркан.

Докато се опитваше да направи кариера в бокса, Китсън беше работил като шофьор в Компанията за блиндирани фургони „Уелинг“. Той беше издържал десет дни, след което строгата дисциплина на фирмата му беше повлияла: обувките му бяха лъснати, той кормуваше с почти незабележима небрежност, която, обаче, бе забелязана, точността му оставаше да се желае и на сеансите по стрелба, той бе предизвикал горчивите сарказми на своя треньор. Така, когато получи първата си заплата, той не се изненада, чувайки надзирателят да му казва да не се връща повече.

Но през тези десет дни той беше изучил достатъчно методите на дружеството и начините за набиране на персонала, за да разбере, че Морган ще атакува враг, по-силен от него. Като че ли Китсън щеше да има дързостта да се мери на ринга с Флой Патерсън. Той би имал шанс едно на един милион да бие шампиона, но тази вероятност бе тъй нищожна, че ставаше дори смешна.

Знаеше, че Томас и Дърксън няма да се предадат, което означаваше неизбежна престрелка Някой щеше да падне. Ако го заловят, той можеше да очаква двадесет години затвор или — на стола, Щом Морган ги посвети в своя план, той беше решил да не се меси и да напусне незабавно бандата! И би го направил, ако не беше момичето с медните коси. Никога друга жена не бе го гледала, нито му бе говорила по този начин. До момента, когато се бяха сблъскали и той бе видял в очите на Джини презрителен блясък и пълно отсъствие на страх, той смяташе, че има някаква власт над жените. Като всеки боксьор, той привличаше жените, но червенокосата му бе дала да разбере за пръв път, че той действително няма за какво толкова да се гордее. Ударът, който тя му нанесе, го разтърси силно. Сега той не мислеше за нищо друго, освен за нейното съществуване.

Всъщност, само заради нея той не се отказа от удара. Знаеше, че рискува много, но нямаше кураж да срещне отново презрителния поглед на момичето.

С очи вперени в храсталаците, които обграждаха пътя, той все още не можеше да забележи Джипо.

— Знам, че си страхотен! — извика му той. — Къде си?

Широкото, като луна лице на Джипо се появи зад две скали и той замаха с ръка.

— Тук, синко. Не е лошо, нали? Като невидим съм! — каза той.

Китсън слезе по пътя, за да го настигне.

— Това място е идеално за засада — забеляза той, като клекна до Джипо и погледна часовника си. — Ако бързат, те трябва да са тук след двадесет минути.

Джипо се изтегна по гръб. Измъквайки една клечка от джоба си, той започна да чисти кухите си зъби с поглед към синьото и блестящо небе.

— Виждаш ли небето, малкия? — рече той. — Това ми напомня за моя роден град. Няма друго подобно небе на света.

Китсън погледна към него. Той наистина го обичаше. Неговата доброжелателност и състрадание правеха от дебелия човек приятен компаньон.

Джипо не приличаше на високомерния и надут Ед Блек, който се ласкаеше от успехите си сред жените, провокираше хората и се шегуваше с тях. Той беше интелигентен и не му липсваше смелост, но не беше човек, към когото да се обърнеш в случай на нужда, докато Джипо би дал и последния си долар, без дума да попита.

— Къде си роден? — запита Китсън, легнал по корем, с полузатворени очи и повдигната глава, за да гледа по-добре пътя.

— Във Фиезол, близо до Флоренция, в Италия — отговори Джипо. — Ти бил ли си в Италия, малкия?

— Не.

— Няма подобна страна в света — поде Джипо с носталгична въздишка. — Вече двадесет години не съм стъпвал там. Това е много! Знаеш ли какво ще направя, щом получа моя пай от печалбата? Ще се върна там. Ще взема първа класа на кораба и щом пристигна ще купя едно алфа-ромео, за да ида във Фиезол. Това ще шашне майка ми! От двадесет години моят старец е мъртъв, но майка ми е още там. Тя ме очаква. Ще си взема една малка вила върху хълма, който е над Флоренция, ще се оженя, ще бачкам по колите и ще имам момичета, с лопата да ги ринеш. С мангизи можеш да правиш всичко, което поискаш. Добре го каза Франк! Ще имаме целия свят в краката си! Той има право. Това е точно така. Целият свят ще бъде в краката ми!

„Освен, ако не получиш олово в кожата“ си казваше Китсън. „И освен, ако ченгетата не те опандизят преди да си стъпил на твоя кораб…“

Джипо обърна глава към него, усмихвайки се.

— А ти, синко? Какво ще направиш с твоите мангизи? Мисли ли за това? Правил ли си проекти?

Слушайки Джипо, Китсън мислеше, че слуша как говори едно хлапе.

— Сега не е моментът да се правят проекти — възрази той. — Може би никога няма да видя цвета на тези мангизи.

Джипо направи гримаса.

— Ще ти кажа нещо, малкия. Да се правят проекти е голямото очарование на живота. Аз ги правя от години. Никой от тях не се е реализирал още, но този път може би ще ми провърви. Двеста хиляди долара! Помисли малко за всичко, което можеш да направиш с подобна сума!

Китсън повдигна рамене.

— Ох! Мислих за това — каза той — но още ги нямаме.

— Обзалагам се, че ще си купиш една страшна кола-каза Джипо, който събра шепа пясък и го остави да тече между пръстите си. — Вярно ли е? Ти нямаш равен на себе си по каране на кола. Какъвто си ловък, трябва ти една голяма и бърза кола. След това ще си намериш и една мадама. Кола… мадама… неприятности… Той поклати глава усмихвайки се:

— Какво ще кажеш за малката Джини Гордън, например? Хубаво парче, нали? Какво мислиш за това, малкия? Такива са хубавите момичета в Италия. Има си всичко, каквото трябва и отпред и отзад и е с много тънка талия по средата. Тя е, може би, много младичка за мен, но на теб ще ти приляга като ръкавица. Ще сте страшна двойка! Не трябва да се обезкуражаваш от нейните маниери. Това е неин стил, фигура само за любов, казвам ти! Ти ще успееш да я умилостивиш. Нейният вид и всичко останало не доказват нищо. Трябва да я завладееш с чувство.

Под слънцето, което припичаше тила му, Китсън слушаше своя компаньон. Ако друг, а не Джипо, му говореше тези думи, той би му казал да си затваря устата, но с Джипо беше различно. Джипо казваше откровено това, което мислеше. Под влияние на токущо чутото, Китсън започна да мечтае за Джини. Може би Джипо имаше право? Може би тя е създадена за любов? Но спомняйки си за нейните студени и невъзмутими синьозелени очи, той се почувствува обхванат от съмнения.

— Разкажи ми малко за себе си, малкия — подхвана Джипо със затворени очи и с лице към слънцето. — Разкажи ми какво се върти в главата ти? Интересува ме. Може да ти се струва чудно, но това е така. Снощи, когато реших да приема тази работа, си помислих за теб. Знаех какво мислиш. Ти не искаше да си вътре в този бизнес, нали така? И аз също. Но изведнъж ти каза „да“. Защо?

— А ти Джипо, защо се съгласи?

— Заради момичето — възкликна Джипо. — Видът, който тя имаше, когато влезе, начинът, по който дискутира удара, всичко това ми даде увереност. Когато Франк ни излагаше плана, аз нямах желание да се меся. Но когато малката пристигна, не зная защо, всичко отведнъж ми се стори изпълнимо. Внезапно осъзнах всичко, което можеше да се плати с тези мангизи. Представих си изненадата на майка ми, виждайки ме да пристигам със страшен костюм, на волана на едно алфа-ромео! Всички мои мечти станаха реалност.

— Да… Това се дължи на нейния начин на държание — каза Китсън, чувствувайки се неудобно. — Тя оказа и върху мен същия ефект.

Той нямаше смелостта да признае на Джипо, че беше гласувал като другите, от страх пред презрението на Джини. Нямаше никаква надежда ударът да успее. Това бе мръсна работа. Сигурен бе, че ще атакуват по-силни от тях. Изведнъж той се почувствува изпълнен с жалост към Джипо, който вярваше в осъществяването на своята мечта. Този път те нямаше да се измъкнат.

— Това е любопитно, не намираш ли? — подметна Джипо. — Тя е още почти дете и въпреки това има нещо…

Внезапно замлъкна и вдигна глава. Малките черни очи изведнъж се събудиха. Китсън го изгледа с отворени уста.

— Какво има?

— Чух шум. Това не може да бъде змия, нали малкия?

— Змия? Змия не би се приближила току-така до нас-каза раздразнено Китсън. Той не искаше да се прекъсва разговора за Джини. За него нямаше нищо по-важно на света.

— Възможно е да има змии в областта — поде Джипо със свито тяло, целият вцепенен.

— Ще ти кажа нещо, малкия, змиите ме поболяват! Струва ми се, че чувам нещо да мърда там…

С набръчкано чело Китсън се обърна и погледна в указаната посока.

— Не мисли за това повече — каза той ядосано на Джипо, който бе прекъснал нишката на разговора. — Змиите не се приближават до човек, освен ако той не ги раздразни.

— Моят брат беше ухапан от змия — възрази Джипо с мрачен глас. — Той бе легнал точно като мен и в един момент змията излезе, не зная от къде, и го ухапа по лицето. Беше мъртъв още преди да мога да го заведа до къщи… Тази проклета змия!

— Ах! Остави! — сряза Китсън. — Пука ми за твоя брат. Той е бил ухапан от змия, но това може да се случи на всеки. Смени плочата, искаш ли?

Джипо вдигна глава и го изгледа с укор в очите.

— Нямаше да говориш така, ако това беше твоят брат — каза той. — Никога няма да го забравя! Това ме кара да се ужасявам от змиите.

— Но по дяволите! До утре ли ще ми говориш за змиите? — изкрещя Китсън. — Говорехме за Джини и ето, че изведнъж ти започна да ми пълниш главата с твоя брат и с истории за змии. Скъсваш ме!

— Стори ми се, че чувам шум.

— Добре! Добре! И после? Искаш ли да ме оставиш на мира с твоите змии?

Джипо беше готов да възрази, когато забеляза отдалеч облак от прах. Той го посочи на Китсън.

— Мислиш ли, че са те?

Китсън хвърли едно око по дължината на вълнистата прашна ивица на пътя и почувствува как страхът го сграбчва за гърлото.

Инстинктивно той залегна.

— Да, те са — промърмори той, протягайки ръка, за да принуди Джипо да залегне по-добре.

Неподвижни, двамата гледаха как фургонът напредва. Той приближи до тях изненадващо бързо, вдигайки облаци прах. За миг завоят го прикри, после той тръгна по-бавно.

Китсън погледна часовника си, за да отбележи точния час на минаване на фургона в клисурата.

Бърза като светкавица, колата мина пред тях и те успяха да забележат впечатляващите силуети на пазача и шофьора.

Джипо се надигна и я проследи с очи, за да запомни повече подробности.

Те видяха как фургонът изчезва в облак прах на следващия завой. Тогава и двамата, облекчени, се изгледаха притеснено.

— Няма да е лесно — забеляза Джипо, като се чешеше под мишците. — Видя ли ги нашите две птички? Мадона! Те нямат да се дадат лесно!

Китсън беше видял шофьора и пазача много добре. Той ги познаваше достатъчно и даже бе говорил за тях с Морган. Но сега, след като ги бе видял през предното стъкло на фургона, се изпоти при мисълта, че след няколко дни трябваше да се мери с тях.

— Не бива да се безпокоиш! — каза той с колкото се може по-спокоен тон. — Ти няма да се занимаваш с тях. Съгласен съм, че те са издръжливи. Но ти за какви ни вземаш? За парцали, както онази искаше да ни оскърби?

Джипо поклати глава с угрижен вид.

— Тези двамата имат вид на… Не искам да си имам работа с тях.

Китсън извади бележника си и записа часа, в който фургонът бе преминал в клисурата.

— Никой не ти го иска, доколкото знам — отбеляза той сухо. — Морган и Блек ще се заемат с тази работа.

— Те и момичето — поправи го Джипо. — Тя има най-опасната роля. Едно момиче като нея… Не преставам да мисля за това, което ни каза, че ако той се опита да й отнеме пистолета, тя ще стреля… Смяташ ли, че тя говореше сериозно?

Същата мисъл бе дошла и на Китсън и това го бе разтърсило. Той виждаше отново синьозелените очи и втренчения израз на Джини. Направи гримаса.

— Не зная.

Изправи се на колене и огледа двете страни на пътя.

— Да тръгваме — каза той. — Смяташ ли, че ще можеш да отвориш този фургон?

— Франк ми каза, че ще имам три или четири седмици, за да работя — отвърна Джипо. — В кърпа е вързано. С цялото това време и с необходимите инструменти ще отида до края на… независимо какво. Даже, ако е много сложно, с времето се постига всичко. Ще се справя добре.

— Франк говори за три или четири седмици — възрази Китсън, наблюдавайки Джипо. — Но предположи, че нещата се завъртят зле. Ако ни запари на задниците, колко време ще ти трябва да отвориш фургона?

Дебелото лице на Джипо помрачня изведнъж.

— Какво значат подобни въпроси? Франк ми обеща три или четири седмици. Досега той винаги е удържал на думата си, нали? Този фургон е деликатна работа. Даже ти, който не разбираш нищо от работата, си даваш сметка за това. Трябва да се работи без да се бърза, малко по малко. Трябва ми време… Едно такова нещо не се прави току-така.

— Ще потърся колата — каза Китсън. — Почакай ме тук.

Със загрижено изражение на дебелото си лице, Джипо го видя как се отдалечава. Той виждаше отново синьозелените, студени и пълни с увереност очи на Джини и високомерния поглед, с който тя беше защитавала мнението си пред Китсън. Той придоби малко увереност.

„Струва ли си да се притеснява човек?“ — си каза той, чувствувайки върху себе си блестящите лъчи на слънцето. — „Франк каза, че всичко ще бъде наред и досега винаги е държал на думата си, а и момичето вярва твърдо, че ще успеем. Моето бачкане няма да е опасно. Трябва само да отворя фургона. Франк ми обеща три или четири седмици, за да успея. Всеки може да отвори която и да е ключалка, даже най-трудната, при условие, че има време и че познава работата.“

През това време блиндираният фургон продължаваше своя път към Центъра за изследвания. Нито шофьорът, нито пазачът бяха забелязали, че са били наблюдавани и че времето на тяхното минаване е било грижливо отбелязано.

Продължиха пътя си в облак от прах.