Съседката

ЕПИЛОГ

Бяхме непълнолетни — нарушители, а не престъпници.

Така че по закон бяхме невинни по подразбиране, не трябваше да бъдем държани съвсем отговорни за действията си, сякаш всички под осемнайсет бяха легално луди и неспособни да различават правилно от грешно. Имената ни никога не излязоха в пресата. Нямахме криминални досиета и не получихме публичност.

Стори ми се доста странно, обаче от друга страна, щом нямахме правата на възрастните, предполагам беше естествено да не носим и отговорностите им.

Естествено, освен ако не си Мег или Сюзън.

Дони, Уили, Джафльо, Еди, Дениз и аз бяхме изправени пред съд за непълнолетни нарушители, където ние със Сюзън свидетелствахме. Нямаше адвокат или прокурор, само почитаемият съдия Андрю Силвър и шепа психолози и социални работници, които сериозно обсъждаха какво да правят с всеки от нас. Дори в самото начало бе очевидно какво трябваше да се направи. Дони, Уили, Джафльо, Еди и Дениз бяха прибрани в центрове за задържане на непълнолетни — превъзпитателни училища. Еди и Дениз получиха само две години, тъй като не бяха участвали в самото убийство. Дони, Уили и Джафльо — докато навършат осемнайсет, най-строгата присъда, която можеше да се даде в онези дни. На осемнайсет те щяха да бъдат освободени, а досиетата им — унищожени.

Възрастният човек не носи отговорност за действията на детето.

Намериха приемен дом за Сюзън в друг град, покрай езерата, далеч от тук.

Заради онова, което бе казала за мен на изслушването, и тъй като в закона за непълнолетните няма — точно определено — нещо като съучастник, аз бях върнат под опеката на родителите си и ми бе зачислен психолог социален работник, една скучна жена, подобна на училищна учителка, на име Сали Бет Кантор, с която първо се виждах веднъж седмично, след което веднъж месечно точно година и която винаги изглеждаше заинтригувана от "напредъка" ми в "справянето с" това, което бях видял и извършил — и не бях извършил. И въпреки всичко обичайно изглеждаше почти заспала, сякаш бе минавала през това милиард пъти преди и й се искаше, противно на всякаква логика и доказателства, родителите ми да са много по-непрощаващи или пък аз да ги нападна с брадва или нещо подобно, само и само да й дам проблем или явление, в което да забие зъби. После годината свърши и тя престана да идва. Минаха цели три месеца, преди да започне да ми липсва.

Никога вече не видях никой от тях. Поне не лично.

Известно време си пишех със Сюзън. Костите й заздравяха. Харесваше приемните си родители. Бе успяла да създаде няколко приятелства. След което спря да пише. Не попитах защо. Не я винях.

Родителите ми се разведоха. Баща ми се изнесе от града. Виждах го рядко. Мисля, че се срамуваше от мен накрая. И него не виня.

Завърших училище в долните нива на класа си, което не изненада никого. Постъпих в колеж за шест години, прекъснат от две години в Канада, за да избегна повиквателната за военна служба и излязох с магистърска степен по бизнес. Този път завърших трети в курса си. Което бе голяма изненада за всички.

Намерих си работа на Уолстрийт, ожених се за жена, която срещнах във Виктория, разведох се, отново се ожених и пак се разведох година по-късно.

Баща ми почина от рак през 1982-ра. Майка ми получи инфаркт през 85-а и умря на кухненския под до мивката си, вкопчила се в стрък броколи. Дори накрая, сама и без да има за кого да готви, бе запазила навиците си за полезно хранене. Човек никога не знае кога Депресията пак ще се върне.

Прибрах се у дома с Елизабет, годеницата ми, за да продам къщата на майка ми и да уредя имуществото й. Двамата с Елизабет преровихме струпаните реликви от четирийсетгодишния й живот там. В един роман на Агата Кристи намерих неосребрени чекове. Открих писма, които бях писал в колежа, и рисунки с пастели, които бях рисувал в първи клас. Попаднах на покафенели от годините изрезки от вестници за баща ми, как отваря "Орлово гнездо" или получава тази или онази награда от Киуанис, Ротари или ВЧВ.

Намерих изрезки и за смъртта на Меган Локлин и Рут Чандлър.

Некролози от местния вестник.

Този на Мег беше кратък, почти болезнено кратък, сякаш животът, който бе живяла, едва се броеше.

ЛОКЛИН — Меган, 14, дъщеря на покойния Даниел Локлин и покойната Джоан Хейли Локлин. Сестра на Сюзън Локлин. Църковната служба ще се проведе в погребален дом "Фишър", Оукдейл Авеню 110, Дармдейл, Ню Джърси, събота, от 13:30 ч.

Този на Рут беше по-дълъг:

ЧАНДЛЪР — Рут, 37, съпруга на Уилям Джеймс Чандлър, дъщеря на покойния Андрю Пъркинс и покойната Барбара Браян Пъркинс. Тя оставя след себе си съпруга и синовете си Уилям младши, Доналд и Ралф. Църковната служба ще се проведе в погребален дом "Хопкинс", Вали Роуд 15, Фармдейл, Ню Джърси, събота, от 14:00 ч.

По-дълъг, но все така празен.

Погледнах изрезките и осъзнах, че службите им са били само през половин час в един и същи ден, в погребални домове само на около шест или седем пресечки един от друг. Не бях присъствал на нито една. Не можех да си представя кой бе отишъл.

Гледах през прозореца на всекидневната към къщата отсреща. Майка ми ми беше казала, че сега там живеела млада двойка. Бе ги нарекла мили хора. Без деца, но се надявали. Щели да павират вътрешния двор веднага щом съберели пари.

Следващата изрезка беше снимка. Снимка на млад, добре изглеждащ мъж с къса кестенява коса, широко отворени очи и глуповата усмивка.

Изглеждаше ми познат.

Разгърнах изрезката.

Беше брой на "Нюарк Стар Леджър" с дата пети януари 1978 г. Заглавието гласеше: "Мъж от Манаскан обвинен в убийство" и статията разказваше как мъжът на снимката е бил арестуван на 25-и декември заедно с неидентифицирано непълнолетно лице във връзка с убийството и изгарянето на две тийнейджърки: Патриша Хайсмит, 17, от Манаскан и Дебра Коен, също на 17, от Асбъри Парк.

И при двете момичета имало следи от сексуално насилие и въпреки че и двете били прободени с нож многократно, причината за смъртта им била изгаряния. Били полени с бензин и запалени в изоставена нива.

Мъжът на снимката беше Джафльо.

Майка ми изобщо не ми бе казала. Погледнах към снимката и си помислих, че има поне една добра причина за това — можеше да надникна във вестника и да видя снимката.

На двайсетгодишна възраст Джафльо толкова много бе заприличал на Рут, че чак беше плашещо.

Като всички останали изрезки, и тази беше пъхната в стара кутия от риза и прибрана на тавана. Ръбовете й бяха сухи, кафяви и ронливи. Но забелязах нещо по края. Вгледах се и разпознах почерка на майка ми. Беше писала с молив, който бе избледнял, но все още се четеше.

Точно под заглавието и отстрани на снимката тя беше отбелязала с тънка ирония: "Чудя се как ли са Дони и Уили?"

И сега, в несигурното и неспокойно навечерие на третия си брак с жена, която би била на същата възраст като Мег, ако беше жива, измъчван от кошмари, които неизменно съдържат предателство — предателство към някого, безгрижно оставяйки го на грубата милост на света, — и добавяйки към имената, които майка ми бе надраскала по края на изрезката, тези на Дениз, Еди Крокър и моето собствено — аз също се чудя.