Съседката

През онези нощи, в които спях при Чандлърови, след като се изморяхме и Джафльо заспиваше, си говорехме.

Основно аз и Дони. Уили почти никога не се обаждаше, а когато го направеше, изръсваше някоя глупост. Но Дони беше достатъчно умен и, както казах, най-близкото, което имах до най-добър приятел, така че ние си говорехме — за училище и момичета, за хлапетата от шоуто "Американ Бендстенд", за безкрайните загадки на секса, за какво всъщност означават рок песните, чути по радиото и така нататък до късно през нощта.

Говорехме за желания, надежди, понякога и за кошмари.

Винаги Дони започваше тези разговори и винаги аз ги завършвах. В някакъв момент, много след като сме се изтощили напълно, аз се навеждах от горното легло и казвах нещо от сорта на: "Разбираш ли ме?", а той спеше, оставил ме на милостта на мислите ми, будни и неудобни, понякога до зори. Отнемаше ми време да разровя достатъчно надълбоко, за да разбера какво точно чувствам, а щом разберях, не можех да се откъсна от него.

Все още съм така.

Сега няма диалог. Не говоря. Без значение кой е в леглото с мен, никога не го правя. Понякога мислите ми се отплесват в някой кошмар, но не го споделям. Вече съм се превърнал в това, което бях започнал да ставам още тогава — напълно самосъхраняващ се.

Започнало бе, предполагам, с майка ми, която дойде в стаята ми, когато бях на седем. Спях. Тя ме събуди с думите: "Напускам баща ти. Но не искам да се притесняваш. Ще те взема със себе си. Няма да те изоставя. Никога." И знам, че от седем до четиринайсет аз чаках, подготвях се, превръщах се в този отделен Аз, различен от тях.

Така, предполагам, започна всичко.

Но между седем и тринайсет се случи Рут, случиха се Мег и Сюзън. Без тях този разговор с майка ми можеше дори да ми е полезен. Можеше да ме спаси от шока и объркването, когато му дойдеше времето. Защото децата са устойчиви. Те се връщат към увереността и споделянето.

Аз не успях. Заради онова, което се случи после. Заради онова, което направих, и онова, което не направих.

Първата ми жена, Евелин, понякога се обажда, буди ме нощем.

— Децата добре ли са? — пита ме; гласът й е ужасен.

Нямахме общи деца с Евелин.

Тя бе влизала и излизала от институции безброй пъти, страдаше от пристъпи на остра депресия и тревога, но все пак тази нейна фиксация беше много странна.

Защото никога не съм й казвал. Нищо от това, никога.

Как би могла да знае?

Насън ли говоря? Да не би да съм й признал някоя нощ? Или тя просто усещаше нещо скрито в мен — за единствената истинска причина никога да нямаме деца. Защо никога не позволих.

Обажданията й са като нощни птици, които прелитат с пищене покрай главата ми. Продължавам да ги очаквам да се завърнат. Изненадан съм, когато го сторят.

Плашещо е.

Децата добре ли са?

Отдавна съм се научил да не я предизвиквам. "Да, Евелин — казвам й. — Разбира се. Добре са. Сега заспивай."

Но децата не са добре.

Никога няма да бъдат.

Почуках на задната остъклена врата.

Никой не отговори.

Отворих я и влязох вътре.

Веднага ги чух да се смеят. Смехът долиташе от една от спалните. Този на Мег беше висок и писклив, а на Джафльо — истеричен кикот. Тези на Уили младши и Дони бяха по-ниски, по-мъжествени.

Не се предполагаше да съм там — бях наказан. Работех по модел на В-52, коледен подарък от баща ми, и не успявах да сглобя едното колело като хората. Продължих с опитите около три или четири пъти, след което го съборих и го изритах към вратата на спалнята, където се разби на парченца. Майка ми влезе, последва голяма сцена и накрая бях наказан.

Сега майка ми пазаруваше. Поне за момента бях свободен.

Запътих се към спалните.

Бяха притиснали Мег в ъгъла на стаята, до прозореца.

Дони се обърна.

— Здрасти, Дейвид! Има гъдел! Мег има гъдел!

И тогава сякаш прозвуча предварително уговорен сигнал, защото всички се втурнаха към нея заедно, посягайки към ребрата й, докато тя се извиваше и се опитваше да ги отблъсне. Свали ръце надолу в опит да се предпази, смееше се, а дългата й червена конска опашка се размяташе.

— Дръжте я!

— Хванах я!

— Дръж я, Уили!

Погледнах на другата страна, където Сюзън седеше на леглото и също се смееше.

— Аууу!

Чух плесница. Вдигнах поглед.

Ръката на Мег покриваше гърдата й. Дланта на Джафльо се намираше върху лицето му, където червенината се разстилаше постепенно. Виждаше се, че всеки момент момчето ще заплаче. Уили и Дони стояха настрана.

— Какво, по дяволите!?

Дони бе ядосан. Той можеше да пердаши Джафльо, но не беше съгласен друг да го прави.

— Кучка такава! — ревна Уили.

Той замахна неловко с отворена длан към върха на главата й. Тя бързо се отмести. Уили не опита повече.

— Защо го направи?

— Видя какво направи той!

— Нищо не е направил.

— Ощипа ме.

— Голям праз.

Джафльо вече плачеше.

— Ще кажа! — изви глас.

— Давай — отвърна му Мег.

— Няма да ти хареса, ако кажа — озъби се момчето.

— Не ми пука какво ще правиш. Не ми пука какво ще прави никой от вас.

Тя избута Уили настрана, мина между тях и покрай мен и продължи надолу по коридора към всекидневната. Чух как се блъсна входната врата.

— Малка кучка — довърши Уили.

Обърна се към Сюзън:

— Сестра ти е шибана кучка.

Сюзън не отговори. Обаче Уили тръгна към нея и я видях как трепна.

— Видя ли това?

— Не гледах — отвърнах.

Джафльо подсмърчаше. Сополи се стичаха чак до брадичката му.

— Тя ме удари! — кресна, след което и той избяга покрай мен.

— Ще кажа на майка — отсече Уили.

— Да, и аз — добави Дони. — Това не може да й се размине.

— Само се забавлявахме, по дяволите.

Дони кимна.

— Тя здравата го прасна.

— Е, Джафльо я пипна по циците.

— Голям праз. Не беше нарочно.

— Така можеш да се обзаведеш с насинено око.

— Той и сега може да се обзаведе с такова.

— Кучка.

Стаята беше изпълнена с нервна енергия. Уили и Дони крачеха наоколо като запрени бикове. Сюзън се плъзна от леглото. Шините й издадоха силно металическо тракане.

— Ти къде отиваш? — попита я Дони.

— Искам да видя Мег — отвърна момичето тихо.

— Майната й на Мег. Ще седиш тука. Видя какво направи тя, нали?

Сюзън кимна.

— Добре. Знаеш, че ще бъде наказана, нали?

Той звучеше много разумно, като по-голям брат, който съвсем търпеливо обяснява нещо на не особено умната си сестра. Тя отново кимна.

— Е, искаш ли тогава да вземеш нейната страна и също да бъдеш наказана? И вече да нямаш никакви привилегии?

— Не.

— Тогава стой тука, ясно ли е?

— Добре.

— В тази стая.

— Добре.

— Да намерим майка — обърна се той към Уили.

Последвах ги навън от стаята, през трапезарията и през задната врата.

Рут се намираше зад гаража и плевеше лехата си с домати. Роклята, която носеше, беше стара, избледняла и доста голяма за нея, пристегната здраво в средата. Деколтето й зееше широко.

Тя никога не носеше сутиен. Стоях над нея и можех да видя гърдите й почти до зърната. Бяха малки и бледи и потрепваха, докато Рут работеше. Постоянно извръщах поглед, разтревожен, че тя ще забележи, но очите ми бяха като стрелка на компас, а гърдите й бяха неустоимият север.

— Мег удари Джафльо — започна Уили.

— Така ли? — не изглеждаше разтревожена, — продължи да плеви.

— Зашлеви го — продължи Дони.

— Защо?

— Просто си играехме.

— Всички я гъделичкахме — добави Уили. — И тя изведнъж се дръпна и го прасна в лицето. Ей така.

Рут изскубна един плевел. Гърдите й се разтресоха. По тях имаше гъша кожа. Бях запленен. Тя ме погледна и очите ми се спряха на нейните точно навреме.

— И ти ли, Дейви?

— Моля?

— И ти ли гъделичкаше Мег?

— Не. Аз току-що дойдох.

Рут се усмихна.

— Не те обвинявам.

Подпря се на колене, след което се изправи и свали мръсните работни ръкавици.

— Къде е тя сега?

— Не знам — отвърна Дони. — Избяга навън.

— А Сюзън?

— В спалнята е.

— Тя видя ли всичко това?

— Да.

— Добре.

Рут прекоси моравата към къщата и ние я последвахме. На верандата избърса кльощавите си ръце в роклята над бедрата си. Дръпна шала, който задържаше късата й кестенява коса прибрана и я пусна да падне свободно.

Реших, че имам около двайсет минути, преди майка ми да се върне от магазина, така че влязох вътре. Последвахме Рут в спалнята. Сюзън седеше точно там, където я бяхме оставили и разглеждаше списание. Беше отворено на страници със снимки на Лиз и Еди Фишър от едната страна и Деби Рейнолдс от другата. Еди и Лиз изглеждаха щастливи, усмихнати. Деби имаше посърнал вид.

— Сюзън? Къде е Мег?

— Не зная, госпожо. Излезе.

Рут седна до нея на леглото. Потупа я по ръката.

— Казаха ми, че си видяла какво се е случило тук. Така ли е?

— Да, госпожо. Джафльо пипна Мег и тя го удари.

— Пипна я?

Сюзън кимна и постави ръка върху кльощавия си гръден кош, сякаш се кълнеше във вярност пред знамето.

— Тук — поясни малката.

Рут просто я гледаше за момент. След което продължи:

— И ти опита ли да я спреш?

— Да спра Мег?

— Да. Да не удари Ралфи.

Сюзън изглеждаше объркана.

— Не можех. Стана прекалено бързо, госпожо Чандлър. Джафльо я пипна и Мег веднага го плесна.

— Трябваше да опиташ, скъпа — тя отново я потупа по ръката. — Мег ти е сестра.

— Да, госпожо.

— Да удариш някого по лицето може да доведе до много неща. Можеш да не уцелиш и да му спукаш тъпанчето, да му извадиш окото. Това е опасно поведение.

— Да, госпожо Чандлър.

— Рут. Казах ти. Рут.

— Да, Рут.

— А знаеш ли какво означава мълчаливо да одобряваш действията на човек, който върши такива неща?

Сюзън поклати глава.

— Означава, че ти също си виновна, въпреки че не си направила нищо конкретно. Ти си нещо като съучастник. Разбираш ли ме?

— Не знам.

Рут въздъхна.

— Нека ти обясня. Ти обичаш сестра си, нали?

Сюзън кимна.

— И понеже я обичаш, би й простила подобно нещо, нали? Като да удари Ралфи?

— Тя не искаше да го нарани. Просто се ядоса.

— Разбира се. Така че ти би й простила, нали?

— Ъхъ.

Рут се усмихна.

— Ето точно тук ти е грешката, скъпа! Точно това те прави неин съучастник. Онова, което тя е направила, не е било правилно, било е лошо държание и това, че ти й прощаваш само защото я обичаш, също не е хубаво. Трябва да престанеш с това симпатизиране, Сузи. Няма значение, че Мег ти е сестра. Правилното си е правилно. Запомни го, ако искаш да се оправяш в живота. А сега се смъкни от тази страна на леглото, вдигни си роклята и си свали гащите.

Сюзън я гледаше. Замръзнала, с широко отворени очи.

Рут стана от леглото. Свали колана си.

— Хайде, скъпа — подкани я тя. — За твое собствено добро е. Трябва да те науча за съучастничеството. Виждаш ли, Мег не е тук за своя дял. Така че ти ще си го получиш и за двете. Твоят дял е задето не си казала на Мег да спре — сестра или не. Правилното си е правилно. Нейният дял е, задето изобщо е направила подобно нещо. Така че сега ела тук. Не ме карай да те влача.

Сюзън просто я зяпаше. Изглеждаше, сякаш не можеше да помръдне.

— Добре — реши Рут. — Неподчинението е отделен въпрос.

Пресегна се и здраво — макар и не точно по начин, който бихте нарекли груб — хвана Сюзън за ръката и я дръпна от леглото. Тя започна да плаче. Шините на краката й изтракаха. Рут я обърна с гръб към себе си и лице към леглото и я наведе; След което вдигна задната част на набраната й червена рокля и я затъкна в коланчето й.

Уили изсумтя и се засмя. Рут го стрелна с поглед.

Тя свали надолу белите памучни гащички на момичето, чак до шините около глезените му.

— Ще ти дадем пет за съучастничество, десет за Мег. И пет за неподчинение. Двайсет.

Сюзън вече наистина плачеше. Чувах я. Наблюдавах потока сълзи, който се стичаше по бузата й. Внезапно се почувствах засрамен и започнах да се измъквам назад към вратата. Импулс от Дони ме наведе на мисълта, че и той искаше да направи същото. Но Рут явно ни бе видяла.

— Стойте на място, момчета. Момичетата просто плачат. Нищо не можете да направите по въпроса. Но това е за нейно собствено добро, а вашето присъствие тук е част от урока, така че искам да останете.

Коланът беше от плат, не от кожа. Помислих си, че може би тогава няма да боли толкова много.

Рут го прегъна надве и го вдигна над главата си. Изсвистя, докато летеше надолу.

Пляс.

Сюзън се задъха и заплака съвсем истински, с глас.

Дупето й беше бледо като гърдите на Рут, покрито с метална шина надолу. А сега и трепереше. Видях едно червено петно високо на лявата му буза, близо до трапчинката.

Погледнах към Рут, която отново вдигаше колана. Устните й бяха здраво стиснати. Като изключим това, на лицето й липсваше изражение, беше съвсем съсредоточена.

Коланът падна отново и Сюзън зави.

Трети и четвърти път, в бърза последователност.

Задникът й вече беше изпъстрен с червени петна.

Пети път.

Момичето изглеждаше сякаш почти се дави в слуз и сълзи, дишаше на пресекулки.

Замахът на Рут ставаше все по-широк. Трябваше да се отдръпнем назад.

Броях. Шест. Седем. Осем, девет, десет.

Краката на Сюзън трепереха. Кокалчетата на ръцете й бяха побелели там, където се бе вкопчила в покривката на леглото.

Никога не бях чувал такъв плач.

Бягай, помислих си. Господи! Дяволски сигурно беше, че аз бих избягал.

Обаче тя, разбира се, не можеше. Щеше да е същото и ако бе окована с вериги.

И това ме накара да се сетя за Играта.

Ето я Рут, помислих си, която играеше Играта. Мътните да ме вземат. И въпреки че трепвах всеки път, когато коланът се спускаше, не можех да се спра. Идеята бе поразителна за мен. Възрастен. Възрастен, който играеше Играта. Не беше точно същото, но достатъчно се доближаваше.

И изведнъж вече не изглеждаше толкова забранено. Вината отстъпваше. Но вълнението оставаше. Усещах как ноктите ми се забиваха дълбоко в дланите ми.

Продължавах да броя. Единайсет. Дванайсет. Тринайсет.

Имаше малки капчици пот по горната устна и челото на Рут. Ударите й бяха механични. Четиринайсет. Петнайсет. Ръката й се вдигна. Под безформената рокля без колан видях как коремът й се опъна.

— Еха!

Джафльо се промъкна в стаята между мен и Дони.

Шестнайсет.

Гледаше червеното, изкривено лице на Сюзън.

— Еха — повтори отново.

И знаех, че мисли същото като мен — това, което всички си мислехме.

Наказанията бяха нещо лично. Поне в моя дом бе така. В дома на всички бе така, доколкото знаех.

Това не беше наказание. Това беше Играта.

Седемнайсет. Осемнайсет.

Сюзън падна на пода.

Рут се наведе над нея.

Момиченцето ридаеше, вече цялото му крехко тяло се тресеше, главата му бе заровена между ръцете, краката му бяха толкова прилепени до гърдите, колкото позволяваха шините.

Рут дишаше тежко. Вдигна гащичките на Сюзън.

Взе я на ръце и я плъзна обратно в леглото, положи я на една страна и приглади роклята по краката й.

— Добре — каза меко. — Това стига. Сега си почивай. Дължиш ми още два.

Всички останахме неподвижни за момент, заслушани в приглушените ридания.

Чух кола да спира до съседната къща.

— Дявол да го вземе! — изпъшках. — Майка ми!

Втурнах се през всекидневната, през вратата, покрай къщата и погледнах през плета. Майка ми бе спряла при гаража. Багажникът на колата беше отворен и тя се бе навела, за да вади торбите, отбелязани със знака на супермаркета.

Стрелнах се през алеята към предната ни врата и изтичах нагоре по стълбите до стаята си. Отворих едно списание.

Чух задната врата да се отваря.

— Дейвид! Ела долу и ми помогни с покупките!

Затвори се с трясък.

Излязох навън при колата. Майка ми бе намръщена. Подаваше ми торби една след друга.

— Беше претъпкано — започна тя. — Какво правеше?

— Нищо. Четях.

Като се обърнах, за да вляза вътре, видях Мег от другата страна на улицата. Стоеше пред дома на семейство Зорн, до дърветата, а срещу нея бе къщата на Рут. Беше се загледала към нея и дъвчеше стръкче трева. Изглеждаше замислена, сякаш се опитваше да реши нещо.

Не даваше вид да ме забелязва.

Чудех се какво ли знаеше.

Внесох торбите с покупки в кухнята.

По-късно отидох в гаража, за да взема градинския маркуч и ги видях в двора, само Мег и Сюзън, седнали във високата петниста трева зад брезата.

Мег решеше косата на Сюзън. Дълги, нежни помилвания с четката, точни и равни, но също така деликатни, сякаш косата можеше да бъде наранена, ако не ги направиш като хората. Другата й ръка милваше косата отдолу, докосваше я само с върховете на пръстите, повдигаше я и я оставяше нежно да падне надолу.

Сюзън се усмихваше. Не беше широка усмивка, но се виждаше удоволствието й и как Мег я успокояваше.

И за момент осъзнах колко свързани бяха двете, колко самотни и специални бяха в тази връзка. Почти им завидях.

Не ги обезпокоих.

Открих маркуча. На излизане от гаража вятърът бе сменил посоката си и успях да чуя тананикането на Мег. Беше много нежно, като приспивна песен. "Лека нощ, Айрийн". Песен, която мама ми пееше по време на дългите нощни пътувания, когато бях малък.

Лека нощ, Айрийн, лека нощ, Айрийн, ще те видя в сънищата си.

Улових се, че цял ден си я припявам. И всеки път, когато го правех, виждах седналите в тревата Мег и Сюзън, усещах слънчевите лъчи по лицето си, помилванията с четката и нежните ръце.

— Дейвид, имаш ли някакви пари?

Прерових джобовете си и открих смачкана еднодоларова банкнота и трийсет и пет цента на дребно. Двамата с Мег вървяхме към игрището. След малко щеше да има мач. Бях си взел ръкавицата за лява ръка на аутфилдър и една стара топка, овързана с черно тиксо. Показах й парите.

— Би ли ми ги заел?

— Всичките ли?

— Гладна съм — каза тя.

— Наистина?

— Искам да отида до "Коузи Снакс" за сандвич.

— За сандвич?

Засмях се.

— Защо просто не си откраднеш няколко шоколадови десерта? Там е лесно от тезгяха.

Много пъти сам го бях правил. Повечето от нас го бяха правили. Най-добрият начин беше да отидеш право при това, което искаш, да го вземеш и да си излезеш отново. Без плахост и без колебания. Там винаги гъмжеше от народ. Никакъв проблем. А и никой нямаше нужда от господин Холи, стареца, който държеше заведението, така че не изпитвахме и вина.

Но Мег само се намръщи.

— Аз не крада — заяви.

Е, добре, важна госпожичке, помислих си.

Почувствах леко презрение към нея. Всички крадяха. Беше си част от това да си хлапе.

— Заеми ми парите, моля те — продължи тя. — Ще ти ги върна. Обещавам.

Не можех да й се сърдя дълго.

— Добре, разбира се. — Изсипах ги в ръката й. — Но защо ти е сандвич? Направи си един у Рут.

— Не мога.

— Защо?

— Не трябва.

— Защо?

— Все още не трябва да ям.

Пресякохме улицата. Огледах се наляво, надясно, след което погледнах към нея. Лицето й беше безизразно като маска. Сякаш имаше нещо, което не казваше. А и се бе изчервила.

— Не разбирам.

Кени, Еди и Лу Марино вече бяха на игралното поле и си подхвърляха една топка. Дениз седеше зад заслона и ги наблюдаваше. Все още никой не ни беше видял. Съзнавах, че Мег иска да си тръгне, но просто седях и я гледах.

— Рут казва, че съм дебела — изрече най-накрая.

Засмях се.

— Е?

— Е, какво?

— Дебела ли съм?

— Какво? Дебела? — знаех, че ме пита сериозно, ала не можах да удържа смеха си. — Естествено, че не. Тя се шегува.

Мег рязко се обърна.

— Хубава шега, няма що — кипна тя. — Опитай да изкараш без вечеря, закуска и обяд един ден.

После спря и се обърна към мен.

— Благодаря — каза ми.

След което си тръгна.

Играта се разпадна около час след като беше започнала. По това време почти всички деца от квартала бяха дошли, не само Кени, Еди, Дениз и Лу Морино, но и Уили, Дони, Тони Морино и дори Глен Hoт и Хари Грей, които се появиха понеже Лу играеше. С по-големите деца ставаше хубава, бърза игра — поне докато Еди не удари от линията на трета база и не започна да тича.

Всички освен Еди знаехме, че е фал. Но никой не смееше да му го каже. Той обикаляше базите, докато Кени не тръгна да гони топката. И тогава последва обичайният спор. Майната ти и майната ти, и не, твойта майна.

Единствената разлика беше, че този път Еди взе бухалката и тръгна към Лу Морино.

Лу бе по-голям и по-едър от Еди, но Еди имаше бухалка и това доведе до решението, че вместо да рискува счупен нос или сътресение, той запристъпя по полето заедно с Хари и Глен в една посока, докато Еди пристъпваше в другата.

Останалите започнахме да си подаваме топката.

Това правехме, когато Мег се върна.

Пусна няколко монети в ръката ми и аз ги прибрах в джоба си.

— Дължа ти осемдесет и пет цента — съобщи ми тя.

— Добре.

Забелязах, че косата й е леко мазна, сякаш не я бе мила днес. Въпреки това изглеждаше добре.

— Искаш ли да правим нещо? — попита ме.

— Какво?

Огледах се. Мисля, че ме беше страх какво ще чуят останалите.

— Не знам. Да отидем до потока?

Дони ми хвърли топката. Аз я метнах към Уили. Както обикновено, той се наведе към нея твърде бавно и не можа да я хване.

— Няма значение — каза Мег, — явно си твърде зает.

Беше раздразнена или обидена, или нещо такова. Обърна се да си тръгне.

— Не, изчакай малко.

Не можех да я питам дали й се играе. Мятахме силно, а тя нямаше ръкавица.

— Добре, няма проблем. Ще отидем до потока. Дай ми минутка. Имаше само един начин да го направя галантно. Трябваше да питам и останалите.

— Ей, хора! Искате ли да отидем до потока? Да половим малко раци или нещо друго? Много е горещо тук.

Всъщност ходенето до потока не ми звучеше никак зле. Наистина беше топло.

— Разбира се, аз идвам — откликна Дони.

Уили повдигна рамене и кимна.

— И аз — включи се и Дениз.

Супер, помислих си. Дениз. Сега ни липсва само Джафльо.

— Ще отида да хапна — обади се Кени. — Може би ще дойда по-късно направо там.

— Добре.

Тони се поколеба, а след това реши, че и той е гладен. И останахме само ние петимата.

— Хайде да минем през нас — предложи Дони. — да вземем буркани за раците и термос с кул-ейд[14].

Влязохме през задната врата. Чуваше се пералнята в мазето.

— Дони? Ти ли си?

— Да, майко.

Той се обърна към Мег:

— Би ли взела кул-ейда? Аз ще сляза за буркани и ще видя какво иска. Седнах с Уили и Дениз на кухненската маса. По нея имаше трохички от препечени филийки, които избърсах на земята. Имаше и пепелник, препълнен с фасове. Прегледах угарките, но не видях нито една, която да мога да си свия за по-късно.

Мег беше извадила термоса и внимателно наливаше лимонен кул-ейд в него от голямата кана на Рут, когато те се качиха по стълбите.

Дони носеше два буркана от фъстъчено масло и няколко консервени кутии. Рут бършеше ръце в избелялата си престилка. Тя ни се усмихна и после погледна към Мег в кухнята.

— Какво правиш? — попита.

— Само наливам малко кул-ейд.

Рут бръкна в джоба на престилката си, извади кутия "Тарейтън" и си запали цигара.

— Мисля, че ти казах да не влизаш в кухнята.

— Дони искаше кул-ейд. Беше негова идея.

— Не ме интересува чия идея е било.

Тя издуха малко пушек и се разкашля. Беше лоша кашлица, идваше от дробовете и за момент не й позволяваше дори да говори.

— Само кул-ейд е — каза Мег. — Не ям.

Рут кимна.

— Въпросът е — продължи тя и пак си дръпна от цигарата, — въпросът е какво си отмъкнала, преди да вляза?

Мег свърши с наливането и остави каната.

— Нищо — въздъхна тя, — нищо не съм отмъкнала.

Рут отново кимна.

— Ела тук.

Мег просто стоеше.

— Казах, ела тук.

Тя се приближи.

— Отвори уста и ми дъхни.

— Какво?

До мен Дениз се разкиска.

— Не ми се прави на интересна. Отвори уста.

— Рут…

— Отвори.

— Не!

— Какво беше това? Какво каза?

— Нямаш право да…

— Имам всичкото право на света. Отваряй.

— Не!

— Казах отваряй, лъжкиньо.

— Не съм лъжкиня.

— Е, знам, че си курва, така че предполагам си и лъжкиня. Отваряй!

— Не.

— Отвори уста!

— Не!

— Казвам ти да го направиш.

— Няма.

— О, ще го направиш. Дори ако се наложи да накарам момчетата да ти я разчекнат насила, ще го направиш.

Уили изгрухтя от смях. Дони все още стоеше в коридора и държеше консервите и бурканите. Изглеждаше смутен.

— Отвори уста, курво.

Това накара Дениз пак да се изкиска.

Мег погледна Рут право в очите. Пое си дъх.

И за момент изведнъж успя да постигне смайващо достолепие, като на възрастен.

— Казах ти, Рут. Казах не.

Дори и Дениз млъкна.

Бяхме потресени.

Никога не бяхме виждали такова нещо.

Децата бяха безпомощни. Почти по дефиниция. От децата се очакваше да търпят унижението или да бягат от него. Ако протестираш, трябваше да е косвено. Бягаш в стаята и затръшваш вратата. Викаш и крещиш. Чоплиш си вечерята. Правиш сцени или нарочно чупиш разни неща "без да искаш". Мръщиш се мълчаливо. Проваляш се в училище. И горе-долу това беше. Всички оръжия в арсенала. Но със сигурност не заставаш пред някой възрастен и не му казваш в лицето да ходи да се шиба с толкова много думи. Не можеш просто да стоиш там и спокойно да заявяваш "не". Твърде си малък за такова нещо. И затова случващото се бе просто невероятно.

Рут се усмихна и загаси цигарата си в затрупания пепелник.

— Предполагам, че ще доведа Сюзън — рече тя. — Мисля, че е в стаята си.

И дойде нейният ред да се втренчи в Мег.

За момент двете се взираха една в друга като на престрелка.

След което хладнокръвието на Мег се срина.

— Не намесвай сестра ми! Остави я на мира!

Ръцете й бяха свити в юмруци, побелели по кокалчетата. Тогава разбрах, че тя знае за боя предишния ден. Зачудих се дали бе имало и други случаи, други побоища.

Но по някакъв начин се отпуснахме. Това беше по-нормално. По-близо до онова, с което бяхме свикнали.

Рут само повдигна рамене.

— Няма за какво да се палиш толкова, Меги. Просто искам да я попитам какво знае за твоите набези до хладилника между яденетата. Ако не направиш каквото те помолих, предполагам, че тя ще знае.

— Сюзън дори не беше с нас!

— Сигурна съм, че ви е чула, скъпа. Сигурна съм, че и съседите са ви чули. Пък и сестрите просто знаят, нали? Някак инстинктивно е.

Тя се обърна към спалнята.

— Сюзън?

Мег посегна и я хвана за ръката. И сякаш сега бе съвсем друго момиче — уплашено, беззащитно, отчаяно.

— Проклета да си!

Веднага се разбра, че това беше голяма грешка.

Рут се изви и я удари.

— Пипна ли ме? Пипна ли ме, по дяволите? Правиш ми се на смела?

Тя я плесна отново, докато Мег отстъпваше и отново, когато се спъна в хладилника, загуби равновесие и падна на колене. Рут се наведе над нея и я хвана за челюстта, дърпайки я здраво.

— Сега си отвори проклетата уста, чуваш ли? Или ще ви наритам много здраво, и теб, и безценната ти сестричка! Чуваш ли ме? Уили? Дони?

Уили стана и отиде при нея. Дони изглеждаше объркан.

— Дръжте я.

Замръзнах. Всичко се случваше толкова бързо. Знаех, че Дениз седи до мен с изцъклени очи.

— Казах, дръжте я.

Уили стана от мястото си, хвана Мег за дясната ръка и вероятно защото Рут я нараняваше там, където я държеше за челюстта, тя не се възпротиви. Дони остави консервите и бурканите на масата и я хвана отляво. Две от консервените кутии се изтърколиха от масата и изтропаха на пода.

— Сега отваряй, уличнице.

И тогава Мег действително започна да се бори, опита се да се изправи на крака, като ги блъскаше и се въртеше, обаче я държаха здраво. Уили очевидно се забавляваше. Но Дони имаше мрачен вид. Рут я беше хванала с две ръце и се мъчеше да отвори челюстите й.

Мег я ухапа.

Рут извика и се препъна назад. Мег се сгърчи и успя да се изправи на крака. Уили изви ръката й зад гърба й и я дръпна нагоре. Тя извика и се преви на две. Изпаднала в паника, направи опит да се измъкне, като диво затръска лявата си ръка в опит да я извади от хватката на Дони и почти успя, той я държеше доста несигурно и Мег за малко да я измъкне.

Тогава Рут отново пристъпи напред.

За секунда тя просто стоеше там, изучаваше я, търсеше пролука, предполагам. След това сви ръка в юмрук и я удари в корема, точно както мъж би ударил друг мъж и почти толкова силно. Звукът беше сякаш някой удари баскетболна топка.

Мег падна, задъхваше се, бореше се да си поеме въздух.

Дони я пусна.

— Боже! — прошепна Дениз до мен.

Рут отстъпи.

— Искаш да се биеш ли? — попита тя. — Добре. Бий се.

Мег поклати глава.

— Не искаш да се биеш? Не?

Тя пак поклати глава.

Уили погледна майка си.

— Твърде жалко — каза тихо.

Той още държеше Мег за ръката. И сега започна да я извива. Момичето се преви.

— Уили е прав — кимна Рут. — Твърде жалко. Хайде, Мег, мила, бий се. Бий се с него.

Уили отново й изви ръката. Тя подскочи от болка, изпъшка и поклати глава за трети път.

— Е, предполагам, че няма да го направи — реши Рут. — Днес това момиче не прави нищо, което му казвам.

Тя разтърси ръката, която Мег беше ухапала, и я разгледа. Оттам, където седях, изглеждаше просто като червено петънце. Мег не бе пробила кожата или нещо друго.

— Пусни я — нареди Рут.

Той пусна ръката й. Мег се свлече напред. Плачеше.

Не исках да гледам. Отвърнах поглед.

Видях Сюзън, която стоеше в коридора, държеше се за стената, уплашена, гледаше иззад ъгъла. Очите й бяха приковани в сестра й.

— Трябва да тръгвам — казах с глас, който ми звучеше странно плътен.

— Ами потока? — попита Уили.

Звучеше разочаровано, задникът му със задник. Все едно нищо не се беше случило.

— По-късно — отвърнах. — Сега трябва да тръгвам.

Знаех, че Рут ме гледа.

Станах. Не исках да минавам покрай Мег по някаква причина. Вместо това минах покрай Сюзън, към предната врата. Тя като че ли не ме забеляза.

— Дейвид — обади се Рут; гласът й бе много спокоен.

— Да?

— Това е, което би нарекъл семеен конфликт — продължи тя. — Той си е само между нас. Видя каквото видя. Но то не е ничия друга работа, освен наша. Нали? Разбираш ли ме?

Поколебах се, след което кимнах.

— Добро момче — усмихна се тя. — Знаех си, че си такъв. Знаех си, че ще разбереш.

Излязох отвън. Беше горещ, задушен ден. Вътре температурата бе доста по-ниска.

Върнах се обратно в гората, като избягвах пътеката към потока. Навлязох в по-гъстата гора зад къщата на Морино.

Там беше по-хладно. Миришеше на бор и на земя.

Продължавах да виждам Мег, превита на две и плачеща. А след това я виждах да стои срещу Рут, да я гледа спокойно в очите и да произнася: "Казах ти, че казах не". По някаква причина тези спомени се редуваха със спомена за един спор, който водих с майка ми по-рано тази седмица. "Ти си точно като баща си" — бе ми казала. Реагирах бурно. Изобщо не толкова добре, колкото Мег. Изпуснах си нервите. Беснях. Мразех я. Сега си спомнях това по някакъв съвсем безучастен начин, а после мислех за многото други неща, случили се днес.

Беше невероятна сутрин.

Но изглеждаше сякаш всичко отменяше всичко.

Вървях през гората.

Не чувствах нищо.

От нас до "Коузи Снакс" се стигаше през гората, като прекосиш потока при Голямата скала и след това минеш покрай две стари къщи и един строеж. На следващия ден вървях точно от там с десертче "Тримата мускетари", малко червени бонбони с корен от женско биле и дъвки "Дабъл Бабъл" — за които, като се сетих за Мег, всъщност си бях платил — в хартиена торба, когато я чух да пищи.

Знаех, че е тя. Беше просто писък. Можеше да е на всеки. Но аз знаех.

Притихнах. Запромъквах се по брега.

Тя стоеше на Голямата скала. Уили и Джафльо трябва да са я изненадали там, докато е била с ръка във водата, защото ръкавът й бе навит нагоре, а ръката й беше покрита с капчици вода от потока и се виждаше дългият, морав белег, който приличаше на червей, пулсиращ по кожата й.

Замеряха я с консервените кутии от мазето и поне мерникът на Джафльо си го биваше.

Но тогава Уили се прицели в главата й.

По-трудна цел. Той винаги не улучваше.

Докато Джафльо не я уцели първо по голото коляно, а след това, когато се обърна, и в средата на гърба.

Мег се завъртя отново и ги видя как вдигат стъклените буркани от фъстъчено масло. Джафльо стреля.

Бурканът се разби пред нея и обсипа краката й със стъкло.

Щеше здраво да си изпати, ако я удареха с такъв буркан.

Нямаше къде да отиде освен в потока. Не би могла да изкатери високия бряг при мен, поне не и навреме. Така че тя направи това, което можеше.

Влезе във водата.

Потокът течеше бързо този ден, а по дъното бяха разпръснати покрити с мъх камъни. Видях я как се подхлъзна и падна почти веднага, а един буркан се разби в близката до нея скала. Мег се изправи, задъхана и мокра до раменете, и се опита да бяга. Направи четири крачки и падна отново.

Уили и Джафльо виеха, смееха се толкова силно, че вече бяха забравили да хвърлят бурканите си.

Мег стана, този път успя да се задържи на крака и запляска надолу по течението.

Сви зад завоя, където имаше плътен гъсталак, който да я прикрива.

Край.

Чудно как никой не ме беше видял. И все още не ме виждаха. Чувствах се като призрак.

Наблюдавах ги как събират малкото си останали консерви и буркани. След това със смях тръгнаха надолу към тяхната къща. Чувах ги по целия път, гласовете им постепенно заглъхваха.

Задници, помислих си. Сега има стъкло навсякъде. Не можем да ходим из потока. Поне не и докато отново не стане пълноводен.

Внимателно прекосих по Скалата до другата страна.

Мег отвърна на удара на четвърти юли.

Беше на здрачаване, топлата вечер бавно потъваше в мрак и стотици от нас бяха навън, насядали върху одеяла на площадката пред училището, в очакване да започнат фойерверките.

Ние с Дони седяхме с моите родители — бях го поканил на вечеря онази вечер, — а те се бяха събрали с техните приятели семейство Хендерсън, които живееха на две пресечки от нас.

Хендерсънови бяха католици и нямаха деца, което моментално подсказваше, че нещо не бе наред, въпреки че изглежда никой не знаеше какво точно. Господин Хендерсън беше едър, обичаше да е навън, падаше си по шотландския кариран плат и рипсеното кадифе, бе човек, който бихте нарекли "мъжко момче" и ние го смятахме за относително забавен. Развъждаше гончета и понякога ни позволяваше да стреляме с въздушните му пушки, когато бяхме на гости. Госпожа Хендерсън беше слаба, руса, с чип нос и красива.

Дони веднъж каза, че не можел да види проблем. Той самият би я изчукал на секундата.

От мястото, на което седяхме, можехме да видим Уили, Джафльо, Мег, Сюзън и Рут отсреща на площадката, седнали до семейство Морино.

Целият град беше там.

Ако човек бе в състояние да върви, да пълзи или да шофира, на четвърти юли задължително идваше за фойерверките. Като изключим парада на Деня на загиналите във войните, това беше единственият ни спектакъл за годината.

И ченгетата бяха там проформа. Никой не очакваше неприятности в действителност. Градът все още бе в онази фаза, в която всеки познава всеки или някой, който познава всички останали.

Хората си оставяха вратите отворени, в случай че някой решеше да се отбие, а те не си бяха вкъщи.

Ченгетата бяха семейни приятели, поне повечето от тях. Баща ми ги познаваше от бара или от ВЧВ[15].

Присъстваха най-вече за да подсигурят никой да не хвърля пиратки твърде близо до одеялата. Стояха наоколо в очакване на шоуто като останалите.

Ние с Дони слушахме господин Хендерсън, който говореше за новото кучило на гончетата. Пиехме студен чай и се оригвахме с аромат на печено един срещу друг. Заливахме се от смях. Майка ми винаги правеше печеното с много лук вътре. Това подлудяваше баща ми, но ние точно така го харесвахме. До половин час щяхме да започнем да пърдим здраво.

През уредбата гърмеше марш на Джон Филип Суса.

Над училищната сграда се бе издигнал полумесецът.

В мрачната сива светлина се виждаше как през тълпата се гонят деца. Хората палеха бенгалски огън. Зад нас загърмяха фойерверки като картечен огън.

Решихме да отидем за сладолед.

Камионът на "Добро настроение" въртеше чудесен бизнес, децата се тълпяха наоколо от всички страни. Постепенно си пробихме път до него, без да ни стъпчат. Аз си взех "Кафява крава", а Дони "Фъджсикъл" и започнахме да се измъкваме обратно.

Тогава видяхме, че отстрани на камиона е застанала Мег и говори с господин Дженингс.

И това ни закова на място.

Защото господин Дженингс бе също така полицай Дженингс. Беше ченге.

Имаше нещо в начина, по който Мег се държеше, в начина, по който жестикулираше и се навеждаше напред към него, така че веднага разбрахме какво правеше.

Беше страшно, шокиращо.

Стояхме като вкаменени.

Мег разказваше. Предаваше Рут. Предаваше Дони и всички.

Обърната бе с гръб към нас.

За момент просто я зяпахме, след това сякаш по сигнал се спогледахме.

После тръгнахме към тях. Ядяхме си сладоледите. Много небрежно. Застанахме до нея, леко встрани.

Господин Дженингс ни погледна за момент, след което завъртя очи по посока на Рут, Уили и останалите, и накрая, като кимаше и слушаше внимателно, спря погледа си обратно на Мег.

Ние усърдно си ближехме сладоледите. И зяпахме наоколо.

— Е, това е нейно право, предполагам — каза полицаят.

— Не — отвърна Мег. — Не разбирате.

Но не можахме да чуем останалото.

Господин Дженингс се усмихна и повдигна рамене. Постави една голяма, изпъстрена с лунички ръка на рамото й.

— Слушай — продължи, — не зная дали собствените ти родители не биха постъпили по абсолютно същия начин. Кой би могъл да каже? Сега трябва да мислиш за госпожица Чандлър като за майка, нали така?

Мег поклати глава.

И тогава полицаят ни забеляза, наистина забеляза мен и Дони, видя кои сме и за първи път осъзна връзката ни с разговора, който водеха. Изражението му видимо се промени. Но Мег все още говореше, спореше.

Той погледна към нас над рамото й, огледа ни дълго и обстойно. След това я хвана за ръката.

— Да повървим.

Видях я как се обърна нервно по посока на Рут, но вече ставаше трудно да се вижда в мрака, почти плътен, само луната, звездите и някой и друг бенгалски огън светеха, така че нямаше голяма вероятност Рут да ги бе забелязала. От мястото, на което стоях, тълпата вече се бе превърнала в безформена маса като храсталаците и кактусите в прерията. Знаех къде седят, но не можех да ги различа, както и семейството ми или Хендерсънови.

Но беше пределно ясно защо тя се страхува. И аз самият се чувствах уплашен. Това, което правеше Мег, бе вълнуващо и забранено, точно като опита ми да я наблюдавам през прозорците, качен на брезата.

Господин Дженингс ни обърна гръб и внимателно я отведе настрани.

— Мамка му — прошепна Дони.

Чух свистене. Небето избухна. Искрящо бели фойерверки се разбиха и заваляха към земята.

— Ооооо — се понесе из тълпата.

И в облялата ни призрачнобяла светлина аз го погледнах. Видях объркване и тревога.

Той винаги се бе държал колебливо по отношение на Мег. И сега беше така.

— Какво ще правиш? — попитах.

Дони поклати глава.

— Няма да й повярва — отсече. — Нищо няма да направи. Ченгетата говорят, но никога не ти правят нищо.

Звучеше като нещо, което Рут ни бе казала веднъж. Ченгетата говорят, но никога не действат.

Той го повтори отново, докато вървяхме обратно към одеялата си, все едно беше неговото верую. Сякаш трябваше да се случи.

Почти като молитва.

Патрулната кола спря пред къщата към осем на следващата вечер. Видях как господин Дженингс се качи по стълбите, почука и Рут го покани вътре. След това зачаках, наблюдавайки от прозореца на дневната. Нещо се обръщаше и обръщаше в стомаха ми.

Родителите ми бяха на рожден ден в "Рицарите на Колумб", а гледачка ми беше Линда Котън — на осемнайсет, луничава и както си мислех — сладка, макар че не можеше да се сравнява с Мег. За седемдесет и пет цента на час нямаше как да й пука по-малко какво точно правех, стига да беше тихо и да не й пречех да гледа "Приключенията на Елъри Куин" по телевизията.

Двамата с Линда имахме уговорка. Аз нямаше да кажа нищо за гаджето й Стив, което идваше понякога, и как двамата се натискаха на дивана по цяла нощ и можех да правя горе-долу каквото си искам, при условие че бях в леглото, преди родителите ми да се приберат. Тя знаеше, че и без това вече ставам твърде голям за бавачки.

Така че изчаках патрулната кола да се махне, след което отидох у Рут. Беше около девет без петнайсет.

Седяха във всекидневната и в трапезарията. Всички те. Беше тихо, никой не помръдваше и имах чувството, че е било така доста дълго време.

Всички гледаха Мег. Дори Сюзън.

Обзе ме много странно чувство.

По-късно, през шейсетте, щях да осъзная какво беше. Щях да отворя писмо от Донаборната комисия и да прочета, че статусът ми сега е сменен на 1 А.

Беше чувство за ескалация.

Че залогът вече бе по-висок.

Стоях на прага. Рут беше тази, която ми обърна внимание.

— Здравей, Дейвид — каза тя тихо. — Седни. Присъедини се към нас.

След това въздъхна.

— Някой би ли ми донесъл една бира?

Уили се изправи, отиде в кухнята, взе една бира за Рут и една за себе си, отвори ги и й подаде едната. След което пак седна.

Рут запали цигара.

Гледах към Мег, която седеше на един сгъваем стол пред празното сиво око на телевизора. Изглеждаше уплашена, но решителна. Сетих се за Гари Купър, който излиза на тихата улица в края на "Точно по пладне".

— Така — промърмори Рут. — Така.

Отпиваше от бирата, пушеше си цигарата.

Джафльо се въртеше на дивана.

За малко да се обърна и пак да си тръгна.

Тогава Дони се изправи в трапезарията. Отиде до Мег. Застана пред нея.

— Ти доведе ченге при майка — натърти той. — При моята майка.

Мег погледна нагоре към него. Лицето й леко се отпусна. Все пак това беше Дони. Колебливият Дони.

— Съжалявам — каза тя. — Трябваше да се уверя, че няма…

Ръката му се стрелна и я зашлеви през лицето.

— Млъквай! Млъквай, ти!

Ръката му остана пред лицето й, в готовност, трепереща.

Изглеждаше сякаш това беше всичко, което можеше да направи, за да не я удари отново, и то много по-силно този път.

Мег го гледаше слисано.

— Седни — тихо се обади Рут.

Дони сякаш не я чу.

— Седни!

Той се отдръпна. Завъртането му кръгом бе почти по военному. Закрачи обратно към трапезарията.

Отново настъпи тишина.

Най-сетне Рут се наведе напред.

— Искам да знам следното. Какво си мислеше, Меги? Какво ти минаваше през ума?

Мег не отговори.

Рут започна да кашля. С онази дълбока, суха нейна кашлица.

След това се овладя.

— Имам предвид, мислеше си, че той ще ви отведе или нещо подобно ли? Теб и Сюзън? Ще ви измъкне от тук? Мога да ти кажа, че няма да стане. Няма да те отведе никъде, момиченце. Защото не му пука. Ако му пукаше, вече да го е направил още при фойерверките, но не е, нали така? Така че какво остава? Какво си мислеше? Може би, че ще се уплаша от него?

Мег просто стоеше там, със скръстени ръце и онзи решителен поглед в очите.

Рут се усмихна и отпи от бирата си.

Тя също изглеждаше решителна по неин си начин.

— Проблемът е какво да правим сега? — продължи. — Няма нищо в този мъж или в който и да било друг, което да ме плаши, Меги. Ако не си била наясно с това преди, вече със сигурност се надявам да го знаеш. Но и не мога да те оставя да търчиш при ченгетата на всеки десет, двайсет минути. Така че въпросът е — сега какво? Бих те пратила някъде, ако имаше къде. Повярвай ми, че бих. Проклета да съм, ако ми трябва някаква малка курва, която да ми съсипва репутацията. И Бог знае, че не ми плащат достатъчно, за да се мъча да те превъзпитавам. Мамка му, с парите, които получавам, е цяло чудо, че изобщо успявам да ви храня!

Рут въздъхна.

— Предполагам, че трябва да помисля — отсече.

След това се изправи и отиде в кухнята. Отвори хладилника.

— Отивай си в стаята. Сузи също. И стойте там.

Тя се пресегна за нова бира и се засмя.

— Преди Дони да е решил, че може да дойде и пак да те зашлеви.

Отвори кутийка "Будвайзер".

Мег хвана сестра си за ръка и я поведе към спалнята.

— И ти, Дейвид — продължи Рут. — По-добре си отивай у дома. Съжалявам. Трябва да помисля сериозно.

— Няма проблем.

— Искаш ли кола или нещо за из път?

Усмихнах се. За из път. Живеех в съседната къща.

— Не, няма нужда.

— А да ти изкарам една бира?

В погледа й се бе появила пакостлива искра. Напрежението се стопи. Засмях се.

— Би било готино.

Подхвърли ми една. Хванах я.

— Благодаря — казах й.

— Не го споменавай — отвърна ми Рут и този път всички се разсмяхме, защото "не го споменавай" си беше код помежду ни.

Винаги ни казваше това, когато ни позволяваше да правим нещо, което родителите ни не биха искали да правим и не правехме в собствените си домове. Не го споменавай.

— Няма — кимнах.

Прибрах кутийката под ризата си и излязох навън.

Когато се върнах вкъщи, Линда се бе свила пред телевизора и гледаше как Ед Бърнс си реши косата в отварящата сцена на "77 Сънсет Стрип". Изглеждаше мрачна. Предположих, че Стив няма да идва тази вечер.

— Лека — пожелах й и си отидох в стаята.

Пиех от бирата и мислех за Мег. Чудех се дали не трябва да се опитам да й помогна някак. Чувствата ми бяха противоречиви. Все още бях привлечен от Мег и я харесвах, но Дони и Рут бяха много по-стари приятели. Чудех се дори дали изобщо й бе нужна помощ. Децата все пак ги пердашеха. Децата ги тормозеха. Чудех се накъде отиваха нещата.

"И сега какво?" — попита Рут.

Гледах към рисунката на Мег на стената и започнах да се чудя и за нея.

Това, което Рут реши, беше, че от сега нататък на Мег вече никога няма да й бъде разрешено да напуска къщата сама. Или с нея, или с Дони, или с Уили. Най-вече не излизаше изобщо. Така че аз нямах възможността да я попитам какво да направя за нея, ако изобщо искаше нещо да бъде направено, а отделно и да реша дали наистина бих го направил или не.

Не зависеше от мен. Или поне така си мислех.

Изпитвах облекчение.

Дори и да бях почувствал, че нещо е изгубено — доверието на Мег или дори компанията й, — определено не бях съвсем наясно с това. Съзнавах, че при съседите нещата са приели доста особен обрат и предполагам, че гледах да се дистанцирам, за да проумея ситуацията сам за себе си.

Така че виждах по-рядко всички от семейство Чандлър през следващите дни, което също ми донесе облекчение. Мотаех се с Тони, Кени, Дениз, Шерил, дори и с Еди понякога, когато изглеждаше безопасно.

Улицата жужеше от новини за къщата. Рано или късно всеки разговор се насочваше към семейство Чандлър. Забележителното беше, че Мег бе забъркала полицията. Това беше революционното действие, нещото, което не можехме да проумеем. Представяте ли си: да предадете възрастен — още повече такъв, който все едно е собствената ви майка — на ченгетата? Бе практически немислимо.

Но също така и изпълнено с потенциал. Виждаше се как особено Еди размишляваше над идеята. Фантазираше си за баща си, предполагах. Един замислен Еди също не беше нещо, с което бяхме свикнали. И прибавяше допълнителна странна нотка към и бездруго странната ситуация.

Но освен частта с ченгетата, всички действително знаеха — включително и аз, — че в къщата валяха много наказания на пръв поглед без никакво основание. И това не бе нищо ново, като изключим, че се случваше при Чандлърови — място, което смятахме за безопасно убежище, — както и факта, че Уили и Дони участваха. Дори това обаче не ни се видя твърде странно.

Имахме Играта за прецедент.

Не, най-вече бяха ченгетата. И Еди беше този, който, след известно време, даде последното мнение по въпроса.

— Е, в крайна сметка това с нищо не й помогна, нали? — обобщи той.

Замисленият Еди.

Беше самата истина. И, доста странно, в резултат през следващата седмица чувствата ни към Мег се промениха. От възхищение към смелостта на постъпката, тип "всичко или нищо", към самата идея да предизвика авторитета на Рут така цялостно и публично, ние стигнахме до вид неясно презрение към нея. Как изобщо можеше да е толкова тъпа, та да си помисли, че едно ченге ще вземе страната на дете срещу възрастен? Как можеше да не осъзнава, че това само ще влоши нещата? Как можеше да бъде толкова наивна, толкова доверчива, толкова в-името-господне-и-ябълковия-пай[16] глупава.

"Полицаят ти е приятел." Глупости. Никой от нас не би го направил. Знаехме какво ще стане.

Изпитвахме почти истинско негодувание към нея. Беше сякаш като се провали с господин Дженингс, тя бе хвърлила в лицата на всички ни самия факт колко безсилни сме като деца. Да бъдеш "просто дете" придоби изцяло нова дълбочина на смисъла, зловеща заплаха, за която може би винаги бяхме подозирали, че съществува, но никога не ни се бе налагало да мислим за нея до момента. Мамка му, можеха да ни удавят и в реката, ако поискаха. Ние бяхме просто деца. Бяхме собственост. Принадлежахме на родителите си напълно, телом и духом. Това означаваше, че бяхме обречени при някоя истинска опасност от света на възрастните, което пък водеше до безпомощност, унижение и гняв.

Сякаш чрез собствения си провал Мег бе провалила и нас.

Така че изкарахме този гняв навън. Към Мег.

Аз също. През тези няколко дни превключих някакво малко ментално ключе. Спрях да се тревожа. Изцяло я изхвърлих от съзнанието си.

Майната му, помислих си. Да става каквото ще става.