Съседката

В деня, в който най-накрая отидох там и почуках на вратата, никой не отговори, но застанал на верандата, аз бях наясно с две неща. Първото беше, че Сюзън плаче в стаята си достатъчно силно, та да я чуя през вратата. Другото бе мазето. Боричкане. Мебели се влачеха грубо по пода. Заглушени гласове. Пъшкане, стонове. Чувство за непосредствена опасност във въздуха.

Лайната, както беше изразът, се разбиваха във вентилатора.

Сега ме изумява колко нетърпелив бях да сляза там долу. Поех по стълбите, взимайки по две наведнъж и завих зад ъгъла. Знаех къде са.

Рут стоеше на прага на убежището и наблюдаваше. Усмихна се и се отмести настрани, за да ме пропусне.

— Тя се опита да избяга — каза. — Но Уили я спря.

Сега определено я спираха добре, всичките, Уили, Джафльо и Дони заедно, нахвърляха й се като на чучело за тренировки, опряно на бетонната стена, редуваха се, забиваха се в корема й. Мег вече отдавна беше минала фазата на споровете. Всичко, което се чуваше, бе изсвистяването на въздух, докато Дония удряше и забиваше плътно долепените до тялото й ръце в корема й. Устата й беше свита, мрачна. В очите й се четеше твърдо съсредоточаване.

И за момент тя отново беше героинята. Която поемаше риска.

Но само за момент. Защото изведнъж отново ми стана ясно, че всичко, което може да направи, е да понася ударите, безпомощна. И да загуби. И си спомням, че си помислих: "Добре, че не съм аз."

Ако исках, можех дори да се присъединя към тях.

В онзи момент, като си помислих това, почувствах, че имам власт.

Питал съм се оттогава: "Кога се случи? Кога бях, да, покварен?" И продължавам да се връщам към точно този момент, тези мисли.

Онова чувство за власт.

Не ми и хрумна да се замисля, че тази сила ми бе дадена от Рут, и то вероятно само временно. По онова време беше достатъчно истинска. Докато гледах, разстоянието между мен и Мег изведнъж стана огромно, непреодолимо. Не че симпатиите ми към нея не съществуваха. Но за пръв път я видях като нещо различно от мен. Тя беше уязвима. Аз — не. Моята позиция тук бе висока. Нейната — толкова ниска, колкото беше възможно. Дали това не бе неизбежно? Спомних си я как ме питаше: "Защо ме мразят?" — и тогава не го вярвах, нямах отговор на въпроса й. Да не би да бях пропуснал нещо? Нима в нея имаше някакъв недостатък, който не бях забелязал и който да бе предопределил всичко това? За първи път почувствах, че отделянето на Мег от нас вероятно бе основателно.

Искаше ми се да чувствам, че беше така.

Казвам го сега с най-дълбок срам.

Защото ми се струва, че голяма част от това бе чисто лична, част от света такъв, какъвто го виждах. Опитвах се да мисля, че беше по вина на войната между родителите ми, на студеното пусто спокойствие, което развих в центъра на техния постоянен ураган. Но вече не го вярвам особено. Съмнявам се, че някога напълно съм го вярвал. Родителите ми ме обичаха, по много начини повече, отколкото заслужавах — независимо какви бяха чувствата им един към друг. И аз го знаех. За почти всекиго това щеше да е достатъчно да елиминира апетита за подобно нещо изцяло.

Не. Истината беше, че причината бе в мен. Че аз очаквах това, или нещо подобно, да се случи през цялото време. Сякаш носех нещо ярко и първично на гърба си, нещо, което минаваше през мен, някакъв мой собствен стихиен черен вятър в този красив, ясен, слънчев ден.

И се питам: кого мразех? От кого и от какво се страхувах?

В мазето, с Рут, започнах да осъзнавам, че яростта, омразата, страхът и самотата са само бутон, очакващ докосването на един-единствен пръст, което да ги запрати пламнали към унищожението.

И научих, че могат да се усещат като победа.

Гледах как Уили отстъпи назад. Като никога сега не изглеждаше тромав. Рамото му се заби точно в средата на корема й и ударът отлепи краката й от земята.

Предполагам, че единствената й надежда беше някой от тях да не я уцели и да си разбие главата в стената. Но това нямаше да се случи.

Тя се изморяваше. Нямаше накъде да отстъпи, къде да отиде. Нямаше какво да направи, освен да търпи, докато не падне. А това щеше да стане скоро.

Джафльо се затича. Мег трябваше да присвие колене, за да не бъде уцелена в слабините.

— Плачи, мамка ти! — ревна Уили.

Дишаше тежко като останалите. Обърна се към мен.

— Не иска да плаче.

— Не й пука — намеси се и Джафльо.

— Ще заплаче — закани се Уили. — Ще я накарам.

— Твърде много гордост — обади се Рут зад гърба ми. — Гордостта предшества падането.[17] Всички трябва да го запомните. Гордостта води до провал.

Дони се заби в Мег.

Американският футбол бе неговата игра. Главата й се отметна назад и се удари в тухлите от сгурия. Ръцете й се отвориха и отпуснаха. Сега погледът й беше замъглен.

Тя се плъзна няколко сантиметра надолу по стената.

След което спря и остана там.

Рут въздъхна.

— Достатъчно за момента, момчета. Няма да я накарате да заплаче. Не и този път. — протегна ръка подканващо. — Хайде.

Можеше да се види, че не бяха приключили. Но Рут звучеше отегчена и категорична.

След това Уили измърмори нещо за тъпи курви и един по един те се изнизаха покрай нас.

Аз тръгнах последен. Беше ми трудно да откъсна поглед.

Че това можеше да се случи.

Гледах я как се плъзна още надолу, докато не клекна на студения бетонен под.

Не знам дали изобщо осъзнаваше, че съм там.

— Да вървим — подкани ме Рут.

Затвори металната врата и пусна резето зад гърба ми.

Мег беше оставена сама в тъмното. Зад вратата на хладилната камера. Ние отидохме горе и си сипахме кола. Рут извади сирене чедър и солени бисквити. Седнахме около масата в трапезарията.

Все още чувах как Сюзън плаче в стаята си, сега по-тихо.

След това Уили стана, пусна телевизора и "Истина или последствия" започна. Плачът вече не се чуваше. Погледахме известно време.

Рут бе отворила и оставила на масата пред себе си някакво женско списание. Пушеше цигара "Тарейтън", преглеждаше списанието и отпиваше от бутилката с кока-кола.

Стигна до една снимка — реклама на червило — и спря.

— Не разбирам — каза. — Тази жена е обикновена. Вие виждате ли нещо?

Тя вдигна списанието.

Уили погледна, сви рамене и захапа една бисквитка. А аз си помислих, че жената беше красива. Около възрастта на Рут, може би малко по-млада, но красива.

Рут поклати глава.

— Виждам я навсякъде — продължи тя. — Кълна се. Навсякъде. Името й е Сузи Паркър. Голям модел. И просто не разбирам. Червенокоса е. Може би е това. Мъжете харесват червенокосите. Но, по дяволите, и Мег има червена коса. А косата на Мег е по-хубава от тази, нали?

Отново погледнах към снимката. Съгласих се.

— Просто не разбирам — намръщи се Рут. — Мег определено е по-красива от нея. Много по-красива.

— Естествено, че е — обади се и Дони.

— Светът е полудял — завърши Рут. — Вече направо няма никакъв смисъл за мен.

Тя отряза парче сирене и го сложи върху една бисквитка.

— Накарай майка ти да те пусне да спиш у нас довечера — започна Дони. — Искам да поговорим за нещо.

Седяхме на моста на улица "Мейпъл" и правехме жабки с камъчета по водата долу. Потокът беше чист и бавен.

— Какво пречи да си говорим сега?

— Нищо.

Но не каза какво си е наумил.

Не знам защо се противях на идеята да преспя там. Може би защото съзнавах, че така ще бъда някак си по-обвързан с тях. Или просто се досещах какво ще каже майка ми — че в къщата вече имаше момичета и да остана там нямаше да й изглежда особено невинно.

Само ако знаеше, помислих си.

— И Уили иска да говори с теб — продължи Дони.

— Така ли?

— Да.

Засмях се. На представата за Уили, който е измислил нещо, заслужаващо да бъде обсъдено.

Всъщност ме заинтригува.

— Е, в такъв случай, предполагам, ще трябва да дойда, нали? — отвърнах.

Дони също се засмя и запрати камъче, което подскочи три пъти по изпъстрената със слънчеви петънца вода.

Майка ми не беше доволна.

— Не ми е приятно — каза.

— Мамо, постоянно оставам с преспиване там.

— Не и напоследък.

— Имаш предвид, откакто дойдоха Мег и Сюзън ли?

— Точно така.

— Виж. Няма проблем. Същото си е като преди. Момчетата са на двойните легла, а Мег и Сюзън са в стаята на Рут.

— В стаята на госпожа Чандлър.

— Да. В стаята на госпожа Чандлър.

— А тя къде спи?

— На дивана. Разтегаемият диван във всекидневната. Какъв е проблемът?

— Знаеш какъв е проблемът.

— Не, не знам.

— Да, знаеш.

— Не, не знам.

— Какво става? — намеси се баща ми, който тъкмо влизаше в кухнята от всекидневната. — Кое е проблем?

— Той пак иска да остане там с преспиване — отвърна майка ми; чистеше зелен фасул и го пускаше в гевгира.

— Какво? Там ли?

— Да.

— Ами пусни го. — Баща ми седна на кухненската маса и си отвори вестника.

— Робърт, там сега има две млади момичета.

— Е?

Майка ми въздъхна.

— Моля те — продължи. — Моля те, не се прави, че не разбираш, Робърт.

— Не разбирам, по дяволите — заяви той. — Пусни го. Има ли кафе?

— Да. — Тя въздъхна отново и избърса ръце в престилката си.

Аз станах, отидох до кафеварката и включих котлона под нея.

Майка ми ме погледна и се върна към фасула.

— Благодаря, татко — подхвърлих.

— Не съм казала, че можеш да отидеш — обади се майка ми. Усмихнах се.

— Не си казала и че не мога.

Тя погледна към баща ми и поклати глава.

— По дяволите, Робърт.

— Точно така — кимна баща ми и се зачете във вестника.

— Казахме й за Играта — започна Дони.

— На кого?

— На Рут. На майка ми. На кой друг, тъпако?

Той беше сам в кухнята, когато влязох, и си приготвяше сандвич с фъстъчено масло, който, предполагам, трябваше да мине за вечеря този ден. Имаше следи от фъстъчено масло, гроздов конфитюр и трохи от хляб по плота. За забавление преброих приборите в чекмеджето. Все така бяха само пет.

— Казали сте й?

Дони кимна.

— Джафльо й каза.

Отхапа от сандвича и седна на масата. Аз седнах срещу него. В дървото имаше дълбока прогорена дупка от цигара, която не бях виждал преди.

— Господи. Как реагира?

— Никак. Беше странно. Сякаш знаеше, разбираш ли?

— Знаела е? Какво е знаела?

— Всичко. Все едно изобщо не е проблем. Сякаш знаеше, че сме го правили през цялото време. Като всяко хлапе.

— Шегуваш се.

— Не. Заклевам се.

— Глупости.

— Казвам ти. Всичко, което искаше да знае, беше кой е бил с нас, затова й казах.

— Казал си й? За мен? За Еди? За всички?

— Както казах, не й пукаше. Ей. Може ли да го караш по-спокойно, Дейви? Не я притесняваше.

— Дениз? И за Дениз ли й казахте?

— Да. За всичко.

— Казали сте й, че е била гола?

Не можех да повярвам. Винаги бях смятал, че Уили е глупавият. Наблюдавах как Дони си яде сандвича. Той ми се усмихна и поклати глава.

— Казвам ти. Не трябва да се притесняваш за това.

— Дони.

— Сериозно.

— Дони.

— Да, Дейви?

— Луд ли си?

— Не, Дейви.

— Осъзнаваш ли дори за една шибана секунда какво ще ми се случи, ако…

— Нищо няма да ти се случи, по дяволите. Ще спреш ли да се държиш като педал? Става дума за майка ми, дявол да го вземе. Забрави ли?

— О, това ме кара да се чувствам просто идеално. Майка ти знае, че връзваме малки голи момиченца за дървета. Чудесно.

Той въздъхна.

— Дейвид, ако знаех, че ще се държиш като такъв абсолютен дебил по въпроса, нямаше да ти кажа.

— Аз съм дебил, така ли?

— Да. — Вече беше ядосан.

Метна последната лепкава част от сандвича в устата си. Изправи се.

— Слушай, тъпако. Какво мислиш, че се случва в момента в убежището? Точно в този момент?

Просто седях и го зяпах. Откъде да знам? На кого му пукаше?

И тогава ми просветна. Мег беше там.

— Не — казах аз.

— Да — отвърна Дони.

Отиде до хладилника за кола.

— Глупости.

Той се засмя.

— Ще спреш ли да го повтаряш? Виж, недей да ми вярваш. Иди и погледни сам. Аз се качих само за сандвич.

Изтичах надолу по стълбите. Чувах го как се смее зад мен.

Навън се стъмваше, така че лампите на мазето светеха, голи крушки над пералнята, сушилнята, под стълбите и над дренажната помпа в ъгъла.

Уили стоеше зад Рут на вратата към убежището.

И двамата държаха фенерчета в ръце.

Рут запали своето и го размаха към мен като ченге на блокада по пътя.

— Ето го Дейви — каза.

Уили ме погледна бегло. На кого му пукаше.

Устата ми беше отворена. Чувствах я пресъхнала. Облизах устни. Кимнах на Рут и погледнах край ъгъла през вратата.

Първоначално ми бе трудно да схвана — предполагам, защото беше извън контекста, вероятно защото бе Мег и защото Рут беше тук. Бе като сън — или като игра, която се играе на Хелоуин, когато всички са с костюми и никой не е съвсем разпознаваем, въпреки че знаеш кой кой е. Тогава Дони слезе по стълбите и сложи ръка на рамото ми. Предложи ми колата.

— Видя ли? — започна. — Казах ти.

Видях.

Бяха взели пирони от по десет пенита и ги бяха забили по гредите, които Уили старши бе наредил по тавана — два пирона, на около метър един от друг.

Бяха изрязали две парчета плат и бяха завързали китките на Мег, бяха сложили примка през всеки от пироните, след което бяха пуснали плата до краката на тежката работна маса и ги бяха завързали там вместо горе при пироните, така че да могат да бъдат преправяни, стягани само с развързването на всяко парче, издърпване през примката и връзване отново по-здраво.

Мег стоеше върху малък куп книги — три дебели червени тома на Световната енциклопедия.

Беше със запушена уста и превръзка на очите.

Краката й бяха боси. Шортите и блузата й с къс ръкав бяха мръсни. В пространството между двете можеше да се види пъпът й.

Бе от вдлъбнатия вид.

Джафльо се разхождаше пред нея и прокарваше лъча на фенерчето си нагоре-надолу по тялото й.

Имаше синина точно под превръзката на очите й, върху лявата й буза.

Сюзън седеше на един кашон с консервирани зеленчуци и гледаше. Косата й беше прихваната със синьо парче панделка.

В ъгъла видях куп одеяла и един надуваем дюшек. Осъзнах, че Мег спи там. Зачудих се от колко ли време.

— Всички сме тук — обади се Рут.

Бледа кехлибарена светлина се разливаше от останалата част на мазето, но там вътре беше основно лъчът на Джафльо и сенките се движеха хаотично, когато се движеше и той, а това караше нещата да изглеждат странни, течни и призрачни. Телената мрежа над единствения висок прозорец сякаш се движеше назад и напред с милиметри. Двете подпорни греди, които придържаха тавана, се плъзгаха из стаята под странни ъгли. Брадвата, мотиката, железният лост и лопатата, струпани в ъгъла срещу леглото на Мег изглеждаха сякаш разменяха местата си, уголемяваха се и се смаляваха, докато ги наблюдаваш, променяха формата си.

Падналият пожарогасител пълзеше по пода.

Но в стаята доминираше сянката на самата Мег — главата назад, ръцете далеч една от друга, люлееща се. Беше като рисунка от всички комикси с ужаси, като излязла от "Черната котка" с Лугоши и Карлоф, от списание "Известни чудовища от филмите", от всеки евтин двайсет и пет центов трилър с меки корици за инквизицията, който някога е бил написан. Повечето от тези неща, осъзнах аз, всъщност ги колекционирахме. Беше лесно да си представиш светлина на факли, странни инструменти и шествия, мангали, пълни с горещи въглени.

Потръпнах. Не от хлад, а от потенциала.

— Играта е, че трябва да каже — заяви Джафльо.

— Добре. Какво да каже? — попита Рут.

— Каквото и да е. Нещо тайно.

Рут кимна и се усмихна.

— Звучи добре. Само че как ще го направи със запушена уста?

— Не искаш да го каже веднага, майко — намеси се и Уили. — Все едно, винаги става ясно, когато са готови.

— Сигурен ли си? Искаш ли да кажеш нещо, Меги? — попита Рут. — Готова ли си?

— Не е готова — настоя Джафльо, но нямаше защо да се обажда; Мег не издаде нито звук.

— И сега какво? — попита Рут.

Уили се отблъсна от рамката на вратата, където се подпираше и влезе в помещението.

— Сега взимаме една книга — започна.

Наведе се, измъкна средната и отстъпи назад.

Въжетата вече бяха по-стегнати.

И Уили, и Джафльо бяха пуснали фенерчетата си. Това на Рут беше все още до нея, незапалено.

Можех да видя червенина около китките на Мег от опъна на въжетата. Гърбът й леко се изви. Блузката се вдигна нагоре. Едва успяваше да стои на краката си нормално върху двете оставащи книги и вече забелязвах напрежението в прасците и бедрата й. За момент се вдигна на пръсти, за да облекчи китките си, после отново се отпусна на цяло стъпало. Уили изключи фенерчето си. Така беше по-страховито.

Мег просто стоеше там и леко се люлееше.

— Признай — започна Джафльо; след това се изсмя. — Не. Недей — довърши.

— Махни още една книга — намеси се Дони.

Погледнах към Сюзън, за да видя как приема това. Седеше стиснала ръце в скута на роклята си, а лицето й изглеждаше много сериозно. Взираше се напрегнато в Мег, но нямаше никакъв начин да разбера какво мислеше или чувстваше.

Уили се наведе и махна още една книга.

Сега Мег стоеше върху предната част на стъпалата си.

Все още не издаваше нито звук.

Мускулите на краката й ясно се очертаваха под кожата.

— Да видим колко дълго ще изкара така — предложи Дони. — Ще започне да боли след известно време.

— Не — възрази Джафльо, — все още е твърде лесно. Да махнем и последната. Нека стои на пръсти.

— Искам да я погледам малко. Да видим какво ще стане.

Обаче истината беше, че нищо не се случваше. Мег изглеждаше решена да изтърпи това мъжката. И бе силна.

— Не искате ли да й дадете шанс да признае? Не е ли това идеята? — намеси се Рут.

— Не. Още е много рано. Айде. Така не става. Махни другата книга, Уил.

Уили го послуша.

И тогава Мег издаде някакъв звук зад парцала, с който беше запушена устата й, само веднъж, нещо като тъничък издишан стон, сякаш изведнъж дишането бе станало по-трудно. Блузата й се вдигна още нагоре, точно под гърдите. Виждах как коремът й се повдига и спуска в неспокоен тежък ритъм под ребрата й. Главата й за момент клюмна назад, после пак се изправи.

Трудно пазеше равновесие. Започна да се люлее.

Лицето й се зачерви. Мускулите й изпъкнаха от напрежение.

Гледахме в мълчание.

Беше красива.

Звуците, които придружаваха дишането й, сега зачестиха с увеличаването на изтощението. Не можеше да се сдържи. Краката й започнаха да треперят. Първо прасците, след това бедрата.

Тънък слой лъскавина се образува по ребрата й, заблестя по краката й.

— Трябва да я съблечем — реши Дони.

Думите просто увиснаха там за момент, провесени така, както бе провесена Мег, пазейки едно опасно равновесие.

Изведнъж почувствах замайване.

— Да — съгласи се Джафльо.

Мег беше чула. Поклати глава. Имаше възмущение, гняв и страх в това движение. Зад парцала долитаха звуци. Не. Не. Не.

— Млъквай — каза й Уили.

Тя започна да се опитва да скочи, дърпаше въжетата, мъчеше се да ги откачи от пироните, гърчеше се. Но единственото, което постигаше, беше да се нарани, протривайки китките си.

Не изглеждаше да й пука. Нямаше да позволи това да се случи.

Продължи да опитва.

Не. Не.

Уили отиде до нея и я удари по главата с книгата.

Мег се отпусна назад, зашеметена.

Погледнах към Сюзън. Ръцете й все още бяха стиснати в скута, но сега кокалчетата им бяха побелели. Гледаше право в сестра си, не в нас. Зъбите й здраво и упорито се забиваха в долната й устна.

Не можех да я гледам.

Прочистих гърлото си и открих нещо като глас:

— Ей, а… хора… слушайте, не мисля, че наистина…

Джафльо се завъртя към мен.

— Имаме разрешение'. — кресна. — Имаме! Аз казвам да й свалим дрехите! Да я съблечем!

Погледнахме към Рут.

Тя стоеше подпряна на прага, ръцете й бяха прибрани близо до корема.

Около нея витаеше някакво напрежение, сякаш беше ядосана или обмисляше нещо много сериозно. Устните й бяха здраво стиснати в характерна тънка права линия.

Очите й не се отлепяха от тялото на Мег.

Най-накрая Рут сви рамене.

— Това е Играта, нали?

В сравнение с останалата част от къщата и дори с мазето, там долу беше хладно, но сега изведнъж вече не го усещахме така. Вместо това имаше нарастваща мъглява близост в помещението, чувство за изпълване, удебеляване, бавна електрическа топлина, която изглежда се издигаше от всеки един от нас и зареждаше въздуха, обграждаше ни, изолираше ни и някак си въпреки това ни смесваше в едно. Можеше да се види в начина, по който Уили стоеше наведен напред и стискаше енциклопедията в ръка. В начина, по който Джафльо се приближи, лъчът на фенерчето му вече беше по-спокоен, блуждаещ, галеше лицето, краката и корема на Мег. Долавях го от Дони и Рут до мен, как се вливаше навътре, навън и през мен като някаква сладка отрова, едно тихо споделено знание.

Щяхме да го направим. Щяхме да направим това.

Рут запали цигара и хвърли кибритената клечка на пода.

— Давайте — каза.

Димът от цигарата й се изви в убежището.

— Кой ще го направи? — попита Джафльо.

— Аз — обади се Дони.

Мина покрай мен. Уили и Джафльо бяха включили фенерчетата си. Видях как Дони бръкна в джоба си и извади джобното ножче, което винаги носеше там. Обърна се към Рут.

— Грижа ли те е за дрехите, майко?

Тя го погледна.

— Няма да ми се наложи с късите панталони или с другото — продължи. — Но…

Беше прав. Единственият начин да махне блузата бе да я скъса или да я среже.

— Не — отвърна Рут. — Не ме е грижа.

— Да видим какво има — обади се Уили.

Джафльо се засмя.

Дони се приближи към Мег и извади острието.

— Не мърдай. Няма да те нараня. Но ако почнеш с някоя глупост, ще трябва пак да те ударим. Нали знаеш? Тъпо е.

Той внимателно разкопча блузата, отдръпвайки я от тялото й, сякаш се срамуваше да я докосне. Лицето му беше червено. Пръстите му се движеха неспокойно. Трепереше.

Тя започна да се бори, но след това, предполагам, обмисли нещата по-добре. Разкопчана, блузата висеше безформено около тялото й. Видях, че под нея имаше бял памучен сутиен. Поради някаква причина това ме изненада. Рут никога не носеше сутиен. Предполагам да съм очаквал, че и Мег няма да носи.

Дони се пресегна с джобното ножче и сряза левия ръкав на блузата до деколтето. Трябваше да реже през шева. Но беше поддържал острието наточено. Блузата падна зад Мег.

Тя започна да плаче.

Дони мина от другата страна и преряза десния ръкав по същия начин. След това раздърпа шева и се чу бърз шум от скъсване. После отстъпи назад.

— Панталоните — подхвърли Уили.

Чуваше се как Мег тихо плаче зад парцала и се опитва да каже нещо. Не. Моля.

— Не ритай — нареди Дони.

Късите й панталони имаха цип отстрани. Той го разкопча и ги дръпна надолу през бедрата й, нагласяйки тънките бели пликчета, докато го правеше, след това изцяло събу панталоните и ги метна на пода. По мускулите на краката й минаваха спазми и трепереха.

Дони отстъпи назад и я погледна.

Всички я погледнахме.

Бяхме виждали Мег да носи също толкова малко дрехи и преди, предполагам. Имаше бански от две части. Всички имаха такива. Дори малките деца. И я бяхме виждали в него.

Но това беше различно. Сутиенът и пликчетата бяха нещо лично и само други момичета можеха да ги виждат, а единствените други момичета тук бяха Рут и Сюзън. И Рут позволяваше това. Насърчаваше го. Мисълта бе твърде голяма, за да я разглеждам дълго.

Освен това, ето я Мег пред нас. Пред очите ни. Сетивата надвиваха всяка мисъл, всяко съображение.

— Признаваш ли вече, Меги? — гласът на Рут беше мек.

Мег поклати глава за "да". Ентусиазирано "да".

— Не, не признава — отсече Уили. — Няма начин.

Проблясък на мазна пот се търкулна надолу по челото му. Той го избърса. Вече всички се потяхме. Най-вече Мег. Капчици блестяха под мишниците й, по пъпа й и по целия й корем.

— Махни и останалото — каза Уили. — След това може би ще я оставим да си признае.

Джафльо се захили.

— Веднага след като я оставим да ни потанцува хучи-кучи — заяви той.

Дони пристъпи напред. Преряза дясната презрамка на сутиена й, а след това и лявата. Гърдите на Мег леко се плъзнаха нагоре, все още ограничени от чашките.

Той можеше да го откопчае отзад, но вместо това застана пред нея. Плъзна острието под тънката бяла лентичка между чашките и започна да реже.

Мег подсмърчаше.

Сигурно болеше да плачеш по този начин, тъй като при всяко помръдване на тялото й, въжетата се впиваха в нея.

Ножът беше остър и все пак отне известно време. След това се чу тихо "пук" и сутиенът падна. Гърдите й бяха голи.

Бяха по-бели от околната кожа, бледи, перфектни и прекрасни. Потръпваха заедно с плача й. Зърната бяха розово-кафяви и — за мен — изненадващо дълги, почти плоски на върха. Малки плата от плът. Форма, която никога не бях виждал и която моментално поисках да докосна.

Бях пристъпил по-навътре в стаята. Сега Рут беше изцяло зад мен.

Можех да се чуя как дишам.

Дони коленичи пред Мег и се пресегна нагоре. За момент изглеждаше като обожание, като преклонение.

След това пръстите му се вкопчиха в пликчетата й и ги свалиха надолу по ханша, по бедрата й. Той не бързаше.

И тогава последва още един шок.

Космите на Мег.

Малка туфичка от бледо русо-оранжево, в която блестяха капчици пот.

Видях дребни лунички от вътрешната страна на бедрата й.

Видях малката гънка плът, наполовина скрита между краката й.

Изучавах я. Гърдите й. Как ли бяха на пипане?

Тялото й бе невъобразимо за мен. Космите между краката й. Знаех, че щяха да са меки. По-меки от моите. Исках да я докосна. Тялото й щеше да е горещо. Разтрепери се неудържимо.

Коремът й, бедрата й, стегнатото й бледо бяло дупе.

Желанието за секс завря в мен, сгъсти се.

Стаята вонеше на секс.

Почувствах тежест между краката си. Пристъпих напред, очарован. Минах покрай Сюзън. Видях лицето на Джафльо, бледо и безкръвно, докато гледаше. Видях очите на Уили, които се бяха заковали в онази туфичка долу.

Сега Мег беше спряла да плаче.

Обърнах се да погледна Рут. И тя се бе приближила, вече стоеше от вътрешната страна на вратата. Видях лявата й ръка да се движи по дясната й гърда, с леко присвити пръсти, след което я отпусна.

Дони бе коленичил пред Мег и гледаше нагоре.

— Признай — каза.

Тялото й трепереше неконтролируемо.

Подушвах потта й.

Кимна. Трябваше да кимне.

Беше се предала.

— Отпусни въжетата — обърна се той към Уили.

Уили отиде при масата и развърза въжетата, отпусна ги малко, докато краката й стъпиха изцяло на голия цимент и след това ги върза отново.

Главата й падна напред с облекчение.

Дони се изправи и махна превръзката от устата й. Осъзнах, че това беше жълтият шал на Рут. После Мег отвори уста и той извади парцала, който бяха намачкали и натикали там. Хвърли го на земята, а шалчето сложи в задния джоб на дънките си. Едно крайче остана да виси навън. За момент приличаше на фермер.

— Може ли…? Ръцете ми… — каза тя. — Раменете… ме болят.

— Не — отсече Дони. — Това е. Толкова получаваш.

— Признай — обади се Джафльо.

— Разкажи ни как си играеш със себе си — добави Уили. — Обзалагам се, че си вкарваш пръста, нали?

— Не. Кажи ни за сифилиса — Джафльо се засмя.

— Да, за трипера — допълни Уили с подхилване.

— Плачи — нареди Джафльо.

— Вече плаках — отговори Мег и си личеше, че си е върнала малко от добрата стара твърдост сега, когато не я болеше толкова.

Джафльо сви рамене.

— Ами плачи пак.

Мег замълча.

Забелязах, че зърната й бяха станали по-меки, гладко копринено блестящо розово.

Боже! Беше красива.

Все едно ми прочете мислите.

— Дейвид тук ли е? — попита тя.

Уили и Дони ме погледнаха. Не можех да отговоря.

— Тук е — каза Уили.

— Дейвид… — започна Мег.

После мисля, че не успя да довърши. Но и нямаше нужда. Разбрах го по начина, по който го каза. Не искаше да съм там.

Знаех и защо. И това знание ме засрами, както и тя ме бе засрамила по-рано. Но не можех да си тръгна. Другите бяха там. Освен това и не исках. Исках да видя. Трябваше да видя. Срамът погледна право в очите на желанието и извърна поглед.

— А Сюзън?

— Да. И тя — отвърна Дони.

— О, Боже.

— Заеби това — намеси се Джафльо. — На кого му пука за Сюзън? Къде е признанието?

И сега Мег звучеше изморена и възрастна.

— Признанието е глупост. Няма признание.

Това ни спря.

— Можем да те дръпнем отново нагоре — заплаши Уили.

— Знам.

— Можем да те бичуваме — подхвърли Джафльо.

Мег поклати глава.

— Моля ви. Просто ме оставете на мира. Оставете ме. Няма признание.

Въпросът е, че всъщност никой не очакваше това.

За момент всички просто стояхме наоколо и чакахме някой да каже нещо. Нещо, което да я убеди да играе Играта така, както трябваше. Или да я накара насила. Или може би Уили да навие въжетата отново, както беше казал. Каквото и да е, което би продължило преживяването.

Но в тези няколко секунди нещо изчезна. За да си го върнем, трябваше да започнем отново отначало. Мисля, че всички го знаехме. Сладкото опияняващо чувство за опасност внезапно се бе изплъзнало. Беше изчезнало, щом тя започна да говори.

Това бе ключът.

Като говореше, отново беше Мег. Не някаква красива, гола жертва, а Мег. Човешко същество с разум, с глас, с който да изрази мислите си, и дори вероятно със свои собствени права.

Да й се отпуши устата беше грешка.

Остави ни да се чувстваме сърдити, ядосани и изнервени. И така стояхме там.

Рут наруши мълчанието.

— Можем да го направим.

— Кое да направим? — попита Уили.

— Да направим каквото казва. Да я оставим. Да я оставим малко да си помисли. Изглежда ми в реда на нещата.

Поразмишлявахме над това.

— Да — съгласи се Джафльо. — Да я оставим сама. В тъмното. Просто да си виси.

По този начин, мина ми през ума, щяхме да започнем отначало.

Уили сви рамене.

Дони погледна Мег. Виждах, че не иска да си тръгва. Гледаше я съсредоточено.

Вдигна ръката си. Бавно и нерешително я приближи към гърдите й.

И внезапно, сякаш бях част от него, почувствах собствената си ръка там, пръстите ми почти я докосваха. Почти усещах хлъзгавата влажна топлина на кожата й.

— Не-е — проточи Рут. — Не.

Дони я погледна. И спря. На милиметри от гърдата на Мег.

Поех си въздух.

— Няма да пипаш това момиче — каза Рут. — Не искам никой от вас да я пипа.

Той отпусна ръка.

— Момиче като нея дори не е чисто. Дръжте си ръцете далече от нея. Чувате ли?

Чувахме.

— Да, майко — смотолеви Дони.

Тя се обърна да си върви. Смачка с крак фаса от цигарата си на земята и ни махна.

— Хайде — подкани ни Рут. — Но първо е по-добре отново да й запушите устата.

Обърнах се към Дони, който гледаше парцала на земята.

— Мръсен е — отбеляза той.

— Не е толкова мръсен — възрази Рут. — Не желая да ни крещи на главите цяла нощ. Слагай го.

След това се приближи към Мег.

— Искам да си помислиш за едно нещо, момиче — заговори тя. — Добре де, всъщност за две неща. Първо, че можеше малката ти сестра да виси тук, а не ти. И второ, че знам някои от нещата, с които си сгрешила. И искам да ги чуя. Така че може би това признаване не е чак такава детска игра все пак. Мога да го чуя от едната от вас или мога да го чуя от другата. Помисли си за това — завърши, след което се обърна и излезе.

Чухме я как се качва по стълбите.

Дони запуши устата на Мег.

В този момент можеше да я докосне, но не го направи.

Все едно Рут още беше в стаята и гледаше. Едно присъствие, което бе много повече от витаещата миризма на цигарите й и в същото време точно толкова нереално. Сякаш Рут беше призрак, който ни преследваше, синовете й и мен. Който щеше да ни преследва завинаги, ако не й се подчинявахме.

И тогава мисля, че осъзнах острия ръб на бръснача, който бе наточила с позволението си.

Това беше шоуто на Рут, единствено на Рут.

Нямаше Игра.

И по тази сметка излизаше, че не само Мег, но и всички ние бяхме съблечени голи и висяхме там.

Докато лежахме в леглата, мисълта за Мег ни бе обладала. Не можехме да заспим.

Времето минаваше в абсолютна тишина и тогава някой казваше нещо — как изглеждаше, когато Уили махна и последната книга, какво ли е чувството да стоиш там толкова време с ръце, вързани над главата, дали болеше, какво беше да видиш най-накрая голото тяло на момиче. После говорехме известно време, но почти веднага отново се умълчавахме, докато всеки от нас се увиваше в собствения си пашкул от мисли и мечти.

Но в тези мечти имаше само едно нещо. Мег. Мег, както я бяхме оставили.

И накрая трябваше да я видим отново.

Дони едва го бе предложил, когато видяхме възможните рискове. Рут ни бе казала да я оставим на мира.

Къщата беше малка и звуците се разнасяха, а Рут спеше само през една тънка врата, в стаята на Сюзън — дали и Сюзън лежеше будна като нас? Мислейки си за сестра си? — точно над убежището. Ако Рут се събудеше и ни хванеше, можеше да се случи немислимото — да ни изключи всичките за в бъдеще.

Вече знаехме, че ще има такова бъдеще.

Но образите, които бяхме запомнили, бяха твърде силни. Все едно имахме нужда от потвърждение, че наистина се бяхме намирали там. Голотата на Мег и достъпността й бяха като песен на сирена. Абсолютно примамващи.

Трябваше да рискуваме.

Нощта беше безлунна и черна.

Дони и аз слязохме от горните легла. Уили и Джафльо се измъкнаха от долните.

Вратата на Рут бе затворена.

Минахме на пръсти покрай нея. Поне веднъж Джафльо устоя на импулса да се изхили.

Уили вдигна едно фенерче от масата в кухнята, а Дони внимателно отвори вратата към избата.

Стъпалата скърцаха. Нищо не можеше да се направи, освен да се молиш и да се надяваш на късмет.

Вратата на убежището също изскърца, но не толкова силно. Отворихме я и влязохме вътре, стоейки с голи крака на студения бетонен под, също като нея — и ето я и Мег, точно както я бяхме запомнили, сякаш не бе минало никакво време, точно както си я представяхме.

Е, не съвсем.

Ръцете й бяха бели, на червени и сини петна. И дори на слабата неравномерна светлина на фенерчето можеше да се види колко е бледо тялото й. Цялата беше настръхнала, зърната й бяха сбръчкани, кафяви и стегнати.

Тя ни чу да влизаме и издаде слаб хленчещ звук.

— Тихо — прошепна Дони.

Мег се подчини.

Гледахме я. Беше сякаш сме пред някакъв олтар… или гледаме някакво странно екзотично животно в зоологическа градина.

Сякаш и двете едновременно.

Но ми се струва, че беше точно защото Мег бе красива и силна, а ние не бяхме. Затова Рут и ние останалите й причинихме това. За да направим някаква преценка на тази красота, какво означаваше и какво не означаваше за нас.

Сега се чудя дали нещо щеше да е различно, ако тя не беше толкова хубава, ако тялото и не бе така младо, здраво и силно, а грозно, дебело, отпуснато. Вероятно не. Вероятно щеше да се случи при всички положения. Неизбежното наказание на външния човек.

— Обзалагам се, че би искала вода — обади се Джафльо.

Мег закима. Да. О, да, моля.

— Ако й дадем вода, трябва да махнем парцала — каза Уили.

— И какво? Тя няма да вдига шум.

Той пристъпи напред.

— Няма да вдигаш шум, нали, Мег? Не бива да събуждаме майка.

Не. Тя завъртя глава от една страна на друга. Виждаше се, че много иска тази вода.

— Вярваш ли й? — попита Уили.

Дони сви рамене.

— Ако вдигне шум, и тя ще си изпати. Не е глупава. Така че да й дадем. Защо не?

— Аз ще донеса — предложи Джафльо.

Имаше мивка до сушилнята. Джафльо отвори кранчето и чухме как водата слабо тече зад нас. Той беше необикновено тих.

Също и необикновено добър, за Джафльо.

Уили отвърза шалчето, точно както по-рано, и извади мръсния парцал от устата й. Тя изстена и започна да раздвижва челюстите си.

Джафльо се върна с един стар буркан от плодове, пълен с вода.

— Намерих го до кутиите с боя — обясни той. — Не мирише твърде лошо.

Дони го взе от него и го наклони към устните на Мег. Тя пиеше жадно и издаваше тихи звуци на задоволство при всяка глътка. Пресуши го за нула време.

— О, Боже — въздъхна. — О, Боже. Благодаря ви.

Чувството беше странно. Сякаш всичко бе простено. Сякаш наистина ни беше благодарна.

По някакъв начин бе невероятно. Че само един буркан с вода можеше да направи такова нещо.

Отново си помислих колко безпомощна беше.

И се зачудих дали и останалите изпитват същото като мен — тази завладяваща, почти главозамайваща нужда да я докосна. Да сложа ръцете си върху нея. Да видя точно как е на пипане. Гърди, задник, бедра. Онази къдрава русоляво-червена туфичка между краката й.

Точно това, което не биваше да правим.

Имах чувството, че ще припадна. Притеглянето и отблъскването. Толкова беше мощно.

— Искаш ли още? — попита Джафльо.

— Може ли? Моля?

Той изтича до мивката и се върна отново с пълен буркан. Даде го на Дони и тя изпи и него.

— Благодаря. Благодаря ви.

Мег си облиза устните. Бяха груби и сухи, напукани на места.

— Можете ли… мислите ли, че можете…? Въжетата… много ме нараняват.

И се виждаше, че е така. Въпреки че краката й бяха на пода, тя все още беше разпъната.

Уили погледна Дони.

След това и двамата погледнаха към мен.

За момент се почувствах объркан. Защо ги интересуваше какво мисля аз? Все едно търсеха нещо от мен и не бяха сигурни, че са го намерили.

Както и да е, кимнах.

— Предполагам, че можем — каза Дони. — Малко. Но при едно условие.

— Всичко. Какво е?

— Трябва да обещаеш да не се бориш.

— Да се боря?

— Трябва да обещаеш да не вдигаш никакъв шум или нищо подобно и трябва да обещаеш, че няма да се бориш и после няма да кажеш на никого. На никого никога.

— Какво да кажа?

— Че сме те докоснали.

И ето.

Това беше, за което си бяхме мечтали всички в спалнята горе. Не биваше да съм изненадан. Но бях. Едва дишах. Имах чувството, че всички в стаята могат да чуят ударите на сърцето ми.

— Докоснали? — не разбра Мег.

Дони силно се изчерви.

— Сещаш се.

— О, Боже Господи! — възкликна тя; поклати глава. — Исусе. Стига.

Мег въздъхна. После се замисли за момент.

— Не — отсече тя.

— Няма да те нараним или да ти направим нещо — настоя Дони. — Само ще те докоснем.

— He.

Сякаш го бе измерила и преценила и просто не виждаше начин да го направи, без значение какво се случваше и това беше последната й дума по въпроса.

— Честно. Нищо няма да ти направим.

— Не. Няма да правите това с мен. Никой от вас.

Сега вече беше бясна. Но и Дони също.

— И без това можем да го направим, тъпачко. Кой ще ни спре?

— Аз.

— Как?

— Ще успеете да го направите само веднъж, проклети да сте, и то само един от вас. Защото няма просто да кажа. Ще пищя.

И нямаше съмнения, че ще го направи. Щеше да пищи. Не й пукаше.

Беше ни хванала.

— Добре — отстъпи Дони. — Хубаво. Тогава оставяме въжетата както са си. Слагаме парцала обратно и това е.

Виждаше се, че сълзите й са близо. Но нямаше да се предаде пред него. Не и за това. Гласът й звучеше горчиво.

— Давай — подкани го. — Запуши ми устата. Направи го. И излезте. Махайте се оттук!

— Ще го направим.

Той кимна на Уили и Уили пристъпи напред с парцала и шалчето.

— Отваряй — заповяда той.

За момент Мег се поколеба. След това отвори уста. Уили напъха парцала и завърза шалчето отгоре. Върза го по-здраво, отколкото трябваше, по-здраво, отколкото беше преди.

— Все пак имаме уговорка — напомни Дони. — Получи вода. Но ние никога не сме били тук. Разбираш ли ме?

Тя кимна. Беше трудно да си гол, да висиш там и да си горд в същото време, но Мег някак успяваше.

Нямаше как да не й се възхитиш.

— Добре — каза Дони и се обърна да си ходи.

Дойде ми една идея.

Посегнах, хванах го за ръката, докато минаваше покрай мен и го спрях.

— Дони?

— Да?

— Виж. Нека я поотпуснем малко. Съвсем малко. Само трябва да бутнем масата леко напред, три-четири сантиметра. Рут няма да забележи. Искам да кажа, погледни я. Да не искаш да си изкълчи рамото или нещо друго? Утрото е още много далече, нали ме разбиращ?

Изговорих всичко това с достатъчно силен глас, така че и тя да ме чуе.

Той сви рамене.

— Дадохме й избор. Не беше заинтересувана.

— Знам — съгласих се.

След което се наведох към него, усмихнах му се и прошепнах:

— Но може да е благодарна. Сещаш ли се? Може да си спомни. Следващия път.

Бутнахме масата.

Всъщност по-скоро я вдигнахме и я пренесохме, за да не вдигаме много шум — с нас тримата и Джафльо, не беше особено трудно. И когато приключихме, Мег имаше още може би два сантиметра свободни, точно колкото да може да присвие леко лактите си. Беше повече, отколкото бе имала от доста време.

— До скоро — прошепнах, като затварях вратата.

И в тъмното мисля, че тя кимна.

Сега бях конспиратор, помислих си. По два начина. И за двете страни.

Работех и за двете страни от средата.

Каква страхотна идея.

Бях горд от себе си.

Почувствах се умен, добродетелен и развълнуван. Бях й помогнал. Един ден щеше да дойде и отплатата. Знаех си, че един ден Мег щеше да ми позволи да я докосна. Щеше да се стигне дотам. Може би не и на другите… но на мен.

Щеше да ми позволи.

И затова прошепнах: "До скоро, Мег."

Сякаш щеше да ми благодари.

Бях се побъркал. Бях луд.

Сутринта, когато слязохме долу, Рут я беше развързала и й бе донесла нови дрехи, чаша горещ чай и две препечени филийки без масло. Мег седеше с кръстосани крака на надуваемия дюшек и ги пиеше и ядеше, когато влязохме.

Облечена, освободена, без превръзка на очите и парцал в устата — в нея нямаше загадъчност. Изглеждаше бледа, измъчена. Изморена и очевидно сърдита. Не беше лесно да си спомниш за гордата Мег или страдащата Мег от предишния ден.

Явно й бе трудно да преглъща.

Рут стоеше над нея като майка.

— Изяж си филийките — каза й.

Мег погледна нагоре към нея, после надолу към картонената чиния в скута си.

Можехме да чуем телевизора на горния етаж — вървеше някаква игра с въпроси.

Уили си влачеше краката.

Навън валеше, можехме да чуем и това.

Мег отхапа от коричката, след което дъвка сякаш цяла вечност, докато парченцето сигурно бе станало тънко като слюнка, преди да преглътне.

Рут въздъхна. Сякаш да гледа как Мег дъвче беше огромно изпитание за нея. Тя сложи ръце на кръста си и тъй като бе застанала с разкрачени крака, изглеждаше като Джордж Рийвс в първите сцени на "Супермен".

— Хайде. Хапни си още.

Мег поклати глава.

— Прекалено е… Не мога. Устата ми е много пресъхнала. Може ли да почакам? Да го изям малко по-късно? Ще изпия чая.

— Няма да хабя храна, Мег. Храната е скъпа. Направих филийките за теб.

— Аз… знам. Само че…

— Какво искаш от мен? Да ги изхвърля?

— Не. Не може ли просто да ги оставиш тук? Ще ги изям след малко.

— Тогава ще са твърди. Трябва да ядеш сега. Докато са пресни. Ще привлекат буболечки. Хлебарки. Мравки. Няма да търпя буболечки в къщата си.

Това беше леко смешно, тъй като няколко мухи вече бръмчаха наоколо.

— Ще ги изям съвсем скоро, Рут. Обещавам.

Рут изглежда обмисляше въпроса. Промени стойката си, краката по-близо един до друг и скръсти ръце пред гърдите си.

— Мег, скъпа — започна, — искам да се опиташ да ги изядеш сега. Полезно е за теб.

— Знам, че е така. Но сега ми е трудно. Ще си изпия чая, става ли?

Тя вдигна чашата до устните си.

— Не се очаква да бъде лесно — отвърна Рут. — Никой не е казвал, че ще бъде лесно.

Тя се засмя.

— Ти си жена, Мег. Това е трудно — не е лесно.

Мег погледна към нея, кимна и продължи да отпива от чая.

Дони, Джафльо и аз седяхме по пижами на прага и наблюдавахме.

Аз самият започвах да огладнявам. Но нито Рут, нито Мег ни обръщаха внимание.

Рут наблюдаваше момичето и Мег не отделяше поглед от Рут и отпиваше, малки, внимателни глътки, защото чаят беше все още парещо горещ. Чувахме вятъра и дъжда отвън, дренажната помпа, която се включваше за известно време и спираше, а Мег все така отпиваше и Рут все така я гледаше.

След това Мег погледна надолу за момент, вдиша топлата ароматна пара от чая с явна наслада.

И Рут избухна.

Изби чашата от ръцете й. Тя се разби на парчета във варосаната тухлена стена. Чаят потече по нея, с цвят на урина.

— Изяж я! — заби пръст във филийката.

Беше се изплъзнала наполовина извън картонената чиния.

Мег вдигна ръце.

— Добре! Хубаво! Ще я изям! Ще я изям веднага! Може ли?

Рут се наведе към нея, така че носовете им почти се допираха и Мег не можеше да отхапе, дори и да искаше — не и без да забие филийката в лицето на Рут. Което нямаше да е добра идея. Защото тя беше направо бясна.

— Съсипа стената на Уили — изсъска Рут. — Мамка ти, счупи ми чашата. Мислиш ли, че са евтини? Че чаят е евтин?

— Съжалявам — Мег взе препечената филийка, но Рут бе все още близо до нея. — Ще ям. Става ли? Рут?

— И добре ще направиш, мамка му.

— Ще го направя.

— Съсипа стената на Уили.

— Съжалявам.

— Кой ще я изчисти? Кой ще изчисти стената?

— Аз. Съжалявам, Рут. Наистина.

— Да го духаш, сестро. Знаеш ли кой ще я изчисти?

Мег не отговори. Личеше си, че не знае какво да каже. Рут просто изглежда се вбесяваше все повече и повече и като че ли нищо не беше в състояние да я успокои.

— Знаеш ли?

— Н-не.

Рут се изправи и изрева:

— Сюююзън! Сююзън! Ела тука!

Мег се опита да се изправи. Рут я събори обратно.

И този път филийките наистина се изсипаха и паднаха на пода. Мег се пресегна, за да ги вдигне и хвана тази, от която беше отхапала. Но кафявият пантоф на Рут се спусна върху другата.

— Забрави! — кресна. — Не искаш да ядеш, не ти трябва да ядеш. Тя сграбчи картонената чиния. Останалата част от филийката полетя във въздуха.

— Мислиш, че трябва да ти готвя? Малка кучка. Малка неблагодарница!

Сюзън дойде, клатушкайки се по стълбите. Можеше да я чуеш много преди да я видиш.

— Сюзън, идвай тука!

— Да, госпожо Чандлър.

Направихме й място да мине. Докато вървеше покрай Джафльо, той се поклони и се изкикоти.

— Млъквай — скастри го Дони.

Но тя наистина изглеждаше изпълнена с твърде много достойнство за малко момиченце, беше облечена спретнато, вървеше изключително внимателно и имаше сериозен вид.

— Отивай до масата — заповяда Рут.

Детето направи каквото му бе казано.

— Обърни се.

Сюзън се обърна с лице към масата. Рут погледна към Мег, след това изниза колана си.

— Ето как чистим стената — продължи тя. — Чистим стената, като започваме на чисто.

Завъртя се към нас.

— Някой от вас, момчета, да дойде тук, да й вдигне роклята и да й свали гащите.

Това беше първото нещо, което ни каза онази сутрин.

Мег отново опита да се изправи, но Рут пак я събори грубо обратно.

— Ще установим правило — отсече. — Не ми се подчиняваш, правиш ми се на умна, отговаряш ми, каквото и да е от този род, госпожичке — и тя ще плаща. Тя ще яде пердаха. А ти ще гледаш. Ще опитаме така. И ако това не свърши работа, ще опитаме нещо друго.

Обърна се към Сюзън.

— Мислиш ли, че така е честно, Сузи? Ти да го отнасяш за пропадналата си сестра? За нещата, които тя прави?

Сюзън плачеше тихичко.

— Н-нееее — изстена.

— Естествено, че не. Никога не съм казвала, че е честно. Ралфи, ела тука и заголи малкия задник на това момиче. Останалите дръжте Мег, за в случай че стане толкова ядосана или тъпа, че да се опита да влезе в линията на огъня тук. Ако ви създава неприятности, плеснете я. И внимавайте къде я пипате. Сигурно има въшки или нещо друго такова. Един господ знае къде е била тая курва, преди да я приберем.

— Раци[18]? — изуми се Джафльо. — Истински раци?

— Забрави — отвърна Рут. — Просто направи каквото ти казах. Имаш цял живот да учиш за курвите и срамните въшки.

И стана като миналия път, с изключение на това, че Мег беше там. С изключение на това, че причината беше ненормална.

Но по онова време ние вече бяхме свикнали.

Джафльо й свали гащите надолу през шините и този път дори не се наложи някой да я държи, докато Рут я удряше двайсет пъти, бързо, без прекъсване, докато тя пищеше и виеше, а задникът й ставаше все по-червен и по-червен в тази затворена малка стаичка, която Уили старши бе построил, за да издържи на атомна бомба. В началото Мег се опита да се бори, когато чу воя и плача, и звука на колана, който се спускаше, но Уили хвана едната й ръка, изви я зад гърба й и натисна Мег по лице върху дюшека, така че тя трябваше да прави всичко възможно само за да диша, камо ли да помага на някого. Сълзите течаха не само по лицето на Сюзън, но и по нейното и напояваха дюшека, докато Дони и аз стояхме, гледахме и слушахме в омачканите си пижами.

Когато свърши, Рут отстъпи и наниза колана си обратно, а Сюзън с мъка се наведе, шините й дрънчаха, вдигна гащите си и заглади рокличката си отгоре върху тях.

Уили пусна Мег и се дръпна.

Когато Сюзън се обърна към нас, Мег вдигна глава от дюшека и забелязах как уловиха погледите си. Видях нещо да преминава между тях. Нещо, което изглеждаше изненадващо ведро зад сълзите, тъжно и странно спокойно.

Това ме разстрои. Зачудих се дали все пак не са по-силни от всички нас.

И ми стана ясно, че нещата още веднъж ескалираха по някакъв начин.

След това погледът на Мег се премести върху Рут и видях причината.

Очите й бяха свирепи.

Рут също го забеляза и неволно отстъпи крачка назад. Собствените й очи се присвиха и прецениха стаята. Спряха се на ъгъла, където кирката, брадвата, лоста и лопатата стояха подпрени заедно като едно малко семейство на разрушението.

Тя се усмихна.

— Мисля, че Мег ни е ядосана, момчета.

Мег не каза нищо.

— Е, всички знаем, че с това нищо няма да постигне. Но нека все пак да изнесем тези неща там, за да не се изкушава излишно. Може би е достатъчно тъпа да се пробва. Така че ги вземете. И заключете вратата зад вас, като излизате.

После добави:

— Между другото, Меги, току-що пропусна обяда и вечерята. Желая ти прекрасен ден.

Рут се обърна и напусна стаята.

Гледахме я как излиза. Походката й бе малко нестабилна, помислих си, почти сякаш бе пила, макар да знаех, че не беше така. Джафльо попита Уили:

— Искаш ли пак да я вържем?

— Пробвай — предизвика го Мег.

Уили изгрухтя.

— Много готино, Мег — обади се той. — Прави се на яка. Можем да го направим когато си поискаме и ти го знаеш. И Сюзън е тук. Не забравяй.

Мег се втренчи в него. Уили сви рамене.

— Може би по-късно, Джаф — каза той и отиде да прибере брадвата и лопатата.

Джафльо взе кирката и лоста и го последва.

После проведохме дискусия къде да сложим нещата сега, след като нямаше да стоят в убежището. Мазето понякога се наводняваше и имаше опасност да ръждясат. Джафльо искаше да ги окачи на подпорните греди на тавана. Дони предложи да ги заковем на стената. Уили каза: "Майната им, сложете ги до бойлера. Нека си ръждясват." Дони спечели и те отидоха до сушилнята да търсят чук и пирони в стария сандък от Втората световна война на Уили старши, който сега играеше ролята на кутия с инструменти.

Погледнах Мег. Трябваше да се насиля да го направя. Мисля, че очаквах омраза. Наполовина ужасен, наполовина изпълнен с надежда, че ще бъде там, защото поне тогава щях да знам какви бяха отношенията ми с нея и с останалите. Вече разбирах, че да играеш по средата щеше да е трудно. Но не видях никаква омраза. Очите й бяха спокойни. Някак безразлични.

— Можеш да избягаш — предложих й тихо. — Сигурно ще успея да ти помогна.

Тя се усмихна, но не беше красиво.

— И какво ще искаш в замяна, Дейвид? — попита ме. — Имаш ли идеи?

За момент прозвуча почти като курвата, която Рут твърдеше, че е.

— Не. Нищо не искам — казах.

Но ме беше хванала. Изчервих се.

— Наистина ли?

— Честно. Наистина. Нищо. Имам предвид, не знам къде можеш да отидеш, но поне ще се измъкнеш.

Мег кимна и погледна Сюзън. В този момент тонът й се промени напълно, съвсем реалистичен, изключително разумен и много възрастен отново.

— Аз бих могла — въздъхна. — Но тя не.

И внезапно Сюзън отново се разплака. Тя стоеше и гледаше Мег, след което докуцука до нея и я целуна по устните, по бузата и отново по устните.

— Ще направим нещо — изхлипа. — Мег? Ще направим нещо. Нали?

— Да — кимна Мег. — Добре.

И ме погледна.

Двете се прегърнаха и когато свършиха, Сюзън дойде при мен до вратата и ме хвана за ръка.

После заедно пак я заключихме вътре.

След това, сякаш за да омаловажа предложението си за помощ, се държах настрана.

Като се имат предвид обстоятелствата, това беше най-доброто, което можех да направя.

Преследваха ме различни образи.

Мег, която се смее на виенското колело, която лежи на Скалата при потока. Която работи в градината по къси панталони и блузка с гол гръб, с голяма сламена шапка на главата си. Която тича бързо по базите, там на игрището. Но най-вече голата Мег, разгорещена и напрегната, уязвима и отворена към мен.

От другата страна, виждах боксовата круша на Уили и Дони.

Виждах уста, притисната в дюшека, защото не е успяла да преглътне препечена филийка.

Образите си противоречаха. Объркваха ме.

И докато се опитвах да реша какво да направя и дали изобщо да правя нещо, и с извинението, че седмицата беше дъждовна и гадна, останах настрани.

През тази седмица видях Дони два пъти. Другите изобщо не ги мернах.

Първия път, когато видях Дони, изхвърлях боклука, а той изтича в сивия следобеден ръмеж с тениска, вдигната над главата си.

— Познай какво — каза ми. — Тази вечер е без вода.

Беше валяло в продължение на три дни.

— А?

— Мег, тъпчо. Рут не й дава да пие никаква вода тази вечер. Чак до утре сутрин.

— Как така?

Дони се усмихна.

— Дълга история. Ще ти разкажа после.

И след това изтича обратно в къщата.

Вторият път беше след няколко дни. Времето се бе прояснило и аз точно се качвах на четирискоростното ми колело, за да отида до магазина заради майка ми. Дони се появи на алеята зад мен, яхнал стария си "Шуин".

— Къде отиваш?

— До магазина. На майка ми й трябват мляко и други тъпотии. Ти?

— При Еди. Ще имаме мач при водната кула по-късно. Смелчагите срещу Овните. Искаш ли да те чакаме?

— Не.

Това беше Малката лига[19] и не ми беше интересно.

Дони поклати глава.

— Трябва да се махна оттам — заяви той. — Това направо ме побърква. Знаеш ли какво ме карат да правя сега?

— Какво?

— Да й изхвърлям тенджерата с лайната навън, в дъното на двора. Представяш ли си?

— Не разбирам. Защо?

— Вече изобщо не й дават да ходи горе. Без тоалетна, нищо. И тъпата малка кучка се опитва да стиска. Но дори и тя трябва да пикае и да сере понякога и сега на мен ми възложиха тая простотия! Представяш ли си? Какво, по дяволите, му има на Джафльо? — сви рамене Дони. — Но майка ми казва, че трябва да е някой от нас, по-големите.

— Защо?

— Откъде да знам, дявол да го вземе!

Той се отблъсна.

— Ей, сигурен ли си, че не искаш да те чакаме?

— Не. Не и днес.

— Добре. До скоро тогава. Отбий се, а?

— Хубаво, ще намина.

Но не го направих. Не и тогава.

Изглеждаше ми толкова чуждо. Дори не можех да си я представя да ходи до тоалетна, камо ли да използва тенджера, която някой трябва да изхвърли на двора. Ами ако отидех при тях и още никой не беше почистил? Ами ако трябваше да помириша пикнята и лайната й там долу? Цялата работа ме отвращаваше. Тя ме отвращаваше. Това не беше Мег. Бе някой друг.

Тази представа се превърна в още един странен нов образ, който да ме тормози. И проблемът беше, че нямаше с кого да поговоря, нямаше с кого да седна и да си изясня нещата.

Ако човек попиташе децата от квартала, ставаше ясно, че всички имаха някаква идея за онова, което се случваше там — някои имаха бегла представа, а други знаеха всички подробности. Но никой нямаше мнение по въпроса. Сякаш това, което ставаше, беше като залеза или като бурята, някаква природна стихия, която просто понякога се случва. И нямаше смисъл да се обсъждат летните бури.

Знаех достатъчно, за да ми е ясно, че ако си момче, трябва да обсъдиш някои неща с баща си.

И се опитах.

Сега, след като бях по-голям, от време на време трябваше да прекарвам някакви часове в "Орлово гнездо", да помагам със зареждането на стока, с почистването и с какво ли още не. Работех върху грила в кухнята с точилото и вода със сода, като избутвах мазнината през страничните дупки с точилото, докато грилът бавно изстиваше и водата със сода отпускаше мазнината — черна работа, от типа, който бях виждал Мег да върши хиляди пъти, когато внезапно започнах да говоря.

Баща ми правеше салата от скариди, добавяйки парченца хляб в нея, за да я изкара по-голяма.

Точно пристигаше доставка на алкохол и през частта с прозореца между бара и кухнята можехме да видим Хоуди, бармана от дневната смяна, който отмяташе кашоните в списъка с поръчката и спореше с доставчика за две касетки водка. Беше от нашата марка и очевидно човекът го бе ощетил. Хоуди беше бесен. Той бе тънък като клечка и нравът му беше достатъчно избухлив, за да го задържи в ареста през половината война. Доставчикът се потеше.

Баща ми гледаше и се забавляваше. Освен за Хоуди, две касетки не бяха кой знае какво. Стига баща ми да не плащаше за нещо, което не получаваше. Но може би точно гневът на Хоуди ме накара да започна.

— Татко — казах. — Някога виждал ли си момче да удря момиче?

Баща ми вдигна рамене.

— Да, предполагам. Деца. Пияници. Виждал съм няколко пъти. Защо?

— Мислиш ли, че някога е… нормално… да го направиш?

— Да е нормално? Имаш предвид да е оправдано?

— Да.

Той се засмя.

— Този е труден. Една жена понякога наистина може да те изкара извън нерви. По принцип бих казал, че не. Искам да кажа, сигурно има и по-добър начин да се разбереш с някоя жена. Трябва да имаш предвид, че жените са слабият пол. Това е все едно да си побойник, сещаш ли се?

Избърса ръце в престилката си. След това се усмихна.

— Въпросът е, трябва да ти кажа, че съм ги виждал да си го заслужават от време на време. Като работиш в бар, виждаш такива неща. Жената си пийва повечко, става агресивна, шумна, дори може да блъсне човека, с който е. И какво се предполага да направи той? Просто да си седи? И той й перва един. Трябва да прекъсваш тези неща моментално. Разбираш ли, това е изключението, което потвърждава правилото. Никога не бива да удряш жена, никога, и, не дай си боже, някога да те хвана да го правиш. Защото ако те хвана, край с тебе. Но понякога няма нищо друго, което можеш да направиш. Предизвикват те. Разбираш ли? Работи и по двата начина.

Потях се. Беше колкото от разговора, толкова и от работата, но заради работата си имах извинение.

Баща ми бе подхванал салата от риба тон. И в нея имаше хляб и малко кисели краставички. В съседната стая Хоуди беше закарал човека обратно до камиона, за да търсят изчезналата водка.

Опитах се да разбера какво ми казва — никога не бе нормално, но понякога беше.

Предизвикват те.

Това ми остана в главата. Дали Мег бе предизвикала Рут твърде много в някакъв момент? Дали бе направила нещо, което не бях видял?

Дали това беше "никога" или "понякога" ситуация?

— Защо питаш? — поинтересува се баща ми.

— Не знам — отвърнах. — Просто си говорехме.

Той кимна.

— Е, най-добре е да се сдържаш. Мъже или жени. Така не си навличаш неприятности.

— Да, сър.

Налях още малко вода със сода върху грила и я загледах как цвърчи.

— Хората казват, че бащата на Еди бие госпожа Крокър. Както и Дениз и Еди.

Баща ми се намръщи.

— Да. Знам.

— Искаш да кажеш, че е вярно.

— Не съм казал, че е вярно.

— Но е вярно, нали?

Той въздъхна.

— Слушай, не знам защо внезапно това те заинтересува толкова. Но си достатъчно голям, за да знаеш, да разбереш… че е както казах преди малко. Понякога те предизвикват, мъжът се чувства предизвикан и прави това… което знае, че не би трябвало да прави.

И беше прав. Бях достатъчно голям, за да разбера. Чух и подтекст тук. Далечен като ехото на Хоуди, който викаше на доставчика отвън.

В някакъв момент и по някаква причина баща ми бе ударил майка ми.

И дори наполовина си го припомних. Как се събуждам от дълбок сън. Трясъкът на мебелите. Викането. И една плесница.

Много отдавна.

Внезапно почувствах пристъп на гняв към него. Погледнах към тялото му и си помислих за майка ми. Тогава бавно се настани студенината, усещането за изолация и безопасност.

И ми хрумна, че майка ми беше човекът, с когото трябваше да говоря за всичко това. Тя щеше да знае какво е чувството, какво значи.

Но не можех тогава. Не и дори ако тя беше там точно в този момент. Не се опитах.

Гледах как баща ми довърши салатите и избърса ръцете си в бялата памучна престилка, за която се шегувахме, че министерството на здравеопазването ще ни осъди, след което започна да реже салам на електрическата резачка за месо, която току-що си бе купил и от която беше много горд, а аз бутах мазнината през дупките, докато грилът стана съвсем чист.

И за нищо не бе намерено обяснение.

Скоро се върнах отново.

Това, което ме доведе обратно, беше единствено неспирният образ на тялото на Мег.

То разпалваше хиляди фантазии, ден и нощ. Някои от тях нежни, някои агресивни, някои направо смешни.

Както си лежах нощем в леглото, със скрито под възглавницата транзисторно радио, свирещо "Ет дъ хоп" на Дани енд дъ джуниърс, затварях очи и там беше Мег, танцуваше с някакъв невидим партньор, единственото момиче в "Тийн Кантийн", танцуваше с навити надолу бели чорапи и нищо друго. Голотата й беше удобна, все едно току-що си бе купила новите дрехи на краля.

Или докато играехме Монопол, седяхме един срещу друг и аз уцелвах Бродуок или Марвин Гардънс, а тя ставаше, въздишаше и сваляше тънките си бели памучни гащички.

Но по-често песента по радиото беше нещо като "Здрач" на Платърс и Мег бе гола в ръцете ми в дълбоката синя светлина на звездите и ние се целувахме.

Или играта беше Играта и нямаше нищо забавно в това.

Чувствах се изнервен и раздразнителен.

Чувствах, че трябва да отида. Въпреки че се страхувах от онова, което можеше да намеря.

Дори майка ми го забеляза. Виждах я как ме наблюдава със свити устни и се чуди, когато скочех от масата за вечеря, разливайки чашата с вода или се промъквах в кухнята за кола.

Може би това беше едната причина, поради която никога не говорих с нея. Или вероятно бе просто, защото тя беше майка ми и бе жена.

Но накрая отидох.

И когато го направих, нещата отново се бяха променили.

Влязох у тях и първото нещо, което чух, беше как Рут кашля, а след това как говори с нисък глас и осъзнах, че вероятно говореше на Мег. Държеше този тон, който не би използвала с никой друг от нас, сякаш бе учителка, която говори на малко момиченце, инструктира го. Слязох долу.

Бяха префасонирали работната лампа, бяха закачили кабела от контакта до миялната към една кука, забита в напречните греди на Уили старши. Обезопасената в клетка крушка се люлееше и светеше ярко.

Рут седеше в сгъваем стол, част от стария комплект за карти, който държаха долу, седеше с гръб към мен и пушеше. По пода се въргаляха цигарени фасове, изглеждаше, че е там от известно време.

Момчетата ги нямаше.

Мег стоеше пред нея в натруфена жълта рокля, съвсем не от вида, който човек би си помислил, че би носила и реших, че е била на Рут, стара и очевидно не много чиста. Имаше къси набрани ръкави и плисирана пола, така че ръцете и краката й бяха голи.

Рут носеше синьо-зелена версия на нещо подобно, но по-обикновено, с по-малко волани и украшения.

През цигарения дим надушвах камфор. Топчета срещу молци.

Рут продължаваше да говори.

Човек можеше да ги помисли за сестри в началото, почти същото тегло, макар че Рут бе по-висока и по-слаба, и двете с коси, които сега бяха малко омазнени, и двете носеха тези стари миризливи, рокли сякаш пробваха костюми за някакво парти.

Само че Рут просто седеше там и пушеше.

Докато Мег беше до една от подпорните греди на Уили, ръцете й бяха здраво вързани за нея зад гърба й, краката й също бяха вързани.

Устата й бе запушена, но не и очите й.

— Когато бях момиче като теб — казваше Рут, — го правех, търсех Господ. Опитах всяка църква. Баптистка, лютеранска, епископална, методистка. Каквато се сетиш. Дори отидох при новените оттатък Свети Матис и седях на балкона, където се намираше органът.

Това беше преди да разбера какви са жените. И знаеш ли кой ме научи? Майка ми.

Разбира се, тя не знаеше, че ме учи, не и както аз уча теб. По-скоро се дължеше на онова, което видях.

Сега, искам да знаеш и да разбереш, че ми дадоха всичко, родителите ми — всичко, което едно момиче може да поиска, имах го. Освен колеж, разбира се, ама и без това момичетата не ходеха много в колежи по онова време. Но татко, мир на праха му, работеше здраво и мама и аз имахме всичко. Не както Уили направи с мен.

Тя запали нова "Тарейтън" от угарката на предишната и хвърли фаса на земята. Предположих, че не ме е забелязала зад себе си или пък не й пукаше, защото въпреки че Мег гледаше право в мен със странно изражение на лицето и въпреки че бях вдигнал обичайния шум, докато слизах по старите скърцащи стълби, Рут не се обърна, нито спря да говори, дори когато палеше цигарата. Продължи да говори през пушека.

— Но татко пиеше като Уили — продължи тя — и го чувах. Чувах го как се прибира нощем и отива право в леглото и яхва майка ми като кобила. Чувах ги как се боричкат, как майка ми вика: "Не-не-не" и по някой и друг случаен шамар от време на време и това също беше точно като Уили. Защото жените повтарят същите грешки, които са правили и майките им, отдавайки се на мъжете. И аз имах същата слабост и така се озовах с всички тези момчета, с които той ме остави да гладуваме. Не мога да работя както по-рано, по време на войната. Мъжете получават всички работни места сега. А аз имам деца да отглеждам.

О, Уили праща чековете, но това не е достатъчно. Знаеш го. Виждащ го. И вашите чекове не помагат особено.

Разбираш ли какво ти казвам? Ти имаш Проклятието. И нямам предвид цикъла ти. Имаш го дори по-зле, отколкото аз някога съм го имала. Подушвам го върху теб, Меги! Ще правиш точно това, което и аз, и майка ми сме правили с някое скапано ирландско копеле, което ще те пребива и ще те чука, ще те кара да го харесваш, ще те кара да го обичаш и след това, бам, и ще изчезне.

Това чукане. Това е. Това топло влажно твое котенце. Това е Проклятието, разбираш ли? Проклятието на Ева. Това е слабостта. Там ни хващат.

Казвам ти. Една жена не е нищо, освен курва и животно. Трябва да го разбереш, трябва да го запомниш. Само я използват, шибат и наказват. Нищо друго, освен тъпа загубена курва с дупка в нея и това е, което винаги ще бъде.

Единственото нещо, което мога да направя за теб, е това, което правя. Мога да опитам някак да го изгоря от теб.

Рут запали клечка кибрит.

— Разбираш ли?

Хвърли я по жълтата рокля на Мег. Тя угасна, когато я достигна и падна пушейки на пода. Рут запали още една.

— Разбираш ли?

Наведе се повече този път, хвърля и когато клечката уцели роклята, все още гореше. Падна между диплите. Мег се заизвива на подпората и успя да я изтръска.

— Силно младо здраво момиче като теб — мислиш си, че миришеш толкова прясно и хубаво. Но на мен ми миришеш на изгоряло. На гореща путка. Имаш Проклятието и слабостта. Имаш ги, Меги.

Малко черно петънце се бе появило на роклята й, там, където я беше докоснала клечката. Мег ме гледаше и издаваше звуци иззад парцала.

Рут хвърли цигарата си и премести крак, за да я стъпче.

После стана от стола, наведе се напред и запали нова клечка. Стаята внезапно се насити с миризмата на сяра.

Тя я задържа до подгъва на роклята.

— Разбираш ли? Мислех, че ще си ми благодарна.

Мег се сгърчи, борейки се здраво с въжетата. Подгъвът се овъгли в кафяво и после в черно, но не се запали.

Клечката изгоря почти докрай. Рут я изгаси и я пусна на земята.

След това запали още една.

Задържа я до подгъва, на същото място, което вече бе горила. Имах чувството, че гледам странен луд учен, който провежда експеримент в някой филм.

Обгорената рокля миришеше на гладене.

Мег се бореше. Рут просто хвана роклята й в ръка и задържа клечката, докато не пламна, след което я пусна обратно върху крака на Мег.

Гледах как тънката линийка от пламъка започна да пълзи.

Да се разпростира.

Беше като Джафльо и войничетата му в печката. Само че сега бе наистина. Високите заглушени писъци на Мег го правеха истинско.

Вече беше до средата на бедрото й.

Започнах да се движа, за да угася пламъците с ръце. Тогава Рут се пресегна и поля роклята й с колата, която стоеше до нея на пода.

Погледна ме, смеейки се.

Мег се отпусна облекчено.

Предполагам, че изглеждах доста уплашен. Защото Рут продължаваше да се смее. И осъзнах, че част от нея трябва да е знаела, че съм зад нея през цялото време. Но не я интересуваше. Това, че подслушвах, нямаше значение. Нищо нямаше значение, освен концентрацията й върху урока, който преподаваше на Мег. Имаше нещо в очите й, нещо, което не бях виждал преди.

След това го виждах.

Твърде често.

В очите на първата ми жена след втория й нервен срив. В очите на някои от спътниците й в "почивния дом". Един от които, ми беше казано, убил жена си и невръстното си дете с чифт градински ножици.

Това е студена, абсолютна празнота, в която няма никакъв смях. Никакво съчувствие и никаква милост. Диво е. Като очите на животно, тръгнало на лов.

Като очите на змия.

Това беше Рут.

— Какво мислиш? — попита ме. — Дали ще ме послуша?

— Не знам — казах.

— Искаш ли да поиграем карти?

— Карти?

— Лудите осмици или нещо друго.

— Да. Предполагам.

"Каквото и да е" — помислих си. Каквото и да поискаш.

— Само докато се приберат момчетата — добави тя.

Отидохме горе, играхме и мисля, че не си казахме и десет думи по време на цялата игра.

Аз изпих много кола. Рут изпуши много цигари.

Тя спечели.

Оказа се, че Дони, Уили и Джафльо са били на дневна прожекция на "Как да направиш чудовище". Това обикновено би ме ядосало, понеже само преди няколко месеца бяхме ходили да гледаме двойна прожекция на "Аз бях върколак-тийнейджър" и "Аз бях Франкенщайн-тийнейджър", а този филм беше нещо като продължение със същите чудовища и трябваше да ме изчакат или поне да ми напомнят. Но те казаха, че не бил толкова хубав, колкото предишните два така или иначе, а аз още си мислех за онова, което бях видял долу, и когато Рут и аз стигнахме до последните няколко раздавания, темата се завъртя около Мег.

— Тя смърди — заяви Джафльо. — Мръсна е. Трябва да я измием.

Не бях забелязал никаква воня.

Само камфор, дим и сяра.

А и това, казано от Джафльо.

— Добра идея — съгласи се Дони. — Отдавна не се е случвало. Обзалагам се, че ще й хареса.

— На кого му пука какво й харесва? — изсумтя Уили.

Рут само слушаше.

— Ще трябва да я оставим да се качи горе — замисли се Дони. — Може да се опита да избяга.

— Да, бе. И къде ще отиде? — намеси се Джафльо. — Накъде ще избяга? Можем и да я вържем.

— Предполагам.

— Можем да доведем и Сюзън.

— Сигурно.

— Къде е тя?

— Сюзън си е в стаята — обади се Рут. — Мисля, че се крие от мен.

— Нее — поклати глава Дони. — Тя чете през цялото време.

— Крие се. Мисля, че се крие.

Очите на Рут още ми изглеждаха странни и бляскави и май и на останалите също им се струваше така. Защото никой не се опита да й противоречи повече.

— Какво ще кажеш, майко? — попита Джафльо. — Може ли?

Играта ни на карти беше свършила, но Рут все още седеше и бъркаше тестето. След това кимна.

— Мисля, че добре ще й дойде — каза тя глухо.

— Ще трябва да я съблечем — отбеляза Уили.

— Аз ще го направя — реши Рут. — Нали помните, момчета.

— Да — потвърди Джафльо. — Помним. Да не пипаме.

— Точно така.

Погледнах Уили и Дони. Уили се мръщеше. Ръцете му бяха в джобовете. Пристъпваше от крак на крак, беше се изгърбил.

Какъв малоумник, помислих си.

Но Дони изглеждаше замислен, като възрастен мъж с цел и работа, която трябва да свърши, и сега обмисля най-добрия и най-ефикасния начин да го направи.

Джафльо се усмихна широко.

— Добре, да я хванем!

Измарширувахме надолу, Рут както винаги се влачеше най-отзад.

Дони я отвърза, първо краката и след това ръцете, даде й малко време да си разтърка китките и след това ги върза отново пред нея. Свали й парцала от устата и го прибра в джоба си.

Никой не спомена изгарянията или петната от кола по роклята й. Въпреки че това трябваше да е първото, което забелязваш.

Мег си облиза устните.

— Нещо за пиене? — попита тя.

— След минутка — обеща Дони. — Отиваме горе.

— Така ли?

— Да.

Мег не попита защо.

Държейки въжето, Дони я заведе горе, Джафльо беше пред него, а Уили и аз бяхме точно зад тях. Рут отново вървеше по-назад от нас. Много добре я усещах, там отзад. Нещо не беше наред с нея — в това бях сигурен. Изглеждаше уморена, дистанцирана, сякаш не бе изцяло там. Стъпките й по стъпалата като че ли бяха по-леки от нашите, по-леки, отколкото трябваше да бъдат, едва доловим шепот — сякаш се движеше бавно и трудно, сякаш беше качила десет килограма. Тогава не знаех много за умствените проблеми, но знаех, че това, което виждах, не бе съвсем нормално. Тя ме притесняваше.

Когато се качихме, Дони сложи Мег да седне до масата във всекидневната и й наля чаша вода от кухненската мивка.

За пръв път забелязах мивката. Беше пълна с мръсни чинии, повече отколкото биха ползвали само за един ден. По-скоро чиниите от два или три дни бяха натикани там.

И след като видях това, забелязах и други неща, което ме накара да се поогледам малко наоколо.

Не бях дете, което се впечатлява от праха. Кой ли го правеше? Но сега забелязах колко е прашно и мръсно, най-много личеше по крайните масички във всекидневната зад мен, където имаше отпечатъци от ръце по повърхността. Масата пред Мег бе обсипана с трохички хляб. Пепелникът до нея изглеждаше, все едно не е чистен от десетилетия. Видях две кибритени клечки върху изтривалката в коридора до парче хартия, което изглеждаше като смачкана горна част от кутия цигари, небрежно изхвърлена там.

Изпитах някакво много странно усещане. За нещо, което върви надолу. Което бавно се разпада.

Мег допи чашата с вода и помоли за още една. "Моля" — каза тя.

— Не се притеснявай — усмихна се Уили. — Ще получиш вода.

Мег доби объркан вид.

— Ще те измием — поясни той.

— Какво?

— Момчетата решиха, че ще е хубаво да си вземеш душ — намеси се Рут. — Това ще ти хареса, нали?

Мег се поколеба. Разбираемо защо. Не беше същото, което Уили бе казал. Той бе казал "ще те измием".

— Д-да — отговори тя.

— Много мило от тяхна страна — добави Рут. — Радвам се, че си доволна.

Тя сякаш говореше на себе си, почти мънкаше.

Дони и аз се спогледахме. Виждах, че той се притесняваше малко за нея.

— Мисля, че ще си взема една бира — реши Рут.

Тя стана и отиде в кухнята.

— Някой друг да иска?

Изглежда никой не искаше. Това само по себе си беше необичайно. Рут надникна в хладилника. Огледа го. След това отново го затвори.

— Не е останала нито една — отбеляза, тътрейки се обратно към всекидневната. — Защо никой не е купил бира?

— Майко — погледна я Дони. — Не можем. Деца сме. Не ни позволяват да купуваме бира.

Рут захихика.

— Вярно.

След това отново се обърна.

— Тогава ще си сипя скоч.

Тя бръкна в шкафа и извади бутилка. Върна се в трапезарията, взе чашата за вода на Мег и си сипа около пет сантиметра от течността.

— Ще го правим ли или не? — попита Уили.

Рут отпи.

— Разбира се — каза тя.

Мег погледна всеки от нас.

— Не разбирам — въздъхна. — Какво да правите? Мислех, че аз… Че ще ми позволите да си взема душ.

— Така е — потвърди Дони.

— Но трябва да те наглеждаме все пак — добави Рут.

Тя отпи нова глътка и алкохолът сякаш внезапно запали огън в дъното на очите й.

— За да сме сигурни, че ще си чиста — допълни.

Тогава Мег я разбра.

— Не искам — каза.

— Няма значение какво искаш — обади се Уили. — Има значение само какво искаме ние.

— Смърдиш — изсумтя Джафльо. — Трябва ти душ.

— Вече е решено — заяви Дони.

Тя погледна Рут. Рут се наведе над чашата си, гледайки я като стара изморена хищна птица.

— Защо не можете просто… да ми оставите… малко уединение?

Рут се засмя.

— Мислех, че ти е стигнало уединението там долу по цял ден.

— Нямах това предвид. Имах предвид…

— Знам какво имаш предвид. И отговорът е, че не можем да ти вярваме. Не можем да ти вярваме за едно, не можем и за друго. Ще влезеш вътре, ще се понамокриш малко, а това не е "чисто".

— Не, няма. Кълна се, че няма. Бих убила за един душ.

Рут сви рамене.

— Ами добре. Получаваш го. И не трябва да убиваш за него, нали?

— Моля те.

Рут махна с ръка.

— Сега съблечи тази рокля, преди да си ме ядосала.

Мег погледна всеки един от нас поотделно и след това предполагам реши, че душ под надзор все пак е по-добре от никакъв душ, защото въздъхна.

— Ръцете ми — протегна ги тя.

— Вярно — кимна Рут. — Свали й ципа, Дони. След това й развържи ръцете. После пак ги вържи.

— Аз?

— Да.

И аз бях леко изненадан. Вероятно беше решила да смекчи малко правилото да не пипаме.

Мег се изправи и Дони също. Роклята имаше цип до средата на гърба. Той го дръпна. След това отиде отново зад нея, за да свали роклята от рамената й.

— Може ли поне да получа кърпа?

Рут се усмихна.

— Все още не си мокра — каза тя и кимна на Дони.

Мег затвори очи и застана съвсем неподвижна и скована, докато Дони хвана късите набрани ръкави и ги дръпна по ръцете й, оголвайки гърдите й, след това хълбоците и бедрата й. Накрая роклята падна изцяло на пода. Мег я прекрачи. Очите й все още бяха здраво затворени. Сякаш ако тя не ни виждаше и ние не виждахме нея.

— Завържи я отново — нареди Рут.

Осъзнах, че съм затаил дъх.

Дони отиде пред Мег. Тя събра ръцете си и Дони започна да ги завързва.

— Не — обади се Рут. — Този път ги вържи отзад.

Очите на Мег рязко се отвориха.

— Отзад! Как ще се мия, ако…

Рут се изправи.

— Мамка му! Не ми се опъвай, момиче! Ако кажа отзад, значи ще са отзад, а ако кажа да си ги завреш в гъза, значи ще трябва да го направиш! Не ми се опъвай! Чуваш ли? Мамка му! Мамка ти! Аз ще те мия — така ще стане! Сега прави каквото ти се казва. Бързо!

Виждаше се, че Мег бе уплашена, но не се съпротивляваше, когато Дони хвана ръцете й отзад и ги завърза за китките. Отново затвори очи. Само че този път имаше малки мокри езерца около тях.

— Добре, водете я — заповяда Рут.

Дони я поведе по тесния коридор към банята. Ние ги следвахме. Банята беше малка, но всички се скупчихме вътре.

Джафльо седна на тоалетната чиния. Уили се подпря на мивката. Аз застанах до него.

В коридора срещу банята имаше килер и Рут тършуваше из него. Излезе оттам с чифт жълти гумени ръкавици.

Сложи си ги. Стигаха й чак до лактите.

Наведе се и пусна водата във ваната.

На кранчето пишеше "Т" за топла вода.

Тя завъртя само него.

Остави я да потече известно време.

Пробва я с ръка, като струята обливаше гумената ръкавица.

Устата й беше тънка сурова линия.

Водата течеше силно и изпускаше пара. Плющеше в канала. След това Рут смени на "душ" и дръпна прозрачната найлонова завеса.

Банята се изпълни с пара.

Очите на Мег все още бяха затворени. Сълзи се стичаха по страните й.

Мъглата от парата обгърна всички ни.

Внезапно Мег я усети. И разбра какво означава.

Тя отвори очи и се метна назад, уплашена и пищяща, но Дони вече я бе хванал за едната ръка, а Рут улови другата. Мег се бореше с тях, дърпаше се и се извиваше, крещеше: "Не, не!" И беше силна. Все още беше силна.

Рут я изпусна.

— Мамка ти! — изрева тя. — Искаш ли да доведа сестра ти? Искаш ли да доведа безценната ти Сюзън? Искаш ли тя да е там вместо теб? Да гори?

Мег се изви към нея. Внезапно бясна. Подивяла. Полудяла.

— Да! — изкрещя. — Да! Кучка такава! Доведи Сюзън! Доведи я! Вече не ми пука!

Рут я погледна с присвити очи. След това се обърна към Уили. Сви рамене.

— Доведи я — каза му тя небрежно.

Не се наложи.

Обърнах се, когато той мина покрай мен и го видях да спира, тъй като Сюзън вече бе там, стоеше и ни гледаше от коридора. И тя плачеше.

Мег също я видя.

И се срина.

— Нееее — изплака тя. — Нееее. Моооляяя…

И за момент останахме смълчани в тежката топла мъгла, заслушани във врящата пара и хълцането й. Знаехме какво ще се случи. Знаехме как ще бъде.

След това Рут дръпна завесата.

— Вкарай я — нареди на Дони. — И се пази.

Гледах как я натикват вътре и как Рут наглася дюзата на душа, за да праща изгарящите пръски бавно по краката й, бедрата й, корема й и накрая по гърдите й, да се разпръскват по зърната й, докато отзад ръцете й отчаяно се напрягаха да се освободят, и навсякъде, където уцелваше водата, кожата внезапно почервеняваше, червено, цветът на болката, — докато накрая не можах да издържа писъците.

И побягнах.