Съкровището на Аптор

ГЛАВА ЧЕТВЪРТА

— Този сън… — прошепна Гео на Урс, щом Старши-помощникът излезе.

Урс се надвеси от койката си.

— И ти ли го сънува?

Двамата едновременно се обърнаха към Снейк.

— Това май беше твоя работа, а? — рече Урс. Снейк скокна долу.

— Я кажи, ти снощи излиза ли тайно на палубата? — попита Гео.

Повечето моряци вече бяха станали и един от тях се приближи към Урс и Гео.

— Ще ме прощавате, момчета — каза той и раздруса моряка на средната койка. — Ей, Уайти, хайде! Снощи не пи чак толкоз много. Ставай, че ще пропуснеш закуската. — Младият негър раздруса приятеля си още веднъж. — Ей, Уайти!… — Завитият през глава човек не помръдваше. Морякът го поразтърси още веднъж, преобърна го, одеялото се свлече и откри русокоса глава. Очите бяха широко отворени и мъртви; долната челюст бе провиснала. — Ей, Уайти! — повтори чернокожият моряк. После бавно заотстъпва назад.

Три часа след отплаването от пристанището мъгла обви кораба. Урс бе повикан на работа веднага след закуска, но никой не потърси Снейк и Гео. Снейк изчезна някъде и Гео тръгна да обикаля кораба сам. Той тъкмо минаваше под лодките, когато чу тежко шляпане на боси нозе по мократа палуба и пред него застана Урс.

— Ей — ухили се великанът. — Какво правиш там?

— Нищо особено — отвърна Гео.

Урс носеше на рамото си навито въже. Той го прехвърли в ръката си, облегна се на подпорната греда и се взря в мъглата.

— Туй плаване от самото начало тръгна зле. Всички тъй казват.

— Урс — каза Гео, — имаш ли представа какво всъщност се случи тази сутрин?

— Може би да, може би не — отвърна Урс. — А ти?

— Спомняш ли си съня?

Раменете на Урс потръпнаха като от студ.

— Да.

— Сякаш гледахме с очите на някой друг.

— Нашият четирирък приятел вижда нещата по доста странен начин, ако имаш предвид него.

— Урс, не са били очите на Снейк. Попитах го малко преди да тръгне да оглежда кораба. Бил е някой друг. Снейк само е получавал образите и ги е препредавал в нашите мозъци. Какво беше последното, което видя?

— Как гледаше към койката на нещастния Уайти.

— А кой би трябвало да спи в койката на нещастния Уайти?

— Снейк?

— Точно така. Смяташ ли, че са убили Уайти вместо Снейк?

— Може. Но как? Защо? И кой?

— Някой, който е искал да убие Снейк. Може би същият човек, който му е отрязал езика преди година и половина.

— Нали решихме, че не знаем кой е бил?

— Някой, когото познаваш, Урс — каза Гео. — Има ли на този кораб човек, с когото си плавал и преди?

— Да не мислиш, че не си отварям очите? Но не видях позната физиономия, с изключение може би на един, дето съм го виждал някъде из кръчмите, но не знам името на никого.

— Напрегни се, Урс! С кого от моряците на този кораб си плавал? — попита настойчиво Гео.

— Джорд! — Урс рязко се обърна. — Имаш предвид Старши-помощника?

— Точно него — отвърна Гео.

— И според теб той се е опитал да убие Снейк? Защо тогава Снейк не ни е казал?

— Защото е решил, че ако научим това, ще си имаме неприятности. И може би е прав.

— Как тъй? — попита Урс.

— Гледай сега, ние знаем, че тази Арго е малко съмнителна. Колкото повече мисля за това, толкова повече се убеждавам. Обаче ако е съмнителен и Старши-помощникът, тогава те двамата навярно са съучастници. Откъде се взе той в каютата на Арго, когато ние бяхме там снощи?

— Може просто да е минавал оттам и да е чул, че се приказва. Ако сме гледали през неговите очи, значи той вижда нещата по доста особен начин.

— Може и той да е Странник като Снейк, който „чува“ нещата по особен начин. А те умеят да се прикриват добре — напомни Гео.

— Сигурно си прав. — Урс се приготви да тръгва. — Е, аз си имам работа и не мога да стоя тук цял ден. Ти мисли, друже, а аз ще те слушам на драго сърце. Ще се видим по-късно. — Той нарами въжето и потъна в мъглата.

Гео се озърна и реши да потърси Снейк. Докато се изкачваше по стълбата към горната палуба, той видя до перилата висока, обвита в мъгла фигура. Спря се за миг и после продължи нагоре.

— Здрасти! — извика той. Капитанът се извърна.

— Добро утро, сър — каза Гео. — Взех ви за Старши-помощника.

Капитанът помълча малко:

— Добро утро. Какво искаш?

— Не исках да ви прекъсвам, ако…

— Няма нищо.

— За колко време ще стигнем до Аптор?

— Още две седмици и половина. Може и по-рано, ако вятърът не се промени.

— Ясно — каза Гео. — Имате ли някаква представа за географията на Аптор, сър?

— Старши-помощникът е единственият човек на борда, който е стъпвал на брега на Аптор и се е върнал жив. Освен Жрицата Арго.

— Старши-помощникът ли, сър? Кога?

— При едно от предишните си плавания претърпял корабокрушение там. Но си направил сал и се отправил в открито море, където за негов късмет бил прибран от случайно минаващ кораб.

— Значи би могъл да бъде водач на Аптор?

— Едва ли — отговори Капитанът. — Той се е заклел повече да не стъпва там. Не се и опитвай да говориш с него на тази тема. Само си представи що за място е, щом като е предпочел смъртната опасност в морето пред битката на сушата. Не, той ще ни преведе през залива до устието на реката, но нищо повече. На борда имахме още двама души, които са били там, и са се върнали. Дванайсет души тръгнаха да придружават Жрицата Арго с лодка. Десетима от тях бяха накълцани на парчета и хвърлени във водата. Оцелелите двама докараха обратно Жрицата. Единият от тях беше морякът Уайти, който умря тази сутрин в кубрика. А преди по-малко от половин час ми доложиха, че другият е паднал през борда от въжетата и се удавил в морето. Това плаване не тръгна добре. Губим хора като монети на комар. А животът е скъп.

— Разбирам — каза Гео. — Благодаря, че ми отделихте време, сър.

— Моля — отвърна Капитанът и му обърна гръб. Гео слезе по стълбата и тръгна бавно по палубата. Някой го докосна по рамото. Той се обърна.

— Снейк, дявол те взел, уплаши ме!

Момчето се смути.

— Не исках да ти крещя, прощавай — каза Гео и сложи ръка на рамото на Снейк. — Е, казвай сега, какво откри? Разменям моите сведения за твоите.

— Спи… — долетя откъм Снейк.

— Съжалявам, приятелю — засмя се Гео. — Но не мога да заспя само заради сделката. Просто трябва да „крещиш“ високо и да ми отговориш на няколко преки въпроса. И то без да се притесняваш, че твоите отговори могат да ми навлекат беля. Първо, през чии очи гледахме снощи? На Капитана?

Снейк поклати глава.

— На Старши-помощника?

Снейк кимна.

— Така си и мислех. И той искаше да убие… Почакай малко — каза Гео. — Може ли Старши-помощникът да чете мисли? И затова ли не споделяш всичко с нас?

Снейк сви рамене.

— Хайде — подкани го Гео. — Викай силно и обяснявай.

— Не… знам… — Снейк мислеше сякаш на висок глас — …виждам каквото… вижда… той… чувам… каквото… чува… той… но не чувам… мисли…

— Ясно. Слушай сега, забрави, че той може да чете мисли, и ми кажи. Той ли уби моряка на койката, където трябваше да спиш ти?

Снейк остана неподвижен около минута. После кимна.

— Смяташ ли, че е искал да убие теб?

Снейк кимна отново.

— И още нещо. Ти знаеше ли, че убитият тази сутрин на твоята койка е един от двамата, завърнали се от Аптор с Жрицата Арго при последната й експедиция?

Снейк изглеждаше изненадан.

— И че другият е паднал през борда и се е удавил тази сутрин?

Снейк подскочи.

— Какво има?

— Търсих… го… цяла… сутрин… той… не… е… мъртъв… чувам… мисли… слабо… неясно…

— Кой не е мъртъв? — попита Гео. — Кой от двамата?

— Вторият…

— Намери ли го? — попита Гео.

— Не… но… жив… знам…

— Последен въпрос — Гео повдигна висящия на гърдите му камък, — как боравиш с това?

— Мисля… чрез… него — отвърна Снейк.

Гео се намръщи

— Какво искаш да кажеш? Можеш ли да ми обясниш как действува?

— Нямаш… думи… — каза Снейк. — … радио… електричество… диод…

— Радио, електричество, диод? — повтори Гео непознатите думи. — Какви са тия неща?

Снейк сви рамене.

На трийсет фута пред тях вратата на каютата на Арго се отвори и забулената Жрица пристъпи навън. Тя ги видя и ръката й бързо се стрелна към шията. После се отпусна надолу. Снейк и Гео стояха неподвижни.

На палубата над каютите Гео различи неясния силует на Старши-помощника, но не можа да разбере дали ги наблюдава или стои с гръб към тях.

Жрицата се обърна и влезе обратно в каютата си.

Старши-помощникът се отдалечи от перилата.

Вечерта Гео докладва на Урс откритията си. Грамадният моряк слушаше объркан.

— Няма ли какво да добавиш? — попита го Гео.

— От работа не ми остана време за нищо — оплака се Урс.

Стояха до перилата, отвъд които мъглата се сгъстяваше, и море и небе се сливаха в непрогледна сивота.

— Хей, четириръчко! — извика внезапно Урс. — Какво зяпаш там?

Снейк гледаше втренчено водата и не отговори.

— Може би слуша нещо — предположи Гео.

— Има по-подходящи неща за подслушване от рибите — каза Урс. — Струва ми се, че Арго е издала изрична заповед вие двамата да не работите. Идват хора. Хайде да отиваме да ядем.

Пред входа на столовата, където се тълпяха моряците, Урс се спря.

— Имам нещо да ви казвам — рече той и посочи скъпоценния камък върху гърдите на Гео. — Занесох моите монети при ковача и го накарах да им сложи верижки, та и аз да се поперча като вас. — Захили се и се запровира сред другите моряци към тесния вход на столовата.

Нощта без сънища отмина бързо. Корабът се измъкна от мъглата. Утрото бе сиво, но ясно. Докато сядаха на закуска, на хоризонта се показа неравна ивица суша. Моряците още се хранеха, когато от люлеенето водата започна да се плиска от каните и да се разлива на тъмни петна по дървената маса.

Горе на палубата моряците се струпаха на перилата. От водата пред тях стърчаха скали като изпочупени зъби. Урс, наконтен с тройната си огърлица, дойде при Снейк и Гео.

— Бре! — възкликна той. — Голяма веселба ще падне, докато се промъкнем.

Изведнъж всички обърнаха глави. Арго, с черен воал, издуван и развяван от бриза, изкачваше стъпалата към палубата. Тя бавно пристъпи сред моряците, които й сториха път. Арго спря, хвана се за едно въже и се взря в тъмния език на сушата отвъд вълните.

Капитанът, който стоеше до щурвала, изкомандува:

— Джорд, разпръсни хората и поеми щурвала.

— Да, сър — отвърна Старши-помощникът. — Ти, ти и ти — на марса! — Той посочи няколко души измежду моряците. — Ти също, и ти. Ей, не чухте ли заповедта?

— Аз ли, сър? — обърна се Гео.

— Да, точно ти, на най-горната рея ей там.

— Не можете да го пращате горе! — викна Урс. — Той никога досега не се е качвал. Морето е твърде бурно като за пръв път! Той дори не знае…

— А теб кой те пита? — тросна се Старши-помощникът.

— Никой, сър — отвърна Урс, — но…

— Тогава се измитай, докато не съм те вкарал в ареста за неподчинение и не съм те глобил с твоите три златни монети. Да не мислиш, че не знам, че си ги задигнал от умрял човек?

— Я да млъкваш! — изрева Урс.

Гео хвърли поглед първо към Капитана, който изглеждаше истински озадачен, а после към Арго — изумлението, което се бе изписало по лицето на Жрицата, го слиса.

Джорд грабна някакъв лост, вдигна го и изкрещя на Урс:

— Слизай долу, преди да съм ти пръснал черепа!

Урс вдигна юмруци.

— Кротко, брате мечо… — поде Гео.

— Ще те натикам в кучи задник! — изръмжа Урс и юмрукът му се стрелна напред. Нещо се метна върху гърба на Джорд изотзад — Снейк! Лостът префуча на сантиметри от рамото на Урс. Юмрукът му потъна в корема на Старши-помощника, който се олюля заедно с вкопчилия се в гърба му Снейк. Добра се до перилата, приведе се одве над тях и Снейк размаха крака. Когато Джорд се изправи, товарът му го нямаше.

Гео се втурна към перилата и зърна главата на Снейк сред пяната. Зад него Урс извика:

— Внимавай!

Гео отскочи встрани тъкмо навреме, за да избегне железния лост на Джорд, който разцепи дъската на мястото, където се бе облегнал.

— Не него! — извика Арго. — Не! Него не!

Но Джорд сграбчи Гео за рамото, извъртя го и притисна гърба му към перилата. Гео видя как Урс се хвана за някакво провиснало въже, засили се и политна напред, възнамерявайки да блъсне Джорд с краката си. Но Арго се изпречи на пътя му, успя да го отклони и Урс се приземи на около метър от мястото на борбата.

В този момент Гео се подхлъзна на мократа палуба, тялото му се изви в дъга над борда и той падна по гръб във водата.

Щом се показа на повърхността, Урс му извика:

— Дръж се, приятелю, идвам! — и скочи сред пенещите се вълни.

Сега до перилата Гео виждаше само Арго и Джорд. Но те… да, те се бореха!

Урс и Снейк бяха близо до него във водата. Последното, което успя да види, бе как Джорд дръпва верижката от шията на Арго и я хвърля в морето, а тя с вик протяга ръце след политналия скъпоценен камък.

Внезапно Гео усети, че нечии ръце го сграбчват. Той се обърна и в същия миг Снейк изчезна под вълните. Чу как Урс нададе вик. Ръцете се вкопчиха в раменете на Гео; той се замята в отчаяно усилие да си поеме дъх. Урс също бе изчезнал.

Ръцете го теглеха надолу.

Лежеше неудобно на една страна върху едър пясък. Слънцето сипеше жар. Очите му горяха в оранжева мъгла под стиснатите клепачи. Подухна ветрец. Той отвори очи и бързо ги затвори, заслепен от ярката светлина. Обърна се по корем, в главата му се мярна мисъл за възглавници и чисти колосани чаршафи. Протегна ръка и за опипва около себе си. Отново отвори очи и се надигна, заравяйки длани в топлия пясък. Недалеч се виждаха скали, а зад тях гъста растителност. Той се изправи на колене и заразглежда ръката си, по която бяха залепнали песъчинки. После докосна шията си. Пръстите му напипаха някакво едро мънисто, после още едно. Той се наведе. На врата му висяха верижката със скъпоценния камък, обкован с платина, и другият на кожената връв в телената клетчица. Недоумяващ, Гео се изправи на крака, но почти веднага отново седна, тъй като му призля от внезапно нахлулата в главата кръв. Плажът почервеня.

След малко опита бавно пак и този път сполучи да се задържи прав. Пясъкът не бе твърде горещ, което означаваше, че гъстите предутринни облаци са се разсеяли съвсем наскоро.

Гео тръгна предпазливо по брега, оглеждайки сушата и морето.

На хоризонта, отвъд скалите, видя кораба със спуснати платна. Значи не бяха си отишли. Обърна поглед отново към брега. На петдесет фута пред себе си зърна лежащ човек.

Той се втурна напред, но краката му потъваха в пясъка и движенията му напомняха някакъв забавен сън. На няколко крачки от тялото се спря.

Беше млад негър, кожата му имаше цвят на чернозем. Издълженият череп бе обръснат. Също като Гео и той беше почти гол. На китката му висеше гривна от водорасли; ходилата и обърнатата му нагоре длан бяха сивкави и сбръчкани. Кой знае защо Гео си помисли, че така става, когато престоиш във ваната твърде дълго.

Той се намръщи и не помръдна цяла минута. Огледа плажа още веднъж. Нямаше жива душа. Внезапно ръката на лежащия трепна.

Гео коленичи до него, преобърна го и повдигна главата му. Очите се отвориха, примигнаха и човекът попита:

— Кой си ти?

— Казвам се Гео.

Мъжът седна, залитна напред, но успя да се подпре на ръцете си. Разтърси глава и вдигна поглед.

— Да — каза той. — Помня те. Какво стана? Заседнахме ли? Корабът потъна ли?

— Откъде ме помниш? — попита Гео.

— От кораба. Ти беше на кораба, нали?

— Бях — отвърна Гео. — Но се сбихме с оня проклет Старши-помощник и той ме хвърли през борда. А корабът си е цял-целеничък. Ей го там. — Гео помълча и изведнъж възкликна: — Ти откри тялото на Уайти онази сутрин!

— Да, казвам се Ийми — той отново разтърси глава и огледа хоризонта: — Виждам ги. Корабът си е там. Но ние къде сме?

— На брега на Аптор.

Лицето на Ийми се изкриви от ужас.

— Не! — едва изрече той. — Не може да бъде. Бяхме на много дни път от…

— Ти как падна в морето?

— Духаше — заобяснява Ийми. — Бях на въжетата, когато нещо ме халоса отзад и аз полетях надолу. Помислих, че ме е съборила някоя рея. Бях сигурен, че в мъглата никой няма да ме забележи, пък и течението беше доста силно и… — Той млъкна и се огледа.

— Бил си тук и преди, нали? — попита Гео.

— Веднъж — отвърна Ийми. — Да, веднъж…

— Знаеш ли колко време си прекарал във водата?

Ийми вдигна очи.

— Повече от две седмици! — каза Гео. — Хайде, да видим можеш ли да ходиш. Имам да ти обяснявам много неща, ако мога, а трябва и да половуваме.

— Тук някъде има ли вода? — попита Ийми. — Чувствувам се сух като чироз.

Той стана, олюля се, но се задържа прав.

— Да потърсим вода? Идеята ти не е лоша. Защо не и цяла река? А като я намерим, ще ми се да останем край нея колкото е възможно по-дълго, докато сме тук, защото някъде наоколо имаме и наши приятели.

Ийми стоеше вече съвсем здраво на краката си и те поеха по брега.

— Какво само се оглеждаш? — попита Ийми.

— Гледам за нашите приятели — отговори Гео. На двеста фута от тях започваха скали и потънала в дрямка растителност. Те се изкатериха по няколко огромни заоблени камъка, промъкнаха се сред лианите и излязоха на скална площадка, навесена над широка река, която се виеше сред джунглата. Малко по-нататък брегът се изравняваше с водната повърхност. Те легнаха по корем върху влажната скала и жадно загълтаха, гледайки как по дъното потрепват сини, бели и червени камъчета.

Чу се някакъв шум. Те скочиха и се заозъртаха.

— Ей! — извика Урс откъм дърветата. — Чудех се кога ли ще ви намеря. — Светлината, проникваща измежду листата, караше златните монети на косматите му гърди да блестят още по-силно. — Да сте виждали Снейк?

— Надявах се да е с теб — отвърна Гео. — Урс, това е Ийми, другият моряк, който умря преди две седмици!

Ийми и Урс се гледаха в недоумение.

— Пийни глътка вода — каза Гео — и ще ти обясня, доколкото мога.

— Че да пийна — съгласи се Урс. В това време Гео започна да разказва на Ийми историята на Аптор и Лептар. Като свърши, Ийми попита:

— Значи ония рибоподобни същества в морето са ни пренесли дотук? Те на чия страна са?

— Очевидно самата Арго не е съвсем сигурна — предположи Гео. — Може да са неутрални.

— А Старши-помощникът? — попита отново Ийми. — Наистина ли той ме е бутнал във водата, след като е убил Уайти?

— Нали каза, че се е опитвал да убие Снейк? — обади се Урс, вече утолил жаждата си.

— Опита се — каза Гео. — Искал е да се отърве и от тримата. Най-напред Снейк, после Уайти и Ийми. Само че си е направил сметката без нашите рибоподобни приятели. Според мен сме имали голям късмет, че той уби Уайти вместо Снейк. Ако не може да чете мисли, в което съм почти сигурен, то тогава вероятно е чул Урс, когато ни разпределяше по койките. Когато е разбрал, че е убил Уайти, това просто го е подтикнало да свърши с Ийми колкото се може по-бързо.

— Някой наистина се е опитал да ме очисти — съгласи се Ийми, — но не виждам защо.

— Ако на кораба има шпионин на Аптор, то това е Джорд — каза Гео. — Капитанът ми съобщи, че той вече е бил на Аптор. И вероятно тогава се е присъединил към тях. Ийми, ти и Уайти също сте били тук, макар и за няколко часа. Джорд е научил нещо и се е боял да не го научите и видите и вие. Нещо опасно, заплашващо Аптор; нещо, което сте могли да забележите дори от брега; което едва ли бихте могли да разпознаете отведнъж и чието значение сте щели да осъзнаете едва по-късно. Но така или иначе е било нещо твърде очевидно.

Урс попита:

— Какво се случи, когато предишния път бяхте на Аптор? Как загинаха онези десет души?

Въпреки жегата, Ийми потрепери. След кратка пауза започна:

— Спуснахме от кораба лодка и успяхме да се промъкнем между скалите. Беше вечер. Луната, спомням си, вече беше изгряла ниско над хоризонта, макар че небето беше все още синьо. „Светлината на пълната луна е добро предзнаменование за Бялата Богиня Арго“ — изрече Жрицата от мястото си на носа на лодката. Когато стигнахме брега, небето беше притъмняло, а брегът светеше като посребрен. Уайти и аз останахме да пазим лодката. Седнахме на планшира, потривайки ръце поради вечерния хлад, и гледахме как останалите се отдалечават по плажа на две групи по петима, следвани от Арго.

Внезапно се чу вик. Нападателите връхлетяха като лешояди. Луната беше вече над главите ни, и те закриха белия й диск с крилата си. Нахвърлиха се върху бягащите мъже. Всичко, което всъщност успяхме да видим, беше кървавата битка на сребристия пясък. Сред бялата светлина се издигнаха мечове, ечаха крясъци и вой, и ние, зашеметени, побързахме да изтласкаме лодката обратно в морето… Арго и шепата оцелели хукнаха към нас. Преследваха ги досами водата, като ту прелитаха, ту тичаха, посичайки ги един след друг. Видях как един от мъжете падна напред и как главата му се изтърколи встрани; черна под лунната светлина, струя кръв бликна надалеч пред него. Един от нападателите дори сграбчи воала на Арго, но тя изпищя, изплъзна се във водата и едва дишайки, се качи в лодката. Очаквахме всеки миг да припадне, но тя стоеше права на носа, докато ние неистово гребяхме. Те не посмяха да нагазят в морето. Успяхме някак си да се доберем до кораба, без да се разбием в скалите.

— Нашите морски приятели сигурно са ви помогнали — каза Гео. — Ийми, ти спомена, че воалът й бил смъкнат. Спомняш ли си дали тя носеше някакви украшения?

— Не — отвърна Ийми. — Тя стоеше там в тъмната си роба и на шията й с цвят на слонова кост нямаше нищо.

— Тя не би взела със себе си скъпоценния камък на Аптор, където ония чудовища биха могли да й го похитят — намеси се Урс. — Но, Гео, ако шпионинът е Джорд, защо тогава той хвърли камъка в морето?

— Каквато и да е причината, нашите морски приятели ми дадоха и двата — каза Гео.

— Ти смяташ, че Арго не е знаела на чия страна са тия морски обитатели — продължи да разсъждава Ийми. — Но Джорд може би е знаел и тъкмо затова им го е подхвърлил. — След малко той добави: — Приятел, мисля, че грешиш. Казваш, че си поет и грешката ти е грешка на поет. Твърдението, че Снейк не е шпионин, означава, че причините на Арго да ви изпрати да изпълните такава непосилна задача без никаква охрана будят сериозни подозрения. А освен това заявява, че всичко би имало смисъл само ако постигнете всичките й цели. Помисли, как може една достойна жена да цени някакъв си скъпоценен камък повече от живота на дъщеря си…

— Тя не е просто нейна дъщеря — прекъсна го Гео, — а Въплътената Богиня Арго.

— Изслушай ме — помоли Ийми. — Ти смяташ, че цялата тая невъзможна мисия е с цел единствено тя да се върне на власт. Може би има известна истина в това. Но тя самата не взима със себе си скъпоценния камък, макар той да би могъл да я защити. Сега и трите камъка са на Аптор, и ако има нещо вярно в приказките й, то Лептар е в по-голяма опасност сега, отколкото през всичките изминали петстотин години. Двата камъка са у теб, но ти не можеш да си служиш с тях. Къде е твоят приятел Снейк, който умее това? Напълно е възможно и Снейк, и Джорд да са шпиони, а цялата враждебност между тях да е просто театър, та докато се пазиш от единия, да бъдеш заблуден от другия. Казваш, че той може да внушава думи и образи в мозъците на хората? Може би е замъглил и твоя разсъдък.

Цяла минута никой не продума.

— Арго вероятно си има наум много неща — пак подхвана Ийми. — И докато ти следиш за едни от тях, оставаш сляп за другите.

Отблясък от реката потрепна по долната страна на листата.

— Струва ми се, че неговото предположение е по-правдоподобно от твоето, Гео — обади се Урс.

— И какво ще правим тогава? — тихо попита Гео.

— Каквото иска от нас Богинята — отвърна Ийми. — Ще намерим храма на бог Хама, ще вземем камъка, ще спасим младата Богиня и ще умрем, но няма да позволим скъпоценните камъни да попаднат в ръцете на Аптор.

— Така, както ги описваш тия места — измърмори Урс, — струва ми се, че този миг съвсем не е далеч.

— И все пак — замислено каза Гео, — някои неща не са ясни. Защо и ти беше спасен, Ийми? Защо изобщо ни доведоха тук? И защо Джорд искаше да убие теб и другия моряк?

— Може би — отговори Ийми — бог Хама има странно чувство за хумор и на нас ще ни бъде позволено да стигнем с камъните до прага на храма, където ще бъдем съсечени, пускайки ги в краката му. — Той се засмя: — А може и твоята история да е вярната, а аз да съм шпионин, изпратен да ти мътя ума.

Урс и Гео се спогледаха.

— За всяко явление съществуват безброй теории — заяви Гео. — Правило номер едно: приемай за вярна най-простата, която включва в себе си всички известни условия, докато не се появят нови условия, които не могат да бъдат обяснени с най-простата теория. Правило номер две: тогава, но не и преди това, използвай друга.

— Тогава да влизаме в джунглата — каза Ийми.

— Съгласен — подкрепи го Урс.

— Водните създания ни спасиха от сигурна смърт — изправи се Гео. — Имате ли нещо против да следваме реката? Пътят край нея не е по-лош от всеки друг, а може да се окаже и по-безопасен за нас.

— Добре — отвърна Ийми.

— А камъните? — попита Урс. — Не е ли по-добре да ги заровим някъде, където никой никога да не ги намери? Може би ако изобщо ги няма…

— Може би пак греша — обади се Гео, — но мисля, че трябва да ги вземем. Вярно, че не знаем как да боравим с тях, но могат да ни потрябват по пътя.

— Аз съм „за“ — каза Ийми.

— Макар че започвам да се питам дали моите предположения струват нещо — заколеба се Гео.

— Не се засягай — взе да го увещава Урс. — Като сме се хванали на хорото, трябва да си имаме доверие. Да видим ще можем ли да окачим още един скъпоценен камък на врата ти. Само още един и ще имаш колкото мен — и той раздруса тройната си огърлица.