Свитъците на Исус

За да разберем това, добре е да разгледаме как древните египтяни са схващали времето: те смятат, че два вида време действат едновременно. Има един вид време, който те наричат нехех, цикличното време, участващо в природните процеси - сезоните, движението на звездите и така нататък. Другият вид време е известен като джет, което всъщност изобщо не е време - това е състояние на битуване изцяло извън времето. Времето се движи само в нехех, джет представя времето като застинало. Нехех може да е безкрайно, но само джет е вечно. Един надпис гласи: „Нещата от вечността на джет не умират“.

Това дуалистично виждане много се различава от съвременните ни концепции за време, според които ние се стремим към едно бъдеще, което можем само да се надяваме да бъде съвършено - надежда, която в много религии почива на изпълнението на обещание, че някой ден ще се яви месия, който да спечели окончателната битка срещу силите на злото и така да създаде един съвършен свят. Нашата политическа философия също зависи силно от линеарното време, от една траектория, простираща се от миналото към бъдещето, върху която, ако правилно прилагаме законодателството си, ще постигнем удовлетворение за всички граждани, сякаш законодателството е нещо, което постига повече от гипса върху пукнатините.

Но все пак онези представители на нашата култура, които са излизали извън пределите на времето - мистиците, – разказват подобно на древните египтяни, че светът на мъртвите всъщност е свят на живите, че той съществува извечно и е много близо. Като се вземат предвид огромните културни и езикови разлики, тук виждаме същата близост до божествения свят, която подчертават разказите на великата мистичка от шестнайсети век света Тереза Авилска, която често е изпадала в мистичен „екстаз“, в който напълно се е „разтваряла“ в божественото царство. Когато говори за Бога, тя подчертава:

Отначало не знаех едно нещо. Не знаех, че Бог присъства във всички неща, а когато Той ми се струваше толкова близо, смятах, че това е невъзможно.

Основният помощник на онези, които съхраняват Маат, е великият бог Техути - наричан Тот от гърците и отъждествяван с Хермес. Той познава най-дълбоките тайни на Маат и може да посвети и мъртвите, и живите в неговата мъдрост. Тот познава „тайните на нощта“. Отвъдното е мястото, където господства съвършенството, а с помощта на Тот - т.е. с познаване на правилното учение - хората могат да го посетят. Те могат да посетят царството на боговете и да се върнат оттам.

От най-ранното писмено фиксиране виждаме, че всички храмови ритуали са целели поддържането на хармонията във вселената. В тези храмове и мъже, и жени са били посвещавани в тайнствата. Но освен това са и били задължавани да мълчат за видяното. Всъщност всичко, свързано с храмовите тайнства, е било охранявано. Сред многото текстове, гравирани по стените на храма на Хор в Ефу, е и директното предупреждение: „Не разкривай онова, което си видял в храмовите тайнства“.

Тогава как можем да разберем какво е ставало при тези „тайнства“? Дали някой някога е нарушавал мълчанието и е издавал тайната?

* *

Един от проблемите, пред които се изправяме в опита си да разберем ранните религиозни практики на изключително разнообразните древни култури, е свързан с това, че докато писмеността е била не просто изобретена, но и достатъчно развита, за да фиксира идеи и вярвания, ние не знаем в какво са вярвали предците ни. Макар че към 8000 г. пр. Хр. се появява символична система за запис на търговски сделки, използваща малки глинени символи, тя не се развива в писменост до 3000 г. пр. Хр.

Един пример за този проблем откриваме при разкопките на големия зикурат в Ериду, някога известен шумерски град, който се намира в днешен Ирак. Самият зикурат може да бъде датиран към 2100 г. пр. Хр., а текстовете разкриват, че е бил посветен на градското божество Енки, бог на мъдростта, на знанието и на подземните води. Внимателните разкопки обаче разкриват останките на двайсет и три по-ранни храма, разположени под зикурата във все по-дълбоки пластове, като най-ранният е простичък параклис, издигнат върху стара пясъчна дюна и датиращ поне към 5000 г. пр. Хр. Разкрити са осемнайсет нива от така наречения Убаидски период, предхождащ появата на писмеността.

* *

Зикуратът е посветен на Енки, но как да тълкуваме по-старите нива? Можем ли да твърдим, че тъй като това е един и същ храм, култът към Енки е съществувал още от самото начало? Разбира се, че не. Един нашественик например лесно би могъл да наложи един култ върху друг, всъщност това се е случвало доста често. Или пък даден култ може да се премести другаде и да остави празен храм, който да бъде напълнен с нещо съвсем различно. Несъмнено има примери с храмове, които са били използвани по различен начин от култа, който първоначално са били построени да обслужват. Вече разгледахме случилото се с храма на Ония в египетската делта, в който отначало е била почитана бо-

гинята Бубастис, но след като е бил напуснат, е започнал да обслужва еврейската вяра. Физическото наличие на сграда е доказателство само за съществуването на организиран култ; ако изобщо може да ни каже нещо за култа, който постройката е приютила, то не е много.

Дори наличието на символика не помага във всички случаи. Без текстове не можем да разберем какво са означавали символите за хората, които са ги използвали. Голите каменни стени на странните вътрешни помещения на Голямата пирамида например, толкова различни от другите на платото в Гиза, не ни дават никаква представа за основното предназначение на постройката. Обратно, град Хююк в Южна Турция, най-големият неолитен град, известен в Близкия изток, датира отпреди почти осем хиляди години и има над четирийсет светилища, изпълнени със символи, разпределени на няколко нива на обитаване на постройката. Интериорите на някои са украсени с рисунки; в едно върху пейки има редици рога на изчезналия древен бик аурох; в друго има гипсов релеф с глави и рога на бикове; друго съчетава женски гърди и рога на бикове, а цветните геометрични фигури са в изобилие. Всяко светилище е различно; освен манията по рогата на бикове трудно е да се открие каквато и да било последователност в тази смайваща поредица от символични украси. А извън светилищата са открити и малки статуетки на богиня. Защо не са в светилищата? Районът е богат на символика, но без текстове нямаме ни най-малка представа за значението на символите.

Все пак можем да получим известна представа за най-общите тенденции: забелязва се дълбока заинтересованост по отношение на взаимовръзката между този свят и „другия“, отвъдния. Когато започва да се появява литературата, един от ранните текстове е толкова важен, че е записан множество пъти: във великия Епос за Гилгамеш, царя на Урук, и неговите пътешествия в отвъдното в търсене на безсмъртие. Той не успява да се справи със задачата си, защото не може да остане „буден“, и се връща, за да разкаже историята на духовното си пътуване.

Малко вероятно е този епос да е създаден просто за да се възползва от развитието на писмеността. Можем да бъдем сигурни, че древната устна традиция в Месопотамия се е занимавала с връзката между отвъдното и физическия свят. Дори това е забележителен извод. Обаче можем да се върнем в много по-древни времена, за да потърсим свидетелства за произхода на тази концепция: твърде вероятно е още откакто хората са започнали да наблюдават ритуални церемонии при погребването на мъртвите, да се е установило различието между този свят и „отвъдния“ - да е било признато съществуването и на двата и да е била създадена уместна церемония за преход от единия свят в другия.

Най-ранният известен пример за умишлено церемониално погребение е от времето на неандерталците: преди сто хиляди години един млад мъж е бил погребан в Централна Азия. Руски археолози са открили неговите останки, оградени от чифтове кози рога. Друг неандерталски скелет е изровен в Льо Мустие във Франция, а мястото се датира отпреди седемдесет и пет хиляди години. Това погребение също е било съпътствано от погребален ритуал. Мъртвият е боядисан с червена охра, главата му е положена върху могила от кремъци, а около него са пръснати изгорени кости на добитък. По-късни погребения, датирани приблизително преди шейсет хиляди години, са намерени в голяма пещера в Шанидар в Ирак. Един човек е положен върху пласт цветя, които до едно имат лечебни свойства. Около трийсет и шест други церемониални погребения от следващите хилядолетия са открити в Европа и Азия. Можем да бъдем относително уверени, че светът на отвъдното е занимавал съзнанието на хората от десетки хиляди години — най-малко. И още нещо, имплицитно в тази заинтересованост се крие въпросът за извора на живота и за съществуването на човешкото самосъзнание.

Но ние все още се мъчим да се справим с предизвикателството, пред което ни поставя фактът, че вътре в Голямата пирамида или в другите пирамиди на платото Гиза няма никакви текстове. Всички те са били построени от фараоните от Четвърта династия към 2500 г. пр.Хр. Най-ран- ните текстове се появяват към края на Пета династия и по времето на Шеста - към 2300 г. пр.Хр. Най-ранният от тях е написан на стените на подземната камера на пирамидата на Унас, последния фараон от Пета династия. После, през следващите около двеста години, още пет пирамиди са изписани по подобен начин с текстове. Наречени по очевидни причини „Текстове на пирамидите“, те ни дават ценни сведения, но освен това ни въвеждат в едно тайнство. Като че ли те са преведени добре, но са разбрани зле.

Не е чудно, че са се появили недоразумения, защото едва сега археолозите започват да се измъкват от клишето. Те се чувстват неудобно; знаят, че нещата ще започнат да стават определено странни. Но никой никога не е казвал, че няма да стане така.

Всъщност било е само въпрос на време.

* *

Тъй като текстове са намерени в отделни пирамиди, за които се смята, че са свързани единствено със смъртта и с погребението, за текстовете също се смята, че са посветени само на мъртвите. Този възглед явно се подкрепя от твърдение, гравирано на стената на една от подземните камери в тези пирамиди: „Духът е предназначен за небето, тялото е предназначено за земята“.

Трябва обаче да се вгледаме в някои любопитни неща: „О, царю, ти не замина мъртъв, ти замина жив“, гласи едно изречение от „Текстове на пирамидите“. Това несъмнено е двусмислено: то може да се тълкува така - понеже царят е починал, той се преселва във вечния живот и в този смисъл е жив в небесния свят, обаче може да се разчете и в смисъл, че макар царят да замине за отвъдното, когато умре, в този случай той пътува натам, докато е все още жив.

Ако е така, това означава, че ще го очакват да се завърне след пътешествието му. Или пък влагаме в изречението твърде много? Възможно ли е изобщо такава идея да е подкрепена от текстовете?

Друг ред от „Текстове на пирамидите“ гласи: „Отидох и се върнах... Тръгвам днес в истинската форма на жив дух“. Трудно е да не видим тук пряка подкрепа на идеята за посещение приживе на отвъдното.

Освен това има много изображения на душата на мъртвия — т.е. на Ба, както се нарича в Древен Египет — в погребалната литература, открита в гробниците и по саркофазите. Там Ба е представена като птица, но с главата и лицето на починалия човек. Птицата често се изобразява, стиснала в ноктите си знака шен, символ на вечността - разкриващ дара, който носи от обитавания от нея свят.

Макар Ба обикновено да се превежда като „душа“, думата означава много повече. Тя разкрива, че става дума за вътрешен, но все пак скрит аспект на умрелия, който е подвижен като средството, с което духът на този починал се придвижва независимо от мъртвото тяло и полита обратно към божествения си първоизточник.

Но думата намеква дори повече от това: първо, Ба винаги съществува; тя не се появява просто след смъртта. Според египетските жреци тя е неразделна част от всяко човешко същество. Ако това е вярно, тогава като че ли няма причина човек да не може да изпита своята Ба форма преди смъртта.

Д-р Джереми Нейдлър, който е провел проучване на по-дълбоките мистерии, намерили израз в египетските текстове, подчертава, че никога не бива да забравяме основаната на опита природа на тези древни религиозни писания. Той изтъква важния факт, че ,Ба може да се определи като личност в извънтелесно състояние“, и обяснява, че в мига на смъртта това състояние „се появява спонтанно“, но приживе „това извънтелесно усещане трябва да бъде предизвикано“. С други думи, то трябва да бъде предизвикано посредством ритуал или някакъв друг конкретен начин на иницииране. В анализа на Нейдлър имплицитно се съдържа предположението, че древните египтяни са практикували някакви необикновени техники за иницииране, водещи до познание за отвъдното, и по този начин са давали на индивида възможност да отиде там и да се върне.

Наистина има една много любопитна особеност на някои египетски храмови ритуали, която учените не са разбрали в пълнота: според намерените текстове изпълняващият ритуала жрец седи на тихо място и използва специфична техника, за да влезе в състояние, описано с йероглифи като кед. При нормални обстоятелства това състояние би трябвало да се преведе като „сън“, но в този конкретен ритуален контекст то насочва към нещо по-скоро като транс или медитация. Според учените техниката е била използвана главно по време на обред за вдъхване на живот в свещените статуи, наречен „отваряне на устата“, когато божествената сила бива призована да слезе и да започне да обитава статуята, която така става свещена. Същият обред е част и от погребалните ритуали. Очевидно е, поне в последния случай, че докато се намира в това ритуално състояние, жрецът по някакъв начин се преселва в света на мъртвите, в отвъдното, а когато се върне, може да опише какво е преживял там като мъртъв човек. Трябва да приемаме това съвсем сериозно, защото текстовете са фиксирали нещо, което не само се е случило еднократно, а явно се е случвало най-редовно при изпълнението на тези ритуали.

Допускам, че можем да бъдем уверени, че това ритуално пътуване не е било просто интелектуална измислица или някаква жреческа драма, „набожна измама“, която осигурява достатъчно дим и шум, но съвсем малко истински огън. Към края на трети и началото на четвърти век философът Ямблих от Апамея, един от най-изтъкнатите за времето си учени платонисти, преподава на територията на днешен Ливан. Учението му е организирано около така наречената от него теургия, която вече съвсем накратко представихме — т.е. „работа с“ боговете. Той противопоставя това на теологията - „говорене за“ боговете. Интересува се от практическите последици, а не от интелектуалните аргументи; иска учениците му да знаят, не просто да вярват.

Ямблих е запознат с тайните учения в Египет. Един от основните му трудове е озаглавен „За мистериите на египтяните“ и в него той разкрива голяма част от същината на вътрешното познание в храмовете. Той гледа доста отворено на възможността жреците да отделят съзнанието от телата си и да се пренасят в отвъдното. Разказва, че душите на жреците били притегляни нагоре от боговете „които ги приучват, докато са още в тялото, за да бъдат разделени от тялото“, та да бъдат поведени към своя извечен източник.

По-нататък в същия труд Ямблих открито заявява, че жреците не са получили познанието си за божествените селения „само със силата на разума“ - което между другото е открито и умишлено предизвикателство към популярния подход на Аристотел, — а по-скоро чрез жреческа теургия „те обявяват, че са способни да се извисят до по-възвишена и универсална [реалност]“.

Ямблих не говори за вероятности или за фантазии. Той изказва просто един факт относно египетското жречество. Потвърждава, че жреците знаят как да пътуват до отвъдното. Истинските въпроси са: трябва ли да се учудваме? Дали сме спечелили, или сме изгубили нещо в резултат на своята съвременна подозрителност и скептицизъм?

* *

Някъде към второ хилядолетие преди Христа започват да се появяват текстове върху вътрешната страна на дървени саркофази. Тези текстове са извлечени от по-древните „Текстове на пирамидите“, но разкриват повече за свързаните с тях духовни концепции. Същината им се съдържа в Заклинание 76, което е озаглавено: „Възкачване на небето... и превръщане в Ах“.

Ах е „сияйният“, „същество от светлина“ и е коренът на думата ахет, т.е. „хоризонт“. Думата описва целта на Ба: да се превърне в чисто духовно сияние. В контекста на мъртвите думата разкрива, че след смъртта си, след период, когато в своята форма Ба мъртвият е свободен от тялото си, той в крайна сметка се въздига, за да влезе в трансцендентално състояние, и се слива със сияйния източник на всичко. Стивън Куърк обяснява, че „ах е преобразеният дух, който се е слял със светлината“. Думата, която се използва в текстовете за този процес, е саху и означава „превръщане [на мъртвия] в Ах... в същество от светлина“.

По-нататъшно развитие на тези текстове към средата на петнайсети век преди Христа води до известната ни „Книга на мъртвите“. Само че това не е оригиналното название на този сборник от текстове, който се е наричал „Книга на издигането денем“, но вероятно би било по-добре заглавието да се предаде като „Наставления за издигане в светлината“. Една разновидност на заглавието от края на второ хилядолетие преди Христа включва думата саху, „превръщане“, което означава, че това са текстове, които трябва да бъдат използвани за трансформирането на „човек в ах“.

Може да се покаже, че концепцията датира от по-рано: сборниците с „Текстове на пирамидите“ и „Текстове на саркофазите“, запазени в библиотеката на храма на Озирис в Абидос, са били преписвани — може би дори не за пръв път - върху папируси през четвърти век преди Христа в резултат на същото разпореждане, по силата на което са били написани около хиляда и петстотин години преди това. Те също са били озаглавени „Превръщания“. Храмовите жреци са знаели за какво се отнасят те, макар и съвременните преводачи да не знаят.

* *

Гръцкият историк и писател Плутарх е на двайсет и няколко години и вероятно все още е учил в Атина, когато Храмът в Йерусалим най-сетне бива завзет от римляните през 70 г. Той е иницииран в Делфийските мистерии и от края на първи век служи като жрец на тези мистерии; ето защо е знаел това-онова за скритата страна на религията. Поради изискването египетските жреци да пазят тайна тези мистерии явно не са били включени в летописите. Всъщност разказът на Плутарх за Изида и за Озирис е единственият напълно подробен текст, за който знаем. В този разказ авторът прави един любопитен коментар: когато описва храмовете и коридорите на египетските храмове, той пише: „А в друга част [храмовете] имат тайни помещения в подземния мрак, прилични на параклиси или на килии“.

Само че той не добавя никакви допълнителни сведения, нито пък проучва по-нататък тази интригуваща идея. Несъмнено повечето египетски храмове имат подземни помещения или галерии. В Дендера например има десет такива - отделни стаи, коридори и дълги галерии, някои от които на три нива. В храма на Хор в Едфу един вход в стената на параклиса на Озирис, господаря на отвъдното, води към тунел в самата стена, който отваря достъп до две подземни камери. Бил съм в тях няколко пъти, за да медитирам в мрака и в пълно мълчание. Сега тунелът е затворен с врата с катинар.

Археолозите често твърдят, че тези тайни стаи са били използвани за съхранение на ритуални предмети или на ценни вещи. Плутарх обаче разкрива нещо важно, което намеква за по-голяма загадъчност, свързана със съществуването им. В Дендера например тайните помещения са гравирани с йероглифи и със символични изображения, което едва ли е признак, че са били складове.

Хелиодор от Емеса, който пише през трети век, добавя още сведения във връзка с тези обичаи в мистериите на Изида и Озирис: той твърди, че историята на двете божества съдържа тайни, които не са обяснени на миряните, и че хората, които познават тайните на природата, „напътстват онези, които искат да познават тези частни проблеми в техните параклиси на светлината на свещи“.

Малцина египтолози изучават тази материя. Чувствителни по отношение на мистичните проблеми, повечето учени предпочитат археологията им да бъде „научна“, което означава да се придържат към привидно рационалните обяснения за всичко, което открият, дори и когато това много прилича на опита да напъхаш напълнена с въздух надуваема играчка обратно в оригиналната ѝ опаковка³⁰.

Има неколцина учени обаче, които притежават смелостта и увереността да говорят открито за скритата страна на египетските култове: професор Клаас Блеекер, специалист по история на религиите в Амстердамския университет, наистина заключава, че „очевидно в Древен Египет е имало някои култови мистерии, известни само на посветените“. Всъщност според неговите сведения един от участниците в такива тайни ритуали гордо обявява: „В това съм посветен... но не казвам никому“.

Египтологът Уолтър Федерн също съзнава езотерично култовия фон на египетските религиозни писания, когато обяснява, че някои от заклинанията, намерени в „Текстове на пирамидите“ и „Текстове на саркофазите“, „са били достъпни и за живите“, и добавя: „развивайки се в някои случаи в инициаторни текстове“.

* *

Има още един изключителен текст, който не сме разгледали досега - „Амдуат“, „Книга за това, което е в Дуат“, чиито най-ранни копия датират от около 1470 г. пр. Хр. и носят оригиналното заглавие „Трактат за тайните камери“. Тук е разказано дванайсетчасовото пътешествие на бога слънце Ра в неговата небесна лодка през отвъдното всяка нощ и са дадени напътствия за успешното преминаване през препятствията и трудностите. Текстът привидно е създаден като напътствие към мъртвия фараон, за да му помогне по време на неговото пътуване след смъртта. Само че важното по отношение на този текст е, че той експлицитно твърди, че е полезен и за онези, които са все още живи: „Добре е мъртвите да притежават това познание, но е добре и за човек на земята“.

Тази връзка с физическия свят е редовно подчертавана в целия текст. Няма почти никакво съмнение, че това пътешествие в отвъдното засяга и мъртвите, и живите. Разбира се, книгата завършва с недвусмисленото твърдение, че „който познава тези тайнствени образи, е добре подготвен дух Ах. [Този човек] винаги може да влезе и да излезе от отвъдното. Винаги разговаря с живите. Доказано е, че е истина, милиони пъти“³⁴. Не може да се каже по-ясно от това. Това пътешествие е свързано с опита. То е свързано с инициацията.

Този момент не е убягнал от вниманието на учените: египтологът от Чикагския университет професор Едуард Уент е стигнал до извода, че някои текстове, включително „Амдуат“ и друг, озаглавен „Книга за портите“, „може първоначално да са били съставени за употреба в този свят и не са били предназначени само за погребална употреба в гробниците“. Той обяснява, че такива текстове са примери за „практическа теология“, при която живите хора се отъждествяват „със същества в различно състояние и на различни етапи, обитаващи отвъдното“, и че не е необходимо да чакаш смъртта, за да вкусиш от ползите. Такова отъждествяване означава ритуал. Уент добавя:

Според мен изглежда доста по-просто да се допусне, че книгата „Амдуат“, както и „Книга за портите“ първоначално са били предназначени за употреба на земята, както и в отвъдното, и едва вторично са били адаптирани като специфично царска погребална литература.

В самата книга „Амдуат“ се казва, че тя трябва да бъде считана за тайна; само малцина са можели да прегледат съдържанието ѝ. Уент стига до следното заключение:

Тези два велики текста могат да бъдат разглеждани като допълнение един към друг поради това, че дават различни средства или вероятно „два начина“ за влизане в отвъдното и за участие в процеса на смъртта и на обновлението.

Можем да бъдем съвсем сигурни, че е имало някакви дълбоко езотерични и тайни практики, които са били редовно извършвани в уединените помещения и параклиси на египетските храмове, и че мъже - а също несъмнено и жени, например жриците на Изида — са били посвещавани в тайните на царството на боговете и са били учени как да пътуват безопасно през вечната нощ и да избягват всички внезапни опасности, докато не заблестят като звезда.

* *

През последните няколко години водя групи от двайсетина-трийсет души из Египет. Обикновено по време на такива посещения туристите се движат на групички из различните храмове и докато се борят за глътка въздух, ти им пълниш главите с история за нашествия, битки и архитектурни особености, накъсани от смътни портрети на фараони. Обикновено не им се дава информация за предназначението на тези храмове, за провежданите в тях ритуали и за значението на тези ритуали за древните египтяни. Друга важна особеност на такива обиколки е фактът, че тълпите и безмилостните програми - които като че ли се въртят около ресторанти, собственост на братя или на братовчеди - почти не дават на човек възможност да се опита и наистина да почувства местата.

За мен всъщност няма значение кой е построил храмовете. По-важно е какво се е правело в тях. В нашите групи се опитваме да усетим самите места и така често се случва по нещо важно - избухване на неочаквана емоция, която е толкова дълбока, колкото миналото е далечно, но така непосредствена, както е непосредствено настоящето. Всъщност ние се научаваме да очакваме тези моменти като част от опита, предлаган ни на земята, и да ги приемаме като доказателство, че някъде дълбоко в нас се крие древна памет, която само дебне удобен момент, за да излезе на свобода. За някой от нашата група е нещо обичайно внезапно да избухне в сълзи или просто да се почувства „в други селения“. Помня как един човек бродеше като насън из Озериона в Абидос и си мърмореше нещо, сякаш бе способен да изрече единствено тези думи: „Това е истинското нещо. Това е истинското нещо“.

Разбира се, той бе напълно прав. Наложи се да проверя дали е в автобуса, когато тръгвахме.

Помня и една случка по време на посещение в Абу Симбел в далечния юг на Египет. На тръгване туристическото ни корабче направи бавен пирует в езерото Насър пред двата храма: на Рамзес II, който се отличава със своите четири огромни седнали фигури на входа, и по-скромния на дъщеря му Нефертари. Докато корабчето бавно се въртеше, лекият бриз носеше откъси от оперите „Аида“ и „Набуко“ от поставените на горната палуба тонколони. Направо бяхме смаяни.

Нещо, което би било прекалено театрално и дори нетактично, всъщност ни достави истинска наслада. Според мен музиката и грациозният танц на корабчето пред храмовете и пред древните божества бяха толкова непоносимо вълнуващи, че тръпки ме полазиха. Стоях неподвижен, завладян от пълния покой, който безмълвно, но ефикасно бе завладял всичко. Искаше ми се този миг да продължи вечно. И вероятно по някакъв негов си начин точно така и стана. По-късно хора от групата ми казаха, че са били развълнувани до сълзи през онази иначе слънчева вторник сутрин.

Много добре помня първия път, когато заведох доведената си дъщеря в Долината на царете. Тя е стилов редактор в голямо английско модно списание, предназначено за читателска аудитория под трийсетте. Животът ѝ в общи линии се върти около съвременната мода, пътуванията и дизайна; тя не е от хората, които отделят много време на миналото. Беше ранно утро и температурата се покачваше, когато автобусът ни зави в тесния подход към долината, където за пръв път пред нас се ширна окъпаната в слънце суха каменна долина с нейните входове на гробници и високи възвишения. Внезапно дъщеря ми неудържимо избухна в сълзи. Плачеше неконтролируемо. Вътре в нея бе избухнало нещо мощно и я бе завладяло. Успя да каже само: „Имам чувството, че съм била тук и преди“. Беше достатъчно.

Събуждат се не само лични спомени. Има и други спомени, които са спотаени в съзнанието ни и в определени моменти излизат на повърхността. Спомени, които привидно се пазят от камъните и от самите места. Сякаш миналото е отделено с тънък лак на времето, който понякога се обелва, за да се покаже какво има отдолу. Обичам да разговарям с пазачите, които надзирават местата нощем, които спят там и познават тихите местенца и тихите мигове. Обичам да разговарям и с египтолозите, които се потапят в тези места и също познават спокойните кътчета. Чувал съм истории за внезапни видения, за древни ритуали, за жреци, събрали се край свещените езера, за богове, които крачат по коридорите и камерите. Водили са ме в малки параклиси в отдалечени части на големи места, където, уверявам ви, се усеща присъствието на нещо много специално - и където може да бъде изпитано нещо много специално.

Само че някои от тези места винаги ще останат дискретни и ще бъдат посещавани само от хората, които знаят как да пристъпват в тях с благоговението, което заслужават, и които могат да получат техните дарове. Невероятно е, че сигурно всеки ден в Египет има малки групи посетители – поклонници, - които търсят и имат подобни преживявания. Те се учат как да опознават живото минало на тази удивителна страна.

* *

За всички нас, „поклонниците“, е очевидно, че пирамидите са нещо повече от разточителни гробници, за каквито са ни накарали да ги смятаме. Стивън Куърк заявява открито, че пирамидите заедно с много други сгради, които са се разрушили с течение на времето, са формирали част от орнаментиран комплекс, посветен на култа към фараона като божество, и добавя, че „те само вторично са гробници“. Пирамидата на Джосер и други постройки от комплекса в Саккара, обяснява той, дават „недвусмислени свидетелства“ за тяхната ритуална употреба - в този случай за празника сед, голям празник, провеждан на всеки близо трийсет години, целящ да обнови силата на фараона.

Най-значимото изследване на култа към фараона напоследък бе проведено от д-р Джереми Нейдлър и бе изложено в книгата му „Шаманска мъдрост в „Текстове на пирамидите“. Той обяснява, че празникът сед се провежда, за да може фараонът да хармонизира физическия свят и отвъдния свят, да се установи баланс, от който полза ще има цял Египет. „Главният обред“ от празника сед „включва преминаването на прага между световете от страна на царя“, което цели да се установи „пряка връзка с обикновено скритите духовни сили“. За да може да се случи това, явно по време на най-тайните части от ритуала царят е имал „екстатично визионерско преживяване“.Това преживяване е било умишлено предизвикано от хората, извършващи обредите, които са разбирали връзката между двата свята и значението на фараона като тяхна точка на пресичане.

Нейдлър е съвсем прям: неговото заключение от проучването му на „Текстове на пирамидите“ е, че „[тези текстове] изобщо не са погребални, а са свързани преди всичко с мистични преживявания, които са много сходни с мистичните преживявания на живия цар по време на „тайните обреди“ на празника сед, защото ясно се вижда, че те принадлежат към жанра на архетипните човешки преживявания на пресечната точка между този свят и света на духовното“.

Разбира се, повечето учени биха оспорили този свързан с преживяванията подход към текстовете и обредите. Смята се, че огромният обем древна египетска литература, която описва отвъдното, всъщност не е познание в смисъл на достоверно знание, а е резултат от хилядолетия на изпълнени с богато въображение размишления от страна на жреците, които може би са вярвали в онова, което са пишели, но все пак са се опитвали да опишат нещо, което не е въз- можно да се знае. „Обаче - изтъква Нейдлър - също толкова основателно може да се твърди, че това познание е резултат от онзи вид мистичен опит, който включва преминаването през прага на смъртта, докато човек все още е жив“.

* *

Тук отново се сещам за уникалния термин „ахет на Хуфу“, приложен към Голямата пирамида на фараона Хуфу в Гиза, за който споменах в началото на главата. Възможно ли е тази дума, която означава „сияя, блестя“ и посочва мястото на навлизане в света на отвъдното на хоризонта, евентуално да намеква, че пирамидата е мястото, откъдето Хуфу е преминал в отвъдното? И мястото, от което се е върнал?

Възможно ли е Хуфу, който носи отговорността за поддържането на Маат, да е търсел отговори от духовните същества в селенията отвъд за това как да осигури хармония в този свят? И ако наистина е преминал прага и е влязъл в царството на боговете, как го е направил? Какви специфични техники са били известни на египетските жреци, които са помогнали на Хуфу и на други египтяни преди и след него?

По-близък поглед към обреда на инициирането на други места в древния свят със сигурност ще подпомогне изследването ни, така че това ще бъде следващият етап от пътуването ни.

10.

ИНИЦИАЦИЯ

Някои места са чисто и просто загадъчни. Може да изглежда, че в конструкцията им има някаква логика, но части от тях упорито не се поддават на обяснение, отказват да се подчинят на всякакви очевидни правила, които да разкриват предназначението им. По време на моите дългогодишни проучвания сред всички древни и загадъчни крипти, галерии и гробници, които съм изследвал, едно от най-странните места, на които съм попадал, е в Италия, в северозападния край на Неаполския залив, над малкото пристанище Бая. Тесният му вход явно е замаскиран сред порутени останки от римско време, пръснати по терасите по хълма.

Покатерих се предпазливо по една каменна стена, открих метална стълба и слязох приблизително седем метра до основата на тесен проход, издялан във вулканичната скала вероятно преди 2600 години. Долу ме чакаше моят приятел, ученият и писател Робърт Темпъл, специалист по техниката в древността. След многогодишни молби италианските археологически власти бяха дали на Робърт разрешение да влезе в това място, а той пък покани мен заради опита ми с подземните изследвания и фотографията. Беше четвъртък, 24 май 2001 г.

Пред нас тесен вход, издялан в лицето на скалата, ни осигурява достъп до енигматичния подземен комплекс. Моментът е от изключително значение за нас, защото днес няма друг жив човек, който да е влизал в това място преди нас. Нагласихме каските си, включихме фенерчетата и от ослепителното слънце внезапно се озовахме в пълен мрак. Рязката промяна ни стъписа.

Всъщност отначало малко се поколебахме дали да продължим напред, защото нямахме абсолютно никаква представа какви ще бъдат условията по-навътре. Предположенията за онова, което ни очаква отпред, бяха до едно отрицателни. Италианските власти отдавна настояваха, че подземните проходи са пълни с опасни отровни газове, затова изискаха от нас преди влизането си да подпишем декларация, с която ги освобождаваме от всякаква отговорност в случай на фатални обстоятелства.

Входният тунел беше приблизително метър и осемдесет висок, но ширината му бе едва петдесет и пет сантиметра - имаше място само да минаваме един по един. На равни разстояния от двете страни видяхме малки ниши, явно предназначени за светилници. За голямо наше учудване тунелът вървеше право от изток на запад и леко се спускаше. Зад нас ярко осветеният вход скоро се скри от поглед и ни остави насред зловонно мълчание.

Беше горещо, макар и не прекалено, но беше много влажно. Скоро дрехите ни подгизнаха от пот. Тунелът беше пълен с хиляди големи комари, които за късмет се оказаха по-скоро любопитни, отколкото войнствени. Носехме противогазови маски с химически филтри, в случай че наистина има отровни изпарения. Фенерчетата ни осветяваха пътя напред: тунелът продължаваше в права линия и непрекъснато се спускаше надолу. Скоро се почувствахме самотни и някак много, много странно. Въпреки това продължихме да вървим.

След като бяхме извървели приблизително сто и двайсет метра, тунелът се промени. От лявата си страна подминахме любопитна конструкция, която приличаше на зазидан вход; в същия момент тунелът се разклони вдясно и започна да се спуска още по-стръмно. Продължихме по него към сърцевината на скалата. След още петдесетина метра се заковахме на място: пред нас имаше вода. Тунелът се губеше някъде в дълбините, сякаш бе потопен от придошла подземна река. Само че този подземен водоем бе изкуствен, точно както и тунелът. Няколко плитки стъпала водеха към водата, но нивото ѝ явно се бе покачило значително от древността насам и покривът, който напред ставаше по-нисък, продължаваше да се снижава, докато най-сетне докосваше бистрата вода. Не можехме да минем.

Точно преди да стигнем до този подземен водоем, бяхме забелязали дупка в дясната стена на тунела. Върнахме се и пролазихме по нея. Малко след това се озовахме в друг страничен тунел, който правеше рязък завой наляво и след това стръмно се изкачваше нагоре. Явно някога там бе имало стълби, но сега наклонът бе покрит с отломки. С известна трудност успяхме да се покатерим по него.

След като се катерихме приблизително шест метра, се озовахме пред нещо доста необичайно: зазидания вход на подземна камера или галерия - вероятно светилище или малък храм с някаква специална колонна зала. Тунели водеха и наляво, и надясно. Ние поехме надясно. След приблизително шест метра тунелът се оказа блокиран от плътна маса отломки, но от предварителните си проучвания знаехме, че този тунел се слива с далечния край на подземния воден канал.

След това изпълзяхме обратно до запечатания вход на светилището и се придвижихме по левия тунел. Така стигнахме до още два тунела, поне единият от които като че ли водеше обратно в посоката, от която първоначално бяхме влезли в комплекса, но на по-високо ниво, като по този начин избягваше водния канал.

Този тунел също някога е бил пълен с отломки, но през двете хиляди години или повече, откакто е бил запечатан, пълнежът се бе слегнал и бе останала пролука от петдесетина сантиметра между отломките и тавана на тунела. Простираше се напред в далечината, докъдето осветяваха фенерчетата ни. След това потъваше в мрака. Бях решен да го изследвам.

Малко би било да се каже, че мястото предизвикваше клаустрофобия. Все пак в миналото съм прекарал известно време, изследвайки пещери и тунели на археологически важни места из целия Близък изток, и знаех, че мога да се справя с паниката, която от време на време те обзема, когато си сам в дълбоко затворено пространство, което понякога ти прилича на гроб.

Докато се готвех да изследвам този проход, Робърт отказа да се присъедини към мен. Двамата италиански работници на археологически места Джино и Пепе също отместиха поглед и се заеха с въжетата и с раниците си. Те обаче решиха, че трябва да си вържа въже около единия крак. Вероятно мотивът им беше, че ако случайно получа сърдечен удар и умра, докато съм в тунела, те ще могат лесно да ме издърпат навън. Тази надежда тогава ми се стори доста отчаяна, а и скоро замисълът се оказа невъзможен за изпълнение.

Таванът на тунела беше толкова ниско, че нахлупил каската си, за да ме пази от грубите камъни горе, аз трябваше да пълзя по корем и да се издърпвам с ръце. Не можех да вдигна глава, за да видя накъде вървя. Не можех и да се завъртя, тъй като тунелът оставаше все така широк приблизително петдесетина сантиметра. Просто се надявах, че ще ме отведе някъде и че когато стигна, ще мога да се обърна, за да изляза отново. В противен случай щеше да се наложи да пълзя назад. Трудоемка перспектива, така е, но възможна, така че не се притесних особено. Запълзях, почти долепил лицето си до земята, а противогазовата ми маска оправда парите си. Трябваше да бутам пред себе си сака с фотоапаратите, докато напредвам, защото нямаше място да го нося на гръб.

Продължих да пълзя по тунела с възможната за обстоятелствата бързина, като в същото време с най-груби сметки следях какво разстояние изминавам. От време на време спирах, за да надуя свирката, и сигналите, които долитаха в отговор отзад, ме успокояваха, че все още имам връзка с приятелите си. Но не след дълго, по-надълбоко в тунела, вече не чувах отговор. След това, още по-навътре, и въжето свърши. Развързах го от крака си и продължих напред без него.

Таванът и стените се приближаваха към мен. Бях сам. Навсякъде бе тихо. На няколко пъти се наложи да спирам. Въпреки опитите си да избягвам такива мисли, започнах да си давам сметка за огромния скален масив, който притискаше тавана на тунела отгоре. Главата ми стържеше тавана, лактите ми стържеха стените, а тялото ми лежеше върху отломки на две хиляди години. Зад мен се простираше дълъг тунел, а какво имаше пред мен, бе пълна загадка. Задачата внезапно ми се стори напълно откачена и дори безразсъдна.

Ако в този момент таванът се бе срутил, никой нямаше да може да дойде да ме спаси. В съзнанието ми започна да се прокрадва клаустрофобична паника. Въпреки топлината по гърба ми пролазиха студени тръпки и аз се вкочаних. Изпаднал в неконтролируем пристъп на вътрешен аматьорски драматизъм, се почувствах така, сякаш вече съм в гроба си и само чакам момента, когато ще ме затрупат с пръст. Трябваше да се успокоя; тунелът съществуваше от дълго време и нямаше да се срути внезапно просто защото аз се бях оказал вътре в него.

Няколко пъти бавно и дълбоко си поех въздух и чувството най-сетне се уталожи. Бутнах напред сака с фотоапарата си и се плъзнах напред. Скоро преминах по мои преценки трийсетия метър, а тунелът продължаваше да навлиза хоризонтално в твърдата вулканична скала.

Близо до трийсет и шестия метър тунелът още веднъж се промени - таванът му стана малко по-висок, а ширината му се удвои. Започна да се спуска приблизително с трийсетина сантиметра на всеки метър. Изпитах облекчение: ако се наложи, тук можех да се обърна. Обаче пред себе си виждах, че тунелът по необясними причини се превръща в два тунела. Двата тъмни входа се бяха втренчили в мен като дулата на двуцевка. Реших първо да вляза в десния тунел и запълзях на четири крака.

Само че този тунел продължаваше още съвсем малко. Странното бе, че той свършваше внезапно на около четирийсет и пет метра от входа. Това изобщо нямаше смисъл. Да не е бил запечатан? Един повърхностен оглед не ми показа с нищо, че случаят е такъв. От лявата ми страна имаше дупка в скалата. Тя водеше към друг тунел и аз пропълзях през нея. Колкото и да е странно, се озовах в края на левия тунел. Тази ексцентрична сложност ми се стори напълно безсмислена. Защо някой ще прокарва два тунела, които да свършват на едно и също място? Точно пред себе си видях останалата част от пространството - някакъв вход бе запечатан с каменни блокове, които бяха здраво циментирани. От лявата му страна имаше друга стена с направен в нея отвор. Пъхнах глава в него. Оттам се откри още един тунел, но около метър по-нататък и той се оказа запечатан с отломки. Ударих с крак покрития с отломки под и странният екот ми показа, че има още един, по-дълбок тунел, който минава под мен. В сака си винаги нося лопатка, но сега не беше моментът да започвам разкопки.

Въпреки това я извадих и няколко пъти ударих по зидарията на запушения вход, като в същото време виках с пълно гърло. Не чух нищо, но се оказа, че Робърт Темпъл ме е чувал. Стоях от другата страна на зазиданата част от стената, покрай която бяхме минали на влизане, преди главният тунел да завие надясно.

Като че ли първоначално този тунел също е имал вход към „светилището“ или „храма“ дълбоко под земята, осигурявайки маршрут, разположен по-високо от другия тунел и заобикалящ изкуствения водоем отдолу. Вече започвах да разгадавам логиката на мястото: тази странна конструкция наистина беше, както подозираше Робърт Темпъл, място, където хората идваха, за да бъдат посветени в божествените тайни на отвъдното. Тези посветени, както се наричаха, можеха да влязат, да поемат по дясното разклонение - което винаги се препоръчва в древните текстове - и да преминат с лодки по изкуствената река, за да стигнат до вътрешното светилище, което служеше като вход или като портал към отвъдното, което те търсеха, и към царството на боговете. За да се върнат, посветените трябваше да прекосят обратно реката. А междувременно алтернативният тунел осигуряваше на жреците на това място пряк достъп до светилището, където да чакат пристигането на посветените.

Всичко това до голяма степен ми напомняше за посещенията в отвъдното, описани от класическите автори. Те започваха с разкази за това как посетителите в подземното царство биват откарвани с лодки по река Стикс от безмълвния лодкар Харон. После, след влизането в свещеното царство, пътешественикът посещава според описанието на Вергилий „прелестни места, зелени морави, където душата си отдъхва насред благословените горички“.

Върнах се до сака си с фотоапаратите и с известна трудност поради теснотията извадих един от любимите си апарати „Лайка“, няколко обектива и една светкавица и започнах подробно да снимам всичко, което виждах. Поради дългия си опит с превратностите на едно проучване аз винаги действам така, сякаш няма да имам възможност да се върна повече. Ръководният принцип е „да ти е в кърпа вързано“ и наистина е полезен принцип. А в този конкретен случай се оказа много далновиден.

Около час по-късно се върнах обратно по тунела и намерих Джино и Пепе да ме чакат доста неспокойни. От известно време не чували, че се движа. А и не съм отговарял на повикванията им. Когато въжето се отпуснало, те го издърпали, но не ме намерили завързан за другия край. Сигурно са съобщили на властите за опасенията си, защото всеки следващ път, когато посещавах комплекса, не ми позволяваха да вляза отново в този тунел. Не го правеха открито - никой нищо не казваше, но един от двамата винаги стоеше близо до мен и когато се приближах към входа на дълбокия тесен тунел, те заставаха между мен и него. Явно бяха получили заповеди: смяташе се за твърде опасно. Така че цветните снимки, които направих първия път, засега са единствените, които съществуват.

* *

Никой не знае кой е построил тази подземна структура. Възможно е да е била изкопана от гърците още през седми век преди Христа. Все още никой не може да каже със сигурност за какво е било използвано съоръжението. Нито пък се знае защо е било запечатано и защо съществуването му се крие. Най-доброто предположение е, че Марк Випсаний Агрипа, изтъкнат римски пълководец и адмирал по времето на Август Цезар и дядо на император Нерон, по неизвестни вече причини е решил, че това място е толкова опасно, че трябва да бъде заличено от лицето на земята. Вероятно поради това той е заповядал да го запълнят с отломки някъде към 37-36 г. пр. Хр., докато наблизо се е строяла флотата му и моряците му са тренирали в езерата Аверн и Лукрин преди последната си и победна битка в Сицилианската война.

Комуто и да е била поверена задачата, той със сигурност я е изпълнил много отговорно: разрушаването на подземния комплекс изисква огромно усилие - по преценка са нужни около трийсет хиляди човекодни, - което говори за силна и дори маниакална решимост това място да бъде затворено завинаги. Ако Агрипа го е извършил, какво го е уплашило? А ако не е бил Агрипа, кой друг може да го е направил и защо?

Това е станало преди приблизително две хиляди години. Външният изход на комплекса е бил отново открит по време на археологически разкопки през 1958 г., но по онова време са проникнали съвсем малко навътре в тунела. Цялата сложност на мястото е открита едва през 1962 г., когато то е изследвано, но без да се правят разкопки, от един пенсиониран инженер-химик на име Робърт Паджет. След усилията на Паджет италианското правителство се намесва и запечатва входа, като запазва съществуването на комплекса в тайна. Никой не е влизал след това, докато двамата с Робърт Темпъл - заедно с Джино и Пепе - не се осмелихме да сторим това почти четирийсет години по-късно. Във всяко отношение мястото безмълвно бе изчезнало от археологическия хоризонт. Всеки, който пита за него, бива осведомен, че става дума за поредния безинтересен тунел, който води към извор на топла вода, построен още по римско време, за да обслужва техните минерални бани. Повечето учени губят интерес. Само Робърт Темпъл гледа сериозно на мястото.

* *

На 21 септември 1962 г. Робърт Паджет и един негов колега за пръв път влизат тук. Никой не е правил това цели две хиляди години. Какво точно е открил той, че е предизвикан такава реакция от страна на италианското правителство?

Паджет отдавна е бил заинтригуван от вероятността в областта да е имало оракул на мъртвите. Той вярва, че разказът на Вергилий за посещението на Еней в подземното царство се основава на истински опит от посещение в този известен оракул. Важното е, че Вергилий ясно дава да се разбере, че оракулът на Сибила в Куме, в чието действително съществуване няма съмнение, е различен от оракула на мъртвите, за който се смята, че е някъде край езерото Аверн, което представлява пълен с вода кратер на около километър и половина от Куме и на километър-два на север от Бая.

В „Енеида“ на Вергилий Еней посещава Сибила в Куме и я пита как да стигне до подземния свят. Тя отговаря: „Пътят надолу е лесен от Аверн“. С други думи, Вергилий твърди, че входът към подземния свят е съвсем наблизо — на километър-два, както видяхме.

Дали това е просто художествена измислица, или Вергилий е знаел от първа ръка и от собствен опит за съществуването на това място? Паджет е вярвал, че второто е вярно. Тази вероятност не може да бъде изключена, защото се знае, че Вергилий известно време е живял в региона. Паджет е сигурен, че този оракул наистина е съществувал точно както и оракулът в Куме. А и няма съмнение, че е бил прав за това: когато Ханибал плячкосва областта през 209 г. пр. Хр., той много държи да принесе жертвени дарове на едно важно свещено място, като има предвид оракула, за което се твърди, че е в близост до езерото Аверн. Разбира се, скептиците биха казали, че това е източникът на текста на Вергилий, затова няма нужда Вергилий някога лично да е виждал оракула.

За да докаже теорията си, Паджет се мести в Бая заедно със съпругата си през 1960 г. Заедно с Кийт Джоунс, негов приятел и археолог ентусиаст, служил в американския флот в базата на НАТО в Неапол, той се захваща с методично проучване, твърдо решен да открие останките от оракула.

Двамата започват да търсят в древното гръцко селище Куме, което се намира приблизително на три километра от Бая. Изследват цялото множество тунели и пещери в областта, включително мястото на известния оракул на Сибила, което е открито отново през 1932 г. и е подложено на разкопки. Само че двамата не успяват да намерят нищо, което да прилича на оракул на мъртвите.

Паджет и Джоунс насочват вниманието си към езерото Аверн, където според много традиции се намира оракулът. Откриват значителни останки от корабостроителниците и военните съоръжения на Агрипа, включително и два големи тунела. Единият от тях е дълъг около километър и половина, широк е три метра и води под земята от езерото Аверн чак до Куме. Двамата изследователи отново проучват всички тунели и пещери, но пак не откриват нищо, което да подкрепя идеята за съществуването на оракул на мъртвите. Така че отново се преместват.

По крайбрежието на около три километра южно от езерото Аверн се намира древният град Бая, голяма част от който в момента е под водата поради нестабилната геология на региона. Някога това е бил много важен римски град. Римският историк и географ Страбон - починал около 24 г. сл. Хр., няколко години преди кръщението на Исус - описва Бая и горещите извори тук като „модно място с лековита вода“. Градът е изискан морски курорт, където римският елит прекарва почивката си. Освен това тук императорът и другите патриции поддържат големи вили, чиито руини все още се виждат по склоновете на възвишенията или под водата, защото сушата е пропаднала и повечето останки днес се намират под вода и се простират на около километър и половина край залива Поцуоли и могат да бъдат разгледани от лодка със стъклено дъно. По склоновете на Бая сред останките от горещи минерални бани се намират развалините на три храма: на Диана, на Меркурий и на Венера. Съвременният град Бая е само малко рибарско пристанище, а в центъра му има хубави ресторантчета — дискретни местенца, където италианските бизнесмени обичат да водят красивите си придружителки на обяд.

Разкопките на руините от Бая по хълмовете, проведени в периода 1956-1958 г., разкриват комплекс от римски бани, но всичко е в хаос поради множеството усилия за възстановяването на постройките вероятно след щетите, нанесени им от честите земетресения в района. Всъщност едно силно земетресение от 63 г. сл. Хр. причинява огромни свлачища, които заравят много от първоначалните постройки.

Паджет и Джоунс започват да претърсват всички тунели в областта, както са направили в Куме и в Аверн. Смятат, че досега са влезли поне в сто тунела по време на работата си. Вниманието им привлича една конкретна част от мястото: платформа, върху която се намират останките от древен гръцки храм, който се датира поне към пети век преди Христа. Под тази платформа има множество тунели и подземни зали.

Паджет стига до извода, че е намерил жилищата на жреците от оракула на мъртвите, които според Ефор никога не са виждали светлината, а са се придвижвали през подземни тунели. Директорът на обекта в Бая казва на Паджет и на Джоунс, че под самия храм има друг тунел, който не са виждали. Той твърди, че долният тунел е опасен заради „зловонния“ си въздух. Хората, които го разкопали, се придвижили съвсем малко напред, преди да се оттеглят. Всъщност Паджет докладва: „Инспекторът по старините е издал нареждане никой да не рискува да продължава с разкопките“. Решават да оставят този тунел за последно.

Междувременно претърсват всички останали тунели. В един от тях се налага да пълзят петдесет метра, преди да разберат, че няма къде да се обърнат. В крайна сметка се налага да се върнат по същия път. Накрая отиват да разгледат тунела, който се смята за опасен. Доброволец от групата на Паджет е привързан с осемметрово въже. Процедурата е чисто военна: „Смятахме той да напредва, докато въжето свърши. Ако се справеше, щяхме да сметнем, че въздухът е добър... ако припаднеше, се надявахме да успеем благополучно да го издърпаме обратно“. Човекът не припада.

Паджет и Джоунс решават лично да влязат в тунела и да го изследват. Внимателно минават през входа:

По праха по пода се забелязваха следи от копачите, които са влизали в тунела през 1958 г. Те свършваха... и пред себе си видяхме чистия и непокътнат прах на пода да се стеле пред нас в тъмнината на тунела.

Колкото повече напредват, толкова повече расте страхът им и след сто и двайсет метра при непрекъснато покачваща се температура двамата решават, че са направили достатъчно, и бързо се връщат на повърхността и на свеж въздух. Договарят се да не осведомяват италианските власти за стореното, защото те все още са убедени, че обектът е пълен с опасни отровни газове.

Малко след това Паджет и Джоунс влизат в тунела отново и този път се спускат на сто и седемдесет метра, докато не биват спрени от подземно водохранилище. Струва им се, че това е краят на тунела. В тунела е изключително влажно и горещо и изследователите се оплакват от липсата на кислород. Могат да останат на брега на водоема едва петнайсетина минути, затова правят много цветни диапозитивни снимки, които по-късно да прожектират на екран и да проучват. Точно на екрана откриват съществуването на плоча, вградена в покрива над водоема.

Когато се връщат следващия път, натискат плочата. Тя поддава. Успяват да я плъзнат встрани достатъчно, за да може Кийт Джоунс да се промуши през тесния отвор. От другата страна Джоунс се озовава в тунел, който стръмно върви нагоре. Той води точно до запечатания вход на подземното „светилище“, което, както впоследствие изчисляват, се намира на сто и осемдесет метра от повърхността на скалата и на четирийсет метра под повърхността на земята горе. Двамата са влезли в най-загадъчния подземен комплекс, който ще изследват в най-големи подробности.

Паджет съобщава, че температурата в тунела е четирийсет и осем градуса, а на водата - трийсет градуса. През май 1965 г. водолазът от американската армия полковник Дейвид Луис и неговият син изследват водоема. Двамата заедно откриват, че в другия край на водоема, дълъг около двайсет и четири метра, има площадка, осигуряваща достъп до тунел, който води право към подземното светилище. Почти девет метра по-надълбоко Луис открива две изкуствено издълбани камери, в които има много горещи извори с температура на водата в тях четирийсет и осем градуса. Още по-нататък водата става толкова гореща, че се налага той да се откаже от по-нататъшни проучвания. Оттогава температурата поне в достъпната част от водоема значително е спаднала. Когато ние изследвахме мястото, установихме, че сега температурата на водата е трийсет градуса, а в самия тунел е с един градус по-ниска.

Оказва се, че Робърт Паджет и Робърт Темпъл са имали много общи интереси. През 1984 г. Робърт Темпъл пише очарователната книга Беседи с вечността, където изследва оракулите и пророчествата в древния свят. В книгата си той споменава този любопитен подземен комплекс в Бая и го описва. Купих книгата, когато излезе, и бях очарован от изключителната природа на това място. Очарованието не ме е напуснало и до ден днешен. Порази ме най-вече прецизността на разкритите строителни работи: дългият входен тунел е ориентиран право към точката на изгрева по време на лятното слънцестоене, а подземното светилище е ориентирано към точката на залеза в същия ден.

И друга дълбока загадка е поставена от тези описания: откъде строителите са знаели за съществуването на подземна река или на водоем на сто и осемдесет метра надолу по тунела и на четирийсет метра под повърхността на възвишението? Както е отбелязано:

Няма следи от проучване или от случайни проходи, нито пък от неуспешни опити за влизане. Твърдата туфена скала, в която е издълбано това, няма естествени пукнатини, тунели или канали, които да осигуряват достъп на изследователите или естествено възникнали водоизточници.

Когато го питат за тази особеност, Робърт Паджет си позволява единствено непроницаемото обяснение, че „има няколко инженерни проблема, които изискват известно обсъждане“. Дълбоко заинтригуван, реших някога да хвърля един поглед на това място.

* *

После се запознах с Робърт и с Оливия Темпъл в едно такси в Кайро през 1998 г. Бяхме с група писатели на обиколка из Египет, организирана от нашия приятел и колега Робърт Бовал, който заедно с Греъм Ханкок е автор на книгата Пазителят на битието, задълбочено проучваща египетските загадки. Щяхме да изнасяме няколко беседи пред тази група.

Първият ми въпрос към Темпъл гласеше: „Как мога да отида и да разгледам онова странно подземно светилище, за което писахте?“. Той се зарадва, че съм чел неговата книга, излязла четиринайсет години преди това, но също така изглеждаше и смутен. Обясни ми, че дори самият той не е влизал вътре, тъй като тунелите са запечатани с камъни и отломки от италианските власти през 70-те години на двайсети век. Не пускали никого да влезе. „Обаче - каза Темпъл - аз се опитвам да си издействам разрешение от тях за повторното отваряне на обекта“. Полагаше усилия от почти двайсет години, но безуспешно. Дори от Британското училище в Рим му бе съобщено, че тунелът е „абсолютно недостъпен по свързани с безопасността причини“, а италианските власти го бяха осведомили, че проходите са пълни с „отровен газ“.

* *

Три години по-късно, през 2001 г., Робърт Темпъл, с когото се виждах често след запознанството ни, ми позвъни с вълнуващата новина: италианските власти бяха дали разрешение за повторно влизане в комплекса в Бая. Попита ме дали искам да го придружа и да използвам опита си като фотограф, за да направим подробен архив на мястото. Замислих се само за част от секундата, преди да се съглася. Същата година през май аз и съпругата ми Джейн пътувахме заедно с Робърт и със съпругата му Оливия до Неапол, където наехме кола и стигнахме до Бая. Бяхме организирали наемането на апартамент на кея за целия си престой.

В следобеда на първото ни влизане в обекта след обилен обяд двамата с Робърт работехме дълбоко във вътрешността на комплекса, търсейки следи от врати в тунела, когато чухме ехо от гласове - от женски гласове. Дали древният оракул отново бе оживял, запитахме се? Оказа се, че това са съпругите ни, които смело си проправят път през тунела към водоема. За две жени със силна клаустрофобия това си беше същински подвиг. Явно никой не искаше да пропусне откритията от деня. Сега всички споделяме спомена за това как стояхме в началото на реката, водеща към „подземния свят“.

През този ден успяхме да разберем и отношението на италианските власти към обекта. Археоложката, която отговаря за мястото, д-р Паола Миниеро, смяташе, че тунелът просто е доставял гореща вода за римските минерални бани. Областта беше прочута с такива бани и множество други тунели във възвишението бяха прокарани тъкмо с тази цел. Само че тези тунели бяха простовати и груби, а нашите бяха прави и гладко издялани. Въпреки това такава беше официалната позиция. Дадохме си сметка, че забавянето вероятно се е дължало не толкова на неохота, колкото на липса на интерес.

В опит да накараме д-р Миниеро да промени мнението си по този въпрос ние я заведохме на обекта. Тя се смая от неговата сложност и призна, че тунелът няма обичайния вид за тунелите към горещите извори. Каза, че ще си помисли какво би могло да означава всичко това. Нещо повече, от промяната в отношението ѝ ни стана ясно, че тя вече разбира причината за интереса ни.

Междувременно на двама ни с Робърт бе станало ясно, че трябва да организираме системни разкопки на обекта.

Освен това имахме усещането, че след като някой е бил достатъчно притеснен от това място, за да нареди да го напълнят с отломки, малко вероятно е хората, направили това, да са взели нещо от светилището. По-скоро са разбили или строшили намереното вътре и след това просто са покрили всичко с отломки. Извадят ли нещо навън, това би ги направило уязвими към суеверната опасност да бъдат преследвани от разгневени духове. Тази посока на разсъждение отвори пред нас възможността всички култови предмети, някога използвани тук, все още да са в обекта.

Обърнахме се към италианските власти с молба да ни разрешат да започнем разкопки и докато чакахме, изнесохме два кратки доклада на конференция за специалисти по ранните гръцки култове в Италия, която се проведе в Куме през юни 2002 г.. Докато бяхме там, заведохме неколцина специалисти, гости на конференцията, долу в тунелите, за да могат лично да видят. Те се убедиха в значението на мястото. На конференцията Робърт говори за Бая и за очевидните ѝ връзки с класическия свят на оракулите. След това аз изнесох кратка презентация, която се спираше само на вътрешната логика на архитектурните особености на мястото: исках да представя доказателства, сочещи, че това не е просто тунел за вода, а култово съоръжение, на което си струва да бъдат проведени разкопки.

Подчертах, че този тунел е прецизно, умело и умишлено прокопан и че ако е само тунел за вода, в него са хвърлени прекомерно много усилия. Основният тунел преминаваше точно изток-запад, позната посока в религиозните светилища; свършваше с подземно помещение с неизвестни размери и се свързваше с няколко сложни тунела. Твърдях, че логиката предполага пътешествие, свързано с редица особености, които съответстват на митологичните мотиви от класическата литература, описваща места за инициация и влизане в света на мъртвите. Смисълът на пътуването през този тунел като че ли бе да предизвика у извършващия пътуването някакво изживяване. В заключение отбелязах, че мястото е твърде загадъчно и че е важно да се проведат разкопки и да се опитаме да го проумеем по-добре. Ответните реакции, които получихме, ни убедиха, че сме успели да постигнем целта си, и наистина неколцина специалисти, присъстващи на конференцията, ни обещаха да ни помогнат според силите си, за да организираме разкопки и да узнаем повече.

Макар че все още нямаме разрешение от страна на италианските власти да започнем работа на обекта, ние не губим надежда: поне започнахме дискусия с тях във връзка с разходите и с времето, което ще отнемат първоначалните изкопни работи. Всъщност двамата с Робърт се надяваме не след дълго да разполагаме със средствата и с позволението. А междувременно Робърт писа за проучванията в Бая в последната си книга по темата за оракулите и пророчествата Подземният свят, издадена през 2002 г., и публикува част от снимките, които направихме в комплекса.

Остана една последна загадка: в своята Енеида Вергилий пише за подземен свят. Еней се спуска и прекосява река Стикс, но преди да влезе в „Благословените горички“, той трябва да поднесе пред портата дар от клонка имел. Еней спира на входа „и закрепва клонката на рамката пред себе си“. Това е съвсем незначителен епизод в сагата, но докато разглеждахме зазидания вход към подземното светилище в Бая, останахме смаяни от тази почти незначителна особеност. В долната дясна част на вратата имаше малка издълбана ниша с плоска основа, в която да се поставят жертвени дарове. Последиците от този факт са значителни: доказват, че написаното от Вергилий за пътешествието в подземния свят не е литературна измислица, а се основава на истинско събитие и на истинско място - подземния комплекс в Бая.

Робърт Паджет, който познаваше творбата на Вергилий и беше забелязал нишата, бе убеден, че това е точно така, и беше нарекъл подземния воден канал „Стикс“. Беше ясно, че поне част от пътешествието включва преминаване с лодка по този воден канал, защото стъпалата, които открихме в другия край на водоема, водеха към тунел, който на свой ред отвежда до подземното светилище. Робърт Темпъл, който също познава Вергилий, е съгласен.

* *

Концепцията за преминаване в света на мъртвите има дълга традиция в гръцкия свят. Най-ранните сведения за такова пътуване се появяват в прочутата книга XI на великия Омиров епос Одисея. По време на трудното си пътуване обратно към дома след войната в Троя Одисей е помолен от магьосницата Кирка да слезе в Хадес, където царува Персефона, за да потърси съвет от душата на прочут, но вече мъртъв жител на Тива. Омир описва как Одисей отплава до едно „обвито в мъгли“ място, което се нарича „Градът на вечната мъгла“, където слънчевите лъчи никога не проникват през плътно забулените небеса. Точно там Одисей слиза в света на мъртвите.

Страбон разказва за древно вярване, че „обвитото в мъгла“ страховито място, споменато от Омир, е в района на днешна Бая. Той ни осведомява, че някога това място е било „покрито с диви гори, огромни и непроходими... вдъхващи суеверен ужас“, че е било „пълно със сяра, огън и горещи извори“ — плашеща и опасна вулканична активност, която в крайна сметка зависи от същите тектонични сили, от които и Везувий, намиращ се на около двайсет и пет километра оттам.

Страбон разказва подробности, почерпани от по-ранния историк Ефор, живял през четвърти век преди Христа. Ефор пише за подземен оракул близо до древна Бая. Той говори за специални жреци, които са служили в оракула, живеели са под земята и никога не са се показвали на слънчева светлина, като са се придвижвали по подземни тунели, по които са превеждали хората, търсещи оракула, „построен много под повърхността на земята“. Страбон повтаря тази история, но я смята по-скоро за притча.

Някои съвременни учени смятат, че този оракул се е намирал на брега на разположеното наблизо езеро Аверн. Други признават значението на оракула, но съзнават липсата на прецизност в по-ранните извори и признават, че най-вероятно споменаванията на Аверн насочват към древна Бая. Но тези, които наистина са влизали в тунелите и са видели доказателствата с очите си, нямат почти никакви съмнения. Този голям подземен център в древна Бая, ръководен от жреци, които никога не са виждали слънчева светлина — ако може да се вярва на Ефор, — е бил прочут оракул на мъртвите. В района няма други кандидати.

* *

Оракулите, които са били широко разпространени в древния свят, са били места, където царе и водачи са ходели, за да получават напътствия за политиката си. Те са били и места, където всеки - или поне всеки, който може да плати дължимите такси - може да дойде да потърси отговор на въпроси, свързани с важни решения, които му предстои да вземе. Само че някои от тези оракулски центрове са специални - тези, които са си спечелили слава като „оракули на мъртвите“.

Има четири основни центъра, където се насърчава общуването с мъртвите: този, който обсъждаме тук, в древна Бая, наричан понякога и Аверн, в северозападната част на залива край Непал в Италия; втори на река Ахерон близо до древна Ефира в Теспротия, Северозападна Гърция; трети в Хераклея в Пот, Северна Турция, на брега на Черно море; и последният е в Тайнарон в Лакония, на най-южната точка от гръцката суша. Няма следи от последните две места; руините на Ахерон са разкопани в края на 50-те години на двайсети век, след като са били открити под християнска църква, построена на същото място. Но дори и при това положение тези руини са спорни; някои твърдят, че става дума за останките от укрепена ферма и че тепърва предстои да бъде открит оракулът на мъртвите, ако изобщо днес е останало нещо от него. С други думи, в момента Бая - ако разпознаването е правилно — е единственото място на мъртвите, оцеляло от древността, и дори само това му придава огромно значение.

Макар всички оракулски центрове в древния свят да са загадъчни, в оракулите на мъртвите има нещо специално: те са места за влизане в подземния свят и за среща с боговете. Поради тази причина поне в някои би трябвало да са се правели и инициации — посвещавания в тайните на онова, което наричаме „отвъдното“.

В книгата си Древна философия, мистерия и магия д-р Питър Кингсли изтъква, че много ранни концепции за пътуване в отвъдното са оцелели в неграмотните общества с помощта на шаманите, които непрекъснато учат, че не е възможно да се стигне до „рая“, без първо да се иде в „ада“, и че тези древни пътувания в света на боговете започват със слизане в пъкъла посредством „смърт“, след която търсещият пристига на място, което му дава непосредствен достъп и до горния, и до долния свят. Виждаме това в текста от гръцкия автор от втори век, живял в Рим, Луций Апулей. Прочуто е неговото енигматично описание на инициацията му в култа към Изида:

Доближих се до границата на смъртта, стъпих върху прага на Персефона, пропътувах из всички стихии и се върнах, видях слънцето в полунощ, искрящо в бяла светлина, приближих се към боговете от горния и от долния свят и им се преклоних от съвсем близо.

Макар да е трудно да се отрече, че има нещо общо между оракулите на мъртвите и инициацията, нямаме конкретни доказателства за подобна връзка. Много показателен в това отношение е фактът, че оракулът на мъртвите в Бая и оракулският център на Аполон в Кларос, близо до Колофон в Турция, имат много прилики; освен това съществуват убедителни доказателства, че оракулът в Кларос също е бил смятан за място за инициация. Няма нужда да предполагаме наличието на много драматични пособия и шумове; достатъчно е, че търсещият слиза в Хадес — гръцкото название на света на мъртвите, на отвъдното, - среща се с боговете и след това бива посветен в техните тайни, в тайните на божественото точно като Апулей.

За древните гърци инициацията и смъртта са тясно свързани. Това е заложено и в езика им: телос означава край, съвършенство, завършване. Неговата форма за множествено число телеа „е обичайната дума за инициаторните обреди, които водят до постигането на пълнота, но в същото време включват прекратяване или смърт“. Думата в много разновидности се открива във всички инициаторни обреди: телеин означава „инициирам“; телестерион е залата, в която се провежда инициацията; телестес е жрецът, извършващ инициацията; телете е самата церемония и накрая телоуменои са хората, които са инициирани, посветените.

Когато гръцкият философ Сократ е осъден на смърт, защото не е уважавал атинските богове, поискали от него да се самоубие, като пие отрова. В своя Федон Платон записва разговорите на Сократ в деня на смъртта му - запис, който не би трябвало да се счита за журналистически репортаж, а по-скоро за въображаем диалог, основаващ се на онова, което Платон е знаел за Сократ и за неговите вярвания.

Естествено разговорът се насочва към смъртта и към отношението на философа към нея. Поставяйки думите в устата на Сократ, Платон обяснява, че макар повечето читатели да не знаят за това, онези, които следват философията правилно, „не практикуват нищо друго, освен да умират и да са мъртви“. Малко след това той подчертава, че истинското занимание на философите е да позволят на душата да се освободи от тялото и да се понесе свободна. „Тогава наистина - казва Сократ - тези, които практикуват философия правилно, култивират умирането“.

Едно описание, приписвано на Темистий (но вероятно принадлежащо на Плутарх), от неговия трактат „За душата“ разкрива тайната, че да бъдеш иницииран означава да изпиташ същото познание, каквото се получава след смъртта — само че, разбира се, след инициацията посветеният се връща на този свят.

Темистий ни осведомява, че в мига на смъртта „[душата] има същите изживявания като онези, които биват инициирани във великите мистерии“.

Подобно категорично твърдение може да бъде прието като верен израз на човек, който сам е преминал през великите мистерии. Това не е само интелектуално вярване, а нещо научено от практиката по време на такова пътуване в отвъдното.