Съседката

Но само веднъж.

Не бягах повече.

След този ден бях пристрастен и наркотикът ми беше знанието. Знанието какво е възможно. Знанието докъде може да се стигне. Докъде биха посмели да го докарат.

Винаги бяха "те". Аз бях отвън или поне така се чувствах. От Мег и Сюзън от една страна и от Чандлърови от друга. Не бях участвал в нищо директно. Бях гледал. Не бях докосвал. И това бе всичко. Докато поддържах тази позиция, можех да си представям, че съм, ако не невинен, то поне не съвсем виновен.

Беше като да си на кино. Понякога филмът бе страшен, да — човек се чудеше дали главният герой и героинята ще успеят да се справят. Но само толкова. Просто един филм. Когато свършеше, щеше да станеш, прилично уплашен и развълнуван, и да си тръгнеш от тъмното, да го оставиш зад себе си.

А понякога беше повече като вида филми, които се появиха по-късно през шейсетте — основно чужди филми, — където основното чувство, което изпитваш, бе, че обитаваш някаква забележителна, хипнотична плътност от неясна илюзия, от слоеве и слоеве от значения, които накрая показваха абсолютна липса на значение, където актьори с безизразни лица се движеха пасивно из сюрреалистични кошмарни пейзажи, изпразнени от емоции, носени от течението.

Като мен.

Разбира се, ние сами пишехме и режисирахме тези наши въображаеми филми, както и сами си ги гледахме. Така че, предполагам, беше неизбежно да добавим още хора в списъка с участниците.

Предполагам, че също бе неизбежно първото ни прослушване да е на Еди Крокър.

Беше ясна слънчева сутрин, към края на юли, три седмици откакто Мег бе пленена, когато за пръв път отидох у тях и го заварих там. В няколкото дни след душа й бяха позволили да е облечена — имаше мехури и ги оставяха да се излекуват — и се държаха с нея доста добре като цяло. Хранеха я със супа и сандвичи, даваха й вода, когато поискаше, Рут дори беше сложила чаршафи на дюшека и бе измела цигарените фасове от пода. Беше трудно да се каже дали Уили се оплакваше повече от болящия го зъб, или от това колко скучни са станали нещата.

С Еди всичко се промени.

Мег все още беше с дрехите, когато пристигнах — чифт изтъркани дънки и блуза, — но отново я бяха вързали и й бяха запушили устата. Тя лежеше по корем върху работната маса, всяка ръка вързана към един от краката на масата. Глезените й бяха вързани заедно на пода. Еди бе свалил единия от кецовете си и я пердашеше по дупето.

След това спираше за известно време и Уили продължаваше да обработва гърба, краката и задницата й с един кожен колан. Удряха я силно. Особено Еди.

Джафльо и Дони седяха и гледаха.

Аз също. Но само за кратко.

Не ми харесваше той да е там.

Еди беше прекалено отдаден.

Твърде лесно бе да си го представя как върви към нас по улицата онзи ден, ухилен, с черната змия между зъбите си и как я размахва отново и отново, докато не пада мъртва на улицата.

Това беше хлапето, което би отхапало главата на жаба.

Това беше хлапето, което веднага щом те види, би те ударило по главата с камък или би те фраснало в топките с пръчка.

Еди бе фанатичен.

Онзи ден беше горещо и потта се лееше от него, стичаше се от късо подстриганата му морковеночервена коса надолу по челото му.

Както обикновено бе свалил тениската си, за да виждаме страхотното му тяло и миризмата на пот също се лееше от него.

Миришеше солено и лепкавосладко, като старо развалено месо.

Не останах.

Качих се по стълбите.

Сюзън редеше пъзел на кухненската маса. До нея имаше полупразна чаша мляко.

Телевизорът като никога мълчеше. Чуваха се само плющенето и смехът от долу.

Попитах за Рут.

Рут, каза ми Сюзън, лежала в спалнята. Едно от нейните главоболия. Напоследък често й се случвало.

Така че стояхме, без да си казваме нищо. Аз си взех "Будвайзер" от хладилника. Сюзън се справяше доста добре с пъзела. Беше наредила повече от половината. Картината се казваше "Търговци на кожа се спускат по Мисури" от Джордж Кейлъб Бингам и показваше как мрачен чепат стар мъж със смешна заострена шапка и тийнейджър със замечтано изражение са седнали в кану и гребат по течението на залез, а една черна котка е вързана за носа на кануто. Сюзън бе подредила рамката, котката, кануто и по-голямата част от мъжа и момчето. Оставаха й само небето, реката и някои от дърветата.

Гледах я как постави едно парче от реката. Пийнах си от бирата.

— Как я караш? — попитах.

Тя не вдигна очи към мен.

— Добре — отвърна.

Чух смях от убежището.

Сюзън опита с друго парченце. То не пасна.

— Това притеснява ли те? — продължих.

Имах предвид звуците.

— Да — отговори ми.

Но не го произнесе, сякаш наистина бе така. Беше просто факт.

— Много ли?

— Аха.

Кимнах. Нямаше какво повече да кажа след това. Гледах я и пиех от бирата. Скоро тя завърши момчето и започна да подрежда дърветата.

— Не мога да ги накарам да спрат, нали знаеш? — обадих се.

— Знам.

— Еди е там. Освен всичко друго.

— Знам.

Довърших бирата.

— Щях, ако можех — заявих.

Зачудих се дали беше истина. Тя също.

— Така ли?

И за пръв път Сюзън ме погледна, очите й бяха много зрели и замислени. Доста подобни на тези на сестра й.

— Разбира се, че щях.

Тя отново се върна към пъзела, намръщена.

— Може би ще им писне — допълних, осъзнавайки в момента, в който го казах, колко тъпо звучеше.

Сюзън не отговори.

Но момент по-късно звуците спряха и чух стъпки нагоре по стълбите.

Бяха Еди и Уили. И двамата зачервени и с разкопчани ризи. Дебелото смъртнобледо грозно шкембе на Уили лъщеше. Не ни обърнаха внимание и отидоха към хладилника. Гледах как си отвориха кола за Уили и "Будвайзер" за Еди, след това затършуваха вътре, търсейки нещо за ядене. Предполагам, че нямаше кой знае какво, тъй като пак затвориха вратата.

— Трябва да й го признаеш — казваше Еди. — Не плаче много. Не е бъзла.

Ако аз се бях чувствал настрани от всичко това, то Еди бе в изцяло различна реалност. Гласът му беше като лед. Уили бе дебел и грозен, но Еди беше този, който ме отвращаваше.

Уили се засмя.

— Това е щото вече се е наплакала. Трябваше да я видиш след изтъркването оня ден.

— Да, предполагам. Мислиш ли, че трябва да занесем нещо долу на Дони и Джафльо?

— Не са искали нищо. Ако искат, да си вземат.

— Ще ми се да имахте някаква храна, човече — възропта Еди.

И се запътиха обратно надолу. Продължиха да ни игнорират. Това ме устройваше. Гледах ги как изчезват по стълбището.

— И какво ще правите? — попита Еди.

Усетих как гласът му се издигна към мен като полъх отровен дим.

— Ще я убиете?

Замръзнах.

— Мне — отвърна Уили.

След това добави още нещо, но звукът от стъпките им го удави за нас.

Ще я убиете? Почувствах как думите се плъзгат по гръбнака ми. "Някой се разхожда по гроба ми" — би казала майка ми.

Остави на Еди, помислих си. Остави на него.

Да посочи очевидното.

Бях се чудил колко далеч би могло да стигне, как би могло да завърши. Чудил се бях безстрастно, сякаш беше математически проблем.

И ето го невъобразимото, тихо въобразено, обсъждано от две момчета, с кола и бира в ръка.

Помислих си за Рут, която лежеше в спалнята със силното си главоболие.

Мислех си как сега те бяха долу, сами с нея — и Еди бе с тях.

Можеше да се случи. Да, можеше.

Можеше да се случи бързо. Почти по случайност.

Не ми хрумна да се зачудя защо все още приравнявах Рут с надзор. Просто го правех.

Все пак тя беше възрастна, нали?

Възрастните не можеха да позволят това да се случи, нали?

Погледнах Сюзън. Ако беше чула какво бе казал Еди, не го показваше. Продължаваше да реди пъзела.

С треперещи ръце, уплашен да слушам и също толкова уплашен да не го правя, аз се заех да й помагам.

Еди беше там всеки ден след това за около седмица. На втория ден дойде и сестра му Дениз. Двамата заедно я тъпкаха насила с бисквити, които тя всъщност не можеше да изяде, тъй като бе седяла отново с парцала в устата цяла нощ и не й бяха давали вода. Еди се вбеси и я удари през устата с алуминиев корниз, изкривявайки го, оставяйки широка червена следа по цялата й буза и сцепвайки долната й устна.

През останалата част от деня отново си играха на боксова круша.

Рут почти никога не беше там. Главоболията й ставаха все по-чести. Оплакваше се, че кожата я сърби, особено лицето и ръцете. Струваше ми се, че е свалила килограми. На устната й се появи херпес и не се махна дни наред. Дори при пуснатия телевизор горе винаги можеше да я чуеш как кашля дълбоко, от дробовете.

След като Рут я нямаше, забраната за пипането на Мег изчезна.

Дениз бе тази, която започна. Дениз обичаше да щипе. Имаше силни пръсти за момиче на нейната възраст. Тя хващаше плътта на Мег и започваше да я извива, като й нареждаше да плаче. През повечето време Мег отказваше да заплаче. Това караше Дениз да се старае повече. Любимата й цел бяха гърдите на Мег — познаваше се, защото си ги пазеше за десерт.

И тогава, обикновено, Мег се разплакваше.

Уили обичаше да я просва на масата, да й сваля гащите и да я пердаши по задника.

Забавлението на Джафльо бяха насекомите. Той слагаше паяк или стоножка на корема й и я гледаше как се свива.

Дони обаче ме изненада. Когато мислеше, че никой не го гледа, той плъзваше ръцете си по гърдите й, стискаше ги леко или я пипаше между краката. Видях как го прави доста пъти, но не го издадох.

Правеше го нежно, като любовник. И веднъж, когато парцалът бе махнат, дори го видях да я целува. Беше неловка целувка, ала някак нежна и странно целомъдрена, като се има предвид, че можеше да й направи каквото си поиска.

След това Еди се появи един ден със смях, носейки кучешко лайно в пластмасова чинийка и я държаха наведена над масата, докато Джафльо й бе защипал ноздрите, така че тя трябваше да отвори уста, за да диша, и Еди го пъхна вътре. Така че това беше последният случай, в който някой я целуна.

В петък през същата седмица бях работил цял следобед на двора до около четири часа и когато отидох, можех да чуя радиото да свири шумно още от задната веранда. Слязох долу и видях, че групата пак се бе увеличила.

Беше се разчуло.

Там бяха не само Еди и Дениз, но и Хари Грей, Лу и Тони Морино, Глен Hoт и дори Кени Робъртсън — десетина човека, сбутани в малкото убежище, ако брояхме мен и Мег, а Рут седеше на прага, гледаше и се усмихваше, докато те я удряха с лакти и рамене и я бутаха от един към друг като човешко топче за пинбол, хванато между десетина човешки ръчки за пинбол.

Ръцете й бяха вързани отзад.

Имаше кутийки от бира и кола по земята. Цигарен дим тегнеше над стаята в дебели сиви движещи се облаци. В някакъв момент по радиото пуснаха стар хит на Джери-Лий-Луис, "Без дъх", всички се засмяха и започнаха да припяват.

Накрая оставихме Мег на земята, насинена и хълцаща. Ние измарширувахме нагоре, за да си вземем по нещо за пиене.

Моят филм продължаваше да върви.

Децата идваха и после си отиваха през цялата следваща седмица. Обикновено само стояха и гледаха, но си спомням как Глен Hoт и Хари Грей й направиха нещо, което нарекоха "сандвич" един ден — когато Рут не беше наоколо, — отърквайки се в нея отпред и отзад, докато тя висеше на въжетата, които се спускаха от пироните, забити в гредите на тавана. Помня как Тони Морино донесе на Джафльо пет-шест градински плужека, които сложиха по цялото й тяло.

Но освен ако не болеше, сега Мег обикновено беше тиха. След случката с кучешкото лайно вече бе трудно да я унижиш. И не много неща можеха да я уплашат. Изглежда се беше предала. Все едно може би просто трябваше да изчака и вероятно на нас щеше да ни писне в някакъв момент и всичко това щеше да отмине. Тя рядко се бунтуваше. Ако го правеше, просто викахме Сюзън. Но през повечето време не се стигаше дотам. Мег вече сваляше или обличаше дрехите си почти по команда. Сваляше ги само когато знаехме, че Рут я няма или ако самата Рут го предложеше, което не беше много често.

И през голяма част от времето просто си седяхме там на масата, играехме карти или "Детектив" и пиехме кола или разглеждахме списания, говорехме си и сякаш Мег дори не бе там, освен че от време на време подмятахме по нещо, за да й се подиграем или да я засрамим. Тормоз, който беше обикновен и нормален. Присъствието й ни въздействаше по същия пасивен начин като някой трофей — тя бе звездата в нашия клуб. Прекарвахме по-голямата част от времето си там. Беше средата на лятото, но всички бяхме станали бледни от висенето в мазето. Мег просто присъстваше там, завързана и мълчалива, и през повечето време не искахме нищо от нея. След това на някого му идваше идея — нов начин, по който да я ползваме — и я пробвахме.

Но по принцип като че ли тя бе права. Може би просто щеше да ни омръзне някой ден и щяхме да спрем да идваме. Рут изглеждаше твърде заета със себе си и с разнообразните си физически болежки — твърде заета, странна и сдържана. А без тя да налива масло в огъня, вниманието ни към Мег ставаше все по-рядко и по-малко интензивно.

Хрумна ми освен това, че вече беше август. През септември всички отново почвахме училище. Уили, Дони и аз отивахме за първия си срок в чисто ново училище, Маунт Холи, което бе завършено през лятото, а Мег щеше да започне да ходи в гимназията. Трябваше да свърши дотогава. Само така беше логично. Можеше да държиш човек вързан, далече от хорските погледи през лятната ваканция и не бе задължително някой да забележи. Но да не изпращаш дете на училище беше нещо съвсем различно.

Така че до септември всичко трябваше да е приключило, по един или друг начин.

Затова си помислих, че сигурно Мег бе права. Може би просто трябваше да изчака.

След това си спомних какво попита Еди. И се притесних, че може и да е направила фатална грешка.

Еди беше този, който сложи край на клуба.

Направи го, като отново вдигна залога.

Имаше два инцидента. Първият стана в един дъждовен, грозен ден, от този тип дни, които започват сиви и не успяват да стигнат по-далече от цвета на гъбена крем супа, преди да прелеят отново в черно.

Еди бе откраднал два стека бира от баща си и ги беше донесъл. Той, Дениз и Тони Морино изгълтаха няколко бири, докато Уили, Джафльо, Дони и аз се справяхме по-бавно с нашите. Скоро те тримата бяха пияни, стековете ги нямаше и Уили се качи горе за още бира. В този момент Еди реши, че иска да пикае. Което му даде идея. Той я прошепна на всички наоколо.

Когато Уили се върна, той и Тони Морино свалиха Мег на земята, накараха я да легне по гръб и завързаха здраво ръцете й за краката на масата. Дениз хвана краката й. Постлаха няколко вестника под главата й.

След това Еди се изпика върху лицето й.

Ако Мег не беше вързана за масата, мисля, че щеше да се опита да го убие.

Но вместо това всички се смееха, докато тя се бореше и накрая се отпусна неподвижна на земята.

След това на Дони му хрумна, че на Рут това няма да й хареса особено. Трябваше да почистят. Затова те изправиха Мег на крака, завързаха ръцете й зад гърба и я държаха, докато Джафльо занесе вестниците навън в пещта за смет, а Дони напълни с вода голямата циментова мивка, която имаха в мазето, за да изпразват водата от миялната. Сложи вътре доста "Тайд". След това се върна и тримата с Тони и Уили я изведоха от убежището в мазето право до мивката. Натиснаха главата й надолу в сапунената вода и я задържаха там, смеейки се, докато Уили търкаше косата й. За секунда или две тя се бореше. Когато я оставиха да се изправи, се беше задъхала и с мъка си поемаше въздух.

Но беше чиста.

След това на Еди му хрумна друга идея.

Трябва да я изплакнем, заяви.

Той източи сапунената вода и пусна чистата за изплакване директно вряла, точно както Рут бе направила с душа.

След това сам я потопи отдолу.

Когато я пусна да излезе отново на повърхността, лицето й беше червено като рак и тя пищеше, а ръката на Еди бе толкова алена, че човек се чудеше как я бе задържал там.

Но сега Мег беше изплакната.

Чиста и изплакната. И нямаше ли Рут да се зарадва на това?

Рут побесня.

През целия следващ ден тя слагаше студени компреси върху очите на Мег. Имаше сериозни притеснения за зрението й. Очите й бяха толкова подпухнали, че едва можеше да ги отвори и от тях непрекъснато сълзеше течност, много по-гъста отколкото би трябвало да са сълзите на човек. Лицето й беше цялото на петна и изглеждаше ужасно, сякаш се бе борила с отровен бръшлян. Но очите бяха това, което ни тревожеше.

Държахме я на дюшека. Хранехме я.

Еди беше достатъчно умен, за да стои настрана.

И на другия ден Мег бе по-добре. На следващия — още по-добре.

А на третия ден Еди се върна.

Тогава не бях там — баща ми ме беше повикал в "Орлово гнездо", — но достатъчно скоро чух какво е станало.

Изглежда Рут си е лежала горе и те са решили, че е заспала, приспана от поредното главоболие. Джафльо, Дони и Уили са играели на "Лудите осмици", когато влезли Еди и Дениз.

Еди поискал пак да й свалят дрехите, само за да гледа, казал, и всички се съгласили. Бил тих и спокоен. Пиел кола. Те я съблекли, запушили й устата и я завързали по гръб на масата, само че този път стегнали двата й крака към краката на масата. Идеята била на Еди. Искал да я разтвори. Оставили я за известно време, докато свършила играта на карти и Еди си допил колата.

След това Еди се опитал да пъхне бутилката от кола вътре в нея.

Предполагам, че всички са били толкова запленени и съсредоточени в онова, което той правел, че не чули Рут, която слязла зад тях, защото когато влязла през вратата, там бил Еди с гърлото на зелената бутилка от кола вече вътре в Мег и всички останали скупчени наоколо.

Рут хвърлила само един поглед и започнала да крещи как никой не трябвало да я пипа, никой, тя била мръсна, била болна и Еди и Дениз моментално се изнизали, оставяйки я да ругае Джафльо, Уили и Дони.

Останалото разбрах от Дони.

А той призна, че се уплашил.

Защото Рут наистина превъртяла.

Тя се разбесняла из стаята, късала всичко и ломотела разни налудничави неща как вече изобщо не излизала, нито на кино, нито на вечеря, нито на танци или партита, всичко, което правела, било да седи тук и да гледа тези проклети шибани деца, да чисти, да глади, да прави обеди и закуски, как остарявала там, стара, хубавите й години били отминали, как тялото й било изневерявало — като през цялото време блъскала по стените и по предпазната решетка на прозореца, и по масата и ритала бутилката от кола на Еди, докато тя не се разбила на парчета в стената. А след това извикала нещо като: "А ти! Ти!" на Мег и се втренчила яростно в нея, сякаш била нейна вината, че тялото на Рут се разпадало и вече не можела да излиза, и я нарекла мръсница, курва и шибан боклук, който нищо не струва — после се засилила и я изритала, два пъти, между краката.

И сега тя имала синини там. Ужасни синини.

Слава богу, каза Дони, че носеше пантофи.

Можех да си представя.

Сънувах сън през онази нощ, след вечерта, в която той ми разказа.

Бях си вкъщи и гледах телевизия, имаше боксов мач, Шугър Рей Робинсън срещу някакъв голям тромав бял мъж, без лице и без име, а баща ми спеше до мен и хъркаше в мекия фотьойл, докато седях и зяпах от канапето. Освен светлината от телевизора, в къщата беше тъмно и аз бях много, много уморен… и тогава нещата се промениха, и аз внезапно бях на мача, бях точно до ринга, хората около мен викаха, а Шугър Рей нападаше мъжа по неговия си начин, движеше се като танк и замахваше решително. Беше вълнуващо.

И така, виках за Шугър Рей и се оглеждах за баща ми, за да видя дали и той вика за него, но той спеше като заклан на мястото до мен, точно както беше във фотьойла, и бавно се изсулваше към пода. "Събуди се" — каза майка ми, като го побутна. Предположих, че е била там през цялото време, но не я бях видял. "Събуди се" — повтори тя.

Той обаче не се събуди. И когато погледнах отново към ринга, вместо Шугър Рей там беше Мег. Мег, такава, каквато я бях видял за пръв път до потока онзи ден, с къси панталони и светла блузка без ръкави, конската й опашка бе червена като огън и се мяташе напред и назад зад нея, докато тя биеше човека, блъскаше го. Аз се изправих и започнах да я подкрепям с викове.

"Мег! Мег! Мег!"

Събудих се, плачейки. Възглавницата ми бе подгизнала от сълзи.

Почувствах се объркан. Защо трябваше да плача? Не чувствах нищо.

Отидох в стаята на родителите ми.

Сега те спяха на отделни легла. Имаха ги от години. Както и в съня ми, баща ми хъркаше. Майка ми спеше тихо до него.

Приближих се до леглото на майка ми, застанах там и я загледах, нежна дребна тъмнокоса жена, която в този момент, спяща, изглеждаше по-млада, отколкото си мислех, че някога съм я виждал.

Стаята беше пълна с мириса на съня им, с плесенясалия аромат на дишане.

Исках да я събудя. Исках да й разкажа. Всичко.

Тя беше единствената, на която можех да кажа.

— Мамо? — заговорих.

Но го произнесох съвсем тихо, част от мен все още бе много уплашена или нямах голямо желание да я безпокоя. Сълзи се стичаха по бузите ми. Носът ми течеше. Подсмръкнах. Смъркането ми прозвуча по-силно от гласа ми, който я викаше.

— Мамо?

Тя се завъртя, леко простенвайки.

Трябва да опитам само още веднъж, помислих си, за да я събудя.

И след това си представих Мег, сама в дългата тъмна нощ в убежището, как лежи там. И я боли.

После видях съня си.

Почувствах как нещо в мен се пречупи.

Не можех да дишам. Усетих внезапен объркващ надигащ се ужас.

Стаята стана черна. Почувствах как експлодирам.

И вече знаех участието си.

Моето спокойно равнодушно предателство.

Моето зло.

Усетих хълцането да се надига в мен, огромно и неволно, като писък. Аз се чувствах като писък. Покрих устата си и избягах, препъвайки се, от стаята, паднах на колене и се свих на кълбо в коридора пред вратата им. Седях там, тресях се и плачех. Не можех да спра да плача.

Седях там много дълго време.

Не се събудиха.

Когато се изправих на крака, беше почти сутрин.

Отидох в стаята си. През прозореца от леглото си гледах как нощта преминава през най-тъмното черно и после в богато тъмносиньо.

Мислите ми се въртяха в кръг и пикираха през мен като сутрешните врабчета, които се спускаха от стрехите.

Седях, опознавах себе си докрай, и спокойно наблюдавах изгрева.

Помагаше, че в момента поне другите бяха изключени. Трябваше да говоря с Мег. Трябваше да я убедя, че най-накрая ще й помогна.

Щях да я накарам да избяга, със или без Сюзън. Така или иначе, не смятах, че Сюзън е в голяма опасност. Досега нищо не й се бе случило, освен няколко наплясквания. Поне нищо, което да съм видял. Мег беше тази, която бе в беда. Досега, мислех си, трябва да го е осъзнала.

Беше едновременно по-лесно и по-трудно, отколкото очаквах.

По-трудно, защото установих, че и аз съм изключен.

— Майка ми не иска никой наоколо — обясни Дони.

Карахме колелата към общинския басейн, за пръв път от седмици. Беше горещо, без вятър и на три пресечки от нашата улица вече се потяхме.

— Как така? Аз нищо не съм направил. Защо аз?

Подкарахме по нанадолнището. За известно време се пуснахме по инерция.

— Не е в това въпросът. Чули какво направи Тони Морино?

— Какво?

— Каза на майка си.

— Какво?

— Да. Малкото лайно. Брат му, Луи, ни го подшушна. Е, все пак не всичко. Предполагам, че не е могъл да й каже всичко. Но достатъчно. Казал е, че държим Мег в мазето. Казал е, че Рут я е наричала "курва" и "мръсница" и я е била.

— Боже. И какво е направила майка му?

Дони се засмя.

— За наш късмет, семейство Морино са едни истински католици. Майка му заявила, че сигурно си го е заслужила, че сигурно е леко момиче или нещо подобно. Отсякла, че родителите имат права и Рут й е майка сега. А знаеш ли ние какво направихме?

— Какво?

— Двамата с Уили се престорихме, че не знаем. Накарахме Тони да дойде с нас до фермата на Блийкър, в горите отзад. Той изобщо не познава мястото. Оставихме го да се загуби и го зарязахме там, в блатата. Отне му два часа и половина, за да успее да се измъкне оттам и да се прибере, а дотогава се бе стъмнило. И знаеш ли кое беше най-хубавото? Майка му го счупи от бой, задето е изпуснал вечерята и се прибира вкъщи с кал и лайна от блатото. Майка му!

Засмяхме се. Спряхме на новата излята алея на сградата за възстановяване, паркирахме колелата си на стойките и отидохме през лепкавия, сладко миришещ асфалт към басейна.

Показахме пластмасовите си пропуски на портала. Басейнът бе претъпкан. Малки деца ритаха и се плацикаха в плиткото като училище за пирани. Бебешкият басейн беше пълен с майки и татковци, които помагаха на бебетата си, дундести пръстчета стискаха дръжките на патенца и дракони. Имаше дълги и нетърпеливи опашки при платформите за скачане и на щанда за напитки. Оси във всяко кошче, роящи се около опаковките от сладолед и газирани напитки.

Пищенето, плясъците и крещенето, докато всички тичаха около оградената трева и бетона, бяха оглушителни. Свирката на спасителя пропищяваше средно на около трийсет секунди. Постлахме кърпите си и отидохме до частта, която бе дълбока към два метра и половина. Седнахме, а краката ни се провесиха в миришещата на хлор вода.

— И това какво общо има с мен? — попитах го.

Той сви рамене.

— Не знам. Майка ми се е притеснила. Че някой ще каже.

— Аз? Исусе, няма да кажа — заявих.

Докато си мислех как стоя над спящата ми майка в тъмното.

— Знаеш, че няма да кажа.

— Знам. Рут просто е странна напоследък.

Не можех да продължавам. Дони не беше глупав като брат си. Той ме познаваше. Щеше да разбере, че настоявам, и да се зачуди.

Затова изчаках. Шляпахме с крака.

— Виж — обади се той, — ще говоря с нея, става ли? Това са глупости. Идваш у нас вече от колко години?

— Много.

— Тогава майната му. Ще говоря с нея. Хайде да се намокрим.

Плъзнахме се в басейна.

Частта, която беше лесна, бе убеждаването на Мег да тръгне.

Имаше причина за това.

За последен път, казах си, ще трябва да стоя и да гледам, изчаквайки момента, в който мога да говоря. И тогава щях да я убедя. Дори си бях намислил план.

И всичко щеше да свърши.

Щеше да се наложи да се преструвам, че съм с тях, каквото и да става — че няма значение. За последен път.

И все пак за малко да не се случи.

Защото този последен път беше почти достатъчен, за да ни бутне и двамата през ръба. Този последен път бе ужасен.

— Няма проблем — ми съобщи Дони на следващия ден. — Майка каза, че няма проблем да дойдеш.

— Къде да дойде? — попита майка ми.

Тя се намираше зад мен, до кухненския плот, и режеше лук. Дони стоеше на верандата, зад вратата против комари. Аз му бях на пътя и той не я бе забелязал.

Кухнята смърдеше на лук.

— Къде ще ходите? — попита тя пак.

Погледнах го. Той бързо го измисли.

— Ще се опитаме да се качим на Спарта следващата събота, госпожо Моран. Нещо като семеен пикник. Мислехме си, че може и Дейвид да дойде. Става ли?

— Не виждам защо не — усмихна се майка ми.

Дони неизменно беше учтив с нея, без да е досаден и заради това тя го харесваше, въпреки че не понасяше другите членове на семейството му.

— Страхотно! Благодаря, госпожо Моран. До скоро, Дейвид — махна ми той.

Така че след малко отидох у тях.

Рут отново се бе включила в Играта.

Тя изглеждаше ужасно. Имаше разранени места по лицето и се разбираше, че ги е чесала, защото на две от тях вече им бяха паднали коричките. Косата й беше мазна, безжизнена, пълна с пърхот. Тънката памучна риза изглеждаше така, сякаш беше спала с нея няколко дена. И сега бях сигурен, че е отслабнала. Виждаше се по лицето й — празнините под очите й, кожата, която се бе опънала по скулите.

Както обикновено пушеше и седеше в сгъваемия стол срещу Мег. До нея в една картонена чинийка имаше наполовина изяден сандвич с риба тон и Рут го ползваше за пепелник. Две угарки от "Тарейтън" стърчаха от мокрия бял хляб.

Тя гледаше внимателно, беше се навела на стола, очите й бяха присвити. Помислих си за начина, по който изглеждаше, когато гледаше любимите си игри по телевизията, игри като "Двайсет и едно". Чарлз Ван Дорен, учителят по английски от Колумбия, току-що беше наречен измамник, задето бе спечелил сто двайсет и девет хиляди долара в играта предишната седмица. Рут беше неутешима. Все едно бяха измамили нея. Но сега гледаше Мег също толкова напрегнато и замислено, както бе гледала Ван Дорен в звукоизолираната му кабинка.

Взимаше участие.

Докато Джафльо мушкаше Мег с джобното си ножче.

Отново я бяха окачили за тавана и тя стоеше на пръсти, напрягайки се, томовете от Световната енциклопедия бяха разпръснати до краката й. Беше гола. Беше мръсна, беше насинена. Кожата й бледнееше под слоя пот. Никое от тези неща обаче нямаше значение. Би трябвало да има, но нямаше. Магията — малката жестока магия от това да я виждам така — се понесе над мен за момент като заклинание. Мег беше всичко, което знаех за секса. И всичко, което знаех за жестокостта. За момент усетих как това ме заля като тежко вино. Бях с тях отново.

А после погледнах Джафльо.

По-малка моя версия, или поне на онова, което можех да бъда, с нож в ръка.

Нищо чудно, че Рут се концентрираше.

Всички го правеха, Уили и Дони също, никой не казваше нищо, защото ножът не беше въже или колан, или струя гореща вода. Ножовете можеха да те наранят сериозно, необратимо, а Джафльо бе достатъчно малък, за да го разбира едва-едва, да знае, че смъртта и нараняванията можеха да се случат, но не и да осъзнае последствията. Хлъзгаха се по тънък лед и го разбираха. И все пак го оставяха. Искаха да се случи. Образоваха се.

На мен този урок не ми трябваше.

Засега нямаше кръв, но знаех, че има голям шанс да се стигне дотам, беше просто въпрос на време. Дори с превръзката на очите и запушената уста се виждаше, че Мег е ужасена. Гръдният й кош и коремът й се издигаха и спускаха от пресекливо дишане. Белегът на ръката й изпъкваше като нащърбена светкавица.

Той я мушна в корема. Както беше на пръсти, нямаше начин да се дръпне от него. Само опъна въжетата конвулсивно. Джафльо се изкикоти и я мушна под пъпа.

Рут ме погледна, кимна за поздрав и запали нов "Тарейтън". Видях сватбения пръстен на майката на Мег да стои хлабаво на безименния й пръст.

Джафльо плъзна острието по ребрата на Мег и я бодна под мишницата. Направи го толкова бързо и безотговорно, че през цялото време гледах за кървава линия по ребрата й. Но този път извади късмет. Забелязах нещо друго обаче.

— Какво е това?

— Кое какво е? — попита Рут разсеяно.

— Там, на крака й.

Имаше червен петсантиметров клинообразен белег на бедрото й, точно над коляното.

Тя си дръпна от цигарата. Не ми отговори.

Направи го Уили.

— Майка гладеше — обясни той. — Мег се направи на интересна и майка метна ютията по нея. Одра я. Нищо особено, само че сега ютията не работи.

— Нищо особено, друг път — възрази Рут.

Имаше предвид ютията.

Междувременно Джафльо плъзна ножа обратно към корема на Мег. Този път я поряза точно под ребрата.

— Опа — възкликна той.

Обърна се да погледне Рут. Тя се изправи.

Дръпна си от цигарата и изтръска пепелта.

След това отиде при тях.

Джафльо отстъпи.

— По дяволите, Ралфи — каза тя.

— Съжалявам — промърмори той.

Пусна ножа. Той издрънча на пода.

Виждаше се, че е уплашен. Но тонът й беше безизразен като лицето й.

— Мамка му — продължи. — Сега трябва да го обгорим.

Рут вдигна цигарата.

Извърнах поглед.

Чух Мег да пищи иззад парцала, пронизителен висок заглушен писък, който рязко се превърна във вой.

— Млъкни — нареди Рут. — Млъкни или ще го направя отново.

Мег не можеше да спре.

Почувствах, че треперя. Взирах се в голата бетонна стена.

Почакай, помислих си, чух изсъскването. Чух писъка й.

Усетих миризмата на изгоряло.

Погледнах и видях Рут с цигарата в едната ръка, докато другата държеше гърдата й през сивата памучна рокля. Масажираше я. Видях следите от изгорено близо една до друга под ребрата на Мег, тялото й се къпеше във внезапно появила се пот. Видях Рут рязко да придвижва ръката си по измачканата рокля, за да я притисне между краката си, докато сумтеше и се люлееше, а цигарата отново отиваше напред.

Щях да разваля всичко. Знаех го. Можех да усетя как се трупа в мен. Щеше да се наложи да направя нещо, да кажа нещо. Каквото и да е, за да спра изгарянето. Затворих очи, но все още виждах ръката на Рут, която се бе вкопчила между краката й. Мирисът на горяща плът беше навсякъде около мен. Стомахът ми се сгърчи. Обърнах се и крясъците на Мег започнаха отново, а после внезапно чух Дони да казва: "Майко! Майко! Майко!" с приглушен глас, изпълнен със страх.

Не разбирах.

И след това го чух. Чукането.

Имаше някой на вратата.

Входната врата.

Погледнах Рут.

Тя се взираше в Мег и лицето й беше спокойно и отпуснато, далечно и безгрижно. Бавно вдигна цигарата към устните си и си дръпна дълго и дълбоко. С наслада.

Усетих как стомахът ми отново се сгърчи.

Чух тропането.

— Отворете — каза Рут. — Бавно. Полека.

Стоеше тихо, докато Уили и Дони се спогледаха и след това отидоха горе.

Джафльо погледна Рут, а след това Мег. Изглеждаше объркан, внезапно отново беше малко момче, на което някой трябваше да каже какво да прави. Трябва ли да отида или трябва да остана? Но нямаше помощ за него, не и от Рут в това й състояние. И накрая той сам реши. Последва братята си.

Изчаках го да излезе.

— Рут? — обадих се.

Изглежда не ме чуваше.

— Рут?

Тя просто продължаваше да се взира.

— Не мислиш ли…? Искам да кажа, ако е някой… Трябва ли да ги оставяш те да се оправят? Уили и Дони?

— Хмм?

Рут ме погледна, но не съм сигурен, че ме видя. Никога не бях виждал някой да се чувства толкова празен.

Но това беше шансът ми. Може би единственият ми шанс. Знаех, че трябва да я накарам.

— Не мислиш ли, че трябва ти да се оправиш, Рут? Ами ако пак е господин Дженингс?

— Кой?

— Господин Дженингс. Полицай Дженингс. Ченгетата, Рут. — О.

— Аз мога… да я наглеждам.

— Да я наглеждаш?

— За да се уверя, че не…

— Да. Добре. Наглеждай я. Добра идея. Благодаря ти, Дейви.

Тя тръгна към вратата, движеше се бавно и като насън. След това се обърна. И сега гласът й беше много рязък, гърбът й бе изправен. Очите й блестяха с отразена светлина.

— Гледай да не се издъниш.

— Какво?

Рут допря пръст до устните си и се усмихна.

— Само да чуя звук оттук долу и обещавам, че ще ви убия и двамата. Няма да ви накажа. Ще ви убия. Мъртви. Разбра ли, Дейви? Наясно ли сме по този въпрос?

— Да.

— Сигурен ли си?

— Да, госпожо.

— Добре. Много добре.

Тя се обърна и чух как пантофите й шумолят нагоре по стълбите. Долових гласове отгоре, но не можех да ги различа.

Обърнах се към Мег.

Видях къде я беше изгорила третия път. По дясната гърда.

— Господи, Мег — възкликнах и отидох при нея. — Дейвид е. Махнах превръзката от очите й, за да може да ме види. Погледът й бе обезумял.

— Мег — казах. — Мег, слушай ме. Моля те, слушай. Моля те, не издавай никакъв звук. Нали я чу какво каза? Ще го направи, Мег. Моля те, не викай, става ли? Искам да ти помогна. Нямаме много време. Слушай ме. Ще махна парцала, окей? Няма да викаш? Няма да помогне. Всеки може да е горе. Жената от "Ейвън". Рут ще се измъкне от тази ситуация с приказки. Тя е способна да се измъкне почти от всяка ситуация с приказки. Но аз ще ти помогна да избягаш оттук, разбираш ли ме? Ще ти помогна да избягаш!

Говорех много бързо, но не можех да се спра. Махнах парцала, за да е в състояние да ми отговори.

Мег облиза устните си.

— Как? — попита ме.

Гласът й беше тихо и болезнено стържене.

— Тази вечер. Късно. Когато заспят. Трябва да изглежда сякаш сама си го направила. Съвсем сама. Окей?

Тя кимна.

— Имам малко пари — добавих. — Ще се оправиш. А аз ще се навъртам тук, за да съм сигурен, че нищо няма да се случи на Сюзън. След това вероятно ще успеем да измислим как да измъкнем и нея. Да отидем отново при ченгетата може би. Да им покажем… това. Става ли?

— Става.

— Добре. Тази вечер, обещавам.

Чух предната врата да се затръшва и стъпки, които минаха през всекидневната и след това слязоха по стълбите. Сложих й обратно парцала в устата и превръзката на очите.

Бяха Дони и Уили.

Втренчиха се в мен.

— Откъде знаеше? — попита Дони.

— Какво да знам?

— Ти ли им каза?

— На кого? Какво да съм казал? За какво говорите?

— Не се занасяй с мен, Дейвид. Рут заяви, че си изтърсил, че може да е Дженингс.

— И кой мислиш, че беше, задник?

О, боже, помислих си. Мамка му. А я бях помолил да не вика. Можехме да спрем всичко още тогава.

Но трябваше да го изиграя пред тях.

— Майтапиш се — поклатих глава.

— Не се майтапя.

— Господин Дженингс? Господи, беше просто предположение.

— Доста добро предположение — подхвърли Уили.

— Беше просто нещо, което казах, за да я накарам да…

— Да я накараш какво?

Да се качи горе, помислих си.

— Да я накарам да се раздвижи. Боже, нали я видяхте. Приличаше на шибано зомби тук долу!

Те се спогледаха.

— Станала бе доста странна — призна Дони.

Уили сви рамене.

— Да, предполагам.

Исках да продължа темата. Да им отвлека мислите от това, че бях сам тук с нея.

— Какво му казахте? — попитах. — Мег ли търсеше?

— Нещо такова — отвърна Дони. — Спомена, че просто се отбил, за да провери как се справят прекрасните малки момичета. Показахме му Сюзън в нейната стая. Излъгахме го, че Мег е на пазар. Сюзън не обели думичка, разбира се. Не посмя. И мисля, че Дженингс се хвана. Изглеждаше, че му е някак неудобно. Малко е стеснителен за ченге.

— Къде е майка ви?

— Каза, че иска малко да си полегне.

— Какво ще правите за вечеря?

Беше лудост да кажа такова нещо, но това бе първото, което ми хрумна.

— Не знам. Ще си направим по някой хотдог на скарата, предполагам. Защо? Искаш да се включиш ли?

— Ще питам майка ми — отговорих.

Погледнах към Мег.

— Ами тя?

— Какво "тя"?

— Просто ще я оставите тук или какво? Поне трябва да й сложите нещо на изгарянията. Ще се инфектират.

— Майната й — изсумтя Уили. — Не съм сигурен, че съм приключил с нея все още.

Той се наведе и взе ножа на Джафльо.

Подхвърли го в ръка, за острието и за дръжката, отпусна го, захили се и я погледна.

— А пък може и да съм. Не знам. Не знам.

Тръгна към Мег. И след това, така че тя да може да го чуе съвсем ясно и отчетливо, добави:

— Просто не знам.

Подиграваше й се.

Реших да не му обръщам внимание.

— Ще отида да питам майка ми — подхвърлих към Дони.

Не исках да седя и да гледам какъв щеше да е изборът му. Нищо не можех да направя така или иначе. От някои неща просто трябва да се откажеш. По-добре да мислиш за нещата, които можеш да направиш. Обърнах се и се заизкачвах по стълбите.

Когато стигнах горе, ми отне няколко секунди да проверя вратата.

Разчитах на техния мързел, на липсата им на организация.

Проверих ключалката.

И да, все още беше счупена.

Беше време, когато дори виновните показваха рядка невинност.

В нашето градче кражбите бяха нещо немислимо. Кражбите се случваха в градовете, но не и тук — това бе една от причините родителите ни да напуснат градовете по принцип.

Вратите се затваряха заради студа, вятъра и дъжда, но не и заради хората. Така че когато някоя ключалка на врата или прозорец се счупеше или ръждясаше, след като е била излагана години на лошо време, по-често се оставяше така. На никого не му трябваше ключалка, за да държи снега отвън.

Къщата на Чандлърови не беше изключение.

Имаше решетеста врата отзад с ключалка, която не мисля, че някога е работила, поне никой не си спомняше. След това имаше дървена врата, която леко се бе изметнала по такъв начин, че езичето на ключалката вече не пасваше на дупката в рамката.

Дори откакто държаха Мег като затворничка там, на никого не му беше хрумнало да я поправи.

И оставаше самата метална врата на убежището, която се затваряше с резе. Беше тромаво и шумно, но единственото, което трябваше да направиш, бе да махнеш резето.

Мислех, че може да се направи.

В три и двайсет и пет сутринта тръгнах да видя.

Имах джобно фенерче, джобно ножче и трийсет и седем долара от ринене на сняг в джоба си. Носех маратонки, дънки и тениската, която майка ми беше боядисала черна, след като Елвис носеше такава в "Обичам те". До момента, в който прекосих алеята към двора им, тениската бе залепнала за гърба ми като втора кожа.

Къщата беше тъмна.

Качих се на верандата и зачаках, като се ослушвах. Нощта бе спокойна и ясна под почти пълната луна.

Къщата на семейство Чандлър сякаш дишаше към мен, проскърцвайки като костите на спяща стара жена.

Беше страшно.

В един момент исках да забравя всичко, да си отида вкъщи, в леглото и да дръпна завивките над главата си. Исках да съм в съвсем друг град. Цяла вечер си бях фантазирал как майка ми или баща ми казват: "Ами, Дейвид, не знам как да ти го съобщя, но се местим."

Уви, нямах този късмет.

Продължавах да виждам как ме хващат на стълбите. Внезапно щеше да светне лампа и Рут щеше да се покаже над мен, насочила пушка. Съмнявам се, че имаха пушка. Но все пак го виждах. Отново и отново, като плоча, зациклила на последната мелодия.

Ти си луд, продължавах да си мисля.

Но бях обещал.

А и колкото и плашещо да беше това, днес се бях уплашил повече. Гледайки Рут, най-накрая бях видял всичко до края.

Не можеше да има грешка, със сигурност накрая щях да видя Мег да умира.

Не знам колко време съм стоял на верандата.

Достатъчно, за да чуя как високата роза драска по къщата от нежния бриз, да чуя жабите, крякащи от потока и щурците от гората. Достатъчно, за да привикнат очите ми към тъмнината и формацията от жаби и щурци, които си говорят в нощта, да ме поуспокои. Така че след известно време това, което чувствах, вече не беше пълният ужас, с който бях започнал, колкото вълнение — вълнение, че най-накрая правя нещо, нещо за Мег и за себе си, и то нещо, което никой от познатите ми хора никога не беше правил. Помагаше ми да мисля за това. За настоящата миг по миг реалност, в която бях. Ако го правех, можех да го превърна във вид игра. Нахлувах в къща през нощта и хората спяха. Това беше. Не опасни хора. Не Рут. Не Чандлърови. Просто хора. Бях ловък крадец. Спокоен, внимателен и незабележим. Никой нямаше да ме хване. Нито тази вечер, нито когато и да е.

Отворих външната мрежеста врата.

Тя съвсем леко проскърца.

С вътрешната врата беше по-трудно. Дървото се бе раздуло от влагата. Завъртях дръжката и натиснах с пръсти рамката, палецът ми беше на вратата. Бутнах бавно и внимателно.

Тя изстена.

Бутнах по-силно и по-здраво. Държах здраво дръжката, като леко я придърпвах назад, за да не се отвори внезапно, когато поддаде.

Вратата отново изстена.

Сигурен бях, че цялата къща ме чува. Всички.

Все още можех да избягам, ако се наложи. Добре беше да го знам.

След това тя внезапно се отвори. Дори по-тихо от другата врата.

Заслушах се.

Влязох в антрето.

Включих фенерчето. Стълбите бяха затрупани с парцали, мопове, четки, кофи — неща, които Рут използваше за чистене, заедно с буркани с пирони, кутии с боя и разредител. За мой късмет повечето неща бяха струпани от едната страна, страната срещу стената. Знаех, че стълбите ще са най-здрави и ще скърцат най-малко точно до стената, където имаха опора. Ако щяха да ме хванат, това беше най-вероятното място, мястото, където щях да вдигна най-много шум. Пристъпих внимателно надолу.

На всяко стъпало спирах и се ослушвах. Променях времето между стъпалата, за да няма ритъм.

Но всяко стъпало имаше какво да каже.

Отне ми цяла вечност.

След това най-накрая бях долу. Дотогава сърцето ми вече бе готово да се пръсне. Не можех да повярвам, че не са ме чули.

Прекосих помещението до вратата на убежището.

Мазето миришеше на влага, плесен и пране… и на нещо като разлято вкиснато мляко.

Вдигнах резето колкото можех по-тихо и плавно. Въпреки това металът престърга в метал.

Отворих вратата и пристъпих вътре.

Мисля, че чак тогава си припомних какво правех тук изобщо.

Мег седеше на ръба на дюшека, гърбът й беше опрян в стената, чакаше. В тънкия лъч светлина можех да видя колко е уплашена. И колко зле бе завършил денят за нея.

Бяха й дали да си облече тънка намачкана блузка и това беше всичко. Краката й бяха голи.

Уили бе поработил върху тях с ножа.

Имаше линии и драскотини, които се пресичаха по бедрата и по прасците й почти до глезените й.

Имаше кръв и по блузата. Повечето беше засъхнала… но не всичката. Част от нея продължаваше да се процежда.

Мег се изправи.

Тръгна към мен и видях нова синина на слепоочието й.

Въпреки всичко това тя все пак изглеждаше стегната и готова.

Опита се да каже нещо, но аз сложих пръст на устните си и я накарах да мълчи.

— Ще оставя резето и задната врата отворени — прошепнах. — Ще си помислят, че са ги забравили. Дай ми около половин час. На стълбите стой откъм стената и се опитай да не тичаш. Дони е бърз. Ще те хване. Ето.

Бръкнах в джоба си и й подадох парите. Мег ги погледна. После поклати глава.

— По-добре не — прошепна тя. — Ако нещо се обърка и ги намерят в мен, ще знаят, че някой е идвал. Никога няма да имаме друга възможност. Остави ми ги… — замисли се за момент. — Остави ги при Скалата. Сложи камък върху тях или нещо такова. Ще ги намеря, не се тревожи.

— Къде ще отидеш? — попитах.

— Не знам. Все още. Може би обратно при господин Дженингс. Не твърде далеч. Искам да остана близо до Сюзън. Ще намеря начин да ти кажа веднага щом мога.

— Искаш ли фенерчето?

Мег отново поклати глава.

— Познавам стълбите. Задръж го. Сега си отивай. Тръгвай. Махай се оттук.

Обърнах се, за да си тръгна.

— Дейвид?

Завъртях се обратно и внезапно тя беше до мен и се пресягаше. Видях сълзите да искрят в очите й точно когато ги затвори и ме целуна.

Устните й бяха напукани, подути, разранени и разкъсани.

Те бяха най-мекото, най-прекрасното нещо, което някога ме бе докосвало, което аз някога бях докосвал.

Усетих собствените си сълзи да се надигат.

— Боже! Съжалявам, Мег. Съжалявам.

Едва успях да го кажа. Единственото, което можех да направя, беше да стоя там, да клатя глава и да я моля да ми прости.

— Дейвид — прекъсна ме тя. — Дейвид. Благодаря ти. Това, което правиш накрая… то има значение.

Погледнах я. Все едно я изпивах, все едно някак се превръщах в нея.

Избърсах очите и лицето си.

Кимнах и се обърнах да си вървя.

След това ми хрумна нещо.

— Чакай — казах.

Излязох от убежището и прокарах лъча от фенерчето по стените. Намерих това, което търсех. Свалих железния лост от пироните, отидох при нея и й го подадох.

— Ако ти потрябва.

Тя кимна.

— Успех, Мег — пожелах й и тихо затворих вратата.

И после отново бях насред всичко това, в близката дразнеща тишина на спящата къща, движех се бавно нагоре към коридора, претеглях всяка стъпка спрямо скърцането на леглата и шепота на клоните на дърветата.

Накрая излязох.

Претичах през двора към алеята, пресякох покрай задната част на нашата къща и влязох в гората. Луната светеше ярко, но аз познавах пътеката и без нея. Чух звука от пълноводния поток.

При Скалата спрях, за да взема няколко камъка и внимателно се спуснах по насипа. Повърхността на водата блестеше на лунната светлина, разбиваше се по скалите. Стъпих на Скалата, бръкнах в джоба си, събрах парите на купчинка и я затиснах с малка подредена пирамида от камъни.

Погледнах назад от насипа.

Парите и камъните ми се сториха езически, като жертвоприношение.

Хукнах към вкъщи през богатия зелен аромат на листа.

А след това седях в леглото и слушах как собствената ни къща спи. Мислех, че ще е невъзможно да заспя, но не бях отчел напрежението и изтощението. Окапах веднага след зазоряването, възглавницата ми беше влажна от пот.

Спах лошо и до късно.

Погледнах часовника и видях, че бе почти обяд. Облякох се и изтичах долу, изгълтах необходимата купичка със зърнена закуска, тъй като майка ми стоеше там и се оплакваше от хората, които спят по цял ден, и докъде ги води това като възрастни — основно затвор и безработица, — после се изстрелях през вратата в лепкавото августовско слънце.

Нямаше начин да посмея да отида директно у Чандлърови. Ами ако се бяха сетили, че съм аз?

Изтичах през гората към Скалата.

Малката пирамидка, която бях направил от камъни и долари, си беше още там.

На дневна светлина вече не изглеждаше като жертвоприношение. Изглеждаше като купчина кучешки лайна върху купчина листа. Седеше там и ми се присмиваше.

Знаех какво означава това. Мег не бе излязла.

Бяха я хванали.

Все още беше вътре.

Усетих как ужасно ми прилошава и закуската почти се плъзна обратно в гърлото ми. Бях ядосан, после бях уплашен, а накрая просто бях объркан. Да предположим, че наистина бяха решили, че аз съм вдигнал резето. Или да предположим, че по някакъв начин бяха принудили Мег да им каже.

Какво трябваше да направя сега?

Да се махна от града?

Можеш да отидеш при ченгетата, разсъждавах. Можеш да отидеш при господин Дженингс.

А след това си помислих: "Супер, и какво да му кажа? Че Рут измъчва Мег от месеци и го знам със сигурност, тъй като един вид им помагах?"

Бях гледал достатъчно предавания за полицаи, за да знам какво е съучастник.

И познавах едно хлапе — приятел на братовчед ми от Уест Ориндж, — което беше изкарало почти година в юношески изправителен дом, задето се бе напило с бира и откраднало колата на съседа. Според него можеха да те бият, да те дрогират, да те пъхнат в усмирителна риза, ако решат. И те пускаха чак като приключеха с теб.

Трябва да има друг начин, убеждавах се.

Както каза Мег, когато говореше за парите, можехме да опитаме отново. Да го обмислим повече следващия път.

Ако вече не знаеха за мен.

Имаше само един начин да разбера.

Изкатерих се на Скалата, събрах пет и еднодоларовите банкноти и ги пъхнах в джоба си.

След това си поех дълбоко въздух.

И отидох у тях.

Уили ме посрещна на вратата и беше ясно, че дори и да знаеха или подозираха, Уили имаше по-важни неща на главата.

— Хайде — каза.

Изглеждаше изпит и уморен, но въпреки това въодушевен, двете неща заедно го правеха още по-грозен от обикновено. Не се бе къпал, а дъхът му беше ужасен дори за него.

— Затвори вратата зад теб.

Направих го.

Слязохме долу.

Рут беше там, седеше в нейния сгъваем стол. И Джафльо. Еди и Дениз се бяха настанили на работната маса. А Сюзън, пребледняла, седеше до Рут и плачеше безмълвно.

Всеки един от тях седеше тихо, докато на студения и влажен бетонен под Дони се клатеше с грухтене върху Мег със свалени до глезените панталони, изнасилваше я, а голото й тяло беше завързано за ръцете и краката между дебелите подпорни греди.

Предположих, че най-накрая Рут си бе променила мнението за пипането веднъж завинаги.

Призля ми.

Обърнах се, за да си тръгна.

— Тц — поклати глава Уили. — Оставаш.

И ножът за гравиране в ръката му, и погледът в очите му казваха, че е прав. Останах.

Всички бяха толкова тихи, че се чуваха двете мухи, които бръмчаха наоколо.

Приличаше на лош и извратен сън. И аз направих това, което правиш насън. Пасивно изчаках да видя какво ще стане.

Дони покриваше по-голямата част от нея. Можех да видя само долната част на тялото й — краката и бедрата й. Те или бяха доста посинени след вчерашното ми посещение, или много се бяха изцапали. Стъпалата й бяха черни.

Почти можех да почувствам теглото му върху нея, как я натиска, как я блъска в грубия твърд под. Устата й беше запушена, но очите й не бяха завързани. Под парцала можех да чуя болката й и безпомощния й гняв.

Той изстена, внезапно се изви, хвана изгорената й гърда и след това бавно се изтърколи от нея.

До мен Уили си пое въздух с облекчение.

— А така — каза Рут и кимна. — Само за това ставаш.

Дениз и Джафльо се изкикотиха.

Дони си вдигна панталоните. Закопча ги. Хвърли поглед към мен, но не срещна погледа ми. Не можех да го виня. И аз не бих срещнал неговия.

— Сигурно си хванал сифилис — отбеляза Рут. — Но няма значение. В днешно време могат да те излекуват.

Сюзън внезапно започна да хълца.

— Мааамооо!

Тя не спираше да се люлее напред-назад на стола си.

— Искам при маамааа!

— О, защо не млъкнеш? — изсумтя Джафльо.

— Да — добави Еди.

— Млъкни, по дяволите — нареди Рут. — Млъкни!

Тя изрита стола й. Засили се и пак го ритна. Сюзън падна от него. Остана да лежи долу, пищейки, дращейки по пода с шините си.

— Стой си там! — извика Рут. — Просто си стой там! Стой където си.

След това ни огледа поред.

— Кой още иска да се включи? Дейви? Еди?

— Аз — каза Уили.

Рут го погледна.

— Не знам за това. Брат ти току-що я мина. Мяза ми на кръвосмешение. Не знам.

— О, по дяволите, майко! — възропта Уили.

— Ами така си е. Не че на малката курва ще й пука. Ама аз щях да се чувствам много по-добре, ако беше Еди или Дейви.

— Дейви не я иска, за бога!

— Естествено, че я иска.

— Не, не я.

Тя ме погледна. Аз извърнах поглед.

Рут сви рамене.

— Може и да е така. Момчето е чувствително. Знам, че аз не бих я докоснала. Но пък аз не съм мъж, нали, Еди?

— Искам да я порежа — заяви Еди.

— Да. И аз! — включи се Джафльо.

— Да я порежеш? — Рут изглеждаше озадачена.

— Казахте ни, че можем да я режем, госпожо Чандлър — напомни Дениз.

— Така ли съм казала?

— Точно така каза — потвърди Джафльо.

— Така ли? Кога? Сега ли да я режете?

— Ей. Стига де, аз искам да я чукам — намеси се Уили.

— Млъквай — сряза го Рут, — сега говоря на Ралфи. Как да я режем?

— Да й сложим нещо — отвърна той. — Така че хората да знаят. Така че хората да знаят, че е била курва.

— Точно така. Като алената буква или нещо такова — добави Дениз. — Като в "Класически комикс"[20].

— А, имаш предвид да я дамгосаме — уточни Рут. — Искаш да кажеш да я дамгосаме, не да я режем.

— Ти каза, че ще я режем — настоя Джафльо.

— Не ми обяснявай какво съм казала. Не отговаряй на майка си.

— Така беше, госпожо Чандлър — обади се и Еди. — Честно. Казахте, че ще я режем.

— Така ли?

— Чух ви. Всички ви чухме.

Рут кимна. Помисли по въпроса. След това въздъхна.

— Добре. Ще ни трябва игла. Ралфи, иди горе и ми донеси комплекта за шиене от… мисля, че е в шкафа в коридора.

— Добре.

Той изтича покрай мен.

Не можех да повярвам, че това се случва.

— Рут — проговорих. — Рут?

Тя ме погледна. Очите й сякаш пулсираха, потрепваха на местата си.

— Какво?

— Няма наистина да го направиш, нали?

— Казах, че може да го направим. Така че предполагам, ще го направим.

Наведе се близо до мен. Можех да подуша цигарения дим, който струеше от всяка нейна пора.

— Знаеш ли какво се опита да направи кучката снощи? — попита ме Рут. — Опита се да се измъкне. Някой е оставил вратата отключена. Решихме, че е Дони, понеже последен беше тук вчера, а и той е мил с нея. Винаги е бил. Така че най-накрая го оставих да я има. След като си бил с жена, не я искаш особено после. Затова смятам, че Дони вече е излекуван. Но е добре хората да виждат и да знаят каква е. Не мислиш ли?

— Майко — повика я Уили.

Започнал бе да мрънка.

— Какво?

— Защо не може аз?

— Какво не може?

— Да я чукам!

— Понеже аз така казах, по дяволите! Кръвосмешение е! Сега ме остави на мира вече. Искаш да си го пъхнеш там, където е останал боклука от брат ти? Това ли искаш? Не ми говори. Отвратителен си! Също като проклетия ти баща.

— Рут — упорствах. — Ти… не можеш да направиш това.

— Не мога?

— Да.

— Да? Защо?

— Не е… не е правилно.

Тя стана. Дойде до мен и трябваше да я погледна. Трябваше да я погледна право в очите.

— Моля те, не ми казвай какво е правилно, момченце — бавно произнесе Рут.

Гласът й беше ниско треперещо ръмжене. Забелязах, че се тресе от едва сдържана ярост. Очите й примигваха като угасващи свещи. Отстъпих назад. Помислих си: "О, боже, това е жена, която някога харесвах. Жена, която смятах за забавна, понякога дори хубава. Една от нас."

Тази жена ме уплаши до смърт.

Ще те убие, помислих си. Ще ни убие всичките, включително собствените си деца и дори няма да й пука или да помисли за това до по-късно.

Ако й дойде отвътре.

— Не ми казвай — повтори тя.

И мисля, че разбра какво си мислех тогава. Мисля, че ме разчете целия.

Това не я притесни. Обърна се към Уили.

— Ако това момче се опита да си тръгне — усмихна му се тя, — отрежи му топките и ми ги подай насам. Разбра ли?

Уили й върна усмивката.

— Разбира се, майко.

Джафльо се втурна в стаята, стиснал очукана картонена кутия за обувки. Подаде я на Рут.

— Не беше там — заяви той.

— А?

— Не беше в шкафа. Беше в спалнята, на тоалетката.

— О.

Тя я отвори. Мернах оплетен канап и ролки с конци, игленици, копчета, игли. Рут сложи кутията на масата и започна да рови вътре.

Еди се премести от масата, за да й остави място, и занаднича през рамото й.

— Ето — каза тя.

Обърна се към Джафльо:

— Но трябва да я загреем добре, за да не се инфектира.

Държеше дълга и дебела игла за шиене.

Стаята внезапно се пръскаше от напрежение.

Погледнах иглата и след това към Мег, която лежеше на земята. Тя също я гледаше, както и Сюзън.

— Кой ще го направи? — попита Еди.

— Ами предполагам, че за да е честно, може всеки да направи по една буква. Така става ли?

— Супер. Какво ще напишем?

Рут го обмисли.

— Предлагам да е нещо простичко. Какво ще кажете да напишем: "Чукам се. Чукай ме." Това трябва да е достатъчно. Трябва да е достатъчно за всеки, който иска да разбере.

— Разбира се — потвърди Дениз. — Ще е върхът.

В този момент тя ми изглеждаше точно като Рут. Същата примигваща светлинка в очите, същото напрегнато очакване.

— Еха — възкликна Джафльо, — това са доста букви. Почти по две на всеки.

Рут преброи и кимна.

— Всъщност — реши тя, — ако Дейвид не иска да участва, а подозирам, че не иска, може всеки да направи по две, а аз само тази, която остане. Дейвид?

Поклатих глава.

— Така си и мислех — каза Рут; но не изглеждаше ядосана и не ми се подиграваше. — Добре. Аз ще взема първото "Ч". Да го направим.

— Рут? — настоях. — Рут?

Уили се приближи до мен, като правеше бавни мързеливи кръгчета с ножа си точно под брадичката ми. Много ме изнервяше, понеже с него никога нищо не беше сигурно. Погледнах към Еди и видях как и той си играе с острието на собственото си швейцарско ножче, очите му бяха мъртви и студени, каквито си знаех, че ще бъдат дори преди да погледна. После към Дони. Това бе един нов Дони. И от него нямаше да получа помощ.

Но Рут просто се обърна към мен, все още не беше ядосана, звучеше спокойно и някак изморено. Все едно че се опитваше да ми обясни нещо, което трябваше да съм знаел през цялото време, единствено за мое собствено добро. Сякаш правеше нещо много хубаво за мен. Сякаш от всички хора в стаята аз й бях любимият.

— Дейвид, казвам ти. Просто го остави да се случи.

— Тогава искам да си тръгна — помолих. — Искам да се махна оттук.

— He.

— Не искам да виждам това.

— Тогава не гледай.

Щяха да й го причинят. Джафльо имаше кибрит.

Той загряваше иглата.

Опитах се да не плача.

— Не искам и да го чувам.

— Твърде лошо — поклати глава Рут. — Освен ако нямаш тапи за уши, ще чуеш доста.

И наистина чух.

Когато всичко свърши и приключиха с промивките с алкохол, отидох да видя какво са направили. Не само сега, но и миналата нощ, и тази сутрин.

За пръв път бях около нея цял ден.

След като бяха престанали, бяха извадили парцала от устата й, защото знаеха, че вече беше твърде слаба, за да каже каквото и да е. Устните й бяха подути и отекли. Едното й око бе почти затворено, в червено и лилаво. Видях три или четири нови изгаряния от цигари по гърдите и по ключицата й и едно от вътрешната страна на бедрото й. Триъгълното изгаряне от ютията на Рут сега беше отворен мехур. Имаше синини по ребрата и ръцете й и по прасците и бедрата, където Уили я бе рязал предишния ден.

Там бяха и думите.

ЧУКАМ СЕ ЧУКАЙ МЕ

Петсантиметрови букви. Всичките главни. Полупрогорени и полуврязани дълбоко в плътта на стомаха й.

Изглеждаха написани с треперещата неуверена ръка на шестокласник.

— Сега не можеш да се омъжиш — отбеляза Рут.

Тя отново седеше в стола си, пушеше, бе прегърнала колената си и се люлееше напред-назад.

Уили и Еди бяха отишли до горе за коли. Стаята смърдеше на пушек, пот и алкохол.

— Виждаш ли, това е там завинаги, Меги. Не можеш да се съблечеш. За никого, никога. Защото ще види тези думи там.

Погледнах и осъзнах, че беше истина.

Рут я бе променила.

Беше я променила до живот.

Изгарянията и синините щяха да избледнеят, но това щеше да остане — четливо, дори и неясно, дори след трийсет години. Представляваше нещо, за което щеше да мисли и да обяснява всеки път, когато застанеше гола пред някого. Когато застанеше пред огледало, щеше да го вижда и да си спомня. Бяха приели правило в училище, че душовете са задължителни след часовете по физическо. Как щеше да се справи с това, в стая, пълна с тийнейджърки?

Рут не се притесняваше. Сякаш Мег беше нейно протеже.

— Ще си по-добре така — продължи тя. — Ще видиш. Никой мъж няма да те пожелае. Няма да имаш деца. Ще бъде много по-добре така. Късметлийка си. Мислеше, че е хубаво да си сладка? Да си секси? Е, ще ти кажа нещо, Меги. За една жена е по-добре да е гнусна в този свят.

Еди и Уили влязоха, смеейки се, с цяло стекче кола и раздадоха на всички. Взех една и се опитах да задържа бутилката стабилна. От слабата сладка миризма на карамел ми призляваше. Една глътка и знаех, че ще повърна. Опитвах се да не го направя откакто всичко започна.

Дони не си взе кола. Просто стоеше до Мег и гледаше надолу.

— Права си, майко — заговори той след малко, — това променя нещата. Имам предвид това, което написахме. Странно е.

Опитваше се да го разгадае. Най-накрая го разбра.

— Тя вече не е чак толкова върховна.

Звучеше леко изненадан и дори малко щастлив.

Рут се усмихна. Усмивката беше тънка и треперлива.

— Казах ти — кимна тя. — Виждаш ли?

Еди се засмя, отиде до тях и ритна Мег в ребрата. Тя едва простена.

— Даа… не е кой знае какво — заяви той.

— За нищо не става! — отсече Дениз и изгълта колата си.

Еди отново ритна Мег, този път по-силно, от солидарност към сестра си.

Измъкнете ме оттук, помислих си.

Моля ви. Пуснете ме.

— Мисля, че можем пак да я окачим на въжетата сега — каза Рут.

— Оставете я — обади се Уили.

— Тук долу е студено. Не искам течащи носове и кихане. Вдигнете я и да я видим.

Еди отвърза краката й, а Дони освободи ръцете й от гредите, но ги остави вързани една за друга и прехвърли въжето през един от пироните в тавана.

Мег ме погледна. Личеше колко е слаба. Без сълзи. Нямаше сила дори да заплаче. Само тъжен, победен поглед, който казваше: "Виждаш ли какво направиха с мен?".

Дони издърпа въжето и вдигна ръцете й над главата. После го завърза за масата, но този път й остави малко свобода. Беше мърляво и нетипично за него, сякаш вече не го интересуваше. Сякаш не си струваше усилието.

Със сигурност нещо се бе променило.

Като че ли с издълбаването на буквите върху нея я бяха лишили от силата да вълнува, да предизвиква било то страх, похот или омраза. Онова, което беше останало, бе толкова тленно. Слабо. И някак жалко.

Рут я разглеждаше като художник, който оценява платното си.

— Има още едно нещо, което трябва да свършим — заяви тя.

— Какво? — попита Дони.

Рут се замисли.

— Ами направихме така, че никой мъж да не я поиска. Проблемът е, разбирате ли, че Мег може още да го иска — тя заклати глава. — Ще бъде живот в мъчение.

— И какво предлагаш?

Рут обмисли въпроса. Ние я гледахме.

— Ще ви кажа какво ще направим — заговори тя най-накрая. — Иди горе в кухнята, вземи вестници от купчината и ги донеси тук. Вземи повечко. Сложи ги в мивката зад нас.

— Защо вестници? Какво ще правим с тях?

— Ще й ги четем ли? — попита Дениз; всички се засмяха.

— Просто го направи — настоя Рут.

Дони стана, взе вестниците и ги донесе. Хвърли ги в мивката до пералнята.

Рут се изправи.

— Добре. Кой има клечка кибрит? Моите свършиха.

— Аз имам няколко — каза Еди.

Той й ги подаде. Тя се наведе и взе лоста, който бях дал на Мег миналата нощ.

Зачудих се дали бе имала възможност да го използва.

— Ето. Вземи го — връчи лоста на Еди. — Хайде.

Оставиха колите и минаха покрай мен. Всички искаха да видят какво си бе наумила Рут. Всички, освен мен и Сюзън. Но Сюзън седеше на пода, където Рут й бе казала, а ножът на Уили беше на шейсет сантиметра от ребрата ми.

Така че и аз отидох.

— Навийте ги — нареди Рут; те я погледнаха. — Вестниците: Навийте ги добре, стегнато. След това ги метнете пак в мивката.

Джафльо, Еди, Дениз и Дони направиха както им бе казано. Рут запали цигара с една от клечките на Еди. Уили остана зад мен.

Хвърлих поглед към стълбите, само на няколко метра от мен. Призовавайки за помощ.

Те навиваха вестниците.

— Напъхайте ги добре — даваше указания Рут.

Те ги натъпкаха в мивката.

— Вижте, работата е такава — заобяснява Рут. — Жената не иска мъжа с цялото си тяло. Не. Тя го иска само с едно определено място. Знаеш ли за какво говоря, Дениз? Не? Още не? Е, ще разбереш. Жената иска мъжа само с едно определено място и то е точно тук долу, между краката.

Тя посочи, след това притисна ръка към роклята си, за да им покаже. Спряха да навиват.

— Едно малко местенце — продължи. — Сега. Премахнете ли това място и знаете ли какво става? Премахвате цялото й желание. Сериозно. Махате го завинаги. Просто работи. На някои места го правят непрекъснато, все едно е съвсем нормално да се направи, когато момичето достигне определена възраст. Пази я да не се отклонява. На места като, де да знам, Африка или Арабия или Нова Гвинея. Там го смятат за съвсем цивилизован подход. Така че реших, защо не и тук? Само ще премахнем това малко местенце. Ще я изгорим. Ще го изгорим от нея. Ще използваме лоста. И след това тя ще бъде… перфектна.

Стаята потъна в тишина, докато те се взираха в Рут за момент, като все още не вярваха напълно на онова, което чуваха.

Аз й повярвах.

И тогава чувството, което се опитвах да определя вече от няколко дни, най-накрая ми се изясни.

Започнах да треперя, сякаш стоях гол на силен декемврийски вятър. Защото можех да го видя, да го помириша, да чуя писъците й. Можех да видя до края в бъдещето на Мег — и в моето собствено, — да видя реалните последствия от такова действие.

И знаех, че съм сам в това.

Другите — дори Рут, въпреки импулсивността й, която я бе превърнала в тъмничар, въпреки изобретателността й с болката, въпреки всичките й приказки какво можеше да бъде, ако си бе запазила работата и не бе срещнала Уили старши, и не се бе омъжила и нямаше деца, — другите нямаха въображение.

Никакво. Съвсем никакво. Нямаха представа.

За всичко останало, освен за себе си, за всичко останало, освен настоящия момент, те бяха слепи, празни.

И аз треперех, да. С причина. С разбиране.

Бях пленен от диваци. Бях живял с тях. Бях се смятал за един от тях.

Не. Не диваци. Всъщност не.

По-лошо.

По-скоро глутница кучета или котки, или гъмжило от жестоките червени мравки, с които Джафльо обичаше да си играе.

Като някакъв съвсем различен вид. Някаква интелигентност, която само изглеждаше човешка, но нямаше достъп до човешките чувства.

Стоях сред тях, залян от различност.

От зло.

Хвърлих се към стълбите.

Чух как Уили изпсува и усетих ножа му да закача тениската ми отзад. Хванах дървения парапет и се извъртях към стъпалата.

Спънах се. Долу видях Рут, която сочеше, крещеше, устата й беше голяма черна празна зейнала дупка. Усетих ръката на Уили да ме хваща за крака и да ме дърпа. До мен имаше кутии с боя и една кофа. Пометох ги надолу по стълбите зад себе си и го чух отново да псува, както и Еди, докато изтръгвах крака си от хватката му. Изправих се. Запрепъвах се слепешком нагоре по стълбите.

Вратата беше отворена. Отворих със замах и мрежестата врата.

Лятната жега ме блъсна с една-единствена тежка вълна. Не можех да извикам. Трябваше да се боря да си поема въздух. Чувах ги как се приближават зад мен. Скочих надолу по стълбите.

— Мърдай! — изкрещя Дони.

След това внезапно той се оказа върху мен, засилката от скока му от верандата ме събори и ми изкара въздуха, а Дони се изтърколи далече от мен. Бях по-бърз от него. Станах на крака. Видях Уили отстрани, беше ми отрязал пътя към вкъщи. Видях и ножа да проблясва на слънчевата светлина. Не се опитах.

Претичах покрай протегнатите ръце на Дони, през двора, към гората.

Бях наполовина стигнал, когато Еди ме удари, хвърли се с всичка сила отзад на краката ми. Паднах и ненадейно той беше целият върху мен, удряше ме с юмруци, риташе и се опитваше да ми извади очите. Извъртях се и се извих. Бях по-тежък от него. Успях да го преборя. Еди хвана тениската ми. Аз я оставих да се скъса и се дръпнах. Спънах се назад, а после и Дони бе върху мен, след това и Уили и чак когато усетих ножа на Уили на гърлото си и го усетих как пробива кожата ми, спрях да се боря.

— Вътре, курво — каза той. — И да не съм чул нито една шибана думичка!

Поведоха ме обратно.

Гледката на нашата къща ме измъчваше. Продължавах да гледам натам за някакъв признак на живот, но нямаше такъв.

Качихме се и после слязохме в хладния, миришещ на боя мрак.

Поставих ръка на гърлото си. Пръстите ми се намокриха от малко кръв.

Рут стоеше там, ръцете й бяха здраво скръстени на гърдите й.

— Глупак — изсъска тя. — Къде, по дяволите, си мислеше, че отиваш?

Не отговорих.

— Е, предполагам, че сега си с нея. Не знам какво да правим с всички ви, дявол да го вземе.

Рут поклати глава. След това се разсмя.

— Радвай се, че нямаш и ти едно от онези местенца, като нея. Само че, разбира се, ти имаш други неща, за които да се притесняваш, нали?

Дениз се изсмя.

— Уили, иди да вземеш въже. Мисля, че е по-добре да го завържем, в случай че реши пак да скитосва нанякъде.

Уили влезе в убежището. Върна се с късо въже и подаде ножа на Дони. Дони го държеше, докато Уили връзваше ръцете ми зад гърба.

Всички гледаха и чакаха.

И този път Дони нямаше никакъв проблем да ме погледне в очите.

Когато бяха готови, Рут се обърна към Джафльо и му подаде кибрита.

— Ралфи? Искаш ли твоя да е честта?

Джафльо се усмихна, драсна една клечка и се надвеси над мивката. Пресегна се и запали единия край на струпаните вестници. След това запали и другия край, който беше по-близо до него.

Отстъпи назад. Вестниците започнаха да горят ярко.

— Винаги си харесвал огъня — отбеляза Рут.

Обърна се към останалите. Въздъхна.

— Кой иска да го направи?

— Аз — каза Еди.

Тя го погледна, леко усмихвайки се. Стори ми се, че го гледа по същия начин, който някога, не много отдавна, беше общо взето запазен за мен.

Предположих, че вече не съм любимото й хлапе от квартала.

— Вземи лоста — нареди.

И Еди го взе.

Задържаха го над пламъците. Беше много тихо.

Когато Рут прецени, че е достатъчно горещ, тя му каза да го махне и всички влязохме обратно вътре.

Няма да ви разказвам това.

Отказвам да го направя.

Има неща, за които знаеш, че ще умреш, преди да ги разкажеш, неща, за които знаеш, че е трябвало да умреш, преди да ти се наложи да ги видиш.

Аз гледах и видях.

Лежахме прегърнати в мрака.

Бяха махнали работната лампа и бяха затворили вратата, така че бяхме сами — Мег, Сюзън и аз — и лежахме на надуваемия дюшек, който Уили старши бе осигурил за семейството си.

Чувах стъпки да прекосяват от дневната към трапезарията и обратно. Тежки стъпки. Дони или Уили.

След това къщата утихна.

С изключение на стенанията на Мег.

Беше припаднала, когато я докоснаха с лоста, скова се и след това внезапно се отпусна, сякаш ударена от гръм.

Но сега някаква част от нея се бореше отново да дойде в съзнание. Страхувах се да мисля какво щеше да бъде за нея, когато се свестеше. Не можех да си представя болката. Не и тази болка. Не исках.

Бяха ни развързали. Поне ръцете ни бяха свободни.

Можех някак да се погрижа за нея.

Чудех се какво ли правеха там горе сега. Какво си мислеха. Можех да си ги представя. Еди и Дениз щяха да са се прибрали у дома за вечеря. Рут щеше да се е излегнала във фотьойла, с крака на табуретката и горяща в пепелника до нея цигара, втренчена в празния екран на телевизора. Уили щеше да е изтегнат на дивана и да яде. Джафльо щеше да е по корем на пода. А Уили, седнал изправен на някой от кухненските столове с права облегалка, може би щеше да гризе ябълка.

В печката щеше да има замразени полуфабрикати за вечеря пред телевизора.

Бях гладен. Не бях ял от сутринта насам.

Вечеря. Замислих се над това.

Когато не се приберях, родителите ми щяха да се ядосат. След което щяха да започнат да се тревожат.

Родителите ми щяха да се тревожат.

Съмнявам се, че някога преди този момент въобще ми бе хрумвало какво точно означава това.

И за миг ги обичах толкова много, че едва не заплаках.

После Мег пак простена и я усетих как трепери до мен.

Помислих си за Рут и останалите, които седяха горе мълчаливо.

Чудейки се какво да правят с нас.

Защото фактът, че аз бях тук, променяше всичко.

След днес вече не можеха да ми вярват. И за разлика от Мег и Сюзън, моето отсъствие щеше да бъде забелязано.

Дали родителите ми щяха да дойдат да ме търсят? Разбира се, естествено. Но кога? Дали щяха да ме потърсят тук? Не им бях казал къде, по дяволите, ще бъда.

Тъпо, Дейвид.

Още една грешка. Знаеше, че тук може да си навлечеш неприятности.

Чувствах как мракът около мен се стяга, някак ме смалява, смачква пространството и ограничава възможностите и потенциала ми. И добих слаба представа за онова, през което трябва да е минала Мег всичките тези седмици, сам-сама тук долу.

Почти ти се искаше да се върнат отново, само и само за да облекчат напрежението от очакването и чувството на изолация.

В мрака, осъзнах, постепенно изчезваш.

— Дейвид?

Беше Сюзън. Стресна ме. Мисля, че това бе първият път, в който я чух да ми говори — или на който и да било друг всъщност — без първа да е била заговорена.

Гласът й бе уплашен треперлив шепот. Сякаш Рут беше на вратата и слушаше.

— Дейвид?

— Да? Добре ли си, Сюзън?

— Добре съм. Дейвид? Мразиш ли ме?

— Да те мразя? Не, разбира се, че не. Защо бих те…?

— Би трябвало. И Мег също. Защото вината е моя.

— Не си ти виновна, Сюзън.

— Съм. Аз съм виновна. Без мен Мег можеше да избяга и да не се върне.

— Тя се опита, Сюзън. Хванаха я.

— Не разбираш.

Дори и без да я виждаш, бе лесно да усетиш колко й е трудно да не заплаче.

— Хванаха я в коридора, Дейвид.

— А?

— Дойде да ме вземе. Беше се измъкнала някак.

— Аз я пуснах. Оставих вратата отворена.

— Качи се по стълбите до стаята ми, сложи ръка тук, на устата ми, за да мълча и ме вдигна от леглото. Носеше ме надолу по коридора, когато Рут… когато Рут…

Повече не можеше да се сдържа. Заплака. Протегнах се и докоснах рамото й.

— Успокой се. Всичко е наред.

— … когато Рут излезе от стаята на момчетата — предполагам, че ни е чула, — хвана Мег за косата и я събори на пода, а аз паднах върху нея, така че не можеше да мърда, и после дойдоха Уили, Дони и Джафльо и започнаха да я бият, да я удрят и да я ритат. След това Уили отиде в кухнята, взе един нож, опря го в гърлото й и каза, че ако мръдне, ще й отреже главата. Ще й отреже главата, това каза. Накрая ни заведоха долу. И там ми свалиха шините. Тази е счупена.

Чух я как потраква.

— После продължиха да я удрят и Рут използва цигарата си на… на нейната…

Сюзън се плъзна към мен и сложи ръката ми около себе си, докато плачеше на рамото ми.

— Не разбирам — прошепнах. — Щеше да се върне за теб. Щяхме да измислим нещо. Защо сега? Защо се е опитала да те вземе? Защо се е опитала да те вземе със себе си?

Тя избърса очи. Чух я как подсмърча.

— Мисля, че защото… Рут — трудно й беше да продължи. — Рут… ме докосва. Долу… нали знаеш… там долу. И веднъж тя… тя ме накара да кървя. И Мег… аз казах на Мег… и тя се ядоса… наистина се ядоса и каза на Рут, че знае и Рут я наби отново, наистина лошо, с лопата от камината и…

Гласът й се пречупи.

— Съжалявам! Не исках. Трябваше да си отиде! Трябваше! Не съм искала да я наранят. Не можах да се сдържа! Мразя, когато ме докосва! Мразя Рут! Мразя я! И аз казах на Мег… казах й какво е направила и затова я хванаха. Затова се върна за мен. Заради мен, Дейвид. Заради мен!

Държах я и чувството бе като да люлееш бебе, толкова беше крехка.

— Шшшт. Отпусни се. Всичко ще бъде… наред.

Помислих си за Рут, която я докосва. Можех да си го представя. Счупеното, безпомощно малко момиче, което не можеше да се бори, и жената с празните блестящи очи като повърхността на бързо течащ поток. После блокирах тези мисли.

След доста време Сюзън се успокои.

— Имам нещо — подсмръкна тя. — Дадох го на Мег. Пресегни се зад далечния крак на работната маса. Зад нея. Опипай наоколо.

Направих го. Намерих кибрит и петсантиметров остатък от свещ.

— Откъде…?

— Отмъкнах го от Рут.

Запалих свещта. Меденото й сияние изпълни убежището. Почувствах се по-добре.

Докато не видях Мег.

Докато и двамата не я видяхме.

Тя лежеше по гръб, покрита до кръста със стар, тънък, мръсен чаршаф, който бяха хвърлили върху нея. Гърдите и рамене й бяха голи.

Имаше натъртвания навсякъде. Изгарянията й се бяха отворили и от тях изтичаше течност.

Дори в съня й мускулите на лицето й се бяха стегнали от болка. Тялото й трепереше.

Написаното проблясваше.

ЧУКАМ СЕ ЧУКАЙ МЕ

Погледнах Сюзън и видях, че се кани отново да се разплаче.

— Обърни се — помолих.

Защото беше зле. Всичко бе много зле.

Но най-лошото беше не онова, което й бяха направили, а това, което Мег сама си причиняваше.

Ръцете й бяха извън чаршафа. Тя спеше.

А мръсните, нащърбени нокти на ръката й работеха непрестанно и дълбоко от левия й лакът чак до китката.

Мег разкъсваше белега.

Опитваше се да го отвори.

Тялото, насилвано и пребивано, най-накрая се обръщаше против себе си.

— Не гледай — поръчах.

Свалих си тениската и успях да отхапя и разкъсам подгъва отдолу. Откъснах две ленти. Махнах пръстите на Мег от белега. Стегнато увих лентите два пъти около ръката й. След това ги завързах и отгоре, и отдолу. Вече не можеше да направи кой знае какво.

— Добре.

Сюзън плачеше. Беше видяла. Достатъчно, за да разбере.

— Защо? — изхлипа тя. — Защо прави така?

— Не знам.

Но знаех, донякъде. Почти можех да почувствам гнева на Мег към нея самата. Задето се е провалила. Задето не е успяла да се освободи, задето е предала себе си и сестра си. Може би дори заради това, че е човек, на когото може да му се случи нещо такова изобщо. Затова че му е позволила да се случи и се е надявала, че някак ще го преживее.

Не беше честно, нито правилно да се чувства така, но смятах, че я разбирам.

Тя се бе подлъгала и сега здравият й разум се ядосваше на себе си. Как можах да съм толкова глупава? Почти сякаш си заслужаваше наказанието. Беше се подлъгала да повярва, че Рут и останалите са хора по същия начин, по който тя бе човек, и съответно нещата можеха да стигнат само донякъде. Само донякъде. А това не беше вярно. Те изобщо не бяха същите. Вече го бе осъзнала. Твърде късно.

Видях пръстите й да опипват белега.

През плата се просмукваше кръв. Все още не твърде много. Но усетих странната тъжна ирония от осъзнаването, че в края на краищата може би ще се наложи да използвам тениската, за да я вържа пак в някакъв момент с цел да я предпазя.

Горе звънна телефонът.

— Вдигни — чух да се провиква Рут.

Стъпки прекосиха стаята. Долових гласа на Уили, след това пауза и после гласа на Рут, който приказваше по телефона.

Чудех се кое време е. Погледнах малката свещ и се запитах колко ли ще издържи.

Ръката на Мег падна от белега.

Тя си пое въздух и простена. Клепачите й запърхаха.

— Мег?

Тя отвори очи. Те бяха станали стъклени от болка.

Пръстите й се върнаха на белега.

— Недей — спрях я. — Не прави така.

Мег ме погледна, първоначално без да ме разбира. След това махна ръката си.

— Дейвид?

— Да. Аз съм. И Сюзън е тук.

Сюзън се наведе напред, за да може да я види и крайчетата на устата на Мег се вдигнаха нагоре в най-блед призрак на усмивка. Но дори това изглежда й причиняваше болка.

Тя изстена.

— О, Боже. Боли.

— Не мърдай — казах й. — Знам, че боли.

Придърпах чаршафа до брадичката й.

— Има ли нещо… нещо, което да искаш да…?

— Не — простена тя, — просто ме остави да… О, Боже.

— Мег? — обади се Сюзън.

Трепереше. Пресегна се през мен, но не можа да я достигне.

— Съжалявам, Мег. Съжалявам. Съжалявам.

— Всичко е наред, Суз. Опитахме. Наред е. Всичко е…

Почти можеше да усетиш изпепеляващата болка, която минаваше през нея.

Не успявах да измисля какво да направя. Продължавах да гледам свещта, сякаш светлината щеше да ми подскаже нещо, но тя не го направи. Нищичко.

— Къде… къде са те? — попита Мег.

— Горе.

— Там ли ще останат? Нощ… ли е?

— Почти. Горе-долу време за вечеря. Не знам. Не знам дали ще останат.

— Не мога… Дейвид? Не мога да издържам повече. Разбираш ли?

— Знам.

— Не мога.

— Почини си. Просто си почивай — поклатих глава.

— Какво? — прошепна тя.

— Иска ми се да имаше нещо…

— Какво?

— … с което да ги нараним. Което да ни измъкне оттук.

— Няма нищо. Нищо. Не знаеш колко нощи съм…

— Имаме това — обади се Сюзън.

Тя вдигна шината за ръце.

Погледнах я. Беше права. Бе направена от лек алуминий, но ако я хванеш за края и размахаш частта със ставата, можеше да причиниш някакви щети.

Но не и достатъчно, помислих си. Не и срещу Уили и Дони заедно. И Рут. Не трябваше да я подценявам. Може би ако бяха така добри да идват един по един с няколко минутки почивка между тях, щях да имам шанс, но едва ли щеше да се случи. Така или иначе никога не се бях проявявал като кой знае какъв боец.

Човек просто трябваше да помоли Еди.

Имахме нужда от нещо друго.

Огледах се. Бяха махнали почти всичко. Пожарогасителя, радиото, кашоните с храна, дори будилника и помпата за дюшека ги нямаше. Бяха отнесли даже въжето за простиране, с което ни бяха вързали. Всичко, което имахме, беше работната маса — твърде тежка дори да я местиш сам, камо ли да я хвърлиш, — матраците, чаршафът на Мег, пластмасовата й чашка за вода и дрехите на гърба ни. И кибритът и свещта.

След това ми хрумна как да ползваме клечките кибрит и свещта.

Поне можехме да ги накараме да дойдат при нас, когато ние решим, а не когато на тях им скимне. Можехме да ги объркаме и изненадаме. Все пак беше нещо. Нещо.

Поех си дълбоко въздух. Една идея се оформяше.

— Добре — казах, — искате ли да опитаме няколко неща?

Сюзън кимна. Мег също, едва-едва.

— Може и да не проработи. Но е възможност.

— Давай — окуражи ме Мег. — Направи го.

Тя изпъшка.

— Не мърдай — помолих я. — Не ми трябваш.

— Добре. Просто го направи — отвърна тя. — Хвани ги.

Свалих кецовете си, измъкнах връзките им и ги вързах една за друга. След това свалих обувките на Сюзън и завързах техните връзки за моите, така че имах почти четири метра въже, с което да работя. Стегнах здраво единия му край за долната панта на вратата, след това го прокарах до първата от дебелите подпорни греди и го завързах и там на около осем сантиметра от земята. Така направих преграда за препъване, която минаваше под лек ъгъл между вратата и гредата и ограждаше около една трета от лявата част от стаята на влизане.

— Слушайте — заобяснявах. — Това ще е трудно. И опасно. Искам да кажа, че няма да са само те. Смятам да запаля огън тук. Точно ей там, пред масата, почти в средата на помещението. Те ще подушат дима и ще дойдат. И да се надяваме, че някой ще уцели това въженце. Междувременно аз мога да стоя от другата страна до вратата с една от шините на Сюзън. Но ще има много пушек, а няма достатъчно въздух. Ако не дойдат бързо, ще се окажем в много неприятно положение. Разбирате ли ме?

— Ще викаме — предложи Сюзън.

— Да. Надявам се да помогне. Все пак трябва да изчакаме малко, за да подушат първо пушека. Хората се паникьосват около огън и това ще ни е от полза. Какво мислите?

— Какво мога да направя яз? — попита Сюзън.

Трябваше да се усмихна.

— Не много, Суз.

Тя се замисли, нежните й черти на малко момиченце бяха гробовни.

— Знам какво мога да направя. Мога да застана ето тук, до дюшека, и ако някой се опита да мине, да го спъна!

— Добре, но се пази. Без повече счупени кости. И гледай да ми оставиш достатъчно място да размахвам това чудо.

— Ще ти оставя.

— Мег? Ти съгласна ли си?

Тя изглеждаше бледа и слаба. Но кимна.

— Каквото и да е.

Съблякох си тениската.

— Ще ми… ще ми трябва чаршафа — казах.

— Вземи го.

Внимателно го смъкнах от нея.

Мег премести ръце, за да покрие мястото, където я бяха изгорили. Но не и преди да видя черно-червената блестяща рана. Потръпнах, тя ме видя и извърна лице. През тениската на ръката й започна отново да човърка белега. Нямах сърце да я спра, да й привлека вниманието върху това, което правеше.

И внезапно нямах търпение да използвам тази шина върху някого. Събрах чаршафа на купчина и го сложих където исках, пред масата. Поставих тениската си и чорапите си отгоре.

— И моите — обади се Сюзън.

Те нямаше да променят нещата особено, но тя имаше нужда да помогне, затова ги свалих от нея и ги метнах на купчината.

— Искаш ли и това от ръката ми? — попита Мег.

— Не. Задръж го.

— Добре — ноктите й продължиха да дълбаят.

Тялото й изглеждаше старо, мускулите бяха тънки и отпуснати.

Взех шината от Сюзън и я опрях на стената до вратата. След това вдигнах остатъка от свещта и отидох до купчината.

Стомахът ми се сви от страх.

— Да го направим — отсякох и спуснах свещта.

Огънят гореше бавно, но определено имаше пушек. Извиваше се към тавана и се кълбеше навън. Наш собствен гъбен облак в убежището.

След секунди изпълни стаята. Едва виждах до мястото, където Мег лежеше на пода. Кашляхме сериозно.

Докато димът се сгъстяваше, същото ставаше и с виковете ни.

Чувахме гласовете горе. Объркване. Страх. После трополенето на стъпки по стълбите. Тичаха. Бяха разтревожени. Това беше добре. Бях хванал шината здраво и чаках точно до вратата.

Някой започна да се бори с резето. След това вратата рязко се отвори и Уили застана на прага, на светлината от мазето, псувайки, докато димът се носеше над него като внезапна мъгла. Той залитна навътре. Уцели въжето от връзки, спъна се, падна и се плъзна по пода до купчината с главата напред, разпищя се и замаха с ръце да отлепи парцала, който гореше на бузата му, и цвърчащата мазна тениска, която се топеше по челото му.

Рут и Дони влязоха рамо до рамо, Дони беше по-близо до мен, опитваше се да различи какво се случва през дима. Замахнах с шината. Видях как кръв хвръкна от главата на Дони и опръска Рут и прага, докато той падаше, пресегнат към мен. Стоварих шината надолу, като брадва, но Дони се дръпна. Шината се удари в пода. След това внезапно Рут се стрелна покрай мен към Сюзън.

Сюзън. Пешката й. Щитът й.

Завъртях се и замахнах с шината, уцелих я по ребрата и гърба, но това не бе достатъчно, за да я спре.

Беше бърза. Втурнах се след нея, размахвайки шината от земята нагоре като бекхенд при тениса, но тя се протегна към кльощавото телце на Сюзън и я бутна към стената, след което я дръпна за косата към себе си и пак я блъсна назад. Чух глухо тупване като от изпусната тиква и Сюзън се свлече по стената. Замахнах с шината към гърба на Рут с всичка сила. Тя изрева и се свлече на колене.

Забелязах движение с периферното си зрение. Обърнах се.

Дони се бе изправил и идваше към мен през изтънелия пушек.

След това и Уили.

Размахах шината напред-назад пред себе си. Първо се движеха бавно, предпазливо. Достатъчно близо, за да видя изгореното лице на Уили, едното му око беше затворено и сълзеше. Имаше кръв по ризата на Дони.

После Уили се втурна ниско към мен в атака. Замахнах с шината и го уцелих през рамото, след това тя се плъзна и се удари с дрънчене във врата му. Той изпищя и падна.

Видях Дони да се накланя напред и дръпнах шината обратно, чух драскащ звук зад себе си.

Рут се хвърли върху мен, дереше ме, съскаше като котка. Запрепъвах се под нейната гърчеща се тежест. Коленете ми поддадоха. Паднах. Дони се приближи и усетих рязка, изгаряща болка през бузата си, след което вратът ми изщрака. Изведнъж замирисах на кожа. Кожа на обувка. Ритнал ме бе точно като футболна топка. Видях ослепителна светлина. Пръстите ми се опитаха да се сключат около шината, но тя вече не беше там. Нямаше я.

Ярката светлина бързо избледня в мрак. Борех се да се изправя на колене. Той ме ритна в корема. Паднах, не ми стигаше въздух. Отново пробвах да стана, но равновесието ми не бе наред. Почувствах вълна на гадене и объркване. След това някой друг също започна да ме рита, в ребрата, в гръдния кош. Свих се на топка, стегнах мускули и закачах мракът да се вдигне. Продължаваха да ме ритат и да псуват. Но започваше да действа, започвах да виждам, най-накрая достатъчно, за да установя къде е масата. Търколих се към нея, под нея и погледнах нагоре към краката на Рут и на Дони пред себе си. А после отново се обърках, защото имаше още едни крака там, където трябваше да бъде Мег, точно там, където тя лежеше на дюшека.

Голи крака. Изгорени и изпъстрени с белези.

Краката на Мег.

— Не! — викнах.

Изпълзях изпод масата. Рут и Дони се обърнаха, тръгнаха към нея.

— Ти! — кресна Рут. — Ти! Ти! Ти!

И до ден-днешен не знам какво си мислеше, че прави Мег тогава, дали изобщо е вярвала, че може да помогне — може би просто й бе писнало от това, от Рут, омръзнало й бе до смърт от болката, омръзнало от всичко, — но трябва да е знаела накъде ще бъде насочена цялата ярост на Рут, не към мен или към Сюзън, а право към нея, като идеална зла отровна стрела.

В очите й обаче нямаше страх. Те бяха решителни и ясни. Колкото и да беше слаба, успя да направи една крачка напред.

Рут се хвърли върху нея обезумяла. Хвана главата й между двете си ръце като мисионер, който изцерява някого.

След което я заби в стената.

Тялото на Мег започна да трепери.

Гледаше към Рут, право в очите й, и за момент доби озадачено изражение, сякаш дори сега питаше Рут защо. Защо.

После падна. Право на дюшека като торба без кости.

Потрепери още малко и накрая спря.

Протегнах се към масата за опора.

Рут просто стърчеше, вторачена в стената. Сякаш не вярваше, че Мег вече не стои там. Лицето й беше пепеляво бяло.

Дони и Уили също не помръдваха.

Тишината в стаята бе внезапна и необятна.

Дони клекна. Сложи ръка пред устните на Мег, след това на гърдите й.

— Тя… диша ли?

Никога не бях чувал Рут толкова плаха.

— Да. Леко.

Рут кимна.

— Покрийте я — каза. — Покрийте я. Закрийте я с нещо.

Кимна отново към никого конкретно, след което се обърна и прекоси стаята толкова внимателно и бавно, сякаш минаваше през натрошено стъкло. Спря на вратата, за да се окопити. После си тръгна.

И останахме само ние, децата.

Уили помръдна първи.

— Ще взема одеяла — промърмори.

Ръката му беше на лицето и покриваше окото му. Половината му коса бе изгоряла.

Но вече никой не изглеждаше ядосан.

Огънят пред масата все още тлееше, изпращайки нагоре струйки дим.

— Майка ти се обади — измънка Дони.

Гледаше към Мег.

— А?

— Майка ти — повтори. — Обади се. Искаше да знае къде си. Аз вдигнах. Рут говори с нея.

Не беше нужно да питам какво й бе казала. Не ме бяха виждали.

— Къде е Джафльо?

— Вечеря при Еди днес.

Вдигнах шината и я занесох на Сюзън. Не мисля, че разбра или че й пукаше. Гледаше към Мег. Уили се върна с одеялата. Огледа всички ни един по един, след което ги хвърли на пода, обърна се и излезе.

Чухме го как стъпва тежко по стълбите.

— Какво ще направиш, Дони? — попитах.

— Не знам — отвърна той.

Гласът му звучеше плосък и разсеян, смаян — сякаш него бяха ритали в главата, а не мен.

— Тя може да умре — натъртих. — Тя ще умре. Освен ако не направиш нещо. Няма кой друг. Знаеш го. Рут няма да направи нищо. Уили също.

— Знам.

— Тогава направи нещо.

— Какво?

— Нещо. Кажи на някого. На ченгетата.

— Не знам — поклати глава той.

Вдигна едно от одеялата от земята и покри Мег така, както Рут му бе казала. Зави я много нежно.

— Не знам — повтори.

Отново поклати глава. След което се обърна.

— Трябва да тръгвам.

— Остави ни работната лампа, а? Поне това направи. За да можем да се грижим за нея.

Изглежда го обмисляше за момент.

— Да. Добре — съгласи се накрая.

— И малко вода? Парцал и малко вода?

— Добре.

Излезе в мазето и чух течаща вода. Върна се с кофа и няколко парцала за прах и ги сложи на пода. След това закачи работната лампа за куката на тавана. Не ни погледна. Нито веднъж.

Пресегна се към вратата.

— Ще се видим — каза.

— Да — отвърнах. — Ще се видим.

После той затвори вратата.

Дългата, мразовита нощ се точеше бавно.

Нямаше повече посещения от горе.

Къщата бе тиха. Слабо долавяхме радиото, което работеше в стаята на момчетата, песента на Евърли — "Всичко, което трябва да направя, е да мечтая" и "Твърдоглавата жена" на Елвис. Всяка песен ни се присмиваше.

Досега майка ми сигурно беше откачила. Можех да си я представя как звъни във всяка къща в квартала, за да провери дали съм там, на палатка или просто съм останал да пренощувам при някого, без да й кажа. След което баща ми щеше да се обади в полицията. Продължавах да очаквам това официално звучащо почукване на вратата. Не разбирах защо още не са дошли.

Надеждата се превърна в безсилие, безсилието в гняв, гневът в тъпо смирение. След което цикълът започна отново. Нямаше нищо друго за правене, освен да чакам и да мия лицето и челото на Мег.

Тя имаше треска. Задната част на главата й лепнеше от засъхваща кръв.

Потъвахме в сън и се будехме отново.

Умът ми постоянно въртеше някоя мелодия или реклама. "Използвайте Аякс! Пенещият се препарат за почистване-да-да-да-да-да-да-дъм. Пратете мръсотията в канала-да-да-да-да-да-да-дъм. През реката, през гората… реката и гората… реката и гората…" Не можех да се хвана за нищо. Обаче не можех и да пусна нищо.

Понякога Сюзън започваше да плаче.

Понякога Мег леко помръдваше и стенеше.

Бях щастлив в тези моменти. Това значеше, че е жива.

Събуди се два пъти.

Първия път, когато го направи, прокарвах парцала по лицето й и тъкмо щях да спра за малко, тя отвори очи. Едва не го изпуснах, толкова бях изненадан. Бързо го скрих зад гърба си, защото беше порозовял от кръв и не исках Мег да види. Някак идеята за това наистина ме тревожеше.

— Дейвид?

— Да.

Изглежда се ослушваше. Погледнах очите й и забелязах, че едната й зеница бе наполовина по-малка от другата. Зачудих се какво ли вижда.

— Чуваш ли я? — попита ме. — Тя… там ли е?

— Чувам само радиото. Обаче тя е там.

— Радиото. Да — Мег бавно кимна. — Понякога я чувам. По цял ден. Уили и Джафльо също… и Дони. Мислех си, че мога да слушам… и да чуя и науча нещо, да разбера защо тя ми причинява това… като я слушам как върви през стаята или сяда в стола. Аз… така и не проумях.

— Мег? Слушай. Не мисля, че трябва да говориш, знаеш ли? Доста зле са те подредили.

Беше усилие, личеше си. Заваляше думите, сякаш внезапно езикът й бе станал грешният размер за устата й.

— Ъ-ъ. Не. Искам да говоря. Никога не говоря. Никога няма с кого да разговарям. Но…?

Тя ме погледна някак особено.

— Ти как така си тук?

— И двамата сме тук. И аз, и Сюзън. Заключиха ни. Помниш ли?

Мег опита да се усмихне.

— Мислех, че може да си те фантазирам. И преди ми се е случвало понякога. Аз имам много… много фантазии. Имам ги и после те… изчезват. А понякога се опитваш да имаш, искаш да имаш и не можеш. Не можеш да измислиш нищо. След което… става. Преди я умолявах, знаеш ли? Да спре. Просто да ме пусне. Мислех си, че трябва, че ще го прави известно време и после ще ме пусне. Ще види, че трябва, така както аз виждам. След това осъзнах, че няма да спре, трябва да се измъкна, но не мога. Не я разбирам, как можа да го остави да ме изгори?

— Моля те, Мег…

Тя облиза устни. Усмихна се.

— Ти обаче се грижиш за мен, нали?

— Да.

— И за Сюзън.

— Да.

— Къде е тя?

— Спи.

— И за нея е трудно — прошепна.

— Знам. Знам, че е така.

Тревожех се. Гласът й отслабваше. Трябваше да се наведа много близо, за да я чувам.

— Ще ми направиш ли една услуга? — попита.

— Разбира се.

Мег стисна ръката ми. Хватката й не беше силна.

— Върни ми пръстена на майка ми? Нали знаеш кой? Тя няма да ме послуша. Не й пука. Но може би… Би ли могъл ти да я помолиш? Ще можеш ли да ми върнеш пръстена?

— Ще го взема.

— Обещаваш ли?

— Да.

Пусна ме.

— Благодаря — каза.

И момент по-късно:

— Знаеш ли? Никога не съм обичала майка си достатъчно. Не е ли странно? А ти?

— Не. Предполагам, че не.

Тя затвори очи.

— Мисля, че бих искала да поспя.

— Разбира се — отвърнах. — Почивай си.

— Странно е — продължи. — Няма болка. Би помислил, че ще има. Те ме гориха пак и пак, но няма болка.

— Почивай си.

Мег кимна. След което заспа. Аз седях и се ослушвах за почукването на полицай Дженингс, текстът на "Зелена врата" се въртеше нелепо през ума ми, като ярко боядисана въртележка, отново и отново:… полунощ, още една безсънна нощ,/ гледаме, докато не дойде утрото,/зелена врата, каква тайна криеш? /Зелена врата?

Докато и аз не се унесох.

Когато се събудих, вероятно беше сутрин.

Сюзън ме разтърсваше.

— Спри я! — гласът й бе уплашен шепот. — Спри я! Моля те! Не й позволявай да прави това!

За момент помислих, че съм у дома, в собственото си легло.

Огледах се наоколо. Спомних си.

И Мег вече не беше до мен.

Сърцето ми започна да блъска в гърдите, гърлото ми се стегна.

След това я видях.

Беше захвърлила одеялото, така че бе гола и прегърбена в ъгъла до масата. Дългата й сплъстена коса висеше на раменете й. Гърбът й беше изпъстрен с избледнели кафяви петна, пресечени линии засъхваща кръв. Тилът й блестеше влажно под светлината на работната лампа.

Виждах как мускулите й се движат по раменете и встрани от елегантната линия на гръбнака, докато работеше. Чувах дращене на нокти.

Станах и отидох при нея.

Тя копаеше.

С пръсти копаеше бетонния под там, където се съединяваше с тухлената стена. Копаеше тунел. Чуваха се тихи звуци от усилията й. Ноктите й бяха пречупени назад и кървяха, единият вече липсваше, връхчетата на пръстите й също бяха окървавени, кръвта й се смесваше със ситните камъчета, които бе изровила от ронещия се бетон, докато произвеждаше неравни количества от двете. Последният й отказ да се предаде. Последният й акт на неподчинение. Волята, която се издига над едно победено тяло, за да се наложи на солиден камък.

Камъкът беше Рут. Неподатлива — отронваше само ситни камъчета и песъчинки.

Рут бе камъкът.

— Мег. Хайде. Моля те — казах.

Хванах я под мишниците и я повдигнах. Тежеше колкото пеленаче.

Тялото й беше топло и изпълнено с живот.

Отново я положих на дюшека и я завих с одеялото. Сюзън ми подаде кофата и се заех да мия пръстите й. Водата стана още по-червена.

Започнах да плача.

Не исках да плача, защото Сюзън бе там, но това не беше нещо, което можех да контролирам или спра. Просто се случи, потече, като кръвта на Мег по стената.

Горещината й беше от треската. Горещината й бе лъжа.

Почти можех да помириша смъртта по нея.

Бях я видял в разширената зеница на окото й, една разширяваща се дупка, в която можеше да потъне съзнание.

Миех пръстите й.

Когато приключих, преместих Сюзън така, че Мег да е между двама ни, и ние тихо лежахме заедно, наблюдавайки слабото й дишане. Всяка глътка въздух, която минаваше през дробовете й, бе още един миг от тези, които ни свързваха, още няколко секунди милостиня, потрепването на притворените й клепачи говореше за живота, който протичаше нежно под наранената повърхност — и когато Мег отново отвори очи, ние не се стреснахме. Радвахме се да я видим, че ни гледа, старата Мег, която живееше преди това, в същото време, в което и ние, а не в това трескаво нереално пространство.

Тя помръдна устни. След което се усмихна.

— Мисля, че ще успея — каза и хвана ръката на Сюзън. — Мисля, че ще бъда добре.

Под изкуствения блясък на работната лампа, на зазоряване, което за нас не беше зазоряване, Мег издъхна.

Почукването на вратата дойде след не повече от половин час.

Чух ги как стават от леглата. Чух мъжествени гласове и тежки, непознати стъпки, които прекосиха дневната към трапезарията и после тръгнаха надолу по стълбите.

Свалиха резето, отвориха вратата и Дженингс беше там, заедно с баща ми и едно ченге на име Томпсън, което познавахме от ВЧВ. Дони, Уили, Джафльо и Рут стояха зад тях. Не правеха нито опит да избягат, нито дори да обяснят, просто гледаха как Дженингс отиде при Мег, повдигна клепача й и провери за липсващия й пулс.

Баща ми дойде и ме прегърна.

— Боже Господи — каза и поклати глава. — Слава Богу, че те открихме. Слава Богу.

Мисля, че за първи път го чувах да употребява израза, но също така смятам, че го мислеше.

Дженингс покри главата на Мег с одеялото, а полицай Томпсън отиде да успокои Сюзън, която не можеше да спре да плаче. Тя беше тиха, откакто Мег почина и сега тъгата и облекчението се изливаха от нея.

Рут и останалите наблюдаваха безстрастно.

Дженингс, когото Мег бе предупредила за Рут на четвърти юли, изглеждаше готов да убива.

С почервеняло лице, едва контролирайки гласа си, той продължаваше да изстрелва въпроси към нея — и си личеше, че не с това му се искаше да я обстрелва, а с пистолета, прикрепен на бедрото му, който упорито галеше. Как се случи това? Как се случи онова? Откога е тук долу? Кой направи онзи надпис?

Известно време Рут не отговаряше. Всичко, което правеше, бе да седи на мястото си и да почесва отворените рани на лицето си. След това заяви:

— Искам адвокат.

Дженингс се държеше все едно не я чуваше. Продължи с въпросите, но всичко, което тя казваше, беше:

— Искам да се обадя на адвокат.

Сякаш се подготвяше за Петата поправка[21] и толкова.

Дженингс се ядосваше все повече и повече. Но това не помогна. Можех да му кажа, че няма да помогне.

Рут беше камъкът.

И, следвайки примера й, също и децата й.

— Ще ви кажа всичко, което искате да знаете — намесих се. — Ние със Сюзън ще кажем.

— Видял ли си всичко това?

— Повечето — признах.

— Някои от тези рани са нанесени преди седмици. Видял ли си нещо от това?

— Част. Достатъчно.

— Видял си?

— Да.

Очите му се присвиха.

— Ти затворник ли си или пазач тука, хлапе? — изстреля. Обърнах се към баща ми:

— Никога не съм я наранявал, татко. Никога. Честно.

— Но никога не си и помогнал — намеси се Дженингс.

Това бяха точно думите, които си бях повтарял сам цяла нощ. Само че гласът на Дженингс ги стисна като в юмрук и ги захвърли към мен. За момент ми секнаха дъха.

Вярно, правилно, помислих си.

— Не съм — отвърнах. — Не съм, така е.

— Опита се — обади се Сюзън през сълзи.

— Така ли? — включи се и Томпсън.

Сюзън кимна.

Дженингс ме погледа още известно време, след което също кимна.

— Добре — отсече. — Ще поговорим по-късно. По-добре да съобщим, Фил. Всички да се качват горе.

Рут измърмори нещо.

— Какво? — попита Дженингс.

Тя говореше в пазвата си, мрънкаше.

— Не мога да ви чуя, госпожо.

Главата й се изправи рязко, очите й горяха.

— Казах, че беше мръсница! — ревна Рут. — Тя написа тези думи! Тя! ЧУКАМ СЕ. ЧУКАЙ МЕ. Да не мислите, че съм аз? Тя ги написа сама, върху себе си, защото се гордееше с това! Опитвах се да я науча, да я възпитам, да й покажа малко благоприличие. Написа го нарочно, за да ме ядоса, ЧУКАМ СЕ. ЧУКАЙ МЕ. И така и беше, изчука всички. Поне него, това е сигурно.

Тя посочи към мен. След това към Уили и Дони.

— И него, и него също. Всички ги изчука! Щеше да изчука и малкия Ралфи, ако не я бях спряла и не я бях вързала тук долу, където никой не трябваше да гледа краката й, задника й и путката й, путката й — защото, господине, тя беше точно това — боклук, жена, която не знае нищо друго, освен да се предложи на всеки, който я поиска, по всяко време. И й направих шибана услуга. Така че майната ти на теб и на твоето мнение. Скапано месо в униформа. Голям войник. Голямо лайно. Майната ти! Направих й шибана услуга…

— Госпожо — започна Дженингс, — мисля, че е по-добре да млъкнете.

Той се наведе по-близо и изглеждаше така, сякаш гледаше нещо, което бе настъпил на тротоара.

— Разбирате ли какво ви казвам, госпожо? Госпожо Чандлър? Моля ви, наистина се надявам, че разбирате. Тази помийна яма, която наричате уста — дръжте я затворена — той се обърна към Сюзън. — Можеш ли да вървиш, скъпа?

Тя подсмръкна.

— Ако някой ми помогне по стълбите.

— По-скоро ще я нося — каза Томпсън. — Няма да тежи много.

— Добре. Ти си пръв тогава.

Томпсън вдигна момичето и се запъти през вратата нагоре по стълбите. Уили и Дони го последваха, зазяпани в краката си, сякаш несигурни в пътя. Баща ми тръгна зад тях, все едно вече бе част от полицията и ги надзираваше, а аз вървях след него. Рут пък беше веднага след мен, съвсем по петите ми, сякаш изведнъж се беше разбързала да приключи с всичко това. Погледнах през рамо, видях Джафльо долепен зад нея, а полицай Дженингс ги следваше.

И тогава забелязах пръстена.

Блестеше на слънчевата светлина, която се процеждаше през прозореца на задната врата.

Продължих да се изкачвам по стълбите, но за момент едва осъзнавах къде съм. Усетих топлина, която нахлу в тялото ми. Виждах Мег и чувах гласа й, който ме кара да обещая, че ще върна пръстена на майка й. Да помоля Рут за него, сякаш изобщо не принадлежеше на Мег, а Рут й го бе заела, сякаш Рут имаше някакво право на този пръстен, сякаш не беше просто една шибана крадла. Мисълта за всичко, през което Мег бе минала още преди да се срещнем — загубата на близките си, останала й беше само Сюзън — и след това да получи този заместител.

Тази пародия на майка. Това зло подобие на майка, което не просто й бе откраднало пръстена, а всичко — живота, бъдещето, тялото й — уж с цел да я отгледа. А всъщност това, което направи, бе не да я отгледа, а да я бута надолу, още надолу и надолу и й харесваше, обожаваше го, тържествуваше от това, стигайки, боже господи — толкова надолу, че накрая я докара до самата земя, където сега Мег щеше да лежи, не отгледана, изтрита, погубена.

Но пръстенът оставаше. И във внезапната си ярост аз осъзнах, че също мога да бутам.

Спрях и се обърнах. Вдигнах ръка към лицето на Рут, с широко отворени пръсти и видях как тъмните очи изумено и уплашено ме поглеждат за момент, преди да изчезнат под ръката ми.

Видях, че знаеше.

И че иска да живее.

Видях как се хвана за парапета.

Усетих как устата й се отваря.

За момент почувствах отпуснатата, студена плът на бузите й под пръстите си.

Знаех, че баща ми върви напред пред мен по стълбите. Почти ги беше изкачил.

Бутнах.

Никога друг път не съм се чувствал толкова добре или толкова силен.

Рут изпищя и Джафльо се протегна да я хване, както и полицай Дженингс, но първото стъпало, в което тя се удари, беше това на полицая и докато тялото й се извиваше и въртеше, той едва я докосна. Кутии с боя полетяха надолу по бетона. Както и Рут, но малко по-бавно.

Разби си устата в стълбите. Инерцията я подмяташе наоколо като акробат, така че когато стигна до пода, се заби в него с лицето надолу — уста, нос и бузи експлодираха под цялото тегло на тялото й, което най-накрая се свлече като чувал с камъни.

Чух как вратът й се прекърши.

После остана да лежи там.

Внезапна смрад изпълни помещението. Почти се усмихнах. Беше се насрала като бебе и си помислих, че така е подобаващо, че всичко е наред.

След това изведнъж всички се оказаха долу моментално, Дони и Уили, баща ми и полицай Томпсън, без товара на Сюзън, и всички крещяха, обградили Рут, сякаш бе някаква археологична находка.

— Какво стана? Какво стана с майка ми! — крещеше Уили, а Джафльо плачеше.

Уили наистина бе обезумял, наведен над нея, вкопчил се в гърдите и корема й, опитвайки се с масаж да я върне обратно към живот.

— Какво стана, мамка му! — ревна и Дони.

Всички гледаха нагоре по стълбите към мен, сякаш искаха да ме разкъсат крайник по крайник, а баща ми застана в подножието за в случай, че наистина опитат.

— Е, какво всъщност стана? — попита полицай Томпсън.

Дженингс ме погледна. Знаеше. Много добре знаеше какво се бе случило.

Само че точно тогава изобщо не ми пукаше. Чувствах се, все едно бях размазал оса. Някоя, която ме е ужилила. Нищо повече и нищо по-сериозно от това.

Пристъпих надолу по стълбите и застанах лице в лице с него.

Той ме погледа още известно време. След което повдигна рамене.

— Момчето се препъна — каза. — Без храна, липса на сън, приятелката му е умряла. Инцидент. Адски жалко. Случва се понякога.

Джафльо, Уили и Дони не се хванаха на тази въдица, но днес изглежда никой пет пари не даваше на какво се хващат и на какво — не.

Вонята от лайната на Рут беше ужасна.

— Ще донеса одеяло — заяви Томпсън.

Мина покрай мен.

— Този пръстен — казах и го посочих. — Този пръстен на пръста й беше на Мег. Бил е на майката на Мег. Сега трябва да принадлежи на Сюзън. Може ли да й го дам?

Дженингс ми хвърли измъчен поглед в смисъл че стига толкова и да не си насилвам късмета.

Но и за това не ми пукаше.

— Пръстенът е на Сюзън.

Дженингс въздъхна.

— Вярно ли е, момчета? — попита. — Нещата ще тръгнат по-добре оттук нататък, ако не лъжете.

— Предполагам — смънка Дони.

Уили погледна брат си.

— Шибаняк — промърмори.

Дженингс повдигна ръката на Рут и погледна пръстена.

— Добре — внезапно гласът му омекна. — Иди и й го дай.

Свали го от пръста на Рут.

— Кажи й да не го губи.

— Ще й кажа.

Качих се по стълбите.

Изведнъж се почувствах много изморен.

Сюзън лежеше на дивана.

Отидох при нея и преди да успее да попита какво става, аз й показах пръстена. Видях я как го погледна, как осъзна какво е това и тогава погледът й накара коленете ми да омекнат, тя протегна бледите си слаби ръце към мен, прегърнах я и плакахме ли, плакахме.