Свитъците на Исус

* *

Евреите обаче все още не са изгубили вяра, че може да възвърнат независимостта си или посредством военна сила, или чрез божествена намеса - или и двете. Почти шейсет години след разрушаването на Иерусалимския храм, по време на управлението на Адриан, е направен втори опит за противопоставяне на римската власт.

Този опит е добре планиран в продължение на дълго време. Стратегията е трябвало да бъде разработвана в голяма тайна. По тази причина е изградена мрежа от подземни бази в естествени или изкуствени пещери. В юдейските предпланини са открити поне шест такива места; в едно от тях, в Айлабо, Галилея, умишлено е изкопана кухина под земята, дълга шейсет и пет метра, с отвори в тавана, които пропускат светлина и въздух. Подобни места служат както за планиране, така и за обучение. Тези, които са начело, съзнават, че не бива да повтарят грешките от предишната война, при която зилотите са допуснали да бъдат уловени в капан зад отбранителните стени на малките и големите градове и били избити един по един от римските войски, които са майстори на обсадата. Този път те възнамеряват да нападнат римляните бързо и енергично и след това също толкова внезапно отново да изчезнат в подземните си редути; те смятат, че ключът към победата е бързината.

Важно е да се отбележи, че този път юдейските бойци са обединени под управлението на един-единствен силен предводител, на име Симон бар Косеба, който по-късно става известен като Бар Кохба - „Синът на звездата“, което показва месианското му положение. Пророчеството от Числа, Глава 24, се отнася и за него („Изгрява звезда от Иакова, и се издига жезъл от Израиля“) и по тази причина, изглежда, и той трябва да е носел царската кръв Давидова във вените си. Професор Робърт Айзенман, историк по Свитъците от Мъртво море, е заинтригуван от възможността Симон да е свързан не само „образно казано, а и физически“ с по-ранни месиански предводители в Юдея.

Бар Кохба набира военни специалисти отвъд моретата. Били са открити списъци с имена на гръцки, в които всяко име носи титлата Аделфос, или „брат“, както при по-кьсните рицарски ордени като тамплиерите или рицарите на св. Йоан. Включени са хора с опит във военното дело, дошли отвъд Юдея, където се говори гръцки, а арамейският и ивритът са непознати. Същите тези хора или служат в щаба за планиране, или поради опита си с римските сили помагат при обучението на тайната еврейска войска.

Бар Кохба знае, че хората му са изправени пред най-добре дисциплинираната армия на света, с възможен брой войници, далеч надхвърлящ този на неговата войска: по приблизителни изчисления римската постоянна армия надвишава 375 000 добре обучени мъже. В Юдея има два легиона, Шести и Десети, които осигуряват приблизително 12 000 мъже, заедно с още толкова помощни войски. Освен това в околните римски провинции Сирия, Арабия и Египет има още пет до седем легиона и помощни войски. Юдеите могат да съберат най-много 60 000 души, никой от които не притежава опит във военното дело. Необходимо е обучение и Бар Кохба посвещава много време и усилия на него.

Той и хората му се нуждаят от оръжия. И така, те измислят находчив начин да си осигуряват припаси, описан от римския историк Дион Касий, който твори от 194 до 216 г. сл. Хр. Тъй като много или повечето работници в оръжейната промишленост в Юдея са евреи, „те умишлено не коват оръжията, които им е поръчано да предоставят, според нивото на стандарта, така че римляните да ги бракуват и по този начин самите те да могат да ги ползват“.

Войната избухва през 131 г. сл. Хр. и незабавно носи успех на евреите. Цивилните римляни напускат Йерусалим, а Десети легион се оттегля. Двайсет и втори легион от Египет не е споменат във военните летописи. Предполага се, че бързо е бил изпратен от базата си в Египет към Юдея, но там е бил разбит и напълно унищожен. Юдеите си възвръщат Йерусалим, възстановяват стените му и установяват юдейско гражданско управление. Юдея остава независима от римляните почти две години. Ала римляните, разбира се, набират войници, за да се върнат с многобройна поразяваща сила.

Този път командването е поверено на самия Адриан. С него е предишният управител на Британия - Юлий Север, когото той смята за най-добрия си пълководец. През 133 г. сл. Хр. девет, а може би дванайсет римски легиона и помощни войски, изтеглени чак от Британия - около шейсет до осемдесет хиляди войници, - нахлуват в Галилея от запад и през река Йордан на изток. Обаче се оказва трудно. Юдейските бойци са снабдени с много гъвкава защита. Бившият високопоставен израелски военен проф. Мордехай Гихон пише за дългосрочната стратегия на Бар Кохба: „Осезаемата надежда на юдеите е да протакат войната достатъчно дълго, за да изтощят вражеските сили отвътре и отвън, да започнат военни действия и да отслабят римската воля за победа на всяка цена“. Те обаче губят войната. През лятото на 135 г. сл. Хр. Симон бар Кохба е убит по време на отбраната на град Бетар. Това е краят на знаменитата му кампания.

В желанието си да заличи Юдея от паметта Адриан променя името ѝ на Палестина. Две поколения по-късно обаче населението най-сетне получава значителна автономия – включително и това да бъде освободено от „всяко задължение, което е в разрез със съблюдаването на техните религиозни норми и вярвания“.

Изглежда, римляните все още помнят реките от кръв, които им е коствало повторното завладяване на Юдея. И чувството все още е болезнено.

* *

Сприятелих се с Мордехай Гихон в Израел, през един период, в който често участвах в археологически дейности заедно с Робърт Айзенман и неговия екип от Калифорнийския държавен университет в Лонг Бийч. Бях очарован от обширните познания на Гихон относно Бар Кохба, а той бе заинтригуван и проявяваше интерес към темата на „Светата кръв и свещеният Граал“, която беше прочел. Веднъж Гихон заведе мен и някои от студентите и доброволците, които помагаха в работата ни по разкопките край Мъртво море, в една от последните крепости на Бар Кохба, превзети от римските войски. Тя представляваше запуснати руини близо до Емаус, в юдейските предпланини, по средата между Йерусалим и крайбрежието. В крепостта никога не бяха правени разкопки и проф. Гихон търсеше удобна възможност да направи. Скоро щях да разбера защо.

Под настланата с камък платформа на крепостта имаше лабиринт от тунели. След превземането на крепостта от римляните отбранителите са се оттеглили в тези тунели, през които ние пропълзявахме на четири крака. Те трябва да са чували как римляните разговарят на по-малко от метър над тях. Една от особеностите на мястото се криеше в конструкцията на резервоарите: тези, които снабдяваха крепостта, бяха достъпни отгоре, през отвор в павираната платформа, досущ като кладенец. Тези резервоари обаче в най-общи линии бяха кръгли и заоблени, т.е. от другата страна на отвора за достъп водата е заемала няколко метра под павираната платформа. Тунелите отдолу са осигурявали на някогашните отбранители достъп до края на облите резервоари, далеч от погледа на римляните, така че те са имали възможност да живеят под крепостта в продължение на няколко седмици, точейки вода, без римляните да подозират за присъствието им. Тяхното най-важно убежище обаче е било дори още по-дълбоко в хълма, в подземни галерии, до които се достига само през един вход от горния етаж тунели. Бойците на Бар Кохба и техните семейства вероятно са се качвали само за да източват вода.

Когато накрая римляните разбрали какво се случва под краката им, те напълнили резервоарите с камъни и по този начин унищожили източника на вода. След това се вмъкнали в комплекса от тунели и пропълзели навътре, за да избият бойците на Бар Кохба, които били избягали към по-долните етажи.

Гихон ми каза да го последвам, докато пълзеше пред мен през създаващите клаустрофобия тунели. И тогава стигнахме до един тунел, който продължаваше под стръмен ъгъл надолу по каменистия склон. Той бе запечатан с камък и хоросан.

– Римляните запечатали това завинаги - обясни той. Замълча за момент. - Този тунел никога не е бил отварян. Всички отбранители са все още там долу.

Отне ми известно време да осъзная смисъла на това, което ми бе казал. И тогава в главата ми изникна трагичната и ужасяваща картина, която очаква първия археолог, който ще премахне каменната зидария и ще пропълзи надолу по тунела. Никога не забравих този малък зазидан достъп към убежището, който преди почти 1900 години за няколко минути се бе превърнал в запечатана гробница за живите.

* *

Ето такъв е светът, в който живеят Исус, неговите последователи и поне първите от по-късните му биографи. Това е и светът, от който възниква християнството. А точно връзката между посочените две части на този свят е толкова спорна. Както видяхме, това е време, в което вярата е всичко и погрешната вяра в неправилния контекст може да доведе до внезапна смърт, предизвикана или от римляните чрез разпъване на кръст, или от смъртоносния нож на ревностните сикарии.

Малка част от тези събития са попаднали в евангелията. Вместо история нашият Нов завет ни предоставя изменена, цензурирана и често изкривена представа за времето. Дори тези обаче, които ни поднасят Новия завет, не успяват напълно да избягат от света, в който са действали героите им. Исус се ражда и прекарва годините на израстването си в епохата на ранното зилотско движение. Когато на около трийсет години започва службата си на свещеник, за някои от най-близките му последователи е известно, че са членове на това месианско движение, според което Исус е роден, за да играе важна роля. В Новия завет можем да видим доводите срещу римляните и можем да добием притъпено усещане за насилието, с което е просмукана епохата - усещане, което, разбира се, се изостря, когато стигнем до края на историята и разпъването на Исус.

Политическият контекст на това разпъване обаче съвсем умишлено е заличен в разказа им. Това доказва, че по-късните цензори съвместно са опитали да откъснат Исус и живота му от историческото време, в което той се ражда, живее и умира - както и в края на краищата е намерил смъртта си. По този начин тези по-късни цензори правят нещо далеч по-зловредно: те изваждат Исус от юдейския му контекст. И днес много християни нямат никаква представа, че Исус никога не е бил християнин; той се ражда и прекарва живота си като юдей.

Едно поколение след разпъването на Исус — или поне след свалянето му от сцената - Йерусалим и храмът са напълно откъснати от юдаизма. Вместо в тях, вярата е съсредоточена в равинското училище в Явнех. По същото време започва изопачаването на историята на Исус, което в крайна сметка създава предание, в чийто център е поставен Исус, а не Господ. Това е въпрос, по който много ранни летописци не са единодушни, но който в крайна сметка ще надделее над всички останали тълкувания. Юдейският произход на Исус бива включен в един все по-влиятелен езически контекст, въведен от гърците и римляните, преминали към християнството. През последвалите векове това езическо влияние силно отдалечава християнството и неговия възглед за Исус от юдаизма.

Получателите на християнското послание явно са се променили: то вече не е предназначено за евреи, а е насочено към езичниците - вярващите в богове и богини като Митра, Дионис, Изида и Деметра, - и поради това трябва да бъде представено в нова опаковка, с добавка от антиеврейска жилка. Назрял е моментът за преинтерпретация на историята и за начало на тържеството на изкуствения „Исус на вярата“ над истинския „Исус от историята“ - човек, който говори за Господ, който предава Божия завет, но самият той не претендира, че е Бог.

Вероятно по същинско чудо в едно от евангелията, макар то да раздалечава Исус от юдейския му контекст, все още са запазени елементи от историческия Исус и съдържанието на неговото учение за Бога:

Тогава иудеите пак грабнаха камъни, за да Го убият. Иисус им отговори: много добри дела ви показах от Моя Отец; за кое от тия дела с камъни Ме замеряте? Иудеите Му отговориха и рекоха: не за добро дело с камъни Те замеряме, а за богохулство и за това, дето Ти, бидейки човек, правиш се на Бог. Иисус им отговори: не е ли писано в Закона ви: „Аз рекох: богове сте“? Ако Той нарече богове ония, към които бе отправено словото божие... (Йоан 10:31- 35)

Във времето между изговарянето и записването на тези думи, вероятно към края на първи век сл. Хр., Исус е бил превърнат в християнин. А да бъдеш християнин означава да следваш учения, коренно различни от тези на юдаизма. Това ясно личи в един записан разговор между църковния отец от втори век мъченик Юстин Философ и юдейския учител на име Трифон. Последният разумно изказва мнението си: „Струва ми се, че тези, които твърдят, че [Исус] е бил човек и че е бил миропомазан по предопределение и след това е станал Христос, звучат по-истинно“. За да подкрепи възгледа си, той поставя предизвикателство пред Юстин: „Отговори на въпроса ми тогава, първо, как можеш да докажеш, че има друг Господ освен Създателя на всичко; и след това ще докажеш [също така], че Той е бил роден от Дева Мария“.

Като оставим настрана подробностите около разговора и отговорите на Юстин - неясни и неубедителни според Трифон, - това, което става ясно, е, че между двете религии се е отворила пропаст, която вече не може да бъде преодоляна. Малко са възможностите за съгласие сред онези, които решително са се устремили към хоризонта, който предстои да се превърне в християнски ортодокс. За Юстин значение има единствено вярата в Христос и тази вяра може да донесе спасение на всеки „макар че те нито тачат неделния ден, нито са обрязани, нито съблюдават празниците“.

Както виждаме, юдейският закон отдавна е бил забравен – заедно с истинската история на Исус.

5.

СЪЗДАВАНЕ НА

ИСУС НА ВЯРАТА

На съвременните християнски изображения се вижда популярният образ на Исус, който броди из древен Израил - слънцето позлатява русата му коса, но никога не изгаря светлата му кожа. Изобразяват го като християнски мисионер, придружаван от учениците си, някои от които вече нахвърлят своите евангелия, за да запишат светите думи на един жив бог.

Вече посочихме очевидната грешка на такива изображения - Исус е бил евреин. Той е бил тъмнокож палестинец, а не светлокож северноевропеец. Само че в изображението има още една сериозна грешка, също толкова съществена, но не толкова известна: по онова време не съществува такова нещо като евангелие, да не говорим пък за „Нов завет“; не съществува „християнство“. Свещените книги, които са използвали Исус и неговите ученици, са били книгите на юдаизма - както веднага става ясно за всеки, който чете Новия завет и забележи колко добре Исус е познавал юдейските писания и лекотата, с която ги цитира, и допусне, че част от слушателите му също са били запознати с тях - ако сметнем, разбира се, че описаните в евангелията събития наистина са се случили.

Тъй като винаги уверено се е твърдяло, че различните евангелия са написани през втората половина на първи век, учудващо е да установим, че в началото на втори век не е имало Нов завет. Нито дори в края на втори век, макар че по онова време някои теолози, притеснени за онова, което според тях е „истината“, се опитват да създадат Нов завет. Въпреки всеотдайните усилия на тези теолози християните трябва да чакат още почти два века за появата на един общоприет текст. Но какво всъщност е онова, което те чакат?

Тази закъсняла поява на официален сборник от утвърдени християнски текстове поставя под сериозно съмнение широко разпространеното през последните 1500 години християнско убеждение, че всяка дума от Новия завет е достоверно предадена от самия Бог. За един независим наблюдател изглежда по-вероятно не само че Новият завет е предумишлено наложен върху един бог, който всъщност е бил доста доволен и се е радвал на широка проява на ученията си, а и че е бил предумишлено наложен от група хора, които са искали да контролират божествената проява за своя собствена облага и власт.

Закъснението се получава, докато теологията догонва нуждата от централизиран ортодокс. Докато не бъдат взети основни решения относно божествената природа на Исус, водачите на Църквата не разполагат с официално санкционирани критерии, по които да избират текстовете, предназначени да представят новосъздадената им религия.

И което е още по-важно, днес много хора смятат текстовете от Новия завет за свещени. Те вярват, че това са божествените думи на Бога, записани като единственото средство за нашето спасение, думи, които не може да бъдат променяни или възприемани по друг начин освен буквално. Никой не е казвал на тези хора, че не такова е било намерението на ранните съставители на традициите относно Исус, залегнали в сборника. Всъщност през първите 150 години от християнската традиция единствените авторитетни писания са книгите, които сега наричаме Стария завет.

Хубав пример за ранното отношение към Светото писание ни дава християнският автор от втори век мъченик Юстин Философ. Според него нашите така наречени евангелия са просто спомени на различните апостоли, които могат да бъдат четени в църквата и да бъдат използвани в подкрепа на вярата, но никога не са били смятани за „Свето писание“. Названието „Свето писание“ е запазено за текстовете на закона и на пророците — т.е. за Стария завет. Казано направо, Юстин Философ „никога не е смятал „евангелията“ или „спомените на апостолите“ за вдъхновени свише писания“. Юстин постига висша святост, но неговото мнение би било сметнато за радикално, ако е поддържано от който и да е член на християнската църква днес.

Със сигурност обаче е вярно, че през втората половина на първи век и през целия втори век след Христа свързаните с Исус традиции започват да бъдат записвани. Събират се сказания и истории за събитията от живота му, но по онова време няма официален или санкциониран сборник. Също така е вярно, че текстовете, които сега фигурират в нашия Нов завет, са написани през този период. В края на първи и през втори век след Христа цялата концепция на „християнството“ кристализира от месианския юдаизъм, което веднага ни изправя пред редица логистични предизвикателства, някои от които доста радикални.