Съседката

Мислите, че знаете нещо за болката?

Говорете с втората ми жена. Тя знае. Или поне така смята.

Твърди, че веднъж, когато била на деветнайсет или двайсет, се озовала между две биещи се котки — нейната собствена и тази на съседа — и едното от животните я нападнало, покатерило се по нея като по дърво, разкъсвайки дълбоки рани по бедрата, гърдите и корема й, които и до днес са видими, изплашило я до такава степен, че паднала върху старовремския бюфет на майка си, разбивайки най-хубавата й порцеланова чиния за пай и остъргвайки около петнайсет сантиметра кожа от ребрата си, докато котката си проправяла обратния път надолу, цялата зъби, нокти и плюеща ярост. Мисля, че каза за трийсет и шест направени шева. И треска, която продължила с дни.

Втората ми жена твърди, че това е болка.

Нищичко не разбира.

Евелин, първата ми съпруга, може би е по-наясно.

Има един образ, който я преследва.

През гореща лятна утрин кара по мокра от дъжда магистрала, в наето волво, с любимия до себе си. Кара бавно и внимателно, защото знае колко опасен може да бъде току-що навалелият дъжд по гореща настилка, когато един фолксваген я задминава и минава криволичейки в нейното платно. Задната му броня с надпис "Живей свободно или умри" се плъзва към нея и целува радиаторната й решетка. Почти нежно. Дъждът свършва останалото. Волвото поднася, завърта се, плъзва се върху един насип и изведнъж Евелин и любимият й вече се носят през пространството, в безтегловност са и се въртят, горе е долу, след това отново горе и пак долу. В някакъв момент воланът чупи рамото й. Страничното огледало пуква китката й.

След това въртенето спира и тя гледа към педала на газта над главата си. Търси любимия, но той вече не е там; изчезнал е, като с магия. Евелин намира шофьорската врата, отваря я и изпълзява върху мокра трева, изправя се и се взира през дъжда. И това е образът, който я преследва — мъж като кървава купчина, смазан, одран жив, който лежи пред колата в посипано със стъкълца червено петно.

Тази купчина е любимият й.

И затова тя е по-наясно. Въпреки че блокира мисълта за случилото се, въпреки че спи нощем.

Евелин знае, че болката не е само въпрос на усещане, на собственото й стреснато тяло, оплакващо се от някаква инвазия на плътта.

Болката може да си проправя път отвън навътре.

Искам да кажа, че понякога това, което виждаш, е болка. Болка в най-жестоката си, чиста форма. Без лекарства, сън или дори шок или кома, които да я притъпят.

Виждаш я и я поемаш. И тогава тя става твоя.

Превръщаш се в гостоприемник на дълъг бял червей, който дълбае и яде, расте, изпълва вътрешностите ти, докато накрая някоя сутрин не се изкашляш и бледата сляпа глава на това нещо не се покаже с пълзене от устата ти като втори език.

Не, жените ми не знаят нищо за това. Не за точно това. Въпреки че Евелин е по-наясно.

Но аз зная.

Ще трябва просто да ми повярвате в началото.

Аз го правя от много време.

Опитвам се да помня, че всички бяхме просто деца, когато се случиха тези неща, просто деца, едва свалили шапките от кожа на енот в стила на Дейви Крокет', за бога, не бяхме напълно оформени. Доста е трудно да се повярва; че сега съм същият, какъвто бях и тогава, само дето съм скрит и маскиран. Децата получават втори шанс. Харесва ми да си мисля, че аз използвам своя.

Въпреки че след два развода, и то лоши, червеят няма как да не е изгризал малко.

Все пак обичам да си припомням, че съществуваха петдесетте, период на странни репресии, тайни и истерия. Мисля за Джо Маккарти, макар че не се сещам изобщо да съм мислил за него тогава, освен дето се чудех какво караше баща ми да търчи до вкъщи всеки ден след работа, за да хване изслушванията на конгреса по телевизията. Мисля за Студената война. За тренировките за въздушни нападения в мазето на училището и филмите, които гледахме за атомни тестове с витринни манекени — те избутваха и се разхвърчаваха на парчета из макети на всекидневни, разпадащи се и горящи. За копия на "Плейбой" и "Мене Екшън", скрити във восъчна хартия до потока, толкова покрити с мухъл след време, че не ти се искаше да ги пипаш. Мисля за Елвис, който беше анатемосан от преподобния Дейц в евангелската лютеранска църква, когато бях на десет, и за рокендрол бунтовете в шоуто на Алан Фрийд в "Парамаунт".

Казвам си, че тогава се случваше нещо странно, сякаш някакъв огромен американски цирей беше на път да се пръсне. Че се случваше навсякъде, не само в къщата на Рут, а навсякъде.

И понякога това прави нещата по-лесни.

Онова, което извършихме.

Сега съм на четирийсет и една. Роден съм през 1946-а, седемнайсет месеца след деня, в който пуснахме Бомбата над Хирошима.

Матис току-що е бил навършил осемдесет.

Изкарвам сто и петдесет бона годишно, работя в борсата на Уолстрийт. Два брака, без деца. Къща в Рай и служебен апартамент в града. За повечето места, които посещавам, използвам лимузини, въпреки че в Рай карам син мерцедес.

Може би съм на път отново да се оженя. Жената, която обичам, не знае нищо за това, което пиша тук — нито пък другите ми жени знаеха, — и наистина не съм решил дали някога ще й кажа. Защо да го правя? Аз съм преуспяващ, уравновесен, щедър, внимателен и деликатен любовник.

И нищо в живота ми не е било наред от лятото на 1958-а насам, когато Рут, Дони, Уили и всички останали се запознахме с Мег Локлин и сестра й Сюзън.

Бях сам край потока, легнал по корем на Голямата скала с консервена кутия в ръка. Ловях раци. Вече бях хванал два в една по-голяма тенекия зад гърба ми. Малки. Търсех майка им.

Потокът течеше бързо от двете ми страни. Можех да усетя пръските по босите си крака, които висяха над водата. Тя беше студена, а слънцето — топло.

Чух звук в храстите и погледнах нагоре. Най-хубавото момиче, което някога бях виждал, ми се усмихваше над насипа.

Имаше дълги загорели крака и дълга червена коса, вързана на конска опашка, носеше шорти и блузка в блед цвят, отворена на врата. Аз бях на дванайсет и половина. Тя беше по-голяма.

Спомням си, че й се усмихнах в отговор, въпреки че рядко приветствах непознати.

— Раци — казах й и изхвърлих една консервена кутия вода.

— Наистина ли?

Кимнах.

— Големи ли са?

— Не и тези. Но понякога се намират.

— Може ли да видя?

Тя слезе от брега точно като момче — не седна първо, а се подпря на земята с лявата си ръка и направо скочи разстоянието от близо метър до първия голям камък по линията, която вървеше на зигзаг през водата. Известно време постоя, изучавайки пътя, след което прекоси до Скалата. Бях впечатлен. Не се поколеба и идеално пазеше равновесие. Направих й място. Изведнъж започнах да усещам тази приятна, чиста миризма до себе си.

Очите и бяха зелени. Огледа се наоколо.

За всички нас по онова време Скалата беше нещо специално. Издигаше се точно в средата на най-дълбоката част от потока, водата течеше бистра и бърза около нея. Имаше място за четири седнали деца или за шест прави. Превръщала се бе в пиратски кораб, в "Наутилус" на капитан Немо, в истинско индианско кану и в много други неща. Днес дълбочината на водата беше повече от метър. Момичето изглеждаше щастливо да е там, изобщо не бе изплашено.

— Ние я наричаме Голямата скала — обясних аз. — Някога, имам предвид. Когато бяхме деца.

— Харесва ми — усмихна се то. — Може ли да видя раците? Аз съм Мег.

— Аз съм Дейвид. Разбира се.

Тя надникна в тенекията. Времето минаваше, а ние мълчахме. Мег изучаваше раците. Накрая пак се изправи.

— Готино.

— Аз само ги хващам, разглеждам ги известно време и после ги пускам.

— Хапят ли?

— Големите — да. Ама не могат да те наранят. А малките просто се опитват да избягат.

— Приличат на омари.

— Не си ли виждала речен рак досега?

— Не мисля, че се срещат в Ню Йорк — засмя се тя; аз не възразих. — Имаме обаче омари. Те могат да те наранят.

— Отглеждат ли се? Искам да кажа, омарът не става за домашен любимец или нещо такова, нали?

Мег отново се засмя.

— Не. Ядат се.

— То и речен рак не можеш да си гледаш. Умират. Ден или най-много два. Ама чувам, че хората и тях ги ядели.

— Наистина ли?

— Да. Някои. В Луизиана или във Флорида, или някъде другаде.

И двамата погледнахме в тенекията.

— Не знам — каза тя с усмивка. — Няма кой знае колко за ядене там долу.

— Хайде да хванем няколко големи.

Легнахме върху Скалата един до друг. Взех консервената кутия и потопих и двете си ръце в потока. Номерът беше да обръщаш камъните един по един, бавно, за да не се размъти водата и после да държиш консервената кутия в готовност за каквото изпълзи отдолу. Водата бе толкова дълбока, че бях навил късите ръкави на ризата си чак до раменете. Съзнавах колко дълги и кльощави сигурно й изглеждаха ръцете ми. На мен определено ми се виждаха такива.

Всъщност се чувствах доста странно до нея. Неудобно, но развълнуван. Тя се различаваше от другите момичета, които познавах, от Дениз или Шерил в квартала или дори от момичетата в училище. Първо, Мег беше може би сто пъти по-хубава. Според мен бе по-хубава дори от Натали Ууд. Вероятно беше и по-умна от момичетата, които познавах, по-изискана. Нали живееше в Ню Йорк все пак и бе яла омари. А се движеше съвсем като момче. Имаше силно стегнато тяло и вродена грация.

Всичко това ме изнервяше и пропуснах първия. Не беше някой огромен рак, но бе по-голям от онези, които имахме. Той се шмугна на заден ход под Скалата.

Мег попита дали може да опита. Дадох й кутията.

— Ню Йорк, а?

— Аха, Тя си нави ръкавите и потопи ръце във водата. И тогава забелязах белега.

— Леле. Какво е това?

Започваше точно от свивката на лявата й ръка и продължаваше до китката като дълъг розов извиващ се червей. Мег видя къде гледам.

— Нещастен случай — обясни тя. — Бяхме в кола.

После пак се обърна към водата, по която блещукаше отражението й.

— Леле.

Но изглежда Мег не желаеше да говори повече.

— Имаш ли още от тях?

Не знам защо белезите винаги са толкова пленителни за момчетата, но така е устроен животът и аз просто не можех да се спра. Все още не бях способен да си замълча. Макар да знаех, че тя го искаше от мен, макар че току-що се бяхме срещнали. Наблюдавах я как обръща един камък. Под него нямаше нищо. Обаче го направи както трябва, не размъти водата. Помислих си, че е страхотна.

Момичето сви рамене.

— Няколко. Този е най-лошият.

— Може ли да ги видя?

— Не. Не мисля.

Мег се засмя, погледна ме по определен начин и аз схванах посланието. Тогава вече наистина млъкнах за малко.

Тя обърна друг камък. Нищо.

— Предполагам, че е била гадна, а? Катастрофата.

Мег изобщо не ми отговори и не я винях. В мига, в който го казах, осъзнах колко глупаво и неловко прозвуча, колко безчувствено. Изчервих се и се зарадвах, че не гледаше към мен.

Тогава тя хвана един.

Камъкът плавно се преобърна, ракът влезе на заден ход право в кутията и на Мег й оставаше само да я извади.

Тя изля част от водата и наклони консервената кутия към слънчевата светлина. Можеше да се види онзи хубав златен цвят, който имат раците. Опашката на животното беше вдигната, щипките му махаха насам-натам, то обикаляше по дъното на кутията и търсеше с кого да се сбие.

— Хвана го!

— От първия път.

— Супер! Наистина е страхотен.

— Хайде да го сложим при другите.

Мег бавно изля водата, така че да не го плаши и да не го изпусне, точно както трябва да се направи, макар че никой не и беше казал и когато в консервата останаха само два-три сантиметра, го цопна в по-голямата тенекия. Двата рака, които вече бяха там, му направиха достатъчно място. Това беше добре, защото раците понякога се убиват, убиват собствения си вид, а тези двата бяха съвсем малки.

След малко новодошлият се успокои и ние седнахме да го наблюдаваме. Изглеждаше примитивен, ефикасен, смъртоносен, красив. Много хубав цвят и много елегантно оформление.

Пъхнах пръст в съда, за да се размърда отново.

— Недей.

Ръката й ме докосна по рамото. Беше хладна и нежна.

Извадих си пръста от водата.

Предложих й дъвка и сам си взех една. После за известно време се чуваше само свиренето на вятъра през високата тънка трева от другата страна на насипа, шумоленето на храстите край потока, ромоленето на водата, забързана след снощния дъжд, и нашето дъвчене.

— Нали ще ги върнеш обратно? Обещаваш ли?

— Разбира се. Винаги ги пускам.

— Добре.

Тя въздъхна и след това се изправи.

— Май трябва да се прибирам. Имаме да пазаруваме. Но ми се искаше първо да огледам наоколо. Тъй като никога досега не сме разполагали с гора. Благодаря, Дейвид. Беше забавно.

Докато се сетя да я попитам, вече бе прекосила половината камъни.

— Хей! Къде се прибираш? Къде отиваш?

Мег се усмихна.

— Отседнали сме при семейство Чандлър. Ние със Сюзън. Сюзън е сестра ми.

Тогава и аз се изправих, сякаш някой ме бе дръпнал да стана с невидими конци.

— Семейство Чандлър? Рут? Майката на Дони и Уили?

Тя стъпи на брега, обърна се и ме погледна.

Изведнъж в изражението й се бе появило нещо ново. Предпазливост.

Това ме спря.

— Точно така. Ние сме братовчеди. Втори братовчеди. Падам се племенница на Рут, предполагам.

Гласът й също ми прозвуча странно. Беше станал равен — като че ли имаше нещо, което не биваше да знам. Сякаш ми казваше нещо и в същото време го криеше от мен.

За миг се почувствах объркан. Имах усещането, че и тя се притесни.

За първи пътя виждах смутена. Като броя и разговора за белега.

Но не позволих на това да ме тревожи.

Защото къщата на семейство Чандлър бе съседна на моята.

А Рут беше… ами Рут бе страхотна. Въпреки че понякога децата й бяха идиоти. Рут беше страхотна.

— Хей! — възкликнах аз. — Ние сме съседи. Аз живея в кафявата къща до тях.

Гледах я как се качва по склона. Когато стигна най-горе, се обърна и усмивката й отново се бе върнала, имаше ясното открито изражение, с което седна до мен на Скалата в началото.

Махна ми.

— До скоро, Дейвид.

— До скоро, Мег.

Чудесно, помислих си. Невероятно. Ще я виждам непрекъснато.

За първи път ме спохождаше подобна мисъл.

Сега го осъзнавам.

В онзи ден, на онази Скала се сблъсках челно с юношеството си в лицето на Меган Локлин, две години по-голяма от мен непозната, и тя имаше сестра, тайна и дълга червена коса. Това, че всичко ми се виждаше толкова естествено и излязох неразтърсен и дори щастлив от преживяването, говори, мисля, много за моите бъдещи възможности и, разбира се, за нейните.

Като си помисля за това, мразя Рут Чандлър.

Рут, ти беше красива тогава.

Много съм мислил за теб, не — проучвал съм те, стигал съм дотам да се ровя в миналото ти, един ден паркирах срещу онази административна сграда на Хауард Авеню, за която все ни говореше, където ти ръководеше цялото проклето представление, докато Момчетата бяха заминали да се бият в Голямата Война, която щеше да спре всички войни, втора част — онова място, където ти беше напълно, абсолютно необходима, докато "малките посерковци не се върнат наперено пак у дома", както се изразяваше ти, а после изведнъж се оказа без работа. Паркирах там и мястото изглеждаше обикновено, Рут. Изглеждаше мизерно, тъжно и скучно.

Отидох до Мористаун, където си се родила. И той не беше впечатляващ. Разбира се, не знаех къде се предполагаше да ти е била къщата, но със сигурност не успях да видя и как големите ти рухнали мечти са се зародили там, в това градче, не успях да видя богатствата, които родителите ти предполагаемо са ти поверили, с които са те обсипвали, не успях да видя свирепата ти неудовлетвореност.

Поседях в бара на съпруга ти Уили старши — да! Открих го, Рут! Във Форт Майърс, Флорида, където е живял, откакто те е зарязал с твоите трима врещящи пикльовци и ипотеката преди всичките онези трийсет години, намерих го да си играе на барман пред възрастните граждани, кротък човек, дружелюбен, отдавна преминал разцвета на силите си… Седях там, вглеждах се в лицето му, в очите му, разговаряхме и не можах да видя мъжа, който винаги си твърдяла, че бил жребецът за разплод, "прекрасното ирландско копеле", онзи подъл негодник. На мен ми приличаше на мек и стар човек. Нос на пияница, шкембе на пияница, дебел увиснал задник в торбести панталони. Й изглеждаше сякаш никога не е бил твърд, Рут. Никога. Това беше истинската изненада.

Разбрах, че твърдостта е била другаде.

Така че какъв бе случаят, Рут? Всичко е било лъжа? Или изцяло твои измислици?

Не бих се изненадал.

Или пък за теб — преминали през теб — лъжа и истина бяха едно и също.

Сега ще се опитам да променя това, ако мога. Възнамерявам да разкажа нашата малка историйка. Колкото точно мога оттук нататък и без прекъсвания.

И пиша това за теб, Рут. Защото така и не успях наистина да се разплатя с теб.

Така че ето го моят чек. Просрочен и с превишен кредит.

Осребри го в ада.

Рано на следващата сутрин отидох до съседната къща.

Спомням си, че леко се срамувах, беше ми някак неудобно, което бе много необичайно, защото нямаше нищо по-естествено от това да видя какво става там.

Беше сутрин. Беше лято. И точно така се правеше. Ставаш, закусваш и излизаш навън да огледаш кой къде е.

Къщата на семейство Чандлър бе обичайната отправна точка.

Тогава Лоръл Авеню беше задънена улица — вече не е, — един плитък прорез в полукръга на горите, които опасваха южната страна на Уест Мейпъл, и продължаваше около километър и половина след него. Когато първо са изграждали пътя в началото на деветнайсети век, гората е била толкова гъста, с високи, невиждали сеч дървета, че я наричали Тъмната улица. Всички тези дървета вече ги нямаше, но улицата все още беше тиха и хубава. Дървета за сянка имаше навсякъде, всяка къща се различаваше от съседните и не бяха твърде близо една до друга, както сме виждали.

Все още се наброяваха едва тринайсет къщи в квартала. Тази на Рут, нашата, пет други нагоре по хълма от нашата страна на улицата и шест на отсрещната.

Всички имаха деца освен семейство Зорн. И всички деца се познаваха помежду си все едно бяха братя и сестри. Така че ако поискаше компания, винаги можеше да я намериш отзад до потока, край дивите ябълки или в нечий двор — този, в който имаше най-големия надуваем басейн тази година или в който имаше мишена за стрелба с лък.

Ако поискаше да се изгубиш, това също беше лесно. Горите бяха дълбоки.

Задънените деца, така се наричахме.

Винаги сме били затворен кръг.

Имахме си наши собствени правила, собствени загадки, собствени тайни. Всеки разполагаше с точно установено положение в йерархията ни и я спазвахме непреклонно. Бяхме свикнали да е така.

Но сега имаше новодошли в квартала. Новодошли в къщата на Рут.

Беше странно.

Особено защото бяха тези новодошли.

Особено защото бе в тази къща.

Наистина беше доста странно.

Ралфи клечеше край алпинеума. Нямаше още осем часа, а той вече бе мръсен. По целите му лице, ръце и крака имаше засъхнали струйки пот и мръсотия, сякаш цяла сутрин беше тичал и бе падал в гъст прахоляк. Беше падал често. Което най-вероятно бе правил, доколкото познавах Ралфи. Той беше на десет и не мисля, че някога през живота си го бях виждал чист за повече от петнайсет минути. Късите панталони и тениската му също бяха вкоравени от мръсотия.

— Здрасти, Джафльо.

Освен Рут никой не го наричаше Ралфи — винаги Джафльо. Когато поискаше, можеше да звучи като басета Мици на семейство Робъртсън, по-добре от самото куче.

— Здрасти, Дейв.

Той обръщаше камъни и наблюдаваше как мокриците и стоножките бързаха да се скрият от светлината. Но виждах, че не са му особено интересни. Продължаваше да мести камък след камък. Обръщаше ги, след което отново ги оставяше на земята. До него имаше и консерва от боб, която също постоянно местеше близо до обелените си колене, докато се придвижваше напред.

— Какво има вътре?

— Земни червеи — отговори.

Все още не ме бе погледнал. Беше съсредоточен, намръщен, движеше се рязко и нервно, както бе типично за Джафльо. Все едно беше учен в лаборатория, на ръба на фантастично откритие, и му се искаше просто да го оставиш на мира, по дяволите, за да си продължи работата.

Обърна още един камък.

— Дони наоколо ли е?

— Мда — кимна.

Което значеше, че Дони е в къщата. И тъй като идеята да вляза ме караше да се чувствам неспокоен, останах известно време навън с Джафльо. Той обърна един голям камък. И очевидно откри това, което търсеше.

Червени мравки. Стотици, хиляди от тях — отдолу имаше в изобилие. Всички полудяха от внезапната светлина.

Никога не съм си падал по мравките. Обикновено си приготвяхме гърнета с вряла вода, след което я изливахме отгоре им, когато решаваха, че би било хубаво да се покатерят по стъпалата на предната веранда у дома — което поради някаква причина правеха някъде един път всяко лято. Идеята беше на баща ми, но аз изцяло я одобрявах. Смятах, че врялата вода бе точно това, което мравките заслужаваха.

Можех да подуша йодната им миризма, смесена с аромата на мокра земя и окосена трева.

Джафльо бутна камъка настрани и бръкна в консервата. Извади един земен червей, после още един и ги метна при мравките.

Направи го от около метър разстояние. Сякаш бомбардираше малките работници с месо от червеи:

Мравките реагираха. Червеите започнаха да се гърчат и въргалят, докато мравките откриваха меката им, розова плът.

— Отврат, Джафльо — казах му. — Това наистина е извратено.

— Намерих малко черни ей там — отвърна той и посочи към един камък на противоположния край на верандата. — Нали ги знаеш, от ония големите. Ще ги събера и ще ги сложа при тези тук. Ще започна мравешка война. Искаш ли да се обзаложим кой ще спечели?

— Червените мравки ще спечелят — заявих. — Червените мравки винаги печелят.

Истина беше. Червените мравки бяха свирепи. А и тази игра не бе новост за мен.

— Хрумна ми друга идея — продължих. — Защо не си пъхнеш ръката там? Престори се на сина на Конг или нещо подобно.

Той ме погледна. Можех да видя, че обмисля идеята. След което се усмихна.

— Нее — отвърна. — Малоумно е.

Изправих се. Червеите все още се гърчеха.

— Чао, Джаф.

Изкачих стълбите към верандата. Почуках на вратата и влязох вътре.

Дони се бе отпуснал на дивана, единственото му облекло бяха измачканите бели боксерки. Беше само с три месеца по-голям от мен, но бе много по-широкоплещест и отскоро бе започнал да си отглежда доста добро шкембе, следвайки стъпките на брат си Уили младши. Не беше красива гледка и се чудех къде ли е Мег сега.

Той вдигна поглед към мен от един брой на "Пластичния човек". Лично аз бях приключил с комиксите, откакто наложиха кодекса за комиксите през 54-та и вече беше невъзможно да намериш "Паяжина от мистерии".

— Как я караш, Дейв?

Рут беше гладила. Дъската бе подпряна в един ъгъл и още се долавяше онази остра миризма на нагрят чист плат.

Огледах наоколо.

— Доста добре. Къде са всички?

Дони сви рамене.

— Отидоха на пазар.

— Уили е отишъл да пазарува? Шегуваш се.

Той затвори комикса, изправи се, усмихна се и се почеса под мишницата.

— Не. Уили има час при зъболекаря от девет. Фрашкан е с кариеси. Не е ли страхотно?

Дони и Уили младши бяха родени с разлика от час и половина, но поради някаква причина Уили имаше много лоши зъби, а брат му — не. Младши винаги бе на зъболекар.

Засмяхме се.

— Чувам, че си я срещнал.

— Коя?

Той ме погледна. Предполагам, че не можех да заблудя никого.

— О, братовчедка ти. Да. Вчера при скалата. Хвана рак от първия път.

Дони кимна.

— Бива я в разни неща — отвърна.

Не прозвуча особено ентусиазирано, но за Дони — и особено, когато обсъждаше някое момиче — си беше доста уважително.

— Айде — продължи той. — Чакай тук да се облека и ще отидем да видим какво прави Еди.

Изстенах.

От всички деца на Лоръл Авеню Еди беше единственият, от който гледах да стоя настрана. Той беше луд.

Спомням си как веднъж, докато играехме бейзбол с пръчки, Еди вървеше по улицата гол до кръста с голяма, жива, черна змия между зъбите. Дете на природата[1]. Хвърли я към Джафльо, който изпищя, след това към Били Боркман. Всъщност продължи да я вдига от земята и да я подхвърля към всички малки деца. Преследваше ги, размахвайки я, докато сътресението от многобройните сблъсъци с паважа най-накрая не повлия на влечугото и играта вече не беше толкова забавна.

Еди носеше неприятности.

Идеята му за приятно прекарване беше да направи нещо опасно или незаконно, най-добре и двете — да ходи по напречните греди на къща в строеж или да замеря с ябълки колите от моста Кейно Брук — и може би да му се размине. Ако теб те хванеха или се наранеше, всичко бе наред, това беше забавно. Ако него го хванеха или той се удареше, също бе забавно.

Линда и Бети Мартин се кълняха, че веднъж го видели да отхапва главата на жаба. Никой не се съмняваше, че е истина.

Къщата му беше накрая на улицата от отсрещната страна и Тони и Лу Морино, които живееха до него, разправяха, че чували как баща му постоянно го биел. На практика всяка вечер. Майка му и сестра му също го отнасяха. Спомням си майка му, едра блага жена с груби селски ръце, която плачеше над чаша кафе в кухнята с мама, а дясното й око бе подпухнало и насинено.

Баща ми твърдеше, че господин Крокър бил приятен човек, когато е трезвен, но бил отвратителен, като е пиян. Не ми беше известно, но Еди бе наследил нрава на баща си и човек никога не знаеше кога той ще се отприщи. Когато това се случеше, беше еднакво вероятно да вдигне пръчка, камък или да използва ръцете си. Всички си носехме личните белези някъде. Аз си бях патил нееднократно. Затова сега се опитвах да стоя настрана.

Обаче Дони и Уили го харесваха. Животът с Еди беше вълнуващ, нямаше как да му го отречеш. Макар дори и те да знаеха, че е луд.

Около него полудяваха и те самите.

— Виж какво — започнах, — ще те изпратя. Но няма да се мотая там.

— Е, хайде де.

— Имам други работи за вършене.

— Какви работи?

— Просто работи.

— И какво ще правиш, ще се прибереш вкъщи да слушаш плочите на майка си с Пери Комо?

Изгледах го лошо. Знаеше, че е прекалил.

Всички бяхме фенове на Елвис.

Той се засмя.

— Както искаш, приятел. Само ме изчакай малко. Ей сега идвам.

Тръгна по коридора към спалнята си и аз се зачудих кой къде спи и как са се разпределили в момента, когато Мег и Сюзън живееха тук. Отидох до дивана и взех комикса му. Прелистих страниците и отново го оставих. После се отправих от дневната към трапезарията, където чистото пране на Рут бе сгънато на масата, след което отидох в кухнята. Отворих хладилника. Както обикновено имаше храна за шейсетина.

Извиках на Дони:

— Може ли да си взема една кола?

— Естествено. Отвори една и за мен, става ли?

Извадих бутилките, бръкнах в чекмеджето отдясно и взех отварачката. Приборите за хранене бяха прилежно подредени. Винаги ми се е струвало странно как при Рут постоянно имаше толкова храна, но приборите бяха само за петима — пет лъжички, пет вилици, пет ножа, пет ножа за пържоли. И никакви супени лъжици. Разбира се, освен нас, Рут нямаше други гости, за които да знаех. Но сега в къщата живееха шест души. Чудех се дали най-накрая ще се пречупи и ще купи допълнителни прибори.

Отворих шишетата. Дони дойде при мен и му подадох едното. Носеше дънки, гуменки и тениска. Тениската му беше тясна на корема. Потупах го там.

— По-добре внимавай, Доналд — посъветвах го.

— По-добре ти внимавай, педалче.

— О, точно така, аз съм педал, нали?

— Ти си дебил, това си ти.

— Аз съм дебил? А ти си кучка.

— Кучка? Момичетата са кучки. Момичетата и педалите са кучки. Ти си кучката. Аз съм херцогът на Ърл[2] — той наблегна на това с лек удар по ръката ми, на който аз отвърнах, след което леко се сборичкахме.

С Дони бяхме толкова близо до най-добри приятели, колкото бе възможно за две момчета, в онези времена.

Излязохме през задната врата на двора, след това минахме по пътеката до предната част на къщата и тръгнахме към Еди. Беше въпрос на чест да пренебрегваш тротоара. Вървяхме по средата на улицата. Отпивахме от колите си. Така или иначе никога нямаше трафик.

— Брат ти осакатява червеи в алпинеума — осведомих го.

Той погледна назад през рамо.

— Сладурче е, нали?

— Е, как е? — попитах го.

— Как е какво?

— Как е, когато Мег и сестра й са тук?

Дони сви рамене.

— Не знам. Пристигнаха съвсем скоро — той отпи от бутилката, оригна се и се усмихна. — Ама тази Мег е доста сладка, нали? Мамка му! Братовчедка ми!

Не ми се искаше да коментирам, въпреки че бях съгласен с него.

— Втора братовчедка обаче, нали знаеш? Има разлика. Кръвна или нещо такова. Не знам. Никога не сме ги виждали преди.

— Никога?

— Майка ми твърди, че само веднъж. Бил съм много малък, за да си спомням.

— Каква е сестра й?

— Сюзън? Никаква. Просто лапе. На колко, на единайсет или нещо подобно?

— Джафльо е на десет.

— Да, правилно. И какъв е Джафльо?

Тук не можех да споря.

— Но е пострадала лошо при катастрофата.

— Сюзън ли?

Той кимна и посочи към кръста ми.

— Да. Счупила си е всичко оттам надолу, така твърди майка. Всяка кост. Таз, крака, всичко.

— Господи.

— Все още не ходи добре. Цялата е в гипс. Има такива — как им се викаше? — метални неща, пръчки, които се връзват към ръцете ти и ги държиш, за да се придърпваш. Хлапетата с детски паралич ги ползват. Забравих как се наричат. Като патерици.

— Господи. Някога ще проходи ли отново?

— Тя ходи.

— Искам да кажа, нормално.

— Не знам.

Допихме си колите. Още малко и щяхме да стигнем до върха на хълма. Почти беше станало време да си вървя и да го оставя там. Или това, или да изтърпя Еди.

— И двамата са умрели, знаеш — изцепи се Дони.

Без повод, ей така.

Знаех за кого говори, разбира се, но за момент някак не успях да накарам ума си да го възприеме. Не и веднага. Беше твърде странна концепция.

Родителите не можеха просто да умрат. Не и на моята улица. И определено не в катастрофи. Подобни неща се случваха другаде, на места, далеч по-опасни от Лоръл Авеню. Случваха се във филми или в книги. Чуваш за подобни неща от Уолтър Кронкайт.

Лоръл Авеню бе задънена улица. Човек спокойно вървеше по средата й.

Но знаех, че Дони не лъжеше. Спомних си как Мег не искаше да говори за катастрофата или белезите и как аз продължавах да настоявам.

Знаех, че той не лъжеше, но ми беше трудно да го възприема.

Затова продължихме да вървим заедно, аз мълчах, гледах го и дори не го виждах наистина.

Виждах Мег.

Беше много специален момент.

Знам, че тогава тя придоби определен блясък за мен.

Изведнъж не беше само това, че бе хубава или фактът, че можеше да прекоси потока сама — виждаше ми се почти нереална. Като никой друг досега или като някой, който нямаше да мога да срещна извън книгите или телевизията. Сякаш беше измислица, някакъв вид героиня.

Представих си я отново на Скалата и сега видях наистина смелия човек, който лежеше до мен. Видях ужас. Страдание, оцеляване, бедствие.

Трагедия.

И всичко това за миг.

Най-вероятно съм бил с отворена уста. Предполагам, Дони е решил, че не знам за какво говори.

— Родителите на Мег, тъпчо. И двамата. Майка ми твърди, че трябва да са умрели веднага. Не са разбрали какво ги е ударило — той подсмръкна. — Истината е, че това, дето ги е ударило, е било крайслер.

И може би точно отвратителната му безочливост ме върна обратно към реалността.

— Видях белега на ръката й — подхвърлих.

— Да, и аз. Готино, а? Обаче трябва да видиш Сюзън. Белези навсякъде. Отврат. Майка вика, имала е късмет, че е оживяла.

— Най-вероятно е така.

— Все едно, така се озоваха при нас. Нямат си никой друг. Или при нас, или в някое сиропиталище някъде — той се усмихна. — Късметлийки, а?

И след това каза нещо, за което се сетих доста по-късно. В онзи момент просто реших, че е вярно, но поради някаква причина го запомних. Запомних го добре.

Каза го точно когато стигнахме до къщата на Еди.

Виждам се как стоя по средата на пътя, готов да се обърна и да тръгна надолу по хълма, да отида някъде сам, без да имам нищо общо с Еди — поне не и в този ден.

Виждам как Дони се обръща, за да подметне думите през рамото си, докато прекосява моравата на път към верандата. Небрежно, но с някак странен за него тип искреност, сякаш изрича самата божа истина.

— Майка казва, че Мег е късметлийката — изплю той. — Казва, че леко се е отървала.

Мина седмица и половина, преди да я видя отново, като изключим няколкото пъти, в които я мернах тук и там — един път изнасяше боклука, друг път плевеше в градината. Сега, когато знаех цялата история, беше дори по-трудно да я доближа. Никога не бях изпитвал съжаление. Репетирах какво бих могъл да й кажа. Но нищо не звучеше правилно. Какво можеш да кажеш на някой, който току-що е загубил половината си семейство? Беше като скала, която не можех да изкача. Така че я отбягвах.

След това тръгнахме със семейството ми на годишното пътуване по задължение до Съсекс, за да посетим сестрата на баща ми, така че за цели четири дни не ми се налагаше да мисля за това. Изпитвах почти облекчение. Казвам почти, защото по онова време по-малко от две години деляха родителите ми от развода и пътуването беше ужасно — три напрегнати дни мълчание в колата на отиване и връщане и много изкуствено веселие помежду им, предназначено да радва леля ми и чичо ми, но не се получаваше. Виждах ги как се споглеждаха от време на време, сякаш си казваха: "Господи, разкарай тези хора оттук."

Те знаеха. Всички знаеха. Родителите ми вече не можеха да скрият нищо и от слепец.

След като се прибрахме обаче, отново започнах да се чудя за Мег. Не знам защо изобщо не ми хрумна просто да забравя всичко — тя може би не искаше да й се напомня за смъртта на родителите й повече, отколкото на мен ми се говореше за нея. Но не ми хрумна. Смятах, че е редно да кажа нещо, а не знаех какво. Беше ми важно да не се покажа като идиот заради това. Беше ми важно изобщо да не се покажа като идиот пред Мег.

Чудех се и за Сюзън. За почти две седмици изобщо не я бях виждал. Това беше ново и различно за мен. Как може да живееш в съседство с някого и никога да не го видиш? Мислех за краката й и как Дони заяви, че белезите й били ужасни на вид. Може би се страхуваше да излиза. Разбирах я, ако бе така. Аз самият прекарвах много време вкъщи, избягвайки сестра й.

Все пак това не можеше да продължи вечно. Започваше първата седмица на юни, време за панаира на Киуанис[3].

Да пропуснеш панаира беше като да пропуснеш лятото.

Точно срещу нас, на не повече от половин пресечка, се намираше старо основно училище с шест класни стаи, където всички учехме като малки, от първи до пети клас. Всяка година организираха панаира на училищната площадка. Откакто станахме достатъчно големи, за да ни бъде позволено да пресичаме улицата сами, ходехме и наблюдавахме как го подготвят.

През тази една седмица, живеещи толкова близо, ние бяхме най-щастливите деца в града.

Само концесиите бяха управлявани от Киуанис — сергиите с храна, павилионите с игри, колелата на късмета. Всички атракции се строяха от професионална фирма и ги обслужваха панаирджии. Те ни се струваха ужасно екзотични. Грубовати мъже и жени, които работеха с цигара в уста, присвивайки очи срещу дима, виещ се към лицата им, с татуировки, мазоли и белези. Миришеха на грес и засъхнала пот. Псуваха и пиеха бира, докато се трудеха. И също като нас нямаха нищо против храченето в прахоляка.

Обичахме и панаира, и тези хора. Неизбежно беше. Те се залавяха с мястото ни за игра и само за един летен следобед го превръщаха от две полета за бейзбол, асфалтирана площадка и игрище за футбол в чисто нов град от платнища и въртяща се стомана. Правеха го толкова бързо, че бе трудно да повярваш на очите си. Беше като магия и всички магьосници имаха усмивки със златни зъби и надпис "Аз обичам Велма" на бицепса. Неустоимо.

Все още бе доста рано и когато отидох там, не бяха свършили с разтоварването на камионите.

Това беше времето, в което нямаше как да говориш с тях. Бяха прекалено заети. По-късно, докато сглобяваха или тестваха машинариите, можеше да им подаваш инструменти, може би дори да получиш глътка бира за помощта. Все пак си изкарваха насъщния от местните деца. Искаха да се върнеш същата вечер с приятелите и семейството си, затова обичайно бяха приятелски настроени. Но докато работеха, трябваше само да наблюдаваш и да не им стоиш на пътя.

Шерил и Дениз вече бяха там, подпрени на оградата на бейзболното игрище, близо до хоума, и гледаха през дупките.

Застанах при тях.

Обстановката изглеждаше напрегната. Можеше да се види защо. Беше едва сутрин, но небето бе тъмно и заплашително. Веднъж, преди няколко години, по време на панаира бе валяло всяка вечер освен в четвъртък. Всички бяха съкрушени, когато това се случи. Сега панаирджиите бяха мрачни и работеха мълчаливо.

Шерил и Дениз живееха една срещу друга, нагоре по улицата. Бяха приятелки, но според мен само заради това, което Зелда Гилрой от Шоуто на Доби Гилис наричаше близост по обстоятелства. Нямаха много общо помежду си. Шерил беше слаба, кльощава брюнетка, която вероятно щеше да бъде хубава след няколко години, но сега бе само ръце и крака, по-висока от мен и две години по-малка. Имаше двама братя — Кени и Малкълм. Малкълм беше просто дечко, който понякога си играеше с Джафльо. Кени бе почти на моята възраст, само че беше в долния клас в училище.

И трите деца бяха много тихи и възпитани. Родителите им, семейство Робъртсън, не търпяха простотии, но и се съмнявам, че по природа изобщо бяха склонни към такива неща.

Дениз беше сестра на Еди. Изцяло друг тип.

Бе раздразнителна, нервна, почти толкова безразсъдна като брат си, с ясно изразено влечение към подигравките. Сякаш целият свят беше една лоша шега и тя бе единствената, която знаеше смешната част.

— Дейвид — оповести тя.

И ето я подигравката, само от произнасянето на името ми. Не ми хареса, но го преглътнах. Това беше начинът да се справиш с Дениз. С времето ставаше по-нормална, като не й обръщаш внимание.

— Здрасти, Шерил. Дениз. Как е?

— Мисля, че онова там е Вихъра. Миналата година на негово място беше Октопода — отговори Дениз.

— Пак може да е Октопода — намеси се Шерил.

— Да, бе. Виждаш ли онези платформи? — тя посочи към широките метални листове. — Вихъра има платформи. Изчакай да извадят количките. Ще видиш.

Беше права. Когато извадиха количките, оказа се точно тази атракция. Също като баща й и брат й Еди, Дениз я биваше в механичните работи, бе добра с инструменти.

— Притесняват се да не завали — допълни.

— Те се притесняват — включи се Шерил. — Аз се притеснявам!

Тя въздъхна отчаяно. Беше много пресилено. Усмихнах се. Винаги имаше нещо приятно сериозно, що се отнасяше до Шерил. Човек просто си знаеше, че любимата й книга е "Алиса в страната на чудесата". Истината беше, че я харесвах.

— Няма да завали — отсече Дениз.

— Ти откъде знаеш?

— Просто няма — прозвуча, сякаш тя нямаше да разреши. — Виждате ли онова там? — посочи към един огромен сиво-бял камион, който караше на заден към центъра на футболното игрище. — Обзалагам се, че е виенското колело. Там го поставиха миналата година и по-миналата. Да отидем да видим?

— Естествено — съгласих се.

Промъкнахме се покрай Вихъра и някаква детска въртележка с лодки, които разтоварваха на асфалта, минахме покрай оградата, разделяща площадката от потока, пресякохме редица палатки, издигнати за хвърляне на рингове и на топки по бутилки и излязохме на игрището. Работниците тъкмо бяха отворили вратите на камиона. Нарисуваното върху тях ухилено клоунско лице бе прерязано през средата. Започнаха да изваждат трегерите.

Определено беше виенското колело.

— Баща ми твърди — заговори Дениз, — че миналата година в Атлантик Сити някой бил паднал. Изправил се бил. Вие някога изправяли ли сте се?

Шерил се намръщи.

— Разбира се, че не.

Дениз се обърна към мен.

— Обзалагам се, че и ти никога не си, нали?

Пренебрегнах тона. На нея вечно й се налагаше да полага огромни усилия, за да бъде такава досада през цялото време.

— Не — отвърнах. — Защо да го правя?

— Защото е забавно!

Тя се усмихваше широко и би трябвало да е хубава, когато се усмихва. Имаше хубави бели зъби и прекрасна, деликатна уста. Но нещо все се объркваше с усмивката на Дениз. Винаги имаше някаква маниакалност в нея. Сякаш в действителност изобщо не се забавляваше, въпреки това, което искаше ти да си мислиш.

Също така изчезваше твърде бързо. Беше изнервящо.

Така стана и сега и тя добави тихо, така че само аз да мога да я чуя:

— Мислех си за Играта преди.

Гледаше право в мен с широко отворени очи, сериозно, сякаш предстоеше да се случи още нещо, нещо важно. Чаках. Помислих, че може би се надява да отговоря. Не го направих. Вместо това извърнах поглед към камиона.

Играта, помислих си. Чудесно.

Не обичах да мисля за Играта. Но докато Дениз и някои от другите бяха наоколо, май нямах избор.

Започна се в началото на миналото лято. Една група деца — аз, Дони, Уили, Джафльо, Еди, Тони и Лу Морино, а накрая, след време, и Дениз — се срещахме при ябълковата градина, за да играем на нещо, което наричахме Командос. Играехме толкова често, че скоро се превърна просто в "Играта".

Нямам идея кой я измисли. Може би Еди или братята Морино. Сякаш просто ни се случи един ден и оттогава насам си беше там.

В Играта един беше "то". Той бе Командоса. Неговата "безопасна" територия беше градината. Останалите бяхме взвод войници, които бивакуваха на няколко метра нагоре върху хълма, близо до потока, където някога, като малки, си играехме на Краля на планината.

Бяхме странни войници, предвид факта, че нямахме оръжия. Бяхме ги изгубили, предполагам, по време на някоя битка. Затова пък Командоса разполагаше с оръжия — ябълки от градината, толкова, колкото можеше да носи със себе си.

На теория той също така разполагаше с предимството на изненадата. След като се подготвеше, се промъкваше през градината и храсталаците и нападаше лагера ни. С малко късмет можеше да уцели поне един от нас, преди да бъде забелязан. Ябълките бяха бомби. Ако те уцели ябълка — умираш, вън си от играта. Така че целта беше да уцелиш колкото се може повече хора с ябълки, преди да те хванат.

Винаги те хващаха.

Това беше идеята.

Командоса никога не печелеше.

Хващаха те, защото, първо, всички останали седяха на един задоволителен по размери хълм, гледаха и те очакваха, и освен ако тревата беше особено висока и ти — голям късметлия, нямаше как да не те видят. Толкова за елемента на изненадата. Второ, бройката беше седем срещу един и ти разполагаше само с една "безопасна" база в ябълковата градина, на метри далечина. Така че накрая се оказваше в ситуация, в която замеряш здраво през рамо, докато тичаш като луд към базата, а група хлапета те следваха по петите като глутница кучета. И може би щеше да уцелиш един, двама или трима, но накрая те щяха да хванат теб.

И както казах, това беше идеята.

Защото заловеният Командос беше връзван за дърво в горичката, с ръце зад гърба и крака, долепени един до друг.

Устата му се запушваше. Слагаше се превръзка на очите му.

И оцелелите можеха да му правят каквото си искат, докато другите — дори "умрелите" — гледаха.

Понякога всички бяхме внимателни, а понякога — не.

Нападението отнемаше някъде към половин час.

Пленничеството можеше да трае цял ден.

Най-малкото беше плашещо.

На Еди, разбира се, винаги му се разминаваше. През половината време се страхуваш да го заловиш. Можеше да се обърне, нарушавайки правилата, и Играта да се превърне в кървава схватка "всичко е позволено". Или ако го хванеш, винаги стоеше въпросът как да го освободиш. Ако си му направил каквото и да е, което не му е харесало, да го пуснеш беше като да разбуташ кошер с пчели.

И все пак точно Еди доведе сестра си.

А след като Дениз се присъедини, характерът на Играта напълно се промени.

Първоначално не. В началото беше както винаги. Всички получаваха ред, ти, аз, само дето някъде там имаше и едно момиче.

Но след това започнахме да се преструваме, че трябва да сме мили с нея. Вместо да се редуваме, я оставяхме да реши какво иска да бъде. Войник или Командос. Защото бе нова в Играта, защото бе момиче.

И Дениз започна да се преструва на обсебена от идеята да докопа всички ни, преди ние да я докопаме. Сякаш за нея беше предизвикателство. Всеки ден накрая щеше да бъде денят, в който тя щеше да спечели на Командос.

Ние знаехме, че това е невъзможно. Дениз хич не я биваше.

Тя никога не спечели на Командос.

Беше на дванайсет години. С къдрава червеникавокестенява коса и изпъстрена със светли лунички кожа.

Имаше наченки на гърди и ясно очертани бледи зърна.

Мислех за всичко това сега, без да откъсвам поглед от камиона, работниците и трегерите.

Но Дениз не преставаше.

— Лято е — продължи тя. — Защо не играем?

Дяволски добре знаеше защо не играем, но също така беше отчасти права — всъщност точно застудяването на времето прекрати Играта. Е, и чувството за вина, разбира се.

— Вече сме малко големи за това — излъгах аз.

Дениз сви рамене.

— Аха. Може би. А може би, вие, момчета, сте пъзльовци.

— Може и така да е. Обаче имам идея. Защо не питаш брат ти дали той е пъзльо?

Тя се изсмя.

— Да. Естествено. Веднага.

Небето ставаше все по-тъмно.

— Ще завали — намеси се Шерил.

Мъжете определено смятаха така. Заедно с трегерите бяха извадили и платна брезент, разстилаха ги върху тревата за всеки случай. Работеха бързо в опит да сглобят голямото колело преди пороя. Разпознах един от тях от миналото лято — жилав рус южняк на име Били Боб или Джими Боб нещо си, който бе дал на Еди цигара, когато поиска. Това само по себе си го направи запомнящ се. Сега съединяваше части от колелото с един голям чук и се смееше на нещо, което каза дебелият мъж зад него. Смехът му беше висок и остър, почти женски.

Чуваха се ударите на чука и ръмженето на предавките на камиона зад нас, както и работата на генератори и скърцането на машинарии — след което изведнъж прозвуча насечено трополене и дъждът тежко забарабани по утъпканата, суха земя на полето.

— Започва!

Извадих си тениската от панталона и я дръпнах над главата си. Дениз и Шерил вече бягаха към дърветата.

Моята къща бе по-близо от техните. Дъждът всъщност не ми пречеше. Но беше добро извинение да се разкарам от там за известно време. От Дениз.

Просто не можех да повярвам, че иска да говорим за Играта.

Личеше си, че пороят няма да трае дълго. Изливаше се твърде силно и твърде бързо. Може би докато се извалеше, някои от другите деца щяха да са дошли. И щях да й се изплъзна.

Изтичах покрай тях, сгушени под дърветата.

— Отивам си вкъщи! — подвикнах.

Косата на Дениз бе полепнала по челото и бузите й. Отново се усмихваше. Тениската й беше напълно прогизнала.

Видях как Шерил се протяга към мен. Как се поклаща тази дълга, кльощава, мокра ръка.

— Може ли да дойдем? — извика.

Престорих се, че не съм я чул. Дъждът биеше доста шумно по листата. Предполагах, че номерът ще мине. Продължих да тичам.

Дениз и Еди, помислих си. Божичко. Каква двойка само.

Ако някой някога ме забъркаше в неприятности, то това щяха да са те. Единият, другият или и двамата заедно. Не се съмнявах.

Рут беше на площадката и вадеше писмата от пощенската си кутия, когато притичах покрай къщата й. Обърна се, усмихна се и ми помаха, докато водата се стичаше от стрехите.

Така и не разбрах какво лошо се беше случило между Рут и майка ми, но нещо бе станало, когато съм бил на осем или девет.

Преди това, много преди да дойдат Мег и Сюзън, оставах да спя при Дони, Уили и Джафльо. Имаха две двуетажни легла в стаята си. Уили обичаше вечер да скача върху леглото, така че вече беше унищожил няколко през годините. Той винаги се мяташе върху нещо. Рут разправяше, че като бил на две или три, напълно разрушил бебешката си кошара. Всички кухненски столове бяха разклатени от начина, по който се пльосваше върху тях. Но сегашните легла в стаята им бяха здрави. Бяха оцелели.

От момента, в който нещото се бе случило между Рут и майка ми, рядко ми се разрешаваше да ходя у тях.

Но си спомням онези нощи отпреди, когато бяхме деца. Тогава се смеехме в тъмното, шепнехме си час или два, плюехме през ръба на леглото по онези, които бяха отдолу, след което Рут идваше, развикваше се и заспивахме.

Нощите, които обичах най-много, бяха онези по време на панаира. От отворените прозорци на спалнята, които гледаха към училището, можехме да чуем музика от калиопа, викове, бръмчене и скърцане от машините.

Небето беше оранжевочервено, сякаш бушуваше горски пожар, тук-таме изпъстрено от по-ярко червени и сини цветове, докато Октопода се въртеше точно на границата на видимостта, зад дърветата.

Знаехме какво има там — тъкмо се бяхме върнали от него все пак, ръцете ни все още бяха лепкави от захарния памук. Но беше някак си мистериозно да лежим и да слушаме, много след часа, в който трябваше да сме заспали, замлъкнали като никога, да завиждаме на възрастни и тийнейджъри, да си представяме тръпките и ужасите на големите атракции, които предизвикваха всички тези писъци и за които ние все още бяхме твърде малки. Докато звуците и светлините бавно избледняваха и бяха заменени от смеха на непознати, които се връщаха към колите си, паркирани навсякъде по нашата улица.

Кълнях се, че когато стана достатъчно голям, ще си тръгвам последен.

А сега стоях сам до будката за храни и напитки, ядях третия си хотдог за вечерта и се чудех какво, по дяволите, да правя със себе си.

Бях се возил на всички атракции, на които исках. Бях загубил пари на всяка игра и колело на късмета, с които това място разполагаше, и можех да се похваля само с едно керамично пуделче за майка ми в джоба си като резултат от всичко това.

Бях си изял карамелизираната ябълка, ледената близалка и парчето пица.

Бях си играл с Кени и Малкълм, докато на Малкълм не му стана лошо на Гмуркачницата. След това бях с Тони и Лу Морино и с Линда и Бети Мартин, докато не тръгнаха да се прибират. Изкарахме си чудесно, но сега бях останал само аз. Беше десет часа.

И оставаха още два часа.

Бях видял Джафльо по-рано. Но Дони и Уили младши не се бяха мернали, нито пък Рут, Мег или Сюзън. Това бе странно, тъй като Рут обичайно много си падаше по панаира. Замислих се дали да не отида до тях и да видя какво става, но това би значело да призная, че ми е скучно, а аз все още не бях готов да го направя.

Реших да изчакам малко.

Десет минути по-късно пристигна Мег.

Опитвах си късмета на номер седем, червено и обмислях идеята за втора карамелизирана ябълка, когато я видях бавно да върви през тълпата, сама, облечена в дънки и светлозелена блузка — и изведнъж вече не се чувствах толкова срамежлив. Това ме изуми. Може би тогава вече съм бил готов за всичко. Изчаках, докато отново изгубих на червено, и тръгнах към нея.

Почувствах се сякаш прекъсвах нещо.

Тя гледаше към виенското колело, запленена, и отмяташе назад дълъг кичур червена коса. Видях как нещо проблесна на ръката й, докато я отпускаше надолу.

Беше доста бързо колело. Най-отгоре момичетата пищяха.

— Здрасти, Мег — започнах.

Тя ме погледна, усмихна се и отговори:

— Здравей, Дейвид.

След това отново се обърна към колелото.

Веднага се виждаше, че никога не се бе возила на такова нещо. Само от начина, по който го гледаше. Що за живот беше това, зачудих се аз.

— Готино, нали? По-бързо е от повечето.

Мег пак ме погледна, развълнувана.

— Така ли?

— Да. По-бързо е от онова в парка "Плейленд" със сигурност. И от онова в "Острова на Бъртрам".

— Красиво е.

В себе си бях съгласен с нея. Колелото се плъзгаше по нежен и приятен начин, който винаги ми бе харесвал, имаше изчистен вид и ясна цел, каквито по-плашещите атракции просто нямаха. Тогава не можех да го изразя, но винаги бях смятал, че колелото бе изящно, романтично.

— Искаш ли да опиташ?

Долових ентусиазма в гласа си и ми се прииска да бях мъртъв. Какво правех? Това момиче беше по-голямо от мен. Може би с цели три години. Бях полудял.

Пробвах да бия отбой.

Може би я бях смутил.

— Ще се кача с теб, ако искаш. Ако те е страх. Не ми пречи.

Тя се засмя. Усетих как върхът на ножа се отдръпва от гърлото ми.

— Хайде — каза.

Взе ръката ми и ме поведе натам.

Някак успях да купя билети за двама ни, влязохме в кабинката и седнахме. Всичко, което помня, беше усещането от ръката й, топла и суха в студения нощен въздух, пръстите й — слаби и силни. Както и яркочервените ми бузи, които ме подсещаха, че съм на дванайсет и седя на колелото с някой, който вече много напомня голяма жена.

И тогава изникна старият проблем какво да кажа, докато се качваха останалите хора и ние се издигахме към върха. Разреших го, като си замълчах. Мег явно нямаше нищо против. Изобщо не изглеждаше да й е неудобно. Бе просто спокойна и доволна да бъде тук горе, да наблюдава хората долу и целия разпрострял се около нея панаир, изпъстрен със светлини, като от време на време насочваше поглед над дърветата към къщите ни. Тананикаше си мелодия, която не знаех, и леко полюляваше кабинката с усмивка на лицето.

Тогава колелото се завъртя, тя се засмя и аз си помислих, че това е най-щастливият и прекрасен звук, който някога съм чувал. Почувствах се горд от себе си, че я поканих, направих я щастлива и я накарах да се засмее по този начин.

Както казах, колелото беше бързо, а горе на върха цареше почти пълна тишина, целият шум на панаира оставаше долу, сякаш нещо го задържаше там. И когато се гмурнеш и след това изскочиш отново, шумът бързо заглъхва и докато стигнеш върха, се чувстваш почти в безтегловност на хладния ветрец, така че ти се приисква да сграбчиш лоста пред себе си от страх да не отлетиш нанякъде.

Погледнах надолу към ръцете й върху металната дръжка и тогава видях пръстена. На лунната светлина изглеждаше тънък и блед. Проблясваше.

Престорих се, че се наслаждавам на гледката, докато всъщност ме радваха усмивката, вълнението в очите й и вятърът, който караше блузката да потрепва върху гърдите й.

Когато колелото вече бе набрало скорост и се въртеше по-бързо, а въздухът се плъзгаше покрай нас елегантно, грациозно и вълнуващо, я погледнах — прекрасното й открито лице преминаваше първо през рамка от звезди, след това покрай тъмното училище и светлокафявите палатки на панаира. Косата й се издигаше и после отново падаше край страните й, докато се спускахме и издигахме. Внезапно почувствах тези първи две или три години, през които тя бе живяла, а аз не, като ужасна ирония, като проклятие и за момент си помислих, че не е честно. Мога да я повозя тук, но това е всичко и просто не е честно.

Чувството отмина. Докато въртенето спря и ни остави да чакаме близо до върха, всичко, което беше останало, бе удоволствието колко щастлива изглеждаше. Колко жива.

Сега можех да говоря.

— Харесали ти?

— Божичко, беше прекрасно! Продължаваш да ми показваш нови неща, Дейвид.

— Не мога да повярвам, че не си се возила досега.

— Родителите ми… Знам, че винаги са искали да ни заведат някъде. Увеселителният парк "Палисейдс" или подобен на него. Просто никога не стигнахме дотам, предполагам.

— Чух за… всичко. Съжалявам.

Ето. Казах го.

Мег кимна.

— Най-лошото е колко ти липсват, разбираш ли? И да знаеш, че няма да се върнат. Просто да го знаеш. Понякога забравяш и е все едно са на ваканция или нещо подобно и си мислиш — божичко, иска ми се да се обадят. Липсват ти. Забравяш, че наистина ги няма. Забравяш, че последните шест месеца изобщо са се случили. Не е ли странно? Не е ли откачено? Тогава се усещаш… и отново е истина. Често ги сънувам. И те винаги са все още живи в сънищата. Щастливи сме.

Очите й се насълзиха. Усмихна се и поклати глава.

— Не ме карай да започвам — каза тя.

Сега се спускахме, оставаха само пет или шест кабинки пред нас. Видях следващата група чакащи да се качват. Погледнах към ръцете на Мег и отново забелязах пръстена. Тя ме видя.

— Брачната халка на майка ми — отвърна на погледа ми. — На Рут не й харесва особено да я нося, но мама би се зарадвала. Няма да я загубя. Никога.

— Хубава е. Красива е.

Мег се усмихна.

— По-хубава от белезите ми?

Изчервих се, но всичко беше наред, само ме занасяше.

— Много по-хубава.

Колелото помръдна още малко надолу. Оставаха само две кабинки. Времето се движеше като насън, но дори така се изнизваше твърде бързо. Не ми се искаше да свършва.

— Харесва ли ти? — попитах. — При семейство Чандлър?

Тя сви рамене.

— Нормално е. Не е като вкъщи. Не е както беше вкъщи. Рут понякога е… малко странна. Но смятам, че ни мисли доброто — Мег направи кратка пауза, след което довърши: — Джафльо е малко особен.

— Напълно съм съгласен.

Засмяхме се. Въпреки че коментарът за Рут малко ме смути. Спомних си сдържаността в гласа й, студенината в онзи първи ден до потока.

— Ще видим — сви рамене тя. — Предполагам, че отнема време да свикнеш, нали?

Вече бяхме стигнали до платформата за слизане. Един от служителите повдигна лоста и подпря кабинката с крак, за да я спре напълно. Едва го забелязах. Слязохме.

— Едно нещо не ми харесва — добави Мег.

Каза го почти шепнешком, сякаш очакваше някой да я чуе и да я докладва на някой друг и сякаш бяхме близки приятели, равни, съзаклятници. Това много ми допадна. Наведох се по-близо.

— Какво? — попитах.

— Онова мазе — отвърна тя. — Изобщо не ми харесва. Онова убежище.

Знаех какво имаше предвид.

По онова време Уили Чандлър старши трябва да е бил много сръчен.

Сръчен и малко параноичен.

Затова предполагам, че когато Хрушчов е казал на ООН: "Ще ви погребем!" Уили старши е изръсил нещо като как пък не, мамка ви, и си е построил бомбоубежище в мазето.

Представляваше стая в стаята, два и половина на три метра широка и метър и осемдесет висока, изградена точно според държавните изисквания. Слизаше се по стълбите от кухнята им, минаваше се покрай кутиите с боя, натрупани под стълбите и мивката, след това покрай миялната и сушилнята, завиваше се зад ъгъла, минаваше се през тежка метална врата с резе — първоначално е водела към склада за месо — и се влизаше в бетонно помещение поне с десет градуса по-студено, тъмно и миришещо на мухъл.

Нямаше контакти, нито осветление.

Уили беше забил трегери към гредите на кухненския под и ги бе укрепил с дебели дървени подпори. Беше натрупал чували с пясък пред единственото външно прозорче на помещението и бе покрил вътрешната му страна с дебела телена мрежа. Беше осигурил нужните неща: пожарогасител, радио на батерии, брадва, лост, фенер на батерии, аптечка и бутилки вода. На ниска, тежка, ръчно изработена масичка от твърда дървесина бяха подредени кашони с консервирана храна, редом до малка, преносима готварска печка, будилник и въздушна помпа за надуване на дюшеците, навити в ъгъла.

Всичко това бе построено и купено със заплатата на млекар.

Той дори имаше кирка и лопата вътре, за да се изрови след взрива.

Единственото, което Уили бе пропуснал, а правителството препоръчваше, беше химическа тоалетна.

Бяха скъпи. А и той си бе тръгнал, преди да опре до нея.

Сега мястото изглеждаше овехтяло — провизиите бяха овършани заради готвенето на Рут, пожарогасителят беше паднал от стойката си на стената, батериите в радиото и фенера бяха изтощени и всички предмети бяха мръсни след цели три години на мрачно пренебрежение. Убежището напомняше на Рут за Уили. Нямаше намерение да го чисти.

Понякога играехме там, но не много често.

Мястото беше плашещо.

Изглеждаше сякаш бе построил килия вътре — вместо убежище, в което да скрие нещо, ужасна черна дупка, от която нищо да не може да избяга.

По някакъв начин централното му разположение изпълваше цялото мазе. Както си седиш долу, пиеш кока-кола и си приказваш с Рут, докато тя пере, поглеждаш през рамо и виждаш това зло, бункероподобно нещо, тази дебела бетонна стена, която непрекъснато се поти, тече и е напукана на места. Като че ли самата стена е стара, болна и умираща.

Ходехме там от време на време и се плашехме.

Само за това го биваше. Да се плашим. И за почти нищо друго.

Използвахме го пестеливо.

— Това, което му липсва на тоя проклет панаир, е малко хубаво старомодно хучи-кучи[4]!

Беше вторник вечерта, втората нощ на панаира и Рут гледаше как Шайен Боди[5] за пореден път ставаше шериф и бъзливият кмет на града му забождаше значката на каубойската риза с ресни. Шайен изглеждаше горд и решителен.

Рут държеше бира в едната ръка и цигара в другата, седнала отпуснато с уморен вид в големия мек фотьойл пред камината и протегнала дългите си боси крака върху меката табуретка.

Джафльо погледна към нея от мястото си на пода.

— Какво е "хучи-кучи"?

— Хучи-кучи. Хучи-ку. Танцуващи момичета, Ралфи. Както и представленията на изродите. Когато бях на твоите години, имахме и двете. Веднъж видях мъж с три ръце.

Уили младши я погледна.

— Нее — проточи.

Но се виждаше, че го бе заинтригувала.

— Не противоречи на майка си. Вярно е. Видях човек с три ръце — едната представляваше съвсем мъничко нещо, което излизаше оттук — тя повдигна ръка и посочи подмишницата си, добре обръсната и гладка над роклята. — Другите две бяха нормални, точно като твоите. И двуглава крава видях, на същото представление. Естествено, тя беше мъртва.

Седяхме около телевизора в неправилен кръг, Джафльо на килима до Рут, аз, Уили и Дони — на канапето, а Еди клечеше точно пред телевизора, така че Джафльо трябваше да занича, за да види нещо.

В такива моменти можеше да не се опасяваш от Еди. В тяхната къща нямаше телевизор. Беше като залепен за него. И ако някой бе способен да го контролира, то това бе Рут.

— Какво още? — попита Младши. — Какви други неща си виждала?

Той прокара ръка през русата си коса, подстригана на "канадска ливада". Винаги правеше така. Предполагам, че му харесваше усещането, макар аз лично да не разбирах как може да му допада мазната гелосана част отпред.

— Най-вече разни работи в шишета. Мъртвородени. Знаете ли какво е това? Във формалдехид. Малки сбръчкани същества — кози, котки. Всякакви неща. Ама беше много отдавна. Не помня. Помня обаче един мъж, който трябва да тежеше около двеста и петдесет килограма. Бяха необходими трима други, за да го преместят. Най-дебелото проклето чудо, което някога съм виждала или изобщо бих искала да видя.

Засмяхме се, представяйки си тримата души, които е трябвало да му помагат да се изправи.

Всички знаехме, че Рут внимаваше да не напълнява.

— Панаирът беше голяма работа, когато бях малка, казвам ви — въздъхна тя.

Лицето й видимо се отпусна и придоби замечтан вид, както понякога, когато се връщаше назад във времето — много назад. Не към Уили, а чак към детството си. Винаги ми бе харесвало да я наблюдавам в такива моменти. Мисля, че с всички ни беше така. Линиите и бръчките се изглаждаха и за нечия майка тя бе почти красива.

— Готова ли си? — попита Джафльо.

Тази вечер за него беше голямо събитие — да може да отиде на панаира толкова късно. Нямаше търпение да тръгнат.

— Още не. Довършете си колите. Нека си допия бирата.

После си дръпна силно от цигарата, като задържа дима и накрая го изпусна целия наведнъж.

Единственият друг човек, когото познавах и който пушеше така страстно като нея, беше бащата на Еди. Рут наклони бирата и отпи.

— Искам да науча за това хучи-кучи — заяви Уили.

Той се наклони напред, седнал до мен на канапето, раменете му бяха извити навътре и заоблени.

С възрастта и височината прегърбването му ставаше все по-изразено. Рут твърдеше, че ако продължава да расте и да се прегърбва с тази скорост, щеше да стане гърбушко. Висок метър и осемдесет.

— Да — добави Джафльо. — Какво е това? Не разбирам.

Рут се засмя.

— Танцуващи момичета, нали ви казах. Нищо ли не знаете? Някои от тях бяха и полуголи.

Тя дръпна избелялата басмена рокля до средата на бедрата си, задържа я там за момент, развя я срещу нас и отново я пусна надолу.

— Поли дотук. И миниатюрни бюстиета. Нищо повече. Може би рубин на пъпа или нещо подобно. С малки тъмночервени кръгчета, нарисувани тук и тук — Рут посочи към зърната си и бавно описа кръгове около тях с пръсти; после ни погледна. — Как ви се струва това?

Усетих, че се изчервявам.

Джафльо се засмя.

Уили и Дони я наблюдаваха съсредоточено.

Еди си следеше Шайен Боди.

Тя се засмя.

— Е, предполагам, че нищо подобно няма да бъде подкрепено от добрите, стари Киуанис, нали? Не и от тези момчета. О, би им се искало. Би им се искало! Но всички имат съпруги. Проклети лицемери.

Рут винаги недоволстваше от Киуанис или Ротари, или нещо друго.

Тя не обичаше да бъде част от тълпата.

Бяхме й свикнали.

Допи си бирата и загаси цигарата.

Изправи се.

— Довършвайте пиенето, момчета — каза. — Да тръгваме. Да се махаме оттук. Мег? Мег Локлин!

Рут отиде в кухнята и метна празното кенче от бирата в кофата за боклук.

В другия край на коридора вратата на стаята й се отвори и Мег излезе. В началото ми се видя малко предпазлива — предположих, че е заради виковете на Рут. После очите й се спряха върху мен и тя се усмихна.

Значи така го бяха решили, помислих си. Мег и Сюзън живееха в старата стая на Рут. Логично, понеже тя беше по-малката от двете. Но също така означаваше, че Рут или спеше на разтегателния диван, или заедно с Дони, Джафльо и Уили младши. Чудех се какво биха казали родителите ми за това.

— Излизаме с момчетата за сладолед на панаира, Меги. Грижи се за сестра си и не пипай в хладилника. Не искам да напълнееш тук.

— Да, госпожо.

Рут се обърна към мен.

— Дейвид, знаеш ли какво трябва да направиш? Трябва да отидеш и да се запознаеш със Сюзън. Никога не сте се срещали и така не е учтиво.

— Добре. Разбира се.

Мег ме поведе по коридора.

Вратата им беше отляво, срещу банята, а стаята на момчетата — право напред. Дочух тиха музика от радиото, която идваше иззад вратата. Томи Едуардс пееше "Всичко е в играта". Мег отвори вратата и влязохме вътре.

Когато си на дванайсет, малките деца са си малки деца и толкова. Дори не се предполага да ги забелязваш. Те са като буболечки, птички, катерички или нечия домашна котка — част от пейзажа, но какво от това. Освен, разбира се, ако не е някой като Джафльо, когото просто не можеш да не забележиш.

Обаче бих забелязал Сюзън.

Знаех, че момичето на леглото, което ме гледа иззад списанието "Скрийн сторис" е на девет години — Мег ми бе казала, — но изглеждаше много по-малко. Зарадвах се, че Сюзън беше под завивките и не виждах гипса на таза и краката й. Изглеждаше достатъчно крехка, дори и без да мисля за всички тези счупени кости. Но пък виждах китките й и дългите, тънки пръсти, които държаха списанието.

Това ли прави с теб катастрофата, чудех се.

С изключение на ярките зелени очи, бе все едно да гледаш пълната противоположност на Мег. Докато Мег беше цялата здраве, сила и жизненост, Сюзън бе сянка. Кожата й беше толкова бледа под светлината на лампата за четене, че изглеждаше прозрачна.

Дони бе казал, че тя продължавала всеки ден да взима хапчета за треска, антибиотици, и че не оздравявала добре, че ходенето все още било доста болезнено.

Сетих се за приказката на Ханс Кристиан Андерсен за малката русалка, чиито крака също болели. В книжката, която имах, тя дори на картинките изглеждаше като Сюзън. Същата копринена руса коса и нежни деликатни черти, същият тъжен вид на дългосрочна уязвимост. Като някой, изхвърлен на брега.

— Ти си Дейвид — отбеляза Сюзън.

Кимнах и я поздравих.

Зелените очи ме изучаваха. Бяха интелигентни. И топли. Сега тя изглеждаше едновременно по-малка и по-голяма от деветгодишна.

— Мег казва, че си мил — допълни.

Усмихнах се.

Сюзън продължи да ме гледа още малко, след което се усмихна в отговор и се върна към списанието. По радиото Алъц Фрийд пусна "Малка звезда" на Елегантс.

Мег стоеше и наблюдаваше от прага. Не знаех какво да кажа.

Излязох обратно в коридора. Другите чакаха.

Усетих погледа на Рут върху себе си. Погледнах към килима.

— А така — одобри тя. — Сега се познавате.