Съкровището на Аптор

ГЛАВА ДВАНАДЕСЕТА

Лежеше неудобно на една страна върху едър пясък. Слънцето сипеше жар. Очите му горяха в оранжева мъгла под стиснатите клепачи. Обърна се и зарови длани в пясъка. После стисна шепа.

Отвори очи и застана на колене. Песъчинките се забиваха в кожата. Погледна към морето. Слънцето висеше само педя над хоризонта. После видя кораба.

Той напредваше към устието на реката. Гео се изправи на крака и се огледа. Беше сам. Устието беше отляво. Той хукна към скалите и храсталаците, където започваше плажът. Пясъкът под стъпалата му беше хладен.

След миг зърна тъмната фигура на Ийми, който тичаше откъм джунглата в същата посока. Гео му извика и, дишайки тежко, те продължиха заедно.

Шмугнаха се в храсталака и едва не се сблъскаха с червенокосата Арго, която стоеше и триеше очи под сянката на широките палмови листа. Тя ги позна и тръгна с тях. Стигнаха до оголените скали на неколкостотин фута нагоре по реката.

От дъжда реката бе придошла и бучеше като хала. Калната вода се изливаше в океана, пенеше се и мътно кипеше покрай камъните.

Макар че небето беше ясно, отвъд кафявата стихия на реката морето ревеше оглушително и се зъбеше на ранното слънце. Още петнайсет минути бяха нужни на кораба, за да се провре между стърчащите скали и да стигне до брега.

Загледана във водовъртежите, Арго прошепна:

— Толкова бързо…

И това бе единственият човешки звук на фона на страховитото бучене.

Корабът зарови нос във вълната. Най-накрая спуснаха трапа. На палубата се появиха фигурки.

— Ей! — извика Арго, сочейки кораба. — Това е мама!

— Къде, по дяволите, са Снейк и Урс? — попита Ийми.

— Снейк е там долу! Гледай! — извика Гео. Снейк се бе притаил до самия трап, зад скалите, невидим откъм кораба, но не и за Гео и останалите.

— Отивам. Вие стойте тук! — каза Гео.

Той се шмугна в гъсталака и тръгна по ръба на скалата над кипящата пяна. Стигна до добре защитено възвишение на десет фута над вдлъбнатината, където се криеше четириръкото момче.

Гео погледна към кораба. Джорд стоеше в началото на трапа. Корабът се клатеше и осемнайсетфутовата дъска беше доста неустойчива. Джорд държеше в ръка черен камшик, чийто край влизаше в прикрепена на гърба му кутия. Той вдигна камшика и стъпи на подскачащата дъска.

Гео се чудеше що за приспособление е това. Отговорът дойде с глухия звук на мислите на Снейк:

— Това… е… механизъм… с който… отряза… езика… само… че… не… жица… а… бич…

Значи Снейк знае, че съм точно зад него, помисли си Гео.

Докато се мъчеше да разбере смисъла на казаното от Снейк, момчето внезапно скочи и светкавично се озова в долния край на дъската; изправи се и се завтече срещу Джорд, явно с намерението да го събори оттам.

Джорд замахна и камшикът улучи рамото на Снейк. Ударът бе съвсем лек, но Снейк се олюля, подпря се на коляно и се хвана за ръба на дъската. Гео чу писъка му.

— С това нещо ти отрязах езика — каза Джорд. — А сега ще те нарежа на парчета.

Той завъртя някакво копче на колана си и отново вдигна камшика…

Гео скочи, обзет от внезапен прилив на гняв и ужас, но когато се озова в края на трапа лице в лице с Джорд, надвесил се над момчето, си даде сметка, че не бе постъпил разумно. Време за умуване обаче нямаше, тъй като бичът изсвистя над главата му. Не успя да го избегне.

Ударът не беше силен, бичът закачи бузата му, после рамото и гърба. Гео изпищя. Усети, че половината от лицето му пламна, а там, където камшикът бе докоснал рамото и гърба му, зейна дълбока един пръст резка. Пред очите му причерня и той едва се задържа да не падне в пенестата бездна между скалата и борда на кораба. Пот замъгли погледа му. Мускулите на здравата му ръка, която стискаше ръба на дъската, трептяха като струни. Снейк за отстъпва назад и едва не го събори. Гео премигна, погледът му се проясни и той видя две яркочервени ивици на рамото на Снейк. Джорд пристъпи напред със зловеща усмивка.

След като бичът изплющя отново, Гео не разбра какво точно стана. Той залитна на една страна, Снейк — на друга. Снейк изчезна, после пръстите на четирите му ръце сграбчиха дъската изотдолу. Гео извика и затрепери. Джорд вдигна бича, за да се отърве от едноръкия досадник, но в този миг пръстите на Снейк запълзяха пъргаво към крака му. Изпод дъската се протегна ръка, сграбчи глезена на Джорд и камшикът не улучи Гео, който продължаваше да трепери, като се опитваше да се върне по неустойчивата дъска и същевременно да не повърне.

Джорд изгуби равновесие, но успя да се хване за парапета на палубата. Един, после още един крак се прехвърлиха върху трапа. Снейк се изтърколи отгоре.

Препъвайки се, Гео слезе от дъската. Целият пламнал, той седна на скалата. Притисна здравата си ръка към стомаха и без да отмества поглед, се наведе напред и подложи гръб на свежия ветрец.

Джорд, приклекнал на борда, замахна встрани. Снейк подскочи и камшикът мина под краката му. Четирите ръце се разпериха встрани, за да запазят равновесие. По корпуса остана белег от изгорено.

Изведнъж върху Гео премина сянка и той видя Урс, забързан към трапа. Големият моряк приклекна като мечка в края му, извади меча си и извика:

— Хайде сега да си премериш силите с някой по-як от тебе! Махни се оттам, хлапе! Мой ред е.

Снейк се обърна, хвърли се да грабне нещо от Урс, но той го метна на брега и се изсмя през рамо.

— Тия неща на врата ми не ти трябват — извика той. — По-добре, дръж това!

Извади от колана си кожената кесия на Гео и я хвърли към него. Снейк се приземи точно в момента, в който Джорд замахна. Бичът изглежда бе ударил Урс през гърдите, тъй като гърбът му внезапно се вдърви, но великанът се хвърли напред и замахна с меча така силно, че ако Джорд не се бе отдръпнал, щеше да отсече крака му. Джорд скочи на перилата и острието на меча се вряза дълбоко в дървото. Докато морякът се мъчеше да го извади, Джорд отново замахна с бича и този път той се уви около кръста на Урс като черна змия.

Урс изрева. Метна меча си като копие. Острието потъна в корема на Джорд. Старши-помощникът се наклони напред със слисана физиономия, сграбчи бича с двете си ръце и го дръпна, крещейки.

Направи две крачки по трапа с отворена уста и затворени очи, и рухна надолу.

Камшикът остана увит около кръста на Урс, който, без да престава да реве, се наклони назад и политна от другата страна на дъската. За миг увиснаха на двата края на бича. Вълните повдигнаха кораба, после го спуснаха. Дъската изскърца и пропадна. Двамата мъже изчезнаха във водата.

Гео и Снейк се изкатериха до ръба на скалите — Ийми и Арго веднага дотичаха при тях.

В пяната долу се мярнаха дъската и двете тела. Камшикът се бе усукал около врата на Урс, за момент дъската почти се изправи. После потънаха.

Сега, когато нищо не го свързваше с каменистия бряг, корабът започна силно да се клати. Всяка вълна го приближаваше към скалата, а когато се отдръпваше, го отдалечаваше, но всеки път той оставаше все по-близо до брега. Това се повтори четири пъти, колкото траят четири дълбоки вдишвания и издишвания, преди бордът на кораба да застърже по скалата. Гео чу как трапът се цепи на трески там долу, във водата.

Но в мътилката от вливащата се река не се виждаше нищо.

Гео направи две крачки назад, стисна с все сила остатъка от ръката си и изкрещя от болка и ужас.

Капитанът викаше:

— Избутайте кораба от скалите! Избутайте го от скалите, преди да е станал на трески!

— Дръж се, приятелю! — Ийми стисна рамото на Гео и му помогна да се изкатери на борда.

Арго и Снейк ги последваха. Корабът се отдалечи на безопасно разстояние от брега.

Гео се облегна на перилата. Вълните се разбиваха в скалите, навлизаха срещу течението на реката, а по-нататък се разливаха нашироко по яркожълтия откос на плажа. Дългата пясъчна ивица, която опасваше острова, се губеше в далечината — величествената й студена дъга привличаше целия слънчев блясък и го отразяваше обратно на равномерни талази по гърбовете на вълните.

Болеше го гърбът, стомахът му свит на топка, трепереше неудържимо, бе загубил едната си ръка, а и Урс…

Отдръпна се от перилата и изкрещя:

— Капитане!

Червенокосото момиче го стисна за рамото.

— Недей…

— Капитане! — извика той отново.

Застаряващият сивоок мъж се приближи.

— Какво има?

Изглежда уморен — помисли си Гео. — Аз също съм уморен.

Ийми отговори вместо него:

— Няма нищо, сър. Мисля, че нищо не може да се направи поне засега.

— Сигурен ли си? — попита Капитанът, гледайки рошавата черна коса, подпухналото лице, дълбоко хлътналите очи. — Сигурен ли…

— Няма нищо — повтори Гео.

Той отново се обърна с лице към перилата. Долу, до самия корпус, бялата пяна все още подмяташе трески от трапа. Само трески. Само…

— Виж брега! — каза Арго.

Гео вдигна очи и се опита с един поглед да обхване целия пейзаж. Сред бученето на морето прииждаше прилив от тишина. Пясъкът по голата плажна ивица тъмнееше във вдлъбнатините, но по върховете на купчинките беше яркожълт. В края на джунглата слънцето играеше със зеления цвят на листата, които хвърляха пъстроцветни сенки по клони и стволове. Всяко късче от този зелен гоблен, разгънат срещу слънцето, представлява отделен лист, мислеше си той, с горна, а и долна страна, завършена система от скелет и вени, каквато бе и ръката му. Може би един ден остатъкът от нея ще се отрони също като есенен лист. Той местеше поглед от скала на скала. Всяка от тях имаше неповторими форми и очертания, но подробностите избледняваха с отдалечаването на кораба, тъй както избледняваха подробностите от преживяното. Онази там прилича на полупотопена в морето глава на бик; двете на самия бряг напомнят разперените криле на орел. А вълните, отмерено и величествено се носеха една след друга към острова в менящия се, никога един и същ ритъм на добрата поезия — спокоен, подреден, безметежен. Той се опита да изхвърли от съзнанието си хаотичните мисли за гибелта на Урс и да ги предаде на зелените вълни, устремени към спокойния бряг. Опита се да разпростре болката в тялото си по паяжината от пяна върху сияйната зелена повърхност. И остана изненадан от неочаквано постигнатата хармония с морето. Някъде в глъбините, под издигащото се слънце, разцъфтяваше едно истинско разбирателство.

Гео се отдалечи от перилата. Босите му ходила се плъзгаха по мократа палуба. Той се отправи към кубрика. Здравата му ръка висеше надолу.

По-късно същата вечер Гео отново излезе на палубата. Забулена, Жрицата стоеше до парапета. Когато той приближи, тя се обърна и тихо каза:

— Не исках да те безпокоя, преди да си си отпочинал.

— Готов съм — отвърна той. — Ние доведохме тук дъщеря ти независимо дали това ти харесва или не. Можеш да си получиш скъпоценните камъни от Снейк. Той ще ти ги даде. Можеш да накараш дъщеря си да ти обясни всичко за Хама.

— Тя го стори вече — отговори Жрицата с усмивка. — Изпълнихте задачата отлично, Поете.

— Благодаря — каза Гео и тръгна към кубрика.

Когато същата вечер Снейк слезе долу, Гео лежеше по гръб, вторачен в жилките по дъската на горната койка. Бе подложил здравата си ръка под главата. Снейк го докосна по рамото.

— Какво има? — попита Гео, като извърна глава.

Снейк му подаде кожената кесия.

— А! Още ли не си ги дал на Арго?

Снейк кимна.

— А тя защо не ги взе? Виж какво, не ща да ги виждам повече.

Снейк тикна кесията в ръката му и каза:

— Виж…

Гео взе кесията, отвори я и изсипа съдържанието върху дланта си: блеснаха три верижки. На всяка от тях бе окачена златна монета. Гео смръщи вежди.

— Откъде се взеха тия неща тук — попита той. — Аз мислех… къде са скъпоценните камъни?

— В океана… — каза Снейк — … Урс… ги… хвърли…

— Какви ги приказваш? Какво е станало?

— Не… искам… да… ти казвам…

— Не ме е грижа какво искаш и какво не, малки негоднико! — Гео го хвана за рамото. — Казвай!

— Знаех… отпреди… сляпата жрица… — заобяснява бързо Снейк — … той… ме… попита… как… да… си… служи… с… камъните… когато… ти… и… Ийми… тръгнахте… да… оглеждате… и… след… това… спрях… да слушам… мисли… лоши… мисли…

— Но той… — прекъсна го Гео, — той ти спаси живота!

— Но… по… каква… причина… — каза Снейк. — … накрая…

— Накрая си прочел мислите му? — попита Гео. — Какво си мислеше той?

— Легни… да… спиш… моля… те — каза Снейк — … много… омраза… лоша… омраза… — Настъпи пауза. — … и… любов…

Гео заплака. В гърлото му се надигна вик и той зарови лице във възглавницата, за да го заглуши, за да се опита да разбере защо плаче. От умора, от страх, за Урс, заради ръката си и заради просветлението, което прерастваше с болка… Цялото тяло го болеше, двете дълбоки резки по гърба му горяха и той не можеше да спре напиращите сълзи.

Ийми, който заемаше койката над Гео, се върна веднага след вечеря. Гео не бе почувствувал глад и бе останал в кубрика.

— Как е стомахът ти? — попита го Ийми.

— Като че ли по-добре — отвърна Гео.

— Дано — каза Ийми. — Храната, щом я поемеш, те прави по-тежък и сякаш те притиска към земята.

— После ще хапна нещо — отвърна Гео и след кратко мълчание добави: — Струва ми се, че никога няма да разбереш какво е било онова нещо на брега, което си видял и си станал опасен.

Чуваше се как водата се плиска по корпуса. Бяха поели курс към Лептар. Ийми се засмя.

— Вече разбрах.

— Как? — попита Гео. — Кога? И какво е то?

— Едновременно с теб — отвърна Ийми. — Просто гледах. А после Снейк ми обясни подробностите.

— Кога?

— Малко преди вечеря задрямах, тогава той ми обясни всичко.

— И какво си видял? Какво сме видели всички ние?

— Е, добре. Първо, спомняш ли си какъв е бил Джорд преди корабокрушението на Аптор?

— Арго май спомена, че е учил за жрец. Старата Арго.

— Така — каза Ийми. — А спомняш ли си твоята теория за това, което сме видели?

— Нима съм имал подобна теория?

— За ужаса и болката, които ни правят по-възприемчиви.

— А, това ли… Спомням си, да.

— Ти беше прав. Сега да прибавим към тази теория нещичко от лекцията на Хама за двойния импулс на живота, да ги пресеем и смесим добре. Това, което сме видели, не е било отделен предмет, а състояние, или по-скоро някакъв наш опит. И съвсем не е задължително да е било на брега. Могло е да стане където и да е. Човекът, с неговите винаги противоположни мотиви, непрекъснато се мъчи да ги помири. Да продължим с теорията на Хама: всяко действие е помиряване на двойнствената мотивация. Сега да вземем всичко, което преживяхме, объркването, болката, хаоса, и да се опитаме да го помирим с великия ред, съществуващ например в морето с неговия ритъм, с приливите, вълните, с неговото покоряващо спокойствие, или пък с подредбата на клетките в един лист или пък с разположението на звездите. Ако успееш да го направиш, с теб става нещо: ти порастваш. Ставаш по-зрял, способен да разбираш и помиряваш.

— Така е — каза Гео.

— Ето това сме видели или преживели, когато гледахме брега от кораба тази сутрин — подреждащ се хаос: порядък, определящ хаоса.

— Така е. Дори бих приел, че Джорд е знаел, че двата импулса на опита са нещо ужасно и объркано — като това да видиш десет съсечени от вампири мъже, или филм, в който отрязват езика на едно момче, или като да преживееш всичко това, което преживяхме ние, откак стъпихме на Аптор, както и нещо спокойно и хармонично като брега и морето. Да, но защо е искал да убие някого, просто защото този някой е могъл да преживее нещо, което бих нарекъл религиозно вглъбяване?

— Това е най-точната дума — усмихна се Ийми. — Джорд се е подготвял за жрец на не чак толкова свободния култ към Арго. Джорд и Снейк вероятно са преживели на Аптор почти същото, каквото преживяхме и ние. Но са останали живи. Те също са излезли от джунглата на ужаса на тази извита като дъга ивица от вълни и пясък. Преживели са същото, което преживяхме ти и аз, и Арго. Малката Арго. И точно тогава сляпата жрица се е свързала с Джорд с помощта на екраните, на които ги видяхме ние, и които са в състояние да приемат звук и изображение отвсякъде, а също и да предават — поне звук — до почти всяка точка. С други думи, точно посред това религиозно, мистично или каквото и да било самовглъбяване те дочуват глас от небето, глас, който е гласът на Богинята. Представяш ли си какво въздействие е имало това върху съзнанието му?

— Престанал е да си дава сметка за истинското значение на нещата — каза Гео. — С мен би станало същото.

— Да — отвърна Ийми. — Джорд не е бил волеви човек и преди това. А сетне е станало още по-лошо. Освен това умът му престанал да работи нормално. А Снейк, който знаел какво става в разума му, станал свидетел на прекъсването на едно повече или по-малко активно и компетентно, макар и нездраво, мислене. Той забелязал същото и у Урс, макар процесът там да се развивал по-бавно. Сигурно е доста мъчително да наблюдаваш нещата отвътре. Затова и спрял да чете мислите на Урс. Изкушението да си присвои камъните бавно разяждало равновесието, способността да разбира и съчетава несъответствията, както при случая със синия гущер и други, незабелязани от нас знаци. Снейк се свързал с Хама по пътя на телепатията, и то почти случайно. Но сведенията на Хама за целта на слепите жрици — да вземат камъните за себе си — предопределили мисията на момчето: втората част от импулса му бил да служи на Хама, първата — ужасното нещо, което сполетяло съзнанието на Джорд при връзката му със слепите жрици.

— И все пак, защо Джорд е искал да убие всеки, който е чул гласа на бога и е преживял всичко това?

— Защото Джорд успял да извърши онова, което всеки с неговото съзнание би извършил. Всичко му се струвало двусмислено. Той изведнъж започнал да възприема положението на нещата, брега, цялата работа, като откровение на конкретен Бог. Той знаел, че Снейк се е свързал с някакви сили, които, според слепите жрици, били изцяло зли, олицетворяващи врага, дявола. На сала и на кораба той напразно се опитвал да покръсти Снейк в друга вяра, докато накрая, изпаднал в религиозна ярост, отрязал езика на момчето с помощта на електрическото устройство и нажежената жица, които сляпата жрица му дала, преди да тръгне. Защо искал да се отърве от всеки, който е видял неговия бряг, неговото светилище ли? Първо, защото дяволът бил твърде могъщ, а той не желаел никой друг да попадне под властта му. Снейк го измъчил с упорития си отказ да приеме другата вяра. И второ, защото би умрял от ревност, ако някой друг изпита екзалтацията от гласа на Богинята.

— С други думи, смятал, че случилото се с него и Снейк е нещо свръхестествено, свързано с брега, и не е искал то да се случи и на някой друг.

— Точно така. — Ийми седна в края на койката. — И това е донякъде разбираемо. Научните постижения на Аптор останали тайна за тях и нищо чудно, че наистина им изглеждало така.

Гео се облегна.

— Същото нещо… можеше да се случи и с мен. Ако всичко беше същото.

Гео затвори очи. Снейк дойде и се качи на горната койка. Когато Гео заспа, чу разказа му за Урс, за последните му мисли и за неща, които с изненада откри, че знае за омразата, голямата омраза, и за голямата любов.

Ярка слънчева светлина го посрещна сутринта, когато излезе на палубата. Той премигна, после я видя, кръстосала крака върху брезентовото покривало на една спасителна лодка.

— Здрасти, ей ти, там горе — извика той.

— Здрасти, ей ти, там долу. Как си?

Гео сви рамене.

Арго спусна крака през планшира и с книжната торба в ръка скочи на палубата. После изтича до него и го затегли с усмивка:

— Ела с мен. Искам да ти покажа нещо.

— Добре.

— Обзалагам се, че умираш от нетърпение да се върнеш в университета — каза тя. — С Ийми можете да се запишете в една и съща група сега, когато вече се познавате.

— Може — отвърна Гео.

— Ей, да не са ти потънали гемиите! — Тя закачливо свъси вежди като него и тръсна глава. Червени кичури коса паднаха над очите й.

— Надявам се, че Иймй и аз ще попаднем в една и съща група — каза Гео.

— А, това е нещо друго. — Внезапно тя стана сериозна. — Тревожиш се за ръката си, нали? Но защо?

Гео отново сви рамене.

— Не се чувствувам цял. И май наистина не съм.

— Не ставай глупав — каза Арго. — Освен това, Снейк може би ще ти подари една от своите. Как стои въпросът с медицината на Лептар?

— Не мисля, че е чак толкова напреднала.

— На Аптор могат да присаждат крайници. По много интересен начин се справихме с проблема за антителата. Ние…

— Но това е на Аптор — прекъсна я Гео. — А ние пътуваме към истинския свят.

— Може би ще успея да докарам някой лекар от храма. — Тя повдигна рамене. — А може и да не успея.

— Звучи утешително — отбеляза Гео.

Когато стигнаха до кърмата на кораба, Арго извади устройството от книжната торба.

— Бях го скрила под туниката си. Надявам се, че през нощта е изсъхнало.

— Това ли е твоят мотор?

— Ъхъ.

Тя го постави върху нисък сандък до задната стена на каютата.

— Но как ще го задвижиш? Откъде ще вземеш електричество?

— Все нещо ще измислим — увери го тя. После бръкна зад сандъка и извади някакви стъкла и жици. — Взех лупите от мама — обясни тя. — Много е добра, наистина. Казва, че мога да си направя моя собствена лаборатория. А пък аз й рекох, че ще я оставя да се занимава с разните му там политики, което, като си помислиш, съвсем не е лоша идея. Нали? — Тя се приведе над уреда. — Тези лупи фокусират слънчевите лъчи — какъв хубав ден! — върху термодвойката. Взех още парчета метал от корабния ковач. Много е мил. Ей, от време на време отсега нататък ще сравняваме стихотворенията си. Знам, че ще напишеш цяла поема за всичко. Аз също. Я го свържи ей там!

Тя съедини две двойки жици и нагласи лупите; краищата на термодвойката засветиха под стъклото. Котвата мръдна около оста си.

Гео вдигна глава и видя Снейк и Ийми, които се бяха облегнали на парапета върху покрива на каютата.

— Ей, вие! — извика Арго. — Правите сянка!

Те се разсмяха и се отдръпнаха.

Четките изсъскаха по въртящите се пръстени. Намотката се завъртя толкова бързо, че заприлича на мъглисто облаче с червеникав цвят.

— Вижте, работи! — тя се изправи и гордо сложи ръце на кръста. — Работи!