Съкровището на Аптор

ГЛАВА ДЕСЕТА

Полегатите лъчи на зората осветиха ръба на кратера Арго посочи към отсрещния склон. В долния му край, сред дървета и поляни, се възправяше черен храм.

— Храмът на бог Хама — каза тя. — Задачата ви е ясна. Желая ви успех.

Те тръгнаха надолу по обгорената почва. За около трийсет минути стигнаха първите дървета, които обграждаха мрачни постройки и обширни градини. Щом нагазиха в тревата, от близкото дърво се изляха трелите на птича песен.

— Птица! — възкликна Ийми. — Не бях чувал птича песен, откакто съм напуснал Лептар.

До средата на ствола се спусна яркосиньо гущерче, колкото човешки пръст. Сапфиреното му коремче пулсираше в утринната светлина. То отвори червена уста, гърлото му затрептя и от него се изсипаха същите звуци.

— Май не познах — каза Ийми.

Продължиха нататък. Гео каза:

— Питам се защо винаги си мислиш, че нещата са точно такива, каквито очакваш.

— Защото ако някакво същество чурулика така, то предполага се, е птица — заяви Ийми и потръпна от погнуса. — Гущери!

— Беше красив — каза Гео.

— Пфу! — обади се Урс.

— Да се смята, че нещата са такива, каквито изглеждат, може да бъде опасно… на този остров.

Откъм горичката дочуха шум и впериха очи натам. Сред дърветата стоеше мъж, който вдигна ръка и извика рязко:

— Спрете!

Те се подчиниха.

Мъжът беше облечен в тъмни дрехи. Бялата му коса се спускаше като шлем около загорялото лице.

Урс стисна дръжката на меча си. Снейк разпери ръце.

— Кои сте вие? — попита мъжът.

— А ти кой си? — отклони отговора Урс.

— Аз съм Въплътеният Хама.

След кратко мълчание Гео рече:

— Ние сме пътници. Идваме с добро.

Мъжът пристъпи напред и шарени сенки от дърветата заиграха по дрехите му.

— Елате с мен — каза Хама.

Той се обърна и закрачи сред дърветата. Последваха го.

Влязоха в градината пред храма. Беше още рано и слънчевите лъчи рисуваха розови ивици по гигантските урни от двете страни на алеята. Стигнаха до Храма.

Огледалата по стените на преддверието заиграха с отраженията им, докато вървяха между тях, Зад редица колони от оникс се простираше блестящият под на храма. В обширния олтар се издигаше огромната статуя на мъж, седнал с кръстосани крака. В едната си чудовищна черна ръка той държеше коса. В другата — житни класове, които достигаха чак до губещия се в здрача таван. От трите очи на челото му само средното бе отворено.

Като минаваха покрай статуята, Хама стрелна поглед към скъпоценните камъни на вратовете на Ийми и Гео, после — нагоре към втренченото око.

— Утринната служба ще започне след половин час. Дотогава можете да ми разкриете целта на вашето посещение.

Отправиха се към стълбището в дъното на залата. Над вратата имаше черен диск с три очи. Преди да влязат, Гео се озърна, намръщи се и потърси погледа на Ийми.

— Снейк? — прошепна той.

Ийми също се огледа и сви рамене. Момчето го нямаше.

В помещението видяха същите екрани като в параклиса край вулкана и манастира на слепите жрици. Имаше и голяма работна маса, а на стената — прозорец към градината.

Хама се обърна с лице към тях, но очевидно не забеляза отсъствието на Снейк. Затвори вратата и каза:

— Дошли сте, за да се противопоставите на силите на Аптор, прав ли съм? Дошли сте, за да откраднете скъпоценния камък на Хама. Дошли сте, за да отвлечете Въплътената Арго. Ще отречете ли? Свали ръката си от меча, Урс!… Мога да ви погубя за един миг!

Тя измъкна юмручето си изпод завивката, замижа и измърка сънливо:

— Ммммммм… О, как ми се спи!

Претърколи се и прегърна възглавницата. После, едно по едно, отвори очи и заразглежда почти завършения механизъм на масичката до леглото. Примижа. Пак отвори очи.

— Не мога да си позволя да заспивам пак — каза си тихичко тя, — Раз, два, три!

Отметна завивките, седна, спусна ходила върху студения каменен под и скочи, примигвайки. Стисна зъби, измърмори едно „мммммм!“ и застана на пръсти.

После отново се хвърли на леглото и мушна крака под завивката. Бих могла, мислеше си сънливо тя, да прокарам месингова тръба с диаметър цол и половина и дължина трийсет фута от главния водопровод за топла вода под пода, за да сгрея тия плочи. Да видим: трийсет фута тръба цол и половина има повърхност равна на 22/7 х 3/2 х 30, което прави 990, делено на седем, равно на… После се хвана, че се залисва с тези изчисления само и само, за да не мисли за ставането. Отново отвори очи, стъпи на пода и енергично се почеса по главата.

След това отиде в килера.

Намъкна бяла туника и пристегна кожения колан около кръста си. Погледна часовника, ахна и се втурна навън. В последния момент преди вратата да се загръшне, тя се врътна, хвана я и внимателно я дозатвори. „Искаш да те накажат ли?“ — запита се, докато пристъпваше на пръсти към следващата.

Отвори я и надзърна вътре. Колко симпатичен е Дъндърхед, докато спи, помисли си тя. Кордата минаваше под леглото на Жреца и по каменния под, следвайки зигзагодидните цепнатини. Краят й стигаше до касата на вратата. Човек едва ли би я забелязал, ако не търсеше специално нея, и точно това беше идеята й, когато я прокара там снощи, преди жреците да се бяха върнали от вечерня. Другият й край бе прикрепен с възел — нейно собствено изобретение — към електрическия щепсел на будилника му. Дъндърхед имаше досадния навик да го сверява всяка вечер (съставяйки плановете си за тази сутрин, тя подробно бе изучила всичките му привички, като ги наблюдаваше в продължение на три вечери, увиснала надолу с главата пред каменната решетка на прозореца му), за да бъде сигурен, че червената стрелка отброява минутите.

Тя подръпна кордата и я изпъна. Дръпна по-силно и тя се отдели от пода. Щепселът тупна тихичко долу и кордата се отпусна.

Опъна я и повдигна края й. Със свободната си ръка отново я подръпна и проследи с поглед как затрептя. Възелът бе хитроумно измислен. Трептенето караше две срещуположни халки да се освободят от трета, при което пришитото към кордата четиримилиметрово парченце ластик се свиваше и освобождаваше четвърта халка от една къса жица, придържана от мъничък диск; противоположното трептепе при връщането си по кордата задвижваше подобно устройство от другата страна на щепсела. Възелът се изхлузи и тя бързо намота кордата около ръката си. После се изправи и затвори вратата. Смазаната брава не издаде нито звук. Всъщност, дръжката не бе почистена добре от маслото, забеляза тя. Небрежност.

Върна се в стаята си. От високия прозорец върху масата струеше слънчева светлина. Погледна собствения си будилник и откри, че е още доста рано. Събра частите на несглобения механизъм.

— Днес май ще те изпробваме? Не? — Тя се ухили. — Да!

Напъха частите в книжната торба, излезе от стаята и дръпна силно бравата… извъртя се навреме и лекичко затвори вратата.

— Мммммм… Май искаш да те пипнат? — Намръщи се. — Да. И да не забравиш. Иначе никога няма да успееш.

Докато минаваше покрай един от прозорците, чу цвъртенето на синия гущер в градината.

— Точно това исках да чуя — усмихна се тя. — Добър знак.

Влезе в храма и тръгна по страничната пътека. Огромни черни колони се редяха край нея. Изведнъж спря. Нещо като птича сянка се мярна между колоните от другата страна. Или поне така й се стори.

— Не забравяй — каза си тя, — че изпитваш угризения заради цялата тая работа; искаш да те хванат и много лесно можеш да съчиниш какви ли не оправдания, само и само да се стреснеш и да се откажеш от всичко.

Отмина още две колони. И отново зърна сянката.

— О! — продължи монолога си тя. — Май умишлено си затваряш очите за факта, че там има някой. Я да видим.

И го видя: някакво същество с голо тяло се прокрадваше в сумрака. Имаше четири ръце. Това й напомни нещо, но в полета към смътната си цел стрелата на мисълта внезапно се отклони, върна се назад и се заби в мозъка й: той гледаше право към нея и тя се уплаши.

„Ако тръгне към мен — помисли си, — ще умра от страх. Тъй че по-добре да го изпреваря. Освен това искам да го разгледам отблизо.“ Тя излезе иззад колоната. Озърна се крадешком и се увери, че в храма няма никой, освен тях двамата.

„Че той бил дете — помисли си тя, изминала вече три четвърти от разстоянието помежду им. — На моята възраст е.“ Отново някаква странна мисъл се опита да й се натрапи. но безуспешно: сега и той пристъпи напред. Спря се пред нея. Възлести мускули опъваха кафявата кожа; буйна черна коса падаше върху челото, а очите му мятаха мълнии изпод гъсти тъмни вежди.

Тя преглътна мъчително.

— Какво търсиш тук? Знаеш ли какво ще стане, ако те пипнат? Може дори да си помислят, че се опитваш да откраднеш окото на Хама.

„Не трябваше да казвам това, ето че той се смути.“

— По-добре се омитай, защото след половин час всички ще се съберат тук за утринната служба.

При тези думи той изведнъж се завтече към олтара.

— Ей! — викна тя и хукна след него.

Снейк прескочи месинговия парапет.

— Чакай малко! Чакай ти казвам!

Беше прехвърлила крак през парапета, когато Снейк се обърна.

— Слушай, аз се издадох. Защото съм гузна. Но и ти се издаде.

Снейк се намръщи, наклони глава и се ухили.

— Ще си помагаме, разбираш ли? И ти го искаш, нали? — Тя посочи главата на статуята, извисяваща се над тях. — Хайде да го направим двамата. Ще го взема за малко. После е твой.

Забеляза, че я слуша внимателно, и разбра, че замисълът й ще успее.

— Ще си помагаме. Е? — тя подаде дясната си ръка.

Четири ръце се протегнаха да я стиснат. „Браво — помисли си тя, — но дано не съм го обидила…“ Неговите четири и нейните две ръце се сплетоха във възела на техния съюз.

— Много добре. Слушай сега, снощи съм обмислила всичко. Нямаме много време. Да заобиколим…

Но той се пресегна и измъкна от колана й навитата на кълбо корда. Тръгна към житните класове, чиито стъбла започваха от пода на олтара, минаваха през юмрука на статуята и се извисяваха нагоре. В едната си ръка момчето държеше кордата, а с помощта на останалите три, местейки ги последователно, стигна до първите широки метални листа.

Мръсните му жабешки ходила се люлееха във въздуха. С пръстите им се залови за дръжката на листото и се прехвърли върху него. Погледна я.

— Не мога да се кача — каза тя. — Нямам твоята сила.

Снейк сви рамене.

— О, по дяволите! — извика тя. — Ще се изкатеря, както си знам.

Изтича до огромното стъпало на статуята, легнало на външния си ръб, тъй като Хама седеше с кръстосани крака. По пръстите, като по стълба, тя се изкатери до тъмния заоблен палец. Пропълзя по глезена, по пищяла, обратно надолу по черното бедро и се озова пред свивката между крайника и тялото. Снейк я наблюдаваше от пазвата на жълтия лист оттатък широкото коляно. Бяха на еднаква височина.

— Ехей! — махна му тя. — Ще се видим на ключицата!

После изплези език. По гънките на стилизирания набедреник тя с лекота изкачи още десет фута. Но затова пък по издутия корем на бога намери само тесен, несигурен ръб, по който достигна пещерата на пъпа. Дланите й оставяха влажни следи върху черния камък.

Видя, че Снейк се е придвижил до по-горен лист.

От тази непосредствена близост пъпът на божеството напомняше кръгла врата с диаметър около пет фута. Тя изтри ръце в дрехата си, приклекна и се зае да избира комбинацията. На два пъти пропусна първото число, отново избърса длани и започна отначало. Според чертежа в главния сейф на храма (върху който вече бе упражнявала уменията си) зад вратата трябваше да има стълба, водеща във вътрешността на статуята. Тя си го спомняше отлично и това спаси живота й.

Като избра второто число и чу издайническото прищракване при третото, тя натисна с рамо и… завъртялата се около оста си врата едва не я помете от ръба. Изгуби опора, но успя да се залови за дръжката.

Увисна на пет фута от статуята и над божествените й слабини петдесет фута по-долу.

Първото, което се помъчи да направи, след като зажумя и си повтори наум някои от законите на движението, бе да затвори вратата. След няколко неуспешни опита се отказа и остана да виси неподвижно. Беше благодарна, че е избърсала дланите си от потта, но когато я заболяха раменете, почти съжали за това, защото така само отдалечаваше фаталния край. Прехвърли в ума си всичко, което знаеше за паданията в джудото. Отново стисна очи и си припомни една древна песен за млада девойка, намерила смъртта си при подобни обстоятелства, със следния припев: „Вечерните камбани днес не ще ехтят…“.

В този миг вратата се затвори и някой я хвана през кръста. Тя зажумя и усети, че тялото й се притиска към наклонения камък. Изтръпналите й ръце провиснаха безволево. Болка изгаряше сухожилията им. После болката се превърна в пулсиране и тя отвори очи.

— Как по дяволите успя да слезеш дотук? — попита тя. Снейк й помогна да влезе през отворената врата. Тя спря, за да разтрие раменете си. „Откъде ли знае за стълбата?“ — помисли си.

Стояха на дъното на шахтата. Стълбата се виеше нагоре в мрака.

Той я гледаше с питащи очи.

— Какво има?… О, не се тревожи, ще мога. Ей, ти ням ли си?

Снейк кимна.

— Аха — рече тя.

Нещо обезпокояващо отново се надигна в ъгълчето на съзнанието й. Снейк тръгна нагоре по стълбата, по която преди минута бе слязъл. Тя открехна вратата, видя, че храмът е празен, затвори я отново и го последва.

Изкачваха се в пълен мрак. Времето сякаш спря и тя не беше сигурна дали две или двайсет минути са изминали. Протегна се да се залови за следващата стъпенка, но ръката й пропадна в празното. Уплаши се и сърцето й заблъска. Раменете я наболяваха. Пресегна се към следващата стъпенка, която се оказа на мястото си. После следващата. И следващата.

Започна да ги брои; седемдесет и седмата липсваше. Опипа над нея — нищо. Прокара ръка по страничното въже на стълбата и откри, че тя рязко извива към стената.

— Ей, ти! — прошепна тя в тъмнината. Нещо докосна кръста й.

— Нннннее… — процеди през зъби тя. — Пусни ме! — то пролази по крака й, хвана я за глезена, дръпна. — Пусни ме!

То дръпна още веднъж. Тя отмести крака си, но нещото го изтегли на около половин метър встрани и го сложи върху здрава опора. След това една ръка (друга продължаваше да стиска глезена й) я хвана над лакътя, трета — около кръста. Повдигнаха я. Тя изтръпна от ужас, но си спомни, че нейният придружител има много ръце. Отдели крак от стълбата и го протегна встрани. Другия задържа на мястото му, тъй като се боеше да не полети с главата надолу в бездънната шахта.

Стискайки лакътя й, той я поведе по тунела. „Минаваме през рамото“ — помисли тя, припомняйки си чертежа.

Стигнаха до стръмен наклон. Слизаме по ръката, досети се тя. Главата й леко се замая поради липсата на зрителна ориентация. Протегна се и напипа стената. Малко й олекна.

— Чувствувам се като Евридика — каза на висок глас тя.

— Толкова… си… смешна… — прозвуча като ехо глас в главата й.

— Ей! — изненада се тя. — Какво беше това?

Но гласът замря. Тунелът изви рязко и подът стана равен. Намираха се в участък, приблизително съответствуващ на радиалната артерия на статуята. Откъм китката идеше светлина. Изкачиха някаква стълба, измъкнаха се през един отвор и се озоваха от външната страна на статуята, надвесени над бездна. Долу се простираше огромната, празна зала. До тях се възправяха бронзовите житни стъбла, преминаващи през юмрука, върху който двамата бяха застанали, а самите класове се извисяваха още петдесет фута нагоре. Отвъд тъмния, могъщ гръден кош, косата в другата ръка на бога се извиваше и краят й тънеше в сянка.

— Сега — каза тя — ще вървиш след мен.

Тръгнаха към лакътя и изкачиха бицепса. Стигнаха рамото, прекосиха хлътнината над ключицата и застанаха точно под ушната мида.

— Кордата у теб ли е? — попита тя.

Снейк й подаде кълбото.

— Мисля, че торбата ми е достатъчно тежка.

Тя извади от колана си книжната торба и я завърза с единия край на кордата. После, държейки другия край, метна кордата нагоре, прехвърли я над ухото и затегна готовата примка.

— Надявам се да стане. Вчера съм пресметнала всичко. Кордата издържа над сто килограма, а ние едва ли тежим повече. — Тя стъпи върху издутината на вратното сухожилие, оттласна се и с няколко отскока се изкатери до долната месеста част на ухото и след малко извика на Снейк от отвора на раковината: — Хайде! Побързай!

Снейк се озова при нея само след миг.

И в ухото имаше тунел, отвеждащ в цилиндрично помещение в главата на бога. Архитектът на статуята предвидливо бе оставил капак в най-горната част на черепа. Те се изкачиха по стълба, която ги изведе сред гъсто преплетени тръби, изобразяващи косата на Хама. От ръба на опасно скосеното надолу чело те видяха върха на носа и веждата над средното око. Оттам започваше неколкостотин фута дълбока пропаст.

— Дойде моментът да ми помогнеш — каза тя. — Хвани ме здраво за китката и ме спусни. Бавно. Ще взема камъка.

Те се заловиха за китките, а Снейк с останалите си три ръце и краката си се залови за пет от най-близките тръби.

Тя се заспуска внимателно; свободната й ръка се плъзна по камъка, после тялото й увисна над носа на статуята и се залюля. Озова се точно пред отвореното око. Клепачът надвисваше като дъга над нея, а бялото на окото около ебонитовия ирис сияеше меко в полумрака. Гледани от такова близко разстояние, чертите на лицето на бога бяха толкова огромни, че губеха всякаква прилика с човешко лице, и тя се взираше само в изпълнени с тъмнина кухини. В средата на ириса, върху метална поставка в малка вдлъбнатина, лежеше скъпоценният камък.

Както се люлееше, тя се пресегна към него. Удари гонг. Блесна светлина. Тя погледна нагоре: снопове бяла светлина я заслепиха и от страх едва не изпусна китката на Снейк. Но в главата й (или в нечия друга — не беше съвсем сигурна) прокънтя глас:

— Дръж… се… дявол… те… взел…

Тя сграбчи камъка. Металната поставка не беше добре закрепена и се килна на една страна. Това вероятно задействува някакъв механизъм, понеже огромният клепач започна да се затваря.

Тя се залюля отново на въжето от кости и плът; полузаслепена, погледна през рамо към залата. Пееха началото на шествения химн.

Утринната служба бе започнала!

Светлина къпеше каменното божество. Миниатюрни фигурки изпълваха храма. Ще я видят! Монотонното, благозвучно пеене се надигаше като приливна вълна и тя внезапно си помисли, че ако падне, ще се удави в нея.

Снейк я теглеше нагоре. Рамото и бузата й болезнено се триеха о камъка. На помощ се притече още една ръка. И още една. Измъкнаха я между металните тръби. Снейк с мъка освободи китката си от здраво стиснатите й пръсти. Той я изправи на крака и тя погледна към препълнената зала.

Студени тръпки полазиха по тялото й. Бездната нахлу в очите и главата й. Тя залитна, Снейк я подхвана и я поведе към стълбите.

— Успяхме! — промълви тя, преди да тръгнат надолу.

Дишаше тежко. Разтвори длан, за да се увери, че камъкът си е там. Отново хвърли поглед към множеството. Обърнатите нагоре осветени лица изглеждаха като бисери, разпръснати по тъмния под. Внезапен възторг изпълни гърдите й и за миг заглуши болката. Снейк, с ръка върху рамото й, се смееше беззвучно.

— Успяхме! — повтори тя.

Заслизаха по стълбата в черепа на статуята. Снейк пръв излезе от ухото. Напипа кордата и се спусна върху рамото.

Тя се поколеба, сложи камъка в устата си и го последва. Като се приземи до него, тя го извади и разтърка раменете си.

— Пфу, каква мускулна треска ще имам утре! — каза тя. — Би ли отвързал торбичката ми?

Снейк изпълни молбата й и те се спуснаха по бицепса до отвора в китката.

— Кой ли от всичките е Дъндърхед? — измърмори тя, докато гледаше събраните в храма богомолци.

Снейк понечи да вземе камъка от ръката й. Тя не се възпротиви и той го вдигна високо над главата си.

Всички глави се сведоха и бисерите угаснаха.

— С нашия пропуск никой не може да ни спре! — засмя се Арго. — Хайде!

Но Снейк не влезе в тунела. Той обиколи юмрука надолу през отвора между палеца и показалеца.

— Оттук ли? — учуди се Арго. — Е, добре. Знаеш ли, мисля да съчиня епическа поема за нашето приключение. В алитеративни стихове. Знаеш ли какво е това алитеративни стихове?…

Но Снейк вече бе изчезнал. Тя го последва, като обхвана дебелите стъбла с колене. Той я чакаше при листата. Сгушени там, те отново се загледаха в екзалтираното паство.

Снейк вдигна камъка и главите отново се сведоха. Химнът започна отначало; отделните думи се губеха в общия хор. Гласовете мощно се разляха, ехото им ги блъсна, изпълни ушите и тя усети, че китките и вратът й се вледеняват. Спуснаха се бързо по оставащата част от стъблото. Когато стигнаха най-после до платформата, тя сложи ръка на рамото му и надзърна през парапета. Множеството беше наблизо, но тя не можа да различи нито едно отделно лице.

Мъжете стояха там, грамадни и познати. Снейк тръгна вдигнал камъка над главата си, и те се разстъпиха. Той се покачи на парапета и й помогна да се прехвърли.

Болката в раменете отново я прониза. Студени тръпки я побиха, като си помисли за дръзката кражба. Стъпалата пред олтара й се сториха ужасно студени.

Продължиха напред. Ехото на последния звук от химна заглъхнаха в тишина и в залата остана да се чува единствено като приглушен тътен дишането на стотици хора.

Нещо накара и нея и Снейк едновременно да се обърнат назад към статуята на Хама. И трите очи бяха плътно затворени. Двамата поеха сред шумоленето на стотици тъмни одежди. Лицата на хората извън осветения от камъка кръг изглеждаха като неясни петна. Кръвта пулсираше в гърлото й. Те вървяха сред засенчени лица и наметала, които им правеха път.

Последната фигура се отдръпна от дверите на храма и тя видя дневната светлина вън. Спряха за миг, Снейк държеше камъка високо над главата си. После заслизаха по окъпаните от слънцето стълби.

Зад тях, сякаш излизането им бе послужило като сигнал, химнът започна отново. Музиката ги догонваше. На най-долното стъпало се обърнаха и като диви зверове застинаха в напрегнато очакване тъмното множество да се излее след тях.

Но се чуваше само музиката. Тя течеше около тях като бистра река, като море.

През вълните на музиката те дочуха звънливо чуруликане откъм дърветата. Вцепенени от страх, наблюдаваха вратите на храма. Не излизаше никой. Снейк се дръпна назад и се ухили.

Тя прокара пръсти през червената си коса, пристъпи от крак на крак и го погледна:

— Май няма да дойдат. — Гласът й звучеше почти разочаровано. После се изкиска. — Успяхме, а?

— Не мърдайте! — повтори Въплътеният Хама.

— Ами какво… — започна Урс.

— Вие сте в пълна безопасност — продължи богът, — освен ако не направите някоя глупост. Досега проявихте завидна мъдрост. Продължавайте в същия дух. Имам да ви обяснявам много неща.

— Какви? — попита Гео.

— Ще започна с гущера — усмихна се богът.

— С какво? — недочу Ийми.

— Пеещите гущери — отвърна Хама — от горичката, през която минахте само преди няколко минути. Преживяхте най-страшния период в живота си. И изведнъж чувате чуруликане в клоните на дърветата. Какво си помислихте?

— Че е птица — каза Ийми.

— А защо именно птица? — попита богът.

— Защото приличаше на птича песен — обади се Урс, вече губещ търпение. — Кому е притрябвало да се наслаждава на цвъртенето на някакъв си стар гущер в такава прекрасна утрин?

— Вторият ти аргумент е по-съществен от първия — каза богът. — Човек наистина има нужда от песента на птица, а не от цвъртенето на гущер. Птицата означава пролет, живот, късмет, радост. Хората са мислили за тия неща в продължение на хиляди и хиляди години. Поетите са ги възпявали на всички езици: Катул на латински, Кийтс на английски, Ли По на китайски, Дарнъл — на съвременен английски. Приели сте, че е птица, тъй като след преживяното сте имали нужда точно от това. Гущерите лазят под влажни скали и се припичат върху надгробни камъни. А на вас съвсем не ви е било до гущери.

— И какво общо имат гущерите с факта, че сме тук? — попита Урс.

— Защо сте тук ли? — повтори богът, леко изменяйки въпроса. — Причините са много, уверявам ви. Очаквам вие да ми съобщите някои от тях.

— Вие сте причинили зло на Арго… поне на Арго от Лептар — обясни Гео. — Дойдохме тук, за да го поправим. Отвлекли сте младата Арго, както и нейната баба. Дойдохме, за да я отведем у дома. Вие злоупотребихте и с камъните. Дойдохме, за да ви вземем и последния от тях.

Хама се засмя.

— Само един поет може да съзре мъдрост в подобно откровение. А аз си мислех, че никак няма да ми е лесно да измъкна истината от вас.

— Но явно несъмнено вие отдавна я знаете — каза Гео.

— Така е — съгласи се Хама, после добави с променен тон: — Знаете ли как действуват камъните?

Те поклатиха глави

— В същността си това са прости механични уреди, по-трудни за изпълнение, отколкото като идея. Ще обясня. След Големия пожар, през първите славни години на град Нова Надежда, открили, че човешките мисли не излъчват вълни, подобни на радиовълните; но било доказано, че електрическите синапсови структури влияят на радиовълните по същия начин, както реагира минотърсачът при наличието на метал.

— Радио? — предположи Гео.

— Точно така. О, щях да забравя. Вие нямате представа за какво става дума. Но сега не мога да се разпростирам надълго и нашироко. Достатъчно е да кажа, че във всеки от камъните има фино шлифован кристал, който непрекъснато изпраща лъчи, улавящи тези мисловни структури. Кристалите също изпълняват ролята и на лупа и огледало, които увеличават и отразяват мозъчната енергия и я преобразуват в топлина или светлина, или пък в друг вид електромагнитно излъчване; чрез тях вие можете да изпращате мощни топлинни мълнии, на което сами бяхте свидетели. Но действието им не е най-важното. Способността им да излъчват топлина е също тяхно вторично свойство. Основната им функция е да проникват в съзнанието. Ето, стигаме до гущерите.

— Един момент — каза Гео, — Преди да сме стигнали до гущерите, искам да попитам нещо. Означава ли това, че те проникват в мислите така, както Снейк?

— Както Снейк — продължи богът, — но с малка разлика. Снейк е роден със способността да видоизменя мисловните си структури; тук той се доближава до мощта на камъните, но без да я превъзхожда. С помощта на камъните може да се блокира мисленето…

— Просто ей така нахлуваш в съзнанието на човека и не му даваш да мисли? — попита Ийми.

— Не — отвърна богът. — Съзнателната мисъл е твърде силна. Иначе щяхте да бъдете неспособни да разсъждавате всеки път, когато Снейк ви говори. Действието им се осъществява по друг начин. Колко на брой причини има за всяко отделно човешко действие?

Те го гледаха неразбиращо.

— Защо, например, човек отдръпва ръката си от огъня?

— Защото го боли — каза Урс. — Иначе защо?

— Да, защо? — попита Хама.

— Мисля, че разбирам — каза Гео, — Той си отдръпва ръката защото знае, че извън огъня няма да изпитва болка. Като случая с птицата, тоест с гущера. Една от причините за нашата реакция бе това, че гласът му звучеше като песен на птица. Другата причина е, че точно в този момент на нас ни се е искало да чуем песента на птица. Човекът отдръпва ръката си от огъня, защото боли, а той не иска да го боли. С други думи — обобщи Гео. — за всяко нещо има поне две причини.

— Точно така — потвърди Хама. — Обърнете внимание, че едната от тях е несъзнателна. С помощта на камъка тя се блокира. Тоест, ако човек държи ръката си в огъня, вие можете да блокирате несъзнателното му желание да прекрати болката. Съвършено объркан и сред страшни мъки той ще стои там, докато китката му се превърне в димящо чуканче.

Гео опипа остатъка от отрязаната си ръка.

— През цялата история на тази планета диктаторите са използували подобни похвати. Като не позволявали на хората от собствената си страна да узнаят какъв е животът извън границите й, те ги убеждавали да отстояват с цената на всичко правото си да продължават да живеят така, както са живели. Една стара пословица гласи: Убеди роба, че е свободен, и той ще е готов да воюва, за да запази робството си. Защо поетите пишат стихове? Защото обичат музиката. И защото тишината ги плаши. Защо крадецът краде? За да придобие нещо от своята жертва. Но и за да си докаже, че жертвата му е по-слаба от него…

— По същия начин Арго накара Снейк да се върне — каза Гео на Урс. — Сега разбирам. Той си е мислел как да избяга, но тя е блокирала стремежа му да не бъде хванат; така вече нищо не му е подсказвало накъде да бяга. И е хукнал натам, накъдето му е било наредено — право към нея.

— Да, така е — повтори Хама. — Но когато изобретили тези камъни, научили още нещо. Всъщност, то било урок, който историята трябвало да ни даде още преди хиляди години. Невъзможно е човек да придобие пълна власт над другите хора и да запази здравия си разум. Независимо колко добри са били намеренията му, когато е идвал на власт, свободата — свободата на другите и неговата собствена — започват да го ужасяват. Само който се бои от свободата, се стреми към подобна власт. И този страх го превръща в роб на същата тази власт. Ето защо тези камъни носят зло. И ние ви призовахме тук, за да ги вземете от нас.

— Да ги вземем от вас? — учуди се Гео. — Не можете ли просто да ги унищожите?

— Ние сме вече заразени. — Хама се усмихна. — Тук на Аптор сме малко. Не ни беше никак лесно да достигнем тази степен на организация, да съберем разпилените научни знания отпреди Големия пожар. Твърде често злоупотребявахме с камъните и сега вече не можем да ги унищожим. Трябва първо да унищожим себе си. Отвлякохме Арго и ви оставихме втория камък с надеждата, че вие ще дойдете за третия и последен от тях. И ето, вие сте тук и камъкът е откраднат.

— Снейк? — десети се Гео.

— Да — отвърна Хама.

— А аз си мислех, че той е ваш шпионин — каза Гео.

— Това, че е наш шпионин, е несъзнателната причина за неговите действия — обясни Хама. — Той съзнава единствено, че работи против злото, което е срещнал у Джорд. Шпионин е твърде силна дума за него. Да го наречем по-добре малък крадец. Той стана наш шпионин съвсем неволно, когато като дете беше на острова с Джорд. Обясних ви някои неща за действието на разума. Ние имаме машини, които могат точно да наподобят всичко, което върши Снейк, по сходен с действието на камъка начин. Така именно слепите жрици се свързали с Джорд и го направили техен шпионин. Така и ние се добрахме до Снейк. Но той не ни е виждал, дори не е разговарял с нас. Най-вече заради нещо, което е видял тук при първото си идване.

— Един момент — обади се Ийми. — Джорд искаше да ме убие, и уби Уайти заради нещо, което бил видял тук. Сигурно става дума за едно и също. Какво е то?

Хама се усмихна.

— По-добре ще е не аз да ви казвам. Можете да разберете това от Снейк или от дъщеря ми, Арго Въплътената.

— Но какво да правим сега? — прекъсна го Гео. — Да занесем камъните на Арго? Имам предвид Арго на кораба. Тя вече си е служила с тях, най-малкото върху разума на Снейк, което означава, че тя също е „заразена“.

— Веднъж вие се досетихте за причината — каза Хама. — Наблюдаваме ви на нашите екрани, откакто сте стъпили на брега. Спомняте ли си?

— Да не би да е това, че завижда на дъщеря си? — попита Гео.

— Да. От една страна мотивите й са чисто патриотични по отношение на Лептар. От другата страна стои егоистичният стремеж към властта. Но иначе тя никога не би стигнала дотук. Вие трябва да заведете младата Арго обратно и да дадете възможност на заразата да отмре.

— А камъните? — попита Гео. — И трите ще бъдат на едно място. Няма ли това да представлява твърде силно изкушение?

— Някой ще трябва да приеме и надмогне това изкушение — каза Хама. — Вие нямате представа за опасността, която създават те тук на Аптор.

Хама се обърна към екрана и натисна някакъв бутон. Появи се картина от вътрешността на храма. Две дребни фигурки, следени от лъч светлина, се катереха по лакътя на огромната статуя.

Хама уголеми изображението. Двамата се придвижваха към златните житни стъбла в черния юмрук на бога. После един след друг се спуснаха по тях. Прехвърлиха се през парапета. Изображението стана още по-голямо.

— Това е Снейк! — възкликна Гео.

— И държи камъка — добави Урс.

— С него е Арго — обади се Ийми. — Искам да кажа… една от всичките.

Те се скупчиха пред екрана, за да видят как богомолците правят път на уплашените деца. Арго се държеше за рамото на Снейк.

Внезапно Хама изключи картината. Те го погледнаха озадачени.

— Убедихте се — каза богът, — че камъкът е откраднат. В името на Арго и Хама, отнесете го обратно на Лептар. Младата Арго ще ви помогне. И макар че ще ни е мъчно за нея, тя е готова за пътуването толкова, колкото и вие. Ще го направите ли?

— Аз — да — откликна пръв Ийми.

— Аз също — каза Гео.

— И аз — присъедини се Урс.

— Отлично — усмихна се Хама. — Тогава елате с мен.

Той тръгна към вратата. Последваха го по дългото стълбище покрай каменните стени и през залата. Той крачеше бавно и се усмихваше като човек, очаквал дълго време нещо, което най-после се бе случило. Излязоха от храма и се спуснаха по ярко осветеното стълбище.

— Чудя се къде ли са хлапетата — каза Урс.

Хама ги поведе през градината. В храстите се възправяха една до друга черни урни. По една от страничните алеи към тях се присъедини старата Арго с лека усмивка вместо поздрав. Свърнаха от пътеката и се приближиха до урните.

Арго свърза двата края на жицата с почернели от слънцето ръце. Снейк, подпрял лакти на коленете си, постави скъпоценния камък в импровизираната термодвойка. Арго се притаи до него. Втренчиха погледи в камъка. Термодвойката светна. По медните вени протече ток, металната сърцевина се превърна в магнит и котвата подскочи около оста си, после още веднъж. Четките изсъскаха по въртящите се пръстени. Намотката се завъртя толкова бързо, че заприлича на облак мъгла с червеникав цвят.

— Ей! — прошепна тя. — Виж, работи! Гледай, гледай!

Не забелязвайки присъствието на по-възрастните богове, които им се усмихваха, застанали до една каменна урна, малките крадци не откъсваха очи от бръмчащия мотор.