Светът на мъглите

ОСМА ГЛАВА СТАРЛАЙТ

Директорът Стийл чакаше нетърпеливо край главната летателна площадка, като се мръщеше на нощния студ и лакомо дъвчеше шоколадов бонбон. Слънцето бе залязло преди час и нощният мраз ставаше все по-остър и хаплив. Зимата се очертаваше да бъде тежка. Стийл бавно засмука, наслаждавайки се на сладостта на бонбона и затъпка снега, за да се стопли. Зад него се извисяваше „Гибелен огън“ — страховита грамада от блестяща стомана, зад която тънката контролна кула с ярките си електрически светлини приличаше на светеща детска играчка. Не духаше вятър и надиплената мъгла се бе спуснала ниско над летателната площадка, загръщайки всичко с безформена сива, намръщена пелена. А от нея изникна изследователката Топаз.

Лицето й бе мрачно и замислено. Тя се появи от сивата пелена с широка, горделива походка. Стийл я заизучава замислено с поглед, докато приближаваше, и се запита дали бе взел правилно решение. Той уважаваше Топаз и се страхуваше от нея, ала нямаше представа какво се таи зад студените й, неумолими безжалостни очи. Бе чул, че употребява по-голямата част от деня и вечерта, за да оставя кървави дири из най-мръсната част от Квартала на крадците, търсейки човека, който бе убил съпруга й. Стийл й се възхищаваше, той не би се осмелил да припари в Квартала на крадците без разрушител във всяка ръка и свита от стражи, които да го охраняват. При все това Топаз, която познаваше от три години, бе винаги студена и неумолима, не позволяваше нищо да застава между нея и работата й и именно от това безпристрастно усърдие на изследователката той се нуждаеше в момента.

Той леко смръщи вежди, щом я забеляза да се приближава. Носеше се слух, че е ранена в битката с Дяволските кучета, ала човек не можеше нищо да отгатне от пръв поглед. Дори да се бе загнездила в нея някаква болка или слабост, това не личеше в изражението на лицето й или в поведението й. Част от тренираността на изследователите, помисли си Стийл. Отново се взря в лицето й и леко се усмихна. Топаз не изглеждаше особено щастлива, че са я отклонили от битката й за отмъщение. Ала той не изпитваше угризения. Нуждаеше се от помощта й, от изследователската й хитрост. Когато накрая тя застана пред него, той й се поклони учтиво; в отговор тя кимна, след което се извърна и се загледа в „Гибелен огън“.

Масивният звезден кораб се извисяваше мрачен и безмълвен на летателната площадка, а огромното му полирано туловище проблясваше в червеникаво от заобикалящите го прожектори, преди да се стопи в мъглата. Широки дупки бяха набраздили носа и кърмата му, а на едно място цяла секция бе пробита и зееше оголена пред безпощадния суров студ. Централният двигател бе лишен от покритието си и голите му стоманени подпори бяха прорязани от кухини и бяха корозирали като древни кости. Истинско чудо, че „Гибелен огън“ бе издържал толкова дълго и бе успял да се приземи в Пристанището на мъглите. Стийл се начумери и пъхна друг бонбон в устата си. Той не вярваше на чудеса.

— Колко време ще чакаме, докато се качим на борда, директоре?

Сухият, възгруб глас го стресна и се наложи бързо да преглътне, за да изпразни устата си, преди да отговори.

— Зависи от капитана. Той знае, че сме тук.

— Защо ме повика, Стийл? Между стражите има и по-опитни от мен.

— Ти си по-различна — ласкателно изрече Стийл. — Дълго време си била изследовател.

Топаз го стрелна с поглед.

— Какво те кара да бъдеш толкова сигурен, че се нуждаеш именно от изследовател?

— Моите еспери изследваха кораба десетина пъти и резултатът никога не бе един и същ. Има нещо необичайно на борда на този кораб, нещо странно.

— Извънземен?

— Може би. Каквото й да е, крие опасност. В това са убедени всичките ми еспери. То е опасно, могъщо и е скрито някъде на „Гибелен огън“. Нуждая се от помощта ти да открием какво е и да се справим най-добре с него.

Ненадейно Топаз се изсмя и Стийл се размърда неспокойно при горчивия, безжалостен звук.

— Трябва ли да ти обяснявам каква е мисията на изследователите, Стийл? Империята ни похити още като деца и унищожи човешкото у нас. Нямаме право да изпитваме емоции. Те могат да отслабят характера ни. Съвестта, съчувствието и състраданието не ни бяха позволени. Те можеха да попречат на тренировките ни. Империята създаде и моделира телата и мозъците ни, а когато ни научиха на всичко, което знаеха за убийството, измамата и разкриването на скритите тайни, ни пръснаха сред звездите, до границите на Империята. Изследвахме редица нови чужди култури и решавахме дали представляват заплаха за Империята или не. Ако нещо ни застрашаваше или така ни се струваше, трябваше да предложим съвет на Империята как най-добре да подчиним или унищожим чужденците. Поробване или геноцид: и двете не са толкова различни в същността си, в края на краищата. Наричат ни пратеници, но ние сме само високообучени убийци. Ето какво представлява изследователят, Стийл.

Стийл несигурно пристъпи от крак на крак и се чудеше какво да отвърне.

— Точно сега ме интересува какво се крие в „Гибелен огън“. Ще ми помогнеш ли?

Топаз сви рамене.

— Колкото по-бързо приключи всичко това, толкова по-скоро ще мога да се върна към личните си работи. Ако има чуждоземен на борда, ще го открия.

— Благодаря ти.

Топаз го изгледа с подозрение.

— Какво те засяга лично теб това, Стийл? Страхуваш се, че бегълците могат да направят контрабанда зад гърба ти?

— Знам добре задълженията си — студено произнесе Стийл. — И ги изпълнявам.

— На някаква цена.

Стийл извърна очи настрани, неспособен да издържи на сардоничния й поглед.

— Чух, че имаш известно затруднение при предаването на кристала с памет, изследовател.

— Лошите новини се разпространяват бързо. Един крадец се опита една нощ да открадне кристала; очевидно никой не го бе уведомил, че съм сирена.

Стийл леко се усмихна.

— Какво нещастие за него. Знае ли се вече кой е?

— Не още — отвърна Топаз. — Някак си успя да се измъкне от мен.

Стийл повдигна вежди.

— Кристалът е все още заключен на сигурно място в ковчежето — отбелязах равен глас Топаз. — И все още беше там, когато го връчих на охраната ти. Надявам се, че си щастлив да чуеш това, директоре.

— Разбира се, изследовател, разбира се.

Стийл лапна друг бонбон, загърна се плътно с наметалото си и се взря любопитно в одеждите на Топаз. Забеляза веднага, че отново носеше старата си униформа на изследовател, но си помисли, че е по-добре да не го коментира, освен ако тя не пожелаеше сама. Докато я разглеждаше, тя леко се извърна на пети, за да огледа главната херметична камера на „Гибелен огън“ и той зърна овъглената дупка на гърба на дебелото й морскосиньо наметало. Внезапно потрепера Съвсем не от студа. Как можеше да носи още това проклето наметало? Леко сви рамене и извърна поглед встрани. Лунният диск проблясваше бледо през мъглата, по земята леко се стелеше сняг. Той налапа последния бонбон и изтри мръсните си пръсти в кожата на дрехата си. Бързо надяна ръкавиците и потупа ръце, за да прогони студа. Ако Топаз си въобразяваше, че присъствието й щеше да му попречи да вземе обикновения десятък от плячката, която бегълците носеха със себе си, дълбоко грешеше. Трябваше само да бъде малко по-внимателен, това бе всичко.

Капитан Старлайт седеше на командното кресло, взирайки се над опушения в черно мостик. Бордовите му компютри бяха замлъкнали и светлината им намаляваше с падането на енергийните им полета. Главният видеоекран бе мъртъв и само статичното електричество бръмчеше от говорителите. Празните седалки, върху които никога вече нямаше да седят членове на екипажа, пустееха обвиняващо зад гърба му. Когато заспиваше, а това не се случваше често, Старлайт чуваше как мъртвият екипаж го зове. Угасна още една светлина, докато главните корабни компютри продължаваха да затварят всяка система, която не бе от съществено значение за целостта на кораба. Той почти не обърна внимание на това. Бе прегледал рапортите за повредите; „Гибелен огън“ не можеше да потегли без основен ремонт. Тъмнината върху мостика се сгъстяваше и пред очите му плъзнаха обвинителни сенки.

Старлайт се размърда бавно на стола си, умората сковаваше крайниците му като с вериги. Две трети от екипажа му лежаха мъртви на Таним, превърнати в пепел от дяволските кораби на Империята. Корабът му бе развалина, а той бе отлъчен от Закона. Усмихна се тъжно. Той бе нарушил законите и правилата — кой корабен капитан не би го направил — но не бе сторил нищо, за да заслужи това.

„А бедният ми екипаж…“

Спомняше си гласовете им, крещящи от комуникационните системи, докато „Гибелен огън“ си проправяше път към външната атмосфера, а бронята му се тресеше под непрестанния огън на имперските кораби. Би могъл да изчака екипажа си, ако имаше време, ала нямаше, не бе получил никакво предупреждение и не се осмели да отложи полета. Десет души от останалия му екипаж бяха мъртви. Два пъти повече бяха ранени. А пътниците му… Те бяха осведомени за рисковете, когато се появиха пред него и когато отлъчването от Таним бе все още само непотвърден слух. Знаеха какво може да им се случи, ако нещата вземеха лош обрат. Бяха запознати с всички рискове и ги приемаха, но нито те, нито той можеха да предскажат какво ще се случи; ужасното, което трябваше да направи, за да спаси кораба си…

Капитан Старлайт огледа празния мостик. Оцелялата част от екипажа спеше непробудно в отделенията или се опитваше да заспи. Какво друго им оставаше да правят. Трудно се изправи на крака, умората го връхлиташе като бавен, познат прилив. Пристанищният директор го очакваше вече, а Старлайт беше отлагал срещата достатъчно дълго. Той имаше свои задължения, докато бе все още капитан.

Стийл се взираше суеверно в Топаз, докато тя бе вторачила мрачно очи в заобикалящата ги мъгла. Питаше се какви ли мисли витаят в красивата й горделива глава. И да изпитваше някаква тъга или съжаление за загиналия си съпруг, не го издаваше с нищо пред външния свят. Дори отмъщението й бе хладнокръвно и добре пресметнато действие.

Внезапното бръмчене на пренапрегнати машини насочи вниманието му към „Гибелен огън“, главната херметична камера бавно отвори окото си и се чу нещо като стържене на метал, когато застоялият въздух се втурна навън. Той се навъси и се постара да диша само с уста. Пристъпи напред и се взря изпитателно в открехнатия люк. Голямото помещение със стоманени ребра бе дълго трийсетина метра и бе слабо осветено от единствената блестяща сфера, окачена над вратата. Таванът и отсрещната стена бяха забулени в сянка. Лошата миризма бавно запълзя навън, щом мразовитият въздух на Пристанището на мъглите нахлу в камерата. Стийл прекрачи предпазливо отворената врата, следван от Топаз. Никога не бе обичал разтварящите се като очи врати. Винаги се бе страхувал, че могат внезапно да се затворят, преди да е излязъл от тях. Пристъпи бавно напред, сред сенките в края на помещението се раздвижи неясна фигура. Той се закова на място и се намръщи.

— Капитан Старлайт?

Фигурата пристъпи бавно към светлината. Висок, среброкос мъж с уморени очи, загърнат с мръсно парцаливо наметало. Сребристата му униформа бе разкъсана на места и изцапана с кръв. Лицето му бе изпито и измъчено, а дълбоко хлътналите в орбитите очи плуваха в уморена горчивина.

— Аз съм Старлайт.

Стийл бързо кимна, щом Старлайт спря пред него.

— Пристанищен директор Джиджиън Стийл, на ваше разположение съм, капитане. Това е изследователката Топаз.

Старлайт изгледа Стийл недружелюбно, очевидно опитвайки се да надвие емоциите си.

— Всичките ми пътници са бегълци от Таним. Планетата им е мъртва, няма къде другаде да отидат. Ще бъдат ли тук в безопасност?

Стийл повдигна рамене.

— В безопасност както навсякъде другаде. Светът на мъглите е беден и твърде груб. Вашите пътници трябва сами да се погрижат за себе си, в противен случай ще умрат от глад. А ние трябва да огледаме първо тях.

— Разбира се — уморено се усмихна Старлайт. — Може всички да се окажем шпиони на Империята.

— Да — намеси се Топаз. — Възможно е.

Старлайт втренчи поглед в нея, а Стийл дискретно се прокашля.

— Колко бегълци превозвате със себе си, капитане?

— Около петнадесет хиляди. Повечето от тях са мъртви.

— Какво се е случило? — запита Топаз.

— Аз ги убих — спокойно отвърна капитан Старлайт.

„Гибелен огън“ се изпълни с дрезгав шум, когато Старлайт поведе Стийл и Топаз по безкрайните стоманени лабиринти на коридорите. Металът се свиваше и разпускаше от температурите на Пристанището на мъглите, при което се разнасяше несекващо шумолене като от множество невидими миши крачка. Стийл подскачаше от време на време при внезапен пращящ призрачен звук от някое парче машинария, което бе спряло да работи. Старлайт и Топаз не обръщаха внимание на това, което се чуваше, лицата и на двамата бяха еднакво сурови и безизразни. Стийл мърмореше под носа си и правеше всичко възможно да ги следва. Макар че само един дявол можеше да схване за какво се бяха разбързали толкова: товарното помещение щеше да си остане там, докато се доберяха да него.

Светлините отгоре мъждукаха несигурно и угасваха една по една, щом компютрите на кораба излизаха от строя — техните кристали с памет изчерпваха заряда си с падането на енергийното ниво. Въздухът бе непоносим за дишане, изпълнен с неприятния мирис на прегоряла инсталация и натрошени охладители, което подсказваше, че циркулиращите помпи бяха вече разрушени. Топлинните елементи бяха угаснали и студът от Пристанището на мъглите вече нахлуваше в кораба. „Гибелен огън“ умираше.

— Защо дойдохте вие? — внезапно попита Старлайт, като хвърли любопитен поглед към Топаз. Ехото на гласа му разсече спокойния въздух. — Защо ни е нужен изследовател?

— Това беше всъщност моя идея — побърза да се намеси Стийл. — Моите еспери откриха нещо твърде необичайно на вашия кораб.

— Да, спомням си — заяви Старлайт. — Но на борда на „Гибелен огън“ няма чужденци.

— Моите еспери определено доловиха нещо обезпокоително.

— По дяволите, какво са открили вашите еспери! Познавам собствения си кораб по-добре от тях. Тук сме аз, моят екипаж и бегълците. И никой друг.

— Няма ли чужденци сред бегълците?

— Нито един.

— Ще имате ли нещо против, ако изследвам кораба ви?

— Имам ли друг избор?

— Не.

Те продължиха мълчешком.

— Казахте, че сте убили повечето от бегълците — подметна предпазливо Стийл. — Какво се е случило, капитане?

— Ще разберете — заяви Старлайт. — Вече почти стигнахме.

Той ги поведе през един тесен тунел, който отвеждаше към също тъй тесен проход и там спряха. Светлината от тунела не достигаше до прохода. Стийл се огледа неспокойно наоколо. Макар че не можеше да вижда нито на метър в каквато и да било посока, все още бе уплашен от отекващото ехо, което съпътстваше и най-слабия звук. В същия миг огромни светлини пламнаха отведнъж, когато Старлайт включи стенния контрол и Стийл се притисна до стената при вида на товарната ниша, която се разтвори пред него. Нишата представляваше просторно помещение около хиляда квадратни метра със стоманени ребра. Златисти светлини танцуваха по стените и се отразяваха от хилядите тела в летаргия, които изпълваха товарната ниша. Оцелелите бегълци от Таним спяха непробудно необезпокоявани. Скупчени един връз друг от пода до тавана, спалните цилиндри приличаха на кристални ковчези.

— Таним бе вече атакуван, когато излетях с кораба — съобщи Старлайт, като се движеше бавно по тясната пътека, която се виеше нагоре в товарната ниша. Стийл и Топаз го следваха мълчаливо. В един от най-близките цилиндри зърнаха неколцина от бегълците, плаващи като сенки в лед. — Имперската флота се оттегляше от хиперпространството със стотици кораби. Звездолетите с бегълци бяха взривявани във въздуха навсякъде около мен. „Гибелен огън“ беше под обстрел и обшивките му започнаха да се рушат. Нуждаех се от повече сила, така че я взех от поддържащите системи на спалните цилиндри. Нямах друг избор.

Стийл се намръщи замислено. Дори с извънредна сила „Гибелен огън“ не би изкарал достатъчно дълго, за да навлезе в хиперпространството. Той сви рамене — може би такъв му е бил късметът. Така се бе случило. В същия миг значението на онова, което бе казал Старлайт, достигна до съзнанието му.

— Колко енергия получихте от цилиндрите, капитане? Колко?

Старлайт се облегна на армираната бариера и се опита да получи малко жизнена енергия от най-близкостоящия спален цилиндър. Никоя от лампичките не светна. Той отпусна ръка и се обърна към Стийл и Топаз.

— Корабът се нуждаеше от енергия. Аз не можех да я получа, докато „Гибелен огън“ навлизаше в хиперпространството. Но тогава вече бе твърде късно.

— Колко? — попита Топаз. — Колко от бегълците ви преживяха загубата на енергия?

— Двеста и десет — тихо отвърна капитан Старлайт. — Двеста и десет от петнайсет хиляди.