Светът на мъглите

ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА ГАЛОУТРИЙ ГЕЙТ

Сайдър седеше покрусена край разрушения бар в кръчмата „Черният трън“. Градската стража бе пристигнала и бе отнесла вече мъртвите и умопобърканите. Това бе станало преди три дни, но въпреки усилията й барът си оставаше все още развалина. Прозорците бяха напукани и широки звездообразни дупки зееха в тях. Ламперията по стените бе издълбана, следите наподобяваха одраскване от огромни нокти, но никой не знаеше причината за тях. Големият никелиран часовник над бара бе замръзнал на два часа и две минути. Вътрешността не бе повредена, но стрелките бяха замрели в едно положение. Масите и столовете Сайдър вече бе прежалила, но нямаше пари да замени изпотрошените мебели.

Нямаше посетители, хората се бояха да идват в „Черният трън“. Сайдър не ги винеше. Тя бе изгубила спокойния си сън от мига на разрушението и често се будеше, разтреперана от кошмари, които предпочиташе да забрави. Кат бе променил навиците си и прекарваше нощите с нея. Тя намираше утеха в обятията му, но и той не можеше да я успокои. Нямаше да бъде толкова зле, ако имаше поне някаква представа какво се бе случило в кръчмата, след като бе излязла от нея. Никой от жертвите — и живите, и мъртвите не можеха да проговорят, за да й подскажат някакъв отговор. Умопобърканите бяха отведени в единствената болница в Пристанището на мъглите, но все още никой не бе дошъл на себе си нито от лекарствата, нито от усилията на есперите. Аутопсията на мъртвите показваше един и същ резултат: смърт от сърдечна недостатъчност. В края на краищата всяка смърт можеше да настъпи вследствие на сърдечна недостатъчност. Бяха изминали три дни, откакто Сайдър бе заварила кръчмата си, превърната в гробница, и все още никой не можеше да й съобщи истинската причина за случилото се и начинът, по който бе станало то.

Или защо например четиримата клиенти от първия етаж бяха загубили разума си изцяло.

Някакво зло се бе нахвърлило върху „Черният трън“ и следите от присъствието му все още личаха. Във въздуха витаеше нещо смразяващо, въпреки огромния бушуващ огън в камината. Дори най-тихите звуци заглъхваха в едно нескончаемо ехо. Барът бе осеян с газови лампи и фенери, ала въпреки това празното помещение си оставаше сумрачно, а сенките изпълзяваха черни и плътни. Сайдър се огледа около себе си и блъсна метлата, която влачеше безцелно по пода. Трябваше да узнае истината. Дори и да имаше клиенти, малко можеше да им предложи. Само основен ремонт можеше да оправи „Черният трън“, ала тя нямаше толкова пари. Излезе от пустия бар и се отправи към стълбището в дъното му. Трябваше да поговори с Кат. Дълго бе отлагала този разговор, ала сега и бе останала една-едничка възможност, ако не искаше да изгуби всичко. Шанс, който трябваше да използва, дори и да изложи Кат на опасност.

Бавно изкачи витите стълби, които водеха към тясната мансарда, като през целия път се питаше как да каже на Кат. Когато блъсна вратата, Кат вече я чакаше, нахлузил белия си термичен костюм. Сайдър се усмихна в прилив на нежност и тъжно поклати глава. Понякога се питаше дали Кат не проявява тайни телепатични способности. Той се ухили хитро и тръсна глава край затворения прозорец, с което запита има ли някаква работа за него.

— Да — отвърна Сайдър. — Има работа за теб, скъпи мой. Но този път е нещо по-сложно и първо трябва добре да я обмисля. Ела и седни до мен.

Тя се отпусна на леглото в другия край на мансардата и Кат се приближи до нея. Обви талията й с ръка и тя се притисна към него. Все по-често съзнаваше, че се нуждае от простата безмълвна подкрепа, която й засвидетелстваше той. Бе прекарала почти целия си зрял живот в грижи за себе си, сражавайки се безмилостно с враговете си. Никога не забравяше обидите и не оставяше сторената й услуга невъзнаградена. Не се доверяваше никому, не я бе грижа за никого, не бе привързана към никоя жива човешка душа. А ето че сега превъзходната й хитрост и тънък усет за бизнес не бяха довели до някакъв резултат. Търговията с крадени вещи явно западаше, а с кръчмата й бе свършено. Малкото заделени пари с всеки изминал ден се топяха, заплашваше я пълен фалит. Кат обърна към нея разтревоженото си лице и тя почти гальовно го погледна. „Бедни мой Кат — рече си замислено тя. — През цялото това време ти зависеше от мен и аз кроях планове и за двама ни, а сега, когато наистина се налага, нямам представа какво да направим за наше добро.“

Кат долови отчаянието й и нежно положи главата й върху рамото си. Държеше я здраво и я полюшваше, както се успокоява разтревожено дете. Би искал да намери думи, за да я утеши, ала в гърлото му клокочеха само неразбираеми, нечленоразделни звуци. Даваше й всичко, което можеше да направи, и я изчакваше да събере отново сили. Рано или късно тя щеше да намисли какво да предприеме и той щеше да го извърши за нея.

Сайдър притисна лице към гърдите му, като прехвърляше наум една неясна надежда след друга. Нуждаеше се от пари, и хо незабавно. Винаги можеше да накара Кат да открие подходящо място чрез катерене по покривите, ала сега не искаше да действа слепешком. Един успешен взлом трябваше да бъде планиран добре няколко дни предварително, като се вземе предвид всяка опасност и удобна възможност. Дори и тогава можеха да възникнат неприятни проблеми. Ако Кат бъдеше заловен по време на работа, тя щеше да страда ужасно. Сега той бе единственият й шанс. Тя силно смръщи чело. Не й харесваше посоката на мислите й, но доколкото схващаше, нямаше друг изход.

Както и да е, всичко бе станало заради Стийл. Единствената причина, поради която бе напуснала „Черният трън“, преди да се случи целият този ад, беше опитът й да окаже съдействие в малък бизнес на пристанищния директор Стийл. Бяха работили успешно заедно в миналото, но този път той й беше предложил възможност да сложи ръка на част от плячката, с която се надяваше да се сдобие от „Гибелен огън“. А това, че трябваше да изчака определено време, бе поохладило намеренията й. Сайдър се намръщи. Не можеше да си позволи да чака и миг; нуждаеше се от парите тъкмо сега. Всичко бе станало заради Стийл: ако тя беше в кръчмата тогава, може би щеше да може… да направи нещо… Тя въздъхна със Съжаление. Както и да погледнеше на нещата, отговорът неизменно бе един и същ: единственото нещо, което можеше да й бъде в помощ сега. Работа не без известен риск… Тя стана и внимателно се освободи от прегръдките на Кат. Той долови мисълта й за бизнес, изписана върху лицето й и послушно застана край нея, очаквайки новите й инструкции.

— Имам работа за теб — бавно произнесе Сайдър. — Не е свързана с голям риск, ако бъдеш предпазлив. Искам да отидеш и да се срещнеш с един човек вместо мен. Името му е Старлайт, капитан Старлайт от „Гибелен огън“. Ще го намериш в десет часа в гробището Галоу Гейт, в Търговския квартал. Той ще ти покаже стоката си. Ако качеството е добро, обади ми се веднага и аз ще организирам среща, за да уредя прехвърлянето й. Сега, внимавай за нещо, Кат. Честно казано, на Старлайт му е забранено да взема каквото и да било със себе си от „Гибелен огън“; всичко ценно трябва да се предаде на звездното пристанище като такса за пребиваването му там. Така че всичко, което Старлайт ще предложи, ще бъде отмъкнато от летателната площадка. И тъй като пристанищният директор Стийл е широко известен със съмнителната си репутация, Старлайт ще бъде внимателно надзираван. Капитанът ме увери, че ще гледа да не помъкне опашка след себе сина тази среща, но аз не желая да поемам никакви рискове, Кат. Ако Стийл подуши, че искаме да го преметнем, ще ни насече на парченца. Ако забележиш някой, чийто поглед не ти хареса, не влизай в контакт със Старлайт. Просто се измети оттам и ела бързо при мен. Разбра ли?

Кат кимна. Бизнесът си беше бизнес, стига да имаш очи и на гърба си. Той целуна Сайдър за довиждане, целуна я още веднъж, защото му харесваше, и ловко се придвижи към затворения прозорец. Активира топлинните елементи в костюма си, провери дали функционират правилно и надяна качулката на главата си. Сайдър развинти болтовете на кепенците и ги открехна, потрепервайки от ледения въздух, който нахлу в стаята. Той надяна ръкавиците, прокара ръце по тялото си, за да провери дали не е забравил нещо и скочи с лекота върху перваза на прозореца. Кимна на Сайдър, пресегна се и сграбчи двете стоманени халки, вградени в камъка над прозореца. Хвана ги яко, стегна мускулите си и с една извивка на тялото се приземи на покрива. Зад него кепенците се затръшнаха.

Лъчите на огромното оранжево слънце вече се бяха скрили, но още не бе настъпил истинският нощен студ. Кат се запромъква внимателно по затрупаните със сняг керемиди, след което приседна до един очукан от времето фронтон. Огледа се спокойно, свикнал вече със студа и поривите на ледения вятър. Мъглата беше плътна и гъста, а ледовитият въздух предвещаваше сняг. Не особено добри условия за катерене по покривите. Сви рамене и се усмихна на себе си. Колкото по-лоши бяха условията, толкова по-добре бе скрит от недискретните погледи. Той се сви замислено върху фронтона, наблюдавайки света като орнамент с фантастични фигури. Хрумна му една мисъл и усмивката му се разшири. Щом срещата му със Старлайт беше в десет часа, значи се налагаше да измине голямо разстояние за кратко време. А имаше само един сигурен начин да го направи…

Кат се плъзна по фронтона, пребяга бързо през покрива, прескочи тясното пространство, за да се прехвърли на отсрещния покрив, както винаги поглеждайки с пренебрежение бездната под себе си. Той бързаше, прехвърляйки се от покрив на покрив като призрачен фантом, носещ се грациозно от фронтон до комин и оттам до водосточна тръба, навлизайки все по-навътре в поквареното сърце на Квартала на крадците. След около половин час скокна на един по-нисък покрив с изглед към доковете и се взря в тъмните води на река Отъм.

Серпантините от мъгла се виеха над мудните й води, които криволичеха през Квартала на крадците. Реката прорязваше по-голямата част от града и преминаваше през три от кварталите му. Независимо дали бе заледена или не, тя бе най-простият начин за превозване на стоки в Пристанището на мъглите. По нея се плъзгаха шлепове по всяко време на деня и нощта. Кат наблюдаваше щастливо как те се движеха с горящи въглища и носовете им бавно си проправяха път през мрака с един-единствен фар върху кърмата, блестящ като запалено въгленче в нощта.

Смъкна се по една хлъзгава подпора и скокна мълчаливо върху дока. Укри се в сенките и предпазливо се огледа. Встрани от него бяха наредени около десетина щайги готови за товарене, но наоколо не се забелязваше жива душа. Дори толкова рано вечер никой не се осмеляваше да се излага на студа, освен ако не бе крайно наложително. Пристанищните докери сигурно се бяха скупчили около някой мангал в най-близката хижа. Измръзването бе обичайният риск за онези, които работеха в доковете на Пристанището на мъглите. Заплащането беше щедро, ала такова следваше и да бъде. Кат никога не би се изкушил да върши такава работа. Скрит в сенките, той търпеливо изчакваше мудното влачене на шлеповете край него. Дългите плоскодънни лодки изплуваха като огромни зловещи плаващи ковчези от мъглата. Ледът, сковал повърхността на водата, плачеше и се трошеше под стоманените им носове. Кат наблюдаваше и изчакваше. Накрая един шлеп мина съвсем близо до дока, Кат избра подходящ момент, скокна от мрака и се приземи спокойно на борда му. С лекота, усвоена от дългата практика, се шмугна под един дрипав насмолен брезент, покриващ половината от шлепа, намери си подходяща вдлъбнатина и се скри. Шлепът се носеше по реката от Квартала на крадците към Търговския квартал.

Кат лежеше по гръб в мрака и спокойният ритъм на водата го успокояваше. Той обичаше да пътува с шлеп. Покритието му бе смешно, но така бе по-сигурно за него. Докато някой от екипажа не го откриеше. Той лениво се протегна. Шлепът щеше да го отведе до Галоутрий Гейт след доста време. Веднъж работата му да не бъде толкова сложна. Ако всичко вървеше добре, щеше да пристигне за час.

Гробището Галоутрий Гейт бе зле осветено и лошо поддържано и дори тежката миризма на тамян, която се разнасяше от близката църква, не можеше да пропъди зловонието. Единствената виеща се пътечка сред гробовете бе покрита с чакъл и обградена с чепати, чворести дървета, чиито бодливи клони се поклащаха неспокойно от вятъра. Избуялата трева полупокриваше занемарените гробове, а стената на високата ограда бе обвита с бръшлян. Каменните плочи и паметниците ярко блестяха под лунната светлина и стърчаха в мъглата като бледи, мълчаливи тревожни призраци.

Макар да бе късно, неколцина мъже копаеха гроб. Загърнати в кожи и дебели наметала, те атакуваха втвърдената земя с ентусиазъм, навярно защото свиването на мускулите ги затопляше. Капитан Старлайт ги наблюдава известно време, след което се обърна отегчен. Крадецът закъсняваше, а студът безмилостно ръфаше. Той се загърна в наметалото си, облегна се на един висок каменен паметник и погледна часовника на лявата си китка. Беше почти десет и половина. Прокле мислено Сайдър и нейния крадец и отпи глътка гъст топъл бульон от джобната си манерка.

„Гибелен огън“ бе развалина, а с високата техника, която се срещаше по-рядко и от златото на тази шибана планета, Старлайт бе загазил здравата. Той бе разпуснал екипажа и членовете му се бяха разпиляли из града, който ги бе погълнал. Бегълците се бяха пръснали — бяха се погрижили за тях по един или друг начин. Сега Старлайт бе останал сам, без никакви задължения и отговорности освен към самия себе си. За пръв път през съзнателния си живот бе свободен и ненавиждаше това свое ново състояние. Имаше чувството, че е гол. Бе фалирал. Корабът и технологията му бяха конфискувани заради пристанищните такси. Останали му бяха само скъпоценностите и плячката, с която се бе сдобил от пътниците по един или друг начин. Старлайт се намръщи. Никой нямаше право да се оплаква. Той не бе контрабандист или бунтовник, а само капитан на звезден кораб, попаднал в лош час на лоша планета. Бе спасил толкова хора от екипажа си, колкото бе могъл, в замяна на това бе загубил кораба си. Затова имаше право да се облагодетелства и той. Ако пристанищният директор Стийл не го обереше до шушка. Старлайт тръсна глава сърдито. Единственото, което имаше смисъл според него, бе да посъбере малко пари, с които да си купи пътнически билет за някой от контрабандните кораби и да се махне от тази планета. От всичко, на което бе станал свидетел досега, излизаше, че Пристанището на мъглите имаше зъл и негостоприемен дух, за да остане тук.

Недалеч гробокопачите захванаха неприлична песен в ритъма на лопатите, с които риеха земята. Между надгробните плочи се виеха гъсти серпантини от мъгла, отразяващи слабо блясъка на кръглата луна. Вятърът шепнеше между виещите се клони на дърветата. По масивните железни решетки бяха провесени цветни фенери, пергаментът им бе декориран със смръщени и свирепо озъбени разкривени лица, навярно за да плашат злите духове. Старлайт погледна към тях, ала устата му не се изкриви в усмивка. Всеки имаше нужда да вярва в нещо, дори един капитан, изпаднал в беда и загубил кораба си. Той отпи още от бульона с надеждата, че пикантната гореща течност ще отстрани нощния студ поне за малко. Киснеше тук почти час и топлинните елементи в униформата му вече бяха достатъчно изтощени, за да предпазват тялото му от хапливия студ. Той се размърда, облегна се на един висок каменен кръст и продължи да размишлява относно проклетата съдба, която го беше запратила в Пристанището на мъглите.

По чакълестата алея зачаткаха стъпки, които с приближаването си ставаха все по-отчетливи. Старлайт завинти манерката и я пъхна в джоба си. В следващия миг крадецът на Сайдър най-после се появи. Старлайт се отлепи от паметника, внимателно нагласи наметалото си и сложи ръка върху енергийния си пистолет. Снажна, висока руса жена с раздърпано сиво наметало изплува от мъглата и решително закрачи към него. Спокойствието и устремеността й, както и немигащият й поглед разтревожиха Старлайт и той отстъпи в сенките, за да й направи път. Тя се приближаваше със спокойна и самоуверена крачка, след това се закова право пред него. Извърна глава наляво и надясно, сякаш се вслушваше в нещо, което само тя можеше да дочуе, след това се взря дръзко право в сгушения в сенките Старлайт и се усмихна. Той отстъпи с неохота назад в лунната светлина, с ръка все още върху пистолета.

— Капитан Старлайт — промълви русокосата щастливо. — Търсех точно вас.

Старлайт рязко кимна.

— Ако не се лъжа, Сайдър спомена, че крадецът ще бъде мъж.

Жената безцеремонно пропусна репликата му покрай ушите си, а очите й студено се взираха в лицето му с настървена настойчивост, от което по гърба му пробягаха ледени тръпки. Те изглеждаха огромни и студени като сапфир на фона на бледото й жълто лице. Тя продължаваше все тъй да се усмихва. Когато накрая проговори, гласът й бе груб и заканителен.

— Искам си сапфира, капитане. Какво направихте с него?

Старлайт присви очи и бавно кимна.

— Значи така! Вие сте една от бегълките, които доведох тук, нали?

— Сапфирът ми, капитан Старлайт. Искам си го.

Старлайт извади пистолета си от кобура.

— Нямам какво да ви кажа, милейди. Не разбирам за какво става дума.

— Твърде жалко, капитане. — Тя внезапно се разкикоти и две ярки петна лумнаха върху изпитите й бузи.

— Погледнете ме, капитане. Само се взрете в мен.

Кат се сви върху хлъзгавата стена, щом поривистият вятър го перна и запрати три трънливи клона към него. Огледа се бързо и скокна мълчаливо във влажната трева. В гробището Галоутрий Гейт всичко беше спокойно. Сенките се спотайваха неподвижни и по чакълестата алея не крачеше никой.

Кат се огледа подозрително. Предполагаше, че ще има стражи, които да обезкуражават мародерите, дошли да осигурят така вкусната храна за телесните контейнери, ала ръждясалите железни порти зееха широко. Той се взря в студеното нощно небе и тръсна глава. Повече икономии за бюджета. Ако не беше задрямал на шлепа, отдавна щеше да бъде тук. Сега бе закъснял почти с цял час. Нямаше да се учуди, ако на Старлайт му бе писнало да чака и бе решил да пласира плячката другаде. А Сайдър нямаше да е доволна от това.

Кат потрепера не само от нощния студ и започна да се прокрадва като призрак по чакълестата алея на гробището. Лунната светлина блестеше ярко върху белия му термичен костюм. Би предпочел да се движи в мрака, плътно долепен до стената, но гробището бе осеяно с изоставени гробове без кръстове, а той бе суеверен.

Намери капитан Старлайт като изтукан, с гръб, опрян о един каменен кръст, дишащ тежко и взрян невиждащо в нищото. Коленичи до него и помаха с ръка пред вцепенените му очи, но той не реагира. Навъси чело и усети по гърба и врата да го полазват студени тръпки. Умопобъркан, също като посетителите на „Черният трън“. Кат сухо преглътна, подтискайки внезапния си импулс да се обърне и да побегне. Където и да се озовеше, сякаш попадаше в плен на някакъв омагьосващ ирационален кошмар, който го следваше неотлъчно. Бързо си възвърна самообладанието и претърси дрехите на Старлайт с бездушен професионализъм. Откри само няколко дребни сребърни монети и малък полиран рубин. Изследва скъпоценния камък с тренирано око. Добра стока, ала след като Старлайт бе с облъчен мозък, нямаше начин да получи останалото. Сайдър определено нямаше да бъде доволна.

В яда си ритна каменния кръст и в следващия миг застина, на място, внезапно доловил обезпокоително помръдване с периферното си зрение. Всичките му инстинкти нададоха тревожен сигнал и той се втурна в сянката на най-близката стена, без да обръща внимание на гробовете, които прескачаше. Този, който бе прогорил мозъка на капитана, все още се спотайваше някъде наоколо, а белият му костюм, който го прикриваше в мъглата и снега, сега, в тъмното гробище го издаваше. Кат все повече и повече стигаше до заключението, че трябваше да си остане на покривите, които му бяха като роден дом. Внимателно се озърна. Окото му долови бегло движение недалеч от мястото, където се бе притаил и след миг той се запромъква натам, за да провери кой е това.

Двама мъже лежаха треперещи на земята край прясно изкопан гроб, а краката им риеха в мократа пръст. Единият се взираше с невиждащ поглед в нощното звездно небе. Другият бе изтръгнал очите си от орбитите им. Умопобъркани, с прогорени мозъци. Кат се приближи и надникна в изкопания гроб. Косите му щръкнаха, щом съзря един труп върху неравната пръст с врат, извит под невероятен ъгъл.

„Добре — помисли си Кат, обезумял от ужас — той си е на мястото.“

Внезапно потрепера и реши, че вече са му се случили предостатъчно неща. Спотаи се в мрака, изкачи високата каменна стена и побягна към по-понятните ужаси на Квартала на крадците. Не знаеше, че падналият в прясно изкопания гроб мъж бе еспер, който умираше бавно.

Килнат до високия каменен кръст, капитан Старлайт се взираше невиждащо в разтворените порти на гробището, през които бе профучала бясно Мери Тифона. Висящите по решетките фенери се мръщеха един на друг. При все че Кат не можеше да чуе, Старлайт скимтеше.