Светът на мъглите

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА УБИЕЦ В МЪГЛАТА

Слънцето бавно изпълзяваше на небето, когато изследователката Топаз и сержант Майкъл Ган поведоха групата наблюдатели през Търговския квартал. Ранната утринна светлина се процеждаше през кълбящите се гъсти мъгли и бледочервеникавият диск на слънцето едва прозираше през облаците. Нощният хаплив студ неохотно отстъпваше пред топлината и ледените висулки, който се спускаха от покривите, улуците й прозоречните первази, постоянно процеждаха лепкави студени капки.

Тесните криволичещи улички бяха все още пусти, ала силуетите на първите просяци и улични търговци вече изникваха от тъмните задни алеи и прикътани навеси. Тук-там, полузаринати в снега, се виждаха вкочанените тела на онези, които не бяха успели да намерят подслон срещу студа. Повечето бяха деца, оставени да се скитат сами в жестоката нощ, лишени от семейство, надежда или подслон. Стражът се промъкваше покрай телата, без да обръща внимание на сърцераздирателните купчини дрипи; те бяха твърде обичайна гледка, за да си прави труд да ги гледа. Един от първите уроци на Света на мъглите бе безсмислието да се оплакваш от неща, които не могат да бъдат променени или поне облекчени. Отлъчената от закона планета бе груб свят и проявяваше малко грижа за поддържания с неохота живот.

Самотен кон се приближаваше бавно в мъглата към стража, ездачът му бе плътно загърнат в дебела черна пелерина. Кон и ездач се движеха в призрачната тишина върху покрития със сняг калдъръм и изникваха бавно от обвития в мъгла въздух като някакъв фантом. Изследователката Топаз ги проследи с бдителен поглед, когато минаха покрай нея и се отдалечиха в мъглата. Мистериозният ездач не обърна никакво внимание на стража, ала на това място бе мъдро да не се доверяваш на никого и на нищо.

Топаз нагази в натрупалия дълбок сняг, едната й ръка почиваше върху приклада на висящата отстрани пушка. Очите й проблясваха при всяка улица или алея, по която минаваше, ала никой не я предизвикваше и сенките си оставаха само бледи силуети. Изглежда опасността от призрачните кучета бе достатъчна, за да накара всички да се държат далече от улиците. Топаз се намръщи. Краят на града не бе далеч, а тя нямаше кой знае какъв опит с Дяволските кучета. Всички знаеха, че те са бързи и смъртоносни и че единственият начин да се защитиш от тях е да атакуваш пръв — това бе всичко, което бе научила. Ала имаше силно предчувствие, че това не беше достатъчно.

Загледа се в съпруга си, който крачеше спокойно до нея. Сержант Майкъл Ган бе малко по-висок от нея, ала широките рамене и мускулестото му тяло го правеха да изглежда по-нисък. Той бе около тридесет и пет годишен мъж, но въпреки тежкия живот и отминалото време лицето и тялото му все още не се предаваха. Дългата му кестенява коса бе дръпната назад в кичур — отличителният знак на наемния воин. Ган бе сержант в градската стража повече от пет години, ала държеше на правото си на свобода и избор. Тесните му смеещи се очи се взираха в улицата пред него, а походката му бе лениво отпусната и лека, сякаш всеки миг очакваше среща е Дяволските псета. Хубавите й устни се разтеглиха в лека усмивка. Майкъл Ган сигурно се нуждаеше от възбудата на битката, както повечето хора се нуждаят от храна и вода. Сред гъстата мъгла пред тях се възправи градската стена, огромна шейсетметрова бариера от камък и хоросан, която маркираше външното заграждение на Търговския квартал и края на града. Камъкът бе нарязан и издълбан от безмилостното време, но дванайсетметровата му дебелина все още можеше да предпазва Света на мъглите от хищническите набези. За жалост шейсетметров скок не представляваше кой знай каква трудност за едно Дяволско куче. Топаз се огледа замислено край себе си, докато Ган разпределяше стражите в защитна редица. Те се движеха мълчаливо и съсредоточено по улиците и алеите, като проверяваха снега за последни следи. Ган се върна при нея и извади разрушителя от кобура си, за да провери енергийния заряд. Беше почти пълен. Той премести оръжието и се огледа мрачно.

— Дяволски кучета в града… Ако питаш мен, Съветът е пощурял. Всеки знае, че кучетата не слизат толкова далеч на юг по това време на годината. Не мислиш ли, че това може да е някакъв набег?

Топаз сви рамене.

— Предполагам, че е възможно. До тогава ти никога не би могъл да предвидиш какво могат да предприемат Дяволските кучета след някоя и друга година.

Ган изгрухтя нещо в знак на съгласие и се загледа подозрително в граничната стена. От другата й страна можеше да са се стълпили петдесет кръвожадни псета, но той никога не ще можеше да разбере, ако не се покатереха на върха й. „Трябваше да изградят някакви бойници за наблюдение в проклетото нещо“ помисли си той. Ган изсумтя отвратен и се обърна, за да огледа свитата си. Стражите бяха изпотъпкали снега наоколо и го бяха превърнали в киша, а половината от тях се бяха отдалечили толкова, че приличаха на сенки, пристъпващи в мъглата. Сивкавото було притъпяваше повечето звуци и дори бавният, ала поривист вятър се бе превърнал в глухо, далечно жалостиво стенание. Най-после поне бе спряло да вали. Ган подсмръкна шумно и изтри носа си с опакото на ръкавицата. Откакто бе дошъл в Света на мъглите преди шест години, постоянно беше настинал. Бе започнал да забравя какво значи да усещаш миризма. Затъпка силно твърдия сняг, като се опитваше да се отърси от част от студа, който го пронизваше до костите. Трябваше да си вземе наметалото. Погледна Топаз, която стоеше кротко до него, и де усмихна разнежено. Тя сякаш никога не изпитваше студ или поне не го показваше. Имаше хора, които вземаха спокойствието и елегантността й за студенина, ала Ган я познаваше по-добре. Топаз се гордееше със самообладанието си, то я правеше храбър борец. За кой ли път Ган погледна жена си с възхищение и се запита какво ли бе сторил, за да я заслужи.

Изследователката Топаз бе средна на ръст, стройна и хубава около тридесетгодишна жена, носеше меча и пушката си небрежно, което предизвикваше тревога и смущение. Късо подстриганата тъмна коса придаваше на класическите й черти спокоен, изящен и изтънчен вид. Лицето й бе винаги овладяно, а стойката — отпусната, но решителна. Мнозина я смятаха за студена, но Майкъл Ган винаги се бе гордял със спокойствието и уравновесеността й. Тя беше пламенна и страстна, но споделяше чувствата си само с него. Навярно, защото бе единственият човек, който бе спечелил доверието й завинаги.

Мъглата се сгъстяваше и слънцето потъна зад нея. Фенерите храбро горяха по околните стени, а светлините им бяха единствените знаци в безкрайното море от сивота. Мъглата обгърна Топаз и ороси със ситни капчици косата и пелерината й. Изследователката замислено смръщи чело. Дяволските кучета предпочитаха да ловуват в гъстите мъгли. Тя реши да извади пушката си, но незабавно се отказа. Свитата й би могла да изтълкува това като признак на слабост, а тя се бе заклела никога вече да не проявява такава. Опитваше се да не мисли за миналото си в Империята, ала спомените постоянно я връхлитаха. Спомени за неща, които бе извършила и които Империята я бе принудила да стори; толкова много смърт… Притвори за миг очи, опитвайки се да забрави миналото и да се концентрира върху задачата си. Много неща трябваше да забрави, ала понякога й се струваше, че дори в Света на мъглите не ще успее да се спаси от Империята, която дебнеше като призрак, надвиснал над празник, като вълк, обикалящ кошара. Отвори очи и впери суров поглед в мълчаливата пелена наоколо. Тя беше свободна, тя щеше да бъде свободна дори от собствените си спомени. Ръката й стисна здраво дръжката на меча и тежката изследователска пелерина обви плътно раменете й като тежестта на отминали грехове.

— Да преследвам Дяволски кучета — изръмжа Майкъл Ган. — Би трябвало да сме по петите на последния нощен разбойник, а не да си губим времето с призрачни глупости.

— Дали са ни нареждане.

Ган промърмори нещо под нос и Топаз леко се усмихна.

— Какво има съпруже мой? Гордостта ти ли се разгневи?

— Нещо такова. Бих се заклел, че охраната ни може да задържи всекиго освен полтъргайст, ала този страстен нощен катерач по покривите си се разхожда, сякаш службите ни за сигурност изобщо не съществуват. Дори нещо повече: знае се, че някой е бил в нашата къща, в нашия дом, че е нарушил уединението ни…

— Той не е отмъкнал кристала. Ти се върна навреме и успя да го спреш.

— Така е. Макар че, ако не се бе наложило да прескоча до тоалетната, сензорът в стаята сигурно щеше да го залови. — Ган нещастно разтърси глава. — Поне сега кристалът е в безопасност в Командния център и е в сигурни ръце. Всичко, което ще му се случи оттук нататък, е тяхна отговорност.

— Точно така — разнежено промълви Топаз. — Дяволските кучета са нашата грижа.

— Добре, добре. — Ган се облегна на граничната стена и грапавият камък се впи в гърба му. Плещестото му набито тяло бе изпълнено с нервна енергия, което придаваше остър, див, трескав израз на очите му, дори когато стоеше спокойно. Дясната му ръка бе опряна на колана с револвера, недалеч от разрушителя, а тъмните му, стрелкащи се очи разучаваха сенките в близките алеи. Останалата част от стражата методично претърсваше страничните улички и проходи за кучета, като мушкаше е мечове и пики в тъмните преддверия на сградите и различните цепнатини. Досега бяха открили само десетина котки и един доста стреснат пияница.

Топаз сложи ръка върху кобура на пистолета си, но знаеше, че ако кучетата са тук, срещу тях трябваше да се действа с хладната стомана на оръжието. От цялата свита само тя и Ган притежаваха разрушители. Енергийните револвери бяха рядкост в Света на мъглите. Все пак да разчиташ на енергийните оръжия успокояваше в дългия бяг, а Светът на мъглите разполагаше със собствени начини да се разправя със слабите. Ненадейно Ган потрепера, а Топаз се намръщи.

— Студено ти е — рязко прошепна тя. — Казах ти да се загърнеш с дебелото наметало.

— Не обичам наметалата. Те са необходими, само когато се сражаваш.

— Топлят, когато ти е студено. Ето. — тя свали собственото си наметало и загърна с него раменете на мъжа си, като не обръщаше внимание на протестите му. — Не спори с мен, Майкъл. На мен не ми е студено като на теб. Свикнала съм и на значително по-ниски температури.

— Ти и тренинга ти на изследовател — промърмори Ган и се загърна с наметалото, като си играеше с катарамата. — И дяволът не може да стори и половината от нещата, които изискваш.

— Носи го — произнесе твърдо Топаз, ала очите й бяха изпълнени с обич. Тя бе прекарала като изследовател много години, платен убиец в службите на Империята. Бе преуспяваща в работата си, докато не срещна наемния воин Майкъл Ган. Той я научи отново да се чувства човек. Не след дълго и двамата бяха обявени извън Закона и пристигнаха като мнозина преди тях в Света на мъглите — размирническата планета. Сега Топаз и Ган бяха сержанти в градската стража, пазители на закона и реда, факт, който никога не пропускаше да погъделичка приятно острото чувство за хумор на Ган.

Топаз все още беше запазила титлата си изследовател. И тя не знаеше защо.

— Виждал ли си някога Дяволско куче отблизо? — попита Ган.

Топаз поклати глава.

— Виждал си, нали?

— Да. Извършвахме нападение край Хардкасъл Рок по това време. Мястото гъмжеше от грозните чудовища. Мародерстващите кучета бяха убили всички мъже, жени и деца в града, далеч повече, отколкото са възнамерявали да изядат. Те убиваха просто заради удоволствието да се убива. Повечето от написаното за тях е безсмислен брътвеж. Най-голямото, което съм виждал, бе едва десет стъпки високо. А и не са отровни. Нямат нужда да бъдат. Препускат на четирите си лапи, покрити са с настръхнала козина, а главите им са дълги като на вълци, но това е всичко, което имат общо с кучетата. Винаги са гладни и се движат толкоз стремително, че приличат на неясни петна. Козината им е бяла, а сърцата — черни. Изпитват удоволствие да убиват и измъчват жертвите си.

— Биха се чувствали съвсем у дома си в Пристанището на мъглите — подметна Топаз и Ган избухна в смях. Той обичаше черното чувство за хумор у жена си, най-вече защото се срещаше толкова рядко.

Ненадейно Топаз стана извънредно спокойна, а Ган застина до нея. Чертите на лицето й се изопнаха, а очите й се превърнаха в очи на ловец.

— Какво има? — тихо запита Ган.

— Има нещо ей-там — глухо, едва чуто промълви Топаз. — Нещо се прокрадва дълбоко в мъглата.

— Тук, в квартала, около нас? — Ган се огледа наоколо, ала можа да забележи само мърдащите сенки на най-близките стражи. — Куче ли е?

— Не мисля. Чувствам, че е по-скоро човек. В четири часа при това, бих добавила.

Ган се озърна към указаната посока. Виждаше само виещи се мъгли, ала кожата на темето му настръхна и в него се пробудиха всички заспали стари войнишки инстинкти. Изведнъж чувството, че го наблюдават и разучават, го завладя тъй силно, че се учуди как ли е могло да му липсва тъй дълго. Ако предположим, разбира се, че този среднощен сблъсък с крадеца не го бе превърнал внезапно в параноик. Ган подсвирна тихо и трима стражи се появиха от мъглата пред тях.

— Нещо нередно? — попита той стражите небрежно, ала ръцете му се задвижиха суеверно във войнишките сигнали, на които той и Топаз бяха обучили хората си старателно. Гласът му проскриптя както обикновено, докато ръцете му говореха: „Наблюдавани сме. Един човек. Четири часа. Намерете го.“

— Не сме забелязали нищо, сержант — заяви старшият от стражите с леко кимване на глава.

— Добре — промърмори Ган. — Бъдете нащрек и продължавайте да наблюдавате.

Силуетите на стражите се шмугнаха в мъглата и се стопиха. Топаз хвърли поглед към Ган.

— Мислиш ли, че ще го намерят?

— Съмнявам се — призна й Ган. — Който и да се намира наоколо, трябва да е дяволски хитър, че да се промъкне, без да сме го заловили по-рано. Но кой, по дяволите, може да се интересува от нас?

— Агенти на Империята?

Ган бавно поклати глава.

— Винаги е имало имперски агенти в Пристанището на мъглите, но ние не представляваме такава важност за тях, та да се впускат да ни преследват.

Топаз спря замислен поглед върху Ган.

— Тогава защо трябва някой да ни наблюдава?

— Кучетата! Пазете се от кучетата!

При вика на стража Топаз и Ган извадиха разрушителите си и светкавично застанаха гърбом един към друг. Стражите изскочиха от местата си за прикритие и бързо се взряха около себе си с оголени мечове и пики. Някъде в мъглата се разнесе пронизителен вик и гласът рязко секна. Кучетата се изсипаха с вой от белезникавия мрак.

Бялата им козина се смеси с мъглата, така че бе трудно да се определи мястото на всяко поотделно. Само ярките им смарагдови очи проблясваха ужасяващо сред мъглата заедно с издишащите пара червени муцуни с раззината паст, които разкриваха дълги хищни зъби. Кучетата се прокрадваха в мъглата като диви демонични призраци и воят им издаваше безкраен глад и омраза. Те се нахвърлиха върху стражите, зараздираха и заразкъсваха плътта им и мразовитият въздух се напои с миризмата на кръв. Хора и хищници се въргаляха върху отъпкания сняг, кучешките зъби и мечовете търсеха паднал страж или оголен гръклян. Един от стражите промуши с пиката си хълбока на един звяр, тя хлътна чак до яката дървена дръжка. Кучето заквича и се опита да се бори, докато стражът не преряза гръкляна му с ловко движение на камата си. Два звяра задърпаха един страж и го разкъсаха на парчета, преди да успее да извика. Ган внимателно се прицели с разрушителя си. От него бликна лъч обгаряща енергия към едно мятащо се отпреде му куче. То мълчаливо се просна на снега и остана на място с ярко пламтяща козина. Ган мушна разрушителя обратно в кобура си и извади меча. Разрушителите ставаха безполезни, докато енергийният кристал не се презареди, а за това в най-добрия случай бяха необходими поне две минути. Ган размаха меча си и се насочи към най-близкото куче.

Снегът и кишата се обагриха в алено и се смесиха с мъртвите и умиращите, ала Дяволските кучета все още се хвърляха и раздираха телата на връхлитащите срещу тях стражи. Стоманата проблясваше в светлината на фенерите и из въздуха ечеше дивият вой на зверовете. Ган и Топаз се промъкваха решително и умело към центъра на развихрилата се страховита битка, като взаимно си пазеха гърбовете. Топаз стреля в звяра, подскочил към гърлото й, сетне отскочи встрани, щом горящото тяло се стовари край нея. Друг хищник се стрелна през мъглата към нея и тя осъзна, че няма време да извади меча си. Отвори уста и изпя един-единствен пронизителен тон. Право насоченият лъч на есперския звук покоси кучето в снега. То се преметна веднъж и остана на място, а от муцуната и ушите му рукна кръв.

Топаз прибра револвера в кобура и грабна меча. Озърна се и сърцето й замря, понеже осъзна, че Майкъл Ган се бе отдалечил от нея. Отпусна нервите си за миг, щом съзря морскосиньото му наметало сред пурпурните одежди на стражите, и си наложи да се концентрира върху създалото се положение. Ган беше войник от десет години и можеше да се погрижи за себе си. Мечът и прониза гръдния кош на едно куче, острият край на стоманата прозвънтя хладно о натрошените кости. Звярът се строполи и задраска безпомощно с лапи върху окървавения сняг. Топаз побърза да го умъртви, но в същия миг силна тежест се стовари отгоре й и тя и връхлетялото я куче се затъркаляха в ноктесто, борещо се кълбо. Топаз избълва яростно проклятие, щом една размахана във въздуха лапа раздра бедрото й. Тя се опита да не обръща внимание на болката и заби меча си дълбоко в корема на звяра, докато челюстите му тракаха към лицето й. Хищникът зави от ярост и болка, а сетне се строполи безжизнен отгоре й, като намокри кожената й дреха с бликналата си кръв.

Топаз се измъкна изпод мъртвата тежест и тежко се олюля. Раненото бедро силно я болеше. Погледна надолу и видя, че левият й крак е подгизнал от кръв, но само част от нея беше на кучето. Потрепера и извърна поглед встрани. Мускулът бе невредим и кракът й все още издържаше под тежестта й. Само това имаше значение. Тя наведе очи към мъртвия хищник и потрепера. Почти три метра дължина, ако не и повече. Очите му бяха вече изцъклени, но лапите му все още потрепваха, сякаш търсеше врага, който го бе убил.

Топаз вдигна меча си и се озърна, ала битката бе приключила. Стражите довършваха последните ранени хищници с пиките си и въздухът не ечеше вече от воя на кучетата. Единствените звуци сега бяха хрипливото дишане и стенанията на оцелелите стражи. Побърза да ги преброи И откри, че макар и да се бяха изправили срещу цяла дузина Дяволски псета, бяха загубили само деветима от двадесет и петимата стражи. Усмихна се сурово. Дяволските кучета бяха наистина ужасяващи, но мускулите, ноктите и зъбите им не можеха да се мерят с пистолетите и хладната стомана. Тя се огледа за Майкъл Ган, за да сподели с него триумфа си, но той не се виждаше никъде. Ненадейно хлад скова сърцето й.

— Майкъл? Майкъл?

Отговор не последва. Бързо направи знак на стражите и те се пръснаха из околните улици и алеи, като крещяха високо името на сержанта. Не им се наложи да търсят дълго, за да го открият. Топаз съзря отговора, изписан върху лицето на стража, който дотича да й съобщи новината. Тя го последва по една тясна алея и се втренчи безмълвно в неподвижното тяло на своя съпруг. Майкъл Ган лежеше по лице в просмукания в кървави съсиреци сняг, все още с меч в ръка. Няколко стъпки по-нататък лежеше убитото куче. Тя коленичи до съпруга си с овладяно както винаги лице. Посегна към рамото му, обърна го към себе си и застина, щом видя прогорения отвор върху морскосиньото наметало. Вледеняващ и страшен гняв я завладя, когато осъзна, че не звяр е убил мъжа й. Бе стреляно в гърба на Майкъл Ган е енергиен пистолет.

„Има някой в мъглата, който ни наблюдава…“

Положи нежно ръка върху рамото на Майкъл Ган и го притисна.

— Почивай в мир, съпруже. Кълна се в сърцето и в честта си, че ще отмъстя за теб. Обещавам ти кръв и ужас, Майкъл, кръв и ужас за враговете ни.

Тя се спря за миг, сякаш очакваше той да повтори войнишката клетва след нея, но единственият звук в алеята бе далечното стенание на вятъра. Топаз погали Ган по рамото още веднъж, сякаш за да му се извини, че се разделя с него, после бавно се изправи на крака и напусна алеята, за да се присъедини мълчаливо към очакващите я стражи.

— Сержантът е мъртъв — съобщи тя тихо. — Закарайте го в дома му. Ще уведомя Съвета, че сме се справили с Дяволските кучета.

Гласът й бе спокоен и идеално овладян, сякаш бе изплакала всичките си сълзи или ги бе заключила дълбоко в себе си. Топаз бе изследовател.