Свитъците на Исус

През втори век пр. Хр. започва едно любопитно явление: арамейската дума мешиха (месия), която иначе е лишена от каквото и да е обяснение, започва да се използва като название на истинския владетел на Израил. И по-конкретно думата означава очаквания цар от царското коляно на Давид. Общата надежда, че ще се появи потомък на цар Давид, намира израз в книгите на пророците в Стария завет. Така християнската употреба на думата христос, или „Христос“, гръцки превод на арамейската дума мешиха, заедно с гръцката транслитерация месиас, сега месия, произхожда от еврейски контекст и употреба, вече добре разбрани по времето на Исус.

Най-радикалното логистично предизвикателство е да се отговори на едно вече редовно отправяно обвинение, най-вече през последните 150 години: че Исус изобщо не съществува и че всички истории за него са просто разкази на различни месиански водачи, които по-късно са били събрани на едно място, за да оправдаят първо позицията на Павел, а по-късно - една организирана около Рим традиция, според която еврейският месия се е превърнал в обожест- вена величава личност, в нещо като царствен ангел. Уилям Хорбъри, преподавател по еврейски и раннохристиянски проучвания в университета в Кеймбридж, наскоро отбеляза: „Един култ към ангели... съпровожда развитието на култа към Христос“.

* *

Можем ли наистина да бъдем сигурни, че Исус е съществувал? Има ли някакво друго доказателство, освен Новия завет, за неговата реалност? Ако не е така, ако Новият завет е бил компилиран много след неговото време, откъде да сме сигурни, че цялата концепция за Исус Христос не е просто древен мит, получил ново разпространение? Вероятно е някакво пренаписване на мита за Адонис или на мита за Озирис, или на мита за Митра: и тримата родени от деви и възкръснали от мъртвите, позната история за християните.

Според Хорбъри има сериозни основания в ранното християнство да се открива „култ към Христос, съпоставим с култовете към гръко-римските герои, владетели и божества“. Както споменахме по-рано, този култ е бил съпровождан с култ към ангели. Хорбъри обяснява, че изглежда вероятно дадената на Исус титла „син човешки“ да го свързва с „подобен на ангел месия“. Всъщност „тъкмо в качеството си на месия Христос може да бъде смятан за ангелски дух... Изглежда вероятно месианството да е формирало основното средство, с помощта на което ангеологията е навлязла във възникващата христология и Христос, точно като месия, да е бил представян като подобно на ангел духовно същество“. В такъв случай да не би да си имаме работа единствено с древен мит, преработен за целите на християнството?

Видяхме, че думата „Исус“ произлиза от арамейската дума Yeshua, която може да означава собствено име, но освен това може да значи и „избавител“, „спасител“. Ето защо може да е просто титла. Отбелязахме и това, че „Христос“ произлиза от христос, гръцкия превод на арамейската дума мешиха, която означава „помазан“. Значи имаме двойна титла: „Избавителят (спасителят), помазаният“. В такъв случай какво е било името му? Наистина не знаем - вероятно някой си „бен Давид“, но само толкова.

Не можем да се обърнем към Новия завет за свидетелства, защото нямаме представа колко история и колко фантазия са вложени в текстовете. А в този случай най-ранните откъси, с които разполагаме, са от втори век сл. Хр. — около 125 година за някои откъси от Евангелието от Йоан. А какво да кажем за посланията на Павел? В крайна сметка те са били написани преди първата война срещу римляните. Най-ранното послание - Първото послание на апостол Павел до солуняни - е написано, докато той е живял в Коринт от зимата на 50 г. до лятото на 52 г. Останалите му послания са написани между 56 г. и 60 г., а може би дори по-късно, докато е бил в Рим и вероятно е бил екзекутиран около 65 г. - макар че никой не знае истината за това, тъй като книгата Деяния на светите апостоли, единственият ни извор относно пътуванията на Павел, спира до домашния му арест в Рим.

За жалост не можем да бъдем сигурни за автентичността на всички писма на Павел, включени в Новия завет, тъй като най-ранните копия, с които разполагаме, датират от началото на трети век. В писмата, написани през 115 г. от Игнаций, епископ на Антиохия, по време на пътуването му до Рим, той цитира от различни писма, написани от Павел, затова се знае, че по онова време някои от тях вече са съществували, но не знаем дали не са били редактирани — преди или след това. Във всеки случай Павел не е познавал Исус и за разлика от евангелията, той не проявява сериозна загриженост относно това какво може да е казал или направил Исус. Не получаваме никаква информация за Исус от Павел, чиито послания проповядват евангелието на... ами на Павел: че разпъването на кръста и възкресението на Исус отбелязват началото на нова ера в историята на света, като най-непосредствената практическа последица е краят на еврейския закон - съвсем различна позиция от възприетата от Исус в Проповедта в планината: „Не мислете, че съм дошъл да наруша закона или пророците: не да наруша съм дошъл, а да изпълня“ (Матей 5:17).

* *

Не са запазени и сведения от Пилат, няма и сведения от Ирод, нито от римските военни или други административни органи. Но това не е учудващо, тъй като архивите на Иродовите царе на Йерусалим са изгорени по време на войната. Официалните римски архиви вероятно са се намирали в административната им столица, Цезарея, а тя също е била обхваната от бойните действия. Копия и доклади вероятно са заминавали обратно за Рим, но дори и да са оцелели след унищожението от страна на по-късни императори като Домициан, те сигурно са били изгубени при опустошаването на Рим от готите през 405 г., когато са били унищожени още много официални архиви - онези, които не са били отнесени в Константинопол. Разбира се, по онова време Рим е вече християнски, затова можем да сме сигурни, че всякакви документи, които компрометират развиващата се история за Исус, вече са иззети и унищожени. Имаме и основателни причини да смятаме, че докладите на Пилат са били сред такива документи.

Все пак не всичко е изгубено: Йосиф Флавий със сигурност е имал достъп до римските архиви и ако Исус е бил споменат, той е щял да има възможността да чете за него. Всъщност Йосиф Флавий споменава Исус, но по такъв начин, че да накара всеки, хвърлил поглед върху текста, да го сметне за късно християнско вмъкване, макар че вероятно в неговите твърдения има зрънце истина. Само че Йосиф Флавий не може да ни помогне изцяло, защото се е доказал като неблагонадежден свидетел и летописец. Другият еврейски летописец и философ, Филон Александрийски, починал около 50 г., дори не споменава Исус. Този любопитен факт няма добро обяснение, освен да бъде приет като свидетелство за това, че Исус не е реална личност, или пък не е бил от значение за живота на образованите еврейски александрийци.

Запазени са все пак работите на двама римски историци. Те и двамата са се радвали на достъп до римските архиви и са имали възможност да проучат християните много преди в Църквата да се развие какъвто и да е ортодокс. Ето защо свидетелствата им са много важни. Въз основа на техните разкази не може да бъде отречен фактът, че в римските архиви е имало официални доклади, в които са споменати християните. Първият от тези историци е ранният църковен автор Тертулиан (ок. 160-225 г.), който пише за тези извори като за признат факт, макар че той вероятно не е имал достъп до тях.

Историкът Тацит (ок. 55-120 г.) е римски сенатор по времето на Домициан и по-късно е губернатор на Западна Анатолия в Турция. Във второто си качество той е имал изобилни възможности да разпитва християните - наричани хрестиани, - които са били довличани в съда му. Когато пише за опожаряването на Рим по време на управлението на Нерон, той обяснява:

Нерон си измисляше изкупителни жертви - и наказваше изключително изобретателно крайно покварените християни (както ги наричаха популярно). Техният създател, Христос, е бил екзекутиран по време на управлението на Тиберий от прокуратора на Юдея Пилат Понтийски. Само че въпреки това временно препятствие непоносимото суеверие отново се е разпространило не само в Юдея (където е започнало това безобразие), но дори в Рим.

Защото, добавя той в саркастична бележка, „всички порочни и срамни практики се събират и процъфтяват в столицата“.

Ученикът и приятел на Тацит Плиний Млади също споменава християните. Той е имал възможност да разпита доста от тях официално и докладва в Рим, че те пеят химни в прослава на „Христус“ все едно е бог.

Авторите езичници от втори век Лукиан и Целзус описват Исус като магьосник и като „подстрекател към бунтове“, а съгласно римските закони и двете неща са престъпления и се наказват със смърт. Разполагаме и с по-късен цитат, за който вече споменахме, от историка Светоний, който пише към 117-38 г. сл. Хр. и обяснява, че по време на управлението на Клавдий евреите в Рим въстават, подстрекавани от „Хрестус“.

В такъв случай почти няма съмнение, че Исус Христос – месията - е съществувал, тъй като споменатите римски източници са доста категорични по този въпрос. Нещо повече, всички тези римски автори са единодушни, че според свидетелствата месията е бил съден и „екзекутиран“ заради политическите си действия.

Не бива обаче да сме прекалено уверени какво точно знаят авторите. За кого разказват? Възможно е да говорят за „Христос“ или за „Хрестос“, т.е. за „месията“, но все още не знаем името му. Можем да бъдем сигурни само в това, че по време на управлението на Тиберий Пилат Понтийски е екзекутирал еврейски „месия“, който е политически бунтовник срещу Рим, с което си е заслужил разпъването на кръста. От този „месия“ започва движение, което - поне към края на века - се нарича „християнство“.

* *

Колкото и да се опитваме, не можем да избягаме от значението на втори век след Хр. за началото на писменото фиксиране на култа към Исус. Най-ранната част от Новия завет като цяло, с която разполагаме, е част от Евангелие от Йоан, написана около 125 г. в Египет (в момента се пази в библиотека „Джон Райландс“ в Манчестър, Англия), но текстът или традицията, към които тази част принадлежи, очевидно датира от още по-ранна епоха. В края на века се появяват стотици документи, представляващи много различни текстове - от евангелия до различни деяния. Професорът от Харвардския университет Хелмут Кьостер анализира доста от тези текстове в книгата си „Древни християнски евангелия“. Техният брой е учудващо голям — Евангелие от Петър, Евангелие от Тома, тайното Евангелие от Марко, Евангелието според египтяните, а сетне и писмата на Климент, епископ на Рим, други послания на Павел и други документи, като Апокрифите на Яков, Разговор със Спасителя, неизвестните текстове, записани на папирус „Еджъртън“ номер 2 в Британския музей, и много начални истории. Всички те са разпространени през втори век и всеки от тях има големия шанс да съдържа някаква оригинална и достоверна информация за Исус, идваща или от устни свидетелства, или от различни ранни компилации от „сказания“.

След като са били записани толкова много „спомени за Исус“, не е чудно, че са се развили няколко твърде различни подхода. Нещо повече, не е чудно, че се опитва да доминира едно конкретно направление: основаното върху трудовете на Павел, подкрепяно по-скоро от християните с езически, а не с еврейски произход.

Посланията на Павел от Новия завет са много различни от евангелията. Първо, Павел не разказва никакви истории за Исус. Павел не е познавал Исус лично - доколкото ни е известно - и учението му е насочено към езичниците неевреи, които евентуално биха могли да се покръстят. Важно е, че еврейските християнски водачи в Йерусалим под ръководството на Яков, брата на Исус, успяват да принудят Павел да напусне Израил, като го изпращат нагоре по брега в Антиохия и на други места. Сигурно са знаели, че той не е на тяхна страна. Яков и останалите са били много загрижени за спазването на еврейския закон, а Павел е твърдял, че на този етап законът не е от голямо значение - че неевреите могат да стават християни, без да приемат целия закон. Тази идея е анатема според Яков, както пише в посланието му: „Който опази целия закон, а съгреши в едно, той бива виновен за всичко“ (Яков 2:10).

За разлика от това подходът на Павел е: ,,...и онова е обрязване, що е в сърцето, по дух, а не по буква...“ (Рим. 2:29). Той държи на гъвкавост по отношение на еврейския закон. „Човек се оправдава с вярата, без делата по закона“. Той пита: „И тъй, унищожаваме ли закона чрез вярата?“. И отговаря на риторичния си въпрос: „Съвсем не, а утвърдяваме закона“ (Рим. 3:28-31).

Така стигаме до основната разграничителна линия, която разделя две силни традиции, когато християнството навлиза във втори век: от едната страна са онези, които търсят знание, а от другата страна са онези, които се задоволяват с вяра. Важно е да правим разлика между двете неща, тъй като тази разграничителна линия е една от основните сили, които в крайна сметка водят до кристализирането на позицията на ортодоксалното християнство.

„А вярата е жива представа на онова, за което се надяваме, и разкриване на онова, що се не вижда“, това пише Павел в своето Послание до евреите (11:1). Само че вярата е нещо по-малко от знанието. Винаги съм смятал това за очевидно само по себе си, но нека го обясня с един пример.

Човек може да се страхува от огъня, защото вярва, че като сложи ръка в пламъка, ще се изгори и в резултат ще изпита болка. Човек може да вярва, че това е истина. Но докато не извърши действието наистина — докато ръката му наистина не се озове в пламъка и не изпита болката от изгарянето, — човек не може наистина да знае какво представлява тази болка. Това придобито чрез опита знание - различно от знанието например за това, че две и две е равно на четири - на гръцки се нарича гносис. Точно поради тази причина членовете на групи мистици в рамките на християнството, които искат лично да изпитат Бога, се наричат гностици. Не се знае кога се появява тази идея в християнството, но такъв мистичен подход, основан на дълбокия личен опит, е отдавна разпространен сред езическите религии. Втори век става свидетел на бързото нарастване на популярността на този подход в християнската църква.

Въпреки сложността на голяма част от литературата си гностиците не се интересуват толкова много от фактите за Исус и за Бога, а също и от вярата в различни писания и спомени, колкото се интересуват от знанието - пряко, лично, посредством опита - за това какво представлява Богът. Те се интересуват не толкова от вярата в думите на Исус, колкото от това да станат точно като него и като него да знаят за Бога. Както се казва в един гностичен текст, открит в Наг Хамади, Евангелие от Тома: „Когато опознаете себе си, тогава ще станете познати и ще осъзнаете, че вие сте синовете на живия Отец“.

* *

Важно е да изтъкнем, че материалите, използвани в подкрепа на неизброимите появяващи се гледни точки, са избрани чрез прилагането на теологични критерии: някой, някаква група, сяда и решава от своята гледна точка и съгласно своето разбиране, че тази книга трябва да бъде считана за „автентична“, а онази трябва да бъде считана за „фалшива“, т.е. съответно за „ортодоксална“ или за „еретична“. Фактът, че са били използвани теологични основания, разбира се, не оправдава взетите решения въпреки всички отправени молби за божествено напътствие. Вземани са много човешки решения, основани на много човешки приоритети - най-вече свързани с контрола и с властта. Както пише Кьостер: „В най-ранния период на християнството епитетите „еретичен“ и „ортодоксален“ са лишени от смисъл“. Още по-безсмислено е да смятаме, че книгите в нашия Нов завет са единствените автентични традиции за Исус. Коментарът на Кьостер отново е категоричен: „Само догматичен предразсъдък би могъл да твърди, че каноничните писания имат изключителната претенция за апостолически произход и поради това за исторически приоритет“. Всъщност нашият Нов завет не е установен до съборите в Хипо и в Картаген през 393 и 397 г. сл. Хр. — повече от 360 години след събитията, които описва.

* *

Към 140 г. сл. Хр. богат собственик на кораби и новопокръстен християнин на име Маркион тръгва от дома си в Понт към Рим, където основава своя собствена общност, а след това основава общности и навсякъде из Римската империя. Всичките му писания са изгубени, но според критиците му той твърди, че само Павел е знаел истината: според него останалите ученици са твърде силно повлияни от юдаизма. Напълно отхвърля Стария завет и използва само някои от писмата на Павел заедно с редактирана версия на текста от Лука, който той нарича „евангелие“. Той явно е първият човек, който използва този термин по отношение на писан текст. Неговата организация е първата християнска църква, която има собствено свещено писание. Според него християнството трябва безвъзвратно да замени всичко, произхождащо от еврейската традиция на Стария завет, включително и книгите на пророците. Маркион вероятно е бил най-голямата опасност за Църквата от средата до края на първи век и през 144 г. сл. Хр. официално е отлъчен от Църквата в Рим.

Обаче резултатът от начина, по който Маркион използва текстовете, е, че формиращата се християнска традиция е принудена да се откаже от устната традиция и да се заеме с писмена традиция, основана върху „евангелията“, чието авторство се приписва на различни апостоли, за да бъде установен приемлив официален канон на свещената литература на Новия завет. Желанието да се формулира официален списък от текстове за пръв път е изразено от Ириней - епископа на столицата на римска Галия, Лион.

Той и неговите съратници, пазители на ортодокса, няма да участват в никакви отклонения от онова, което според тях е „истината“. Те не се впечатляват от вманиаченото Павлово християнство на Маркион, нито пък изпитват топли чувства към гностиците, които твърдят, че прякото познание на божественото превъзхожда всяка друга вяра или убеждение. Ириней застава начело на движението срещу тази позиция и към 180 г. сл. Хр. пише монументално съчинение от пет тома, в което напада гностиците - неговата прочута книга „Против ересите“.

Явно Ириней сериозно се притеснява от гностиците. Той пише, че те подмамват членове на паството му „под претекст, че притежават върховно познание“. Оплаква се, че те го нападат с аргументи, иносказания и тенденциозни въпроси. След като е прочел част от литературата им и е разговарял с различни гностици относно вярванията им, той решава да намери начин да нападне и да обори учението им, което наистина презира. В дългата си атака в „Против ересите“ той дава много информация за тях и за вярванията на формиращия се в края на втори век сл. Хр. ортодокс.

Запознат е с претенцията на гностиците, че са посветени в някакво тайно знание: те твърдят, пише той, „че Исус е разкрил някакво тайнство само на своите апостоли и ученици“. Той също така изтъква, че това предположение за езотерично разбиране, предадено от предишното столетие, е по някакъв начин свързано с възкръсването на мъртвите. Ириней обяснява, че гностиците не приемат възкресението буквално; всъщност те възприемат много неща от писанията, особено от притчите, като символични — като истории, които се нуждаят от интерпретиране, за да може да се достигне до заложеното в основата им послание. За тях възкръсването от мъртвите е символично средство да бъде представен някой, който е изпитал „истината“, проповядвана от гностицизма.

Любопитното е, че Ириней използва това като един от аргументите, с които оборва гностиците: възкръсването от мъртвите в Църквата е било извършвано и в миналото, и по време на собствената му епоха. Той споменава най-малкото на две места за един мъртвец, който е бил възкресен от мъртвите, и явно е бил лично запознат със случая. В този конкретен случай умрелият е живял много години след това. Това е удивителна история, за жалост неразвита по-нататък, но служи като свидетелство, че Ириней до известна степен не е схванал същността на нещата.

Но независимо дали е схванал същността, Ириней понася факела на ортодокса в онези опасни времена, когато гностицизмът би могъл да завладее Църквата. Той съвсем ясно казва кои евангелия трябва да бъдат използвани и кои да бъдат отхвърлени. Той пръв събира на едно място четирите евангелия - от Матей, от Марко, от Лука и от Йоан. Всъщност той създава самоличността на единния божествен Бог Исус, едновременно Син и Извечен творец. Освен това изяснява, че централната обединена организация на Църквата е мярка за нейната универсална привлекателност, природа и истина. Така централизацията и ортодоксът се установяват като доказателство за законност и правота: физическата сила е едно от доказателствата в подкрепа на Бога. И обратното, децентрализацията е доказателство за погрешност. Както има един Бог, така може да има и само една Църква, и само една истина. Простичък, но измамен довод, който въпреки това убеждава мнозина. Дори днес той има привърженици във Ватикана, един от които, разбира се, е папата.

* *

Докато теолозите се опитват да създадат централизиран ортодокс на вяра и на религия, други се опитват да централизират физическата структура на Църквата, като твърдят, че е по-добре да се управлява от позицията на централизирана власт. За формирането на ранното християнство политическите съображения - подклаждани, разбира се, от гоненията, които не можем да забравим - са толкова важни, колкото и богословските съображения.

Някъде по същото време, когато Ириней доказва своята версия на християнството, се променя начинът, по който Църквата се управлява. Преди местните църкви се управляват от група мъже - презвитери и епископи, - но тези управленски структури постепенно се централизират. Групата е заменена от един-единствен епископ, който е представител на властта във всяка епархия. Този процес като че ли е започнал в Рим в средата на втори век и е завършил в началото на трети век. Разбира се, това не бива да ни учудва, епископът на Рим ясно е дал да се разбере, че той е най-важният от всички епископи. Той иска да бъде признат за върховен глава на църковната власт на Земята, като представител на месията. Папа Стефан I (254-57 г.) е първият епископ на Рим, който оправдава тази претенция за върховенство сред всички епископи чрез факта, че е потомък на апостол Петър. Той основава тази своя претенция върху текст от Евангелие от Матея (16:18): „И Аз ти казвам: ти си Петър, и на тоя камък ще съградя църквата си“. По-нататък се твърди, че Петър идва в Рим и някъде към края на втори век той бива определен за първия християнски епископ на града.

Обаче към 258 г. сл. Хр. император Валериан разпорежда незабавно да бъдат екзекутирани всички християнски епископи, свещеници и дякони. Мнозина са екзекутирани, но и мнозина оцеляват. Предимството на централизираната власт вероятно е било съвсем очевидно за ръководителите на християнската църква, които сигурно са чувствали, че ако някога получат възможността, трябва да придобият такава власт за себе си.

Първата такава възможност им се отваря по време на управлението на Константин. Макар да е покръстен в християнството едва на смъртния си одър, по време на неговото управление християнството получава възможност да процъфтява. Константин иска обединение; той свиква Никейския събор, за да се противопостави на идеите на еретика Арий. Целта е да се събере подкрепа за идеята, че Исус Христос е „единосъщен“ с Бог Отец - претенция, която Арий и останалите оспорват; според тях Исус не е божествен. Както сухо отбелязва преподавателката от Принстън Елейн Пейджълс: „Тези, които оспорват тази фраза, изтъкват, че тя не се появява нито в Светото писание, нито в християнската традиция“. Само че възраженията се оказват без последствие за безмилостните теолози, които отиват в Никея с друг план предвид.

Съборът очевидно е настроен срещу възгледите на Арий, само че присъствието на негови поддръжници става причина за бурни събрания и за разпалени дискусии. Всъщност изглежда възможно по време на един доста гневен спор епископът на Мира физически да е нападнал измършавелия аскет Арий, както се показва в традиционните изображения от събора. Споровете надхвърлят рамките на събора и се пренасят по улиците на Никея: в обществените театри се поставят комични пародии на дебатите и навсякъде в града спорове се водят и от търговците на пазара, от магазинерите и от сарафите: „Поискай парче хляб и ще ти кажат: „Синът е подчинен на Отеца“. Попитай дали банята е готова и ще ти отговорят: „Синът е възникнал от нищото“.

Накрая се провежда гласуване. Точните цифри са спорни, но се знае, че Арий и двама негови колеги гласуват против решението; приетата цифра е, че предложението е одобрено с 217 срещу 3 гласа. Арий и неговите двама колеги са изпратени в изгнание някъде в района на река Дунав.

Като любопитно и дори странно допълнение към тази история е епизодът с покръстването на Константин на смъртния му одър, когато ритуалът е извършен от член на еретическата арианска църква. Този факт показва, че за Константин теологичните подробности не са толкова важни, колкото приемането на която и да е идея, служеща най-добре на единството, което според него означава стабилност и е първостепенната му грижа.

С това свое решение Никейският събор създава в буквалния смисъл фантастичния Исус на вярата и възприема претенцията, че това е исторически достоверно предаване на фактите. Неговите действия освен това установяват и критериите, по които по-късно ще бъдат подбирани книгите в Новия завет. Никейският събор създава християнски свят, където има общ символ на вярата. Всичко различно от него се смята за ерес, трябва да бъде отхвърлено и ако е възможно, унищожено.

И днес продължаваме да страдаме от това. Пейджълс, специалистка по гностичните текстове, прави нещо необичайно за представител на академичните среди, като въвежда лична бележка в книгата си „Отвъд вярата: тайното Евангелие от Тома“. Бележката се отнася за един много важен момент с широкообхватни последици: авторката обяснява, че това, което не би могла да хареса в Църквата, е „тенденцията християнството да се идентифицира с една-единствена авторизирана съвкупност от вярвания... придружени от убеждението, че само християнската вяра предлага достъп до Бога“.

Съзнавайки високата цена на провала, следващите епископи на Рим консолидират властта - най-вече папа Дамасий I (366-384 г.), който наема група убийци, които в продължение на три дни избиват негови противници. Когато Дамасий успява да си върне контрола, той нарича Рим „апостолска епархия“ - с други думи, единственото място в цялата Църква, което може да претендира за непрекъснат произход от апостолите и поради това да поддържа техния авторитет и функции и да действа като техен наследник. Разбира се, тази претенция оставя Йерусалим извън борда. Всеки зилот, последовател на Исус, би сметнал тази претенция за чудовищна и за очевидно невярна.

Пренебрегвайки всякакви подобни последици, Дамасий твърди, че е истинският и пряк наследник на Петър и поради това по право наследява Църквата, която Исус е оставил на него. Като върховен авторитет на Земята Дамасий налага и принципа, че истинската мярка за всяка вяра, която може да се счита за ортодоксална, е дали тя е получила папска благословия. Ето по този нагъл начин е наложена претенцията на апостолско наследство.

Следващият папа Сириций II (384-399 г.) имитира имперски съд, като издава декрети — нареждания, които се смятат за неоспорими, нареждания, изискващи незабавно подчинение. Под неговата догматична власт канонът на Новия завет най-сетне е наложен по време на Събора в Хипо през 393 г. и на Събора в Картаген през 397 г.

Този явен процес на завземане и на централизиране на властта продължава: папа Инокентий I (401-417 г.) отправя претенцията, вече неизбежна, че в качеството си на апостолска епархия Рим представлява върховната власт в християнската църква. Само че най-голяма власт си присвоява папа Лъв I (440-462 г.). Той налага най-сетне и без всякакъв компромис претенцията, оцеляла и до днес: че Исус е предал върховната власт над Църквата на Петър, че тази власт е била предадена от Петър на всеки следващ епископ на Рим и че епископът на Рим, папата, е „главният сред всички епископи“ в Църквата и действа като „мистично въплъщение“ на Петър. За неговия приемник папа Геласий I (492-521 г.) остава само да произнесе най-арогантното от всички твърдения: той пише на императора, обяснявайки му, че светът се управлява от две велики сили - духовната власт, възложена на папата, и светската власт, възложена на императора. От двете неща, обяснява папата, властта на папата е по-висша, защото тя „осигурява спасението на светското“. По време на синода, проведен в Рим на 13 март 495 г., Геласий става първият папа, наречен „наместник на Христа“.

По същото време, докато теологичното господство е нещо жадувано и завземано, с един психологически проницателен ход Църквата започва физически да завладява езически места и празници - празникът на раждането на Митра на 25 декември все още се празнува и днес. Доводите на Църквата са обяснени ясно от папа Григорий I (590-604 г.) през 601 г. в наставленията, които той дава на един абат, канещ се да напусне Британия. Папата пише:

Стигнахме до извода, че храмовете с идоли сред този народ не бива в никой случай да бъдат разрушавани. Идолите трябва да бъдат унищожавани, но самите храмове трябва да бъдат осветени със светена вода, в тях трябва да се издигнат олтари и вътре да бъдат положени реликви. Защото ако тези храмове са добре построени, те трябва да бъдат пречистени от почитането на демони и да бъдат посветени в служба на истинския бог. По този начин ние се надяваме, че хората, като видят, че храмовете им не биват разрушавани, може да се откажат от заблудата си и като се струпват с повече готовност в познатите си места, да дойдат да опознаят и да почитат новия бог. И понеже имат традиция да принасят в жертва много волове на демоните, нека някой друг обред да замени този, например Деня на посвещаването или празниците на светите мъченици, чиито мощи се намират в храма³¹.

Макар че е възможно в подкрепа на растящия ортодокс Църквата да е оставила олтарите непокътнати, служителите й със сигурност не са се посвенили да унищожат или да подправят документи. Какво е било отношението на хората към това?

* *

Нека насочим вниманието си към Евнапий, за да разберем. Евнапий е гръцки учител по риторика, живял около 345 г. докъм 420 г. сл.Хр. Риториката е изкуството на убедителния и внушителен изказ или в писмен вид, или като устна реч. Нашите съвременни оратори са наследници на техниките, усъвършенствани от древните. Шестнайсетгодишният Евнапий заминава да учи в Атина. По време на престоя си там той е посветен в Елевсинските мистерии и става жрец в школата на евмолпидите в непосредствена близост до Атина. Евмолпидите са един от жреческите „родове“, които преживяват и преподават мистериите на Деметра и на Персефона в Елевсин на малцина избрани - и мъже, и жени, — доказали, че са готови да усвоят тези мистерии. Тези малцина избрани се смятат за посветени.

След пет години в Атина Евнапий се връща в родния си град Сард в Турция и попада в местна група философи, привърженици на Платон, които изучават медицина и теургия - много практическо боравене с божествените сили чрез средствата на ритуала, танца и музиката. Той е все още жив, когато през 391 г. сл.Хр. император Теодосий забранява всички езически религии, но въпреки опасностите Евнапий яростно критикува християнството в своите писания.

Евнапий пише биографичната история на свои съвременници философи. Освен това се рови в общата история и пише допълнение към публикувана история от друг автор. Към тази книга Евнапий добавя подробности, свързани с периода 270-404 г. сл.Хр. Той приключва към 414 г. За жалост оцелели са съвсем малки откъси от тази история. Само че загубата е обвита в загадъчност.

Император Константин управлява от 306 до 337 г. и точно по онова време е свикан Никейският събор, обявил Исус за „бог“. По време на неговото управление християнството се превръща в официална религия на Римската империя - противно на желанието на мнозина. С интереса си към обединяването на империята Константин като че ли е възприел чисто политически възглед за религията. Разбира се, както видяхме, самият той е бил покръстен в християнството едва на смъртния си одър.

Може да се разчита, че Евнапий, като вярващ в нещо, смятано от християните за езическа религия, не е харесвал тези промени като цяло и в частност християнството. Можем да бъдем сигурни, че отношението към неговия разказ за управлението на Константин в допълнението към публикуваната история на онова време е било много критично, враждебно и вероятно дори гневно. Тази версия би навредила много на формиращия се християнски ортодокс в началото на пети век. Като последовател на теургията Евнапий вероятно е можел да каже интересни неща относно император Юлиан (361-363 г.), който също е привърженик на ритуалните техники и който се е опитал да върне империята към езичеството и най-вече към Платоновото мислене на един от най-великите и най-недооценени философи от късната класическа епоха, учителя по теургия Ямблих от Апамея (ок. 240-325 г.).

Днес историята на Евнапий би била много интересен текст. За жалост ние щяхме да разполагаме с негово копие, ако не беше Ватиканът и неговата безмилостна нужда да брани своята измамна представа за Исус и за християнството, защото чак до шестнайсети век в твърде често недостъпната библиотека на Ватикана е имало екземпляр от книгата на Евнапий.

Това твърди ученият класицист Марк-Антоан дьо Мюре, който през 1563 г. води лекции в университета в Рим. Там той е виждал екземпляр от „История“ на Евнапий във Ватиканската библиотека. Книгата му се струва толкова интересна, че моли кардинал Сирлет, един от водещите учени във Ватикана, да уреди да бъде направено копие. Само че Сирлет отказва и с подкрепата на папата заявява, че тази книга на Евнапий е „неблагочестива и порочна“. След като вниманието веднъж е било привлечено към съчинението, властите търсят решение на проблема. То е много просто: един начетен йезуитски учен по-късно разказва, че „История“ на Евнапий е била „унищожена по силата на божия промисъл“³³. Несъмнено промисълът е действал чрез лишените от божественост действия на хората.

Във Ватикана има история на придобиването - и на унищожаването - на писания, които противоречат на мита, който тази институция разпространява като истинска история. Колко ли още неща са били унищожени през годините? И колко ли още неща има някъде, които са успели да се избавят от безмилостното и целенасочено преследване на ереста от страна на Ватикана? Никой не може да каже със сигурност.

* *

Към пети век победата на Исус на вярата над Исус на историята е в практическо отношение завършена. Митът, че двете неща са едно и също, намира теологично оправдание и се превръща в призната истина. Все пак защитниците на ортодокса, разбира се, не могат да си отдъхнат, защото подобно на корозията и загниването ереста според тях не знае почивка. Те безмилостно бранят вярата, като причиняват на други християни онова, което преди тях са правели езическите императори. През 386 г. сл.Хр. те екзекутират епископа на Авиля - Присцилиян, по обвинение в ерес. Това е първата екзекуция, разпоредена от Църквата с цел да защити позициите си.

Всички пътища може и да водят към Рим, но през следващите векове същото важи и за все повече кървави вади. Цената на теологичното обединение е платена не само със злато - макар че то винаги би намерило гостоприемен дом в ръцете на Църквата, - но и с живота на много хора.

Смъртта на Присцилиян е трагичен прецедент. За жалост той ще бъде често повтарян - все в името на еврейски месия, проповядвал мир.

До каква степен вярата е попаднала в ръцете на самопровъзгласилите се наследници на Христос? Впоследствие римските папи се натоварват със задължението да помазват императорите на тяхната издигната длъжност като част от церемонията по коронясването, сякаш папата има силата да създава месия. Сякаш само те са притежавали монопола над пътя към истината.

6.

НАЙ-ГОЛЕМИЯТ

СТРАХ НА РИМ

Датата е 5 август 1234 г. Бедна жена лежи на смъртния си одър в една къща в Тулуза, собственост на зет ѝ. Тя е член на тайнствена християнска секта, по онова време широко разпространена в Южна Франция - катарите. Рим едновременно презира и се страхува от религията на катарите, които пък се отнасят със същото пренебрежение към Рим. Според мнозина катари папата е Антихристът, а римската църква е „блудницата от Апокалипсиса“ или „църква на вълци“¹.

На този ден неколцина катарски свещеници посещават жената, за да извършат най-свещения ритуал на сектата - консоламентум, да я посветят в „последните обреди“ на религията им - нещо, което се е случвало често край смъртния одър на техните последователи. Пристигането им обаче е забелязано от враждебно настроен към вярата им информатор. Вероятно жената е била шпионирана, защото е била известна сред жителите на градчето като привърженичка на катарите, а зет й е действал като куриер на катарите в Тулуза. Информаторът се втурва, за да съобщи на главата на Инквизицията.

Доминиканските инквизитори са настанени при архиепископа на Тулуза, който тъкмо е отслужил месата. Това е денят, в който в Тулуза е обявена канонизацията на техния основател Доминик де Гусман. Монасите тъкмо се канят да седнат на празничен обяд. И тогава, по силата на „божествено провидение“, главата на Инквизицията научава за тази умираща еретичка, която открито приема катарските обреди. Той бързо информира епископа, който разпалено настоява незабавно Инквизицията да се справи с това оскърбление срещу „истинската вяра“, затова инквизиторите зарязват обяда си и придружени от епископа, нахлуват в

дома на умиращата жена. Влизат в стаята ѝ толкова изневиделица, че дори предупреждението от загрижен приятел пристига твърде късно, за да предотврати надвисналата трагедия.

Епископът присяда до болната жена и спокойно започва да разговаря с нея за религиозните ѝ убеждения. Това не предизвиква у нея тревога - вероятно не е знаела кой е посетителят ѝ. Сигурно е смятала, че епископът е високопоставен член на сектата на катарите, а не представител на Рим. Видимо необезпокоена и убедена, че се намира сред изпълнена със състрадание компания, жената говори свободно, доволна, че най-сетне е била посветена в обредите на катарите преди смъртта си, която явно не е далеч. Всъщност смъртта ѝ била по-близо, отколкото мислела.

Епископът я насърчава да говори:

– Не трябва да лъжеш — казва той с престорено съчувствие. - Трябва да бъдеш упорита във вярата си, а не поради страх от смъртта да признаеш нещо друго освен онова, в което вярваш и което пазиш скътано в сърцето си.

Умиращата жена, изпълнена с признателност и утеха поради катарските си убеждения, отговаря със завидно присъствие на духа и достойнство:

– Господарю, вярвам в това, което казвам, и няма да променя отдадеността си поради страх за жалкия остатък от живота си.

При тези думи лицето на епископа внезапно помръква:

– Ето затова си еретичка! - крясва той високо пред всички в стаята. - Защото онова, което изповяда, е вярата на еретиците... Приеми онова, в което вярват римокатолиците.

Жената проявява завидна смелост и отказва. Затова епископът призовава Исус Христос, официално я обявява за еретичка и по този начин я обрича на смърт. Незабавно я отнасят, все още на легло, на една ливада извън града, собственост на съда в Тулуза, където в този благоуханен летен ден жената тутакси е изгорена.

След това епископът и неговите доминикански съучастници тържествуващо се връщат по улиците на Тулуза към монашеското си убежище, мълвейки признателност към Бога и към светия си основател, „и омитат приготвения за тях празничен обяд“. Летописецът на тези събития, доминикански монах, присъствал в стаята, завършва с думите: „Бог стори тези дела през първия ден на Блажения Доминик в прослава и възхвала на неговото име... за прослава на вярата и като поражение на еретиците“.

„Блаженият Доминик“ - Доминик де Гусман, е бил жесток и фанатизиран испански монах. Още от самото начало той се присъединява към антикатарския кръстоносен поход и дотолкова се прочува с усърдието си, че през 1216 г. папата учредява оглавявания от него Доминикански орден. Целта им е да разрушат ереста напълно и окончателно, с всякакви необходими за това средства. Доминик умира през 1221 г., а през 1234 г., същата година, когато жената от Тулуза била изгорена жива, той е провъзгласен за светец от един от своите приятели, избран за папа предната година.

* *

През дванайсети век най-вече в южната част на Франция Църквата е обхваната от корупция. Онези, които стоят начело на епархиите и енориите, дори не се преструват на благочестиви, а се интересуват повече от управлението на имотите и от увеличаването на приходите си, отколкото от това да се грижат за душите на енориашите си. Светски развлечения като забавления с любовници, хазарт, лов и светски занимания като лихварство и събиране на такси за църковни услуги, разрешаването на незаконни бракове и изпълняването на ролята на адвокати са толкова разпространени и неприкрити, че най-сетне папа Инокентий III след избора си през 1198 г. се вижда принуден да прокълне тези църковни практики. Според папата главният духовник в Лангедок, архиепископът на Нарбон, в края на дванайсети век се прекланя пред олтара само на един бог - бога на парите. Той иска големи такси за освещаването в сан на епископи, присвоява си приходите от незаети места за свещеници, позволява на монасите да се женят и опрощава и други практики, противоречащи на църковните закони. Папата го освобождава от поста му заедно с още един архиепископ и с още седмина епископи. Дори семействата на някои католически духовници се отвръщат от Рим. Епископът на Каркасон през периода 1209-1212 г. запазва католическата си вяра, но майка му, сестра му и трима от братята му приемат консоламентум.

Благородниците, особено селските благородници, водят непрестанни спорове с Църквата относно собственост и приходи; упорито предани на своята област, те влизат в тесен съюз с катарите. Някои от благородниците отиват дори още по-далеч, приемат консоламентум и стават истински катари. Съпругата на графа на Фоа през дванайсети век например става „съвършена“, както прави и сестрата на графа, Ескламонд, след смъртта на съпруга си.

Катарите са група набожни мъже и жени, възприели живот на отречение, духовност и простота - наричат себе си les Bonhommes, „добри хора“ или „добри християни“. Те служат на население, което копнее за личен религиозен опит, но чиито нужди не са посрещнати от установената църква, отказала се от духовната си роля в полза на по-комерсиалното и користното. Отречението на катарите от земните блага още по-силно подчертава алчността на римското духовенство и подклажда безмилостно противодействие от страна на хората, чиято власт те застрашават.

Противниците на катарите ги наричат „свършените“ еретици или „свършени“. Пълноправни членове на сектата са хората, преминали през главния обред, консоламентум, който се описва като „кръщение, първо причастие, ръкополагане, и ако се извърши на прага на смъртта, помазване на умиращ - всичко в едно“.

Чрез преминаването през този обред те се откъсват от ежедневния бит и изпитват презрение към светските притежания. След това катарите водят съвсем простичък начин на живот, изпълнен с молитви и проповядване на учението - което правят на местния език, не на латински. Те са вегетарианци, пътуват по двойки и даряват духовно успокоение, а за тези, които искат да научат повече, извършват обреда консоламентум. Те са символ на честността и на истината в очите на хората, на които им е дошло до гуша от лъжи и от измами.

На практика поради огромната отговорност и промяната в начина на живот, настъпваща след консоламентум, мнозина се подлагат на обреда едва на смъртния си одър. Могат обаче да участват всички — и мъже, и жени. За разлика от Католическата църква в това движение няма мъжко господство. Съвършените са и от двата пола; няма йерархия, нито организация - поне отначало.

Църквата съзнава какво предизвикателство представляват тези непретенциозни и добронамерени духовни учители и един от първите, изправили се срещу предизвикателството, е Бернар от Клерво, сияйната светлина на монашеския орден на цистерцианците. Той и орденът му подобно на катарите са отдадени на простия начин на живот. През 1145 г. Бернар пътува много из Южна Франция и води спорове по градските площади с катарските „съвършени“. Съзнавайки тяхната благочестивост и оценявайки тяхната почтеност и простота - но същевременно заклеймявайки ереста им, - той разбира, че не може да спре движението, което продължава да набира сили и в резултат от тези публични спорове си създава по-официална организация, която вече е налице през втората половина на дванайсети век.

Много от местните благородници подкрепят катарите, защото центърът на движението е в собствените им земи в Лангедок, а не е в Рим като центъра на Църквата. Разбира се, Рим не е доволен.

През 1209 г. Рим подема кръстоносен поход срещу катарите и настъпва истински хаос. Северните армии, съставени от рицари и авантюристи, нападат Лангедок, разрушават много големи и малки градове, изгарят живи хиляди катари, понякога стотици наведнъж, на огромни клади. По това време разрушеният замък Монсегюр, кацнал на върха на своята наглед непревземаема скала, е възстановен като база на катарската църква. След разрушенията в по- ниските долини през 1232 г. той се превръща в център на вярата и в седалище на „епископа“ на катарите. Малко селце за катарските „съвършени“ е построено между замъка и почти отвесните високи скали на север, а останките от него и днес могат да се видят, вкопчени в склона.

Северната армия е придружавана от младия испански духовник Доминик де Гусман. Знае се малко за неговото участие в масовото принасяне в жертва на катарите през първите години от борбата, но явно е бил дълбоко въвлечен. По време на горчивата кампания той осъзнава, че ще има нужда от нова организация, за да се противопостави на онова, което според него е зловредна ерес - нов монашески орден с нов подход. Доминик основава монашеския орден на доминиканците и заедно те създават считаната днес за позорна Инквизиция. Доминик изгаря и измъчва, доминиканците следват неговия пример, като опустошават Южна Франция. Толкова силна е нуждата на Църквата да установи дисциплина и контрол над тези еретици, дръзнали да пренебрегнат Рим. Студен ужас сковава страната. Навсякъде се страхуват от доминиканската Инквизиция и я мразят. Мнозина са смазани от бой или убити, но орденът продължава безмилостно да преследва еретиците. За катарите това е битка, която не могат да спечелят.

Методите на Инквизицията са прости: заподозрените в ерес биват „подложени на разпит“, евфемизъм, зад който се крие - и дори се прави опит да бъде оправдана - действителността, че не става дума за обикновен разпит, а по- скоро за процес на болезнено изтръгване на информация, на което дори покрилото се със зловеща слава Гестапо би се възхитило заради неговата студена и безмилостна ефективност.

Заподозреният е арестуван след изобличаване или самопризнание. Никой не бърза да приключи случая, защото доминиканците много добре познават психологията и знаят, че хвърлянето в затвора и страхът могат да свършат голяма част от работата им. Накрая неизбежно се стига до мъчения. Поради „чувствителността“ към проливането на кръв инструментите, използвани от скритите под качулки инквизитори, обикновено са тъпи, нажежени до червено и ограничителни; позволено било да се чупят кости, крайници да се изкълчват или вадят от ставите, така че кръв да се пролива „случайно“, а не предумишлено, като по този начин мъчението става приемливо за измислените от Църквата правила.

Когато жертвата вече е склонна да признае — вероятно каквото и да е, само и само кошмарът да престане, - доминиканските адвокати и чиновници снемат показанията ѝ и често записват с подробности събитията, на които са били свидетели. След това жертвата бива отведена в стая наблизо и от нея се иска да потвърди, че признанието е било „спонтанно и по собствена воля“. Ако трябва направилите признание да бъдат осъдени на смърт, те биват предавани на светските власти за екзекуцията. В качеството си на християнска институция Църквата не екзекутира или поне така твърди явно без изобщо да се притеснява от това лицемерие.

Чрез тези показания доминиканците създават институционална памет, огромен архив, съдържащ данни за всичко, с което са влезли в досег. Макар да изгарят хиляди хора от онези, които заклеймяват като еретици, те обикновено го правят едва след подробен разпит. Винаги се стремят да поддържат и разширяват тази колективна памет, формираща сърцевината на властта им, защото — прагматици както винаги - те вярват, че „покръстен, който предаде приятелите си, е по-полезен от един овъглен труп“.

Инквизицията е разузнавателното управление на тринайсети век, доколкото тя поддържа подробна и сложна база данни за онова време. Тя разследва заподозрените в ерес, записва показания, отричания и признания със сложни юридически подробности и поддържа архиви на тези записи, за да може информацията да бъде извадена и ползвана много след това. В един от примерите тези архиви показват, че жена, арестувана за ерес през 1316 г., е била арестувана и преди - през 1268 г., четирийсет и осем години по-рано. Подобно възстановяване на информация е злокобно. То представлява една злонамерена система за запаметяване в служба на доминиращата власт на Църквата.

Инквизиторите се превръщат в убийците на Църквата — със своята армия от тайни информатори, жестоки разпитващи и хладнокръвни съдии, които до един действат в името на Христа. Историческият месия е отдавна забравен; сега значение има Исус на Ватикана. Тази патетично разпната фигура се превръща в оправдание на отчаяните мерки от главоломно растящия брой правила и разпоредби, които оказват въздействие върху живота на всеки и върху всеки аспект на живота.

* *

Първата голяма битка Инквизицията печели, когато сърцето на катарската църква най-сетне е изтръгнато при едно кръвопролитие, което напомня на жертвоприношенията от култа на ацтеките в Новия свят. През март 1244 г. центърът на катарската църква, замъкът Монсегюр, бива завзет от нашествениците. Повече от двеста катари биват погребани живи в подножието на възвишението. Само че Инквизицията не възприема това като край на дейността си, а само като начало на нов етап. Инквизиторите надзирават района с помощта на своите архиви и на своите информатори. Инквизицията възнамерява да остане тук, за да подкрепя властта на Рим.

И съществува чак досега. Разбира се, доста се е пречистила: през 1908 г. Инквизицията бива преименувана на Конгрегация на Светата канцелария. След това при следваща промяна през 1965 г. се превръща в Конгрегация за доктрината на вярата, спокойни и дори меки думи за названието на догматичната и непреклонна институция, чиято непроменена роля в Църквата е да поддържа ортодокса на вярата.

Сегашният глава на Конгрегацията — нарича се „префект“ и на практика е днешният Велик инквизитор — е назначен на 13 май 2005 г. и е роденият в Калифорния монсеньор Уилям Левада, предишен архиепископ на Сан Франциско. Неговият непосредствен предшественик, кардинал Йозеф Рацингер, бе избран за папа през април 2005 г. Рацингер се изказва недвусмислено относно доктрината на Църквата - никаква гъвкавост по отношение на предписанията.

„Откровенията приключиха с Исус Христос“, заявява категорично Рацингер и отправя директно предизвикателство към хората, които може би смятат, че истината може да бъде открита дори днес. Той удобно забравя гласуването на Никейския събор, който обявява Исус за бог, и се отнася пренебрежително към хората, които смятат, че Църквата е нещо друго, а не божествена: „Дори при някои теолози - ръмжи той с явна изненада от тяхната дързост - Църквата се явява като човешко творение“. Той обаче има отговора за тези, които биха могли — ужас на ужасите - да смятат, че създадената от човека Църква е изградила идеологията си, като е поставяла идеите на гласуване. „Истината не може да се създаде чрез гласуване“, заявява той. В друг контекст човек би могъл да се съгласи с него, но в този конкретен спор той отива отвъд разумното и отвъд исторически засвидетелстваното, тъй като онова, което той нарича истина, е постигнато чрез гласуване. Рацингер добавя още нещо към тази догматика: „Човек не може да установи истината чрез решение, а може само да я разпознае и да я приеме“. Оттук, обяснява той, следва, че „Църквата... носителката на вярата, не съгрешава“. Явно историята не е силната страна на Рацингер; силната му страна е изтъкаването на догматични обществени отношения.

Нищо в изявленията на Рацингер не вдъхва надежда, че Ватиканът може да се откаже от претенцията си, че осигурява единствения път към истината - път, прокаран от желанието за власт и за контрол; път, облян с кръв; път, устроен около мистичната личност на Исус Христос, който няма почти никаква връзка с историческия месия Исус, разпънат на кръста от Пилат Понтийски като политически агитатор.

Конгрегацията за доктрината на вярата умно поддържа поведението на предшественика си - Инквизицията. Подпирайки границите на вярата и поставяйки ограничения върху откриването на истината, тя на практика служи като център на отдела за командване и контрол на Ватикана.

Единственото основание за съществуването на този отдел е да овладява най-големия и най-силен страх на Ватикана: че може да се появят свидетелства, които неотвратимо ще отделят Исус на историята и Исус на вярата и по този начин ще разкрият, че съществуването на Ватикана се основава на измама. Те се боят от появата на свидетелства, че Исус не е бил бог, както постановява Никейският събор — не е бил бог, а човек.

* *

След като катарите са унищожени, Инквизицията се оглежда за други ереси, с които да се бори. Смятат, че рицарите тамплиери се нуждаят от направляваща ги десница. Мъчителите на Инквизицията биват разпратени из цяла Европа, за да изкоренят военния орден, който служи на християнските народи почти двеста години.

След това, в началото на четиринайсети век, Инквизицията се обръща към францисканците, които поради категоричната си бедност и простота са заподозрени в ерес. Много от тях загиват в пламъците. Сто години по-късно Инквизицията се обръща срещу евреите и мюсюлманите в Испания, и по-конкретно към тези, които са приели католицизма и са заподозрени, че тайно са се върнали към предишната си вяра. Кладите лумват с нова сила. В Севиля 288 невинни жертви са изгорени живи в периода от февруари до ноември 1481 г. А това е само началото на нов период от несекващите човешки жертвоприношения в името на християнството. Само че въпреки високата цена противодействието срещу тази тирания продължава. През 1485 г. в Сарагоса един инквизитор е убит в катедралата, както е коленичил за молитва пред високия олтар. Следват жестоки ответни удари, които водят до загубата на живота на още хора.

Кръвопролитието намалява едва когато кланетата неизбежно намаляват броя на потенциалните жертви. Тоест, докато не бъде открита нова група жертви в манията, обхванала петнайсети век - магьосничеството. Това е много сполучлив ход на църковното двуличие. Църквата винаги е смятала магьосничеството за измама или за заблуда, а вярата в него отдавна е била определяна като грях. Но през 1484 г. отношението на Църквата рязко се променя: папата издава була, заклеймяваща магьосничеството и настояваща да бъде признато реалното му съществуване, а също и че всяко отричане на тази нова демонична реалност ще бъде считано за еретично и за обект на всички наказания, измислени от Църквата. Същата була дава на Инквизицията властта да разпитва, да хвърля в затвора и да наказва всички вещици, които открие. Доминиканците нямат нужда от много насърчение, за да се впуснат в действие.

Из цяла Европа оглавяваното от доминиканците преследване плъзва и из градското, и из селското население — интересното е, че Испания е изключение, защото там ръководителите на Инквизицията смятат, че цялата тази мания с вещиците е измама, на която е най-добре да не се обръща внимание. Те смятат, че манията да се намират вещици, които да бъдат изгаряни, е сама по себе си отговорна за създаването на масовата истерия, която на свой ред създава тези вещици. Независимо от това, въпреки тази местна проява на здрав разум, навсякъде другаде из Европа жени биват арестувани, измъчвани и изгаряни на клада. Инквизицията се хвали, че за 150 години е изгорила приблизително трийсет хиляди жени — все невинни жертви на одобрена от Църквата патологична фантасмагория.

Доминиканците са толкова организирани и ентусиазирани, че създават наръчник за инквизиторите и гражданските власти, които си имат работа с вещици. Това е една от най- позорните книги в историята: Malleus Maleficarum („Чукът на вещиците“), прекрасен пример за висока ученост, поставена в услуга на лудостта. Написана е през 1486 г. от двама високообразовани немски доминиканци — монаси, които се боят от всички женски неща, както дяволът се бои от кръста.

Няма съмнение, че за тях жените са източник на всичко нечестиво на света. Двамата специалисти смятат, че най-лошата порочност се крие в жените. Според тях жените са непоправимо несъвършени и винаги се опитват да те измамят. Те са по-слаби от мъжете и поради това са по-склонни към поквара и към стремеж да покваряват другите. Те не притежават дисциплина и са „красиви наглед, омърсяващи при допир и смъртно опасни, ако ги задържиш при себе си“. Тези двама ревностни разпитващи стигат до заключението, че „вещерството се дължи на плътската похот, която при жените е ненаситна“.

Защо Църквата гледа на женското начало като на нещо разрушително, демонично и нечовешко? Защо се бои от жените? Какво е довело до тази крайна реакция?

Свързано е конкретно със секса. Църквата се ужасява от него. „Плътската наслада никога не е безгрешна“, пише в Responsum Gregorii, чието авторство се приписва, вероятно погрешно, на папа Григорий I. Църковният отец от пети век Йоан Хризостом съвсем ясно посочва къде се крие опасността:

В света има много положения, които отслабват осъзна- тостта на душата. Най-първото и главно сред тях е взаимоотношението [sic] с жени... Понеже женското докосва и тревожи душата ни, и не само окото на разюзданата жена, но и това на почтената.

Изправени пред такава неумолима враждебност, някои съвременни жени теолози чисто и просто са престанали да се отнасят към такива твърдения с каквото и да е схоластично уважение. Ута Ранке-Хайнеман, професор по история на религиите в университета в Есен, прибягва до директен изказ, какъвто рядко се използва в академичните кръгове: „Общо взето, като се вземе предвид репресията, охулването и демонизирането на жените, цялата история на Църквата се свежда до един произволен и тесногръд мъжки деспотизъм над женския пол. Този деспотизъм продължава и до днес без прекъсване“.

Разбира се, тя има право. Да вземем например шумотевицата и настървението, които се надигат при всеки намек, че е възможно жени да бъдат ръкополагани за свещеници.

Откъде идват този страх и произтичащият от него полов деспотизъм?

Свързан е с манията на Църквата по отношение на доживотната девственост и целомъдрие.

* *

Понеже тя никога не е познала мъж, Църквата обича майката на Христос, така наречената Дева Мария. Тя е родила Исус с помощта на безграничната сила на Бога. С други думи, прави се изводът, че „Бог е някакъв човек“. Нещо повече, покойният папа Йоан-Павел II в своята енциклика Redemptoris Mater от 1987 г. отсъжда, че нейният химен е останал непокътнат. Било е чудо.

Поне би било, ако е истина. Само че за съжаление подобно на много истории, приписвани на Исус на вярата, тази история не може да устои дори на най-слаба конфронтация с Исус на историята.

Сред четирите евангелия, ако допуснем, че те съдържат основна историческа информация, само две - от Матей и от Лука - споменават непорочното раждане. А Лука (2:48) до голяма степен компрометира теологичното разбиране, когато описва Мария и Йосиф като родители на Исус и съвсем категорично Йосиф като баща на Исус. В своето евангелие Йоан (1:45, 6:42) също твърди, че Исус е син на Йосиф (вж. също Матей 13:55).

Най-ранните писания от Новия завет са посланията на апостол Павел, но в тях също няма и следа от непорочното зачатие и раждане. Всъщност Павел открито го отрича в посланието си до римляните (1:3), където твърди, че Йсус е „роден по плът от Давидово семе“. По общо мнение най-ранното евангелие е Евангелието от Марко, който също пропуска да спомене за такова чудо и повече се интересува от покръстването на Исус от Йоан Кръстител, отколкото от раждането му.

Концепцията за непорочното зачатие възниква, когато еврейската Библия - Старият завет на християните - е преведена на гръцки през трети век преди Христа. Исая (7:14) пророкува, че „млада жена“ ще роди син и той ще се казва Емануил. Староеврейската дума за „млада жена“, алма, е била преведена в гръцката Библия като ,девица“, партенос. Когато Матей за пръв път споменава раждането на Исус, той подчертава, че то сбъдва думите на „пророка“, т.е. на Исая. След това говори как девица, партенос, е забременяла и е родила син. Но всъщност всичко, което е било необходимо, за да се изпълни пророчеството на Исая, е било млада жена, която да роди дете. Такова събитие наистина е някакво чудо, но в никакъв случай не е уникално и не налага необходимостта да се постулира едно сексуално активно божество. Всъщност разказът на Матей (1:22— 23) съвсем очевидно е метафоричен. Само че последиците от него, дръзвам да твърдя, са били плодотворни.

След това Църквата превръща девствеността в култ и този култ привлича много мъже, които в най-добрия случай може да бъдат описани като „разстроени“, а в най-лошия - като патологични педанти - хора като църковния учител Ориген, който на осемнайсетгодишна възраст се кастрира, за да стане по-съвършен християнин, или като Августин, който ненавижда всяко удоволствие, особено насърчаваното от секса. Поредица такива мъже се борят да наложат задължително целомъдрие сред всички учители на вярата, задача, която най-накрая се увенчава с успех през 1139 г., когато бракът и сексът са забранени за свещениците от Римокатолическата църква.

Само че Исус нито веднъж не споменава за целомъдрие, а Павел твърди, че няма дори неписани свидетелства в този смисъл. „За девствениците нямам заповед от Господа“, пише той (1 Кор. 7:25).

Нещо повече, апостол Петър, предполагаемият основател на Католическата църква, който в ретроспектива е обявен за първия папа, със сигурност е бил женен и е пътувал със съпругата си. Първото послание на апостол Павел до коринтяни (9:5) прави това съвсем ясно, както и собственото му семейно положение, и това на всички или на повечето други ученици и братя на Исус. Споменът за това, че Павел е бил женен, се пази до края на втори век, когато за последен път се споменава от александрийския епископ Климент. След това Павел постепенно и безвъзвратно придобива статута на целомъдрен. Когато целомъдрените мъже завладяват вярата, жените биват изключени от нейната изразност.

* *

При независим поглед върху откъслечните сведения за живота на Исус и за неговата епоха, които са запазени, изглежда все по-вероятно Исус също да е бил женен. Колегите ми и аз твърдим в Светата кръв и свещеният Граал, че Исус е бил женен за Мария Магдалина и че сватбата в Кана, за която според Новия завет той носи известна отговорност, е неговата собствена.

По онова време позицията на фарисеите, една от основните групи в рамките на юдаизма през първи век, е, че „безусловно задължение на мъжа е да се ожени“. На съвременния равин Елиезер се приписват думите: „Който не се ангажира с продължение на рода, е като някой, който пролива кръв“. Значи ако Исус не е бил женен, както Църквата иска да вярваме, защо неговите противници фарисеите, мнозина от които са споменати в Новия завет, не използват този факт, за да критикуват още повече самия него и учението му? Защо учениците му, които са били женени, не помолят Исус да им обясни защо е допуснал да не се ожени?

Преди да стане християнин, Павел е бил фарисей - ако Исус не е бил женен, ако е бил целомъдрен, защо Павел не го споменава? Ранке-Хайнеман отбелязва нещо изключително важно: когато Павел пише за целомъдрието и твърди, че не познава заповед на Исус по този въпрос, поради което може да даде само личното си мнение, „няма начин той да пропусне да спомене необикновения пример, който дава собственият живот на Исус — ако изобщо Исус дава такъв пример“. В едно свое интервю за телевизионна програма през 2005 г. Елейн Пейджълс коментира, че „несъмнено вярно е, че повечето еврейски мъже са били женени, особено равините. Твърде вероятно Исус да е бил женен“.

Само че непорочното раждане и непорочният живот са важни за разрастващия се ортодокс на християнството, особено когато то се е откъсвало от произхода си от юдаизма и се е стремяло да покръства неевреи. Разбира се, целомъдрието е високо ценено от много философи в езическия свят, особено от стоиците. Като че ли част от първоначалния импулс на християнската девственост е желанието, родено в борбата за уважение сред доминирания от езичниците свят, да се докаже, че християните също могат да се изкачат до моралните висоти на езическите философи. И те със сигурност са постигнали известно уважение в това отношение: лекарят на Марк Аврелий, Гален, през втори век пише за християните:

Защото при тях не само мъже, но и жени прекарват целия си живот в полово въздържание. Сред тях има хора, които са достигнали ниво в своята самодисциплина и самоконтрол, което не е по-ниско от нивото на истинските философи.

Само че в едно далновидно писмо до епископа на Смирна епископ Игнаций от Антиохия, който по-късно умира на арената някъде към 110 г., разкъсан на парчета от диви зверове за забавление на римляните, отбелязва, че има християни, които „живеят в непорочност, за да почитат плътта на нашия Бог“, а след това разбулващо признава, че не им се възхищава. Всъщност презира тяхната „арогантност“ и предупреждава, че ако те се хвалят със своето целомъдрие, могат да бъдат изгубени. За жалост тези, които успяват да установят ортодокса на Църквата и са изиграли най-важна роля за обожествяването на Исус, са и хората, които искат да въведат постоянно въздържание за управляващите Църквата и едновременно с това да изключат жените от всякаква важна роля. Те обезумяват при мисълта, че жените могат да проповядват. Забравят, че дори апостол Павел споменава - с подкрепа и възхищение — ролята на жените като проповеднички.

В своето Послание към римляните (16:1-12) Павел възхвалява осем жени, които са били или дяконеси, или „сътрудници в Исуса Христа“ (което ще рече учителки): Фива, Прискила, Акила, Мариам, Юния, Трифена, Трифоса и Персида. Освен това в първото си послание към коринтяните (11:5) той споменава, че и мъже, и жени са „молили и пророкували“ за Църквата. Ранке-Хайнеман изтъква, че „пророкуването“ означава „акт на официално оповестяване, което най-добре е да се разбира като „проповядване“. Само че в същото време Павел пише, че жените в паството трябва „да мълчат: тям не е позволено да говорят, а да се подчиняват, както казва и законът... Ако пък искат да научат нещо, нека питат мъжете си вкъщи“ (1 Кор. 14:34—35).

Само че към края на втори век всякакво участие на жените в християнското учение вече принадлежи на миналото. Онези, които не харесват присъствието на жените в Църквата, вече са протегнали дългите си пръсти към лостовете за контрол - и по-конкретно Тертулиан. Получил образованието си в Картаген, преди да приеме християнството през 197 г., той високопарно говори против жените: „Вие сте портата на дявола: вие посегнахте към онова [забранено] дърво: вие първи изоставихте божествения закон... Заради вашето отстъпление - което ще рече смърт - дори Синът Божи трябваше да умре“.

Естествено предвид факта, че жените биват обвинявани за всички човешки недостатъци и за разпъването на Исус, на Тертулиан не би допаднало те да изпълняват каквато и да е служба на Бога в църквата. „Понеже колко правдоподобно би изглеждало, че той [Павел], който не е допускал прибързано жена дори да учи, ще даде на жена властта да проповядва и да покръства. „Да мълчат... - казва той. - Ако пък искат да научат нещо, нека питат мъжете си вкъщи“.

Макар че тази позиция е до голяма степен предсказуема, все пак тук трябва да спрем и да попитаме: какво означава този изблик? Това означава, че някъде в християнската църква, на известно на Тертулиан място, жените изпълняват ролите, описани от Павел и от други. Означава, че жените действат като жрици, дават Свето причастие, проповядват и покръстват новопосветени в новата религия. Но къде може да се е случвало това? До каква степен е преобладавала такава практика? Тертулиан мълчи по тези въпроси. Като много други църковни отци той подема с перото си атака срещу ересите, но в критиката си нито веднъж не споменава конкретни групи, които са давали на жените равни възможности с мъжете да заемат църковни длъжности. По този въпрос той пази мълчание. Човек трябва да се запита защо.

Разбира се, тук е заложен въпрос от огромно значение по онова време. Рим вече започва да се налага. Започва да се налага цялата концепция за „апостолската приемственост“ - една от най-важните основи, върху която почиват аргументите за върховенството на Рим и за законността на свещеническата приемственост.

Според Евангелие от Матея (16:18) Петър е камъкът, върху който е съградена църквата на Исус. Пренебрегвайки трудния въпрос защо един добър евреин ще иска да основе църква, ватиканската традиция настоява, че с това твърдение - което не е споменато от нито един от останалите автори на евангелия - Христос дава на Петър върховното право да ръководи християнската църква. Всички следващи епископи в Рим получават това право специално. Според тази традиция Петър е първият епископ на Рим и както отбелязахме, епископът на Рим, избран през 440 г., папа Лъв I твърди, че това наследство дава на Рим правото да води християнския свят. Това е от изключително значение за исканата от Ватикана духовна законност. Без тази претенция - ако безсмислеността ѝ изобщо трябва да бъде доказвана - цялото построение на Ватикана и на папството ще се срине. Нещо повече, върху тази претенция стъпва и наистина невероятното твърдение, че Католическата църква е единственият път към истината и че папата е главният представител на Христос, т.е. на Бог на Земята. Исус на историята би останал ужасен от това, което е било скалъпено в негово име.

* *

Можем основателно да твърдим, че Исус е бил женен и че Мария Магдалина е била неговата съпруга. Обаче нямаме достатъчно доказателства - разполагаме само с косвени данни. Все пак, когато трябва да се посочи разликата между отношението на Рим към жените и отношението на Исус към жените, стъпваме на много по-сигурна почва. Както става ясно от много места в евангелията, Исус е имал непринудени и близки отношения със своите последователки - толкова непринудени и близки, че учениците му мъже понякога са се оплаквали. Евангелието от Йоан описва една случка, когато Исус пътувал из Самария. Всичките му ученици отишли да купят храна. Исус остава сам и изморен от дългото пътуване, присяда до един кладенец. Неомъжена жена идва да извади вода и двамата с Исус подемат разговор. Когато учениците се връщат, те са смаяни, че той разговаря с жената, но въпреки това, отбелязва Йоан, никой не понечва да възрази (Йоан 4:27). Ясно е, че според възгледите на Исус беседите са достъпни за всички.

След публикуването на текстовете от Наг Хамади през 1977 г. близките отношения между Исус и Мария Магдалина стават причина за много академични и обществени дебати. Възстановени са някои думи от решаващия текст на Евангелието от Филип — поставени са в скоби в превода, — но дори и без тях близките и много специални отношения между двамата са ясни.

А спътничка на [Спасителя] била Мария Магдалина. [Но Христос я обичал] повече от [всички] ученици [и имал навика] да я целува [често] по [устата]. Останалите [ученици били обидени] от това [и изразили неодобрението си].

Само че тук се крие нещо повече от емоционална или сексуална връзка. Ако се вгледаме по-дълбоко в това евангелие и в другите, които също се датират към втори век след Христа и по сходен начин са били изключени от Църквата, ще установим, че Мария Магдалина е притежавала специално познание за учението на Исус - прозрение или разбиране, което не е било непременно споделено с другите ученици. След като споменава за близките отношения на Исус с нея, Евангелието от Филип обяснява какви са били отношенията му с учениците:

Те му казват: „Защо я обичаш повече от всички нас?“. Спасителят им отговаря с думите: „Защо не обичам вас като нея? Когато един слепец и един зрящ са заедно в тъмата, те не се различават един от друг. Когато дойде светлината, зрящият ще види светлината, а слепецът ще остане в мрак“.

Исус намеква, че Мария Магдалина е била способна „да вижда светлината“, докато учениците му не са били. С други думи, тя разбира напълно на какво учи Исус, а другите - не.

Този възглед е изразен и в още един ранен текст, открит в Египет, Евангелието от Мария. Тук учениците искат да се научат. Записано е, че Петър пита Мария Магдалина: „Сестро, знаем, че Спасителят те обичаше повече от всички други жени. Кажи ни думите на Спасителя, които си спомняш, нещата, които знаеш, а ние не знаем“.

А Мария отговаря: „Ще ви науча на това, което е скрито от вас“. Но след като тя прави това, учениците се оплакват от начина, по който им обяснява, а Андрей заявява: „Не вярвам Спасителят да е казал тези неща, защото тези учения наистина са странни“. А Петър, доста недоволен, отбелязва по повод на Исус: „Значи ли това, че той е разговарял насаме с жена, без ние да знаем? Трябва ли да се обърнем към нея и да я слушаме? Нея ли е предпочел пред нас?“.

Ето къде е източникът на проблема: взаимоотношенията на Исус и Мария Магдалина са оплетени в тайни за Исус, които Църквата ревностно се опитва да скрие и да държи скрити. Евангелието от Мария описва учениците като умишлено пренебрегващи или отричащи тези тайни.