Съкровището на Аптор

ГЛАВА ПЕТА

Взе да се смрачава, а те продължаваха да вървят край реката. Промъкваха се по скалистия бряг сред лианите, които провисваха от сведените над реката дървета. Урс прекърши един клон, дебел колкото китката му и дълъг два метра, и заканително шибна водната повърхност.

— Само да се опита някой да ни нападне! — Той вдигна клона и стичащите се капки заискриха по кората му.

— Скоро ще се наложи да навлезем в гората, за да си потърсим храна — каза Гео, — или по-добре да изчакаме животните да слязат на водопой.

Урс откърши още един клон и го подаде на Гео.

— Дръж. Сега и на теб ще дам, Ийми.

— Бихме могли да повървим още и да поогледаме наоколо, преди да се стъмни — предложи Ийми.

Урс въоръжи и него с клон, след което промърмори:

— Какво ли пък толкова има за гледане?

— Не можем да спим на брега. Трябва да намерим подслон.

— Какво е онова там? — попита Гео.

— Къде?… Хм… — Над гъстата растителност се издигаше някаква сянка. — Скала ли е?

— Сигурно — каза замислено Урс. — Но е някак твърде симетрична.

Гео тръгна през храсталаците. Последваха го. Целта се оказа по-далеч, отколкото изглеждаше от брега. Стигнаха до нещо като път, настлан с плътно прилепващи една към друга плочи. Тук-там между тях бяха прорасли хилави дръвчета, но бе лесно да се върви. След трийсетина фута настилката отново потъна в джунглата. Скоро гората оредя и те излязоха на широка поляна. Пред тях се възправяше полуразрушена сграда. Шест греди поддържаха най-високата стена. Прецениха, че сигурно е била осем или десететажна.

Едната стена бе напълно рухнала и късове от нея лежаха по земята. Полусрутените стаи и зали внушаваха приликата с изоставен гранитен кошер.

Наблизо, върху купчина отломки, лежеше килнат огромен метален цилиндър, продълговат метален лист, подобен на гребло, бе прикрепен напречно в единия му край. Другият край бе смачкан и заровен в пръстта; изпод разкъсаната обшивка стърчаха скелетните ребра. Прозорчета като черни очи се редяха по дължината на цилиндъра, а в средата, като идиотски ухилена уста, зееше овална врата.

Приближиха се удивени към развалината. Отвътре се чу звук. Те се заковаха на място и неволно стиснаха здраво тоягите, В черната паст на вратата, десет фута над земята, се мярна сянка, после се показа дълга, сива муцуна на животно. Виждаха се предните му лапи. В устата си държеше някакво по-дребно зверче, очевидно мъртво. Животното ги забеляза, замря, притаи се, но без да откъсва очи от тях.

— Вечерята ни — тихо каза Урс. — Хайде.

Направиха няколко крачки и отново се спряха. Звярът скочи. Здрачът и разстоянието ги бяха заблудили и те с изненада видяха колко е голям. От вратата се стрелна почти пет фута дълго кучешко тяло, извито в дъга. Урс го улучи с тоягата си още във въздуха. Щом падна на земята, Ийми и Гео го заудряха по гърдите и главата. Животното се олюля и не успя да се задържи на крака. Понечи да се изправи, но Урс пристъпи напред и с все сила заби оръжието си в гърдите му. Костите изхрущяха, щръкнаха лъскави и синкави изпод кафявата козина и след миг се обляха в кръв. Звярът виеше и риташе със задните си лапи кола, приковаващ го към земята, после изпъна крайниците си и потрепери, тялото се сви и смали в предсмъртна агония. Главата му се замята насам-натам; дългата муцуна бе изпуснала плячката си, а розовият език ту се прибираше, ту провисваше навън.

— Господи! — прошепна Гео.

Острата муцуна се заобли, а ноктите на лапите се издължиха и се превърнаха в пръсти. Козината по цялото тяло започна да опадва. Задните крака се разтегнаха, появиха се голи колене и човешки ходила заритаха из кафявата шума; човешко бедро потрепна за сетен път, довършвайки оформянето на целия крайник. Тъмнокос, космат човек лежеше на тревата с пробити кървящи гърди. В последен спазъм ръцете му сграбчиха тоягата, за да я изтръгнат от раната, но пръстите му се плъзнаха безсилни надолу, устните му се разтвориха и оголиха съвършено белите, притъпени зъби.

Урс заотстъпва назад и измъкна кола от кървавата каша. Човекът-мечка вдигна ръка към гърдите си и докосна тройната си огърлица.

— В името на Богинята! — прошепна той.

Гео се приближи, взе мъртвото дребно животинче и се изправи.

— Е — каза той. — Вечерята ни май ще е по-малка отколкото си мислехме.

— Така излиза — съгласи се Ийми.

Те тръгнаха към порутената сграда, изоставяйки трупа.

— Ей, Урс — обади се Гео. Урс все още стискаше монетите. — Хайде, изплюй камъчето. Какво има?

— Веднъж само съм виждал подобно нещо — тихо изрече той. — Беше един моряк, пронизан от корабна рея.

Решиха да пренощуват в ъгъла между две рухнали стени. Накладоха огън. След доста усилия върху назъбено парче метал, стърчащо от купчина отломки, те успяха да нарежат и одерат животното. Набучиха парчетата на тънки пръчки и ги поизпекоха на огъня. Макар и тук-там прегоряло, а другаде съвсем сурово, месото притъпи глада им. Докато седяха край огъня и късаха със зъби червени сочни хапки, нощта изпълзя от джунглата и ги затвори в черупка от оранжеви отблясъци.

— Да не го угасяме — предложи Урс. — Огънят плаши животните.

— Ако има животни — напомни Гео, — и ако са гладни, ей там ще намерят какво да ядат.

Те се излегнаха покрай стената върху постеля от листа. Беше тихо, не се чуваше нито бръмчене на насекоми, нито някакви тайнствени звуци, освен успокояващото ромолене на реката отвъд гората.

Гео се събуди пръв и отвори очи — сребристи отблясъци го заслепяваха. Отново го бе споходил предишният странен сън… Но не. Той се изправи. Поляната бе залята от бялата светлина на изумително големия лунен диск над дърветата. Оранжевите пламъци на огъня също бяха побелели. Ийми и Урс изглеждаха като мъртви. Той се канеше да докосне изпънатата встрани ръка на Ийми, когато зад гърба му се чу някакво шумолене като от плющящо под напора на вятъра платно. Той се огледа, после се взря в сивата стена. Видя нащърбения бетон в горния й край на фона на нощното небе. Нищо — само камъни и зъбещ се мрак. Чувствуваше се уморен; в стомаха си усещаше противна корава топка. Протегна ръка върху листата и отпусна глава на хладното си рамо.

Плющенето се чу отново, продължи няколко секунди. Той обърна лице нагоре и се вгледа в небето. Нещо затули луната. Плющенето прозвуча още веднъж. Той отмести очи. Някакво същество… не, няколко същества, бяха накацали по ръба на порутената стена. Мярна се сянка, която направи няколко непохватни крачки. Разпериха се криле, после се прибраха.

Вратът, гърбът и гърдите му изстинаха; полазиха го тръпки. Той се пресегна, вдигайки невъобразим шум из листата, и стисна черното рамо на Ийми. Ийми изсумтя, сепна се, обърна се по гръб, отвори очи и въздъхна. Погледна към Гео, който сложи пръст на устните си. После отново се взря в нощта. Зад тях, отвъд стената се чу трикратен плясък на криле. Гео хвърли поглед към Ийми и видя, че бе закрил очи с ръка.

Сякаш години изминаха така…

Внезапно ятото литна от стената и се спусна към тях, закривайки луната с криле. Съществата описаха кръг, кацнаха отново на стената и след малко излетяха. Някои от тях пропадаха ниско, преди крилете им да успеят да загребат въздух и да се издигнат. Този път описаха по-широк кръг и преди да се върнат, друго ято се появи от нощното небе.

Гео дръпна надолу ръката на Ийми. Сенките се спускаха като падащи хвърчила: шейсет фута над главите им, четирийсет фута, трийсет. Чу се пронизителен писък. Гео скочи на крака, а след него и Ийми; и двамата стискаха здраво тоягите си. Сенките връхлитаха с писъци. Заплющяха криле, после съществата отново се издигнаха и се отдалечиха от стената. Но ето че се върнаха.

— Идват! — прошепна Гео. Бутна с крак Урс, но морякът вече се изправяше. Крилете свистяха; настойчиви и тъмни, съществата летяха право към тях, после, само на пет фута от целта, възвиха рязко и се върнаха назад.

— Мисля, че няма да могат да прехвърлят стената — каза Гео.

— Дано — отвърна Гео.

Те накацаха по земята на двайсетина фута от тях и заприбираха черните си криле под лунната светлина. Сред нарастващия рояк сенки проблясна метално острие.

Две от съществата се отделиха от останалите и се хвърлиха напред, размахвайки посребрени от лунната светлина мечове.

Урс грабна тоягата на Гео, завъртя я с все сила над главата си… и халоса по гърдите двамата нападатели. Те паднаха по гръб сред свистенето на триещите се криле, сякаш се бяха блъснали в тъмна стена.

Трима други с крясъци прескочиха падналите. Докато се приближаваха, Урс погледна нагоре и заби тоягата в корема на четвърти, който се готвеше да ги атакува отгоре.

Един успя да избегне свистящата тояга на Ийми, но Гео сграбчи косматата му ръка, изви я и противникът му загуби равновесие. Рухна по гръб и изтърва меча си. Гео грабна оръжието и намушка друго прокраднало се същество, което разпери криле и заотстъпва, олюлявайки се. Гео изтегли меча и го заби в тялото на падналия. Чу се звук като от изстискване на сюнгер. После замахна отново и съсече сянката вляво от себе си. Внезапно в главата му прозвуча глас…

— Камъните…

— Снейк! — извика Гео. — Къде си, по дяволите?

Той метна тоягата си като копие в лицето на един от настъпващите зверове, който разпери криле подобно на копринен черен парашут, и преди да рухне, събори трима от другарите си.

През внезапно открилото се пред очите му пространство Гео забеляза момчето, цялото бяло под лунната светлина, да тича откъм края на джунглата. Той скъса връвта и верижката, на които висяха камъните, и ги запрати над крещящите същества. Те просветнаха във въздуха като две очи и паднаха в храсталаците зад нападателите. Снейк хукна към тях, грабна ги и ги вдигна над главата си.

Двоен огнен лъч се стрелна от ръцете на момчето и се вряза сред тъмните тела. Алени пламъци озариха зловещия силует на назъбено крило. Пронизителен писък, миризма на изгорена козина. Втори лъч разсече ордата. Още едно крило лумна като факел. Звярът се опита да излети, но рухна на земята, погълнат от огъня. Искри се посипаха по кафявото му лице, откроявайки очертанията му сред мрака: мярнаха се ужасено червено око и чифт кучешки зъби.

Горящи криле се гънеха по земята; сухите листа припламнаха и огнени езици обхванаха поляната. Зверовете заотстъпваха. Изправени край стената, тримата мъже стояха и дишаха тежко. Две последни сенки се спуснаха от въздуха към Снейк, който още стоеше с вдигнати ръце сред поляната.

— Внимавай! — извика му Ийми.

Снейк погледна нагоре, но крилете го покриха и за миг те го изгубиха от погледите си. Внезапно отдолу лумнаха червени пламъци и зверовете се замятаха по земята, подхванати като от вятър или от последен порив за живот — това Гео не можеше да каже. Съществата се издигнаха към луната, описаха кръг и изчезнаха.

— Да се махаме оттук! — сепна се Урс и всички се втурнаха към Снейк.

— Колко се радвам, че пак си с нас — приветствува го Гео.

Урс наблюдаваше отдалечаващите се сенки.

— Да се махаме оттук — повтори той.

Видяха, че огънят е стигнал до стената и вече гасне. Закрачиха бързо към гората.

— Снейк — рече Гео, когато спряха, — това е Ийми… Ийми, ние ти разказахме за Снейк.

Ийми протегна ръка.

— Приятно ми е.

— Слушай — обади се Гео. — Той може да чете мислите ти, тъй че ако го смяташ за шпионин…

Ийми се засмя:

— Спомняш ли си твоето всеобщо правило? Ако той е шпионин, ще ни е трудно да си обясним защо ни спаси.

Урс се почеса по главата:

— Ако трябва да избираме, то по-добре Снейк, отколкото нищо. Ей, Четириръчко, имаш от мен един пердах. — Той се засмя. — Надявам се, че някой ден все ще мога да ти се издължа. Понякога носиш повече неприятности, отколкото полза.

— Къде беше, все пак? — попита Гео и сложи ръка на рамото на момчето. — Мокър си.

— Нашите водни приятели, а? — предположи Урс.

— Сигурно — съгласи се Гео. Снейк протегна ръка към Гео.

— Какво е това? О, значи не ги искаш?

Снейк поклати глава.

— Добре — каза Гео.

Той взе скъпоценните камъни и ги провеси на врата си.

— Ето какви работи можело да върши нашето съкровище — каза Ийми.

— И много повече — каза Гео. — Защо не вземеш единия, Ийми? Може би е по-добре да не са и двата у мен.

Ийми сви рамене.

— Сигурно са доста тежички за сам човек. Ще взема единия.

Гео сне златната верижка и я окачи на врата на Ийми. Докато крачеха в мрака, изпъстрен с петна от лунна светлина, камъкът примигваше като око върху черните му гърди. Снейк им даде знак с ръка да го последват. Преди това взеха по един меч от мъртвите си противници, чиито изпепелени тела се търкаляха в тъмнината. Като завиха зад рухналата сграда, Гео потърси с поглед убития, когото бяха оставили там, но тялото бе изчезнало.

— Къде отиваме? — попита Урс.

Снейк само мълчаливо им махна да го следват. Стигнаха до изпомачкания цилиндър и Снейк се закатери по купчината чакъл под тъмния отвор, откъдето бе изскочил човекът-вълк. Другите предпазливо се прокраднаха подире му.

Като стигна до вратата, Снейк вдигна над главата си камъка, който висеше на врата на Гео. Той засия, и синьозелена светлина обля разкривения вход. Озоваха се в коридор, от двете страни на който се редяха металните рамки на двойни седалки, чиято тапицерия бе или изгнила, или отмъкната от животните в леговищата им. По прозорците, повечето от които счупени, висяха парцали. По пода се валяха клечки и всякакви боклуци. Тръгнаха между седалките към вратата в дъното. На стените забелязаха табелки с полуизтрити надписи. Върху една от тях, емайлирана, но намачкана и ръждясала, Гео успя да различи няколко букви:

— На какъв език е? — попита Ийми.

— Не мога да разбера — отвърна Гео.

Вратата беше открехната и Снейк я отвори докрай. Нещо се шмугна през счупения прозорец. Камъкът освети две откъртени от пода седалки. Лиани обвиваха предния прозорец, от чиято рамка стърчаха късчета стъкло. Два скелета, с висящи тук-там по тях прогнили парцали, с метални гривни около китките и глезените и със сребристи шлемове на главата, лежаха на пода… може би отпреди петстотин години. Снейк посочи редица от натрошени стъклени дискове пред килнатите седалки и в главите на останалите прозвуча „… радио…“

Той измъкна от купчината боклуци на пода къс ръждиво желязо.

— Пистолет… — произнесе Снейк и го показа на Гео. Тримата мъже го заразглеждаха.

— За какво ли служи? — попита Урс. Снейк сви рамене.

— Тук дали има електричество и диоди? — попита Гео, припомняйки си думите.

Снейк отново сви рамене.

— Защо ни показваш всичко това? — зачуди се Гео. В отговор момчето тръгна обратно към вратата. Стигнаха до овалния вход и вече се канеха да слязат, когато Ийми посочи останките от сградата пред тях.

— Знаеш ли как се е наричала тази сграда?

— Казарма… — каза Снейк.

— Чувал съм тази дума — каза Гео.

— Аз също — каза Ийми. — Това е място, където са живели войниците. Думата е от древните езици.

— Точно така — потвърди Гео. — От времето, когато е имало армии.

— Тук ли се крият армиите на Аптор? — попита Урс. — Всички тези ужасии, от които едва се отървахме?

— Там вътре? — почуди се Гео. Нащърбените ръбове изглеждаха сиви и притъпени под бледнеещата вече луна. — Може би. Първите май наистина дойдоха отвътре.

— Сега накъде? — обърна се Урс към Снейк.

Момчето мълчаливо слезе от вратата. Те го последваха в гъстата гора, където бисерни капчици светлина обсипваха стволовете на дърветата. Излязоха при широката сребърна лента на реката, из която тук-там стърчаха камъни.

— Наистина трябваше да си стоим тук — каза Гео.

Сред тишината, нарушавана единствено от ромона на водата и шумоленето на листата, те легнаха върху сухия мъх до по-големите крайречни камъни. Обрасли в лишеи и уплетени в лиани, клоните закриваха луната. В прегръдката на облекчението, те полетяха като в кладенец към лъчистите глъбини на съня…

…от сребристо-лъчистите глъбини, които се раздвижват, се появяват мачта, перила, а отвъд кораба — бяло, сякаш напудрено море. По палубата приближава висока и мършава като скелет фигура. Лицето с гротексно изкривени от белотата черти е на Капитана.

— А, Старши-помощник — казва Капитанът. Те не чуват отговора на Джорд.

— Да — отвръща Капитанът. — И аз не знам какво иска тя. — Гласът му е глух и посърнал като отглеждано на тъмно цвете. Сега Капитанът чука на вратата на Арго. Тя се отваря, двамата влизат.

Ръката, отворила вратата, е изящна като зимна вейка. Стените са покрити с призрачни паяжини. Листовете хартия на писалището са толкова тънки, че сякаш ще се разпаднат при най-лекия полъх. Полилеят изпуска повече бял дим, отколкото светлина, а ръцете, клоните и гравираните чашки с масло приличат досущ на съвещаващи се паяци.

Гласът на Арго е едва доловим, като звук от скъсване на паяжина.

— И тъй — казва тя — ще останем тук поне още седем дни.

— Но защо? — пита Капитанът.

— Получих знак от морето.

— Не биха искал да оспорвам властта ти, Жрице… — подема Капитанът.

— Не го прави тогава — прекъсва го Арго.

— Моят Старши-помощник повдигна въпроса…

— Твоят Старши-помощник веднъж вдигна ръка срещу мен — обявява Жрицата. — Единствено моята благосклонност — тя млъква, после продължава с треперещ глас — ме възпира да го… унищожа още в този миг. — Скритото под воала лице навярно е като на скелет.

— Но… — възразява Капитанът.

— Ще останем тук, край остров Аптор, още седем дни — заповядва Арго. Тя поглежда Старши-помощника право в очите. Иззад воала, от тъмните очни гнезда, се излива омраза.

Тръгват си. На палубата спират, за да погледат морето. Вълни като сивкав пушек прииждат и отминават; отвъд, на хоризонта, острият език на сушата опира в мрачни планини. Скалите са тебеширено бели от едната си страна и нашарени с червени и сини ивици глина от другата. Над един от върховете грее червеникаво сияние като от пробудил се вулкан. Мрачните бои на пейзажа са подсилени от виолетово; само тук-там се откроява отделна скала в топла сивота. Нощ е, но и от такова голямо разстояние джунглата отвъд сребърния полумесец на плажа изглежда пищна, зелена дори в мрака, пълна с ухания и тръпнещ живот…

Изведнъж — пронизителни писъци…