Съкровището на Аптор

ГЛАВА ВТОРА

Газената лампа хвърляше жълтеникава светлина върху дървените стени. Щом отвориха вратата, ги лъхна миризма на нечисто и на спарени завивки. Гео сбърчи нос и сви рамене.

— Е — каза Урс, — бърлогата не е лоша. — Той се изкатери на най-горната койка и потупа с длан постелката. — Така, значи аз ще спя тук. Паяче, ти изглежда имаш здрав стомах — за теб е средната. А ти, Гео, пъхвай се най-долу. — Той тежко се спусна на пода. — Колкото по-ниско си — обясни той, — толкова по-добре ще спиш, заради клатенето. Е, какво ще кажеш за първото в живота ти жилище в кубрика?

Поетът премълча. В очите му припламнаха две жълти точици светлина, които изчезнаха, щом се извърна с гръб към лампата.

— Слагам те най-долу, щото ако си горе до тавана и не си свикнал, при малко по-силно вълнение стомахът ти може да се разбунтува — поясни Урс, сложил ръка на рамото на Гео. — Казах ти, че ще се грижа за теб, нали така, друже?

Но Гео се обърна, преструвайки се, че разглежда нещо. Урс погледна към Снейк, който го наблюдаваше, облегнат на стената. В погледа му се четеше въпрос, но Снейк остана мълчалив.

— Хей — обърна се Урс към Гео. — Хайде да обиколим кораба, да видим къде какво има. Това е първата работа на добрия моряк — стига да не е твърде пиян. Пък и Капитанът и Старши-помощникът виждат, че си разбира от работата; освен туй човек може да научи някои неща, та по-късно да си спести превиването на гръб за щяло и нещяло. Какво ще кажеш…

— Не точно сега, Урс — прекъсна го Гео. — Иди сам.

— Би ли ми казал, ако обичаш, защо изведнъж моята компания ти стана неприятна? Не е хубаво да се държиш така с човека, който се е заклел да се погрижи твоето първо плаване да мине както трябва. Хм, мисля си, че…

— Кога си убивал човек?

Възцари се тишина, по-осезаема от пляскането на вълните вън. Урс стоеше като закован, със стиснати до бяло юмруци. После пръстите се разтвориха.

— Беше преди около година — каза тихо той. — Преди една година, два месеца и пет дни, в четвъртък, осем часа сутринта, в ареста на кораб в открито море. Което прави една година, два месеца, пет дни и десет часа.

— И ти уби човек? Защо досега не си ми казвал, а побърза да го признаеш пред една непозната? Ти беше мой приятел: спали сме под едно одеяло, пили сме от един и същи мях вино. Що за човек си ти?

— А що за човек си ги? — попита великанът. — Жалък дребосък, дето си пъха носа в чуждите работи и дето бих го разкъсал на парчета, ако… — той си пое въздух: — …ако не бях обещал да си кротувам. А аз никога не съм нарушавал дадено обещание, било то пред жив или мъртъв човек. — Юмруците се свиха и отпуснаха.

— Урс, не ми е работа да те съдя. Запомни това. Но искам да ми разкажеш всичко. Бяхме като братя: не можеш да имаш тайни от мен…

Урс продължаваше да диша тежки и шумно.

— Ти ли ще ми казваш какво мога и какво не мога да правя? — внезапно той вдигна ръка, замахна и се изплю на пода. После се обърна към стълбата.

И тогава нахлу шумът. По-силен от всякакъв звук. Главите им щяха да се пръснат. Гео притисна ушите си с ръце и се извърна към Снейк. Очите на момчето изстреляха тънки стрелички светлина към Урс и Гео, после отново станаха черпи.

Шумът дойде отново, този път по-тих, и те доловиха думата помощ. Но това не беше звук, а по-скоро замиращият звън на камертон, трептящ в собствените им глави, толкова близък и все пак неясен.

— Вие… помогнете… ми… заедно… — долитаха думите, едва различими, слети в едно.

— Ей — извика Урс. — Това ти ли си?

— Не… сърди…

— Не се сърдим — каза Гео. — Какво правиш?

— Аз… размишлявам… — думите като че ли идваха от момчето.

— Що за размишления са това, след като всеки може да ги чуе? — попита Урс.

Снейк се опита да обясни:

— Не… всеки… само… ние… мислите… аз… чувам… — редяха се беззвучните слова, — аз… мисля… вие… чувате…

— Да, чуваме — обади се Урс. — Все едно, че говориш.

— Той има предвид друго — каза Гео. — Иска да каже, че чува нашите мисли точно както ние чуваме неговите. Така ли е, Снейк?

— Когато… мислите… високо… аз… чувам…

— Май съм си помислил нещо твърде високо — каза Урс. — Е, ако е било такова, дето не е трябвало да си го мисля, моля за извинение.

Снейк с нищо не показа, че извинението го интересува, и отново попита:

— Вие… помогнете… ми… заедно…

— Каква помощ искаш? — попита Гео.

— И в каква беда си попаднал, че ти трябва помощ? — добави Урс.

— Нашите… умове… слаби… — отвърна Снейк.

— Това пък какво е? — възмути се Урс. — Нашите умове не са по-лоши от кои да са на Лептар. Ти не чу ли как разговаряше Жрицата с моя приятел поета?

— Струва ми се, иска да каже, че не чуваме добре — каза Гео.

Снейк кимна.

— Аха. Е, в такъв случай карай по-бавно и бъди по-търпелив! — каза Урс.

Снейк поклати глава.

— Мислите… дрезгави… когато… вика… толкова… силно…

Внезапно момчето пристъпи към койките — вие… чува… по-добре… и вижда… също… ако… спи…

— В този момент хич не ми е до сън — каза Урс, потривайки брада с опакото на китката си.

— На мен също — призна Гео. — Няма ли да ни кажеш още нещо?

— Спете… — отвърна Снейк.

— А не може ли да си говорим като нормални човешки същества? — предложи Урс, все още малко объркан.

— Някога… говорех… — каза им Снейк.

— Някога си могъл да говориш? Какво ти се е случило — попита Гео.

Момчето отвори уста и посочи.

Гео пристъпи напред, хвана брадичката на момчето и надникна в устата му.

— О, боже!

— Какво има? — попита Урс.

Гео се отдръпна с намръщено лице.

— Езикът му е отрязан — отвърна гой. — И то доста нескопосно.

— Кой, по дяволите, направи това с теб, момче? — попита Урс.

Снейк поклати глава.

— Хайде, Снейк — настоя той. — Не можеш да имаш тайни от приятелите си и в същото време да очакваш те да те спасят от нещо, за което не знаят. Кажи, кой беше?

— Човекът… когото… ти… убива… — долетя звукът.

Урс се изсмя.

— Добре — каза той, — ясно. — Гласът му отново загърмя:

— Но щом като чуваш мислите ни, значи знаеш кой е човекът. Знаеш и причината. Тъкмо това искаме да научим от теб, и то само в името на приятелството и помощта.

— Ти… познаваш… човека… — каза Снейк. Гео и Урс се спогледаха в недоумение. — Спете… — каза Снейк. — сега… спете…

— Може би трябва да опитаме — каза Гео. — За да разберем какво става. — Той отиде до койката си и легна. Опирайки нозе в дървената подпора, Урс се вдигна на ръце на най-горната койка.

— Няма да заспя лесно тази вечер — каза той. — Ех, ти, Снейк, малък Страннико — засмя се той. — Откъде сте дошли, вие Странниците? — Той погледна надолу към Гео. — Плъпнали са из целия град. Някои с по три очи, други — с по едно. Знаеш ли, казват, че в дома на Марта имало жена с осем гърди и две други неща. — Отново го напуши смях. — Ти познаваш ритуалите и магиите. Тия Странници не са ли някаква магия?

— Споменати са само веднъж в ритуалите; пише, че са пепел от Големия пожар. Големият пожар е станал преди очистването, за което разговарях с Жрицата, и не знам нищо повече за тях.

— Сред моряците се носят легенди за Големия пожар — каза Урс. — Разправят, че морето закипяло, че огромни птици плюели огън от небето и че чудовища от метал се надигнали от вълните и разрушили пристанищата. Но какво е това очистване, за което говориш?

— Преди около петстотин години — заразказва Гео — били унищожени всички ритуали на богинята Арго. В храмовите богослужения били въведени напълно нови обреди. Били унищожени всички следи от предишните, а заедно с тях — много неща от историята на Лептар. Казват, че ритуалите и заклинанията били прекалено силно действуващи. Но дали наистина е било така — никой не може да каже, а и жреците отбягват да говорят за тия неща.

— И това станало след Големия пожар? — попита Урс.

— Около хиляда години след него — поясни Гео.

— Трябва да е бил наистина страхотен пожар, щом от утробите на здрави жени продължава да се сипе пепел. — Той погледна надолу към Снейк. — Вярно ли е, че капка от вашата кръв, примесена с оцет, лекува подагра? И че ако някой от вас целуне женско бебе, то ще ражда само момиченца? — Той се изсмя.

— Това са празни приказки — каза Гео.

— Имаше един нисичък, с две глави, който седеше пред Синята кръчма и по цял ден въртеше пумпал. Но той си беше малоумен. Обаче джуджетата и безногите, дето се мотаят из града и правят разни номера, са си с всичкия. Макар че обикновено са кротки и някак странни.

— Ах ти, дебелако! — сгълча го Гео. — И ти можеше да си един от тях. Колко души познаваш, които нормално достигат нашия ръст и сила?

— Ти си побъркан лъжец! — отговори му Урс. После сключи вежди в дълбок размисъл и накрая вдигна рамене. — Е, както и да е, но не бях слушал за такъв, дето чува мислите ти. — Той погледна между краката си надолу към Снейк. — Всички ли го умеете?

Спейк поклати глава от средната койка.

— Това ме кара да се чувствувам по-добре — каза Урс. — Веднъж имахме един на кораба. Някои капитани ги взимат. Оня имаше малка глава, колкото юмрука ми, че и по-малка. И огромен гръден кош и всичко останало. Само че очите му, носът и устата и разните други работи бяха не върху голата кръгла глава, а на гърдите му. Веднъж се сби с един от моряците, който разсече главата му, — ако можеше да се нарече глава, — точно на две с един железен лост. Целият в кръв, той слезе при корабния хирург и след час се появи с отрязаната глава и дебела превръзка на мястото на врата, а пък големите му зелени очи примигваха изпод ключицата. — Урс се изтегна по гръб и погледна през ръба на койката към Гео. — Ей, Гео, ами какви са тия нейни камъни? Знаеш ли нещо за тях?

— Не — отвърна Гео. — Но тя твърде много се интересуваше от тях. — Той погледна нагоре към койката между него и Урс. — Снейк, може ли да го видя още веднъж?

Спейк му поднесе връвта с окачения на нея камък.

— Откъде го имаш? — попита Урс. — О, всъщност забравих че ще научим всичко когато заспим.

Гео се протегна да го вземе, но юмрукът на Снейк се зтвори, а другите три ръце плътно го обгърнаха.

— Нямаше да ти го взема — поясни Гео. — Просто исках да го видя.

Внезапно вратата се отвори и силуетът на Старши-помощника се очерта на фона на ярката светлина зад гърба му.

— Поете? Тя те вика. — съобщи той и си тръгна.

Гео хвърли поглед към останалите двама, сви рамене, измъкна се от койката и пое нагоре по стълбите.

На палубата цареше пълен мрак. В небето блещукаха звезди и единствената отлика между морето и небето бе това, че долната половина на огромната сфера, в която сякаш висяха, бе тъмна. Прозорчетата на две каюти светеха. Гео спря, за да надникне в първата, но не успя да види нищо, и се отправи към другата.

Беше изминал половината разстояние, когато пред него се отвори врата и лъч светлина преряза тъмнината. Той отскочи.

— Влизай — повика го Жрицата на Арго.

Той прекрачи прага на каюта без прозорец и се закова на място. Стените бяха покрити с лъскави зелени и алени драперии. Върху изящни триножници бяха поставени златни мангали, които изпускаха бледосин дим, изпълващ помещението с благоухание. То постепенно, но осезаемо и дори болезнено проникна в ноздрите му. Ярка светлина заливаше полираните дървени крака на огромното легло, застлано с коприна, изписан сатен и брокат. На обширно писалище с дървени орли в ъглите, бяха нахвърляни в безпорядък книжа, картографски инструменти, секстанти, линийки, компаси; в единия край бяха струпани опърпани книги. От тавана, окачен на дебели вериги, висеше разклонен полилей с чашки масло, някои в ръцете на демони или в устата на маймуни, други — горящи в утробите на нимфи или между рогата на сатири, в червено, зелено или жълто.

— Влез — повтори Жрицата. — Затвори вратата.

Гео се подчини.

Тя мина зад писалището, седна и сплете ръце пред покритото си с воал лице.

— Поете — каза тя. — Оставих ти доста време за размисъл. Какво според теб означава всичко това? Досещаш ли се за целта на предстоящото ни пътуване, или трябва да ти помогна?

— Знам само, че то ще е от голямо значение за Лептар.

— Даваш ли си сметка за неговата наистина огромна важност? — попита тя. — То ще засегне всеки мъж, жена и дете на Лептар, от най-високопоставената жрица до най-уродливия Странник. Твоят свят е светът на думите, чувствата и ума, Поете. Но какво знаеш за истинския свят извън Лептар?

— Че там има много вода, малко суша и най-вече невежество.

— А какво ти е разказвал твоят приятел мечок Урс? Той е пътувал много и много е видял.

— Моряшките истории — отвърна Гео — са пълни със зверове, които никой никога не е виждал, със земи, за които не съществуват карти, и народи, които никой не е срещал.

Тя се усмихна.

— Откакто съм на този кораб, чух много разкази от моряците и от тях научих повече, отколкото от всичките мои жрици. Ти, на пристана тази вечер, бе единственият човек, който ми разкри още едно късче от загадката, ако не броим още неколцина моряци с техните пиянски небивалици. Какво знаеш за скъпоценните камъни?

— Нищо, господарко.

— Някакъв си най-обикновен пристанищен крадец притежава единия; аз, жрицата на Арго. притежавам другия: а ако ти имаше такъв камък, сигурно щеше да го размениш за една целувка с някое момиче от кръчмите. Какво знаеш за бог Хама?

— Не съм чувал за такъв бог.

— Ти — възкликна тя, — който знаеш наизуст всички песни и ритуали на Бялата Богиня Арго, дори не си чувал името на Тъмния Бог Хама?! Какво знаеш за остров Аптор?

— Нищо, господарке.

— Този кораб е бил веднъж на Аптор, и отново ще се върне там. Накарай твоя неук приятел. Мечока, да ти разкаже за Аптор, и ти, слепи, мъдри Поете, ше се изсмееш — той също, може би. Казвам ти: неговите истории, легенди и измислици са твърде далеч от истината. Твърде далеч. Хм, изглежда няма да имам нужда от теб. Мисля да те уволня.

— Но, господарко…

Готвейки се да се отдаде на заниманията си, жрицата вдигна въпросително очи.

— Господарко, разкажи ми за тези неща. Ти ми подхвърли само няколко трошички. Аз съм добре запознат с магията, поезията и заклинанията, и се досещам, че те имат отношение към задачата… Дай ми нужните сведения, за да мога най-пълно да използвам знанията си. Чувал съм много моряшки истории. Не точно за Аптор или Хама, наистина, но бих могъл да съпоставя някои фрагменти. Изучавал съм легендите и езика на крадците дълго време, и обзалагам се, че знам повече от вашите жреци. Някои мои учители се бояха дори да докоснат книгите, които бях разгръщал. И не ме е страх от никакви ваши тайни. Ако Лентар е в опасност, вие дължите на всеки гражданин правото да се опита да спаси събратя та си. Моля за това право.

— Не, не те е страх — призна Жрицата. — Ти си почтен и глупав… и поет. Надявам се първото и последното с времето да заличат междинното. И въпреки всичко, ще ти разкажа някои неща — тя стана и разгърна някаква карта.

— Това е Лептар — посочи тя един от островите. После пръстът й пресече водното пространство и се спря на друг. — А това е Аптор. Знаеш за него толкова, колкото и всеки обикновен жител на Лептар. Варварска, нецивилизована страна. Все пак от време на време демонстрират способност за задружни, макар и коварни действия. Кажи ми, какви легенди си чувал за Големия пожар?

— Зная, че от морето излезли чудовища и разрушили пристанищата, и че птици плюели огън от небето.

— По-старите моряци — каза Жрицата, — твърдят, че тези чудовища и птици дошли от Аптор. Естествено, една легенда, която никога не е била записвана, за петстотин години може да претърпи много промени и преиначавания, и така Аптор да се е превърнал в синоним на злото, но все пак в подобни легенди се крие зрънце истина. Хрониките, до които са имали достъп само трима-четирима души, съобщават, че някога, преди петстотин години, силите на Аптор наистина са направили опит да завземат Лептар. Сведенията за нашествието са смътни. Не знам докъде е стигнало то, нито пък дали е било успешно, но средствата, с които е осъществено, били коварни и толкова необичайни… толкова необичайни, че всичко записано за събитията било унищожено, а в учебниците по история нищо не се споменава за нашествието. Едва неотдавна имах възможността да науча колко странни и безчовечни са били. И имам причини да вярвам, че силите на Аптор се събират отново — като ленива, но огромна амеба на ужаса. Когато се събуди и тръгне, нищо не ще може да я спре. През последните няколко години пипалата й достигнаха до нас, изучаваха ни и се отдръпнаха, преди да ги разпознаем. От време на време те нанасяха катастрофални удари в центъра на управлението на Лептар и неговата религия. Но всичко това бе усърдно скривано от народа. Защото ако му се дадеше гласност, щеше да се наложи да признаем потресаващото си невежество и животът щеше да бъде парализиран. Изпратена съм да повдигна поне още един воал от лицето на неизвестността. И ако си в състояние да ми помогнеш, не ще имам думи да изкажа радостта си.

— А скъпоценните камъни и Хама? — попита Гео. — Той е бог на Аптор, около когото се събират тези зловещи сили, нали? А камъните са свещени за него?

— И двете ти предположения са верни, но не съвсем — отвърна Жрицата.

— И още нещо. Казваш, че последният опит за нашествие на Аптор срещу Лептар е бил преди петстотин години. А точно преди петстотин години богослужението в Лептар се очиства от всички ритуали на Арго и се въвеждат нови. Има ли връзка между нашествието и очистването?

— Сигурна съм — каза Жрицата. — Но не знам каква е тя. Както и да е, нека ти разкажа историята на скъпоценните камъни. Този, който нося на шията си, е бил по някакъв начин заграбен от нас при първото нашествие на силите на Аптор. И това, че сме успели да си го върнем, може би е причината все още да сме свободен народ. Оттогава той се съхранява в Храма на Богинята Арго — тайната му е добре пазена заедно с няколкото оцелели хроники, споменаващи нашествието, което завършило само месец преди очистването. После, след около година, малък отряд от силите на ужаса достигнал до нашите брегове. Не мога да го опиша. Не съм свидетелка на случилото се. Но врагът си проправил път към вътрешността и успял да отвлече самата Арго.

— Арго Въплътената? Върховната жрица?

— Да. Както знаеш, при смяната на поколенията първата дъщеря на върховната жрица бива избирана за живото въплъщение на Бялата Богиня Арго. Тя се отглежда и обучава от най-мъдрите жреци и жрици. Живее в разкош, ползва се с обичта и предаността на всички, и става Арго Въплътената, докато се омъжи и роди дъщери. И така от поколение на поколение. Та точно тя била отвлечена. Единият от нападателите бил съсечен и на мига започнал да се разлага в коридора на храма. Но от вонящата плът сме извадили още един от скъпоценните камъни на Аптор. А преди да умре, го чули да произнася стиховете, които ти цитирах. И тъй, изпратена съм да науча колкото се може повече за врага и да спася нашата млада Арго, или поне да узная съдбата й.

— Ще направя каквото мога — каза Гео — за спасяването на Лептар и за откриването на твоята сестра.

— Не ми е сестра — промълви тихо жената, — а дъщеря, така, както аз съм дъщеря на последната Арго; ето защо натовариха мен с тази задача. И докато не я намерим мъртва или върнем жива — тя се изправи на крака, — аз съм Въплътената Бяла Богиня Арго.

Гео сведе поглед, щом Арго повдигна воала си. За пореден път тази вечер тя протегна ръка със скъпоценния камък.

— Те са три — каза тя. — Знакът на Хама представлява черен диск с три бели скъпоценни камъка във формата на очи. При първото си нашествие те вероятно са взели със себе си и трите, тъй като те са средоточието на тяхната сила. Иначе лесно бихме ги отблъснали. Когато са у тях, се смятат за непобедими. Но ние успяхме да им вземем единия и бързо разгадахме тайната му. Изпратена съм без никаква стража. Щом камъкът е у мен, нямам нужда от охрана. Аз съм в пълна безопасност, както бих била, ако ме придружаваше цяла армия, и съм в състояние да причиня не по-малки опустошения. Когато дойдоха да отвлекат дъщеря ми преди година, сигурна съм, че са носели останалите два камъка, смятайки, че ние или сме загубили третия, или нямаме представа за неговата сила. Във всеки случай са разчитали на това, че имат два, а ние само един. Но сега е тъкмо обратното. Поради моето невнимание малкият крадец успя да ми отмъкне единия, когато се качвах на кораба преди два месеца. Днес той ме позна и имаше намерение да ми поиска възнаграждение, за да ми го върне. Сега обаче ще му поставя задачата да извърши истинска кражба. Той трябва да открадне от Хама третия, последния скъпоценен камък. Тогава ще победим Аптор и ще се отървем от злото.

— А къде се намира този трети камък? — попита Гео.

— Вероятно е прикрепен на челото на статуята на Тъмния Бог Хама, намираща се в охраняван храм в сърцето на джунглата на Аптор. Мислиш ли, че твоят малък крадец ще приеме предизвикателството?

— Надявам се — отвърна Гео.

— Някъде в този храм е и моята дъщеря, или поне останките й. Ти трябва да я откриеш, и ако е жива, да я доведеш.

— А камъните? — попита Гео. — Кога ще ни покажеш тяхната сила, та да си послужим с нея и проникнем в храма на бог Хама?

— Ще ти я покажа — каза Арго с усмивка. С едната си ръка тя вдигна картата от писалището, после почука с нокът белия камък. Изведнъж ъгълчето на картата почерня и пламна. Арго пусна горящата хартия в един от мангалите. — Мога да замъгля разсъдъка на човек, както направих със Снейк; мога да объркам мисленето на сто души едновременно. Така, както подпалих сухата, захабена карта, мога да срина със земята цял град.

— С помощта на тези камъни — усмихна се Гео — мисля, че имаме добри шансове да стигнем до Хама и да се върнем невредими.

Тя отговори със странна, мимолетна усмивка.

— Недей да смяташ, че ще сложа в ръцете ти такова изкушение — каза тя. — Възможно е да те пленят и тогава камъните отново ще принадлежат на Аптор.

— Но с тях ще бъдем достатъчно силни, за да…

— Веднъж са били откраднати; не можем да рискуваме отново да попаднат в чужди ръце. Ако стигнеш до храма, ако успееш да откраднеш третия камък, ако дъщеря ми е все още жива и ако я спасиш, то едва тогава тя ще ти покаже как да използваш силата му, за да се измъкнете оттам. Но ако ти и твоите приятели не свършите всички тези неща, пътуването губи всякакъв смисъл и може би ще бъде по-добре да умрем, отколкото да се върнем, за да бъдем свидетели на гнева на Арго в предсмъртната й агония, тъй като ще изпитате по-голям ужас, отколкото и при най-жестокото мъчение от зловещата ръка на Аптор.

Гео мълчеше.

— Защо гледаш така особено? — попита Арго. — Ти имаш своята поезия, заклинанията, образованието си. Не вярваш ли в тяхната сила? Върви да спиш и ми изпрати крадеца.

Последните й думи прозвучаха като заповед. Гео излезе от помещението и пристъпи в тъмнината. Вечерният хлад прочисти ноздрите му. Той спря, хвърли поглед към вратата, после към морето. Миг след това вече бързаше към бака.