Евангелие от Тома е сред текстовете, открити в Наг Хамади. Ясно е, че то черпи информацията си от скрита традиция, предавана само на малцина избрани; както се казва в първото му изречение: „Това са тайните думи, които живият Исус изрече, а Дидимус Юда Тома записа“.
Евангелието вероятно в някои отношения е най-близо до каноничните евангелия. За разлика от другите гностични текстове, то съдържа множество разкази и притчи, които успоредяват тези от евангелията на Новия завет. Но то съдържа и нещо повече. Дава свежи данни за „царството“ — или за „Царството на Отеца“. Учениците питат Исус: „Кога ще настъпи новият свят?“, а Исус отговаря: „Онова, което чакате, вече е дошло, само че вие не го познахте“19. Евангелието обяснява и къде трябва да бъде намерено това „небесно царство“: „Царството е вътре във вас и извън вас“.
То е реалност, а не отражение на реалността във видимия свят. „Царството на Отеца се простира на земята, а хората не го виждат“, твърди се в евангелието.
А как може да подходим към него? В отговор ни предлагат въображаем паралел с вече цитираните думи на Исус — че „окото ти“ трябва да бъде едно. „Исус е казал: „Когато направите двете едно, ще станете синове на човека“.
Неговият съвет е да се прозре отвъд множествеността на света в единната реалност:
Исус им каза: „Когато направите двете едно и когато направите вътрешното като външното и външното като вътрешното, и горното като долното, и когато направите мъжкото и женското едно и също... тогава ще влезете [в царството]“23.
По-нататък, в изявление, което много прилича на думите му в Евангелие от Матея, Исус обяснява: „Фарисеите и книжниците взеха ключа на знанието и го скриха. Самите те не влязоха, нито пък позволиха да влязат онези, що искат“.
Въпреки цялата ортодоксалност, която е закрепена твърдо за всяка негова дума и за всеки нюанс, Павел не е извън кръга на онези, които знаят, че в новата вяра се случва много повече, отколкото може да бъде записано: „Мъдрост проповядваме между съвършените“, пише Павел. „Проповядваме Божията премъдрост, тайна, съкровена...“ (1 Кор. 2:6-7).
Описанието „премъдрост тайна“ е превод на гръцкия оригинал софиан ен мустерио, което означава „мъдрост в тайна“ - мъдрост, която е тайна. Тя, твърди Павел, е дадена само на телейоис, „съвършените“, което е свързано с телете, инициацията, и с телестес, жреците, които извършват инициирането в мистериите. Павел използва терминология на класическата традиция на мистериите.
Само че Павел никога не е познавал Исус. Той дори никога не се е срещал с него. И не се е разбирал с месианската еврейска общност в Йерусалим. Това едва ли буди учудване, като се има предвид предишната му водеща роля сред преследвачите. Йерусалимската общност не е имала доверие на Павел. Книга Деяния на светите апостоли престорено скромно, но категорично обяснява, че той бързо е бил изпратен в Tapс в Южна Турция. Предполага се, че това е сторено за негова собствена защита, макар да не е толкова ясно спрямо кого точно се нуждае от защита той (Деяния 9:30). Важното е, че Павел е бил отстранен от Юдея. Зилотите не са искали да им се пречка на пътя. Всъщност мнозина са били онези, които с радост биха отстранили Павел от пътя завинаги.
Неговото знание обаче свързва много други свидетелства за съществуването на езотерично и мистично учение, което се е предавало тайно в християнството. Но някъде към края на втори век това учение бива изтласкано на заден план. То запада, а валидността му е отречена, докато в крайна сметка учението отмира. Струмса допуска две главни причини за случилото се: първо, еретичните учители са възприели езотеричните учения, когато ересите са били заклеймени, затова са били заклеймени и езотеричните учения. Второ, смятало се е, че за да се повиши универсалната привлекателност на християнството, то трябва да се откъсне от всякакви доктрини, които са пазени в тайна от масата вярващи. И в същото време с налагането на написаните евангелия устната традиция, която е главното средство за предаване на тези традиции, изгубва значението си.
* *
Има още един текст, който трябва да отбележим, защото той събира в едно множество нишки, които са се разхлабили по време на пътуването извън отъпкания път.
През 1896 г. в Кайро е открит сборник от пети век, написан на коптски върху папирус. В него има четири нови текста — един от които по-късно ще бъде намерен и в Наг Хамади - и всички те са много ранни. Един от тези текстове, който дотогава не е бил виждан и е бил известен само на египетската църква, се нарича Евангелие от Мария Магдалина. Датира се към началото на втори век. Подобно на Евангелие от Тома това предание има претенция за валидност точно както и евангелията от Новия завет. Макар да са намерени още два откъса от евангелието, всъщност запазена е само половината от оригинала. Въпреки това той е проникновен.
Като текстовете, за които говорихме по-рано, в Евангелие от Мария Магдалина се съдържа предупреждение от Исус срещу търсенето на физически доказателства за съществуването на царството небесно. Думите, използвани в това евангелие, са малко по-различни от онези, с които сме свикнали. Преводачката, професор Каръл Кинг от Богословския факултет в Харвардския университет, е използвала нестандартна фраза, за да замести „Син Човешки“ - тя използва „дете на истинската Човечност“, което може би е по-добра фраза, която избягва сектантската и догматична- та натовареност; по сходни причини тя заменя „царство“ със „селение“.
„Бъдете нащрек - казва Исус, — за да не може никой да ви заблуди, като рече: „Погледни насам!“ или „Погледни натам!“. Защото детето на истинската Човечност съществува вътре във вас. Следвайте го! Който го търси, ще го намери. Вървете тогава, разтръбете добрата новина за Селенията“.
Само че в това евангелие настъпва обрат: когато учениците спорят какво е имал предвид Исус, Петър казва на Мария Магдалина:
Сестро, знаем, че Спасителят те обичаше повече от всички други жени. Кажи ни думите на Спасителя, които си спомняш, нещата, които знаеш, а ние - не, защото не сме ги чули.
Следователно Мария Магдалина е научила някакво тайно учение от Исус, което другите не са научили. Тя отговаря на Петър: „Ще ви науча на онова, което е скрито от вас“.
Неколцина от учениците се дразнят от познанието на Мария и оспорват, че Исус някога е казвал нещата, които тя твърди, или пък се оплакват, че е говорил с жена, преди да говори с тях — факт, който им е трудно да повярват. Петър настоява да узнае: „Наистина ли той е говорил с жена насаме, без ние да знаем за това? Трябва ли да се обърнем и да я слушаме? Нея ли е предпочел пред нас?“. Но ученик на име Леви защитава Мария Магдалина: „Можем да сме сигурни, че Спасителя я е познавал добре. Ето защо я обичаше повече от нас“.
Можем да бъдем сигурни - не само въз основа на Евангелие от Мария, на Евангелие от Тома и на откъсите на Смит от тайното Евангелие от Марко, но също и по силата на казаното в самия Нов завет, — че Исус е проповядвал тайни доктрини, свързани с преминаването в царството небесно, метафора - както вече отбелязах - за онова, което египтяните описват като света на отвъдното или което гърците описват различно като земята на блажените или подземния свят. Всички описват божествения свят. Последователят на Исус, схванал учението му най-добре, е Мария Магдалина, ученичката, която е обичал повече от всички останали и която според Евангелие от Филип често е целувал.
Дали тогава не сме по-близо до това да узнаем защо и кога Исус е бил помазан във Витания - помазан като месия, както предполагам аз, и церемонията е била извършена от жена - Мария от Витания, сестрата на Лазар, който е „станал от мъртвите“, в един наглед объркан разказ за инициация в тайните на отвъдното (Йоан 11:2)?
Освен това допуснах, че трябва да приемем старата традиция да смятаме Мария от Витания за едно и също лице с Мария Магдалина - довереница на Исус и вероятно негова съпруга. Тя е била спътницата на Йсус; пътят на Исус към небесното царство не е бил предназначен единствено за мъже.
Мария по-добре от всеки друг е разбирала тайните на небесното царство, тя е стояла на сочните пасища на обетованата земя, познавала е всички начини да се пътува в от- въдното. Разбира се, че Мария ще е тази, която ще помаже Исус като месия. Важен елемент от такова ритуално по- мазване е, че то се прави от някой, който разбира смисъла на действието, и от някой, който може да участва в разпознаването на месията — защото помазването е само последното действие в един по-дълъг процес, чиито подробности не са записани в евангелията.
Нищо чудно, че римските властници са искали да изключат познанието за този свещен път и знанието за тези допълнителни евангелия. За тяхно съжаление те не могат да направят нищо по отношение на евангелията, които впоследствие стават известни като Нов завет, освен да контролират тяхната интерпретация - да контролират „измамата“. Смешното, разбира се, е, че стотици, а вероятно хиляда или две хиляди години по-късно някои самоуверени теолози смятат, че разбират какво са искали да кажат авторите по- добре от самите автори. Защо изобщо сме вярвали в това толкова дълго?
Макар че винаги е имало учени и коментатори, които са прозирали отвъд измамата, едва напоследък манипулациите и грешките започнаха да излизат наяве. Но досега, и особено в пищните зали на Ватикана, нищо не се е променило. Властта предпочита измамата пред истината.
13.
СВИТЪЦИТЕ НА ИСУС
През този януарски следобед в кибуца Калия беше топло и сънено, а би трябвало януари да е най-студеният месец. От няколко години този селскостопански кибуц, намиращ се на брега на Мъртво море, бе станал наша база за годишна експедиция, организирана от Калифорнийския университет в Лонг Бийч под ръководството на професор Робърт Айзенман, ръководител на катедрата по религиознание. Далечната ни цел бе да открием още Свитъци от Мъртво море. Но най-напред трябваше методично да проверим всички пещери, разположени на километри по почти вертикалните канари, които се извисяваха до триста и шейсет метра над равната морска повърхност.
Отседнахме в една група постройки, подобни на мотел, издигнати от кибуца, за да се възползва от постоянния поток туристи, привлечени от древните каменни руини в Кум- ран, който се намираше на съседната стръмна скала - руини, станали прочути с намирането на Свитъците от Мъртво море през 1947 г. Жители на Калия се грижеха за мястото и държаха ресторанта и книжарницата на входа, превърнали се заради климатика в неизбежно привлекателно убежище за всеки посетител.
Денят ни започваше рано и свършваше по пладне, защото после температурата ставаше непоносимо висока дори и по това време на годината. Връщахме се в кибуца и се хранехме заедно с всички постоянни жители в голямата обща столова. След това се оттегляхме в своята редичка от къщички и анализирахме намереното сутринта, почиствахме и подготвяхме оборудването си или, след като горещината намалееше, мълчаливо се скитахме в пустинята, където лениво се развличахме с каменни останки, чирепи и малки животни и птици. След залез обаче от съображения за сигурност се връщахме зад защитните огради и при въоръжения патрул в кибуца. В крайна сметка се намирахме на границата. Всеки сезон поне веднъж се случваше някакъв инцидент, свързан със сигурността. По време на това си посещение бяхме ангажирани с лекция, когато в стаята нахлу един от пазачите и нареди с напрегнат шепот: „Угасете всички лампи и легнете на пода“. Бяха забелязали нарушители. Като свидетелство остана малка лодка, прекосила Мъртво море. Предния ден жител на съседния кибуц бе изгубил крака си в минна експлозия.
Само че този следобед, 17 януари 1992 година, ръководителят на експедицията Робърт Айзенман бе отишъл в Йерусалим - на около четирийсет минути път, - за да се срещне с един израелски археолог. Седях върху една ниска стена и разговарях със специалиста по Библията Джеймс Табор, който беше асоцииран преподавател по Новия завет в Университета в Северна Каролина в Шарлът, и един докторант от екипа, Денис Уокър. Другите членове на екипа или си почиваха, или разговаряха тихо на малки групи. В тази пасторална сцена нахлуха двама добре облечени израелци, които почти неконтролируемо излъчваха самодоволство от постовете си. Всички носеха папки с документи. У мен тутакси се зароди подозрение. В Израел параноята е рационална и жизнеутвърждаваща черта. Купчини официални документи винаги означават проблеми. Дочух кратък разговор:
- Тук ли е професор Айзенман?
- Не - гласеше отговорът, - няма го.
- Кога ще се върне?
- По-късно - долетя предпазливият отговор.
Проблеми? Защо?
Всички смятахме, че монополът над Свитъците от Мъртво море, поддържан почти четирийсет години, най-сетне е прекратен два месеца по-рано, когато библиотеката „Хън- тингтън“ в Калифорния бе решила да подготви пълен набор от снимки на Свитъците от Мъртво море, които бе направила достъпни за учените. Още първия ден Айзенман бе първият, който се консултира с тях. От последвалите събития обаче стана ясно, че мощни запазени интереси все още се задвижват при всяка възможност да предявят права над Свитъците от Мъртво море. Тези документи на две хиляди години разкриват една отдавна скрита действителност, неудобна както за юдаизма, така и за християнството, и много време манипулирана от малка група учени.
* *
Свитъците от Мъртво море са открити в началото на 1947 г. Историята така и не е установена напълно, защото младият пастир бедуин, който ги е намерил, Мохамад ад Диб, вероятно е бил ангажиран и с някакви други задачи. Това е вероятната причина да не са известни всички обстоятелства около събитията, които са го завели в местността край Кумран. Но както вече отбелязахме, историята, която той разказва след това, е много проста. Търсел изгубена коза сред канарите и речните долини, когато забелязал малък вход на една пещера. Хвърлил вътре камък с надеждата да чуе изблейване на коза. Вместо това чул шума от трошащи се глинени съдове. Пропълзял в пещерата, за да провери какво има вътре.
Намерил няколко запечатани глинени гърнета, всяко с височина около половин метър, а някои били счупени. Смята се, че в пещерата е имало поне осем такива гърнета, макар че никой не може да е сигурен. Във всяко гърне има кожени свитъци, изписани с древен текст. Бедуинът признава, че е извадил поне седем свитъка. Макар да знаем, че има и други свитъци, които така и не са били предадени на властите, просто нямаме представа точно колко са били свитъците първоначално. Археолозите твърдят, че в пещерата има парчета от счупена керамика, достатъчни за четирийсет съда. Само че не можем да бъдем сигурни дали те са счупени в древността или по-наскоро, нито дори дали са съдържали свитъци, които може да са били унищожени или дори скрити, за да бъдат продадени в бъдеще.
От тази първа находка - наречена Пещера 1 в описа на Свитъците от Мъртво море - имаме седем свитъка, повече или по-малко пълни, заедно с фрагменти, представящи двайсет и един други свитъка. Не се знае защо някои свитъци са разкъсани, а други са останали непокътнати. Разбира се, обяснението може да е съвсем просто - че гърнетата са били счупени от паднал от тавана камък и диви животни са пръснали наоколо показалите се отвътре свитъци. Бил съм в стотици пещери в района и ви уверявам, че от тавана често падат камъни и че има много хищни животни, например чакали.
Бедуинът пастир предал свитъците на Халил Искандер Шахин, известен и като Кандо, християнски търговец на антики, който има магазинче във Витлеем. Той бил опитен търговец на черния пазар и се носели слухове, че Кандо и негов колега скоро след това сами отишли в пещерата и взели останалите текстове или части от текстове. През април 1947 г. един от свитъците е отнесен на митрополита на сирийската якобитска църква в манастира „Свети Марко“ в Йерусалим. Митрополитът не могъл да го разчете, но веднага разбрал колко древен и важен е свитъкът. Макар трите други свитъка да били продадени другаде, митрополитът успял да купи останалите четири.
Отнесъл ги при един учен от катедрата по античността и след това от ръководения от доминиканците Библейски и археологически колеж в Йерусалим, който от 1945 година е управляван от отец Ролан дьо Во. Макар и двамата да смятат, че свитъците са писани сравнително неотдавна, друг специалист от колежа предупреждава митрополита за множеството фалшификати, които се разпространяват от така наречените търговци на антики.
Професор Елеазар Сукеник, ръководител на катедрата по археология в Еврейския университет в Йерусалим, научава за свитъците малко след това и успява да ги разгледа. След няколко неуспешни опита да ги купи всичките Сукеник най-накрая успява да се сдобие с трите свитъка, които митрополитът не притежава. Към края на 1947 година Сукеник купува Свитъка на Исая, Свитъка на войната и Свитъка с химните. Само че четирите свитъка, които са в ръцете на митрополита - още един текст на Исая, коментарът на Хабакук, Ръководството по дисциплина и Арамейс- ки апокриф на Битие, - се оказват невъзможна сделка. Трите свитъка, купени от Сукеник, ще бъдат публикувани от израелците през 1955-56 година.
Освен това митрополитът сюпочва договор с Американския колеж по археология в Йерусалим и в началото на 1948 г. предлага своите свитъци на тази институция. Той дава и позволението си Американският колеж да заснеме три от свитъците с цел издаването на факсимиле с надеждата, че това ще повиши цената им. Снимките са готови през март 1948 г.
През 1949 г. Израел излиза от първата си война и според условията на примирието Кумран отново става част от Палестина. На 24 април 1950 г. Палестина официално бива включена в Йордания. Разпореждането с всякакви бъдещи изследвания е в ръцете на Йорданския отдел по античността и на неговия директор Джералд Ланкастър Хардинг. Но митрополитът вече е отнесъл свитъците в Съединените щати, където те биват изложени в края на 1949 г. По същото време са обявени за продажба.
Накрая, през 1954 г., свитъците са закупени от израелското правителство благодарение на усилията на Игел Ядин, син на Сукеник. Днес те са изложени заедно с осмия текст, Храмовия свитък (придобит през 1967 г.), в Светилището на книгата в Йерусалим.
* *
Отначало учените не са впечатлени от свитъците. Освен обвиненията във фалшифициране и измама други известни специалисти смятат, че те са създадени много късно. През 1949 г. известният учен от Оксфорд професор Годфри Драйвър ги датира към шести или седми век след Христа. На следващата година той променя датировката на 200-500 г., което пак е по-късна дата от юдейо-християнския период. Друг учен от университета в Манчестър смята, че те са много по-късни и са създадени през единайсети век. Има и хора на друго мнение. Отец Ролан дьо Во, директор на Библейския колеж, първоначално смята, че свитъците са много по-стари от християнската ера. Той датира гърнетата, а и намерените в тях свитъци, към елинистичния период преди римското господство в Египет и в Юдея, т.е. към началото на първи век преди Христа.
В края на януари 1949 г. двама йордански военни намират пещерата, в която са открити свитъците. На 5 март същата година Ролан дьо Во и Джералд Ланкастър Хардинг я разкопават. Намират ленени късове, счупени гърнета и малки парчета текст от двайсет и един различни труда. Събитията се развиват бавно, разкопките са вълнуващи, но не е намерено почти нищо, което да предизвика безпокойството на Църквата. Само че всичко това ще се промени.
В края на 1949 г. всички свитъци са или в ръцете на израелците, или в Съединените щати. Само че събитията имат своя собствена инерционна сила и скоро започват да заплашват да излязат извън контрол. В началото на 1950 г. излиза първият том с публикации на Американския колеж за ориенталистични изследвания. Той е озаглавен „Свитъците от Мъртво море от манастира „Свети Марко“. В тази книга има снимки и транскрипции на ръкописа на Исая и на коментара на Хабакук, сега известен като Хабакук пешер. Пешер е дума, която често се използва в Свитъците от Мъртво море, за да означи древен текст, интерпретиран от групата в Кумран, за да послужи на нейните интереси и най-вече на интереса ѝ към „последните дни“, когато врагът ще бъде сразен и Израил ще бъде управляван от цар от Давидовото коляно.
Като наблюдават как тази група интерпретира текстове от Стария завет, учените стигат до ценни прозрения за идеологията и за начина на мислене на нейните членове. Учените по света започват да разглеждат съдържанието на текстовете, особено това на пешерите. Освен това започват да си правят собствени изводи за вярванията на хората, писали текстовете, и за последиците от тяхното съдържание. Неизбежно започват да се прокарват паралели с християнството.
Първият шок настъпва на 26 май 1950 г., когато Андре Дюпон-Сомер, професор по семитски езици и цивилизация в Сорбоната в Париж, изнася публична лекция за Хабакук пешер в Академията за литература и изящни изкуства. Лекцията предизвиква пълен фурор. Професор Дюпон-Сомер е навлязъл в сърцето на една забранена територия - той открито и публично е свързал свитъците с християнството. Мнозина са разтревожени от това, което те схващат като предизвикателство към вярата си; други са дълбоко възмутени и бързат да изразят обидата си.
Хипотезата на Дюпон-Сомер е, че Хабакук пешер е написан в началото на християнската ера; че свитъците са били скрити по време на войната в периода 66-70 г. след Христа; че членовете на живеещата в Кумран общност, които според пешера се стараят да се придържат към „нов завет“, са описаните от Йосиф Флавий есеи; и че се вярва, че главата на общността на свитъците, човек, който нито веднъж не е назован по име и е известен само с прозвището „Учител на праведните“, има божествена природа, бил е убит от враговете си и след това се очаква да възкръсне от мъртвите. Дюпон-Сомер е смаян от паралелите между Исус и Учителя на праведните, в когото той вижда някакъв първоначален модел за Исус.
Тревожното е това, че той като че ли атакува директно уникалността на Исус. Обобщавайки заключенията си в книга, издадена същата година, Дюпон-Сомер пише:
Вече е сигурно - и това е най-важното прозрение вследствие на откритията край Мъртво море, - че юдаизмът през първи век преди Христа има цяла теология за един страдащ месия, който трябва да стане спасител на света, развиваща се около личността на [Учителя на праведните].
В опасност е не само уникалността на Исус. Дюпон-Сомер освен това допуска, че той и християнството са се появили от съществувала преди тях еврейска среда:
От документите от Кумран става ясно, че най-старата християнска църква се корени в еврейската секта на Новия завет, секта на есеи в степен, каквато никой не би заподозрял, и че тя е заимствала от нея голяма част от своята организация, обреди, доктрини, „мисловни модели“, а също мистичните и нравствените си идеали.
По всичко личи, че Ватиканът е разтревожен; той със сигурност започва да мобилизира силите си за действие. А тези сили са — слабо казано - могъщи. Макар Инквизицията вече да не изгаря хора на кладата, Светата канцелария все още съществува, за да брани на всяка цена църковната догма.
Както споменахме по-рано, през 1902 г. папа Лъв XIII е създал Папската библейска комисия, за да следи и да направлява католическата теологична ученост. По-конкретно комисията се противопоставя на модернизма, на работата на учените, които видяхме събрани около семинарията „Свети Сюлпис“ в Париж, преди тези учения да бъдат заклеймени в края на деветнайсети век. Папската библейска комисия осигурява експерти - „консултанти“ - на Светата канцелария. Това е първата отбранителна линия срещу нападения против вярата. Една от главните й роли е била - и все още е — да установява и да постановява „правилния начин да се проповядва писанието“5. Всъщност това на практика е централата за „мошеничества“ на Ватикана.
Макар Светата канцелария и комисията да се смятат за две отделни организации, това всъщност е илюзия; двете институции винаги са имали огромен брой общи членове на ръководствата си. Близостта между двете става офици- ална през 1971 г., когато Папската библейска комисия е поставена под шапката на Инквизицията - сега известна под по-приятното си название Конгрегация за доктрината на вярата. И двете организации действат от една и съща сграда в Рим. През 1981 г. кардинал Рацингер става отговорният кардинал, Великият инквизитор. През 2005 г., както всички знаем, той става папа.
* *
През 1951 г. реакцията срещу онези, които свързват Свитъците от Мъртво море с християнството, става все по-сил- на: твърде много е заложено на карта за хората, които имат нужда да поддържат уникалността и божествената природа на Исус. През февруари същата година един известен йезуитски учен пише критика в „Етюди“, йезуитско академично списание. Позицията му е очевидна за другите учени: той е „разтревожен от нещо, което прилича на заплаха за уникалността на Исус“. Някъде по същото време още един удар предизвиква още по-силната тревога на католическите учени. Парчета ленена материя са открити в Пещера 1, когато Джералд Ланкастър Хардинг и отец Дьо Во разкопават там. Едно от парчетата е изпратено в Съединените щати, за да бъде датирано с въглерод: в резултат се получава датата 33 г. сл.Хр., плюс-минус двеста години - период на създаване от втори век преди Христа до началото на трети век след Христа. В такъв случай свитъците може да са били създадени през християнския период. Това е датировка, която Църквата ще трябва да приеме и с която да се примири.
След това, през март 1951 г., отец Дьо Во, който се опитва да заеме позиция, контролираща свитъците, публикува много отрицателна рецензия на лекцията и книгата на Дюпон-Сомер в „Ревю библик“, на което самият той е редактор. Дьо Во не скъпи сарказма си: „Тази теза е представена много изкусително и с мамещ ентусиазъм. Има много научност и още повече изобретателност“.
Само че отец Дьо Во често греши. Допуска сериозна грешка и в своята рецензия. Едно от „доказателствата“ му за тезата на Дюпон-Сомер е „фактът“, че „гърнетата, в които са намерени ръкописите, се датират към края на елинистичния период, преди римския период в Палестина, от компетентни археолози, които са ги виждали“. Това твърдение на отец Дьо Во, както и много други негови твърдения, е погрешно и по-късно той е принуден да го оттегли. Само че той вече е успял да отбележи точка в престрелките, които в крайна сметка водят до голяма битка.
В края на 1951 г. отец Дьо Во и Джералд Ланкастър Хардинг започват разкопки на руините в Кумран. И точно тогава те получават още един удар: всички разпознаваеми монети, които са намерили, датират от началото на християнския период до края на еврейската война през 70 г. сл.Хр.. Те откриват и гърне, вкопано в пода на една от пещерите, което е същото като гърнетата, в които са се намирали свитъците в Пещера 1. Това е силно доказателство в полза на факта, че и Кумран, и свитъците са се използвали по време на християнския период.
И после, през септември 1952 г., бедуинът се появява с картонени кутии, пълни с фрагменти от свитъците. Бедуинът е открил Пещера 4. Така се появяват хиляди парчета от около осемстотин различни свитъка. Само че всички тези парчета са малки, някои от тях - много малки. Там не са намерени никакви пълни свитъци. Толкова много фрагменти трябва да бъдат навързани в едно цяло и преведени, че никой специалист не може да се справи със задачата сам. Трябва да бъде сформирана специализирана група учени, за да могат да подредят, да преведат и да публикуват материала. Това дава на отец Дьо Во възможност да си възвърне част от контрола над текстовете.
През 1953 г. е сформиран малък международен екип от седем учени, които да „притежават“ ръкописите и да работят над тях. Този екип се ръководи от отец Дьо Во и е доминиран от Библейския колеж. След като един германски учен си заминава още в началото, в екипа остават четирима католически свещеници, а един негов член, монсеньор Патрик Скеан, е преподавател от Американския католически университет във Вашингтон и впоследствие става директор на Американския колеж за ориенталистични изследвания и член на Папската библейска комисия. Цитират се неговите думи, че „голяма част от дълга на всеки изучаващ Стария завет е да проследи в свещената история развитието на готовността за разпознаване на Христос, когато той дойде“. Ясно е, че той не е силен привърженик на обективната наука.
Свитъците се пазят в Палестинския археологически музей, по-късно преименуван на музей „Рокфелер“. В борда на този музей е отец Дьо Во.
Отец Дьо Во става член на Папската библейска комисия през 1955 г. Освен това като ръководител на Библейския колеж той е в челните позиции на библейската археология. Всъщност след него всеки следващ директор на Библейския колеж също е член на Папската библейска комисия.
Отец Дьо Во е редактор на колежанското списание „Ревю библик“, посветено на академичното и археологичното проучване на библейските въпроси. „Ревю“ доминира и едно ново списание, посветено на Свитъците от Мъртво море, което се нарича „Ревю дьо Кумран“. Когато през 1956 г. излиза новият католически превод на Библията, впоследствие наречен Йерусалимска Библия, главен редактор е отец Дьо Во. Той е автор и на голям труд върху историята на Древен Израил и върху Свитъците от Мъртво море и неговите разкопки в Кумран. Отец Дьо Во наистина е много влиятелен човек в тази област.
Избраните учени охраняват свитъците много строго: никой освен тях или академично „лицензиран“ от тях човек няма право на достъп до материала. Развихря се обаче един скандал: докато някои учени, най-вече Джон Алегро, издават своите текстове относително бързо, на други е нужно много повече време. Минали са четирийсет години и все още някои важни свитъци остават непубликувани. Налице е растящото подозрение, че католическите учени задържат материал, пагубен за уникалността на Исус.
Английският член на екипа Джон Алегро има свои собствени подозрения. Когато научава, че отец Дьо Во и други членове на международния екип се канят да напишат отворено писмо до лондонския вестник „Таймс“, с което да заклеймят неговата интерпретация на Свитъците — едно възмутително действие, - Алегро пише на отец Дьо Во през март 1956 г. и го предупреждава:
По време на всяка лекция за свитъците, която изнасям, изниква все същият въпрос: вярно ли е, че Църквата е свещена... и можем ли да сме сигурни, че всичко ще бъде публикувано... Не е нужно да обяснявам какво ще бъде въздействието на подобно писмо, подписано от трима римокатолически свещеници.
Само че отец Дьо Во и останалите пренебрегват предупреждението му и продължават с действията си, целящи дискредитирането на Алегро. Няма да му позволят да се измъкне безнаказано с независимите си действия. Контролът е всичко, когато става дума за Свитъците от Мъртво море.
От тяхна гледна точка това е умно. Нужно е само да погледнем текста „Син Божи“, за да се уверим в това.
* *
Един горещ следобед през юли 1958 г. бива закупен нов отрязък от текст; той е на арамейски и е намерен в Пещера 4.
Един от експертите, присъствали в този момент - йезуитският отец Джоузеф Фицмайер, сега професор по библейски проучвания в Американския католически университет и консултант на Папската библейска комисия, ми каза, че са успели да разчетат текста още до следващата сутрин. Нека схванем всичко правилно: на 10 юли 1958 г. специалистите от международния екип са знаели, че разполагат с част от текст, в който става дума за личност „която скоро ще бъде наречена Син Божи“. Все още се водят спорове относно това дали тази личност е поддръжник или противник на садукейското свещеничество в Кумран, но това няма значение. Важното е, че се оказва, че титлата „син Божи“, за която преди се е смятало, че се използва само за Исус в света на юдаизма, е имала предходна употреба.
Разбира се, това е противоречиво. Католическите учени са решени да поддържат възможно най-голяма дистанция между свитъците и християнството; ако пуснат този текст, това би разкрило безсъдържателностга на техните аргументи. И те правят каквото могат: скриват текста в продължение на много години. Съществуването му се пази в тайна. Накрая ученият, който отговаря за текста - отец Джоузеф Милик, го споменава в една лекция през 1972 г. През 1990 г. текстът става достояние на едно популярно списание, „Библейски археологически преглед“, което го публикува. Но това се случва трийсет и две години след намирането и превода на текста. При отсъствието на трайно решение като унищожаването на текста най-добре е да се печели време.
Разбира се, всички такива тактики за забавяне приключват в края на 1991 г. с издаването на пълния набор от снимки на Свитъците от Мъртво море от библиотека „Хънтингтън“ в Калифорния, последвана скоро от други институции по целия свят, които правят публично достояние снимките, които също са им предадени на съхранение. Макар да са изгубили физическия контрол над суровия материал, хората, които все още искат да контролират Свитъците от Мъртво море, са принудени да пренасочат усилията си към контролирането на тълкуването на свитъците. Борбата продължава до ден днешен.
Не се заблуждавайте: Ватиканът е загрижен. Не е дреболия да се отрича уникалността и божествеността на Исус.
Предишният силен контрол на Ватикана над тези документи косвено насърчаваше нас, другите, да търсим знание другаде. Само че преди това трябваше да оборим някои от явно погрешните заключения на Дьо Во. Например в даден момент по време на своя монопол над текстовете той е бил убеден, че Кумран е някаква монашеска организация, в която има „столова“, където членовете се хранят, и „стая за преписване“, където работят есеите, авторите на свитъците. Този монашески модел направлява всичките му интерпретации, впоследствие - и неговите разкопки. По-скорошни изследвания обаче хвърлят съмнение върху схващането, че свитъците изобщо са били писани в Кумран. Все по-вероятно изглежда, че те са били донесени от Йерусалим и са били скрити в пещерите.
Всъщност, тъй като отец Дьо Во така и не изготвя окончателен доклад за мястото, археолозите, работещи по неговите бележки, стигат до извода, че Кумран не е изолиран манастир, а по-скоро е бил център на търговска ферма, която вероятно е произвеждала масла за благовония. Явно отец Дьо Во е заявил, че отвесните участъци на твърдата скала са от печени тухли, за да може по-нататък удобно да наглася различни помещения, само че всъщност разкопките му така и не намират подобно нещо. Точно от такива грешки той изгражда хипотезата си за манастира.
Заведох в Кумран един археолог с опит от Месопотамия, експерт по постройките от печени тухли, за да види тези стени. Той погледна едната структура и само се изсмя, като заяви, че това не е никаква стена, а просто разкопана земя. Преценката му се оказа правилна: в средата на декември 1991 г. в Кумран се излива проливен дъжд - същинска рядкост. Една от „тухлените стени“ на отец Дьо Во е отнесена от пороя и отдолу върху една издатина се показва глинено гърне. Моят информатор, който работи за Израелската служба по старините, ми го показа на цветна снимка. И той се смя.
Най-сетне можехме да оборим научно крайъгълен камък в теорията на отец Дьо Во, който изпъква в неговата историческа възстановка на групата в Кумран: твърдението му, че мястото е било разрушено от земетресението през 31 г. пр. Хр. и от последвал го пожар. Той твърди, че е открил сред развалините пукнатина, предизвикана от това земетресение. Твърди също, че мястото е било изоставено тъкмо поради тази причина. През 1992 г. ние взехме радар за изследване на подпочвени структури и двама експерти, които да работят с него в Кумран. Установихме, че не съществува разсед, причинен от допусканото от него земетресение, и че щетите, които според него са били нанесени от земетресението, най-вероятно — според двамата експерти, които са много опитни в подобен вид изследвания — са от естествено слягане.
* *
Значението на всичко това в контекста на нашето неофициално изследователско пътешествие е, че Свитъците от Мъртво море са създадени от реална група месиански евреи, които са живели в реален свят - същия свят, който ще стане свидетел на издигането на Исус и на развитието на християнството. Следователно тези писания ни дават безпрецедентно проникновение за вярванията, за тревогите и до известна степен за историята на тази група и отношението ѝ към тогавашната епоха. Те разкриват много теми, общи с ранното християнство, теми, които съответстват на темите, засегнати в Новия завет. Но не трябва да забравяме, че съществуват и съществени различия. Защото християнството се откъсва от юдаизма и от закона.
Важното е, че свитъците са оригинални документи; те никога не са били променяни от по-късни преводи или редакции, както става с повечето други документи от онази епоха. Въпреки това е трудно да подходим към тези документи и да ги разберем, без да ги погледнем през призмата на нашите съвременни верски структури.
Главният проблем с библейското познание е, че повечето специалисти в областта са обучени като теолози или библейски историци. Рядко се срещат чисти историци. А историците, които дръзнат да навлязат в тази област, често се оказват подложени на яростни атаки от страна на теолозите, защото такъв безпристрастен преглед на данните нерядко води до съвсем различни заключения, които не се посрещат охотно от църковните учения.
Свитъците пряко засягат християнството. Те поставят два проблема пред консервативните тълкуватели на християнската теология - онези, които безспорно подкрепят теологията на Никейския събор, в центъра на която стои уникалният и обожествен Христос.
Първо, Свитъците дават обилни сведения, че Новият завет и Исус се появяват от съществувал преди тях месиански еврейски контекст. Това разкрива, че християнството не се основава на уникално историческо събитие, а е част от съществувало движение, което е използвало термина „син Божи“, който преди се смяташе за непознат на юдаизма и поради това - за характерен белег на християнството.
Второ, свитъците поставят под въпрос теологичното единство на евангелията. Те осигуряват ключа за обясня- ване на дълбокия теологичен сблъсък между Яков - брата на Христос и глава на йерусалимската месианска общност — и Павел, който не е познавал Исус. Този сблъсък разкрива дълбоко и непримиримо разцепление в Новия завет особено по въпроса за закона, поддържан например в писанията на Павел, където се изразява освободеност от закона, и в писмата на Яков, където се акцентира върху придържането към закона.
В резултат Свитъците дават допълнителни сведения за аргументите, които подробно сме изследвали в нашето преразглеждане на божествеността на Исус.
Не само Свитъците дават основания за алтернативна гледна точка: дори самите евангелия не успяват да подкрепят кодифицираната в Никея теология. Дали Исус наистина е предявил претенцията, че е бог? Като че ли не. В едно удивително признание Джоузеф Фицмайер твърди: „Евангелията не са представили тази претенция“.
Всичко това е много сериозно: в сърцевината на християнството е залегнала вярата в уникалността - и божествеността - на Христос. Само че евангелията не съдържат такова твърдение, а Свитъците от Мъртво море доказват, че човек не може да отдели християнството от месианския юдаизъм, където няма концепция за божествен месия. Поне поради тези причини Ватиканът няма друг избор, освен да държи всякакви тенденциозни свитъци скрити за въз- можно най-дълго време. Той няма друг избор, освен да се възползва от всяка възможност да отдалечи християнството от общността на свитъците. И нещо повече, Ватиканът няма друг избор, освен да се опита да контролира тълкуването на тези текстове, след като са излезли на бял свят; потенциалните вреди са твърде разрушителни.
Основният проблем, както обяснява професор Бъртън Мак, преподавател по Новия завет в Клеърмонтския колеж по теология в Калифорния, е, че оригиналното движение, свързано с Исус, е превзето от митология за Исус. Това създава нестабилно положение на Църквата, защото „християнският мит претендира да е история и иска от последователите си да вярват, че е истина“. Професор Мак обяснява къде се крие опасността: ако бъдат намерени алтернативни обяснения на тази смесица от история и митология, тогава „християнското евангелие здравата ще загази“ и християнската религия ще трябва да направи драстично преосмисляне на възгледите си, защото евангелията са основата на „християнския митичен свят“. Мак критикува съвсем директно: „Митът за Христос създава много по-фантастична въображаема вселена, отколкото каквото и да е в традицията, свързана с Исус“.
Свързаната с Исус традиция е еврейска; митът за Христос не е.
Вече би трябвало да е очевидно, че съществува дълбока пропаст между Исус на историята и Исус на вярата. Строгите пазители на християнската теология твърдят, че двете неща са идентични, но всеки историк, който разгледа безпристрастно данните, ще установи, че не са. Вече видяхме например как Ватиканът отдавна е принуден да поддържа положението си посредством потискане и манипулирана изява. Само че такава консервативна позиция се поддържа все по-трудно - напрежението проличава и дигата пропуска. Неизбежно е в даден момент напрежението да стане твърде силно и цялото построение да се срине под тежестта на погрешни твърдения, явни неистини и умишлен неправилен прочит.
Полезно би било да отбележим, че подробностите за общността от Мъртво море могат да бъдат сравнени една по една с ранната християнска общност в Йерусалим под ръководството на Яков, както е описана в книгата Деяния на светите апостоли. В тази степен Свитъците от Мъртво море са ранни християнски документи и могат да ни помогнат да придобием гледна точка към обширната митология, която се е развила с течение на времето. Само че историята, която ще изкопчим по този начин, е само малка част от цялото.
Въпреки това можем по-уверено да заявим, че след като Исус си е отишъл, Яков се е придържал към зилотския идеал за съпротива срещу римляните и към неотклонно следване на еврейския закон. Павел е отнесъл част от посланието на друго място и е създал християнството за неев- реи. Яков се е интересувал само от юдаизма и от Юдея. Въпреки всичките си индивидуални особености Павел е вдигнал поглед към по-далечен хоризонт. Само че, изглежда, се е поувлякъл.
Ще съумеем ли някога да избавим Исус от догмата, която отдавна го е опетнила?
* *
В тази книга аз допускам, че Исус с известна помощ от своите най-близки приятели и в тайно споразумение с римския префект Пилат Понтийски е оцелял от разпъването на кръста. Несъмнено ходът е бил изключително рискован. Когато Йосиф от Ариматея отива да поиска тялото на Исус, Пилат явно е сметнал, че планът не е успял и че Исус наистина е умрял, което става ясно според Евангелие от Марко от факта, че той използва гръцката дума птома (която означава „труп“) за тялото на Исус.
Исус не е умрял, но явно се е нуждаел от спешно лечение. Той е свален от кръста и е положен в една празна гробница. След това, според Евангелието от Йоан, когато пада нощта, Йосиф от Ариматея и Никодим се връщат при него с лечебни настойки. Допускам, че след като Исус вече е бил вън от опасност, те са го извадили от гробницата и са го отвели на безопасно място, където да може да се възстанови. Точно това събитие - отнасянето на живия Исус от гробницата - е изобразено в цветния релеф в четиринайсета картина Христовите мъки на кръста в църквата на Рен льо Шато.
А какво се случва след това? Няма как да знаем, но той не е - въпреки създадената митология за него - изчезнал от лицето на земята. Отишъл е някъде.
Една от задачите на което и да е историческо проучване е да се опита да обясни фактите. За жалост в този случай няма никакви факти, поне няма такива, които могат да бъдат използвани и да са неуязвими за критика. Не разполагаме с текстове за Исус, нямаме римски свидетелства, нямаме семейни документи или надписи. Разполагаме единствено с изявлението, за което от втора ръка разказва преподобният д-р Дъглас Уилям Гест Бартлет, че „Исус е бил жив през 45 г. сл. Хр.“ и че това негово оцеляване се дължи на помощта от страна на „крайни зилоти“.
Преподобният Бартлет е научил това от своя наставник каноник Алфред Лили, който е превел оригиналния документ и твърди, че това е факт. Бартлет явно смята информацията за точна. Въпреки това си имаме работа с ръкопис, който Лили е чел четирийсет или повече години преди това и за който си спомня на по-късен етап от живота си. Бартлет повтаря историята шейсетина години по-къс- но. Имаме основания да се питаме колко точни може да са тези спомени.
Споменаването на „крайните зилоти“ звучи повече като мнение, отколкото като нещо, съдържащо се в самия документ. Да наречеш която и да е група „крайна“ означава да дадеш преценката си; в този случай кой прави преценка? Вероятно каноник Лили? Нещо повече, както видяхме, Исус вероятно е бил мразен от зилотите, след като не се е съгласил да подкрепи отказа им да плащат данъци на римляните. Затова е трудно да бъде подкрепено това твърдение и както допуснах, то най-вероятно е просто мнение.
Само че от значение е датата, 45 г. сл. Хр., за която се твърди, че Исус все още е бил жив. Това е ценно свидетелство, защото датата не може да се интерпретира по различни начини: 45 г. сл. Хр. се помни лесно дори и след много години и е факт, че тя остава вярна, каквито и мошеничества да се вихрят около нея. Това е единствената част от писмото на Бартлет, която мога да приема, без да оспорвам или да подозирам, че лично мнение се е примесило с факта.
А какво е станало с Исус след това? Къде е отишъл да живее? Къде е бил през 45 г. сл. Хр. - датата, която се споменава в документа? Възможно ли е наистина да е бил в Рим и да е бил отговорен за по-късните размирици сред еврейската общност там, записани от Светоний?
На този етап мога само да предполагам, но със сигурност мога да правя това в рамките на известното за онези времена. Като че ли наистина има само едно място, където може да е отишъл Исус: обратно в Египет. Ако наистина е имал тайната подкрепа на римляните - по най-цинични причини, - тогава най-лесното нещо би било да отпътува тайно за пристанище Цезарея и да отплава оттам. Би имало смисъл да го придружава съпругата му, която, както допуснах, вероятно е била Мария Магдалина. Тя със сигурност изчезва от поглед няколко дни след разпъването на кръста. В Деяния на светите апостоли никъде не се споменава за нея.
Само че къде в Египет може да е отишъл Христос? Малко вероятно е да се е върнал обратно в Александрия, защото по онова време градът е бил доминиран от Филон и от еврейския римски генерал Тиберий Александър. Не може да се очаква те да окажат топъл прием на един еврейски месия, колкото и мистичен да е той. Освен това, макар в Александрия да живеят много зилотски привърженици, няколко хиляди от тях са изклани от Тиберий Александър, когато започват открити размирици през 66 г. сл. Хр., в началото на една пагубна война срещу римляните в Юдея. Зилотските привърженици несъмнено биха забелязали и биха се противопоставили на оцеляването на Исус. Да, за него и за семейството му би било най-благоразумно да стои далеч от Александрия.
Трудностите по времето, когато Исус и Мария може да са пристигнали в Египет, стават още повече и поради растящото напрежение между гърците и евреите в Александрия, а несъмнено и в останалите големи еврейски центрове, като Едфу на юг. Те са разпалвани от римския префект и избухват един августовски ден през 38 г., когато всички евреи в Александрия са принудени да напуснат домовете си, нападнати са и са ограбени, а мнозина изгубват живота си. Това се случва само две години след разпъването на кръста, ако е вярно предатирането на събитието на Пасха през 36 г., направено от Хю Шонфийлд.
Аз лично имам усещането, че Исус и Мария биха намерили най-безопасно убежище във или около храма на Ония, защото той като че ли е бил мистичен и садукейски, без да е зилотски в политическия смисъл на думата. Хората, които се придържат към този храм, са пренебрегвани от Филон и от патрициите в Александрия; симпатизантите на зилотите в Александрия вероятно насочват поглед към Юдея и към Храма в Йерусалим, а не към храма на Ония, а юдейските зилоти, разбира се, биха пренебрегнали този храм като съпернически и като място, което не пасва на техните чисто светски политически планове.
Затова храмът като че ли е безопасно място - поне за известно време. Достатъчно дълго, за да може мистичната традиция, свързана с Исус и с Мария Магдалина, да стане известна и да бъде подета от устната традиция.
Вероятно Исус е продължил кротичко да проповядва там. Вероятно се е върнал към кръговете, където първоначално е учил. Вероятно точно затова несвързаните с Павел групи от посветени - много от които свързани с движението на гностиците - се появяват в Египет през втори век. Дали те носят в себе си остатъци от ученията на Исус? Такива въпроси ни карат да се вгледаме още по-отблизо в дошлите от Египет текстове, които са били отхвърлени от повлияната от Павловото християнство църква. Защото тъкмо в тези текстове е най-вероятно да се чуе автентичният глас на Исус.
И след това всичко се е разпаднало? Къде е отишъл Исус след войната в Юдея, след затварянето на еврейския храм на Ония? Исус и семейството трябва да са заминали много преди това. И отново впускайки се в пълна спекулация, аз смятам, че е възможно Исус и семейството му да са останали до вълненията от 38 г. В този момент вече е станало съвсем очевидно, че е разумно да си заминат и да отидат на безопасно място далеч от Египет и от Юдея. Някъде, където има еврейска общност, която може да е защитена от гръцката антипатия.
Нарбон, голямо римско търговско пристанище на устието на река Од във Франция, има вероятно най-старото еврейско население в областта. Градът е римски и, за разлика от Марсилия, Лион и Долината на Рона, му е нужно дълго време, за да стане християнски - доказателство, че Павловата разновидност на християнските мисионерски усилия или отсъства, или няма никакво влияние там. Това е и мястото, където са намерени най-ранните известни документални свидетелства за съществуването на еврейска общност във Франция, които говорят за дейно еврейско население. Нарбон и Марсилия са двата основни града в областта, където според по-късни легенди Мария Магдалина пристига от Близкия изток с кораб.
Освен това изглежда правдоподобно тази еврейска общност в южната част на Франция да е източник на документа, видян от каноник Лили, където се твърди, че Исус е бил жив през 45 г. Както вече казахме, каноник Лили е вярвал, че някога ръкописът е бил притежание на група гностици от Южна Франция - катарите. Тази линия на разсъждения също подсказва, че източникът на документа е някъде в Южна Франция.
Възможно ли е да е някаква генеалогия, текст, старателно пазен от членовете на семейства, които твърдят, че произхождат от Давидовото коляно, за които се знае, че са били в Нарбон чак до средновековието? Известният еврейски пътешественик и писател Вениамин Туделски посещава Нарбон към 1166 г. и пише, че тази еврейска общност се управлява от „потомък на династията на Давид, както се твърди в родословното му дърво“.
От друга страна, възможно ли е да си имаме работа със средновековен френски превод на още по-ранен документ, вероятно дори с документ от Йерусалим и датиращ от първи век? Както ще видим, това е твърде възможно, защото такива документи са били намирани.
* *
В често пъти странния свят на близкоизточните антики винаги се носят разни слухове, винаги има нови ценни находки, винаги предстои да се правят сделки. А край всичко това сред намеци и слухове от трета ръка винаги се говори за съществуването на някакви документи, които са опасни за Ватикана, за документи, които, засягайки Исус по някакъв неконкретизиран начин, са — както се твърди — нещо като „неопровержимо доказателство“. Никой не знае точ- но подробностите. Само че слуховете са упорити и аз се позаинтересувах от това да ги проследя.
Едва осем години след издаването на Светата кръв и свещеният Граал с помощта на личните си контакти в тази сфера успях да се добера до извора на слуховете и до собственика на документите, които бяха обект на тези слухове.
Той беше израелец, който от много години живееше в голям европейски град. Беше богат бизнесмен, само че истинската му страст бяха старинните предмети с религиозна символика, които той събираше без значение каква е цената им. Той ми обясни разсъжденията си така: „Цялото човечество търси начин да влезе в пряка връзка с божественото. Ние можем да използваме символиката, за да ни помогне да скочим в божественото“.
Беше много културен, с безупречни обноски, високо интелигентен и притежаваше силна интуиция и хитрост. Само голям смелчага би дръзнал да го надхитрява в антикварните сделки. Той ме посрещна радушно в дома си и ми предложи кафе. Седнах на канапето и погледнах към ниската масичка пред себе си. Имаше прозрачна стъклена повърхност. Отдолу се виждаше голяма керамична жива картина: подробен модел на цял ханаански храмов ритуал, застинал във времето. Свещените камъни стояха в края на свещеното пространство и много от малките керамични фигурки бяха изобразени в акт на ритуално почитане, сигур- но точно в този момент. Всяка фигурка беше уникална и изпълняваше различна функция в ритуала. Вперих поглед в картината, съзнавайки, че това е нещо изключително. От картината можеше да се разбере как е протичал ритуалът. Доколкото ми беше известно, нито един учен не беше виждал тази жива картина — поне не официално.
В къщата беше пълно с шкафове, в които температурата и влагата се контролираха и в които имаше много уникални предмети - такива, с които всеки музей в света с радост би се сдобил. Домакинът ме разведе и ми показа няколко свои съкровища, преди да се върнем на канапетата. Там съпругата му ни поднесе още кафе и той ми разказа част от историята си.
В миналото бил приятел на Кандо, търговеца със Свитъците от Мъртво море. Бил посредник между Кандо и израелците и участвал в аферата с Храмовия свитък, която станала причина Кандо да се озлоби срещу израелците. Кандо се опитвал да продаде свитъка. Моят приятел отишъл с парче от него при Игел Ядин, който му казал да го купи на всяка цена. Преговорите напредвали, но точно в този момент избухнала Шестдневната война. След завземането на Западния бряг от израелските сили през юни 1967 г. Ядин отишъл в дома на Кандо във Витлеем, за да вземе свитъка лично. Знаел, че е скрит някъде там. Кандо бил отведен и разпитван в продължение на пет дни. Свитъкът в крайна сметка бил намерен натъпкан в комин, поради което краищата се повредили.
Вбесен от това отношение, Кандо отказал да има повече вземане-даване с израелците, но казал на приятеля ми, че притежава голяма сбирка от свитъци и от парчета и че е изпратил всичките в Дамаск. Освен това казал, че има и други пещери, които не са известни на археолозите, в които бедуините били намерили още свитъци. За съжаление разпространената практика сред бедуините била да накъсват свитъците и да ги продават парче по парче. Така получавали по-добра цена. Приятелят ми каза, че през последната година се е сдобил с едно двайсетсантиметрово парче от един по-голям свитък - специално описан като по-скоро сектантски, а не библейски, - само че цената за парчето била 500 000 долара; целият свитък се предлагал за десет милиона долара. Разбира се, цената подлежала на договаряне.
Приятелят ми разказа една история за Игел Ядин, която бях чувал и от други места. Докато правел разкопки в Ма- сада, Ядин намерил там много фрагменти от текстове. Той превел някои от тях, но други отнесъл в Лондон, където ги сложил в сейфове в различни банки под фалшиви имена. Приятелят ми каза, че е продал на Ядин голямо парче от свитък, което със сигурност знаел, че Ядин е отнесъл в Лондон на съхранение.
За жалост Ядин починал през 1984 г. и не оставил никакви бележки за банките, където се намират сейфовете, нито пък за имената, под които са регистрирани. Така че докато банките не отворят тези сейфове и не открият свитъците, те няма да може да бъдат проучени.
След това моят познат повдигна темата за Свитъците на Исус.
В този момент съпругата му почти изпадна в истерия, размаха ръце във въздуха, развика се силно и гневно и изхвърча от стаята. Не говорех езика й, затова не разбрах какво каза, но беше съвсем ясно, че тя не иска тези свитъци да бъдат обсъждани.
Домакинът ми разказа историята. В началото на 60-те години на двайсети век в търсене на антики той купил къща в стария град в Йерусалим. Разкопал мазето чак до здрава основа и започнал да копае в околностите на храмова територия от времето на ранното християнство. През 1961 г. намерил два документа на папирус, на които имало текст на арамейски, заедно с известен брой предмети, които му позволили да датира находката си към 34 г. сл. Хр.
Текстовете на папируса били двете арамейски писма, написани до еврейския съд, Синедриона. Моят приятел ми обясни, че авторът наричал себе си бани мешиха - Месията на децата на Израил. Смаях се. Наистина ли чувах това? Слушах внимателно думите на приятеля си. Той продължи да ми обяснява: тази личност, Месията на децата на Израил, се защитавала от обвинение, отправено ѝ от Синедриона — очевидно човекът бил обвинен, че се е нарекъл „Божи син“, и е бил призован да се защити срещу това обвинение. В първото писмо месията обяснява, че не е искал да каже, че е „Бог“, а че носи в себе си „духа на Бога“, не че физически е син на Бога, а по-скоро в духовен план е Божие чедо. Добавя, че всеки, който като него се чувства изпълнен с „духа“, също е „син Божи“.
С други думи, месията - който би трябвало да е учителят, известен ни като Исус — експлицитно заявява в тези писма, че не е божествен или поне не повече от който и да е друг. Това, можем да сме сигурни, е нещо, което Ватиканът не би искал да става публично достояние.
Докато слушах историята му, ме порази нейната прилика с една много сходна случка, описана в Евангелие от Йоана (10:33—35). В един кратък откъс той описва как „юдеите“ замерват Исус с камъни за богохулство. Те му подхвърлят следното обвинение: „Ти, бидейки човек, правиш се на Бог“. Исус спокойно отвръща на обвинението им, като цитира Псалм 82: „Не е ли писано в Закона ви: „Аз рекох: богове сте“?... Той нарече богове ония, към които бе отправено словото Божие...“. Дали това евангелие не разказва някаква объркана версия, остатък от разследването на месията от Синедриона?
След като открива тези две писма на папирус, моят приятел ги показва на археолозите Игел Ядин и Нахман Авигад и пита за мнението им. И двамата потвърждават, че тези писма са автентични и важни.
За жалост те казват на неколцина католически учени — твърде вероятно на един или на друг член на Библейския колеж, консултанти на Папската библейска комисия, - защото новината стига до папа Йоан XXIII. Папата изпраща послание обратно до израелските специалисти с молба документите да бъдат унищожени.
Приятелят ми отказва да направи това, но е готов да обещае, че писмата няма да бъдат публикувани двайсет и пет години. Така и става.
Когато се запознах с него, двайсет и петте години отдавна бяха изминали, но приятелят ми все още отказваше да публикува текстовете, защото имаше усещането, че това ще предизвика проблеми между Ватикана и Израел и ще разпали антисемитизма.
Разбирах защо съпругата му така се ядоса.
Естествено аз отчаяно исках да зърна Свитъците на Исус. Исках да съм сигурен, че те наистина съществуват и че ще мога да кажа: „Да, те съществуват. Аз ги видях“. Но приятелят ми отказа. Обясни, че в този момент не е готов да ми ги покаже. Той обаче разполагаше с много други съкровища, които силно ме заинтригуваха, затова през следващите месеци няколко пъти ходих в дома му, за да си побъб- рим и да разгледаме последните му покупки. И тогава един ден, тъкмо бях пристигнал, когато той се показа на вратата, обличайки сакото си.
— Ела с мен. Имаш ли време? - попита.
О, разбира се, че имах време.
Отидохме с кола до друга част на града, където той ме заведе до голям сейф, в който спокойно можех да вляза и който подобно на шкафовете му бе с контролирана температура и влага. Последвах го вътре. Там той ми показа два документа на папирус, покрити със стъкло. Всеки от тях беше дълъг около четирийсет и пет сантиметра и широк около двайсет и три сантиметра. Взех ги в ръце. Това бяха Свитъците на Исус, писмата от Исус до Синедриона. Те съществуваха. Държах ги в ръцете си. Мълчах и изцяло се наслаждавах на момента.
Само че в същото време това беше и миг на пълно безсилие, когато повече от всичко ми се искаше да съм запознат с древните езици като някои специалисти, които познавам. Все едно да държиш ковчеже със съкровище, но да нямаш ключ, с който да го отвориш. За жалост нищо не можех да направя. Въпреки многогодишния си опит с ръкописен материал, бях просто завладян от важността на онова, което държах в ръцете си. Бях безмълвен и обзет от благоговение, като се замислих за промените в нашата история, която тези писма можеха да предизвикат, ако станат публично достояние. Поне бяха на сигурно място. Върнах ги обратно на приятеля си. Той се усмихна. Отидохме на обяд.
Не помня какво ядохме този ден, защото бях изцяло погълнат от значението на онова, което току-що бях видял. Исках всички да узнаят за свитъците. Искаше ми се да застана насред улицата и да извикам на всеки минувач, че безспорното доказателство съществува, че съм го видял и съм го държал в ръце!
* *
Беше както заподозрях, когато нашият информатор - преподобният д-р Дъглас Бартлет, ни разказа за съществуването на ръкопис, съдържащ неоспоримо доказателство, че Исус е бил жив през 45 г. сл. Хр. От много време подозирах, че това доказателство ще се появи по-скоро под формата на светски, а не на библейски документ. Тъкмо сухата и делова природа на такива документи ги прави толкова достоверни - както в откровените показания на човек, който се защитава срещу някакво обвинение в съда. Както твърдях преди, ако искаме напълно да разберем историческия Исус, най-сериозните си прозрения и указания ще получим от такива документи.
В много случаи съществуващите в света архиви почти не са докосвани; километри от оригинални документи се съхраняват в огромни библиотеки и големи архивни сбирки във Ватикана, Истанбул, Кайро, Лондон, Париж, Берлин и в още много други големи градове. Редовно биват откривани непознати или отдавна изгубени документи във всички тези колекции. Възможно е все още някъде да лежат неоткрити фрагменти или по-дълги текстове, най-вече в ислямските библиотеки, тъй като в ранното средновековие много мюсюлмански учени са изучавали по-ранни текстове и са цитирали много от тях в критичните си изследвания. Нещо повече, много от тези текстове идват от по-ранни трудове на древносирийски - разновидност на арамейския, езика на Исус, - вероятно от общностите на несторианските християни, а по-късно от манастири, които след пети век често са ставали убежища на оцелели юдейо-християни и на техните ръкописи. Ето защо трябва да се смята наистина за твърде вероятно, че някои ранни текстове, имащи отношение към живота и към епохата на Исус, ще бъдат намерени сред някакви зле каталогизирани ръкописи в някоя от тези сбирки.
А освен това, както отбелязахме, съществуват и частни колекционери, които могат да плащат в брой и често получават възможността първи да подбират сред материалите, извадени от древни библиотеки, открити в тайни помещения или в руини дълбоко под пясъците.
Както ще видим, неизбежно е да има още открития.
14.
ТЪРГОВИЯТА
С КУЛТУРАТА
Беше привечер. Светлината в кабинета ми започваше да помръква. Английското небе се канеше да се плъзне от другата страна на сумрачния хоризонт на нощта. Двамата с професор Айзенман седяхме и тихо разговаряхме, но и двамата бяхме разсеяни. Очакваният миг настъпи: факсът ми най-сетне затрака по своя дразнещ и натрапчив начин. И двамата замълчахме, замислени за онова, което може би щяхме да видим.
За момент уморено и отнесено се замислих за това колко странен бе моментът. Очаквахме пристигането на част от текста от свитък от Мъртво море на две хиляди години от един хотел в Швейцария. И ето че сега, ред по ред, факсът пристигаше.
Когато се появи първата страница, Айзенман нетърпеливо я издърпа от машината, погледна я за кратко и сетне презрително я хвърли в скута ми. Веднага видях, че нямаме причина за вълнение. Беше копие на текст вероятно от свитък с еврейската Тора, сигурно на сто или на двеста години - хубаво бе човек да притежава подобно нещо, но то съвсем не бе рядкост и със сигурност не беше част от свитък от Мъртво море. И за двама ни бе очевидно, че мюсюлманските собственици на този текст нямаха представа, че между двете неща има разлика. Не се учудихме. Малко вероятно бе да сме успели да се сдобием с текста, на който се надявахме. Но въпреки това трябваше да опитаме, защото никога не се знае кога може да се появи нещо наистина важно. А такива възможности се явяват често, както щях да науча немного след това, когато най-малко ги очакваш.
* *
През следващата пролет двамата със съпругата ми бяхме на обяд в дома на наш приятел от Америка, който живееше на средиземноморския остров Майорка. Присъстваха и други гости, сред които един бизнесмен, с когото се бях срещал един-два пъти.
- Четох книгата ви за Свитъците от Мъртво море - внезапно каза той и се приведе към мен.
Учудих се. Познавах го като предприемач, който действа в рамките - но на самия ръб - на закона, затова не бих допуснал, че се интересува от четива за Свитъците от Мъртво море. Живееше в една от държавите в Арабския залив с последната си съпруга и бе натрупал и изгубил няколко състояния. Не се опитах да гадая на кой етап от този цикъл се намира в момента.
- Знам къде има още свитъци.
- Още Свитъци от Мъртво море? - попитах аз, все още доста разсеяно, защото подобен разговор с него ми се струваше странен.
- Да - отвърна ми. — В Кувейт. Много ли струват? — додаде той по начин, който би прозвучал невинно, ако идеше от друг човек.
- Да - отговорих, като продължавах да се преструвам на разсеян, но вече схванах подтекста, който внезапно прикова вниманието ми. — Ако са каквито трябва. Ценни са сек- тантските свитъци, т.е. свитъците на еврейската общност, която ги е създала, защото описват подробно правилата сред членовете на общността и отношението им към Храма. Ценни са и така наречените пешери, коментарите на откъси от библейския текст. Стандартните библейски текстове не са толкова ценни.
Известно време не ми отговори. Изчаках. Струва ми се – с притаен дъх.
- Трябва да поговорите с един мой приятел - каза събеседникът ми накрая. - Той е от разузнаването. - След това спомена името на държава от Залива и добави: - Освен това той има много добри контакти. Само че нека аз да поговоря с него най-напред.
- Добре - казах спокойно. - Пратете ми подробностите, когато сте готов.
През следващите няколко дни нямах никакви новини, затова се върнах у дома в Англия. Малко след това обаче получих факс. „Ринг Саад“, пишеше във факса и бяха дадени различните му телефонни номера. Но в края се конкретизираше: „Той не иска свитъците да попадат при израелците“. Забелязах, че както винаги съвременната политика се намесва и тук.
Веднага позвъних на Саад и го поразпитах, защото се отнасях подозрително към твърдението му, че има достъп до някакви свитъци. Той беше прям: семейството му познавало Кандо, търговеца на антики от Витлеем, който бе източникът на първите свитъци и когото мнозина подозираха, че притежава още много. Саад повтори онова, което вече бях чувал: въпросните свитъци се намираха в Кувейт, но били притежание на член от семейството.
- Можете ли да ми намерите хубаво описание на свитъците? — попитах аз, като си спомних за объркването, което двамата с Айзенман бяхме преживели по-рано със свитъка с текст от Тората. Саад обеща да се свърже с мен отново.
Около седмица по-късно той се свърза с мен с информацията, която бях поискал: имало два различни свитъка, но и двата били написани върху тънка кожа. Вече наистина много се развълнувах: това като че ли беше автентично. Все пак се нуждаех от още едно доказателство, преди да продължа да действам.
- Саад, мога да събера парите за закупуването на текстовете, но за да започнем преговори за цената, трябва да знам какъв вид са тези свитъци и колко ценни могат да се окажат. Можеш ли да ми изпратиш снимка на малък откъс от текста на всеки свитък?
Саад обеща отново да се свърже с мен, но преди да затвори, изрази същата загриженост като преди. Помоли ме да обещая, че свитъците няма да се озоват при израелците.
Отговорих му, че не мога да обещая подобно нещо, защото нямам представа какво ще стане с тях след продажбата, но отбелязах, че средствата, които се надявам да намеря, идват от американски източник. Саад като че ли остана доволен от този отговор.
Веднага започнах да организирам събирането на средства, като допусках, че цената, която първоначално ще поискат, ще бъде от порядъка на 1-2 милиона долара. По една случайност преди няколко години бях сключил договор с група американски финансисти. Обясниха ми, че предпочитат да инвестират в древни ръкописи, вместо в акции и ценни книжа, и ме помолиха да ги осведомя, ако попадна на нещо подобно, особено на Свитъци от Мъртво море. Тъй като този извор на средства обещаваше да бъде много полезен в бъдеще, аз се бях съгласил при едно условие: че след като документите бъдат придобити, учените ще получат достъп до тях, за да ги изследват и преведат. Ако инвеститорите се съгласяха с това условие, после щяха да разполагат с всички права върху издаването. Това им се стори разумно и те ме увериха, че ще постъпят по този начин.
Позвъних на инвеститорите и те проявиха интерес, както бях очаквал. Обещах да им се обадя отново, когато видя снимките на свитъците и мога да потвърдя точно от кой вид са те. След това зачаках Саад да ми изпрати снимките. За жалост все още чакам; повече така и не ми се обади. Много е вероятно да се е уплашил от намесата на непознати инвеститори, които не могат да гарантират къде ще се окажат свитъците в края на краищата.
В крайна сметка обаче, каквито и да са политическите ползи, знаем, че такива свитъци има в Кувейт и че те са притежание на Саад, на семейството му и на други като него в качеството на инвестиция. Накрая ще се състои някаква сделка и учените ще получат достъп до свитъците, защото една инвестиция струва толкова, колкото потенциалната печалба, която може да се извлече от нея, дори и да си отиде цяло поколение, преди да бъде извършена продажбата. Недостатъкът на това да правиш бизнес по този начин е, че без експертна грижа свитъците могат сериозно да се повредят и дори да се разпаднат. Можем само да се надяваме, че дори най-неопитният предприемач ще има това предвид и ще предприеме стъпки да защити инвестицията си.
Ясно е, че тези два свитъка са само част от онези, за които се знае, че все още са „някъде там“. Маген Броши, бивш директор на Светилището на книгата в Йерусалим, където са изложени Свитъците от Мъртво море, ми каза, че със сигурност съществуват и други свитъци, които все още не са показани на учените. Веднъж успях да ангажирам интереса му, когато му споменах за свитъка от Мъртво море, който предложили на шефа на ЦРУ в Дамаск Майлс Коупланд. Тогава Броши ми предложи едно интересно споразумение:
– Ако получиш информация за това, аз ще разменя с теб... - и тогава започна да се запъва, търсейки точните думи, - ...ще обменя с теб още сведения за липсващите свитъци.
Напоследък започнаха да се появяват сериозни слухове от обикновено достоверни източници, че друга сбирка от гностични текстове е предложена за продажба. Текстовете били от района на Наг Хамади, където през 1945 г. били намерени първите гностични писания. Ако те наистина идват от същата древна манастирска библиотека, тогава е напълно възможно да има текстове, които в момента не са ни известни. С други думи, те ще бъдат истинско съкровище за учените и извор на данни, които да бъдат изследвани от цяло ново поколение от академични дейци. Със силно вълнение очаквам появата на такива текстове.
* *
Вярно е, че сенчестият начин, по който действа този нерегулиран пазар, е мъчителен за учените и за властите, но въпреки това всички те се съобразяват с неговите ограничения, защото по много причини това е единственият начин за получаване на достъп до материалите, които тихомълком циркулират там.
Сделките обикновено се сключват дискретно и дори тайно. Трудно можеш да се добереш до категорична информация за това какво може да се е продало и на каква цена. Всичко се прави поверително. Ако веднъж се сключи лич- но споразумение, то никога не се нарушава. Всички сделки са на висока стойност, но се сключват лесно, почти по силата на каприз. Обаче под привидната неформалност се крие остър усет за печалба сред търговците и също толкова остър усет за ценност сред колекционерите: никой не е глупак.
Всички участници се придържат към единственото сигурно нещо на този пазар: че когато бъдат осигурени средствата, антиките в крайна сметка ще се появят и ще дадат своя принос към културното наследство на света.
През многото години, през които съм бил намесен в този пазар, съм чувал всякакви истории и съм срещал някои от хората, от които са започвали тези истории. Един от случаите, който ме развълнува, е свързан с древния еврейски град Хайбар в Арабия, на около сто и петдесет километра от Медина. По времето на Мохамед градът е бил богат търговски център, добре укрепен с крепостни стени и здрави защитни замъци, но когато армията му се сражавала срещу Мохамед, той атакувал и в крайна сметка завзел града. След смъртта на Мохамед повечето евреи били прогонени, а мнозина се преселили в Йерихон.
По някое време през 80-те години на двайсети век правителството на Саудитска Арабия строяло път в областта. Един булдозер сринал някакви развалини и отдолу се показала къща, някога притежание на богат учен, както и личната му библиотека, пълна с ръкописи и със сборници - неколкостотин. Казаха ми, че сред тях имало пиеси от гръцки и от римски автори, някои от които не били оцелели под никаква друга форма. Само че най-важният документ бил един сборник с най-ранното издание на еврейската история на Йосиф Флавий. Всичките ни сегашни копия на трудове на Йосиф Флавий датират от средновековието и в тях са вмъкнати християнски пасажи, а кой знае какво е премахнато. Този сборник предхожда политическата манипулация, на която вече сме станали свидетели, и е бил собственост на еврейски интелектуалец. Можем да допуснем, че е оригинален. Казаха ми, че там се съдържат всички оригинални препратки към задикин, „праведните“ — явно същата група, която е създала Свитъците от Мъртво море и е заличена от всички други редакции на текста на Йосиф Флавий, които са се запазили.
Макар по-голяма част от еврейския материал, открит в ислямски страни, да е унищожен заради съвременната политика и желанието да се потиска всяко свидетелство, което намеква за някогашно еврейско присъствие в тези страни, някои материали оцеляват и дискретно се предлагат за продан. Срещнах се със собственика на тези текстове, които запълваха шест куфара. Засега той ги държи на съхранение, вероятно с цел бъдеща печалба. За съжаление човекът отказа и на молбата ми да видя материалите, и на молбата ми да уредя каталогизирането им от специалист.
Всъщност това мое желание веднъж ми създаде доста сериозен проблем. Споменах за съществуването на тези текстове пред един свой познат учен. След това запознах двамата мъже с надеждата да се разберат и евентуално ученият да получи достъп до колекцията, за да я проучи и публикува. На следващата седмица, без да ми каже и дума за плановете си, ученият заедно с ректора на университета, където той преподава, посетили моя познат и му предложили да изградят център и фондация за много милиони долари, където да се съхраняват текстовете, ако наистина бъдат предадени на университета.
Моят познат ми позвъни по-късно същия ден доста разгневен и ми каза, че е изхвърлил двамата учени от дома си и че ако отново го поставя в такова положение, никога повече няма да ми проговори. Накара ми се както подобава, но освен това бях дълбоко разочарован, че ученият се бе свързал с моя познат зад гърба ми. Обаче не бях изненадан. Трябва да призная, че всъщност от гледна точка на учения със сигурност си е струвало. В крайна сметка обаче опитът му не успя и доколкото ми е известно, ръкописите остават на съхранение.
Никой не знае докога ще продължава това надлъгване между учените, търговците и колекционерите.
Ясно е, че съществуват множество находки, които се надявам скоро да станат достъпни за учените, само че обстоятелствата, които пречат и ги държат скрити, са разнообразни и сложни. Най-сериозен е законовият проблем.
През 1970 г. ЮНЕСКО проведе среща на върха, за да проучи начините за спиране на незаконната търговия с антики и така да осигури съхраняването на културното наследство на дадена страна. В резултат се появи предложението страните, членки на ЮНЕСКО, да репатрират всички заграбени и експортирани антики, открити в други страни. За жалост въздействието на това решение бе притъпено, когато много страни или отказаха да подпишат, или пък го направиха след много години.
През 1995 г. се състоя европейско събрание с участието на УНИДРОИТ, международен правен институт, базиран в Рим и специализиращ в координирането на законодателството между различни страни. Целта е да се надгражда върху предишното споразумение на ЮНЕСКО от 1970 г. Събранието се съсредоточава главно върху връщането на заграбените предмети с културна стойност. Предишното събрание се занимава с предмети, откраднати от музеите, църквите или от други институции, но в споразумението, до което се стига през 1995 г., се казва, че всички културни обекти, незаконно притежавани от колекционер - независимо дали те са били първоначално намерени легално при официални разкопки, или са били заграбени, - трябва да бъдат считани за откраднати. Дори и ако тези предмети са били закупени добросъвестно, те въпреки това трябва да бъдат върнати на страната, от която произхождат. По-нататък законът постановява, че купувачът - ако е добросъвестен - трябва да бъде компенсиран за финансовите си загуби. Това изискване за компенсиране на добросъвестните купувачи поставя в неблагоприятно положение по-бедните страни и в резултат на това някои от страните членки не ратифицират и този закон.
Въвеждането на споменатите закони, независимо дали са ратифицирани, или не са, става причина колекционерите на рискови предмети да ги държат на още по-тайни места. Както вече отбелязахме, някои страни от Близкия изток искат да елиминират всички следи от еврейско присъствие в държавите си. Антики, които доказват подобно присъствие, трябва да бъдат унищожени при откриването си. Естествено повечето от тях не се унищожават и се изнасят контра- бандно с дипломатическа поща или с привидно стабилни документи за износ, а после тихомълком се продават на колекционери. Ако стриктно се прилагат принципите на ЮНЕСКО или УНИДРОИТ, тогава тези предмети ще бъдат върнати в страните, където със сигурност ще бъдат унищожени. Затова поне в този смисъл колекционерите съхраняват важни предмети от културното наследство. Проблемът е, че те не могат да ги покажат официално на учените или на техните академични или музейни институции, защото подобна публичност несъмнено ще наложи върху тях разпоредбите на ЮНЕСКО или на УНИДРОИТ.
Веднъж ми показаха голям, издялан от камък юдейо- християнски символ на свещника със седем гнезда - менора, — поставен върху кръст с равни рамене. Целият предмет заемаше около 0,8 квадратни метра. След това колекционерът ми показа в една стара книга снимка на подобен символ, покачен високо на стената на една синагога в Сирия. Обърках се.
- Изглеждат еднакви... – подех.
- Да – отговори ми той, – това е същият свещник. Сирийците са разрушили сградата и са построили оттам път, но аз успях да купя резбата.
Наистина ли искаме този предмет да се върне в Сирия?
Само че подобни примери не могат да бъдат извинение за голяма част от тайната търговия, защото запазването на един предмет - плочка с текст или резба - е само малка част от стойността му за културата на една страна. Много по- важен за учените е контекстът, в който са открити тези предмети, защото контекстът им дава възможност да изкоп- чат сведения за миналото. За жалост тайният пазар действа в почти пълна секретност и нещо повече, след като едно археологическо място бъде разкопано, това е краят - вече нищо не може да бъде върнато обратно. Затова когато на пазара се появи даден предмет без всякакви сведения за неговия произход, стойността му за културното наследство фатално намалява, а заедно с нея - и стойността на мястото, от което е добит предметът.
Наистина има множество стойностни текстове, ръкописи и светски документи, които се предлагат на тайния пазар - в това няма никакво съмнение. Неизбежно е голяма част от този писмен материал след време да попадне в ръцете на учените, които да го преведат. Дори само от този факт можем да очакваме важни бъдещи открития. Но както видяхме, превеждането на един текст е само началото на много по-важен процес: задачата за тълкуването, за разбирането на онова, което текстът разказва за хората, които са го създали. Затова контекстът е всичко: той създава пропорция както за действителността, така и за манипулацията.
* *
Докато пишех тази книга, потърсих познание за един много специфичен контекст — този на Египет и Юдея през първи век от нашата ера, период, за който има малко сигурни факти. Видяхме как контекстът може да бъде контролиран и принуждаван да подкрепя история, която просто не може да е истина. Историческият Исус не може да е бил такъв, какъвто го представя теологията на Исус на вярата.
По време на пътуването си открихме, че Исус отхвърля политическата дейност на своите поддръжници зилоти. Това е изключително важна информация, която често бива пропускана. Видяхме и това, че липсват свидетелства за смъртта му на кръста: всъщност запазените свидетелства подсказват обратното. А ако не е умрял на кръста, какво става с възкръсването? С божествеността му? С равнопоставеното му положение в Светата Троица? Всички тези претенции веднага секват, след като секне манипулацията.
Установихме, че всички твърдения относно Исус се появяват много по-късно в резултат на лъскавата опаковка на някои исторически събития, които са преднамерено изопачени, за да обслужат строг теологичен дневен ред, който и до ден днешен поддържа редица крайно странни и ексцентрични схващания. На предна позиция сред тях е убеждението, че учениците на Исус са били само мъже и поради това жените не могат да бъдат негови свещеници, епископи и папи. С това откритие мъжкото господство над апос- толическото наследство се срива заедно с центрираната в Рим концепция за самото наследство.
И което е най-важно, открихме и това, че никакви свидетелства не подсказват, че Исус е трябвало да бъде почитан като бог. Тъкмо обратното, ученията му говорят, че той е искал всеки човек да има възможността да пътува в отвъдното, за да може сам да открие божественото - или както го казва той, да пътува до небесното царство и да се преизпълни с „Божия дух“.
Откъде Исус е научил всичко това? Стигнахме до извода, че не е в Галилея и че е много по-вероятно това да се е случило в Египет, където еврейската общност, изглежда, е много по-разнообразна от еврейската общност в Палестина и е следвала много по-мистичен подход към религията.
Нещо повече, нищо от откритията ни не предполага, че Исус някога е възнамерявал да постави началото на религия, да не говорим пък да насърчава други да записват думите му и да ги оформят като официален сборник с писания. Всъщност по-вероятно е тъкмо обратното. Подозирам, че той изобщо не би бил против хората да го забравят; за него е по-важно те да не забравят пътя към небесното царство - концепция, която не е ограничена само в рамките на християнството и на юдаизма. В текст, чието авторство се приписва на египетския мъдрец Хермес Трисмегист, се казва: „Най-големият порок е да не познаваш божественото“.
Вече би трябвало да е ясно, че историята е ковка материя: разполагаме с факти, но никога не разполагаме с дос- татъчно факти, за да можем да сложим ръка на сърцето и да кажем честно, че знаем със сигурност какво се е случило. Цялата история е мит, разказ, създаден, за да се извлече някакъв смисъл от малкото събития, които можем да знаем. Миналото е хипотеза, изградена с цел да обясни и да оправдае настоящето.
В известен смисъл това няма значение, защото митовете съществуват, за да предават смисли, а не история. Но в този съвременен свят ние искаме да знаем, че митовете, съгласно които живеем, са ако не истина, то поне основани на някакво приближение на истината. Искаме да знаем, че Исус наистина е бил разпънат на кръста, че Цезар наистина е бил убит от Брут, че Павел наистина е имал мистично преживяване на път за Дамаск. Всички тези събития са правдоподобни и няма съществена причина да не са верни.
Но какво да правим с вярвания като това, че Исус ходи по вода? Че Исус е възкръснал от мъртвите? Че Петър е основал римската църква с непогрешими папи? Нито едно от тези вярвания не е правдоподобно и няма съществена причина някое от тях да е вярно. Въпреки това има мнозина, които вярват и в двете групи твърдения.
Съвременният ни свят е доминиран от „религиите на книга“ - християнство, юдаизъм и ислям. Виждаме, че да основаваш истината на писаното слово я прави уязвима откъм интерпретацията и превода, да не говорим за религиозното изкривяване. Опасността е в това, че книгите изграждат зависимост от вярата, а не от познанието. Ако в основата на нашето пътуване е залегнала една основна тема, тя е нуждата ни да изминем пътя сами и да изпитаме неговите трудности, удоволствия и прозрения пряко, а не от втора ръка или чрез други хора.
С тази молба аз слагам край на нашето пътуване не защото няма накъде повече да вървим, а защото вече пропътувахме достатъчно и е време да поспрем и да се замислим колко далеч сме стигнали.
Спираме и ни остава само да цитираме великия персийски суфи Джелалудин Руми, който както обикновено докосва право сърцевината на проблема и казва на всички, които искат да го чуят: „Вече не са достатъчни гърнетата с из- ворна вода! Заведете ни на извора!“3.
Наше рождено право е да пием от извора. Нека никой не ни отнема тази свобода!
15.
ВСИЧКИ ПЪТИЩА
ВОДЯТ КЪМ ВЪРХА
НА ПЛАНИНАТА
Не е тайна, че през февруари и март 2006 г. аз и колегата ми Ричард Лий се изправихме във Върховния съд в Лондон срещу автора на книгата Шифърът на Леонардо. Твърдяхме, че той е нарушил интелектуалната собственост на нашата книга Светата кръв и свещеният Граал.
Естествено, когато бе обявена датата за съдебното дело, аз се разтревожих, че то може да засенчи рекламата на Свитъците на Исус — новата ми книга за новото ми издателство „Харпър Колинс“. Бях приключил с ръкописа през лятото на 2005 г. и вече очаквах излизането на книгата в Съединените щати на 28 март 2006 г. — датата, която от „Харпър Колинс“ определиха още в самото начало.
Оказа се, че е безсмислено да се притеснявам — съдебното дело започна по-късно от очакваното и продължи повече, отколкото допусках, а изслушването на свидетелските показания приключи едва осем дни преди издаването на книгата. През това време бях открил в интернет, че „Рандъм Хаус“ - по силата на странно съвпадение - ще пуснат петмилионен тираж с меки корици на Шифърът на Леонардо в същия ден, когато на пазара излиза и новата ми книга!
Разбира се, всяко мое интервю за медиите започваше с някакъв въпрос за съдебното дело. Беше неизбежно, а и не ме затрудняваше. Само че един от въпросите, които непрекъснато ми задаваха, бе: „Защо Шифърът на Леонардо има такава огромна популярност?“. Откъде можех да знам! Продажбите на предишните книги на Дан Браун бяха относително ниски; какво бе направило последната му книга толкова успешна? Доколкото се виждаше, той не бе променил стила си.
От всички коментари в пресата и от реакцията на Църквата ставаше ясно, че вниманието на публиката - в подкрепа на книгата и против нея, особено в Съединените щати - е привлечено от религиозните проблеми, поставени в книгата. Какво точно се случваше?
Замислих се над проблема. Всъщност вече го правех от известно време, понеже моето убеждение и убеждението на съавтора ми, което защитавахме в съда, бе, че тези въпроси възникват от материал, извлечен от нашата книга Светата кръв и свещеният Граал. Но каквито и да са добрите и лошите страни на този спор за интелектуална собственост — когато пиша тези редове, макар да изгубихме съдебното дело във Върховния съд в Лондон, Апелативният съд ни позволи да отнесем въпроса до трима апелативни съдии, — явно по някаква причина радикалните идеи за Исус, за Мария Магдалина и за налагането на християнството, с които се занимаваха и двете книги, а също и поставените от тях въпроси, бяха докоснали някаква струна в душата на американските читатели, нещо, което далеч надхвърля масираната рекламна кампания, организирана от издателите на Шифърът на Леонардо. Същият интерес впоследствие се появи по целия свят.
Струва ми се, че отговорът донякъде е свързан с духов- ното лишаване от права на много хора, които смятат, че следват средния път в трите големи религии: т.е. мнозинството хора от тези вероизповедания.
Не е чудно, че повечето християни, евреи и мюсюлмани следват средния път; убежденията им са умерени, отражение на културата, част от която се чувстват, и това им дава задоволяваща ги и удобна вяра, с която могат да водят смислен и нравствен живот, който не изисква от тях специалната отдаденост, очаквана от духовенството и монашеството. Не по-малко важно е, че средният път не води до спорове: християните, евреите и мюсюлманите от средния път могат да бъдат умерени, гъвкави и общо взето толерантни едни към други.
Докато преобладава тази позиция, цари добродушие. Никой не е мислел, че великите религии някога ще бъдат подложени на разрушителните сили, които се появяват сега. Малцина са имали необходимостта да поставят под съмнение вярата си сериозно - или пък изобщо. Цари кротко задоволство, че изповядваш вяра, която ти позволява „да бъдеш себе си“.
Но след това, през последните едно-две десетилетия, хората, действащи в самата периферия на трите големи религии, преминаха в настъпление; те заеха неотстъпчиви доктринални позиции, претендираха, че говорят от името на цялата религиозна общност и рязко и безкомпромисно настояваха, че всички, които добродушно и щастливо следват средния път, трябва да се присъединят към тях в крайните им разбирания.
Тревожното е, че тези религиозни учители хардлайнери започнаха да примесват религиозното си послание с политиката: християнските фундаменталисти твърдяха въз основа на подбрани от тях текстове и ексцентрични интерпретации, че близкоизточните войни на Блеър и на Буш са част от божествен план, който ще доведе до завръщането на Исус начело на огромна армия. Еврейските фундаменталисти твърдяха, че древните им текстове им дават право върху територия във и около Израел и че разрушаването на джамията Кубат ал Сахра и възстановяването на Храма ще доведат до идването на месията. Ислямските фундаменталисти намират в свещените си текстове оправдание за това, че се взривяват в кафенета и в автобуси, като освен на своя живот слагат край на живота на невинни хора, твърде често мюсюлмани като тях самите. Те също очакват идването на месия - Махди. В тези дискусии не е намерил място въпросът дали Исус, месията и Махди са едно и също лице. За външния наблюдател би изглеждало, че тези личности биха опитали да заемат същото духовно място; ако успеят, това би било чудо на триединството.
Може ли обаче да бъде оправдана такава закостеняла доктрина? При подобна безмилостна атака над простичкия подход към тяхната религия хората, които дотогава не са поставяли под въпрос основите на вярата си, започват да се тревожат. Но тъй като никога не са били учени да поставят под съмнение тези основи, те не знаят какви въпроси да задават, още по-малко пък - къде да намират отговорите. Твърде често им се струва по-лесно да приемат закостенелите доктрини, в които има поне привлекателна сигурност, доктрини, които премахват необходимостта да задаваш още въпроси.
Въпросите обаче не изчезват. Шифърът на Леонардо като че ли отваря някакъв шлюз и отприщва различни идеи за Исус и за произхода на християнството, изследва разликата между Исус на теологията и Исус на историята, която очертахме в Светата кръв и свещеният Граал и която е обяснена и в тази книга. Много от тези въпроси и последиците от тях са смислени. И защо да не е така? Често ме питат например дали наистина вярвам, че Исус е бил женен за Мария Магдалина. Мога да отговоря само, че няма категорични сведения за или против тази хипотеза, така че не мога нито да вярвам, нито да не вярвам. Затова честният ми отговор е такъв, че признава правдоподобността на въпроса: „Защо не?“.
Поставя се и въпросът: нима твърдението за такъв брак не е богохулство? Вероятно, но не това е най-важното: по- добно обвинение е неприложимо по отношение на историческия Исус, който е живял преди някакви си теолози да скалъпят теория за него.
Колко често забравяме очевидното! Исус е бил Исус. Ние не казваме нищо повече от това, че „един евреин се жени и има дете“. Как е възможно която и да е по-късна теологична позиция да промени твърде голямата вероятност за такова простичко човешко действие? Действие, нека си спомним, в съответствие с ученията на еврейските свети писания - Стария завет, - както и със социалните норми на времето. Богохулство? Не мисля така.
От само себе си става ясно, че най-острата реакция срещу проучването на такива идеи идва от страна на онези, които имат най-много за губене - онези, чиито религиозни вярвания зависят от поддържането на разликата между вероизповеданията, а не от търсенето на хармония между тях. Можем и трябва да продължим да питаме такива критици: „Защо тези идеи толкова ви плашат?“.
Както заявявам още в самото начало на тази книга, позицията ми е, че има много пътища към върха на планината, но нима някой може да каже кой от тях е най-добрият? Да се твърди, че има само един път, помоему означава да се откъснеш от разбирането за духовността и да се подложиш на опасността от сектантска суета, суета, каквато виждаме навсякъде около себе си.
Разбира се, аз съсредоточавам вниманието си върху християнството, защото това е моята традиция, но желанието ми за по-дълбоко изследване обхваща и хората от еврейската и от мюсюлманската традиция. Въпреки това в рамките на християнството думите на Исус, които насърчават обичта, прошката и състраданието, са добър трамплин, от който да започне процесът на примиряване на теологичните различия и опитът да бъде възстановена хармонията между хората.
Естествено това е амбициозно и дори глупаво, като се имат предвид обидите и враждебността, предизвиквани от подобни опити, но никой не може да каже, че усилието не е в съответствие със самите учения, които откриваме в свещените текстове, дори и в онези, които в края на втори век са старателно подбрани от теолозите сред огромния брой налични текстове.
* *
Книгата Свитъците на Исус изтъква и значението на така наречения от мен таен пазар на антики. Трябва да съжаляваме, че голяма част от този пазар остава недостъпна за учените. Само че противно на онова, което твърдят някои коментатори, тази потайност не намалява стойността на пазара. В крайна сметка без него щяхме да сме много по-бедни.
Когато Свитъците от Мъртво море са били намерени, било е възможно да бъдат изхвърлени и дори унищожени, ако този пазар не им е дал финансова стойност. Истински късмет е, че бедуинът, открил първия свитък, го е отнесъл на търговец във Витлеем. Вижте каква огромна стойност имат тези документи за света днес!
Когато двамата бедни фермери, които копаели за нитрати, за да наторят земите си, открили текстовете в Наг Хамади, те ги отнесли у дома, където някои от тях били изгорени в печката. Това е практична употреба, която за онези хора е смислена, а за нас е истинска трагедия. Едва след като семейството узнава за евентуалната стойност на тези сборници от текстове за купувачи от тайния пазар на антики, те биват отнесени в Кайро и продадени на търговци. Текстовете от Наг Хамади също имат огромна стойност за света на учените.
Въпреки явната полза от този пазар аз бях подложен на сериозна критика, задето го приемем сериозно и пиша за текстове, които съм виждал, но които не мога да покажа - като че ли това е някаква грешка. Аз смятах и продължавам да смятам, че би било грешка да пренебрегна тези текстове.
Прекрасно е, че по време на рекламната кампания на книгата ми в Съединените щати излезе Евангелие от Юда, придружена от доста голяма рекламна шумотевица от страна на Националното географско дружество. Това много ме насърчи главно по две причини. Първо, текстът идва право от тайния пазар на антики, за който съм писал, и бива приет много сериозно. Разбира се, историята на този текст и на съпътстващите го парчета е по-тайнствена от редица други: някога те са откраднати, прекарват много години в сейф в банката и са толкова лошо съхранявани, та е късмет, че изобщо са оцелели.
Второ, някои много добри учени възприемаха интересни и дори крайни позиции по отношение на този текст, на неговото учение и на развитието на християнството от втори век нататък, позиции, които бяха в подкрепа на аргументите ми в книгата Свитъците на Исус.
Барт Ерман, професор по религиознание в университета в Северна Каролина, Чапъл Хил, прави коментар на евангелието, в който обяснява, че макар да има много ранни християнски текстове, оригиналните свещени документи за Исус и за ранното християнство са еврейските писания. Различните текстове, появили се по-късно, разкриват много разнообразни прояви на християнството, като всяка група претендира, че нейните текстове изразяват истинското послание на Исус. Ерман обяснява:
Накратко, една от конкуриращите се групи в християнството успява да се наложи над всички останали. Тази група печели повече новопокръстени от противниците си и успява да изтласка встрани всички свои конкуренти.
Точно тази група решава каква ще бъде организациониата структура на Църквата. Тя решава кое верую ще рецитират християните. Тя решава и кои книги ще бъдат приемани за Свето писание. Това е групата, към която принадлежи Ириней, както и други личности, добре известни на учените, занимаващи се с християнството през втори и трети век, като мъченик Юстин Философ и Тертулиан.
Тези ранни теолози са познати на читателите, най-вече Тертулиан, чиито високопарни проповеди против жените в управлението на Църквата са причинили толкова много вреда през последните хиляда и осемстотин години. Ерман обяснява още:
Тази група става „ортодоксална“ и след като веднъж зат- върждава победата си над всички свои опоненти, тя пренаписва историята на съперничеството - твърди, че нейното мнение винаги е било мнението на мнозинството в християнството, че възгледите й винаги са били възгледите на апостолическите църкви и на апостолите, че вярванията й се коренят директно в ученията на Исус.
Читателите вече са запознати с този процес. Докато четях приноса на Ерман, останах поразен най-вече от разликата между съвременния подход и времето, когато излезе нашата книга Светата кръв и свещеният Граал. Тогава ми се струваше, че всеки учен е привързан към една много консервативна позиция. С Евангелие от Юда това като че ли изчезна; учените, изглежда, добиха смелостта да говорят открито за аномалиите и за машинациите в чужбина вътре в християнството, особено през втори век сл.Хр.
Самото Евангелие от Юда възприема характерна теологична позиция: като много гностически текстове, особено намерените в Наг Хамади, в него се твърди, че богът творец не е онзи Единият и че светът е лошо място, което е най-добре да бъде завинаги изоставено след смъртта. Мисълта за възкресение на тялото се възприема с ужас. Пряко свързано с това е убеждението, че „спасението идва не чрез смъртта и възкресението на Исус, а чрез разкриване на тайното познание, което той дава“.
Тези християни не разчитат на събитието от Великден за валидността на вярата си. Това повдига и въпроса доколко валидни и разпространени през втори век след Христа са и разказите за празната гробница и за свързаното с нея явно доказателство за възкресението на Исус; аргумент, който все още бива привеждан днес — дори от иначе компетентни учени - сякаш той е даден от историята.
Това повдига и въпроси за значението на Евангелие от Марко за тези спорове. Добре известен и приет факт е, че Глава 16, стихове 9-20 от текста на Марко не се появяват в по-ранните ръкописи. Следователно те трябва да са били добавени след втори век сл.Хр. Тези текстове разказват за явяването на Исус след разпятието първо пред Мария Магдалина и след това пред апостолите. Макар на пръв поглед да е спорно, че този текст разкрива нещо от действията на Исус след неговото оцеляване от разпятието и преди бягството му на безопасно място, на него може да се гледа и като на изявление, което пряко противоречи на твърденията на християните, които сега наричаме гностици, защото той описва един „възкръснал“ Исус, който се връща на земята преди окончателното си издигане на „небето“. В него имплицитно се казва, че гностичната концепция за земя на злото не е правилната; по този начин телесното възкресение отново става обект на вярата и така ни разкрива, че това не е било обект на вярата за по-ранната Църква. А и между другото разкрива колко широко разпространено трябва да е било предишното убеждение, защото в противен случай не би имало нужда да се добавя подобен пасаж към евангелието, за да се изтъкне този факт.
Тези въпроси имат отношение към дискусията, изложена подробно в тази книга; дискусия, свързана със значението и с разбирането на така нареченото от Исус „царство небесно“. Всъщност текстът на Евангелие от Юда казва:
Знаейки, че Юда размишлява върху нещо възвишено, Исус му рече: , Дръпни се от другите и аз ще ти разкрия тайнствата на царството. Възможно е да го достигнеш...“.
Както и при други текстове, които вече разгледахме, оставаме с впечатлението, че този божествен свят – отвъдното — може да бъде посетен посредством личен опит.
Предвид сериозността, с която се приема това евангелие, е трудно да се избегне внушението, че в чужбина има растящ натиск, който кара всички нас да погледнем още веднъж към сблъсъка между Исус на историята и Исус на теологията. И разбира се, на историческите събития от първи век след Христа, от които възниква всичко това. В Ю Ес Ей Тудей цитират думите на Ерман: „В древността християнството е било още по-разнообразно, отколкото е днес. Едва през по-късните векове стандартните религиозни текстове, известни като Нов завет, се превръщат в основа на християнската вяра. Десетки алтернативни евангелия и вярвания са били изгубени в хода на този процес“.
Разбира се, трябва да очакваме, че Ватиканът ще заеме не толкова общоцърковна позиция, и не оставаме разочаровани: през януари 2006 г. преди издаването на Евангелие от Юда, но когато планираното издание е известно, теологът от Ватикана монсеньор Джовани д’Ерколе е цитиран от английския вестник „Таймс“ да предупреждава за опасността да се правят опити да „се преоцени Юда и да се размътват евангелските разкази чрез препратки към апокрифни писания. Това може единствено да създаде объркване сред вярващите“6.
Както знаем, Ватиканът не обича въпроси, които може да накарат вярващите да преосмислят вярата си.
Което ни връща там, откъдето тръгнахме в „Свитъците на Исус“: от много любопитната картина на Мъките Христови на стената на малката енорийска църква във френското селце Рен льо Шато в подножието на Пиренеите.
* *
Преди издаването на Свитъците на Исус продуцентката на „Дейтлайн“ в Ен Би Си, Стейси Райе, направи филм, който изследваше някои от проблемите, повдигнати в тази книга. Двамата и водещата интервюто Сара Джеймс заедно с висококомпетентния екип на Ен Би Си ме заведоха на места в Англия и във Франция. Снимахме в църквата в Рен льо Шато, където наред с други неща обясних изображението на четиринайсета картина от Мъките Христови на стената на църквата - изображение, което подсказва, че Исус е бил изваден жив от гробницата на светлината на изгрялата луна.
Тази част от книгата и филмът предизвикаха много дискусии. Онези, които никога не са били в Рен льо Шато, може да твърдят, че картина 14 не изобразява луната, а е по-скоро зле нарисувано слънце; в този случай изводът от това изображение - че Исус е оцелял след разпятието - няма да е правилен. Само че на картина 13 е изобразено свалянето на Исус от кръста, докато слънцето величаво залязва зад него. В такъв случай не може да се оспорва, че картина 14 изобразява изгрялата луна. Единственият аргумент е свързан със значението, което извличаме от това странно изображение.
Снимането през онзи ден в Рен льо Шато се оказа интересно и на друго ниво. Късно следобед един френски писател, авторът на Рен льо Шато, Тайната на Сониер, пристигна за интервю. Неговите подробни знания за Рен льо Шато нямат равни на себе си; той е живял в селото няколко години и е открил при едно местно семейство документите, принадлежали на свещеника Беранже Сониер; лични документи, които не са били проучвани от други изследователи преди това.
Присъствах в църквата и гледах на монитора, когато М. Робин бе интервюиран относно картина 14: попитаха го дали това е изгряващата луна. „Разбира се“, отвърна той без всякакво колебание. След това обясни, че най-вероятно свещеникът лично е рисувал картините.
Смаях се, защото не знаех това. Този факт правеше създадените от свещеника изображения още по-важни и лични. Това не беше условна или ексцентрична работа на ар- тистична украса. Не, вече нямаше никакво съмнение, че свещеникът предумишлено е разкривал велика тайна, която е научил, велика тайна, за която не може да говори открито — че Исус е оцелял след разпятието.
* *
Книгата Свитъците на Исус е пронизана от разбирането, че за нас би било полезно да се съсредоточим върху онова, което е общо помежду ни; че трябва да съзнаваме силата на религиозното убеждение; че е полезно да можем да правим разлика между духовността - която е вечна - и религията, която е била създадена от допускащите грешки човеци. Религиите съществуват, за да обхващат и да изразяват духовността по възможно най-добрия за тях начин, но като всички човешки институции и те страдат от ограничения.
Това е една от причините, поради които трябва да избягваме да смятаме, че една религия схваща нещата по-добре от друга: всички те се опитват да изразят по своите погрешими начини вечния духовен фон на цялото съществуване. А когато религията се обвърже с политиката, може да се озовем в най-лошия възможен свят.
Личността на Исус е обща и за трите религии, които тачат произхода си от патриарха Аврам, но Исус, създаден по-късно от теологията, е потенциално разделителен фактор, който спомага за разделението между тези три различни вери. Само че духовността, която всеки индивид притежава, обобщена в метафората, приписвана на Исус в Новия завет, че „царството небесно“, което изследваме в Свитъците на Исус, може само да добави смисъл и дълбочина към нашето взаимоотношение с вечността - разбира се, ако се стремим към подобно нещо, - а това взаимоотношение в крайна сметка е поне една от целите на всяка от трите религии.
Със сигурност ми се струва по-добре да се съсредоточим върху великата течаща река, отколкото върху различните скалисти поточета и рекички, които се вливат в нея, нали?
СНИМКОВ МАТЕРИАЛ
ТЕЛЕГРАМКанал с обзорами, анонсами новинок и книжными подборками
Книжный Вестник
Бот для удобного поиска книг (если не нашлось на сайте)
Поиск книг
Свежие любовные романы в удобных форматах
Любовные романы
О психологии, саморазвитии и личностном росте
Саморазвитие
Детективы и триллеры, все новинки
Детективы
Фантастика и фэнтези, все новинки
Фантастика
Отборные классические книги
Классика
ВКОНТАКТЕБиблиотека с любовными романами, которая наверняка придётся по вкусу женской части аудитории
Любовные романы
Библиотека с фантастикой и фэнтези, а также смежных жанров
Фантастика
Самые популярные книги в формате фб2
Топ фб2
книги