Светът на мъглите

ЧЕТИРИНАДЕСЕТА ГЛАВА В ПАМЕТ НА ДЖЕЙМИ

В деня, когато погребваха Джейми Роял, снегът се сипеше тежко над земята. Гъста мъгла обгръщаше гробището като сив дрипав воал, а острият вятър виеше сред превиващите се дървета. Доналд Роял стоеше край прясно изкопания гроб и мълчаливо наблюдаваше как отрупания със сняг ковчег бавно се спуска в очакващата го пръст. Колд Харбър не бе най-реномираното гробище в Пристанището на мъглите, нито пък най-луксозното, ала бе най-старото. Костите на четири поколения по линия на Роял лежаха в Колд Харбър, а сега и на пето, с Джейми. Доналд сведе ниско глава под навявания от вятъра сняг и се опита да се съсредоточи върху думите на свещеника. Древните традиционни латински фрази не звучаха успокояващо както някога, навярно защото ги бе чувал твърде често в живота си.

Той леко повдигна глава и се огледа наоколо. В мъглата не можеше да се забележи нищо, ала нямаше и нужда. Знаеше къде бе погребано семейството му. Съпругата му Мойра бе положена в сянката на голямата Източна стена. Той ходеше на гроба й два пъти седмично, понякога за да поседне и да си поговори с нея, понякога само да помълчи и да се унесе в спомени. Недалеч стърчеше прост каменен паметник с издълбани две имена: на сина му Джеймс и на снаха му Хелън. И двамата бяха загинали във войната срещу Високата стража преди повече от двадесет години. Телата им не бяха открити, но Доналд все пак им постави надгробни плочи. Чувстваше, че те биха поискали това. Дъщеря му Катрина почиваше до майка си. Беше се омъжвала два пъти и двата — за нехранимайковци, при все това приживе изглеждаше твърде щастлива. Най-добрата готвачка, която бе познавал. Ресторантът й бе прочут в онези дни. Тя заслужаваше по-добра участ от наръгването с нож в гърба от някакъв незнаен крадец.

А сега беше ред на Джейми. Доналд се взря мълчаливо в малката групичка опечалени край гроба. Не бе очаквал да се стекат много хора и предположението му излезе вярно. Мадълайн Скай бе застанала естради от него, неузнаваема с дебелото си кожено наметало с качулка. До нея бе Сайдър, съдържателката на заведението „Черният трън“. Твърда жена от всякаква гледна точка. Лицето й бе спокойно, а очите — сухи, но Доналд я бе видял да полага малък букет цветя върху ковчега на Джейми. Ръцете й бяха възхитително нежни и преди да се отдалечи, леко бе докоснала с пръст капака на ковчега, сякаш за да си вземе последно „сбогом“. Край нея бе застанал Джон Силвър с черни, традиционни за случая роба и наметало, които придаваха на младежките му черти сурово, сдържано мъжко достойнство. Есперът се бе втренчил с блуждаещ поглед в прясно изкопания гроб, унесен в собствените си спомени и мисли.

Никой друг не бе дошъл да изпроводи Джейми във вечното му жилище.

Доналд тихо въздъхна и се загърна в наметалото си при поредния остър бръснеш повей на вятъра. Очаквал бе и Джиджиън Стийл, ала пристанищният директор не се бе появил. Това не бе за чудене при чудовищните му проблеми, ала все пак… Поне да беше изпратил венец. Свещеникът привърши службата си, прекръсти се бързо и затвори библията с рязък професионален жест. Пророни няколко съчувствени думи към Доналд, потупа го по рамото и забърза към следващия си ритуал. Началото на зимата бе винаги най-редовното време за погребения. Двама гробари стояха настрани, изчаквайки търпеливо опечалените да се оттеглят, за да се захванат за своята работа. Доналд взе шепа пръст и я хвърли върху капака на ковчега. Тя отекна високо — скръбен, груб, финален звук.

— Сбогом, Джейми — промълви Доналд тихо. — Почивай в мир, момчето ми. Ще издиря негодните, които причиниха смъртта ти, обещавам. Обещавам ти.

Той се отмести, като наблюдаваше мълчаливо как всеки вземаше шепа пръст и я хвърляше върху ковчега. Капакът бе спуснат още по време на службата. Лицето на Джейми бе жестоко обгорено и никой от погребалните служби не можа да възстанови чертите му. Както и да е, Доналд не бе пожелал да види за последен път тялото. Предпочиташе да си спомня Джейми в най-разкошния му период: млад, красив и кипящ от енергия.

Мадълайн Скай се приближи до него и съчувствено задържа ръцете му в своите. Тя го притисна нежно и после се отстрани, щом Сайдър и Джон Силвър пристъпиха да поднесат съболезнованията си. Сайдър хвърли поглед към загадъчната фигура с качулка, ниско нахлупена над очите, и кимна учтиво на Доналд.

— Разбрах, че Джейми се е споминал, дължейки пари — промълви тя с дрезгав глас. — Имам няколко кредита, заделени настрана. Ако имате нужда от тях, за да покриете дълговете на Джейми…

— Благодаря ви — откликна Доналд. — Имам достатъчно пари, за да се погрижа за дълговете му. Но много мило от ваша страна, че ми предложихте помощ.

— Харесвах Джейми. С него човек винаги беше на седмото небе.

— Да. Не знаех, четете били приятели.

— Нито пък аз, докато не ни напусна. Ще ми липсва. Тя стисна ръката на Доналд, след това се обърна и се отдалечи, крачейки припряно в мъглата. Джон Силвър пристъпи напред, за да заеме мястото й.

— Познавах Джейми само от няколко години — промълви той развълнувано. — Когато се вгледам назад в годините, ми се струва, че прекарах по-голямата част от времето си, опитвайки се да го държа настрана от ръцете на стражата. Животът изглежда блед и скучен без него, той вдъхваше живец на всяко нещо.

— Имате ли някакви вести за неговия убиец? — попита Доналд учтиво. Той знаеше отговора предварително.

— Съжалявам, не. Но времето е пред нас.

— Да.

— Директорът Стийл ме помоли да ви поднеса извиненията му. Начинът, по който нещата се…

— Разбирам. Моля ви, изкажете му благодарност за венеца.

— Разбира се — Силвър хвърли поглед към гроба. — Джейми бе по своему добър приятел. Съжалявам, че не го познавах по-отпреди.

Той раздруса ръката на Доналд и потъна в мъглата.

Край гроба останаха само Доналд Роял и Мадълайн Скай.

— Винаги съм си мислила, че Джейми има повече приятели.

— Не — отсече Доналд. — Не и истински приятели. Случайни познанства, партньори в бизнеса, пиянски компании, навъртаха се много. Ала твърде малко приятели в истинския смисъл на думата.

— Струва ми се, че това важи за всички нас, щом настъпи краят ни.

— Може би.

— Ами останалите членове на семейството?

— Няма други. Само аз съм.

Те постояха известно време мълчаливо, всеки с мислите и спомените си.

Мадълайн…

— Да, Доналд.

— Обичаше ли го?

Мадълайн Скай твърдо отбягна погледа му.

— Не зная. Може би. Не го познавах от дълго време. — Тя внезапно се закова и гласът й се прекърши. — Да, разбира се, обичах го.

— Казвала ли си му го някога?

— Не, никога. И не съжалявам за това.

— Защо скъсахте отношенията си? Справяхте се чудесно като партньори.

— Да, така беше. Но имахме спор помежду си. Едно от онези смахнати неща. По онова време това имаше значение.

Доналд я хвана под ръка и я поведе настрани от гроба.

— Хайде да си вървим — промълви той спокойно. — Вече се простихме с него и сега ни очаква работа. Някой трябва да плати за смъртта на Джейми и струва ми се, че зная кой.

— Доналд, не можеш просто да се вмъкнеш в кабинета на Лиън Въртю и да се опиташ да се срещнеш с него. Има инсталирана охранителна система с висока техника каквато не можеш да си представиш, само и само за да го предпазва от такива като нас.

Доналд Роял грееше премръзналите си пръсти край горящия огън, като правеше от време на време гримаси от болките, които му причиняваше отделянето на студа от вкочанените крайници. Кантората на Скай трябваше да се затопля дълго, а той бе прекарал часове в мразовития въздух. Скай му говореше от няколко минути, но и да чуваше думите й, не го издаваше с нищо. Втренчил бе поглед в подскачащите искри, а устата му бе присвита в тънка мрачна линия. Когато накрая се пробуди от унеса си, гласът му прозвуча спокоен, дори безжизнен.

— Аз съм възрастен човек, Мадълайн. Трябваше да ме видиш на млади години: очите ти щяха да изскочат от орбитите си и сърцето ти щеше лудо да затупти. Както се мълви сега, бях герой в онези дни. Не съм толкова самоуверен; бях прекалено зает да се разправям с нещата в Пристанището на мъглите, че да имам време да се захвана и със себе си. Вършех само онова, което се налагаше.

Тогава изгубих съпругата си и двете си деца, а ето, че днес положих в гроба и едничкия си внук. Надживях всичките си приятели и мнозина от враговете си и обръщам поглед към миналото като към легенда, в която трудно се разпознавам. Джейми бе едничкото скъпо нещо, което ми бе останало. Той бе е бурен и непокорен характер, ала проявяваше особен стил за сприятеляване с хората. Хранех толкова надежди за него… А сега той е мъртъв. Някой трябва да ми плати за това. Не ме е грижа, че Въртю разполага с цяла смрадлива армия зад гърба си; няма да му позволя да ми се изплъзне заради това, което направи.

Той сви рамене и се усмихна, като се извърна към огъня, за да се вгледа в Мадълайн Скай.

— Няма защо да се захващаш с това, момиче. Аз нямам какво да губя, но ти си млада и животът е пред теб. Джейми не би искал да се затриеш, за да отмъстиш за пъклените планове на един надут изкуфял дъртак.

Скай топло му се усмихна.

— Някой трябва да прикрива гърба ти. Виж, не можем да бъдем сигурни, че точно Въртю е човекът, когото търсим. Направих някои дребни проверки и не стигнах до никакъв резултат. Ясно е, че Джейми е извършвал някаква куриерска работа за него, но никой не знае в какво се е състояла тя. Клоня към това, че Въртю може би има някакви неприятности. Той е ограничил бизнеса си с телесни органи до минимум, а снабдителите му нещо се бавят. Дори се носи слух, че се опитвал да си купи пътническо място в един от контрабандистките кораби. Във всеки случай, трудно можеш да се добереш до сигурни сведения. Хората се страхуват дори да прошепнат името му. След онова, което се случи с Шрайк в „Червената пика“, трудно можеш да ги обвиняваш.

— Споменава ли се кой го е убил?

— Нищо определено. Съществуват подозрения, че галеникът на Въртю, наемният воин, е забъркан в тази игра, но никой не се осмелява открито да говори за това.

— Добре тогава — произнесе спокойно Доналд. — След като не можем да получим отговор от другите, налага се да го изтръгнем от самия Въртю.

— Няма да е толкова лесно, Доналд.

— Изумително сте права — проехтя зад тях груб, сардоничен глас.

Доналд и Скай мълниеносно се извърнаха и съзряха огромен мъж с мечешки ръст, който беше задръстил отворената врата. Почти седем стъпки висок и повече от три широк в дебелите си кожени дрехи, с широко грубиянско лице, което почти не се виждаше под дългите сплъстени фитили антрацитна коса и огромна рунтава брада. Очите му бяха тъмни и сънливи, а усмивката му — цинично жестока. Той огледа малката мизерна канцелария и подсмръкна презрително. Зад него четирима набити здравеняци вибрираха с мускулите си и демонстрираха нещо като хватка с ръце. Доналд хвърли укоризнен поглед към Скай.

— Крайно време е да помислим най-сетне за охраната на тази сграда.

Скай кимна мрачно и впи гневен поглед в новодошлите.

— Деловите часове са приключени. А сега, кои по дяволите сте вие и какво търсите тук?

— Аз съм Старгрейв — избъбра гигантът бодро. — Сигурно сте чували за мен.

— Разбира се — отвърна Скай саркастично. — Протекции, черна борса и разни гнусни далавери в преследване на хора. Последния път, доколкото разбрах, бе обявена награда за главата ви от трийсет хиляди.

— Петдесет хиляди, жено. Бъдете точна в цифрите.

— Какво търсите тук, Старгрейв — запита Доналд с леден глас.

Гигантът се разкикоти. В смеха му нямаше и следа от хумор, само неприкрита злоба.

— Възхищавам се от хора, които пристъпват направо към бизнес. Добре, дядка, струва ми се, че ти и твоята дама си навирате носовете в работи, които ама хич не ви засягат.

— И ти си дошъл тук, за да ни предупредиш ли?

— Нещо такова, старче. И двамата бяхте непослушни, така че и двамата трябва да си получите наказанието. Тя ще си счупи краката, а ти ще получиш здрав ритник по задника. Нищо лично, нали разбирате?

Доналд се разсмя и Старгрейв се навъси пред искреното забавление в гласа му.

— Мислиш, че блъфирам ли, старче?

— Ни най-малко — отвърна Доналд с металически нотки в гласа. — Добре е да се увериш, че някои неща са си както са си били. Ще се позабавлявам малко да те науча как да избягваш грешките.

— Тоя е изперкан — изръмжа един от здравеняците. — Дайте да си свършим бързо работата и да се омитаме оттук.

— Правилно — отвърна Старгрейв спокойно. — Но мисля също да строшим един от краката на древното изкопаемо. Не обичам да ми се присмиват в лицето.

Той пристъпи напред, а четиримата главорези се вмъкнаха след него в стаята. Доналд бавно се огледа, насочвайки вниманието си към подредбата на мебелите с оглед на евентуални преимущества или недостатъци. Въпреки неравенството на силите той реши да се впусне в атака. Един от главорезите се ококори любопитно срещу Скай, все още анонимна в тъмното си наметало с качулка, нахлупена ниско над очите й. Изведнъж лицето му пребледня и той застина на място.

— Не може да бъде! Не може да бъде! Въртю каза, че вие сте…

Той изкрещя диво и рухна назад, ножът на Скай бе пронизал лявото му око. Последва грубо подрънкване на стомана и Скай се хвърли напред, извивайки меч в ръка, чието светло сребро разля блясък сред въздуха. Друг главорез се пльосна на пода, отчаяно вкопчил се в широката рана на корема си. Скай бързо се извърна, за да пресрещне третия главорез. Стоманата иззвънтя и тя го принуди да отстъпи назад пред главоломната бързина и стремителност на атаката й.

Старгрейв и последният главорез извадиха мечовете си и направиха голяма грешка, като се насочиха към Доналд, очевидно вземайки го за по-слабия противник. Доналд отстъпи предпазливо встрани с меч в ръка и се втурна зад бюрото на Скай, изтласквайки го като преграда между себе си и противниците си. Старгрейв и главорезът размениха погледи и запристъпваха към срещуположните краища на бюрото. Старгрейв се ухили. Откъдето и да отстъпеше старият човек, те със сигурност щяха да го завардят. Доналд се взря в няколко реклами, грабна топ хартия от бюрото и го запрати към лицето на главореза. Онзи вдигна ръка машинално, за да предпази очите си и Доналд го промуши с лекота в ребрата. Старгрейв стоеше и наблюдаваше, застинал на място от удивление, когато Доналд изтръгна меча си и мъртвият главорез рухна безжизнен. Доналд се усмихна. Това бе стил на борба, който не се споменаваше в нито една от легендите за него. Можеше да разруши мита за него. В същия миг Старгрейв се озова зад гърба му и нямаше време за нищо друго освен да кръстосат мечове.

Доналд запристъпва бавно зад бюрото, като размахваше меч и отбиваше ударите на Старгрейв само когато бе нужно. Знаеше, че ако се опита да парира в цялостен масиран блок, зашеметяващата исполинска сила на противника му ще го помете. Той се задържа в отбранителна позиция, а мозъкът му бясно препускаше. Дори на млади години едва ли би могъл да устои на такава гигантска сила като тази на Старгрейв, да не говорим при сегашното му състояние. Ръката му вече бе уморена, ударите му замираха и дишането му се учести. Внезапно Доналд се усмихна, очите му станаха като леденостудена и мрачна река. Ставаше интересно. Изминало бе доста време, откакто не бе срещал истинско предизвикателство.

Той се промуши ловко под свистящото острие на Старгрейв и рани лошо крака на гиганта. Старгрейв отскокна назад, сепнат от рязкото преминаване на Доналд от защита към нападение и бавен ужас скова сърцето му. Той никога не си бе правил труда да изучи майсторството на фехтовката, при исполинската му сила това не бе нужно. Ала сега мечът на този възрастен мъж му се привиждаше навсякъде, изникваше отвсякъде и раздаваше удари все по-бързо и все по-светкавично, докато блестящият връх не се превърна в едно размазано петно. Той заотстъпва крачка по крачка, неспособен да повярва, че това се случва тъкмо с него. В същия миг бе притиснат до бюрото и с ужас осъзна, че отстъплението му е прерязано. Не можеше да отстъпва повече назад, не можеше да се втурне и напред, отвсякъде към него свистяха мечове, мечове, мечове. Поколеба се, докато мозъкът му работеше трескаво, и в същия миг получи пареща рана в гърлото.

„Той ме улучи — не можеше да повярва Старгрейв. — Ще го науча аз него. Ще му отрежа езика и ще извадя очите му. Ще тъпча ребрата му, докато не се пропукат и не се строшат. Той ме прониза!“

Мечът се изплъзна от безчувствените му пръсти и изтрополи на пода. Старгрейв го загледа глуповато. Нещо топло и мокро се процеди между дрехите на гърдите му. Той сложи ръка върху тях й пръстите му се обагриха с кръв. Зрението му се разфокусира и му се стори, че всички звуци идваха много отдалеч. Нозете му се подкосиха и той внезапно рухна на пода. Очите му се притвориха, а главата му клюмна на гърдите, щом последните капки живителна кръв се изцедиха от пронизаното му гърло.

Доналд Роял се облегна на стената и зачака търпеливо учестеното му дишане да се успокои. Интересен противник, но не особено интелигентен. Той се обърна да види как се справя Скай, но тя вече бе пронизала своя противник и чевръсто претърсваше джобовете му.

— Нещо интересно? — попита я Доналд.

Скай извади една обемиста торбичка и я претегли с ръка. Тя иззвънтя музикално.

— Мразя да работя за нищо — заяви тя безцеремонно. Сетне се изправи, завърза кесийката за пояса си и се огледа. Петимата мъртви главорези бяха проляли много кръв.

— Каква бъркотия. Защо не ни нападнаха на улицата? Е, добре. Хайде да се изпаряваме оттук, преди някой да е повикал стражите.

— Правилно — съгласи се Доналд и се отдръпна от стената. — Можеш да останеш в жилището ми известно време. Разполагам с много стаи. Все още ли храниш съмнения, че Въртю е търсеният човек?

— Ни най-малко.

— Чудесно. — Доналд замислено задържа меча си. — Щом нещата се поуспокоят, мисля да му направим кратко посещение. Горя от нетърпение да си побъбря лично с доктор Лиън Въртю.