Свитъците на Исус

Какви са били тези тайни? И в такъв случай кой и какъв е бил Исус?

Трябва отново да посетим римския свят и горчиво разделените жители на Юдея, за да зададем някои по-остри въпроси и да настояваме за някои по-ясни отговори от онези, с които сме се задоволявали досега.

Трябва да се върнем в Йерусалим.

7.

ОЦЕЛЯВАНЕ СЛЕД

РАЗПЯТИЕТО

Исус е влязъл в Йерусалим на ослица. Това ни се струва случайно сведение. По-рано, по време на пътуването си от Йерихон към Йерусалим за Пасха, Исус спира на Маслиновия хълм. Той моли двама от последователите си да отидат и да му намерят тази ослица. То е важно за него и Матей (21:4) обяснява защо: „А всичко това стана, за да се сбъдне реченото от пророка...“. За жалост голословното твърдение на Матей прикрива повече, отколкото разкрива. Трябва да се опитаме малко да го поразтворим.

Старозаветните пророци много са се интересували от месията. Те описват подробно как той ще пристигне в Йерусалим, за да вземе царството си и да освободи народа си. Описват и как ще действа той: пророк Захария (9:9) предсказва, че царят на Израил ще пристигне, ликуващ, но кротък, възседнал толкова нисше животно като ослицата. Твърди се, че Исус иска да спази това предсказание съвсем буквално. В деня на пристигането на Исус в Йерусалим се струпва тълпа, за да го гледа как влиза през градската порта и язди по пълните с хора улици, водещи към храма. От наблюдаващите се изтръгва възгласът „Осанна сину Давидову“, когато той минава покрай тях. Влизането на Исус в града бързо става публично събитие. Тълпи напълват улиците пред него. Други тълпи го следват. Според описанието в целия град цари „вълнение“. Очевидно и населението, и властите са знаели какво се случва и нещо повече, съзнавали са значението му. Обещаният освободител на Израил е пред очите им и язди из улиците на Йерусалим на път за храма, където, доколкото им е известно - или поне така очакват, - ще поеме контрола.

За да знаят за събитието, тълпите би трябвало да са осведомени предварително, но в Новия завет не пише нищо за начина, по който може да е станало това. Там възторженият прием от страна на хората е описан така, че да го помислим за спонтанен, но ние сме сигурни, че пристигането на Исус вече е било оповестено и че възторженият прием е бил насърчаван.

Лек намек за такова планиране се появява в Евангелие от Йоан (11:56-57). Той пише, че много хора са дошли в Йерусалим за Пасха и „диреха Исус“, питайки се дали той ще отиде в храма на Пасха, защото всички знаят, че първосвещениците са издали заповед да бъде заловен. Явно вече са го възприемали като заплаха за официалната Църква. По-нататък Йоан разкрива (12:12-13), че в деня, когато жителите на града „чуха, че Исус иде в Йерусалим“, те вземат палмови клонки и излизат да го посрещнат. Със сигурност са го очаквали — очаквали са и неприятности.

Заедно с растящата тълпа подире си Исус продължава към храма, където по време на добре известна случка той изхвърля навън лихварите. Това действие демонстрира друга отличителна особеност на царя Израилев, мешиха, споменат от древните пророци: „Исая (56:7) говори за храма като за „молитвен дом“, а Йеремия (7:11) се провиква с Божиите думи: „Не обърна ли се във вашите очи на разбойнически вертеп тоя дом, над който е призовано Моето име?“. Това пророчество също е явно цитирано в разказа на Матей (21:13). Няма как да избягаме от това: Исус влиза в Йерусалим съвсем предумишлено, задвижва всички необходими лостове, за да се представи като избрания месия на Израил, помазания цар, чието идване е предсказано от пророците.

Той го е знаел. Бил е отворен за това.

Но всички месии по дефиниция са били помазвани. В такъв случай кога е бил помазан Исус? В евангелията от Матей, от Марко и от Лука не се споменава за никакво помазване преди влизането на Исус в Йерусалим, затова според тях излиза, че във формалния смисъл на думата той не е бил месия в онзи момент. Според техния разказ по-скоро излиза, че той е възнамерявал да наложи докрай претенцията си, поради което се е нуждаел от публично признаване и подкрепа.

След като Исус прогонва лихварите от храма, според разказа слепите и хромите се доближават до него и го молят за изцеление, а децата подемат възгласа: „Осанна сину Да- видову“. Това е третият случай, когато той изпълнява традиционните изисквания за месианско водачество - изцеление на недъгавите и приветствие от страна на децата („из устата на младенци и кърмачета ти си стъкмил похвала“ [Пс. 8:2] и „защото премъдростта отвори на неми устата и направи разбрани детските езици“ [Прем. 10:21]). Матей (21:16) описва как самият Исус се позовава на тези текстове, когато му отправят предизвикателство. После, след като за трети път демонстрира каква е отредената му роля, Исус напуска Йерусалим и се отправя към Витания, за да пренощува.

На сутринта се връща в Йерусалим. Този път започва да проповядва в храма, разказва притчи на тълпата, събрала се да го слуша, и така предизвиква раздразнението на враждебните свещеници, решени да следят действията му. Точно през този втори ден се случва важно събитие, пряко свързано с жизненоважен проблем за Юдея: проблема с плащането на данъците на кесаря.

Исус познава добре реалността на политическата ситуация в Юдея под управлението на римляните. По-късните автори на евангелия също знаят колко деликатен е този проблем. Според разказа на Матей (22:17) фарисеите и иродианите - и двете групи са поддръжници на проримската върхушка - се доближават до Исус и го питат направо и простичко: „Позволено ли е да се дава данък кесарю?“.

Това, нека бъде пределно ясно, е изключително натоварен със смисъл въпрос. В контекста на времето той е фундаментален и дори взривоопасен. Тъкмо проблемът с данъците и отказът да се плащат предизвиква първото въстание срещу римляните през 6 г. сл. Хр., предвождано от Юда от Галилея. Това въстание поставя началото на продължило половин век кръвопролитие. За зилотите - и за мнозина не толкова всеотдайни евреи - данъкът е символ на всичко нередно в Рим. Можем да сме сигурни, че евреите са знаели какви са последиците от отговора - а същото важи и за по-късните читатели на разказите в евангелията. Исус е трябвало да действа много внимателно, защото какъвто и отговор да даде, това ще му навлече неприятности с едната или с другата фракция. Ако отговори утвърдително, това би му навлякло неприятности със зилотите, ако отговори отрицателно, това би му навлякло порицание от страна на римляните и на техните поддръжници сред свещеничеството.

И какво прави Исус? Всички знаем отговора. Той иска да му дадат една монета. Дават му римски динарий. Исус поглежда монетата и пита: „...чий е този образ и надпис? Отговарят Му: на кесаря. Тогава им каза: Отдайте прочее кесаревото кесарю, а Божието Богу“ (Матей 22:19-22).

В онзи момент и на онова място това не е просто умен и съобразителен отговор - юдейският еквивалент на съвременната хаплива забележка, - а възмутително и провокативно предизвикателство към зилотите.

Представете си проблема: зилотите, които са насочили цялото си внимание към отхвърлянето или разрушаването на римската власт над Юдея, са организирали династичен брак между Йосиф, човек от царското коляно на Давид, и Мария от свещеническото коляно на Аарон, за да имат дете, Исус, Спасителя на Израил, който е едновременно пълноправен цар и първосвещеник.

Исус е възпитан, за да изпълни тази роля; той влиза в Йерусалим като месия, действа в съответствие с всички пророчества, прави всичко, което се очаква от него, до този критичен момент. До този момент зилотите вероятно са били много доволни от развитието на събитията. Но тогава с един неочакван ход техният месия рязко променя посоката: „Платете данъка - казва той. - Той не означава нищо“. Защото истинското му царство, както често подчертава, не е на този свят.

Зилотите, поддръжници на Исус, сигурно са побеснели от ярост и са останали безмълвни при този внезапен и публичен обрат на събитията. Техният старателно създаден месия ги е отхвърлил - предал ги е. Затова в пристъп на гняв те също ще го отхвърлят.

След този втори ден в храма Исус отново се връща във Витания, за да пренощува; според Евангелие от Матея (26:6) Пасха е след два дни, а Исус отсяда в къщата на „Симон Прокажени“. Но според Евангелие от Йоана (11:1—2, 12:3) той е отседнал в дома на Мария, Марта и Лазар. Едно от тези евангелия греши, това поне е ясно, но в която и къща да е отседнал Исус, там се е случило невероятно събитие: Исус е бил помазан. Това ли е неговото признание като месията на Израил? Така изглежда.

Евангелие от Матея (26:7) описва „една жена“, която възлива върху главата на Исус „драгоценно миро“ от „алабастрен съд“ - много скъпа вещ по онова време. Мирото и съдът не са нещо, което би се въргаляло в къщата на селянин земеделец или на занаятчия. Цялата случка намеква за смътен източник на богатство зад хората, близки до Исус. Марко (14:3) споменава същата случка и добавя, че скъпото мазило е било от нард - една от подправките, използвани в храмовия тамян. Йоан (11:2) както винаги е източник на интересни подробности, назовава името на жената: тя е Мария от Витания, сестрата на Лазар.

Повечето съвременни читатели на евангелията не знаят много за политиката и за обичаите на онова време, затова за тях въпросното помазване вероятно е някак случайно, проява на уважение или както твърдят някои църковни коментатори, по-пищен ритуал за посрещане на почетен гост. Възможно е, но в подобен контекст такова обяснение не е убедително. За хората от първи век последиците от това действие биха били безпогрешно ясни: това е царско помазване. По традиция свещениците и царете на Израил са били помазвани със скъпо масло: при царете то е било възливано около главата като символичен венец, докато върху главата на свещеника е бил полаган диагонален кръст.

Нещо повече, трябва да отбележим, че според Матей веднага след това възливане Юда незабавно донася на „първосвещениците“, за да уреди предателството на Исус. Това събитие е толкова подозрително близо във времето до помазването, че трябва да обмислим възможна пряка връзка между тях. Такова действие от страна на жена, явно близка на Исус, очевидно е предизвикало тревогата на властите. Сега трябва ясно да изтъкнем къде евангелието е неясно: Матей, макар и колебливо, подсказва, че Исус е бил признат и провъзгласен в ролята си на месия.

Любопитно е, че през 1988 г. малка кана, съдържаща загадъчна течност, която така и не е била разпозната, датираща от времето на Ирод, обвита за защита с палмови влакна, е била намерена близо до Кумран до Мъртво море. Археолозите смятат, че е възможно това да е балсамово олио, с което областта е била известна в древността и което освен това е било скъпо - два пъти теглото си в сребро, - и е било използвано за царско помазване. Тази кана може да е била скрита някъде до Йерусалим или пък да е била използвана в самия Кумран за помазване на „алтернативен“ първосвещеник: храмовият свитък дава ясно да се разбере, че общността в Кумран е поддържала силен интерес към храма, защото целият свитък описва в най-малки подробности правилната процедура, която трябва да бъде следвана на това свято място.

Само че начинът на помазването изважда на преден план друга загадка - сякаш вече около Исус няма достатъчно загадки. Човек би очаквал подобна церемония да бъде извършена от група висши представители на властта, вероятно свещеници, вероятно представители на Синедриона на зилотите, независимо дали на „официалния“ или на „алтернативния“ — ако след инцидента с динария все още е останал зил от, който би разговарял с Исус.

Обаче такъв човек не присъства. Според разказа на Матей Исус просто е бил помазан от „една жена“ - чиято самоличност Евангелие от Йоан (12:3) определя като Мария от Витания — и събитието се е състояло в дома, който тя е деляла със сестра си и с брат си Лазар, който неотдавна е бил „възкресен от мъртвите“. В историята на царските или на свещеническите утвърждавания от страна на доминирани от мъже организации това е безпрецедентен случай: церемония по помазването, извършена от жена? Една жена да утвърждава и да провъзгласява Исус за месия? Какъв точно е бил ритуалът, който е оставил своята кратка и вероятно объркана следа в евангелията, подобно на закрита от тъмни облаци комета?

Това събитие остава необяснено и до ден днешен, само че не може да бъде пренебрегнато. То има такова значение за християнското движение и познанието за него е толкова широко разпространено, че по-късно не е можело да бъде извадено от летописите. То продължава да бъде включено в спомените, които са се съхранили, за да бъдат вписани в нашите евангелия. Значимостта му е понижена и то е изопачено, но поне е съхранено, макар необяснено и тайнствено. Нещо повече, любопитно е, че една жена, Мария от Витания, изпълнява тази роля, а не жената, която е много по-известна в кръга от учениците му: Мария Магдалина. Освен ако, разбира се, двете не са едно и също лице, освен ако Мария от Витания всъщност не е Мария Магдалина.

Разлика между двете като че ли се прави в Новия завет, но със сигурност съществува традиция, която събира двете личности, традиция, въведена във вярата през пети век от папа Григорий I. Липсват обаче свидетелства и това отъждествяване вече не се поддържа от Ватикана. Все пак, както ще видим, въпросът не приключва тук.

Една много интересна - и убедителна - гледна точка е публикувана от Маргарет Старбърд в труда ѝ от 1993 г. „Жената с алабастровия съд“. Както установихме, всички важни действия на Исус през няколкото дни преди разпъването на кръста са проведени в съгласие с предсказанията в Стария завет. Дори помазването на Исус може да се разглежда като част от приветстването на еврейския месия, чието идване е предречено. Старбърд допуска, че можем да открием произхода на Мария Магдалина в едно от тези пророчества. Тя насочва към Стария завет и пророк Михей (4:8), който е писал: „А ти, куло на стадото, хълме на Сионовата щерка! при теб ще дойде и ще се върне предишното владичество, царството - при дъщерите Йерусалимски“.

Фразата „куло на стадото“ означава високо място, откъдето пастирът може да наблюдава стадото си. Тук обаче съгласно официалния ватикански превод (Йерусалимската библия) става дума за Йерусалим. „Стадо“ се отнася за верните на Бога. Допълнителното обръщение „хълме“ подсилва това обяснение, тъй като царските палати са се намирали на хълма. Отново съгласно обяснението на Йерусалимската библия „куло на стадото“ е Мигдал-едер на староеврейски, където мигдал означава „кула“, но освен това носи и значението „велик“. Старбърд допуска, много приемливо, че произходът на епитета „Магдалина“ се крие по-скоро тук, отколкото евентуално в някакъв град, който се казва Магдала. С други думи, ако това обяснение е правил- но, Мария от Витания, „Магдалина“, съпругата на месията, е била известна като „Мария Великата“.

По същия начин, по който влизането на Исус в Йерусалим е уредено така, че да съответства на твърденията на старозаветните пророци за идването на месията, Мария „Магдалина“ също ни свързва със старозаветното месианско пророчество за връщането на царската власт в Израил.

Намеквайки, разбира се, че Исус е помазан за месия от съпругата си!

По някаква причина това е в нейната власт и с нейния авторитет. Това създава за защитниците на върховенството на мъжкия апостолически авторитет в Църквата още една енигма, заради която да се тревожат. Ясно е, че авторитетът в рамките на движението на Исус не е въплътен единствено в неговите ученици мъже.

Какви са последиците? Твърди се, че тази церемония по помазването представлява свещен брак. Но това е малко вероятно: помазването не е особеност на традицията на класическите тайнства. Нито пък е особеност на религиите на Месопотамия. Освен юдейството има само една по-ранна традиция в района, при която помазването със свещено масло има значение, и това е Древен Египет. Там жреците биват освещавани чрез възливане на свещено масло върху главите им.

* *

Несъмнено Новият завет е една зле разказана история. Няма как да се отрече това. Текстовете са непоследователни, непълни, объркани и предубедени. Възможно е да декон- структивираме Новия завет до момента, в който ще остане единствено твърде предубедена и догматична християнска митология — а в такъв случай може да твърдим, че разказът за това как Исус е подкрепил плащането на данъците на кесаря е просто по-късно допълнение, за да убеди предимно гръко-римските новопокръстени в християнството, че в новата религия няма нищо политически опасно, че то никога не е било политическа заплаха за властта на Рим.

От друга страна, ако приемем, че тези разкази съдържат някои исторически факти, колкото и да са объркани, трябва да потърсим фактите, оцелели под по-късното митологично построение. Както споменахме по-рано, самите езически историци, по-конкретно Тацит и Плиний Млади, макар да дават оскъдни сведения, наистина твърдят - и по този начин потвърждават, - че еврейски месия е бил разпънат на кръст по времето, когато Пилат Понтийски е бил прокуратор на Юдея, и нещо повече, едно религиозно движение, организирано около и кръстено на този конкретен месия, е съществувало към края на първи век. Следователно трябва да признаем, че в евангелията има малко истинска история, но до каква степен? Начинът, по който ще преценим степента на истинност на евангелията, в крайна сметка зависи от гледната точка, която ще приложим към тях.

Точно тук непоследователностите в евангелията придобиват значение. Една от тях е много важна.

Споменахме, че Исус не е бил помазан два дни след влизането си в Йерусалим, когато в къщата на Витания сестрата на Лазар, Мария, го помазва с много скъпо масло от нард. Ето защо, когато Исус влиза в Йерусалим за Пасха като месия, той все още не е бил помазан. Технически погледнато, не е бил месия — това тепърва предстои.

Само че Евангелието от Йоан (12:1-3) разказва съвсем различна история. Според нея Исус е бил помазан шест дни преди Пасха, преди влизането си в Йерусалим. Така че, според Евангелие от Йоана, когато Исус влиза в Йерусалим и е възторжено посрещнат като месия, възторгът е основателен, защото той вече е получил светото помазване. Кой казва истината? Йоан или другите трима евангелисти? Не можем да кажем. Можем само да отбележим, че разказът на Йоан придава смисъл на триумфалното влизане в Йерусалим, а другите евангелия не го правят. Този разказ е по-правдоподобен и интересното е, че единствено Йоан ни разкрива самоличността на жената, извършваща помазването, като Мария, сестрата на Лазар.

* *

Трябва да се вгледаме по-внимателно в хипотезата, която излагаме тук: не е трудно да си представим, че зилотите, вбесени от факта, че Исус приема месианско помазване, а след това отхвърля всякаква политическа роля, ще се заемат с мащабна кампания по отстраняването на вредата. Те трябва да се освободят от Исус, за да може на негово място да дойде по-хрисим водач — вероятно брат му Яков, който повече хармонира с политическите аспирации на зилотите. И несъмнено след отстраняването на Исус от сцената Яков застава начело на общността от месиански евреи в Йерусалим.

Освен това не е трудно да се допусне, че зилотите са устроили капан на Исус - ако не могат да имат водач, тогава поне могат да имат мъченик. Той е знаел, че те трябва да го предадат - освен това е интересно, че човекът, записан като негов предател, Юда Искариотски, несъмнено е бил зилотски сикарий. Можем да допуснем, че за Исус той е бил предател, но за зилотите е бил патриот. Направил е каквото са искали. Посочил е Исус на въоръжената охрана, дошла да го задържи. По време на задържането си в Гетсиманската градина Исус казва (както пише в оригиналния гръцки текст): „...като на разбойник¹¹ сте излезли с ножове и колове, за да Ме хванете“ (Матея 26:55). По този начин Исус разкрива - и в случая същото прави и авторът на Евангелие от Матея, - че е познавал политическата действителност на времето.

Ако садукейското свещеничество иска да се отърве от Исус, защото го възприемат като месия и като заплаха за властта си, и ако зилотите също, но по различни причини, искат да се отърват от Исус, тогава новината за това сигурно е стигнала до Пилат. И това сведение вероятно го е поставило в много трудно положение. Пилат е официалният представител на Рим в Юдея, а основният спор на Рим с евреите е свързан с техния отказ да плащат данък на кесаря. Но ето че се появява евреин водач, който казва на народа си да плати данъка. Как може Пилат да изправи пред съда, да не говорим да осъди такъв човек, който поне привидно подкрепя политиката на Рим? Самият Пилат ще бъде обвинен в нарушаване на дълга, ако осъди такъв поддръжник.

Новият завет представя „евреите“ като крещящи за кръвта на Исус. И тази очевидна вина на евреите ги съпровожда с хилядолетия - призната е за измамлива едва от Ватикана и е извадена от писанията едва през 1960 г. Но вече би трябвало да е ясно, че не „евреите“ като цяло са призовавали за арестуването и за екзекуцията на Исус, а войнствените зилоти, които са мразели римляните и са били готови да пожертват дори един от своите, за да постигнат политическите си цели. Според представения тук сценарий Пилат вероятно се е изправил пред сериозна дилема: за да запази мира, той трябва да изправи пред съда, да осъди и да екзекутира един евреин, който подкрепя Рим, но чието съществуване предизвиква обществено безредие, разпалвано от недоволните зилоти. Пилат трябва да се опита да направи невъзможното, той отчаяно се е нуждаел от сделка.

А сделката, допускам, е била следната: той да изправи Исус пред съда и да го заклейми като политически агитатор, за да успокои зилотите, които заплашват с широко разпространени размирици. Това е последното, от което Пилат се нуждае по време на управлението си, особено след като вече е съзнавал, че губи симпатиите на властите в Рим. Но ако осъди Исус и се заеме с изпълнението на исканата присъда за разпъване на кръст, той не може да дръзне да съобщи в Рим, че Исус всъщност е умрял. Затова Пилат предприема някои стъпки, за да е сигурен, че той ще оцелее. Разговаря с член на Синедриона и приятел на Исус - заможния Йосиф от Ариматея.

Технически погледнато, как може да бъде имитирано едно разпъване на кръст? Как би могъл Исус да оцелее? Възможно ли е изобщо човек да оцелее след разпъване на кръст с каквато и да е продължителност?

Разпъването на кръст не е толкова екзекуция, колкото мъчение до смърт. Процедурата е много проста: жертвата бива вързана и провесена от хоризонталното рамо на кръста, а краката са подпрени на каменен блок в основата на кръста. Краката обикновено са привързвани към блока, макар че поне един случай, открит от археолозите, показва, че е възможно през глезените да е бил забиван по един пирон. Тежестта на провесеното тяло много затруднява дишането и може да бъде понесена само с постоянно натискане нагоре с краката и стъпалата, за да се облекчи напрежението в гръдния кош. Разбира се, в крайна сметка слабостта и изтощението надвиват над усилието човек да се изтласква нагоре. Когато това стане, тялото се превива, дишането става невъзможно и разпънатият човек умира - поради задушаване. Смята се, че процесът отнема три дни.

Като проява на милост — само наглите римляни могат да представят подобна дефиниция - краката на жертвата често биват чупени и така лишени от всякаква сила, за да поддържат тежестта на тялото. Тялото се отпуска и скоро след това жертвата умира от задушаване. Виждаме това от Новия завет. Йоан разказва, че краката на двамата зилоти, разпънати до Исус, са били счупени, но когато са се приближили, за да счупят и краката на Исус, той е бил „вече умрял“ (Йоан 19:31-33).

Ясно е, че е трудно човек да оцелее след разпъване на кръста, но не е невъзможно. Йосиф Флавий например разказва, че се е натъкнал на трима от предишните си съратници сред голяма група разпънати на кръст пленници. Той се обръща към Тит, за да моли за милост и те да бъдат свалени от кръста. Тит се съгласява и тримата мъже са свалени от кръстовете. Въпреки професионалните лекарски грижи двама от тях умират, но третият оцелява.

Възможно ли е Исус да е оцелял подобно на оцелелия от разказа на Йосиф Флавий? В исляма съществуват традиции, които твърдят това. Твърдението в Корана „Те не го разпнаха“ може да бъде преведено и като „Те не причиниха смъртта му на кръста“. Обаче Коранът е много късен текст, макар че той несъмнено е използвал по-ранни документи и традиции. Вероятно по-релевантно за нас е твърдението на Ириней от края на втори век; в едно свое оплакване от вярванията на египетския гностик Базилид той обяснява, че този еретик учи, че по време на изкачването на Голгота Исус е бил заменен и неговият заместник - Симон от Кирена, е умрял вместо Исус.

Но ако Исус е оцелял, без да бъде заменен, как може да се е случило? Хю Шонфийлд в своята книга „Пасхалният заговор“ допуска, че Исус е бил упоен на кръста, за да изглежда умрял, но може да бъде върнат в съзнание по-кьсно, когато го свалят от кръста. Това изобщо не е налудничава идея и тя се радва на симпатизиращи ѝ слушатели. Например по време на едно телевизионно предаване по Би Би Си през 2004 г., озаглавено „Умрял ли е Исус?“, Елейн Пейджълс се позовава на книгата на Шонфийлд, в която, както отбелязва тя, пише, че Исус „е бил упоен на кръста; че е бил свален доста рано и поради това е твърде вероятно да е оцелял“. В заключение тя казва: „Това със сигурност е една възможност“.

В евангелията е записан любопитен случай, който може да бъде обяснен с тази хипотеза: докато е на кръста, Исус се оплаква, че е жаден. На върха на дълга тръстика закрепват гъба, напоена с оцет, и му я подават. Само че вместо да съживи Исус, напитката на гъбата явно е предизвикала смъртта му. Това е любопитна реакция и показва, че гъбата е била напоена не с оцет, нещо, което би съживило Исус, а по-скоро с нещо, което е станало причина той да изгуби съзнание - някакво лекарство например. А в Близкия изток е имало точно такива лекарства.

Знае се, че гъба, напоена със смес от опиум и други съставки като беладона и хашиш, служи като добър анестетик. Такива гъби са били киснати в сместа, а след това са били изсушавани, за да бъдат съхранени или пренесени другаде. Когато е необходимо някой да изпадне в безсъзнание - например за хирургична операция, — гъбата се потапя във вода, за да се активират съставките, и след това се поставя на устата и на носа на човека, който скоро след това изпада в безсъзнание. Предвид описанието на събитията на кръста и бързата наглед „смърт“ на Исус правдоподобно е да допуснем, че такава употреба на напоена с опиати гъба е била причината. Независимо колко внимателно е било поставено едно разпъване на кръст (така че Исус да оцелее), няма начин да се предвиди въздействието, което може да окаже върху него шокът. В крайна сметка разпъването е травмиращо събитие — и физически, и психически. Ако той е в безсъзнание, това би намалило ефекта от травмата и така биха се увеличили шансовете му да оцелее, затова опиатът би помогнал и в това отношение.

Още някои неща будят учудване: в Евангелие от Йоана се споменава, че гърдите на Исус са били прободени с копие и че отвътре е бликнала кръв. Ако приемем това твърдение за чиста монета, можем да заключим две неща от това наблюдение: първо, че копието не е пронизало мозъка или сърцето и поради това не е нужно непосредствено да е застрашило живота му. И второ, че рукналата кръв е признак за това, че Исус е все още жив.

В такъв случай остава само Исус да бъде свален от кръста, привидно безжизнен, но всъщност в безсъзнание, и да бъде отнесен в частна гробница, където ще бъдат използвани лекарства, за да бъде върнат в съзнание. Значи в такъв случай трябва бързо да го махнат от сцената. И точно това е описано в евангелията: Лука (23:53) и Марко (15:46) разказват, че Исус е бил положен в нова гробница, разположена наблизо. Матей (27:6) добавя, че гробницата е била собственост на богатия и влиятелен Йосиф от Ариматея. Йоан (19:41—42), който обикновено ни дава толкова допълнителни подробности, добавя, че около гробницата е имало градина, което ще рече, че мястото е било частна собственост, вероятно също на Йосиф от Ариматея.

Йоан също подчертава, че Исус е бил свален бързо от кръста и е бил отнесен в тази нова гробница. След това в едно много любопитно допълнение той твърди, че Йосиф от Ариматея и неговият съратник Никодим отиват в гробницата нощем и носят със себе си голямо количество билки: смирна и алое (Йоан 19:39). Вярно е, че те могат да бъдат използвани просто като благовония, но е възможно да има и друго също толкова достоверно обяснение. И двете вещества имат медицинско приложение — и най-вече смирната, която се използва като кръвоспиращо средство. Не е известно нито едно от двете вещества да играе роля при балсамирането на мъртви тела. Марко (16:1) и Лука (23:56) също косвено засягат тази тема, като добавят към своя разказ за гробницата, че жените - Мария Магдалина и Мария, „майката на Яков“ - донасят благовония и мазила, когато идват в гробницата след края на шабат.

Любопитно е и това, че Исус се оказва разпънат близо до градина и до гробница, като поне последната е била собственост на Йосиф от Ариматея. Всичко това е най-малкото доста удобно. Възможно ли е и разпъването на кръста да е било частно? Вероятно за да бъдат контролирани свидетелите на случващото се, Лука (23:44) ни осведомява, че наблюдаващата тълпа е стояла на разстояние. Вероятно хората са били държани на разстояние? Всъщност описанието на събитията на Голгота намеква, че мястото на разпъването на кръста всъщност е долината на Кедрон, където и до ден днешен има много изсечени в скалата гробници. Там се намира и Гетсиманската градина, която спокойно може да се окаже частната градина, свързана с Исус, ако не и същата тази, която той е познавал.

Но има и още нещо странно, което трябва да отбележим: в Евангелие от Марко се описва как Йосиф от Ариматея отива при Пилат и моли да му даде тялото на Исус. Пилат пита дали Исус е мъртъв и е учуден, когато му казват, че това е така, защото кончината му се струва твърде бързо настъпила. Но тъй като Исус е мъртъв, Пилат позволява на Йосиф да свали тялото. Ако погледнем в оригиналния гръцки текст, ще видим, че тук се отбелязва нещо много важно: когато Йосиф пита Пилат за тялото на Исус, използваната дума за „тяло“ е сома. На гръцки това означава живо тяло. Когато Пилат позволява на Йосиф да свали тялото от кръста, употребената дума за „тяло“ е птома (Марко 15:43— 45). Това означава повалено тяло, труп или скелет. С други думи, гръцкият текст на Евангелието от Марко дава ясно да се разбере, че докато Йосиф е молел за живото тяло на Исус, Пилат му дава нещо, което според него е труп. Оцеляването на Исус е разкрито точно тук, в действителния разказ на евангелието.

Ако авторът на евангелието е искал да скрие този факт, би било лесно просто да използва една и съща дума и в двата случая - да накара и Йосиф, и Пилат да говорят за птома, за трупа. Само че авторът е предпочел да не бъде последователен. Възможно ли е това да се дължи на факта, че според него това е било прекалено добре известен факт, за да му се размине евентуална манипулация? Тя трябва да почака до превода на Новия завет от гръцки на латински: в латинската Библия, Вулгата, думата „корпус“ е използвана и от Пилат, и от Йосиф от Ариматея, а тя просто означава както „тяло“, така и „труп“. Скриването на тайната за разпъването на кръста вече е напълно завършено.

И отново е нужна съвсем лека промяна на гледната точка, съвсем леко отместване встрани, за да може разпятието да бъде видяно по нов начин. Тоест да се види как е напълно възможно Исус да е оцелял.

* *

„Моето царство не е от тоя свят“, казва Исус на Пилат Понтийски по време на разпита (Йоан 18:36). Исус обяснява: „ако беше царството Ми от тоя свят, Моите слуги щяха да се борят, за да не бъда предаден на иудеите“. Това е още едно изявление, като съвета да бъдат платени данъците, което със сигурност би разгневило закостенелите зилоти.

Но какво всъщност означава това твърдение? И което е още по-любопитно, откъде той е усвоил този подход, толкова различен от подхода на неговите политически активни съвременници и съратници?

Исус не може да е усвоил уменията си в Галилея, защото тя е люлката на зилотите. Те биха контролирали подготовката и познанията му, особено предвид съдбата, която са му подготвили. А дори и ако по някаква причина той въпреки всичко е възприел такава мистична гледна точка и политически подход, който удовлетворява римските изисквания, тогава неговите учители зилоти са щели да разберат за промянатаjia намеренията му и са щели да му попречат да влезе в Йерусалим като очаквания месия.

Всичко това подсказва, че Исус е действал по собствен план - план, който не само включва неговото помазване като месия от жена, която му е близка, но и позволява зилотите да не заподозрат истината, докато вече не е твърде късно. Трябва да заключим, че Исус е усвоил уменията си другаде.

Едно подсказване откриваме в прелюбопитно твърдение на Исус, за което разказва едно от евангелията. Той казва: „затова кога твоето око бъде чисто, и цялото ти тяло ще бъде светло“ (Лука 11:34).

Това е чист мистицизъм, какъвто не се открива на други места в Новия завет. Няма го и в ученията на зилотите, които откриваме изразени в Свитъците от Мъртво море. Това е уникално в юдейски контекст. Принудени сме да стигнем до извода, че Исус е бил иницииран някъде другаде. Той е преживявал Божествената светлина, за която говорят мистиците от всички времена.

Трябва да разберем това твърдение по-пълноценно, защото то е от огромно значение. То е центърът, около който се върти истината за Исус. Ако разберем това твърдение, тогава ще разберем Исус; ще разберем защо той се е откъснал от зилотите и защо от тогава до сега Църквата разпространява лъжи за него. Църквата явно е трябвало да разпространява подобни лъжи, защото ако каже истината за Исус, с нея ще бъде свършено. Значи наистина е толкова важно.

Има само едно място, където Исус може да е усвоил този подход. Само едно място сред еврейските жители, където такива мистични концепции биват обсъждани и проповядвани, където обзелата Юдея политическа мания или отсъства, или е значително приглушена. Това място е Египет.

Невъзможно е да разберем Исус, неговото учение и събитията от Юдея през първи век, без да разберем еврейския опит в Египет.

8.

ИСУС В ЕГИПЕТ

Къде точно е живял Исус от ранното си юношество до излизането си от Галилея, за да бъде покръстен в река Йордан, е пълна загадка. Лука (3:1-23) датира неговото кръщение към петнайсетата година от управлението на император Тиберий - което ще рече 27-28 г. - и добавя, че по онова време Исус бил на около трийсет години. Можем да бъдем сигурни само в едно: където и да е живял Исус, не е живял в Израил.

Тази сигурност се диктува от логиката на евангелията: ако Исус бе живял в Юдея, Галилея или Самария, този факт щеше да бъде споменат наред с невероятните и дори чудотворни предзнаменования за предстоящото му величие точно по същия начин, по който случки и в младостта му, и след кръщението му са описани с обич от Матей, Марко, Лука и Йоан.

Макар да е вярно, че евангелията се занимават най-вече с мисията ни Исус след кръщението му, те дават и някои подробности за раждането му, за странстванията на семейството му и най-вече за разговора му с учителите в храма, когато е бил на дванайсет години (Лука 2:4-47). Със сигурност поне едно от евангелията, след като установи толкова ранно доказателство за религиозните му прозрения, би отбелязало и други подобни случаи, особено с все по-голямото доближаване на Исус до зрялата възраст. Би било много подозрително, ако не е имало подобни събития. Но точно такъв е фактът: едно търсене из Новия завет не разкрива нищо от следващите около осемнайсет години, разцвета на живота на Исус.

Има още нещо любопитно: Матей, Марко и Лука твърдят, че Исус е живял в град Назарет в Галилея. Лука дава малко повече сведения и добавя, че Исус е достигнал там зрялост и че всяка година родителите му са ходили в Йерусалим, за да празнуват Пасха. По време на едно от тези посещения намерили Исус да седи в храма заедно с учителите и да им задава въпроси относно религията. За жалост няма абсолютно никакви сведения, че Назарет изобщо е съществувал дори по времето на Исус. За пръв път градът е споменат едва през трети век. Възможно ли е това споменаване на беседата в храма да е поставено тук като прикритие за период от живота на Исус, за който иначе нищо не е разказано?

Що се отнася до евангелията, Исус като че ли е изчезнал през юношеството си и в началото на зрялата си възраст. Обаче точно през тези години той е усвоил идеите, вярванията и познанията, които по-късно е проповядвал. Но къде точно е бил? И защо местонахождението му е пазено в тайна? Дали не е бил подбран заради дарбите си от първосвещеници или от равини и да е бил отпратен надалеч в продължение на две десетилетия, за да бъде тайно обучаван? Учениците му със сигурност са знаели къде е бил Исус. Но какъв би могъл да е залогът, какъв проблем може да възникне, ако тази информация бъде споделена? Всъщност не можем да не попитаме какво са се опитвали да скрият авторите на евангелията?

Празнината в разказа за живота на Исус е забелязвана от учени в продължение на много години и е открила пътя към редица спекулации. Има аргументи с различна степен на достоверност за негово пътуване на Изток, далеч извън юрисдикцията на римляните, в Партия в Персия, или още по-надалеч - в Афганистан и в Индия. Дори днес мнозина вярват, че светилището Юс Асаф в Кашмир е на самия Исус, който, след като е оцелял след разпъването на кръста, се е завърнал у дома на Изток, за да живее и най-накрая да умре. Съществуват и предположения, че като дете той е учил при будистите - твърди се, че това би обяснило паралелите, които могат да се открият между ученията на Исус и на Буда. А освен това много ранната християнска общност с център в Малабар на западното крайбрежие на Индия твърди, че е основана от апостол Тома. Дали там, където е ходил Тома, не е ходил и Исус?

На повърхността аргументът, че Исус се е преместил на Изток, в неговите различни версии има доста достойнства, но е трудно да бъде доказан. Хю Шонфийлд изследва вярванията в Кашмир в своята книга „Есейската одисея“, издадена за пръв път през 1984 г. Той открива, че клон или водач на месианска еврейска група, групата на зилотите, наистина е избягал от областите, които са под контрола на римляните, и се е преместил на североизток, като в крайна сметка е стигнал до индийския субконтинент.

Шонфийлд твърдо вярва, че са съществували документи, удостоверяващи това бягство. В лично изявление пред мен преди смъртта си през 1988 г. той ми обясни, че е стеснил търсенето на важни доказателства до един несториански манастир в района на Мосул в Ирак, само че монасите там — които сега се наричат асирийски християни - категорично отказват да му дадат достъп до тях. Той не искаше да ми каже конкретни подробности за кой манастир и за какви документи става дума. Смятам, че той все още се надяваше да се добере до тях и поради това не разкриваше сведенията си. Само в „Есейската одисея“ се появява един ключ, когато той се позовава на един арабски историк, Абд ал Джабар, който явно е имал достъп до важни юдейско-християнски документи, датиращи от шести или седми век. Тези документи се намирали в манастири, явно несториански, в района на Мосул. Разбира се, това е много преди двете войни срещу Саддам Хюсеин в Ирак. Човек може само да предполага дали е запазено нещо от документите или от манастирите.

Месианските евреи напускат Палестина, според Шонфийлд и други правят това, защото са подложени на гонения от страна на властите, които стават все по-жестоки с напредването на първи век. Разбираемо е желанието им да се преместят на по-спокойно място, където вярванията на общността могат да бъдат безпрепятствено следвани. Само че Исус не влиза лесно в този модел. Преди да бъде покръстен и да се заеме с мисията си, той не е привлякъл вниманието нито на римляните, нито на проримски настроените еврейски власти. Във всеки случай има много други зилоти, които с радост предизвикват неприятности, особено докато римляните продължават с опитите си да поставят изображение на императора в Храма в Йерусалим. Не-

отклонната еврейска съпротива срещу тези ходове показва, че чувствителността към изискванията на римляните не е намаляла. Каквото и да е правел Исус по онова време, не е записано той да е участвал в тази съпротива, която притежава всички характерни особености на дейност на зилотите. Така че не е имало нужда Исус да бяга от римското правораздаване. Ако е напуснал Юдея или Галилея, би трябвало да го е направил по свой избор, а не по принуда. Но къде може да е отишъл и защо?

В Библията има един-единствен намек — в Стария завет, чийто отзвук се долавя и в Новия. Както вече видяхме, за Исус е било много важно да следва предсказанията на ста- розаветните пророци, описващи идването на месията, и да действа съвсем конкретно съгласно с тях. Вече видяхме буквалната проява на тези предсказания при влизането на Исус в Йерусалим, когато най-сетне публично оповестява месианските си претенции. Затова можем уверено да очакваме, че всяко месианско предсказание в Стария завет ще бъде приложено по същия начин.

В действителност тези предсказания на пророците ограничават Исус. Те създават граници, в рамките на които неговата месианска мисия трябва да се изрази. Едно много интересно пророчество е направено от пророк Осия (11:1): „Когато Израил беше млад, Аз го обичах и от Египет извиках Сина Си“. Матей (2:15) се позовава на това, когато споменава за едно от най-ранните предсказания на пророците — в един объркан исторически разказ той описва как Светото семейство е избягало в Египет, когато Исус е бил още бебе, и обяснява: „за щ се сбъдне реченото от Господа чрез пророка, който казва: „от Египет повиках Сина Си“.

* *

В този момент не можем да не попитаме: защо Египет? Това е дребна подробност в Евангелието от Матей и точно като на такава гледа на нея Римокатолическата църква. Обаче за Египетската коптска църква, която се отделя от Рим през 451 г. след Събора в Халкедон, този въпрос е от изключителна важност. В продължение на почти хиляда години тя е поддържала легендата за пътуване на Светото семейство из Египет, разказва за всички места, които са посетили или на които са живели, и за всички чудеса, съпровождащи присъствието на Исус. Тази легенда се нарича „Видението на Теофил“. Теофил е бил патриарх на Александрия и глава на египетската църква от 385 до 412 г., но видението му явно не е било фиксирано писмено чак до единайсети или дванайсети век.

Предвид силно религиозния характер на историята и съвсем очевидния начин, по който е била употребена, за да се оправдае уникалността и божествеността на Исус, можем да потърсим теологията ѝ далеч отвъд пределите на еврейската общност в Египет — общността, която би дала убежище на семейството на Исус. Нещо повече, същите тези фактори поставят произхода на теологията в епохата след догматичните решения на Никейския събор през 325 г. Струва ни се доста очевидно, че „Видението“ — най-малкото — е продукт на християнската мисъл от четвърти век или от по-късно и със сигурност не е продукт на юдейството или на юдейо-християнството. Затова то не може да е точен разказ за подобно пътуване, макар че в него може и да са фиксирани някои елементи от истинско пътуване. Така трябва да се запитаме на кого служи историята? Кой ще има полза от това да я разказва?

Въпреки своя строг християнски контекст „Видението“ разкрива, че чак до времето на кръстоносците, когато Египет е бил под мюсюлманско господство неколкостотин години, е имало хора, които са искали да свържат Исус с Египет. Възможно ли е историята да е била създадена, за да насърчи кръстоносците да нахлуят в Египет и да освободят християнската коптска църква от исляма? Вероятно, но този аргумент не ни се струва толкова приемлив, ако се вгледаме по-дълбоко: коптската църква е имала несъгласия с Рим повече от шестстотин години, а вярата й е била поне толерирана от мюсюлманските владетели. Явно най-много печели Евангелието от Матея: неговите твърдения за бягството на Светото семейство са подкрепени силно от разказа. Само че коптската църква вероятно също има не толкова очевидна полза. Ако Евангелието от Матея получи по-голямо доверие, тогава е съвсем обяснимо, че различните свети места в Египет, споменати в историята, също ще бъдат признати, като по този начин ще се отвори нов маршрут за поклонения, който ще включва и Египет. А с поклонниците, разбира се, идват златото и търговията.

Въпреки всичките си недостатъци историята като че ли стъпва на местната устна традиция или на легенда. А местната легенда е пренебрегната на свой риск, защото местната памет е дълга. Със сигурност е имало много древно и широко застъпено еврейско присъствие в Египет — достатъчно мащабно, за да оправдае популярността на историята ѝ в ислямско време.

Еврейската общност в Египет е не само голяма, но и изключително влиятелна. Като съюзници на гръцките завоеватели, Птолемеите, евреите се радват на по-висок социален статут от този на местните египтяни, които след завладяването на страната са смятани за „поданици“, за граждани от втора класа в собствената си страна - социално безсилие, от което малцина успяват да се отърват. Всъщност Птолемеите никога не са се опитвали да научат египетски. Клеопатра, последната владетелка, единствена е владеела местния език на страната, която е управлявала. Неизбежно предизвиканото от нахлуването недоволство води до въстание. Значителни бунтове избухват в Тива (днешен Луксор) към края на трети век, когато един след друг биват провъзгласени двама местни египетски фараони. Този националистически бунт скоро бива потъпкан, но през целия втори век преди Христа се правят много сериозни опити за военен преврат.

Въпреки това шепа завоеватели могат да властват над огромно местно население с помощта на безброй разпоредби и ограничения в съчетание с всепроникващо и психологически унизително социално презрение, което разрушава самоувереността и самочувствието на местното население. Тази техника е използвана от британците умело и успешно много по-късно в Индия.

Еврейската имиграция в Египет е продължителна и е насърчавана най-вече от премахването на всички граници между Египет и Израил от 302 г. пр. Хр. до 198 г. пр. Хр., когато Израил е част от империята на Птолемеите. Тези имигранти бързо биват асимилирани в доминиращата гръцка култура, те научават гръцки, приемат гръцки имена и възприемат много особености на гръцките търговски и обществени традиции, като например създаването на търговски асоциации, чиито събрания се провеждат в синагогите. Всъщност староеврейският на практика бива забравен, тъй като гръцкият е избраният от египетските евреи език за ежедневно общуване. В много синагоги дори богослужението се извършва на гръцки.

Всичко това може да се припише на влиянието на Александър Велики. Той завладява Египет през 332 г. пр. Хр. и след обвито в тайнственост посещение в храма на Амун в оазиса Сиуа е провъзгласен за „Син на Бога“ и е въздигнат за фараон. Александър основава Александрия през 331 г. пр. Хр. като елинистичен град в Египет, но не на Египет. Така и не доживява успеха на града като най-великия гръцки град в елинистичния свят — знае се, че той става по-голям и по-значим дори от Атина. Александър умира при загадъчни обстоятелства по време на поход във Вавилон през 323 г. пр. Хр. След това империята му е поделена между гръцките пълководци: Птолемей получава Египет и поставя началото на бляскавата династия на Птолемейските царе и царици, която приключва едва със смъртта на великата Клеопатра през 60 г. пр. Хр. Както му е редът, Селевк получава Сирия и се установява в Антиохия.

По време на управлението на гръцките Птолемейски владетели Египет се радва на огромен търговски успех. Първо, той снабдява със зърно Рим и не би било преувеличено да се каже, че съдбата на императорите е тясно обвързана с трайния успех на тази търговия. Този успех позволява на Птолемеите да поддържат мощна армия и флот. Регионът силно процъфтява - годишните приходи се равняват грубо на 288 тона злато. Царска банка със седалище в Александрия приема депозити и урежда ипотеки и заеми. Културният живот също процъфтява, насърчаван силно от изключителната местна библиотека, най-голямата в света. Пътниците на всеки кораб, който посещава Александрия, биват претърсвани и когато у тях се открият книги, им се правят копия. След това изземат оригиналите и ги прибират в библиотеката, а копията връщат на предишните собственици на оригинала. Освен това Птолемеите закупуват библиотеките от целия познат свят, докато, както се твърди, фондовете в Александрия достигат седемстотин хиляди свитъка. Повечето от тях са поставени върху рафтовете в седем огромни зали в основната библиотека, Мусейон, а малко повече от четирийсет хиляди се съхраняват в една по-малка библиотека в храма на Серапис.

В резултат на тази динамична дейност в Египет бързо се появяват нови градове, а съществуващите се разширяват. Александрия вероятно е обитавана от най-голямата еврейска общност в сравнение с който и да е град в Римската империя извън пределите на Израил. В Египет живеят около триста хиляди евреи: половината са се заселили в градове в провинцията или са собственици на земя, а другата половина живеят в Александрия.

Еврейската общност е установена в свой собствен квартал в източната част на Александрия. Това обаче не е гето, защото евреи живеят и в другите части на града, а членовете на еврейската общност се радват на огромен престиж. Тази общност действа полунезависимо от останалата част на Александрия. Тя има свои собствени съдилища, председателствани от етнарх, а изисканите ѝ членове се издигат до високи постове в държавата. Всъщност по време на управлението на Птолемей VI и на Клеопатра II през втори век пр. Хр. администрацията на цял Египет и цялостният контрол над армията и флота са поверени на двама евреи - Ония и Доситей. По-късно има и двама еврейски генерали в армията на Клеопатра III, която управлява от 115 до 101 г. пр. Хр.⁵.

Разбира се, има дълга история на еврейските контакти с Египет още преди тази епоха — дори ако оставим настрана реалността, която може би се крие зад историите за Йосиф и за Мойсей. Стъпваме обаче на по-сигурна почва, когато отбелязваме, че еврейски воини са служили на по-късните фараони вероятно още през седми век пр. Хр., особено в южните експедиции до Нубия. Йеремия (44:1), който горчиво се гневи през седми век преди Христа срещу еврейските колонии в Египет, специално отбелязва, че Мемфис, столицата на Египет по онова време, е бил домакин на една от тези експедиции, а освен това споменава и други места в Горен и в Долен Египет.

Към пети век пр. Хр., според открити папирусни документи, еврейска военна колония е била основана на остров Елефантина на река Нил - близо до съвременния град Асуан, - остров, охраняващ южната граница на Египет. В колонията има крепост, митница и енория за войниците и за техните семейства, на които била давана земя, с която да си изкарват прехраната, след като се оттеглят от активна служба.

Египтяните имат на острова храм на бог Хнум, а за еврейската общност има храм на Йехова. Двата храма се намират близо един до друг. Всъщност през по-голямата част от шести век пр. Хр., след като храмът в Йерусалим е бил разрушен и населението е било отведено в плен във Вавилон, храмът на остров Елефантина е единственият функциониращ еврейски храм, който поддържа религията жива, като извършва нужните жертвоприношения.

За жалост между евреите и египтяните има напрежение и по време на управлението на Дарий (522-486 г. пр. Хр.), когато персите контролират Египет, елефантинските египтяни разрушават храма на Яхве. Имперското разрешение за неговото възстановяване идва едва през 406 г. пр. Хр. и храмът е възстановен през 401 г. пр. Хр., само че скоро след това той отново е разрушен и повече нищо не се чува за храма или за еврейската военна колония. Към 400 г. пр. Хр. Египет отхвърля господството на персийските нашественици и на престола се възкачва фараон. Твърде вероятно е националистическият подем да е бил основният фактор за загиването на еврейската колония.

Останките от голямата еврейска общност там все още се разкопават от Германския археологичен колеж в Кайро. Техните открития биват официално омаловажавани - малкият музей на остров Елефантина пренебрегва еврейския характер на селището, - само че археолозите, които действително извършват разкопките, са по-внимателни.

По време на едно свое посещение на мястото останах смаян от мащаба и от внушителността на руините на този еврейски град: почернелите останки от черни кирпичени тухли на многоетажни къщи, разделени от тесни улички, са кацнали на едно издигнато място в южния край на острова и гледат надолу към Нил, където минават лодки, чиито бели платна приличат на криле на чайки сред сините вълни, скалистите острови и големите пясъчни дюни на сухия западен бряг.

Археолозите, които работят на мястото, ми обясниха, че са открили остраки - парчета чирепи, употребени като материал за писане, - на които има арамейски текстове и записани еврейски собствени имена и улици. Останките сочат, че когато е настъпил краят на еврейската общност, той е бил окончателен: всички къщи са били разрушени от пожар. Предполага се, че същата съдба е постигнала храма на Яхве. Съществуващият днес разрушен храм на Хнум датира от Птолемейски времена и се смята, че е бил построен върху по-стара еврейска постройка. Сигурно е, че той се намира в непосредствена близост до разрушен еврейски град, което изглежда странно място за строителството на нееврейско светилище. Все пак храмът на Яхве на остров Елефантина няма да бъде последното еврейско светилище в Египет.

* *

Това е почти тайна. Със сигурност е пазено в тайна. По време на живота на Исус в Египет е имало функциониращ еврейски храм, в който еврейски свещеници са извършвали нужните ежедневни приношения точно както това е било правено в Йерусалим. Нещо повече, твърди се, че само в този храм в целия еврейски свят служат законни свещеници и че той се е запазил поне още няколко години след разрушаването на храма в Йерусалим.

Претенцията, че това е единственият храм, в който служат истински свещеници на еврейската вяра, намира подкрепа в много от оцелелите свидетелства. Почти всички извори са съгласни, че неговите свещеници, за разлика от тези в Йерусалим, са от истинското „садукейско“ свещеничество, т.е., че са законни наследници или потомци на Левиевите свещеници, „синовете на Садок“, описани в Йезекил (44:15-16), имат позволението на Бога да влизат в божественото присъствие, за да отслужват и да изпълняват свещената служба. Смятаме, че това наследство е от жизнено значение за членовете на групата, създала Свитъците от Мъртво море: една от фразите, с които те се описват, бенеи Садок, „синовете на Садок“; те поемат тази отговорност много сериозно. Всъщност един от свитъците, документът от Дамаск, по-рано наричан „Садукейско дело“, твърди: „Синовете на Садок са избраниците на Израил“.

Професор Джоан Тейлър от университета Уайкато в Нова Зеландия, един от малцината съвременни учени, които са изучавали храма, обяснява, че той несъмнено трябва да бъде смятан за садукейска институция. Това свързва храма със средата на Свитъците от Мъртво море и го приближава повече към нашата история.

Една от многото загадки около Свитъците от Мъртво море е свързана с Пещера 7 в Кумран: всички текстове, намерени в тази пещера - част от Изход, част от Послание на Йеремия и седемнайсетте малки фрагмента, които все още не са идентифицирани, - са написани на гръцки и върху папирус. Всички свитъци, открити в другите пещери, са написани на староеврейски или на арамейски върху пергамент. Като се има предвид, че кумранската секта е яростен противник на чужденците, не е възможно гърци да са били членове на тяхната група. Единственото обяснение е, че е имало зилоти, чийто роден език е бил гръцкият и които не са говорели староеврейски или арамейски. Къде може да са живели тези гърци, които са били освен това и зилоти? Както вече знаем, възможно е да са живели в Египет.

Невероятно изглежда, като си помислим, че дори днес съществуването на този храм остава деликатен въпрос. Много отдавна историкът Йосиф по свои собствени причини заговорничи да предаде храма на забвение в качеството му на схизматична институция, която действа противно на еврейските закони. Твърди се, че тази преценка прави незаконен всеки друг храм освен Храма в Йерусалим. Дори съвременната „Енциклопедия Юдаика“ се съгласява с това презрително отношение и твърди: „Храмът не е изпълнявал религиозна функция в еврейската общност в Египет, която е била подчинена единствено на Храма в Йерусалим“. Консенсусът на учените одобрява този възглед: историкът от Оксфорд професор Геза Вермес с радост описва храма като незаконна постройка, издигната „в открито нарушение на библейския закон“. Той заявява - без каквито и да е доказателства, - че тази постройка „вероятно е скандализирала всеки консервативен палестинец, дори свещениците, които са принадлежали или са били свързани с династията на Садок“. Може да ни бъде простено, задето се чудим за какво, за бога, говори той.

Историята зад основаването на този еврейски храм в Египет е много проста: отначало династията на Птолемеите е управлявала и Египет, и Израил. Докато са били плащани данъците, египетските владетели с радост са оставяли Израил под разпореждането на първосвещеника и на неговия съвет. Първосвещеникът е бил нещо като вицекрал. В това си качество той е командвал еврейската армия, която е поставял на разположение на Птолемеите.

Към 200 г. пр. Хр. селевкидският владетел на Сирия завладява Израил. През 175 г. пр. Хр. на престола го наследява Антиох Епифан. Решен да увеличи влиянието си в Юдея и в Египет, през 170 г. пр. Хр. той напада Египет и Йерусалим. Садукейският първосвещеник Ония III, близък приятел на Птолемей IV, повежда еврейските си сили в подкрепа на египетската армия срещу селевкидите. Обаче сирийските сили имат надмощие и Ония е принуден да избяга в Египет приблизително по същото време заедно с много от свещениците си. Междувременно храмът в Йерусалим е завладян от свещеници, които не са садокити и са съюзници на сирийския владетел.

През 169 г. пр. Хр. Антиох отново напада и този път заграбва съкровищата на храма. На следващата година отново нахлува в Египет, но все по-могъщите римляни го изтласкват навън. Те искат да защитят изключително важните зърнени доставки за Рим. След това, през 167 г., Антиох забранява еврейското богослужение в храма и вместо това посвещава светилището на Зевс. Това негово действие най-сетне става причина останалите в Израил евреи да вдигнат въстание, предвождано от Макавей.

След като се озовава в изгнание, Ония се опитва да поддържа законно храмово богослужение. Той намира един отдавна изоставен храм в Бубастис, в египетската делта, и моли Птолемей да го вземе и да го възстанови като еврейски храм. Птолемей удовлетворява молбата му. Говори се, че храмът е построен по същия план като Храма в Йерусалим. Важното е, че след като започва богослужението, само този храм се обслужва от свещеници от законното садукейско коляно. В този смисъл е вярно, че това е единственият легитимен еврейски храм. Но тъй като се намира извън Юдея, статутът му е спорен. Всъщност твърде вероятно е намерението да е било тези служби да се изпълняват в Египет само докато Храмът в Йерусалим бъде върнат на законното свещеничество; когато това стане, жреците веднага ще се поставят на разположение и ще се върнат. За жалост това никога не става, ето защо този храм и неговото садукейско свещеничество продължават богослужението през следващите около двеста години.

Поради това изобщо не е ясно дали тази египетска организация е незаконна и не отговаря на еврейския закон. Традицията на равините е съхранила дебати относно храма и най-вече обсъждания за това дали е правилно да се изпълняват клетвите в египетски храм, а не в Йерусалим, и дали е възможно свещеник от египетския храм да служи в Йерусалимския храм. Тези спорове разкриват, че религиозни специалисти, които са по-близо до този период от днешните учени, намират подкрепа и за двете гледни точки. С други думи, каквото и да казва по въпроса Тората, нищо не представлява явно отхвърляне на храма на Ония.

В такъв случай е правилно да надникнем в историята на този храм и да се опитаме да разберем защо съществуването му се смята за толкова деликатен проблем, който трябва да бъде маргинализиран до такава степен, че днес съвсем малко хора са чували за него. И защо от 1929 г. никакви археолози не са проявявали интерес към това място? Защо освен това то не е било системно разкопавано въпреки факта, че там е намерен фрагмент от надпис на староеврейски? Археологът Флиндърс Питри също съобщава, че е намерил там еврейски надгробни камъни и откъс от текст, в който се е споменавало името Авраам.

Една непосредствена възможност е политическите съображения да са направили мястото нежелано допълнение към египтологията. За жалост това предизвикателство може да улесни тези, които искат завинаги да погребат обекта, да го направят. Мястото Тел ел Йехудие (Могилата на Юдея) се намира на трийсетина километра от Кайро, било е сериозно ограбено и скоро ще бъде покрито от покрайнините на разрастващия се град Шибин ал Канатир. Времето за каквито и да било действия бързо изтича.

Историята на този храм е разказана от еврейския историк Йосиф Флавий. В най-ранния си труд „Еврейската война“ той описва строителството на храма в Египет от първосвещеника Ония, син на бившия свещеник Симон и приятел на Птолемей IV. Значи това е свещеникът, известен на историята като Ония III, който е от законното садукейско коляно.

Около петнайсет години по-късно Йосиф пише труда си „Еврейски древности“. Само че в тази книга той променя подробности от историята: той приписва строителството на храма в Египет на Ония IV - син на Ония III. Това спомага не само за преместването на строителството на храма към по-късна дата, но - това вероятно е по-важно за целта на Йосиф — за негов основател е посочен някой, който не е първосвещеник от коляното на Садок. Ония IV е военен командир в египетската армия, каквито са били и двамата му синове след него. Като променя този факт, Йосиф отнема легитимността на еврейския храм в Египет. Защо му е да прави това?

Тази грешка бива повтаряна и до ден днешен. Преподавателят от Оксфорд Геза Вермес недвусмислено заявява, че Ония IV е основателят на египетския храм, като по този начин поддържа изключването на храма от сериозните академични обсъждания. В този пример процесът е ясен: ако историята избере да приеме Ония IV като основател, тогава египетският храм е незаконен. Но въз основа на свидетелствата в книгата на Йосиф „Еврейската война“ и - колкото и да е интересно - въз основа на традицията на равините Ония III е строителят на този храм, затова трябва да заключим, че египетският храм всъщност е законният.

Гръцки ръкописи на папирус, открити в Пещера 7 в Кумран, говорят за близка връзка между еврейските зилоти в чужбина, чийто най-вероятен извор е Египет, и зилотите в Юдея и в Галилея. Явно и двете групи са били членове на общността на синовете на Садок. Обаче има по-близки връзки, които въвличат храма на Ония в средата на зилотите. Това може да бъде доказано от използвания календар.

По-голяма част от юдейството ползва лунен календар, в който новият месец се определя от деня, когато новата луна стане видима за пръв път, а денят се измерва от залеза. Този календар обаче е много ненадежден и може да изпълнява практически цели само чрез добавянето на допълнителни дни при нужда. Зилотите, автори на Свитъците от Мъртво море, които явно са имали база в Кумран, са използвали напълно различен календар. Техният календар е бил слънчев, така че за тях денят е започвал от изгрева. Два от ранните еврейски текстове, намерени в няколко примера от Кумран - Книгата на еврейските празници и Книгата на Енох, - са използвали слънчевия календар, което важи и за сектантския Храмов свитък.

Храмът на Ония също може да е водел религиозната си година въз основа на слънчев календар: според еврейския философ и патрициански културен водач Филон Александрийски, който пише приблизително по времето на Исус, средната свещ в менората със седем разклонения в Храма в Йерусалим представлява слънцето. Обаче според Йосиф в храма на Ония няма свещник със седем гнезда, а вместо него има „висяща лампа с едно-единствено огънче, което хвърля „ярка светлина“. Вероятно като цяло това представлява слънцето, което подсказва, че храмът на Ония наистина е използвал слънчев календар. Ако е така, това ще е достатъчно доказателство, за да го постави в по-широкия зилотски свят.

Вече е време да съберем на едно място тези сложни нишки и да видим защо въпросният храм е предизвиквал такава враждебност и защо дори и днес той остава толкова деликатен проблем. Макар че първоначално това може да изглежда второстепенен въпрос, той ще се окаже точно толкова важен, колкото и многото други наглед маловажни факти, които вече отбелязахме, като помазването на Исус с масло от нард или тайнственото нощно посещение на Йосиф от Ариматея и Никодим в гробницата на Исус с лечебните билки и мазила. След като опознаем областта по-добре и можем да имаме предвид тези подробности, ще можем да погледнем от напълно различна гледна точка на развитието на тези събития.

* *

Когато Йосиф Флавий пише своите истории в несъмнено доста голям лукс в императорския палат в Рим и разсъждава върху живота след разрушаването на Храма в Йерусалим и избиването на хиляди от своите сънародници, той е имал очевидни причини да охули зилотите и всичко, което символизират те. В крайна сметка това е най-малкото, което може да направи за своите нови патрони, римското царско семейство.

Нека си припомним, че той обвинява зилотите за избухването на разрушителната война, предизвикала тази загуба. Явно разглежда собственото си минало като зилотски водач така, че да се измъкне от всякакви обвинения. Също така се старае да представи еврейската нация като невинна: евреите са лоялни поданици на господарите си - Птолемеите в Египет и римляните в Юдея, и са подведени от буйните зилотски агитатори и убийци. И точно тук е проблемът: както видяхме, свещениците в египетския еврейски храм са садукеи; зилотите в Юдея и в Галилея също са садукеи; авторите на Свитъците от Мъртво море са садукеи и зилоти. Разрушителната война е предизвикана и водена от садукеи, които са били „ревностни по отношение на Закона“. Разбира се, Йосиф трябва да принизи статута на еврейския храм в делтата на Египет, в който са служели свещеници от законното садукейско коляно. Не е имал друга възможност, ако е искал да запази привилегированото си положение в сърцето на римската аристокрация.

Нещо повече, трябва да не забравяме, че египетската еврейска общност, особено огромното градско население в Александрия, също е искала да избегне неприятностите, които наскоро са сполетели техните братя в Израил. Когато бежанците зилоти пристигат в Александрия и започват там да агитират и избиват неколцина изтъкнати евреи, които им се противопоставят, еврейските жители бързо ги предават на римляните, които също толкова бързо ги измъчват до смърт. Ясно е, че александрийските евреи искат между тях и садукейското движение да бъде поставена възможно най-голяма дистанция; Йосиф явно с огромна радост им се е подчинил.

Обърнете внимание освен това, че въпреки съществуването на еврейски храм в делтата най-видните александрийски евреи са големи поддръжници на Храма в Йерусалим; отсъствието на законно садукейско свещеничество очевидно почти не ги тревожи - или поне не е тревожело евреите патриции, които са разполагали с богатство и с власт. Финансовият инспектор на Египет, еврейският патриций Александър Лизимах, е основен дарител на Храма в Йерусалим. Той лично е платил за дебелото златно и сребърно покритие на високите двайсет и пет метра двойни врати на портата от Двора на жените. Неговият син е генерал Тиберий Александър, префект на Египет ог 46 до 48 г. сл. Хр. и през 66 г. и както вече отбелязахме, близък приятел на Тит и началник на щаба на римската армия, която е разрушила храма през 70 г. Нито бащата, нито синът са обичали зилотите или пък садукеите. И както вече отбелязахме, генерал Тиберий Александър е бил близък приятел на Йосиф Флавий.

Александър Лизимах е имал прочут брат: философа Филон Александрийски. Филон се е опитал да събере Платоновата и еврейската философия, като е възприел мистичен подход към еврейската мисъл. В запазените си трудове пише за много от еврейските религиозни групи, които смята за важни. Той е склонен да заема лична позиция по отношение на групите с мистична и дори с езотерична природа - групи в рамките на юдаизма, които според него са еврейският еквивалент на гръцката философска традиция, будеща най-силното му възхищение - платониците и питагорейците. Само че никъде в обзора си на различните разновидности на юдаизма Филон не споменава нито веднъж храма, построен от Ония в делтата.

Това мълчание е любопитно, но не можем да прочетем в него много, освен да заключим, че по някаква причина той е решил да пренебрегне неговото съществуване. Което само по себе си е показателно. Понеже човек би допуснал, че най-изтъкнатите евреи в Александрия ще се гордеят със съществуването на еврейски храм, който има толкова висок произход и който продължава да действа в Египет. Фактът, че те не го правят и че подобно на брата на Филон продължават да подкрепят Храма в Йерусалим - храм, управляван от свещеничество, на което зилотите яростно се противопоставят, — вероятно е от значение. Дали мълчанието на Филон се дължи на това, че е знаел нещичко за симпатиите на свещениците, служещи в храма в делтата? Възможно ли е да е знаел какви са политическите амбиции на зилотите и да е бил против тях? Това е разумно предположение, което има предимството, че придава смисъл на любопитния пропуск на Филон.

Храмът се намира на пътя от Юдея към Хелиопол, важен град в Египет, на мястото на днешното летище в Кайро. Всеки чуждоземен пътешественик от Юдея в Египет би тръгнал по пътя за Хелиопол. Докато пътят към гръцките градове Навкрат и Александрия се разклонява на запад, едно неотклонно пътуване надолу по пътя би отвело пътешественика в храма и в Хелиопол, Мемфис и Горен Египет. Ако Исус и родителите му са пътували до Египет и като добри евреи са искали да избегнат силно повлияните от Гърция еврейски общности, те биха тръгнали на юг по този път, който минава край храма на Ония. Просто няма как да го избегнат.

Твърде невероятно е Исус и семейството му, живели в среда на зилоти, която се надява и се моли за връщането на садукейското свещеничество в храма в Йерусалим, просто да подминат този египетски еврейски храм. Вероятно точно тук Исус е бил въведен в политически активния свят на зилотите.

В известен смисъл можем да възприемаме храма като отвъдморски клон на Галилея, където говорещите гръцки зилоти могат да усвояват занаята си. Храмът вероятно е бил и подходящо място, на което семейството на Исус решава да го доведе, за да може той да научи какво би означавало да стане месия на Израил, защото всички текстове и коментари за ролята на месията вероятно са били достъпни там. Ето защо сега имаме основателна причина, поради която Светото семейство може да е пътувало до Египет - а също и причина за краткия коментар на Матей, — представена като бягство от опасностите, предизвикани от убийствата на невръстни деца от страна на Ирод. Всъщност вероятно изобщо не става дума за бягство, а за доста позитивно действие, предприето, за да може Исус да расте, да учи и да проповядва далеч от неприятностите в Юдея и в Галилея.

Въпреки подготовката си по отношение на каузата на зилотите Исус, както видяхме, в даден момент тайно поема по друг път - който става ясен едва след помазването му за месия, когато вече е твърде късно за когото и да е да му се противопостави. Този път е по-мистичен. Само че къде в еврейския свят на Египет може той да е научил за този път? За отговора на този въпрос трябва да разгледаме една от мистичните групи от онова време, описана от Филон Александрийски.

* *

Мериотското езеро се простира на югозапад от Александрия. Между езерото и морето има ниско варовиково възвишение, което се простира приблизително на осемнайсет километра от стените на града. По времето на Филон Александрийски от двете страни на това възвишение е имало равнина, на която са се издигали отделни жилища, вероятно летни вили на богаташите от Александрия, и няколко села и градчета. Поради близостта си до езерото и до морето този варовиков хребет е бил брулен от ветрове, които са поддържали въздуха по-свеж и прохладен, отколкото в града. На този хълм е живеела малка общност от еврейски философи, които са се възползвали от селския покой, от относителната сигурност, давана от околните вили и градове, и от прохладния и здравословен морски въздух, за да се посветят на живот, изпълнен с размисъл.

Членовете на тази общност се наричат терапевти, което, както обяснява Филон, има смисъл едновременно и на лечение - не само на тялото, но и на душата, - и на боготворене. Култът на терапевтите е организиран около „Самосъществуващото“ - около вярата в една-единствена божествена реалност, която никога не е била създавана, а е вечна. Това е концепция за божественото, чието описание съвсем не е във възможностите на езика.

Има една важна разлика между терапевтите и останалите набожни групи, описани от Филон, като например есеите. Сред терапевтите жените са смятани за равнопоставени членове и участват пълноправно в духовния живот на общността. За разлика от тях есеите според Филон, Йосиф и Плиний се гордеят с факта, че изключват жените, които според тях ги разсейват. Тук трябва да си припомним приобщаващото отношение на Исус към неговите последователки жени и критиката в евангелията, която това отношение предизвиква сред някои от учениците му мъже, защото са правени редица спорни опити Исус да бъде свързан с есеите.

Терапевтите са елитна общност, съставена предимно от наглед добре образовани и богати александрийци от класата на патрициите на Филон, които са предпочели да се откажат от всичките си притежания и да живеят простичко в общност, отдадени на почитание. От коментарите му, които имат характера на личен опит, изглежда, че Филон е посещавал тази група и е участвал в някои от техните служби.

Само че тази група не е единствената: Филон описва и други подобни групи, отдадени на медитативна съзерцател- ност, във всички области на Египет²⁷. Както обяснява Филон, отбелязвайки, че подобни групи съществуват в други части на света в рамките на различни религиозни традиции, терапевтите представляват еврейска разновидност на широко разпространена мистична традиция, намерила свой израз по всички земи.

Внушението от факта, че в общността на терапевтите е имало включени жени обаче, е, че когато една група е отдадена на размисъл относно висшия опит на душата - относно онази страна на душата „която единствена дава познание за истината и за лъжата“, - полът на поклонника няма значение. Днес това може да ни се струва очевидно само по себе си, но в света на Филон и на Йсус тази концепция е била наистина революционна.

Терапевтите са мистици и визионери. Филон пише: „Хубаво е, че терапевтите, хора, които най-напред са учени да използват зрението си, се стремят към визия за Съществуващото и се извисяват над слънцето на нашите сетива“.

Членовете на терапевтите искат да имат директна визия за реалността - или ако използваме термина на Филон, за „Самосъществуващото“, — за да изпитат какво всъщност се крие зад този объркан свят на преходния ни живот. Такава е била целта и на много групи в класическия свят, особено във великите и тайни култове, наречени „Мистерии“. Тук явно се изправяме пред еврейска версия, устремена към същата цел, но действаща по много по-простичък начин в рамките на еврейската традиция.

Терапевтите се молят при изгрев и при залез. Денем те четат свещените текстове, но вместо да ги възприемат като история на еврейската нация, те ги схващат като алегория. Според Филон те смятат буквалния текст за символ на нещо скрито, което могат да намерят само ако го търсят.

На всеки седем дни те се събират на едно място и изслушват проповед от някой от старшите членове на общността; през петдесет дни правят голямо събрание, на което всички се обличат с бели роби, хранят се с просто свещено ястие и жените и мъжете заедно правят хор, за да пеят химни със сложен ритъм и вокални партии. Празникът продължава през цялата нощ до изгрев, което разкрива соларната природа на култа им: „Те застават прави, извърнали лицата и телата си на изток, и когато видят слънцето да изгрява, вдигат ръце към небето и се молят за светли дни и за познание на истината“.

Очевидно това е много различен тип юдаизъм, който изобщо не зависи от храмовото богослужение. В боготворенето на терапевтите, в което се долавя силен питагорейски нюанс, няма загриженост нито за култа на юдаизма, който е бил толкова важен за свещениците в храмовете в Йерусалим и в египетската делта, нито за чистотата на първосвещениците, обслужващи този култ, което пък е от огромно значение за зилотите, нито пък за идването на месия от коляното на Давид. И за мъжете, и за жените, членове на общността на терапевтите, това просто е възможност за визионерско преживяване на божествената същност.

Тяхното царство наистина не е от този свят: Исус би го одобрил.

Още една последица от вярванията на терапевтите изисква повече коментар - практиката целият Стар завет да се смята за чисто символичен. Те четат всички месиански предсказания, направени от пророците, в символичен план. В тяхното съзнание няма причина истински месия да идва, за да спасява Израил; няма причина Исус да бъде действителният цар и първосвещеник; оракулските твърдения за идването на месия са просто символ на нещо по-дълбоко и по-мистериозно. Вече видяхме как „звездата“ е символ на месията, но дали не можем сега да придвижим тази концепция малко по-нататък? Можем ли да разгледаме твърдението на Петър в Новия завет като отражение на такъв вид разсъждения, макар и в християнски контекст? Може ли фразата „докле... зорница изгрее в сърцата ви“ (2 Петр. 1:19) да се тълкува като насърчение към хората да оставят мистичната светлина да се надигне отвътре?

След като подобни нагласи явно са били широко разпространени, вероятно дори обичайни, не е чудно, че в Египет юдаизмът, а след това и християнството определено имат мистичен оттенък: в Египет се заражда християнското монашество. В Египет, в Наг Хамади, някой е скрил гностичните текстове, онази сбирка от християнски и класически мистични текстове - включително един текст от Платон и един от Хермест Трисмегист, „Асклепий“, - които са били съставени и използвани от един манастир в пустинята.

В християнската църква в Египет има мистично настроени личности дори и през трети век - например теолозите Климент Александрийски и Ориген. Египетската традиция се процежда в юдаизма още от най-ранни времена - от времето на Мойсей и на Йосиф, - а и в по-нови времена, както виждаме от писанията на Филон. Насред всичко това имаме и общности като терапевтите, които създават мистичен вид юдаизъм, и храма на Ония, където се поддържа истинското садукейско свещеничество.

В този момент човек се изкушава да попита: „Какво в Египет дава този мистичен център на юдаизма и на роденото от него християнство? На каква почва растат тези чужди вярвания?“.

Иронията в тези въпроси се крие във факта, че не толкова почвата подхранва тези вярвания, колкото слънцето, което сипе отгоре животворната си енергия. Един от ключовете се крие във факта, че и терапевтите, и еврейските садукеи възприемат слънчевия календар от египтяните, чието главно божество, Ра, всъщност е проява на слънцето като извор на живот, като извор на цялото Творение. Текстовете разкриват, че поне фараонът е търсел мистично сливане с Ра като „най-дълбокото осъществяване на нашата човешка божествена природа“.

Дълбокият мистицизъм, който лежи в сърцевината на египетското схващане за действителността, явно е повлияло на много други вярвания, които са се формирали тук. Този египетски мистицизъм, който използва тайно четене на митове и частни ритуали, често изпълнявани в усамотени подземни камери и храмове, твърди, че свързва този свят с отвъдния, че свързва небето и земята.

Подходът на египтяните не е вид философия, разсъждение върху божествените възможности или вяра, изградена единствено върху надеждата за по-добър живот след смъртта. Египтяните са не само мистични, но и много практични. Те не искат да говорят за небето - те искат да отидат там. И да се върнат. Всъщност точно както е направил Лазар.

Време е да разгледаме скритите мистерии на Египет.

9.

МИСТЕРИИТЕ НА ЕГИПЕТ

Според древните египтяни в началото всичко е било съвършено. Разпадането на това състояние на вечна хармония, наречено Маат, се дължи на недостатъците на хората, а най-големите човешки недостатъци са предизвиканите от алчност.

Дълг на всички - и на високопоставените, и на смирените - е да работят за поддържането на това съвършенство и да го възстановяват след настъпили нарушения. Най-голяма обаче е отговорността на фараона, подпомаган в тази си задача от мрежата от храмове, покриваща целия Египет.

Всяко утро става свидетел на същия ритуал на събуждане на боговете в храмовете в мига на изгрева, когато портите на Вътрешното светилище ще бъдат отворени. Директорът на музея „Питри“ в Лондон д-р Стивън Куърк само наполовина се шегува, когато оприличава египетския храм на „машина за съхранение на вселената, техническа операция, която изисква технически персонал или познания... за да може важната задача на оцеляването никога да не бъде възпрепятствана“'.

В същото време храмът е порта към отвъдното: той е мястото, където се срещат небето и земята, както изглежда, че се случва на хоризонта, и поради тази причина много текстове наричат храма божествен хоризонт. Древната дума за хоризонт - „ахет“, има няколко важни значения: тя назовава не само свързването на небето и на земята, но и една конкретна част от хоризонта, където Богът Слънце се издига от отвъдното, Дуат, всяка сутрин и се връща в него всяка вечер. Ясно е, че за египтяните хоризонтът маркира портал към отвъдното.

И пирамидите притежават същото качество: Голямата пирамида на фараона Хуфу в Гиза се нарича „ахет на Хуфу“. Нещо повече, коренът на думата „ахет“ означава „сияя, блестя“. На едно ниво думата се отнася към сиянието при изгрев и при залез, но освен това има и много по-тайно значение, което ще открием.

Основната роля на фараона е да служи като гарант на Маат. Единственото - и най-голямото - нещо, което се иска от човешкото същество, е да живее в Маат, като по този начин създава хармония между космоса и физическия свят. Това съвършено уравновесено състояние е персонифицирано от богинята Маат, която е изобразявана с щраусово перо в косата. Тя донася в света истина и справедливост - плодовете на хармонията.

Съвместно с това универсално съвършенство съществуват два свята: физическият свят, в който се раждаме и в който живеем, и другият свят, към който отпътуваме след смъртта си, Дуат, или отвъдното. Отвъдното не се схваща като нещо отделно, като рай или ад, който е далеч или няма връзка с профанното съществуване. Светът на отвъдното по-скоро съществува вечно. Вярва се, че той съществува едновременно с физическия свят и се преплита с него като двете змии около жезъла на Хермес. Той е с нас непрекъснато, макар че не го виждаме и не отиваме в него преди смъртта си.

Тези два свята по някакъв мистериозен и необясним начин заемат едно и също пространство, само че физическият свят остава във времето, а светът на отвъдното съществува отвъд времето. Времето започва със Сътворението, а светът на отвъдното се възприема като вечен, но не в смисъла на безкраен отрязък от време, простиращ се завинаги в бъдещето и от вечно далечното минало, а по-скоро вечен в смисъл на простиращ се извън времето. Господарят на отвъдното е бог Озирис, а водачът на мъртвите е Тот, който ги превежда до царството на боговете.

Друг аспект на отвъдното е, че то се смята за вечен фон на всичко във видимата вселена. То се разглежда като божествен източник на всички неща, за извор на цялата сила и на цялата жизненост. Смята се, че самият живот идва от света на отвъдното, който се процежда във физическия свят и се разкрива във всички форми, които виждаме около себе си.

За древните египтяни светът на мъртвите винаги е много близо до света на живите — между двата свята съществува близост. Парадоксалното е, че светът на мъртвите е изворът на света на живите. Всъщност се вярва, че мъртвите са онези, които живеят истински.

Гробен надпис от епохата на Новото царство (ок. 1550-1070 г. пр. Хр.) ни напомня, че „този свят е само дреболия от живота, [но] вечността е в царството на мъртвите“. По-ранна гробница от Средното царство (ок. 2040-1650 г. пр. Хр.) на жреца Неферхотеп в Тива, днешен Луксор, съдържа няколко „Песни на арфиста“, втората от които завършва по следния начин:

Животът на земята е само миг от сън. Казват: „Добре дошъл невредим“

на онзи, който стигне Запад.

За египтяните „Запад“ е земята на мъртвите. Гробниците и пирамидите винаги се строят на западния бряг на Нил, където се смята, че нощем слънцето изчезва в отвъдното.