Съкровището на Аптор

ГЛАВА ШЕСТА

Гео се разбуди от болка в рамото, притиснато върху острите камъни под постелята от мъх. Той грабна меча си и скочи на крака. Ийми също се бе изправил с вдигнато оръжие. Сивкавата светлина на утрото проникваше през листата. Въздухът бе мразовит; реката хладно ромолеше зад тях.

Писъкът се чу отново, като съсък от нажежено желязо, потопено в студена вода. Снейк и Урс също станаха. Звуците идваха откъм порутената казарма. Тласкан от любопитство, Гео тръгна нататък, като предвидливо се оттегли навътре от сравнително незащитения бряг и се запромъква сред дърветата. Останалите го последваха.

Стигнаха края на джунглата, отвъд която се простираше поляната пред рухналата сграда. Те се спотаиха зад дърветата и впериха слисани погледи напред.

Полумаймуна, получовек се движеше в сянката на стената, На ръст бе колкото Снейк, но имаше телосложението на Урс. С препасана през кръста и преметната през рамо животинска кожа, съществото бе по-топло облечено от четиримата човеци, които го наблюдаваха. Имаше яки нозе и огромни ръце. Направи четири крачки през поляната, нададе писък и се нахвърли върху трупа на един от зверовете, спуснали се от небето предишната вечер. Задърпа главата му ту на една, ту на друга страна, докато не я откъсна от тялото. Когато се изправи, между зъбите му висеше къс месо; след малко отново се наведе…

Откъм гората притича още едно. Насред поляната то се спря при друг труп, съвсем близо до укритието на Гео. Надвеси се над плячката си и те видяха как огромните му извити пръсти с бронзови нокти, се забиха дълбоко в мъртвата плът. Устата с щръкнали бивни заръфа ожесточено.

Трето същество бавно се измъкна от гората. Беше по-дребно от останалите. Внезапно то забеляза тяло, посечено в снощната битка. Спря се, приведе се и впи оголените си зъби в гърлото на жертвата. И дали от полъха на вятъра или движено от някакъв последен рефлекс, едно от ципестите черни криле се разпери и запляска, но съществото ядеше, без да обръща никакво внимание.

— Хайде — прошепна Урс, — да се махаме.

Първото същество раболепно допълзя до тях с приведена глава и дълбоки очи, примигващи в недоумение изпод изпъкналите вежди. Ноктестите му пръсти се разтваряха и свиваха, като че дишаха; по рунтавата глава бяха полепнали клечки и бучки пръст. Дъхът му свистеше през едва потрепващите дебели бърни.

Урс хвана дръжката на меча си, но Гео прошепна:

— Не, недей! — и с протегната ръка пристъпи напред. Тромавата грамада направи крачка назад и изскимтя. Ийми се досети. Той застана до Гео, щракна няколко пъти с пръсти, повтаряйки с ласкав, успокоителен тон:

— Ела, ела тук, ела де…

Гео погледна през рамо към Урс и се засмя:

— Няма да ни стори нищо лошо.

— Ако и ние не му сторим — добави Ийми. — Изглежда, това са някакъв вид лешояди.

— Какво, какво? — недоразбра Урс.

— Животни, които се хранят само с мърша — обясни Гео. — Споменават се в някои древни легенди. След Големия пожар — така пише там, — просто гъмжало от тях. Но на Лептар те са измрели.

— Ела тук, миличък — говореше Ийми. — Хубавецът ми той!

Съществото отново изскимтя, наведе още повече глава, приближи се и се отърка в бедрото на Ийми.

— Вони като пор — отбеляза чернокожият моряк и го почеса зад ухото. — По-полека, момче!

Звярът, в порив на преданост, се притисна към Ийми малко по-силно и едва не го събори.

— Хайде, зарязвай го и да тръгваме — заприпира Урс.

— Сбогом, красавецо! — потупа го Гео по човекоподобната глава и се запъти с другите отново към реката.

Щом излязоха на каменистия бряг, Гео каза:

— Поне знаем, че имаме седем дни, за да стигнем до Храма на Хама и да се върнем.

— Как така? — учуди се Ийми.

— Не си ли спомняш какво сънувахме на кораба?

— И ти ли си сънувал същото?

Гео прегърна Снейк през раменете.

— Нашият приятел умее да препредава в съзнанието ти мислите на други хора, докато спиш.

— И кой си е мислил за тия седем дни?

— Джорд, Старши-помощникът.

— Той прави така, че всички да изглеждат като мъртви. Мислех, че сънувам кошмар! Едва познах Капитана.

— Имаш ли причини да смяташ Джорд за шпионин?

— Само защото вижда нещата по такъв начин? — Ийми се засмя. — Боя се, че така може да мисли само поет.

Тънкият писък се разнесе току зад тях и когато се обърнаха, съзряха тромавото същество на скалите.

— Аха! — извика Урс. — Ето го твоят приятел!

— Надявам се, че няма да ни следва до края на пътешествието — каза Гео.

Животното заскача надолу от скала на скала и се закова на място пред тях.

— Какво е помъкнало? — попита Ийми.

— Не мога да разбера — отвърна Гео. То бръкна под косматата си мишница и извади сив къс месо и им го подаде.

— Закуската — засмя се Ийми.

— Това?! — с погнуса се извърна Урс.

— Можеш ли да предложиш нещо по-добро? — обади се Гео. Той взе месото от ноктите на звяра. — Благодаря, драги.

Животното обърна поглед назад, хукна по брега и се скри в гората.

Гео заразглежда парчето месо в ръката си.

— Няма и капка кръв — каза той озадачен. — Напълно изцедено е.

— Това просто означава, че ще изтрае по-дълго време — каза Ийми.

— Аз няма да ям от това нещо — обяви Урс.

— Става ли за ядене, Снейк? — попита Гео. Снейк сви рамене, после кимна.

— Ти ще ядеш ли?

Снейк потупа корема си и кимна отново.

— Това ми е достатъчно — каза Гео.

Месото скоро зацвърча на огъня, запален с помощта на скъпоценните камъни и наръч съчки. Стичащата се мазнина съскаше по нагорещените камъни, с които бяха оградили огнището. Урс, който седеше настрани, подуши въздуха, премести се по-наблизо, накрая прокара огромните си лапи по косматия си корем и изръмжа:

— По дяволите, гладен съм!

Направиха му място до огъня.

Слънцето вече огряваше върховете на дърветата и след миг светлината му позлати водната повърхност.

— Времето напредва — измърмори Урс, откъсвайки тлъсто парче от месото, и дори наведе глава, за да оближе сока, потекъл по китката му.

— Е, сега вече знаем, че имаме приятели на две места — каза Гео.

— И къде са те? — поинтересува се Урс.

— Там горе. — Гео посочи мястото, където маймуноподобното същество се бе скрило в джунглата. — И там долу — този път посочи към реката.

— Май че си прав — съгласи се с него Урс.

— А това пък ме подсеща за нещо — продължи Гео, обърнат вече към Снейк. — Къде, по дяволите, беше, преди да се появиш снощи? Хайде, викай.

— На брега… — каза Снейк.

— И нашите водни приятели те пренесоха дотук по реката?

Снейк кимна.

— А защо те нямаше на брега, когато ние тримата се събрахме там?

— Още… не… бях… стигнал… там… — каза Снейк.

— А къде беше?

— Кораба…

— Върнал си се на кораба?

— Не… на… кораба — каза Снейк, после тръсна глава — … твърде… трудно… за обясняване…

— Не може да е чак толкова трудно — възрази Гео. — Освен това трябва да знаеш, че въпреки помощта, която ни оказваш, ти си под доста тежко подозрение.

Изведнъж Снейк се изправи и им даде знак да го последват. Те се надигнаха и тръгнаха подире му. Като се изкатериха по брега и навлязоха в гората, Урс, който още дъвчеше, не се стърпя и попита:

— Къде отиваме?

Снейк ги подкани да продължават и с жест им показа, че трябва да мълчат. След минута излязоха на поляната край казармата. От труповете нямаше и следа. Гео забеляза в тревата тоягата на Урс, потъмняла от кръв в единия край. Снейк ги водеше към руините. Слънчевата светлина обагряше в жълто връхчетата на тревата край стените. Снейк се спря, повдигна скъпоценния камък от гърдите на Ийми и го накара да засияе. Предупреди ги още веднъж да не вдигат шум и пристъпи прага на първото празно помещение.

Минаха по пропукания циментов под и стигнаха до зеещия правоъгълник на следващата врата. Снейк хлътна в него. Те го последваха. От оголените водопроводни тръби на тавана висяха гъсто накачени огромни и раздърпани черни чували; те представляваха зловеща гледка на изкуствената светлина от скъпоценния камък. Продължиха нататък, докато стигнаха под един, който висеше по-далеч от другите. Снейк насочи лъча към дъното му и размаха ръка.

— Навярно се опитва да ни каже, че те не виждат — прошепна Урс.

Всички мигом се извърнаха към него с пръст на устните.

В същото време откъм чувала се чу шумолене като от мокра хартия и едно крило се разпери; сляпо червено око премигна от обърнатото надолу лице и се затвори. Крилото се прибра, а те се измъкнаха на пръсти навън, под слънчевата светлина. Никой не проговори, докато не стигнаха брега на реката.

— Какво се опитваше… — започна Гео, но се сепна от дразнещо високия си глас, и продължи по-тихо. — Какво се опитваше да ни кажеш?

Снейк посочи Урс.

— Това, дето го каза той? Че не виждат, а само чуват?

Снейк кимна.

— О, много благодаря — каза Гео, — но аз го разбрах още снощи.

Снейк сви рамене.

— Това не е достатъчен отговор — намеси се Ийми.

— И още един въпрос — обади се Гео. — Защо ни показваш всичко това? Ти, изглежда, добре познаваш тия места. Идвал ли си на Аптор преди?

Снейк сякаш не го чу. После кимна.

Те мълчаха.

Накрая Ийми попита:

— Какво те кара да му задаваш тези въпроси?

— Нещо в първата теория — отвърна Гео. — От известно време разсъждавам по нея. И Снейк сигурно е разбрал това. Джорд искаше да се отърве от Ийми, Уайти и Снейк и само по една случайност попадна първо на Уайти вместо на Снейк. Искал е да погуби Уайти и Ийми заради нещо, което те са видели, или биха могли да видят, когато са били на Аптор с Арго. Просто ми мина през ум, че е искал да се отърве от Снейк по същата причина. Което означава, че той може да е идвал на Аптор и преди.

— И Джорд е бил на Аптор преди — намеси се Урс. — Ти каза, че тъкмо тогава е станал техен шпионин.

И тримата погледнаха към Снейк.

— По-добре да не му задаваме повече въпроси — предложи Гео. — Няма да имаме кой знае каква полза от отговорите, пък каквото и да разберем от тях, имаме да вършим работа, а ни остават седем… не, шест дни и половина.

— Прав си — каза Ийми.

— Ела, зло, че без тебе по-зло — обърна се Урс към момчето. — Да тръгваме.

Снейк подаде на Ийми металната верижка с камъка. Чернокожият младеж я окачи на врата си. Поеха нагоре по реката.

Към обед слънцето вече сипеше жар от небето. Спряха да поплуват и да се разхладят. С неизказано удоволствие размахваха ръце и потапяха глави в студената вода. Дори се гмуркаха, за да търсят своите водни помагачи, опипвайки напосоки чакълестото дъно, откъдето вадеха само мокри клонки и камъни. Неусетно се впуснаха в шумно състезание, в което, трябва да се признае, победител излезе Снейк заради многото си ръце.

После легнаха на покритите с мъх скали, пъдейки ситните мушици, които кацаха по телата им. Слънцето, превърнало се в златни монети върху клепачите на затворените им очи, продължаваше топло да грее.

— Гладен съм — каза Урс и се обърна на хълбок.

— Току-що ядохме — отвърна Ийми и седна. — Но и аз съм гладен.

— Ядохме преди пет часа — обади се Гео. Слънцето хвърляше обръчи разтопен метал по повърхността на реката. — И не можем да се излежаваме тук цял дан. Дали ще можем да намерим някое от онези животинчета, дето взехме от… вълка вчера?

— Или пък някой дружелюбен и мил лешояд? — предложи Ийми.

— Пфу! — потръпна Урс.

— Ей — обърна се Ийми към Гео. — Да не задаваме на Снейк въпроси означава ли също така, че не бива да го питаме къде се намира Храмът?

Гео вдигна рамене.

— Или ще стигнем, или не. Ако вървяхме в грешна посока и той знаеше това, досега щеше да ни каже, ако искаше.

— По дяволите с това обикаляне в кръг! — възкликна Урс. — Ей ти, малък четирирък негоднико! Виждал ли си някога мястото, където отиваме?

Снейк поклати глава.

— Знаеш ли пътя дотам?

Снейк отново поклати глава.

— Чудесно! — Урс щракна с пръсти. — Напред, приятели, отново сме на път към неизвестното! — Той се ухили язвително, ускори крачка и те тръгнаха след него.

Като изминаха една миля, гладът отново застърга с костеливи пръсти стомасите им.

— Нямаше да е зле да си спестим малко от закуската — промърмори Урс. — Нали казахте, че няма да се развали бързо, защото кръвта му е изцедена.

Гео внезапно изостави брега и навлезе в гората.

— Елате — повика ги той — да търсим храна.

Лианите тук бяха толкова нагъсто, че се наложи да ги секат с мечовете си. Там, на брега, където бяха изсъхнали от слънцето, по-лесно се вървеше. Край реката въздухът беше сух и горещ, а тук — хладен и влажен; мокри листа се лепяха по ръцете и раменете им. Почвата под краката им беше мочурлива.

Неочаквано пред тях изникна постройка. Ивици мъх бяха изпълзели на двайсет, че и петдесет фута нагоре по стените от лошо споени камъни. Джунглата достигаше почти до основите й. Сградата се бе килнала на една страна в мочурливата почва. Изглеждаше безнадеждно изоставена и по-примитивна от казармите. Те си проправиха път до входа, където на две колони, дебели шест фута в основата си и високи петдесет, се извисяваше арка. Камъните бяха грубо одялани.

— Това е храм! — възкликна Гео.

Стълбите бяха засипани с отломки, а малкото светлина, която проникваше през гъсто сплетената джунгла, изчезваше в плътната сянка под голямата арка. Тъмна ивица от едната страна на базалтовата врата подсказваше, че е открехната. Тръгнаха нагоре по стълбите, като отместваха падналите клони. Над тях шумоляха листа. Подритваха малките камъчета от пукнатините в скалата. Гео, Ийми, после Снейк и накрая Урс се промушиха през вратата.

От високия свод бяха нападали цели блокове и проникващите през дупките снопове светлина, изпълнени с бавно танцуващи прашинки, достигаха посипания с отломки под.

— Мислиш ли, че това е Храмът на бог Хама? — попита Урс. Гласът му глухо прокънтя в каменното помещение.

— Съмнявам се — прошепна Гео. — Поне не е този, който търсим.

— Може да е изоставен — каза Ийми. — Току-виж сме намерили нещо, което ще ни е от полза.

Голяма, черна сянка нахлу с пляскащи криле през един отвор в тавана. Те отстъпиха назад с вдигнати мечове. След миг мълчание Гео подаде своя скъпоценен камък на Снейк.

— Накарай го да свети. Бързо!

Снейк вдигна камъка над главата си и от него избликна синьозелено сияние. Ред колони крепяха рухналия таван. На силната светлина те видяха птицата, кацнала върху архитрава между две от колоните. Тя протегна шия към тях, изграчи дрезгаво, после излетя навън. Още няколко секунди чуваха плясъка на крилете й.

Те не виждаха олтара, но между колоните имаше врати и след като очите им привикнаха с полумрака, забелязаха, че част от стената не бе устояла на времето. Широката пролука бе почти изцяло запълнена с лиани. Зелени лъчи проникваха тук-там измежду листата.

Те тръгнаха към олтара, препъвайки се в отломки и камъчета.

Зад парапет със сложни плетеници, на върха на каменно стълбище, стърчаха останките от огромна статуя. Фигура на мъж, изсечена от някаква черна скала, седеше с кръстосани крака върху подиум. Едната ръка заедно с рамото се бе отчупила и парчетата се търкаляха по стълбите. Досами парапета бе паднала част от дланта с пръстите, дебели колкото бедрото на Урс. Главата на идола я нямаше. В ръцете си статуята изглежда бе държала нещо, но то липсваше.

Гео отмина парапета и се спря пред няколко каменни саркофага.

— Ела тук, Снейк! — извика той. — Дай светлина!

Снейк се подчини и с помощта на Ийми и Урс Гео отмести капака на единия саркофаг.

— Какво има вътре? — попита Урс.

— Книги — отвърна Гео и извади някакъв прашен том. Ийми се пресегна през рамото му и разгърна страниците с тъмните си пръсти.

— Древни ритуали — обясни Гео и отстрани ръката на Ийми. — Все още са четливи.

— Дай да видя — каза Ийми. — Учил съм при Еадну в университета Олкс Олн.

Гео го погледна с усмивка:

— Отдавна съм забелязал, че някои от идеите ти ми звучат твърде познато. Аз бях ученик на Уелис. Нашите преподаватели никога не разговаряха помежду си. Изненадан съм! Значи и ти си учил в Олкс Олн?

— Хм — изсумтя Ийми, разлиствайки книгата. — Качих се на този кораб само за да поработя нещо през лятото. Ако знаех къде ще попадна, щях да си остана на брега.

Стърженето в стомасите бе забравено миг след като двамата попаднаха на ритуалите на Хама.

— Твърде се различават от тези на Богинята — забеляза Ийми.

— Очевидно — съгласи се Гео. — Чакай! — Ийми разгръщаше страниците напосоки. — Виж това!

— Какво е то? — попита Ийми.

— Стиховете — отвърна Гео. — Същите, които рецитираше Арго…

Той зачете на висок глас:

— Това е другата версия на поемата, която открих в очистващите ритуали на Арго. Чудя се дали и други стихотворения в древните ритуали на Лептар са имали своите паралели на Аптор.

— Твърде вероятно — отговори Ийми. — Особено ако първото нашествие от Аптор е било непосредствено преди очистването, а може би го е и предизвикало.

— А какво ще ядем — обади се неочаквано Урс, седнал на стъпалата пред олтара. — Вие двамата учени може да спорите и цял ден, но ние ще умрем от глад, докато стигнете до някакъв извод.

— Прав е — каза Ийми. — Освен това ни чака път.

— Дали ще ви прозвучи като нахалство от моя страна, ако ви предложа да си поблъскате умните глави над въпроса как да си набавим някаква храна? — попита Урс.

— Чакай малко — сгълча го Гео. — Тук има нещо за погребенията на мъртвите. Да, така си и мислех. — Той отново зачете на глас:

— Какво означава това? — попита Урс.

— Че мъртвите са били погребвани заедно с всичко необходимо. Бях почти сигурен, че е така, но исках все пак да проверя. Това означава още, че в гробовете им са слагали и храна.

— Първо, как ще открием гробовете, и второ — ядохме вече достатъчно мърша — каза Урс и се изправи.

— Ей там — извика Гео.

Приближиха се към редица заключени врати зад клоните. Гео се взря в надписа.

— Гробници — установи той и се опита да завърти дръжките, които представляваха двойка колелца, в противоположни посоки. — В един такъв древен и запустял храм ключалките трябва да са ръждясали, ако приличат на ключалките в гробниците на Лептар.

— Изучавал ли си древните гробници? — заинтересува се Ийми. — Професор Еадну ги смяташе за загуба на време.

— А Уелис говореше само за тях — засмя се Гео. — Хайде, Урс, заеми се с това.

Мърморейки недоволно, Урс пристъпи напред, хвана колелцата и ги завъртя. Едното се счупи и остана в ръцете му. Със стържещ звук другото поддаде.

— Мисля, че ще стане — каза Гео.

Тримата заедно дръпнаха вратата и сполучиха да я открехнат. Дръпнаха още веднъж и тя се отвори.

Снейк влезе пръв.

На каменната маса лежеше съсухрено човешко тяло с плешива глава. Сухожилията изпъкваха по кафявата кожа, ръцете и прасците. Тук-там висяха късчета плат. На пода имаше запечатани делви, купища пергамент и ритуални принадлежности.

Гео се приближи към делвите.

— В тази има зърно — каза той. — Помогни ми.

Двамата с Ийми вдигнаха големия съд, за да го преместят до вратата.

Внезапно писък прониза прашния въздух и студентите се стреснаха. Делвата се изплъзна от ръцете им, строши се и зърното се пръсна по земята. Писъкът прозвуча отново.

На срутената стена отсреща, на фона на зелената мозайка от листа, Гео забеляза пет от маймуноподобните същества. Едното скочи долу, изскимтя и се втурна към вратата на гробницата. След него хукнаха още две, а после и останалите. Веднага и други заеха мястото им на стената.

Три от съществата нахлуха в килията. С остри нокти и зъби се нахвърлиха върху изсъхналото тяло. Тялото се замята под лапи и муцуни. Едната му ръка щръкна във въздуха над приведените глави и гърбове и падна на края на каменната маса; пречупи се под лакътя и дланта изтрака на пода.

Четиримата другари заотстъпваха към входа, без да откъсват очи от сцената на осквернението. На прага се обърнаха и хукнаха по стълбите. Тичаха, без да спрат дори за миг, доде не стигнаха реката с окъпаните от слънцето скали. Там поеха дъх и мълчаливо продължиха. Скоро гладът отново напомни за себе си. От време на време се споглеждаха — в очите им все още се четеше ужасът от преживяното.