Свитъците на Исус

Темистий продължава:

Първо човек се лута и уморено се щура напред-назад, и подозрително пътува из мрака досущ като непосветен; след това настъпват всички страхове преди окончателната инициация, треперенето, тресенето, потенето, смайването; сетне пред очите на човека избухва прекрасна светлина, той бива приет насред чисти места и ливади, насред гласове и танци, и величието на свещени звуци и форми; сред тях преминалият през инициацията броди на воля, освободен и понесъл короната си, присъединява се към божествената общност и общува с чисти и свети хора.

След това авторът описва низшето и унизително положение на хората, които никога не се стремят към инициация; търсещият може да види как „които живеят тук непосветени... търпят нещастията си поради страх от смъртта и неверие в благата там“.

Сенека, римският държавник и интелектуалец от първи век, разбира значението и смисъла на инициацията. „Има [мъдрости], посветителски обреди, чрез които биват разкрити не мистериите на общинския храм, а на света, на огромния храм на боговете“. Платон твърди, че просветлението идва със смъртта. Мирча Елиаде, професор по религиозна история в Чикагския университет, обяснява, че по същество инициация това е среща със свещеното.

По подобен начин на този, който видяхме в Древен Египет, в Древна Гърция инициацията се намира в самата сърцевина на най-ранния отразен духовен живот на културата, само че това е и забравяно, и умишлено изхвърляно.

Периодът след Омир, но преди Платон е много мистериозен в историята на Гърция. Това е период, когато философите не само са седели, разговаряли са и са спорели на чаша вино, но и когато са били активни: те са лекували, учели са, пеели са, напявали са монотонно, пишели са и са рецитирали ритмични заклинателни стихове, използвали са свещения ритуал, медитирали са, използвали са познати им техники, за да заведат търсещия до най-дълбоките божествени извори на действителността. И най-вече са се опитвали да влязат в тишината и в покоя. Вместо да говорят за философията си, те са я преживявали; живели са в истинския свят, а не в идеализирания свят на откъснатия интелектуален елит. Сега наричаме тези ранни религиозни учители предсократови философи, но това е само название, съвременна безсмислица, родена от манията ни по класификациите.

Запазени са някои от имената на тези учители: Парменид, Емпедокъл, Хераклит и Питагор са все от тази група. Платон ги е изучавал и известно време е живял в общности от техни последователи в Сицилия и в Италия. Той е поел делото им и го е превърнал в аргумент, като е отсял всички свързани с опита качества. Платоновият ученик Аристотел довършва процеса, като обожествява човешкия интелект и твърди, че всичко, което можем да научим, можем да установим единствено със средствата на разума и че истината може да се открие чрез обсъждане и логически аргументи. Макар да препоръчва учене чрез опит, той ограничава опита, който се смята за приемлив източник на познание. Предсократистите биха му се изсмели в лицето.

Същото трябва да направим и ние. Защото видяхме, че истината е нещо, което се изпитва пряко, а не се търси по интелектуален път. Както вече изтъкнахме, човек може да вярва, че пламъците на огъня причиняват болка, но не може да познае тази болка, докато ръката му не попадне в огъня. От само себе си се разбира, че да знаеш винаги е нещо повече от това да вярваш.

Тези проблеми не са добре познати по политически причини - както древни, така и съвременни. Платон и Аристотел са били атиняни; Парменид, Питагор и другите са живеели в гръцките градове, основани в Южна Италия и в Сицилия, и тези градове често са били във война с Атина. Освен това те са имали тесни контакти с мистичните и шаманизирани потоци от хора, пристигащи от Мала Азия в района на Егейско море. И най-вече тези градове са поддържали тесни контакти с древните египтяни, а техните водещи философи често са учели в египетските храмове. Самият Питагор на двайсет и две годишна възраст отива да учи в Египет, където приблизително трийсет години остава по храмовете, преди да бъде отведен във Вавилон от персийските нашественици.

Съвременните университети са атиноцентрични по своя подход към древната история и философия — т.е. те са ориентирани към политиката и мисълта, произлизащи от древна Атина. Тези идеи са получили статут, който е много по-висок от стойността им, но въпреки това поради нашето съвременно доверие към разума и интелектуалните способности този изкуствено издигнат авторитет на Атина и на атинската философия се смята за очевиден и неоспорим. Да го критикуваш би се сметнало за крайно и дори за пагубно. Но истината е, че в древни времена, както обяснява Питър Кингсли, специалист по предсократовите философи, „много гръцки културни центрове предпочитат да застанат на страната на персите, а не на атиняните. Смятат ги за по- цивилизовани“.

„Със сигурност - добавя той - Платон и Аристотел съвсем не са всичко в древната философия; и не е задължително всички пътища да са минавали през Атина“.

Спомням си доста развеселен една беседа, изнесена от Кингсли пред група от двайсетина университетски преподаватели - все специалисти по класическа философия - в Ол Соулс Колидж в Оксфорд. Кингсли говореше за Парменид: „Не можем да пренебрегнем — каза той на учтиво слушащата го аудитория - емпиричното в работата на Парменид“. След това стовари юмрук върху масата, с което накара всички в залата да подскочат едновременно, и продължи: „Как се осмелявате да пренебрегнете емпиричното във философията на Парменид“ - гневно изрева той, отправяйки директно предизвикателство към всичко, което слушателите му бяха учили и преподавали. Те зяпнаха и се втренчиха в него. Подобно нещо не бива никога да се случва в един оксфордски колеж.

Само че това, което Кингсли искаше да каже, наистина бе важно: Парменид беше не просто „ранен“ философ, както биха благоволили да признаят атиняните със снизхождение, демонстрирано и в съвременността; той не е просто предтеча на интелектуалните игри, които те наричат философия.

Парменид е важен, защото той лично е пътувал в отвъдното и се е върнал. И е писал за това в едно свое заклинателно стихотворение.

Кингсли обяснява: „В произведенията на Парменид е ясно, че е получил мъдростта, която притежава, след като е бил в света на мъртвите. Той може да направи това само като умре, преди да умре, тласкан от собствения си копнеж“.

Парменид започва стихотворението си така: „Кобилите, които ме отвеждат толкова далеч, колкото може да стигне копнежът...“. Трябва да забележим духовното значение, което Парменид придава на „копнежа“ - в смисъл на присъщата необходимост да се върнем в истинския си дом.

Парменид продължава: кобилите, пише той, „все така препускат, след като са ме понесли по легендарния път на божественото, което отвежда знаещия през обширното и тъмно непознато“.

Парменид е бил на път към отвъдното.

* *

През 1879 г. един италиански археолог, извършващ проучване, забелязва голям брой гробове близо до мястото на древния град Турии, основан от гръцки колонизатори в Италия към 444 г. пр. Хр. Четири от гробовете са особено големи, затова той ги изследва. Два съдържат тънки златни пластинки близо до тялото на мъртвец. Те са увити на малко вързопче, което прилича на амулетите, откривани на други места в класическия свят. Когато ги разгъват, се оказва, че съдържат текст на старогръцки.

Любопитното в случая е не само това, че тези текстове са предназначени да помогнат на мъртвия по време на пътуването му в отвъдното, но и фактът, че някои от тях са близък паралел на египетската „Книга на мъртвите“ и на други текстове със съвети за пътешествието към отвъдното, така че няма как да не се забележи пряка връзка между двете неща. Като че ли ранните гръцки култове, създали тези текстове, особено култовете, действащи в Италия, по някакъв начин са произлизали или са използвали материал, който е произлизал от древните египетски храмови култове.

„О, щастливи и благословени, ти си бог, вече не си смъртен“, пише в обръщение към мъртвец на едната пластинка от Турии, датираща от четвърти или от трети век преди Христа. Това е почти идентично с някои откъси от „Текстове на пирамидите“ две хиляди години по-рано.

В Петелия в Южна Италия е намерена друга златна плочка от същия период, върху която има доста красноречив текст. Като говори за някакви пазители на свещен извор, които явно ще искат да узнаят кой е пътуващият в отвъдното, текстът съветва:

Кажи: „Аз съм дете на Земята и на звездното Небе;

но родът ми произхожда [само] от Небето “.

Златна плочка, намерена по-наскоро в един гроб в Пелина в Тесалия, Гърция, споменава за празненство или за ритуално изпълнение от „благословените“, което се състои под земята: „И ти отиваш под земята и изпълняваш обреда, който [изпълняват] и другите благословени“. Споменаването на „благословените“ е многозначително: гръцкият драматург Аристофан, чието творчество се простира в четвърти и пети век преди Христа, в пиесата си Жабите разказва как Херакъл говори за посещение в подземния свят и описва великите пиршества на „благословените“. Дионисий го пита: „Кои са те?“, а Херакъл отговаря: „Светите, които разбират мистериите“. Което очевидно означава инициираните.

Не можем да го избегнем: принудени сме сериозно да приемем идеята за инициация в подземни камери и за инициирани, споделящи с мъртвите тайни обреди и познание. Това е странно твърдение, за да бъде прието сериозно от един съвременен човек, само че трябва да разглеждаме древните в собствените им понятия - те така са обяснявали какво се е случвало и като че ли няма никакво съмнение или неяснота. Очевидно за нас е трудно да повярваме, но това не е причина да смятаме, че те са разбирали погрешно случващото се, или още по-лошо, че са го измислили като част от „безкористна лъжа“. Всички свидетелства, с които разполагаме, водят към извода, че тези, които са преминали през инициаторния обред, са имали чувството, че са били облагодетелствани. Няма данни за недоволни посветени, които си искат обратно парите.

Вероятно вече е време да видим как са го правели жреците - т.е. как са помагали на посветените действително да напуснат телата си и да отпътуват към света на отвъдното.

* *

Може да ви се струва, че тези въпроси са твърде тайнствени, за да имат някаква връзка с нашата история, която в крайна сметка е свързана с Исус и с източника на неговото учение. Само че Исус, както скоро ще видим, също е възприемал емпиричен подход към мистицизма си. Възможно ли е хора като Парменид да са предавали идеи на класическия свят от времето на Исус? Възможно ли е да са направили допълнение към плодовитата смес от техники, намерила своя център във великия град Александрия и своя еврейски израз в повлияна от питагорейството група от терапевти, които според описанието на Филон живеят като общност извън града?

През 1958 г. археолозите правят удивително откритие в Италия: докато разкопават руините на древна Елея, родния град на предсократовия философ Парменид, те откриват ня- когашна тайна галерия в древна сграда. Там намират каменните постаменти на три статуи. Разбира се, статуите отдавна ги няма, но на всеки постамент има надпис. Те са свидетелство, че в Елея е оцеляла дълга приемствена традиция от жреци на Аполон и лечители, първият от които е не някой друг, а самият Парменид. Най-късната дата в надписите е 446 години след смъртта на Парменид и сочи време някъде към началото на християнския период. Освен това е възможно там да е имало и по-късни жреци, защото не може да се каже дали този каменен постамент представлява последния свещенослужител.

Тези жреци и лечители са били важни: една от титлите им е фолархос, „господар на бърлогата“. Названието крие в себе си прозрение, тъй като жреците са били специалисти по инициаторна техника, позната някога в древния свят като инкубация.

В древността най-добрият начин да влезеш в контакт с божествата от отвъдното всъщност е чрез практикуване на „инкубация“ - изчакваш сън или видение, докато спиш върху земята или дори вътре в нея.

Ритуалната практика на инкубацията изисква човек да лежи напълно неподвижно и мълчаливо в подземно помещение или дори в пещера, за да получи пророчески сън или да изпадне в състояние на съзнанието, което е някъде между будуването и съня. Тук в тъмните и затворени места търсещите вероятно са преживявали преминаване в отвъдното, където са можели да получат мъдрост от божественото, от първоизточника на всичко. Богът на инкубацията е Аполон.

Богът на свещените горички в района около езерото Аверн, изсечени от генерал Агрипа, за да ги използва за корабите си, също е Аполон. Ето защо можем да очакваме инкубацията да се е извършвала някъде в тази област. Което отново ни връща в подземните тунели в Бая.

Свещеното пътуване е било предприемано за лечение или за получаване на откровение. Тези жреци и лечители на Аполон са били специалисти по инкубацията и както обяснява Кингсли: „са използвали заклинания, за да навлизат в други състояния на съзнанието“.

Тук виждаме, че практиките на Древна Гърция, осъществявани в места като тези около Бая или дълбоките пещери и подземни обекти, които би трябвало да са съществували в Елия, не са се различавали от начина, по който са били използвани криптите под храмовете в Древен Египет. Такива тъмни и усамотени места са били избирани от търсещите, които след нужната подготовка, подходящи ритуали и изричането на съответните заклинания са лягали неподвижно и са навлизали в друго състояние на съзнанието. Не ни остава много, освен сериозно да разгледаме възможността те наистина да са напускали телата си в своята Ба форма (според египтяните) или в своята психе, т.е. душа (според гърците), и да са пътували в отвъдното.

Можем да видим и това, че по времето на Исус двете традиции все повече са се доближавали една до друга. Всъщност по време на гръцкото и на римското господство над страната им египтяните са били обезнадеждени относно оцеляването на тайните им: ето как тъгува един херметически текст от първи или от втори век след Христа:

Ще дойде време, когато ще изглежда, че египтяните са почитали божеството с предано съзнание и със старателна отдаденост, но безуспешно. Цялото им божествено преклонение ще постигне разочарование и ще погине безрезултатно, защото божеството ще се върне от земята на небето и Египет ще бъде изоставен... Когато чужденците завземат земята... ще бъде наложена възбрана и наказание със закон срещу богопочитането, предаността и благоговението. Сетне тази толкова свещена земя, седалище на храмове и светилища, ще се напълни с гробници и с трупове... Само изсечените в камък думи ще оцелеят, за да разкажат за преданите ви дела.

Явно египтяните са взели мерки, за да запазят тайните си: философът Ямблих ни осведомява, че египетските жреци са се научили да се изразяват с гръцки философски думи, което поставило начало на цял сборник с мъдри текстове, които, както вече отбелязахме, „са се разпространявали под името на Хермес“ и са черпели основните си постановки от египетската традиция. Удивителното е, че в този сборник кристализират тайните дори от най-древните свещени текстове като „Текстове на пирамидите“, „Текстове на саркофазите“ и „Книга на мъртвите“ и от често непоследователната космология на древните египтяни.

Авторството на този литературен сборник се приписва на древния египетски бог Тот, известен в късния класически свят като Хермес Трисмегист, което означава Хермес Триждивелики. Има доста голям брой такива текстове, но първият — и в редица отношения архетипният - се нарича „Божественият Поимандър“, или оригинално Поимандрес.

Дори заглавието издава египетския произход: „Поимандрес“ е гръцка игра на думи от староегипетското П-еиме нте-ре, което означава „познанието за Ра“, бога слънце в Древен Египет. Може да се докаже, че разказът за Сътворението, който се съдържа в този текст, също произхожда от египетски оригинали. Египетската традиция за магическото съживяване на статуите и други изображения на божества си проправя път и в херметическите текстове. Но най-вече - и в най-тясна връзка с нашето проучване - херметическата концепция за човека е „като за космическо, а не като за земно същество“. Добре е казано на гръцката златна пластинка: „...родът ми произхожда [само] от Небето“.

Особено голямо качество на тази литература е, че макар да е късна, тя произлиза от самия извор на древните мистерии и поради това може да бъде използвана като лупа, през която да се погледне на по-ранните текстове, което пък ще ни позволи да вникнем по-дълбоко в тяхната истинска проблематика. Важното е, че в сърцевината на херметическите текстове лежи концепцията за мистичната инициация: „Тогава той [Поимандър] ме изпрати напред, надарен със сила и с напътствия за природата на света и за върховното прозрение“.

Още по-любопитен е фактът, че написването на тези книги на Хермес започва приблизително по времето на Исус и е успоредно на възникването на християнството. В края на втори век след Христа Климент, християнският епископ на Александрия, споменава текстовете като „съдържащи цялата философия на египтяните“. Езическият философ Ямблих, който пише малко по-късно, съзнава тяхното значение: „Нашите предци са посветили изобретеното от своята мъдрост на това божество, като са подписали всички свои писания с името на Хермес“.

Този набор от текстове, приписвани на Хермес Трисмегист, има огромно и неоценимо въздействие върху мисълта на западния човек. Справедливо е да отбележим, че Западният свят не би се развил по този начин без тях. Самата наука никога не би се развила без стимула, даден ѝ от мъжете и жените, които са обичали тези текстове. Защото те са били преоткрити по време на Ренесанса и са били преведени от Марсилио Фичино към 1463 г. по молба на богатия флорентински банкер Козимо де Медичи. Когато Козимо се сдобива с ръкопис на тези текстове, той е твърдо решен да ги прочете, преди да умре. Вика Фичино и му разпорежда да изостави всякаква друга преводаческа работа и да се съсредоточи върху текстовете на Хермес. Толкова голяма е била известността им.

Макар намерените по време на Ренесанса текстове да са само частични, впоследствие са открити множество допълнения към тях, а също и нови текстове. Освен това сме открили, че тези ренесансови текстове са били цензурирани - голяма част от магията и ритуала са извадени оттам, за да може текстовете да станат по-„философски“. Само че това всъщност няма голямо значение - оцеляла е тяхната сърцевина. Много можем да научим от тях.

Всъщност едно от най-съществените откровения в началото на Поимандър е, че търсещият най-напред бива отведен към едно видение за истинските неща, а след това вижда себе си като част от група посветени, в сравнение с които повечето хора са сякаш или заспали, или пияни. В края се разбулва задачата, която стои пред всички такива текстове - „освещаването“, връщането на духа обратно в света, за да покаже и на останалите пътя към отвъдното.

Както ще видим, точно такава е и задачата, която си е поставил Исус.

11.

ОПОЗНАВАНЕ

НА ИЗВОРА

Обичам да пътувам до свещени места и да ги усещам, да се опитвам да ги разбера. Винаги се учудвам - дори след толкова много години, - че местата, от които не съм очаквал много, се оказват изпълнени с покой и с тишина от много свещен порядък: върха на планината Синай; някоя римска мощехранителница, скътала скъпоценното си съдържание в притъмнелия параклис; разрушени църкви и храмове; група стари и разядени от времето скали, щръкнали над пейзаж, върху чиито камъни твърде често е плисвала кръв и в чиято тъмна и плодородна почва все още се намират отломки от счупени съдове.

Дали такива места са свещени сами по себе си, или ние ги правим такива? Вероятно и двете. Свещените места изискват участие от страна на посетителя, установяване на взаимоотношение с тях, преживяване. И точно там се крие разликата между туриста и поклонника.

Нито един индивид, нито една култура, нито една цивилизация няма монопол върху истината. По тази причина не трябва да допускаме грешката да смятаме, че техниките за влизане в света на отвъдното са били известни само на египтяните или на гърците. Портите към света на отвъдното винаги са били отворени за тези, чиито уморени от профанното копнежи ги тласкат отвъд разделителната ивица.

Освен това има и други уморени от профанното, освен тези, които са отишли да бъдат покръстени от Йоан Кръстител в река Йордан, уникално събитие, което дори католическите редактори на Йерусалимската Библия смятат за инициация. Дали това не е истинското значение на казаното от Йоан: „приближи се царството небесно“ (Матея 3:2).

Макар да е очевидно, че Исус е усвоил дарбите си от групите еврейски мистици в Египет, ученията и техниките, до които е имал достъп там, отдавна са били просмукани с мистицизма на няколко по-ранни традиции. Един важен пример може да бъде открит в историята за стълбата на Яков в Стария завет.

Яков тръгва от Вирсавия към Харан. Взема няколко камъка, които намира там, и ги използва за възглавница. След това сънува сън: вижда стълба, изправена на земята, а горният ѝ край е в небето. По стълбата вижда как „Ангели Божии се качват и слизат по нея“. А отгоре стои Господ, който обещава на Яков и на потомците му земята, на която лежи. След това Яков се събужда, осъзнава, че се намира на свещено място, и казва: „Това не е нищо друго освен дом Божий, това са врата небесни“. Става рано сутринта, взема камъка, който е използвал за възглавница, и го полива с елей. Назовава мястото Ветил, т.е. „дом Божий“ (Битие 28:10-19).

Разбира се, такива епизоди от Стария завет не са история, а „героични приказки“, които са били подложени на по-голяма или на по-слаба митологизация — като вече разгледания от нас разказ за Гилгамеш, царя на Урук, който отива в света на мъртвите.

Важна в случая не е историческата прецизност на тези предания, а онова, което те ни казват за по-дълбоките вярвания и тревоги на културите, които са ги породили. Не е важно дали Гилгамеш е съществувал или не; важно е, че хората от онази епоха са вярвали във възможността да се пътува до света на отвъдното, за да се получат прозрения за човешкото съществуване. Разбирането на нашата история е не просто въпрос на събиране и подреждане на факти; ние трябва да разбираме и вярванията, които са мотивирали предците ни. Защото тези вярвания много често са създавали историческите събития, които намираме писмено фиксирани.

В тази история за Яков със сигурност е възможно Ветил всъщност да се е намирал сред свещените камъни на някакво планинско ханаанско светилище - такива светилища по традиция се строят на „високи места“. Това би било идеалното място човек да получи пророчески сън в традицията на инкубацията. Твърдението, че след това Яков е издигнал един от онези камъни и ритуално го е помазал, допълнително подсказва, че някакво светилище, „дом Божий“, вече е съществувало там. Макар в текста това да е подценено, очевидно е, че по някакъв начин Яков ясно е усещал, че камъкът е допринесъл за видението му и е притежавал някакво свещено магическо качество. Очевидно тази случка е написана за аудитория, която незабавно би разбрала последиците от действията на Яков. В крайна сметка ранните израилтяни не са били незапознати с ханаанската религия. Само ние, съвременните хора, пропускаме този момент.

И което е още по-важно, „сънят“ на Яков се схваща по-добре като видение, което ни учи на редица важни неща. Вероятно най-важният урок се крие в споменаването на ангели, които „се качват и слизат“. Това явно е символична демонстрация на факта, че връзката между небето и земята е динамична, че божествените качества непрестанно текат в едната и в другата посока. Това изразява идеята, която вече забелязахме в Египет, че светът на отвъдното и земният свят са тясно — и динамично — взаимно свързани. Това е доказателство, ако изобщо имаме нужда от него, че видението на Яков е породено от една жива традиция, от която Старият завет е само фрагмент, поглед към пищния пейзаж на обетованата земя.

Можем да бъдем сигурни, че под привидната вманиаченост на Стария завет по отношение на родовия произход, прелюбодеянието, греха, насилието и множество смърти в неясни битки се крие древно учение относно връзката между земния и божествения свят. Само че в тази традиция - каквато ни е представена от неизвестни ранни писари - връзката между двата свята е представена като прекъсната: ангелски същества с пламтящи мечове блокират входа към Райската градина; Яков не е насърчен да изкачи стълбата към небето. Явно религиозните администратори са завладели традицията и са ограничили посланието ѝ за пътя към отвъдното - почти както са направили силните ватикански лидери по отношение на ученията на Исус.

Както виждаме, истинското разбиране на Стария завет не се изразява в копаене на пръстта в търсене на веществени доказателства за дадени събития, както са правили мнозина археолози през последните два века, а по-скоро в символичния прочит на разказаното в него - което явно е направила египетската еврейска група на терапевтите. Филон разказва, че те са „чели Светото писание и са търсели мъдрост от философията на прадедите си, като са я приемали за алегория, тъй като са смятали, че думите на буквалния текст са символи на нещо, чиято тайна природа се разкрива чрез проучване на заложеното в основата значение“.

Стълбата на Яков, поставена на земята на свято място, символизира и друга концепция, която сме срещали: схващането, че има специални места, на които отвъдното и земният свят са свързани - места, които служат като идеален тръбопровод между два свята.

Наистина е жалко, че историята не описва как Яков се катери по стълбата, как преминава от този свят в отвъдния, за да се върне с онова, което е могъл да научи. Ако бе станало така, историята на Близкия изток вероятно би се развила по съвсем различен начин, като се има предвид дълбокото въздействие на тези предания над региона и над жителите му през последните две и половина хилядолетия.

* *

За да се вгледаме още по-дълбоко в мистичните традиции, оставили своята несъмнена следа върху юдаизма, трябва да разгледаме две от най-силните влияния върху неговото развитие. Първото произхожда от Египет, както е казано в историите за Йосиф и за Мойсей и от стотиците години, през които еврейските воини, търговци, фермери и управници са живели там. Второто произлиза от Месопотамия в резултат на „Вавилонското изгнаничество“ през шести век преди Христа: царят на Вавилон Навухудоносор, известен и като Набуко, обсажда и завзема Йерусалим през 587 г. пр. Хр. и депортира еврейския цар заедно с още хиляди хора. Много други бягат в изгнание в Египет.

Можем да разгледаме например вавилонския обред на покръстването като предтеча на еврейската практика за пречистване преди извършването на ритуали, чиято цел е човекът да бъде откъснат от земния свят, като същевременно установи чиста връзка със света на божественото. Еврейският календар също произхожда от система, използвана от по-късните жители на Вавилон. Дори традиционните заклинателни съдове, използвани от еврейските равини, са от вавилонски произход. В Талмуда също има медицински сведения от по-древното вавилонско наследство, а освен това е установено, че вавилонските астрологически текстове са били използвани и от еврейски групи. Дори вярата в един Бог, пренесена в християнството и в исляма, според някои учени произхожда от Древна Месопотамия: името на бога на асирийците Ашур (Асур) означава „един, единствен, всеобщ бог“.

Месопотамското влияние може да се открие и в някои мистични образи, които откриваме в книгите на пророците и най-вече в книгата на Йезекил. В началото на разказа си Йезекил (1:26-27) описва видението си как Бог му казва, че е видял божественото под формата на човек, седнал на престол от сапфир, заобиколен и озарен от кехлибарено сияние. Всъщност престолът не е направен от сапфир. Тук става дума за неточен превод: направен е от лапис лазули, който е бил високо ценен от вавилонците. Обаче важното в случая е, че това е много важен образ и вероятно произлиза от вече съществуваща традиция.

Йезекил е живял във Вавилон и е получил това видение към 593 г. пр. Хр., докато е бил на Големия канал, свързващ реките Тигър и Ефрат, съвсем близо до Вавилон. Ясно е, че видението му, както е записано, произлиза от древен вавилонски текст, който описва великия вавилонски бог Mapдук, седнал на трон от лапис лазули, осветен от искрящ кехлибар. Това е важно, защото разкрива, че Йезекил вероятно е бил въвлечен в езотеричните мистерии във Вавилон като посветен. Знаем това, защото вавилонският текст завършва със строго предупреждение: „Тайна на великите богове: нека посветеният разкрие това на посветения, но нека не позволява на непосветения да го види“.

Този текст не само показва връзка между вавилонското и еврейското жречество, но освен това показва, че тези връзки са били по-тесни и по-дълбоки, отколкото се е смятало преди това. Изглежда явно, че е било възможно еврейските жреци да бъдат инициирани в най-дълбоките тайни на вавилонския култ.

Кингсли обяснява, че „в равинската традиция на юдейството основните подробности от видението на Йезекил остават толкова езотерични, толкова ревностно бранена тайна, колкото са били във вавилонската жреческа традиция, която го предшества“. С други думи, няма просто заемане на символика или на концепции между двете култури, а по-скоро съществува жива връзка „между сърцевината на една традиция и сърцевината на друга“. От това можем да видим как „Йезекил стои близо до първоизточника на еврейския мистицизъм. Но освен това той заема и място до един много по-широк канал на мистичната и космологична доктрина, която се простира назад през вековете преди него“.

Влиянието на Месопотамия може да се усети и в произхода на Дървото на живота, което сега е гръбнакът на мистичната еврейска практика, известна като кабала. Големият финландски учен професор Симо Парпола, чийто принос в превода на езотеричните текстове на Вавилонската и на Асирийската империя е изключителен, се заинтригува от един объркващ аспект на гравираните изображения, открити в древните асирийски и вавилонски дворци: стотиците образи на загадъчното свещено дърво, за което се грижат странно облечени жреци, някои наметнати с дрехи от рибешки кожи, други с криле, трети с глава на орел, но всички държат в едната си ръка ведро с вода, а в другата - борова шишарка. Тези изображения не се обсъждат никъде в глинените плочки, на които са записани древните писания, и поради това дълго време остават енигматични.

Парпола изтъква, че не е било позволено вътрешните доктрини за свещеното дърво да бъдат записвани, а остават достояние само на малка и подбрана група посветени. Разбира се, археолозите знаят от много години, че в империите в Месопотамия има огромно множество от тайни учения поне от второ хилядолетие преди Христа. Парпола обаче вярва, че тайните учения са много по-древни. По негово мнение свързаните със свещеното дърво учения например вероятно датират чак от трето хилядолетие преди Христа, „ако не и от по-рано“, добавя той предизвикателно, макар и с малкия шрифт на бележка под линия.

Това разсъждение открива възможността да се озовем изправени пред материал, който би могъл да предшества изобретяването на писмеността и дори да се окаже част от тайните устни учения на хората в древността от хилядолетия. Трудно е да не възприемаме свещеното Дърво на живота като свързано с най-ранната митология на културата - т.е. с „Дървото на познанието за добро и зло“ от Райската градина. Имплицитно тази история подсказва, че разбирането за свещеното дърво е толкова древно, колкото древни са и хората.

Тук се докосваме до периферията на вярвания, пронизващи вече споменатите от нас древни култури - онези, които първоначално са били изразявани с ритуализирани погребения. Смятам, че е неразумно да пренебрегваме вероятността, че в ученията за свещеното дърво си имаме работа с остатъци - колкото и да са преобразени те — от познанието, което са притежавали някои неандерталци, застанали около гроба на един от своите съплеменници преди повече от шейсет хиляди години в пещера в Шанидар. Тя се намира съвсем близо на северозапад от земите, които по- късно са станали част от империите в Месопотамия.

Основното разбиране за символа на дървото е, че то изобразява „божествения световен ред, поддържан от асирийския цар“, като в този порядък самият цар представлява „Съвършеният човек“. Едно сравнение между образността и числената символика на свещеното асирийско дърво и на Дървото на живота на кабала показва невероятни съответствия. Парпола стига до извода, че кабалистичното дърво със сигурност се основава на асирийския оригинал.

Дървото на кабала символизира начина, по който едно божество се проявява в цялото многообразие на сътворението. Творческата сила е представена нагледно като божествена мълния, която излиза от Единното безформено и когато заструява върху земята, предизвиква съществуването на всички форми. Дървото е съставено от десет сефирот, символи на излъчените божествени принципи. Дървото има три колони, оформени от централния ствол и вертикално подредените сефирот от двете страни; двете странични колони представляват противоположностите, които се срещат в земния свят, като например жестокост и милосърдие, дисциплина и либералност, теория и практика, женско и мъжко; централният стълб осигурява балансиран път между тях, както изразяват и названията му - стълб на светостта, Пътят на познанието.

Дървото символизира и средството, с помощта на което хората могат да пътуват от земния свят обратно към света на божественото - то дава картата и метода на духовния „път“. В това отношение то служи като образ, подобен на този на Яков и неговата стълба.

* *

Продължават да се появяват примери за предходна мистична традиция, повлияла върху юдаизма: през 1768 г. шотландският изследовател Джеймс Брус пътува нагоре по течението на Нил в опит да открие извора на реката. Пътешествието е трудно и продължава единствено поради способността му да вади злато всеки път, когато стане нужно, а също и да използва своите пистолети и широкоцевни пушки. Пътуването е опасно начинание дори и без болестите, дължащи се на лошата вода и на развалената храна. След две години той стига до Етиопия, която е обхваната от гражданска война. Оцелява и се завръща в Европа, като донася и някои съкровища, сред които има три копия на етиопско издание на древен еврейски текст, озаглавен „Книга на Енох“.

Този текст е приет от отците на Църквата от втори-трети век като Климент Александрийски и Тертулиан. Но дори и тогава включването му в официалния списък на еврейските свещени текстове не е сигурно. Тертулиан споменава, че някои равини не искат да го приемат. Обаче християните по онова време са имали малко опасения. Те са смятали текста за каноничен, тъй като части от него могат да бъдат четени като предсказващи идването на Исус и понеже той е споменат в Новия завет в Посланието на ап. Юда (14). Независимо от това след Никейския събор през 325 г. Книгата на Енох бива изтласкана встрани и в крайна сметка е забранена от теолози като Йероним и Августин в края на четвърти и началото на пети век.

Макар Книгата на Енох да е представена като едно съчинение, веднага става видно, че тя не е написана от един автор. В действителност е смесица от откъси от неколцина автори, които са представени обединено под името Енох. И въпреки вътрешната си непоследователност това е един изключителен текст.

Той използва много от мотивите, които вече са ни познати: Енох получава пророческо видение (13:18); моли да му бъде обяснено Дървото на живота (25:1-3); споменава три източни портала, през които звездите минават на източния хоризонт (36:3) в съответствие с вавилонските и с асирийските астролаби, датиращи към 1100 г. пр. Хр.; освен това говори как действията на хората биват претегляни на везни като египетската концепция за съда след смъртта (41:1).

Отново сме на позната почва: езотерични проблеми биват преподавани на търсещ познание човек посредством съновидения за отвъдното - при това в еврейски контекст. Както видяхме, тези съновидения се случват като част от инициацията, а сънуващият се пренася в едно тихо и тъмно място, като например пещера или крипта на храм, и използва техниките, с които е бил научен да влиза в покоя, откъдето отвъдният свят става достъпен. Затова може да се очаква някъде в Книгата на Енох да открием сведения, насочващи към емпиричното, към инициаторното. И не оставаме разочаровани.

„И така се случи - обяснява текстът, - че духът ми бе прибран в отвъдното и се изкачи на небето: и аз видях светите синове на Бога“ (Енох 71:1). Това описание по всичко прилича на разказ за нещо, което наистина се е случило на написалия го — мистично преживяване, каквото може да бъде предизвикано от някой, който търси инициация в езотеричната традиция на юдаизма.

Енох бива въздигнат „насред онези, които живеят на земята... той бива издигнат високо на колесниците на духа“ (Енох 70:2). Този образ като че ли е юдейски еквивалент на египетската концепция за крилатата Ба. Няма съмнение обаче, че това събитие е свързано с инициация, тъй като текстът обяснява какво се е случило с Енох, след като е бил издигнат на небето, но преди духът му да бъде преобразен:

И арахангел Михаил ме хвана за дясната ръка и ме повдигна, и ме поведе напред през всички тайни, и ми разкри всички тайни на праведността. И ми разкри всички тайни на целите на рая (Енох 71:3-4).

Анонимният древен автор продължава с описание на случилото се след това: „Паднах ничком и цялото ми тяло се отпусна, а духът ми бе преобразен“ (Енох 71:11).

Това е точно типът преживяване, който можем да очакваме да открием сред терапевтите например. И което е по- важно, в случай че сме пропуснали да го забележим, текстът много държи да обясни, че това възкачване на небето е станало, докато Енох все още е бил жив - както пише в текста: „по време на живота му“. Това е на практика идентично с обяснението в египетските „Текстове на пирамидите“, че царят „не е отпътувал мъртъв“, а е „отпътувал жив“. Трудно можем да не забележим, че двете твърдения описват по същество еднакво преживяване, произтичащо от инициацията в мистериите на отвъдното.

Визионерските текстове не могат да бъдат друго, освен записи на инициации - записи, събрани на едно място под името Енох почти по същия начин, по който в Египет приписваните на Хермес Трисмегист текстове са събрани на едно място в „Книга на Хермес“.

Като се има предвид визионерската природа на този текст, на пръв поглед е любопитно да се открие, че седем откъса от Книгата на Енох формират част от Свитъците от Мъртво море. Всички са открити през 1952 г. в пещерата в Кумран във варовитата скала близо до останките от общността, сега известна като Пещера 4. И така, на пръв поглед изглежда, че зилотската група, която е създала Свитъците от Мъртво море и е била толкова важна част от политическата среда на Исус, и месианската еврейска група, родила християнството, са познавали много добре Книгата на Енох. Само че нейният анализ разкрива един интересен факт.

Както казахме, Книгата на Енох е компилация от текстове от различни автори. Всъщност учените са поделили текста на пет раздела, всеки от които е характерен и различен от останалите²⁴. Разделът, който съдържа разказа за мистичното въздигане и трансформиране, е вторият раздел, известен също като „Притчите“. Този мистичен и инициаторен раздел напълно отсъства от текстовете, намерени в Кумран.

Свитъците от Мъртво море съдържат фрагменти, написани на арамейски, от първи, втори и пети раздел само на Книга на Енох. Мистичният раздел не само липсва, но липсва и следващият раздел, посветен на астрономически и календарни проблеми - и най-вече разделът, осигуряващ основата на слънчевия календар, който, спомнете си, явно е бил използван от жреците в еврейския храм на Ония в делтата на Египет.

Тук виждаме същия сблъсък на традиции, чийто израз намерихме в разказа, където Исус отхвърля зилотската позиция за плащането на данъците на императора. Исус възприема мистичен подход; зилотите възприемат светски подход. Зилотската Книга на Енох явно отхвърля този мистичен подход. Това служи като допълнително доказателство, че - както вече отбелязахме — Исус не може да е усвоил уменията си сред зилотите в Галилея.

Мистичните текстове като Книга на Енох, текстове, които биха били много скъпи на терапевтите, вероятно са били скъпи и на учителите на Исус. В лицето на Книга на Енох най-сетне разполагаме с текст, който като че ли произхожда направо от еврейската среда, в която е бил възпитаван Исус, и от група, занимаваща се с инициация в тайните учения, с възкачване на небето и с преживяване на Божествената светлина. Не може да има никакво съмнение в това, тъй като според Книга на Енох (96:3): „Сияйна светлина ще те просветли“.

Вече пропътувахме доста надалеч. Макар да не сме събрали всичко, събрахме онова, което можем да носим.

Време е да се върнем в Юдея и в Египет, а също и към човека, когото помним като Исус мешиха — Христос.

12.

НЕБЕСНОТО

ЦАРСТВО

В юдаизма винаги е имало тайни, а християнството се е развило от него; тайни, за които намекнахме - и понякога дори експлицитно споменахме, - но които никога не са били записани в мемоарите или в писмата, превърнали се в текстове на християнския Нов завет, който имаме днес. Тези тайни са предавани чрез устната традиция. Ранните отци на Църквата са познавали добре това тайно учение. Дори и ако то не е било проповядвано на самите тях, те са знаели за съществуването му от евангелията.

Една седмица преди екзекуцията на Йоан Кръстител Исус проповядва на брега на Галилейско море; тълпата, дошла да го слуша, била толкова многобройна, че се наложило той да седне в лодка и да говори оттам. Проповядвал на онези, които го гледат и слушат, с помощта на притчи - простички истории, които носят прозрение за начина на живот, който той се опитва да им даде. По-късно, когато останал сам с учениците си, те го попитали защо винаги говори по този начин. Той им дал едно учудващо обяснение: притчите са създадени за масите, казал им той направо, за своите ученици той разполагал с по-дълбоки истини. И обяснил: „защото вам е дадено да узнаете тайните на царството небесно“ (Матей 13:11, Марко 4:11, Лука 8:9-10).

От прямия отговор на Исус разбираме, че има две нива на изразяване: вътрешните тайни, които биват разкривани само пред най-близки съратници, и другата част на учението, която се разкрива пред по-широка публика. Това вътрешно учение е свързано с „тайнството на царството небесно“.

Евангелието от Марко използва малко по-различна терминология и разказва за „божието царство“. Лука прави същото, както и Йоан, който използва тази фраза в друг контекст. Концепцията за „царство“ също откриваме и в някои други текстове, които така и не са включени в Новия завет, като например Евангелие от Тома. В тези текстове забелязваме лека разлика в подбора на думите — „царството“, „царството небесно“, „Божието царство“, „царството на Отеца“, - но не бива да се съмняваме, че всички тези термини означават едно и също нещо.

Какво точно може да представлява това царство небесно?

Освен че то е свързано с нещо тайно, което не е за широката публика, в Новия завет не се казва почти нищо друго; не се подсказва по никакъв начин как може да се стигне до това царство или как да познаем, ако то настъпи. Разбира се, впечатлението, което създават коментаторите, е, че става дума за някакво бъдещо идеално царство, което със завръщането на месията ще започне на земята като някакъв месиански хилядолетен райх. Само че най-напред съществува трудният въпрос за Армагедон - поне според Откровение на св. Йоан Богослов, един доста сложен текст.

Все пак в Новия завет съществуват намеци, които ние, вече запознати с традицията на мистериите в Египет и в Гърция, можем да разпознаем като мотиви, на които сме се натъквали и преди.

Пътят към небето не само трябва бъде разкрит единствено на посветени, но като че ли има смисъл, в който, веднъж открито, това „царство“ винаги присъства. То не е нещо, което трябва да очакваме в някакво несигурно бъдеще, а нещо, което има по-скоро общо с така наречения от египтяните джет — времето, което представлява излизане извън времето. Нещо повече, уверяват ни в неговата неизбежност; вече отбелязахме твърдението на Йоан Кръстител, че „наближи царството Божие“ (Марко 1:15). Можем да разбираме, че това означава, че то е непосредствено постижимо — не че ще настъпи след месец, година или десетилетие или ще се прояви в настъпването на проповедническата мисия на Исус в Израил, което изглежда е най-разпространеното тълкуване на това изявление. А по-скоро, че царството вече е достъпно за онези, които познават пътя.

Нещо повече, нужна е смелост: получаването на достъп до царството небесно изисква правилна съсредоточеност, стабилни нерви и пълно отдаване. „Никой, който е сложил ръката си върху ралото и погледва назад, не е годен за царството Божие“, казва Исус (Лука 9:62). Освен това той не проявява голямо търпение към онези, които претендират за духовност, но не позволяват портите небесни да се отворят за хората, които ги търсят. Исус се оплаква от „книжници и фарисеи“, които той описва като онези, „които затваряте царството небесно пред човеците; защото нито вие влизате, нито влизащите пускате да влязат“ (Матей 23:13).

Това не е описание на проповедническа мисия в Юдея, нито дори правило за бъдещите хиляда години. Исус иска да разберем, че царството небесно е място, до което можем да пътуваме, място, в което можем да влезем.

Това започва да звучи доста познато.

Лука добавя и още нещо: фарисеите питат Исус кога ще настъпи Божието царство. Те очевидно възнамеряват да видят как то ще придобие форма на земята до голяма степен като самоуправляващото се царство, което си представят зилотите, когато отначало кроят плановете си Исус да стане първосвещеник и цар, който физически ще властва над независима Юдея - роля, така драматично отхвърлена, когато той вдига монетата с лика на императора и заявява, че данъкът трябва да бъде платен. По също толкова директен начин, вероятно шокирал фарисеите, които са задали въпроса си по-скоро поради сарказъм, отколкото от искрено любопитство, Исус отговаря:

Царството божие няма да дойде забелязано, и няма да кажат: ето, тук е, или: на, там е. Понеже ето, царството Божие вътре във вас е. (Лука 17:20-21)

Не можем да видим това царство — не можем да го намерим с разума си и посредством физическо наблюдение. Само че Исус вече е казал, че то е достъпно, че до него може да се стигне. Тук той ни дава да узнаем, че то се намира „вътре“. А как човек пътува вътре: ето какво ни е известно: чрез влизане в мълчанието. Исус ни връща към концепцията за инкубацията и за спокойните и безмълвни подземни крипти и пещери, в които търсещият може да бъде иницииран в света, където живеят мъртвите — света на отвъдното.

Дали „царството небесно“ е названието, което дава Исус на света на отвъдното? Струва ми се вероятно. Само че трябва да потърсим още сведения.

През януари 1941 г., когато английските градове биват бомбардирани от Луфтвафе и Втората световна война като че ли се развива в полза на Хитлер (той все още не е нахлул в Русия), а Съединените щати остават официално неутрални (събитията от Пърл Харбър ще се случат единайсет месеца по-късно), един млад американски докторант на име Мортън Смит учи в Йерусалим.

Смит живее в гръцки пансион в съседство с Църквата на Светата гробница в Стария град в Йерусалим. В пансиона отседнал и един от висшите служители на Гръцката орто- доксална църква в Израил отец Кириакос Спиридонидес. Двамата със Смит се сприятеляват. След Коледа отец Кириакос кани Смит да го придружи за няколко дни в пустинния манастир Map Саба, един от най-старите все още действащи манастири. Неговите кули и дебели стени са сгушени дълбоко в една котловина, която свързва Йерусалим с Мъртво море, и Map Саба съществува вече почти петнайсет хиляди години.

Гръцката ортодоксална религиозна служба започва шест часа преди разсъмване и в очите на Смит тя е очарователна, но трудна: ритуалите „не са просто дълги - те са вечни“. Ритуалите служат на божественото по почти същия начин като ежедневните обреди в Светая светих в египетските храмове. За Смит това е истинско откровение: „Службата не вървеше към края си, тя просто продължаваше, както прави от цяла вечност и ще прави завинаги. Когато човек престане да бъде във времето, той престава да бъде и на конкретно място в пространството“.

Когато вдига поглед към покрива на църквата, малките свещици горе му се струват като звезди, огромните стени на църквата като че ли се отдръпват в далечината, а фреските на светиите и на монасите сякаш „присъстват в това царство между звездите, над пространството и времето, в непроменящото се небесно царство, където вечната служба се предлага на вечния Бог“.

Очевидно Смит е дълбоко трогнат от онова, което е преживял в Map Саба. Само че докато участва в литургията, той си дава сметка, че тя не е за него. Той се наслаждава на службата като израз на огромна красота, докато за монасите тя е първостепенно духовно задължение. Литургията трябва да се изпълни, като се използват конкретни думи и конкретни действия; тя е, както осъзнава Смит, по същината си магически ритуал. Това прозрение го кара да започне да изследва мистичните и магически техники, използвани от юдаизма и от ранното християнство.

Той напуска манастира шест седмици по-късно, но преди отпътуването си намира време да надникне в пещерите, които са били първите убежища на монасите, живели тук преди хиляда и петстотин години, и впоследствие са включени в сградата на манастира. Първата църква се намира в най-голямата от тези пещери. Освен това Смит вижда и много икони, макар че най-хубавите са унищожени от пагубен пожар през осемнайсети век. Пожарът освен това е унищожил или е повредил сериозно много древни ръкописи. Повечето от запазените са отнесени за съхранение в Патриархалната библиотека в Йерусалим. Въпреки това преместване все още има голям брой книги в двете библиотеки — основната библиотека в новата църква и по-малката, която се намира в стаичка в голямата кула, където върху прашни лавици се мъдрят разхвърляни книги. Тази библиотека ще бъде мястото на важно откритие, което трябва да отбележим, ще доминира над живота на Смит впоследствие.

Смит завършва докторската си дисертация в Йерусалим и се връща в Харвард, където като истински учен започва работа над втори докторат. Той продължава да поддържа контакт с отец Кириакос, довършва втория си докторат и започва бляскавата си преподавателска и изследователска кариера като преподавател по религиите в университета Кълъмбия в Ню Йорк. През 1958 г., понеже има нужда от почивка, Смит решава да се върне в спокойствието и тишината на Map Саба. Запълва времето си, като съставя каталог на всички стари ръкописи и книги, натъпкани безразборно по лавиците или подредени на купчини по пода на библиотеката в кулата. Всяка сутрин на зазоряване той изкачва дванайсетте или повече етажа стълби към стаичката в кулата, където събира малко книги и ръкописи и ги отнася обратно в монашеската килия, за да ги огледа и опише.

Смит открива, че в много от книгите има и дълги, написани на ръка откъси, копия от по-ранни текстове, които са натъпкани във всяко празно място и страница; дори полетата са използвани понякога. Написаните на ръка добавки датират от осемнайсети и деветнайсети век и разкриват колко трудно е било тогава човек да се сдобие с хартия. Ученият открива и части от стари ръкописи, които са били използвани за книговезването - интересен материал за класическите учени. Но сред книгите и документите в тази прашна лаборатория Смит ще намери истинско съкровище.

Един следобед, докато седи в стаята си и преглежда книгите, които е донесъл този ден, той намира написан на ръка текст на дотогава празни страници в издание от седемнайсети век на писмата на свети Игнаций.

Това е копие на писмото на епископ Климент Александрийски от края на втори век. Смит знае, че Климент е писал много писма, макар да е известно, че нито едно от тях не е запазено. Ето защо откритието му е важно и уникално. Той фотографира текста, за да има копия, по които да подготви превод, и няколко, които да показва на други учени. Преводът се оказва необикновен.

* *

Към 195 г. Климент пише на Теодор, един от неговите каноници, по много деликатен проблем - относно тайно Евангелие от Марко: Климент обяснява, че една безнравствена еретична група, наречена карпократи, с измамни средства се е натъкнала на тайно евангелие и че текстът не бива да се смята за точен.

По същество Климент потвърждава, че това тайно евангелие съществува, но освен това твърди, че нито той, нито Теодор могат да признаят това публично, без така да гарантират на тази еретична секта някаква правдоподобност. Климент моли Теодор да излъже в служба на истината - да отрече, че евангелието е от Марко, дори под клетва.

Климент обяснява, че Марко е прекарал известно време в Рим с Петър и там е започнал да пише разказ за действията на Исус, който впоследствие се е превърнал в неговото евангелие. Петър също е пишел в служба на следващите поколения. След смъртта на Петър Марко се мести в Александрия, където отнася и своите писания, и тези на Петър. Там той пише своето евангелие, но задържа някои истории, които включва само в специално „тайно“ евангелие, което дава на църквата в Александрия, където то все още старателно се пази по времето на Климент „и се чете само на онези, които са посветени във великите мистерии“.

„Велики мистерии“? В християнството? Какви ги говори Климент?

Климент със сигурност е знаел за инициацията и за мистериите. Той е бил много добре образован в областта на класическата философия. Написаното от него изобилства от цитати от Платон, Парменид, Емпедокъл, Херакъл, Питагор, Омир и от още десетки други велики личности от класическото наследство. Той очевидно изцяло е изследвал и критично е проучил всички философски учения на своето време, преди да приеме християнството някъде към края на втори век. Нещо повече, знаел е, че египтяните крият тайно знание в символиката на своите писания и образи, знаел е за херметическите текстове, за мистичните значения, предавани от цифрите и пропорциите, и подобно на мистичните терапевти един век преди него е знаел за тайното значение на разказите от Стария завет. Климент със сигурност не е бил глупак.

Самият факт, че употребява тези думи, илюстрира разнообразието и сложността на християнския свят в Александрия. Може да се очаква той да включва някои такива ритуални практики и не трябва да забравяме, че най-ранните учители гностици като Базилид и Валентиниан са от Александрия. Самият гностицизъм поддържа тайните традиции, известни на ранното християнство, и се развива до голяма степен от тях. Теологът от началото на трети век Иполит запазва един гностичен псалм, който свършва с твърдението:

Тайните на светия път,

наречен гносис, ще предам.

Гностиците твърдят, че те са пазителите на истинското християнство: в сърцевината на тяхната система лежи инициирането в истинското познание за божественото.

Климент изнася подробни аргументи против гностици- те, макар да е изпитвал известна симпатия към техните учения. Мистериите и инициацията са силна особеност на всички християнски секти в Александрия, но като цяло тези учения не са били писмено фиксирани. Те са били поддържани по-скоро чрез устната традиция. Климент се обръща направо към този факт в началото на своята книга Сборник: „Но тайните неща се поверяват на речта, не на писмото“.

След като настоява пред Теодор да пази мълчание, Климент прави удивителното признание за тайно евангелие и дава пълния му текст. Има два откъса - по-важният е вмъкнат в Евангелие от Марко в глава 10, между стихове 34 и 35. Второто и по-кратко допълнение се помества в стих 46, където настоящият текст е осакатен.

Основният момент в тайното Евангелие от Марко е, че един младеж е бил ритуално иницииран от Исус в „Божието царство“!

Оказва се, че това се е случило във Витания, същото място, където се е извършило „възкръсването на Лазар“ (Йоан 11:1-44). Възможно ли е всъщност двете събития да са едно и също? След всичко, което вече видяхме, трябва да се запитаме какво всъщност се има предвид под надигането на Лазар „от мъртвите“. Дали наистина буквално е бил върнат от света на мъртвите? Или от света на отвъдното след инициация в мрак и тишина - в пещера със запушен с камък вход, както я описва евангелието (Йоан 11:38). Дали той, както вероятно би казал Исус, се е връщал от посещение в небесното царство?

И дали този текст е свързан с друго много загадъчно събитие от Евангелието от Марко, което упорито си остава аномалия? Когато Исус е задържан в Гетсиманската градина след кратка схватка, по време на която ухото на един от хората на първосвещеника е отрязано, учениците му се разбягват. След това Марко описва един младеж, отговарящ на описанието на младежа, когото според тайното Евангелие от Марко Исус е инициирал. Никой досега не е намерил обяснение на това събитие. Само че изглежда невероятно двете да не са някак свързани.

Както изтъква Смит: „Правдоподобността не е доказателство“. Въпреки това той добавя: „Историята... по дефиниция е търсенето на най-вероятните обяснения на запазените явления“.

* *

След като намира писмото, Смит трябва най-напред да докаже, че то е онова, което претендира да бъде: възможно е да става дума за пълен фалшификат, създаден по което и да е време след 1646 г., датата на публикуване на писмата на Игнаций, в които е преписано това писмо. Или пък е възможно да е истинско копие на по-ранно писмо, което пък е било фалшификат. Или пък може да е автентично във всяко отношение. Смит трябва да узнае.

Знае се, че манастирът Map Саба притежава колекция от поне двайсет и едно писма на Климент Александрийски още от осми век, защото три откъса от тях са цитирани от Йоан Дамаскин, когато по онова време е живял там". Това е единствената известна сбирка с писма от Климент. Смит смята, че е вероятно тази сбирка от писма да е била до голяма степен унищожена от пожара, причинил такива щети през осемнайсети век. Едно от запазените писма е открито впоследствие и е преписано на ръка в издание на писмата на Игнаций. Това би имало смисъл като примитивен начин за картотекиране - преписването на ръкописно писмо в печатно издание на писма.

Смит най-напред показва снимките на текста на водещи специалисти в областта. От четиринайсетимата, към които се обръща, само двама смятат, че писмото може и да не е на Климент. Смит решава да приеме като „работна хипотеза“, че писмото наистина е това, което твърди, че е. След това в продължение на години той подробно и изчерпателно анализира стила на писане, сравнява го с други текстове на Климент и сравнява откъса от тайното евангелие с текста на каноничното Евангелие от Марко. И двете неща са в подкрепа на хипотезата му.

За жалост Смит така и не успява да представи на други учени ръкописното копие от писмото на Климент, за да го проучат и да го изследват, и поради това си е заслужил доста критики. Този пропуск се оценява като немарливост от страна на учен, който обикновено е толкова прецизен. За жалост на мен ми е пределно добре известно, че невинаги има възможност всеки ръкопис, който човек види, впоследствие да бъде предоставен на учени, за да го изследват и да работят върху него - колкото и да му се иска на човек. А това важи с голяма сила за ръкописите с търговска стойност, за тези, които са били скрити, или за онези, които се смятат за твърде противоречиви или неудобни за групата, чието притежание са.

Все пак трябва да отбележим, че въпреки невъзможността на Смит да покаже оригиналния текст други учени са виждали оригинала на писмото. Двама учени от Еврейския университет - Гай Струмса, професор по сравнително ре- лигиознание, и Дейвид Флусер, професор по ранен юдаизъм и произход на християнството, са го виждали. През 1976 г. тези учени са посетили библиотеката в Map Саба специално за да хвърлят поглед на текста.

Само след няколко минути търсене намират книгата на полицата, където е била оставена от Смит. Получават позволение да отнесат книгата обратно в Йерусалим в библиотеката на Гръцката ортодоксална патриаршия. Възнамеряват да организират химически анализ на мастилото, за да датират написаното. Но когато книгата се озовава в Йерусалим, те установяват, че единствените хора, които могат да проведат такова изследване, са от израелската полиция. Гръцките ортодоксални власти отказват да предадат книгата на полицията и поради това не е възможно провеждането на повече изследвания.

По-късно Струмса открива, че писмото е извадено от книгата и се съхранява отделно на сигурно място. Можем спокойно да допуснем, че скоро няма да го видят други учени.

* *

Ако откъсът наистина е автентичен, тогава какво означава „царството небесно“? И как можем да стигнем дотам? Дори без писмото има доста информация, която ни е достъп- на, стига да успеем да я разпознаем.

В Евангелие от Лука (11:34) Исус обяснява: „...кога твоето око бъде чисто, и цялото ти тяло ще бъде светло“. Това изявление е чист мистицизъм, напомнящ будизма или даоизма от Изтока. Но какво има предвид Исус под това? Същината на казаното от него е, че ако имаме видение за Единното, тогава ще ни обгърне божествената светлина. Ще бъдем погълнати от „Бог“ точно както ни обяснява католическата мистичка от шестнайсети век света Тереза Авил- ска.

Света Тереза често е преживявала така наречения от нея „екстаз“ - състояние, в което духовно желание „се просмуква в цялата душа за един миг [и] тя започва така да отмалява, че се издига над себе си и над творението“. Душата се издига, за да бъде погълната в „Бога“ за кратко. През това време сетивата не знаят какво се случва. Но когато душата изпадне в състоянието на екстаз, „душата е напълно заслепена, погълната“. Мистичката обяснява, че „когато душата погледне към това божествено Слънце, тя е заслепена от яркостта му“.

Съзнавайки приликата между такива дълбоки изживявания и смъртта, света Тереза пише:

Почти напълно изгубих страха си от смъртта, която винаги ме бе ужасявала. Сега ми се струва много лесно за един слуга на Бога в даден момент душата да се окаже свободна от този затвор и да бъде в покой. Мигът, в който Бог се надига и пренася душата, за да покаже такива съвършени неща, прилича на мига, в който душата напуска тялото¹⁶.

Тогава защо не ни учат на всичко това още от началото? Отговорът отчасти е - поради ненавистта на Църквата към свободата, която отприщва мистицизмът.

Света Тереза например е живяла в постоянен страх от това да не престъпи църковните закони и да не бъде тикната от Инквизицията в някой тъмен затвор. Тя произхожда от семейство, което от страна на дядо й е еврейско, но е приело католицизма. За съжаление тъкмо тези конверсос са хората, към които Инквизицията се отнася с най-голямо подозрение. Тереза Авилска търси съвет и макар да е поела по много съмнителни пътища от доктринална гледна точка и да е предизвикала подозрението на някои от хората, на които се е доверила, успява да оцелее поради своята честност, смирение и очевидно дълбоката си духовност; и което е много важно, поради добрите си отношения със своя йезуитски изповедник. Други не са такива късметлии; за тях има само затвор и пламъци.

Църквата до такава степен ненавижда мистицизма, че е изопачила мистичното твърдение на Лука, като е наложила върху него немистично тълкуване; Църквата наистина е кастрирала духа му. Официалният католически коментар върху този текст премахва всякакво чувство за постижение, отдаденост и мистично преживяване, докато обяснява тези редове:

Тук те твърдят, че е нужно неразкривено зрение, за да се види светлината на Исус... Значението на това като че ли е: „Когато човек посредством светлината отвътре на здравите очи се изпълни със светлина и няма и следа от мрака (злото), тогава и само тогава светлината отвън, запалената от Господ светлина на Исус, ще го освети напълно“.

С други думи, дори Новият католически коментар не е сигурен какво означава въпросното схващане и трябва да се задоволи с това, което то „като че ли“ означава.

Само че вече знаем много повече. Можем да бъдем сигурни в значението на думите: те представят непреклонната мистична нагласа и са съвет как да преживяваме Божествения източник на всичко — как да пътуваме до небесното царство.

* *

Разбира се, повече за небесното царство може да се открие в Евангелие от Тома. Професорът от Харвард Хелмут Кьостер има силното усещане, че това евангелие трябва да бъде включено в канона на Новия завет, и много други учени са съгласни с него. То е продукт на египетското християнство от втори век, който е един изключително плодовит период.

На Великден през 367 г. Атанасий, епископът на Александрия, заявява, че всички неканонични книги в Египет трябва да бъдат унищожени. Оцеляват съвсем малко текстове. Възможно е монасите от един манастир близо до Наг Хамади да са решили да скрият своите свещени текстове, а не да ги унищожат, и да са ги поставили в голямо гърне, което са заровили в пустинята близо до Нил. През декември 1945 г. гърнето е изкопано от един работник, който копае за тор. Вътре той намира дванайсет сборника от папируси и още осем страници от тринайсети сборник - като цяло в гърнето има четирийсет и шест различни текста. Някои от страниците са изгорени, но сборниците в крайна сметка са продадени на Коптския музей в Кайро, където в момента всички те се съхраняват.

В крайна сметка учените успяват да се доберат до тях. Някои от текстовете са публикувани рано, но докато ЮНЕСКО не организира международен екип от учени, които да ги преведат, малка група учени държи текстовете за себе си. Професор Джеймс Робинсън, ръководител на екипа на ЮНЕСКО, говори за прекомерното забавяне на публикуването и за трудностите по отношение на достъпа, с които се сблъскват другите учени, не само във връзка с тези сборници, но и във връзка със Свитъците от Мъртво море, и тъжно отбелязва: „Откриването на ръкописи изважда на преден план най-лошите инстинкти на иначе нормални учени“.

Този сборник с текстове от Наг Хамади сега популярно се нарича Гностичните евангелия и Елейн Пейджълс от Принстън вероятно е най-известният техен коментатор. Интересен аспект на тази колекция е широкият набор от текстове, които се смятат за духовни - не само гностичните текстове на различни фракции, но и трудове на Платон и херметически текстове. Тя показва несектантския подход към духовността от онова време. Манастирът, където пър- воначално са се намирали текстовете, може и да е бил християнски, но той е бил готов да признае духовността на тези текстове независимо откъде идват. Като че ли от значение е посланието на текстовете, а не религиозната или философската традиция, от която може да са се появили. Монасите съсредоточават вниманието си върху небесното царство, а не върху надпреварата между сектите.