Светът на мъглите

ДВАДЕСЕТА ГЛАВА ВСИЧКО ЗАПОЧВА ОТНАЧАЛО

Топаз подаде на Стийл чаша горещо кафе.

— Стийл, ти си най-големият късметлия, когото някога съм срещала. Ако твоят тайнствен приятел не се бе появил тъкмо навреме, за да удари Мери, всички щяхме да сме с прогорени мозъци.

— Не мисли, че не го съзнавам, Топаз. — Стийл сгря треперещите си пръсти в стените на чашата и кимна в знак на благодарност към изследователката. Кафето ухаеше ароматно. Ако не бе пил по-добро, щеше да се закълне, че това е най-вкусното нещо на света.

— Един сержант от стражата ми каза, че ти си се сблъскала с Мери по пътя си за насам.

Топаз мрачно се усмихна.

— Струва ми се, че и аз извадих късмет. Тренингът ми на изследовател ме предпази от най-страшната от песните й, а и тя не дочака, за да ме довърши. — Тя хвърли остър поглед към Стийл.

— Нима си се изправил срещу Мери, въоръжен само с револвер?

Стийл смутено сви рамене.

— Бях твърде вбесен от появата й, за да се уплаша. Знаех, че нямам големи шансове, но… не можех да я оставя да се изплъзне току-така. Трябваше да се опитам да спечеля битката, нали?

Топаз се усмихна.

— Стийл, за теб все още има надежда.

И двамата се засмяха, Стийл се намести удобно върху стола си и отпи деликатно от ароматното кафе. Беше истинско, неподправено. Откъде, по дяволите, бе намерила натурално кафе? Въздържа се да я попита. Това щеше само да я смути. Кризата бе преодоляна, той бе все още жив, а Пристанището на мъглите — в безопасност. Сполетяло ги бе нещо чудовищно, ала те го бяха преодолели. Той се огледа и се усмихна кисело. Не бе излязъл от тази бъркотия съвсем незасегнат. Дневната му представляваше жив погром — цялата оплескана в кръв, с изпотрошени стъкла. Бе повикал майстор да смени счупения прозорец и не искаше да мисли колко ще му струват щетите. Засега плътно го бе завесил, като се преструваше, че не усеща студа. Когато си мислеше за това, Стийл открих изненада колко малко всъщност го интересува. Той бе жив, космодрумът бе в безопасност… Ала не беше зле да си помисли и за дневната си.

Стражата бе арестувала Мери, все още в безсъзнание. В болницата щяха да я държат в изолация, докато пристанищните еспери не откриеха някакъв начин да се справят с програмата й. Тя не бе виновна за онова, което бе сторила; Мери бе само поредната жертва на Империята. В Пристанището на мъглите имаше много такива.

Върху кушетката срещу Стийл, донякъде посъживена и възстановила духа си, се беше разположила Сайдър, обвила с ръце Кат, който бодро се грижеше за бинтованата си дясна ръка, счупена върху челюстта на Мери. Стийл заразглежда замислено младия крадец и Топаз проследи посоката на погледа му.

— Знаеш ли нещо за него, Стийл?

— Нищо. Катерач по покривите, като се взреш в него, но не е произнесъл нито дума досега. Просто изникна от нищото и спаси живота и на двама ни като по чудо. Мисля, че заслужава награда.

— Забравих за това.

— Но той не е…

— Остави го, Стийл, точно сега много повече ме интересува какво прави в жилището ти една от най-известните укривателки на крадени вещи в Пристанището на мъглите.

Стийл хвърли бегъл поглед към Сайдър, усмихна се леко и се съсредоточи върху ароматното си кафе. Топаз го изгледа раздразнено, стана от стола си и отиде до кушетката. Кат я наблюдаваше внимателно, а Сайдър грациозно се усмихна и учтиво кимна за поздрав.

— Как се чувстваш, Сайдър?

— Нали съм жива, изследовател. Междувременно аз съм посредник на този млад мъж. Кога може да си получи наградата?

— Ще си я получи, но първо трябва да ми отговори на няколко въпроса. Прилича ми твърде много на един крадец който веднъж се вмъкна в жилището ми и отмъкна един кристал с памет.

Кат се усмихна невинно, а Сайдър се долепи до него.

— Страхувам се, че никога няма да разберем, изследовател. За нещастие той е глухоням и не може да отговаря на никакви въпроси.

Топаз се извърна и отвратена поклати глава. Стийл тихичко се изкикоти, улови погледа на Кат и му направи знак с ръка да напусне стаята. Кат поклати глава ухилен. Изправи се бързо, прекрачи до разбития прозорец, отметна завесата и изчезна в плътната мъгла. Стийл повдигна въпросително вежди, ала Сайдър само му се усмихна.

— Ако всичко е наред с теб, Джиджиън — заяви тя, — ще се радвам да се върна в кръчмата си. Искам да махна тези кървави петна от дрехите си, преди да са засъхнали.

— Разбира се. Сигурен съм, че Топаз ще ти осигури ескорт.

— Благодаря, няма да е необходимо.

Сайдър се изправи на крака, леко трепереща от протестиращите и изпотрошени ребра. Стийл се измъкна от креслото си и я изпрати до вратата. Загърна я с наметалото и й разтвори вратата. Сайдър поспря за миг.

— Довиждане, Джиджиън. Не се съмнявам, че вечерята щеше да бъде прекрасна.

— Благодаря ти, че ми направи компания.

— Винаги съм на твое разположение.

Сайдър залепи една целувка на бузата му и си тръгна. Стийл внимателно затвори вратата след нея. Върна се и с наслада се тръсна в креслото си. Топаз бухна с непохватна сръчност възглавницата зад гърба му.

— Изпий си кафето, Стийл. Изстина.

Стийл пое чашката отново и отпи от кафето послушно. Сладостно въздъхна, наслаждавайки се на отличния му вкус и огледа разрушенията в дневната си с отнесен израз.

— Какво има, Стийл?

— Сапфирът на Мери, какво стана с него?

— За това ли си мислиш точно сега? Не искаш ли да узнаеш какво се е случило с Имперската флота?

— Предполагам, че вече са разбрали, че есперският щит е непробиваем и са се втурнали обратно в хиперпространството.

Топаз кимна.

— Оставили са един дежурен кораб, но без съмнение до утре и той ще отлети. Ако не го стори, ще дам разрешение на полтъргайстерите да си направят няколко закачливи шегички с него.

— И така, преживяхме още една буря. Какви са последните данни от болницата?

— Повече от дванадесет хиляди с прогорени мозъци, осемстотин и тридесет мъртви.

Стийл въздъхна.

— Победата не е голяма.

— Ние устояхме на Имперската флота и оцеляхме — промълви Топаз. — Спокойна съм и за това.

— По дяволите Империята, къде е проклетият сапфир? Сложих го на бюрото си, той изтропа, когато Мери запя. Не беше в нея, когато я отведоха, нито пък в някой от стражите. Трябва да е някъде тук, но дявол да го вземе, не мога да го открия.

— Сайдър — навярно тя го е взела.

Стийл решително тръсна глава.

— Не. Сензорите, вградени в рамката на вратата щяха да открият скъпоценния камък, дори да го беше глътнала.

— Тогава катерачът по покриви?

— Проверих в костюма му, докато лекарите се занимаваха с него. Никакъв сапфир.

— Тогава кой го е взел? Камъкът струва цяло състояние.

Стийл сви рамене и се отпусна в креслото си.

— Какво по дяволите, та в края на краищата това е само един сапфир.

Топаз му отправи проницателен поглед.

— Сигурен ли си, че се чувстваш добре, Стийл?

Той се засмя.

— Превъзходно, уверявам те.

— Добре. Защото следващия път, когато се срещнем, директоре, ще ти дам доказателства, които ще те уличат в лъжа.

— Ще бъдеш добре дошла, изследовател. Опитай се.

Топаз се засмя и напусна дневната. Стийл се ухили и отпи от кафето си.

В тъмната като гроб алея срещу жилището на Стийл Сайдър се облегна уморено на грапавата каменна ограда и изчака, докато престане да й се вие свят. Тя се потеше обилно въпреки мразовития студ, а ръцете й трепереха. Лекарят на стражата си бе свършил добре работата, беше превързал счупените й ребра и беше сложил няколко парчета лейкопласт върху ранения й череп, ала тя бе изгубила доста кръв от различните одрасквания и рани. Чувстваше се ужасно, но не се осмели да остане повече в жилището на Стийл. Нямаше да има какво да им отвърне, ако захванеха да й задават неудобни въпроси.

Лекарите бяха изразили желание да я откарат в болницата за преглед, но Сайдър категорично им бе отказала. Изпитваше ирационален ужас от болници, а и освен това бяха скъпи. Тя облегна глава о студения камък. За малко да я довърши един мощен еспер, и то — за нищо… Тя неволно подскочи, когато Кат изникна от мъглата и се облегна до нея. Доловил състоянието й, той се намръщи и бързо я затегли за ръкава.

— Добре съм — упорстваше тя, но се остави да бъде водена. Сега, когато не бе сама, се чувстваше по-сигурна върху нозете си. — А ти добре ли си, Кат?

Той се усмихна и кимна.

— В крайна сметка всички много преживяхме, но не можах да открадна сапфира. И все пак парите от наградата ще ни се отразят добре.

Кат отвори устата си и измъкна от нея малък син камък. Сайдър се взря в сапфира и избухна в смях. Ребрата я боляха, но това нямаше значение.

— Разбира се, имаше два сензора вляво, в счупения прозорец. Кат, любов моя, ще те издигна в степен майстор крадец. — Тя се поколеба и внимателно го изгледа. — Никой никога не е поемал такъв риск за мен, а ти рискува живота си, за да ме спасиш. Ще трябва да помисля за това. А сега да се връщаме в кръчмата. Чака ни още толкова работа, преди да се заемем с бизнес отново.

Сайдър се облегна на придържащата я ръка на Кат не само поради слабостта си и двамата бавно изчезнаха в завихрените бели кълба на Пристанището на мъглите.