Съседката

Две вечери след карнавала няколко от нас спахме заедно на открито.

По-големите от квартала — Лу Морино, Глен Нот и Хари Грей — от години имаха навика да лагеруват навън през топлите летни нощи при старата водна кула в горите зад бейзболното игрище на Малката лига с няколко стека бира и цигари, откраднати от магазина на Мърфи.

Всички ние засега бяхме твърде малки за такива неща, още повече че водната кула се намираше чак от другата страна на града. Но това не ни бе попречило да им завиждаме звучно и често, докато най-накрая родителите ни разрешиха и на нас да спим на открито, стига да е под надзор, което означаваше да е в нечий заден двор. Затова така и направихме.

Имах палатка, а Тони Морино разполагаше с тази на брат си Лу, когато той не я използваше, така че въпросът беше в моя заден двор или в техния.

На мен лично по ми допадаше моят двор. И при Тони бе добре, но за да създадеш илюзията, че си сам насред гората, беше хубаво да се отдалечиш максимално от къщата, а дворът на Тони не бе толкова подходящ за това. Спускаше се надолу по хълм със съвсем малко храсталаци и на поле зад тях. Храстите и полето бяха скучни и цяла нощ трябваше да лежиш под наклон. Докато моят двор стигаше право до гъстите, дълбоки гори, зловещи и тъмни през нощта, изпълнени със сенки на брястове, брези и кленове и диви със звуци на щурци и крякане на жаби от потока. Земята беше равна и бе много по-удобно.

Не че спяхме толкова.

Поне не онази нощ.

От залез бяхме легнали и си разказвахме гадории и млъкни-шеги от сорта на:

— Мамо, мамо! Били току-що повърна в тенджерата на котлона!

— Млъкни и си изяж супата.

Шестимата се смеехме, натъпкани в палатка за четирима — аз, Дони, Уили, Тони Морино, Кени Робъртсън и Еди.

Джафльо бе наказан за това, че пак си е играл с пластмасовите си войници и пещта за горене на смет в двора, иначе щеше да е хленчил достатъчно силно и достатъчно продължително, за да го вземем с нас. Но той имаше следния навик. Окачваше рицарите и войниците си на мрежата на пещта и гледаше как ръцете и краката им бавно изгаряха заедно с боклука, представяйки си Бог знае какво, докато горящата пластмаса капеше, войниците се огъваха, черният дим се издигаше.

Рут мразеше това. Играчките бяха скъпи и цапаха цялата пещ.

Нямаше бира, но си носехме манерки и термоси, пълни с лимонада, та всичко беше наред. Еди имаше половин пакет от цигарите без филтър "Куул" на баща си и от време на време дърпахме ципа на палатката и си подавахме по една. Махахме с ръка, за да разсеем дима. След това отваряхме ципа отново, просто в случай че майка ми излезеше да ни провери, макар тя никога да не го правеше...

Дони се претърколи до мен и чух как под него се смачка опаковка от десертче.

Онази вечер, когато камионът дойде, всички излязохме на улицата, за да се запасим.

Сега който и да помръднеше, нещо изшумоляваше.

Дони започна да разказва:

— Имало значи едно лапе в даскалото. Просто малко дете, което си седи на чина, и милата стара учителка го поглежда и забелязва, че изглежда много тъжно и го пита какъв е проблемът. И то ревва: "Аааа! Не получих закуска!" "Горкото детенце — казва тя. — Е, не се притеснявай, нищо страшно не е станало — продължава. — Почти обяд е. Скоро ще получиш нещо за ядене, нали така? Да се върнем към урока по география. Къде е италианската граница?" "В леглото, чука майка ми — отвръща лапето. — Затова не получих никаква шибана закуска![6]"

Засмяхме се.

— Това съм го чувал — заяви Еди. — Или може да съм го чел в "Плейбой".

— Да, бе! — обади се Уили. Той беше от другата страна на палатката, срещу мен. Можех да подуша гела му за коса и, от време на време, за мое неудоволствие, лошия му дъх. — Да, прочел си го в "Плейбой". А аз съм чукал Дебра Пейджит[7]. Аха.

Еди сви рамене. Беше опасно да му се противоречи, но Дони лежеше между тях, а Дони тежеше десетина кила повече от него.

— Моят старец го купува — каза Еди. — Купува го всеки месец. Така че му го свивам от чекмеджето, чета вицовете, разглеждам мадамите и го прибирам обратно. Той изобщо не разбира. Никакъв проблем.

— Моли се така и да си остане — подхвърли Тони.

Еди погледна към него. Тони живееше срещу тях и на всички ни бе известно, че Тони знае, че бащата на Еди го бие.

— Без майтап — отвърна Еди; в гласа му се долавяше предупредителна нотка.

Почти се усети как Тони се отдръпна. Той беше просто кльощаво италианче, но бе постигнал някакво положение сред нас, защото вече имаше тъмни мъхести наченки на мустак.

— Всичките ли си ги виждал? — попита Кени Робъртсън. — Еха! Разбрах, че имало един с Джейн Мансфийлд[8].

— Не всичките — призна Еди.

Той запали цигара и аз отново затворих ципа.

— Но този съм го виждал — добави.

— Честно?

— Със сигурност.

Еди си дръпна от цигарата, като се правеше на много печен. Уили се поизправи до мен и усетих как голямото му отпуснато шкембе леко ме подпря в гърба. Той искаше цигарата, но Еди още не я подаваше към нас.

— Най-големите цици, които някога съм виждал — отбеляза.

— По-големи от тези на Джули Лондон? По-големи от на Джун Уилкинсън?

— По дяволите! По-големи от тези на Уили!

И Еди, Дони и Тони избухнаха в смях, въпреки че всъщност това не би трябвало да е толкова смешно за Дони, тъй като и при него се оформяха същите. Малки торбички с мазнина там, където трябваше да има мускули. Предполагам, че Кени Робъртсън беше твърде уплашен, за да се смее. И тъй като Уили бе точно до мен, аз също си мълчах.

— Ха. Ха. Ха — каза Уили. — Толкова смешно, та чак забравих да се засмея, мамка му.

— Много оригинално — обади се Еди. — Ти какво, да не си в трети клас?

— Духай — изсумтя Уили.

— Първо трябва да разкарам майка ти оттам, тъпак.

— Ей — провикна се Кени. — Разкажи ни за Джейн Мансфийлд. Виждат ли се зърната й?

— Виждат се, я. Тя има онова страхотно тяло и онези мънички сочни щръкнали зърна, и онези страхотни големи гърди и онзи страхотен задник. Но краката й са кльощави.

— Заеби ги краката й! — махна с ръка Дони.

— Ти ги еби тях — каза Еди. — Аз ще еба останалото от нея.

— А така! — възкликна Кени. — Боже. Зърна и всичко! Невероятно.

Еди му подаде цигарата. Той си дръпна бързо и я предаде нататък на Дони.

— Работата е — продължи Кени, — че тя е кинозвезда. Чудно защо се занимава с такива неща.

— Какви неща? — попита Дони.

— Да си показва циците по този начин в списание.

Ние се замислихме над това.

— Ами тя не е кинозвезда всъщност — заяви Дони. — Имам предвид, Натали Уд е кинозвезда. Джейн Мансфийлд е само донякъде в някои филми.

— Звездичка — подхвърли Кени.

— Нее — възрази Дони. — Прекалено дърта е да бъде звездичка. Долорес Харт е звездичка. Нали я видя в "Обичам те"[9]? Обожавам онази сцена на гробището, човече.

— И аз.

— Онази сцена е с Лизабет Скот — каза Уили. — И какво?

— На мен ми харесва сцената в магазина — заяви Кени. — Където той пее и смазва оня от бой.

— Супер — ухили се Еди.

— Наистина супер — кимна Уили.

— Наистина.

— Във всеки случай трябва да ви е ясно, че "Плейбой" не е просто списание — обади се Дони. — Това е "Плейбой", нали се сещате. Искам да кажа, в него е Мерилин Монро. Това е най-великото списание на света.

— Мислиш ли? По-добро от "Мед"[10]? — Кени звучеше скептично.

— Да, по дяволите. Искам да кажа, "Мед" е готино, ама е само за деца, нали се сещаш?

— Ами от "Известни чудовища"? — попита Тони.

Тук се затруднихме. "Известни чудовища" току-що се бе появило и всички бяхме луди по него.

— Със сигурност — отсече Дони. Дръпна си от цигарата и се усмихна. Усмивката му беше всезнаеща. — "Известни чудовища от филмите" показва ли цици?

Всички се засмяхме. Логиката бе неоспорима.

Той подаде цигарата на Еди, който си дръпна за последно, загаси я в тревата и хвърли фаса в гората.

Настъпи една от онези тишини, в които никой нямаше какво да каже, всеки се беше отнесъл в собствените си мисли.

Тогава Кени погледна Дони.

— Всъщност виждал ли си някога?

— Какво да съм виждал?

— Цица.

— Истинска цица?

— Аха.

— Сестрата на Еди — засмя се Дони.

Това отново ни разсмя, защото всички я бяхме виждали.

— Имам предвид, на жена.

— Мне.

— Някой? — Кени се огледа.

— Майка ми — каза Тони. Виждаше се, че се срамува. — Веднъж влязох при нея в банята и тя точно си слагаше сутиена. За минутка я видях.

— Минута? — Кени се бе запалил.

— Не. Секунда.

— Боже. И как беше?

— Какво значи това "как беше"? Става дума за майка ми, за Бога! Богородице! Малък перверзник.

— Не се обиждай де.

— Да. Добре. Няма.

Но сега всички мислехме за госпожа Морино. Тя бе сицилианка с широк ханш, къси крака и бая по-голям мустак от този на Тони, но гърдите й бяха доста големи. Беше едновременно трудно, интересно и малко отблъскващо да си я представиш така.

— Обзалагам се, че на Мег са готини — подхвърли Уили.

Изказването увисна във въздуха за момент. Не вярвах обаче който и да е от нас още да мисли за госпожа Морино.

Дони погледна брат си.

— На Мег?

— Да.

Направо се виждаше как идеята назрява. Но Уили се държеше сякаш Дони не бе разбрал. Опитваше се да спечели точки.

— Братовчедка ни, тъпако. Мег.

Дони просто го погледна. След това попита:

— Ей, колко е часът?

Кени имаше часовник.

— Единайсет без петнайсет.

— Супер!

И внезапно Дони изпълзя от палатката и се изправи. Надникна вътре ухилен.

— Хайде! Имам идея!

От моята къща до неговата трябваше само да се пресече двора, да се мине през живия плет и човек се озоваваше точно зад гаража им. Лампите бяха светнати в банята на Чандлърови, в кухнята и в спалнята на Мег и Сюзън. Вече бяхме разбрали какво имаше наум. Не бях сигурен, че ми харесва, но не бях сигурен и че не ми харесва.

Очевидно беше вълнуващо. Не биваше да напускаме палатката. Ако ни хванеха, това щеше да е краят на спането навън и на доста други неща.

От друга страна, ако не ни хванеха, бе по-хубаво от лагеруване при водната кула. По-хубаво от бира.

След като веднъж си влязъл в настроение за такова нещо, беше трудно да се удържиш да не се кискаш.

— Няма стълба — прошепна Еди. — Как ще го направим?

Дони се огледа.

— Брезата — каза той.

Прав беше. От лявата страна на двора, на около пет метра от къщата, имаше висока бяла бреза, силно наклонена от зимните бури. Тя бе провиснала над проскубаната трева почти до средата на двора.

— Не можем всички да се качим — прецени Тони. — Ще се счупи.

— Тогава ще се редуваме. По двама наведнъж. По десет минути и най-добрият печели.

— Добре. Кой е първи?

— По дяволите, това си е нашето дърво — ухили се Дони. — Ние с Уили сме първи.

Малко ме хвана яд на него за това. Предполагаше се, че сме най-добри приятели. Но после реших, голяма работа, Уили му е брат.

Той изтича през моравата и Уили го последва.

Дървото се разделяше на два здрави клона. Можеха да легнат един до друг. Имаха добър изглед право към спалнята и задоволителен към банята.

Уили обаче продължаваше да се намества, опитвайки се да намери удобна позиция. Лесно се виждаше в колко лоша форма е. Беше му трудно да се справи дори със собственото си тегло. Докато Дони въпреки размера си изглеждаше, сякаш е роден на дърво.

Гледахме ги как гледат. Наблюдавахме и къщата, кухненския прозорец, оглеждахме се за Рут, като се надявахме да не я видим.

— Аз и Тони сме следващите — заяви Еди. — Колко е часът?

Кени се взря в часовника си.

— Още пет минути.

— По дяволите — изруга Еди.

Извади пакета с цигари и запали една.

— Хей — прошепна Кени, — може да ни видят!

— Ти може да си глупав — изсумтя Еди. — Скриваш я в шепата си, ето така. Никой нищо не вижда.

Опитвах се да разгадая лицата на Дони и Уили, като се чудех дали нещо става вътре. Почти не се виждаше, но се съмнявах. Те просто лежаха там като две големи и тъмни туморни образувания.

Чудех се и дали дървото някога ще се възстанови.

Не бях обърнал внимание на жабите и щурците, но сега ги чувах, монотонно бръмчене в тишината. Единствените звуци идваха от тях, от Еди, който си дърпаше от цигарата и издишаше, и от време на време се долавяше проскърцването на брезата. Имаше и светулки по двора, които се носеха наоколо и примигваха.

— Времето изтече — обяви Кени.

Еди хвърли цигарата, стъпка я и двамата с Тони изтичаха до дървото. След секунда те бяха горе, а Уили и Дони се намираха долу, обратно при нас.

Сега дървото беше по-изправено.

— Видяхте ли нещо? — попитах.

— Нищо — тросна се Уили.

Изненадващо бе колко ядосан звучеше. Сякаш вината беше на Мег, че не му е показала нищо. Сякаш го бе измамила. Но пък Уили винаги си е бил задник.

Погледнах Дони. Светлината беше слаба, но според мен той имаше същото съсредоточено изражение на лицето, както когато Рут говореше за танцуващите момичета и какво носят и какво не носят. Все едно се опитваше да разбере нещо и бе малко депресиран, защото не можеше да открие отговора.

Стояхме мълчаливо заедно и след малко Кени ме потупа по рамото.

— Времето изтече.

Изтичахме при дървото и аз плеснах глезена на Тони. Той се спусна долу.

Стояхме там и чакахме Еди. Погледнах Тони. Той сви рамене и поклати глава, взирайки се в земята. Нищо. След няколко минути Еди също се отказа и се смъкна при мен.

— Пълни глупости — каза той. — Майната му. Майната й.

И си тръгнаха.

Не схващах. Сега и Еди бе ядосан.

Реших да не се притеснявам от това.

Качихме се. Катеренето беше лесно.

Горе на върха усетих въодушевление. Чувствах се толкова добре, че исках да се засмея с глас. Нещо щеше да се случи. Знаех го. Жалко за Еди и Дони, и Уили. Щяхме да сме ние. Тя щеше да се покаже на прозореца всеки момент и щяхме да видим.

Изобщо не ме притесняваше, че вероятно предавах Мег, шпионирайки я. Почти не мислех за нея като за Мег. Сякаш не бе наистина тя тази, която искахме да видим. Беше нещо по-абстрактно. Истинско живо момиче, а не черно-бяла снимка в списание. Женско тяло.

Най-накрая щях да науча нещо.

Така бяха подредени по важност нещата.

Настанихме се.

Хвърлих поглед към Кени. Той се бе ухилил.

Зачудих се защо другите реагираха толкова нервно.

Беше забавно! Дори фактът, че си уплашен, бе забавен. Уплашен, че внезапно Рут може да се появи на верандата и да ни каже да си разкараме задниците оттам. Уплашен, че Мег може да погледне от прозореца на банята право в очите ти.

Чаках убедено.

Светлината в банята угасна, но това нямаше значение. Аз се бях загледал в спалнята. Там щях да я видя.

Право срещу мен. Гола. От плът и кръв, и дори щеше да е някоя, която реално познавам.

Отказвах дори да мигна.

Усещах изтръпване там долу, където се притисках към дървото.

Една песен не спираше да се върти в главата ми — "Иди в кухнята и раздрънкай тенджерите и тиганите… В душата си вярвам, че си дяволът в найлонови чорапи"[11]. И така нататък.

Велико, мислех си. Аз лежа тук, на това дърво. Тя е вътре.

Чаках.

Светлината в спалнята угасна.

Внезапно къщата потъна в мрак.

Идеше ми да разбия нещо.

Идеше ми да направя къщата на парчета.

И сега знаех точно как се бяха чувствали останалите и точно защо изглеждаха бесни на нея, бесни на Мег — защото изглеждаше, че вината е нейна. Все едно тя ни беше качила тук и ни бе обещала толкова много неща и после не ни бе дала нищо. И макар да знаех, че е нелогично и глупаво от моя страна, точно така се чувствах и аз.

Кучка, помислих си.

А после наистина изпитах вина. Защото това беше лично.

Ставаше дума точно за Мег.

И тогава се почувствах депресиран.

Сякаш част от мен знаеше — не искаше да го повярва или дори да си го помисли, но през цялото време знаеше.

Никога нямаше да имам този късмет. Беше си пълна глупост от самото начало.

Точно както каза Еди.

И някак причината за всичко това беше смесена с Мег и с момичетата и жените като цяло, дори с Рут и майка ми.

Беше твърде голямо за мен, за да го разбера изцяло и мозъкът ми просто му позволи да се изплъзне.

Останаха ми само депресията и някаква тъпа болка.

— Хайде — подканих Кени.

Той се взираше в къщата, все още не вярвайки, сякаш очакваше лампите да светнат отново. Но и той знаеше. Погледна ме и разбрах, че знае.

Всички знаехме.

Завлякохме се безмълвно обратно до палатката.

Вътре беше Уили младши, най-накрая, който остави манерката и каза:

— Може би да я вкараме в Играта.

Помислихме по въпроса.

След това нощта се изтърколи.

Бях в двора и се опитвах да подкарам голямата мощна червена косачка, като се потях така, че цялата ми тениска вече беше мокра, защото проклетото чудо се палеше по-трудно от моторна лодка, когато чух Рут да крещи с такъв глас, какъвто не мисля, че някога я бях чувал да използва — наистина разярен.

— Боже Господи!

Пуснах въжето и погледнах нагоре.

Майка ми беше известна с използването на този вид глас, когато откачеше, което не ставаше често въпреки откритата война с баща ми. И бе сигнал да хукна да се крия. Но когато Рут се ядосаше, то обикновено беше на Джафльо и тогава всичко, което трябваше да направи, бе да го погледне със здраво стиснати устни и силно присвити очи като малки бляскави камъчета, за да го накара да млъкне или да престане да върши каквото и да е. Това изражение беше достатъчна заплаха.

Ние обичахме да го имитираме и да се смеем, Дони, Уили и аз — но когато Рут го наденеше на лицето си, не ни беше до смях.

Зарадвах се, че си намерих извинение да спра да се боря с косачката и се запътих към ъгъла на гаража, откъдето можеше да се надникне в техния двор.

Прането на Рут се вееше на простора. Тя стоеше на верандата с ръце на кръста и дори човек да не бе чул гласа или казаното от нея, пак щеше да види, че е наистина бясна.

— Глупаво лайно такова! — беше казаното от нея.

И мога да ви уверя, че то ме шокира.

Да, Рут ругаеше като каруцар. Това беше една от причините да я харесваме. Съпругът й, Уили старши, "този прекрасен ирландски негодник" или "онова скапано пади копелдашко" и Джон Ленц, кметът на градчето — и, както подозирахме, някогашен ухажор на Рут, — го отнасяха най-редовно.

Всеки получаваше по нещо от време на време.

Но работата е, че това винаги беше небрежно ругаене, общо взето без истински гняв. Предназначено да предизвика смях на гърба на някой нещастник и обикновено така ставаше.

Просто по този начин Рут описваше хората.

И много напомняше нашия собствен начин. Всичките ни приятели бяха малоумници, боклуци, дебелаци или лайнари. Всичките им майки ядяха мухите на мъртви камили.

Този път беше съвсем различно. Тя каза лайно и точно лайно имаше предвид.

Зачудих се какво ли е направила Мег.

Озърнах се нагоре към нашата веранда, където задната мрежеста врата беше отворена, като се надявах майка ми да не е в кухнята, да не я е чула. Тя не одобряваше Рут и вече си бях имал достатъчно ядове, задето прекарвам толкова много време у тях.

Извадих късмет. Нямаше я наоколо.

Погледнах Рут. Тя не бе добавила нищо повече, а и нямаше нужда. Изражението й казваше всичко.

Чувствах се малко странно, като че ли пак шпионирах, втори път за два дни. Но, разбира се, точно това трябваше да направя. Нямах намерение да й позволя да ме види как я наблюдавам, оголена по този начин. Беше прекалено смущаващо. Притиснах се към стената на гаража и надникнах иззад ъгъла, надявайки се, че Рут няма да погледне в моята посока по някаква причина. И тя не погледна.

Техният гараж обаче ми скриваше гледката, така че не можех да видя какъв бе проблемът. Продължих да чакам появяването на Мег, за да разбера как понася да я наричат глупаво лайно.

И тогава ми се стовари друга изненада.

Защото там не беше Мег.

А Сюзън.

Предположих, че се е опитвала да помогне с простирането. Но снощи бе валяло и тя изглежда бе изпуснала част от прането на Рут върху калното й, мърляво извинение за морава, защото се виждаха мръсните петна по онова, което държеше — чаршаф или може би няколко калъфки.

Сюзън плачеше, наистина плачеше силно, така че цялото й тяло се тресеше, докато се връщаше към Рут, застанала строго на площадката.

Беше покъртително — това малко слабо момиченце бавно се придвижва с шини на краката и шини на ръцете, като се опитва да се справи само с тази нищожна купчинка бельо, пъхната под мишницата му, купчинка, която по начало не би трябвало да е там. Чувствах се зле заради него.

И накрая така се почувства и Рут, предполагам.

Защото слезе от площадката и пое прането от Сюзън. Поколеба се, наблюдавайки я за момент как хлипа, трепери и гледа към земята. След което явно напрежението бавно я напусна, докато вдигаше ръка и тя я положи леко и внимателно върху рамото на Сюзън. После се обърна и тръгна обратно към къщата.

И в последния момент, точно когато стигнаха края на стълбите, Рут погледна в моята посока и аз трябваше да се хвърля бързо и силно назад към гаража.

Но въпреки всичко бих се заклел в онова, което видях.

Всъщност то стана важно за мен в ретроспекция. Опитвам се да го разбера.

Лицето на Рут изглеждаше много уморено. Сякаш пристъпът на гняв беше толкова силен, че я бе изтощил. Или може би това, което виждах, беше само малка част от нещо… Нещо по-голямо. Нещо, което се случваше от доста време, незабелязано от мен, и това бе като кресчендото на дългосвирещ запис.

Но другото, което видях, беше онова, което ме потриса до ден-днешен, което ме озадачава.

Дори тогава ме накара да се замисля.

Точно преди да се хвърля назад, докато Рут се обръщаше, изглеждайки слаба и уморена, с ръка върху рамото на Сюзън. Точно в тази секунда, в която се обърна.

Мога да се закълна, че и тя плачеше.

И въпросът ми е — за кого?

След това се появиха гъсениците.

Случи се за една нощ. На единия ден дърветата бяха чисти и нормални, а на следващия бяха покрити с дебели бели пашкули от паяжини. На дъното на пашкулите смътно се забелязваше нещо тъмно и нездраво, а при вглеждане отблизо се виждаше как то се движи.

— Ще ги изгорим — заяви Рут.

Стояхме в двора й, близо до брезата — Джафльо, Дони, Уили, Мег, аз и Рут, която бе облякла тъмносинята си домашна рокля с дълбоките джобове. Беше десет сутринта и Мег току-що бе приключила със задълженията си. Имаше малко изцапано петънце под лявото око.

— Момчета, вие съберете пръчки. Дълги и здрави. И ги отрежете зелени, за да не горят. Мег, вземи торбата с парцалите от мазето.

Рут стоеше на слънчевата светлина с присвити очи и оценяваше пораженията. Около половината дървета в двора им, включително брезата, бяха отрупани с пашкули, някои с размера на бейзболни топки, но други бяха големи и дълбоки като чанти за пазар. Гората беше пълна с тях.

— Малки копеленца. Ще оголят дърветата за нула време.

Мег влезе в къщата, а ние останалите се отправихме към гората, за да намерим пръчки. Дони имаше брадвичка, с която отсякохме няколко фиданки, после ги оголихме и ги срязахме наполовина. Не ни отне много време.

Когато се върнахме, Рут и Мег бяха в гаража и накисваха парцалите с керосин. Увихме ги около фиданките и Рут ги завърза с въже за простиране, след което отново ги накиснахме.

Тя подаде по една на всеки от нас.

— Ще ви покажа как се прави — каза. — След това може да го правите и сами. Само гледайте да не запалите проклетата гора.

Почувствах се ужасно пораснал.

Рут ни се доверяваше с огън, с факли.

Майка ми никога не би го направила.

Последвахме я на двора, отстрани сигурно приличахме на група селяни, преследващи чудовището на Франкенщайн, вдигнали високо незапалените си факли. Но не се държахме като възрастни — държахме се, сякаш отивахме на купон, — всичките глупави и развълнувани освен Мег, която го приемаше много сериозно. Уили приложи хватка на Джафльо — улови главата му и притисна кокалчета в ниско подстриганата му коса, движение от борбата, което бяхме усвоили от сто и четирийсет килограмовия Хейстекс Калхун, известен с неговото "голямо плясване"[12]. Дони и аз марширувахме един до друг зад тях, размахвахме факлите си като капелмайсторски жезли и се кикотехме като глупаци. На Рут изглежда не й пречеше.

Когато стигнахме брезата, Рут бръкна в джоба си и извади кутийка кибрит.

Пашкулът на брезата беше от големите.

— Аз ще се оправя с този — заяви тя. — Вие гледайте.

Запали факлата и я задържа за момент, докато огънят позатихна и беше безопасно да се ползва. Въпреки това все още гореше доста добре.

— Внимавайте де не изгорите дървото.

Рут задържа факлата на около петнайсет сантиметра под пашкула.

Той започна да се топи.

Не се запали. Стопи се, както се топи стиропор, избледняваше и се отдръпваше. Беше дебел и многопластов, но изчезна бързо.

И внезапно всички тези гърчещи се и щуращи се телца се изсипаха — дебели, черни космати гъсеници, пушещи и пукащи.

Почти можеше да ги чуеш как пищят.

Трябва да бяха стотици само в това единствено гнездо. Изгаряха слой след слой и разкриваха нови. Продължаваха да извират и да падат в краката ни като черен дъжд.

Тогава Рут уцели златната жила.

Право върху факлата се изсипа нещо като съсирек от жив катран с размера на топка за софтбол, разделяйки се, докато падаше.

Факлата зацвъртя, бяха твърде много и за момент изглеждаше, че ще изгасне. След това просветна отново и тези, които се бяха хванали за нея, изгоряха и паднаха.

— Дявол да го вземе! — възкликна Джафльо.

Рут го погледна.

— Съжалявам — каза той.

Но очите му бяха широко отворени.

Трябваше да се признае, че бе невероятно. Не бях виждал такова клане. Мравките на верандата бяха нищо в сравнение с това. Мравките бяха малки и незначителни. Когато ги полееш с вряла вода, те просто се свиваха и умираха. Докато някои от тези бяха два-три сантиметра дълги. Те се гърчеха и извиваха — изглеждаше, че искат да живеят. Погледнах към земята. Имаше гъсеници навсякъде. Повечето от тях бяха мъртви, но някои не бяха и се опитваха да изпълзят надалеч.

— Ами с тия какво ще правим? — попитах.

— Зарежете ги — отвърна Рут. — Те просто ще си умрат. Или птиците ще се погрижат за тях.

Тя се засмя.

— Отворихме им фурната преди да са готови. Не са съвсем изпечени.

— Сега със сигурност са изпечени — отбеляза Уили.

— Можем да вземем камък — предложи Джафльо — и да ги смачкаме.

— Слушайте ме какво ви говоря. Зарежете ги — нареди Рут.

Тя бръкна отново в джоба си.

— Ето — започна да раздава кутийки кибрит на всеки от нас. — И помнете, искам все още да имам двор, когато свършите. Никакво ходене в гората. Тя може да се погрижи сама за себе си.

Всички взехме кибрита. Всички освен Мег.

— Не го искам — поклати глава тя.

— Какво?

Рут протегна кутийката.

— Аз… не го искам. Ще отида да довърша прането, става ли? Това е… някак си…

Мег погледна към земята, към черните гъсеници, които се бяха сгърчили там, и към живите, които пълзяха. Лицето й беше бледо.

— Какво? — повтори Рут. — Отвратително ли е? Разстрои ли се, мила?

— Не. Просто не искам…

Рут се засмя.

— Да ме вземат дяволите. Вижте тук, момчета. По дяволите.

Все още се усмихваше, но лицето й внезапно се бе стегнало.

Това ме сепна и ме накара да се сетя за случката със Сюзън. Сякаш цяла сутрин е била на косъм да се сдърпа с Мег, но ние просто не бяхме забелязали. Бяхме твърде заети, твърде развълнувани.

— Вижте — продължи Рут, — тук имаме нагледен урок по женственост.

Тя пристъпи по-близо.

— Мег е гнуслива. Знаете, че някои момичета са гнусливи, нали, момчета? Дамите са гнусливи. А Мег е дама. Ама със сигурност е такава!

После изостави тежкия сарказъм и лъсна чистият й гняв отдолу.

— И каква, в името на Исус Христос, смяташ, че ме прави това, Меги? Смяташ ли, че не съм дама? Мислиш ли, че дамите не могат да направят онова, което е необходимо? Че не могат да се отърват от проклетата напаст в проклетата им градина?

Мег изглеждаше объркана. Случи се толкова бързо, че не можеше да я виниш.

— Не, аз…

— Точно така, "не" е правилният отговор, скъпа! Защото не искам да чувам такива намеци от някакво хлапе в тениска, което дори не може да си избърше петното от лицето. Разбра ли ме?

— Да, госпожо.

Мег отстъпи назад.

И това изглежда успокои Рут малко. Тя си пое въздух.

— Добре — каза, — отивай долу. Хайде, връщай се към прането. И ми се обади, като си готова. Имам още нещо за теб.

— Да, госпожо.

Мег се обърна и Рут се усмихна.

— Моите момчета ще се справят. Нали, момчета?

Кимнах. В този момент не можех да говоря. Никой не проговори. Отпращането на Мег бе толкова пълно с власт и с някакво странно чувство за справедливост, че изпитвах страхопочитание към Рут.

Тя погали Джафльо по главата.

Погледнах към Мег. Видях я как отива обратно към къщата, с наведена глава, бършейки лицето си — търсеше петното, което Рут бе споменала.

Рут сложи ръка на рамото ми и се обърна към брястовете в дъното. Вдъхнах уханието й — на сапун, и керосин, и цигари, и чиста, свежа коса.

— Моите момчета ще се справят — усмихна ми се тя; и гласът й отново беше много нежен.

До един часа бяхме изгорили всяко гнездо в двора на Чандлърови и Рут се бе оказала права — птиците пируваха.

Смърдях на керосин.

Умирах от глад и можех да убия човек за няколко хамбургера в този момент. Реших, че ще бъде сандвич със салам.

Прибрах се вкъщи.

Измих се в кухнята и си направих един.

Чувах как майка ми глади във всекидневната и си припява към оригиналния албум на Мюзик Мен. Миналата година тя и баща ми бяха отишли до Ню Йорк, за да го гледат, точно преди нещата да се разсмърдят покрай това, което можех само да предполагам, че е поредната изневяра на баща ми. Баща ми имаше много възможности за връзки и се възползваше от тях. Беше съсобственик на бар и ресторант, наречен "Орлово гнездо". Срещаше се с тях и късно, и рано.

Но вероятно майка ми бе забравила всичко това в момента и си припомняше хубавите мигове с професор Харолд Хил и компания.

Мразех Мюзик Мен.

Затворих се в стаята си за известно време и запрелиствах по-омачканите си броеве на "Страховито" и "По-странно от науката", но не намерих там нещо, което да ми е интересно, и реших отново да изляза.

Отворих вратата към двора и видях Мег да стои на задната веранда на Чандлърови и да изтръсква килимчетата от всекидневната им. Тя ме забеляза и ми махна да се приближа.

За момент се почувствах неудобно, верността ми бе раздвоена.

Ако Мег беше в черния списък на Рут, сигурно имаше добра причина за това.

От друга страна, още си спомнях возенето на виенското колело и сутринта при Скалата.

Тя внимателно сложи килимчетата на желязното перило, слезе по стълбите и тръгна по алеята, за да ме посрещне. Петънцето на лицето й бе изчезнало, но още носеше мръсната жълта блуза и старите навити бермуди на Дони. Имаше прах в косата й.

Хвана ме за ръката и ме поведе мълчаливо към страната на къщата, така че да не се виждаме от прозореца на всекидневната.

— Не разбирам… — каза тя.

Виждаше се, че нещо я притесняваше, нещо, върху което бе размишлявала.

— Защо не ме харесват, Дейвид?

Не беше това, което очаквах.

— Кои, семейство Чандлър ли?

— Да.

Мег ме погледна. Бе сериозна.

— Как да не те харесват. Харесват те.

— Не, не ме харесват. Искам да кажа, правя всичко, което мога, за да ме харесат. Свършвам повече от полагащата ми се работа. Опитвам се да говоря с тях, да ги опозная, те да ме опознаят, но те изглежда просто не желаят. Сякаш искат да не ме харесват. Сякаш е по-добре така.

Беше смущаващо. Тя говореше за приятелите ми.

— Виж — заговорих — Рут ти се ядоса. Не знам защо. Може би е имала лош ден. Но никой друг не се ядоса. Уили, Джафльо и Дони не се ядосаха.

Тя поклати глава.

— Не разбираш. Уили, Джафльо и Дони никога не се ядосват. Не е там проблемът. Не и при тях. Те просто сякаш не ме виждат. Все едно не съществувам. Все едно нямам никакво значение. Казвам им нещо и те изсумтяват и си тръгват. Или пък когато все пак ме забележат, има нещо… неправилно. Начинът, по който ме гледат. А Рут… — беше започнала и вече нищо не можеше да я спре. — … Рут ме мрази! И мен, и Сюзън. Ти не го виждаш. Ти си мислиш, че е било само това единствено нещо, само този единствен път, но не е така. Случва се през цялото време. Някой път по цял ден изпълнявам задачите й и просто не мога да й угодя, нищо не е както трябва, нищо не е така, както тя би го направила. Знам, че ме смята за глупава, мързелива, грозна…

— Грозна? — поне това беше очевидно нелепо.

Мег кимна.

— Никога преди не съм си го мислела, но сега не знам. Дейвид, ти познаваш тези хора практически целия си живот, нали?

— Да, така е.

— Тогава защо? Какво съм направила? Лягам си вечер и не мога да мисля за нищо друго. И двете бяхме много щастливи преди. Знаеш ли, преди да дойдем тук, аз рисувах. Нищо особено, само по някой акварел от време на време. Предполагам, че не бях чак толкова добра. Но майка ми ги харесваше. И Сюзън ги харесваше, и учителите ми. Все още имам боите и четките, но просто не мога да започна да рисувам вече. Знаеш ли защо? Защото знам какво ще направи Рут, знам какво ще си помисли. Знам какво ще каже. Тя само ще ме погледне и аз ще знам, че съм глупачка да си губя времето дори да опитвам.

Поклатих глава. Това не беше онази Рут, която аз познавах. Можеше да се види, че Уили, Джафльо и Дони ставаха странни около Мег — все пак бе момиче. Но Рут винаги се бе държала добре с нас. За разлика от останалите майки от квартала, тя винаги имаше време за нас. Вратата й беше винаги отворена. Рут ни даваше коли, сандвичи, курабийки и от време на време по някоя бира. Нямаше никаква логика и й го казах.

— Хайде, Рут не би го направила. Опитай. Нарисувай й нещо. Нарисувай един акварел за нея. Сигурен съм, че ще го хареса. Може би просто не е свикнала да има момичета наоколо, нали разбираш. Може би просто отнема време. Направи го. Опитай да й нарисуваш картина.

Тя се замисли.

— Не бих могла — каза. — Честно.

За момент само си седяхме там. Мег трепереше. Знаех, че каквото и да става, тя не се шегуваше.

Хрумна ми идея.

— Ами за мен тогава? Можеш да нарисуваш една за мен.

Без идеята, която имах, без плана, никога не бих посмял да я попитам. Но сега беше различно.

Тя се ободри малко.

— Наистина ли искаш?

— Разбира се. Много бих искал.

Мег ме загледа настойчиво, докато не извърнах очи. След това се усмихна.

— Добре. Ще го направя, Дейвид.

Изглеждаше почти в обичайното си състояние. Боже! Харесваше ми да се усмихва. И тогава чух задната врата да се отваря.

— Мег?

Беше Рут.

— По-добре да тръгвам.

Тя хвана ръката ми и я стисна. Можех да усетя камъчетата по брачната халка на майка й. Лицето ми почервеня.

— Ще го направя — обеща Мег и изтича зад ъгъла.

Трябва да се беше захванала веднага за работа. На следващия ден валя от сутринта до вечерта и аз киснех в стаята си, четях "Търсенето на Брайди Мърфи" и слушах радио, докато си помислих, че сигурно ще убия някой, ако чуя още веднъж този шибан Доменико Модуньо да пее "Воларе". След вечеря седяхме с майка ми във всекидневната и гледахме телевизия, когато Мег почука на задната врата.

Майка ми стана. Аз я последвах и си взех едно пепси от хладилника.

Мег се усмихваше. Носеше жълт дъждобран, а от косата й капеше вода.

— Не мога да вляза — каза тя.

— Глупости — възрази майка ми.

— Не, наистина, минах само да ви дам това от госпожа Чандлър.

Тя подаде на майка ми мокра кафява торбичка, в която имаше бутилка мляко. Рут и майка ми не бяха най-добри приятелки, но все пак бяха съседки, а на съседите даваш назаем.

Майка ми прие торбичката и кимна.

— Предай на госпожа Чандлър, че й благодаря.

— Ще й предам.

После Мег бръкна под дъждобрана, погледна ме и този път наистина се усмихваше.

— А това е за теб — заяви тя.

И ми подаде моята картина.

Беше опакована в листове дебел, непрозрачен паус, загъната и от двете страни. Виждаха се някои от линиите и цветовете през него, но не и формата на нещата.

Преди да успея да й благодаря или да кажа нещо друго, тя отрони "чао!", помаха, отстъпи обратно под дъжда и затвори вратата зад себе си.

— Е — обади се майка ми и сега и тя се усмихваше, — какво имаме тук?

— Мисля, че е рисунка — отвърнах.

Стоях там с пепси в едната ръка и картината на Мег в другата. Знаех си какво си мисли майка ми.

Това, което си мислеше, съдържаше думата "мило".

— Няма ли да я отвориш?

— Да, разбира се. Добре.

Оставих пепсито, обърнах гръб на майка ми и се заех да я разопаковам. Махнах пауса.

Усещах, че тя наднича зад рамото ми, но внезапно изобщо не ми пукаше.

— Това е наистина добро — възкликна майка ми, изненадана. — Наистина е много добро. Страшно я бива, нали?

Действително беше хубава. Не бях художествен критик, но и не бе нужно. Беше я нарисувала с мастило, някои от линиите бяха широки и смели, а други бяха съвсем деликатни. Цветовете бяха бледи — само лек намек за цвят, но много истински и живи, като голяма част от хартията се показваше, така че оставяше впечатление за ярък слънчев ден.

Изобразяваше момче до буен поток, легнало по корем на голяма плоска скала, което гледаше надолу във водата, а дърветата и небето бяха навсякъде около него.

Занесох я в Кучкарника, за да й сложат рамка. Кучкарника беше магазин за домашни любимци, който бе превърнат в хоби магазин. Имаха малки бигълчета на витрината отпред и лъкове и стрели, обръчи и модели за сглобяване и магазинче за рамки отзад, заедно с рибите, костенурките, змиите и канарчетата. Човекът я погледна и отсъди:

— Не е зле.

— Ще бъде ли готова утре?

— Да ни виждаш да сме затрупани от работа? — попита той.

Мястото беше празно. Веригата магазини "Двама мъже от Харисън" нагоре по шосе десет го убиваше.

— Можеш да си я вземеш довечера. Ела към четири и половина.

Бях там в четири и петнайсет, петнайсет минути по-рано, но вече бе готова, в хубава борова рамка с цвят на махагон. Мъжът ми я уви в кафява хартия.

Пасна перфектно в една от двете кошници, които имах на колелото си.

Докато се прибера у нас, вече беше станало време за вечеря и ме накараха да изчакам печеното с грах и картофено пюре със сос. След това трябваше да изхвърля боклука.

После отидох на гости.

От телевизора дънеше музиката на "Татко знае най-добре", най-малко любимото ми телевизионно шоу, надолу по стълбите за милиарден път се спускаха Кати, Бъд и Бети, сияещи. Можех да подуша надениците, боба и киселото зеле. Рут беше на стола си с крака, вдигнати на възглавничката. Дони и Уили се бяха изтегнали на дивана. Джафльо лежеше по корем толкова близо до телевизора, че човек се притесняваше за слуха му. Сюзън гледаше от стол с права облегалка в трапезарията, а Мег миеше чинии.

Сюзън ми се усмихна. Дони ми махна и пак се обърна към телевизора.

— Божке — ухилих се, — ама, моля ви се, не ставайте заради мен.

— Какво носиш там, шефе? — попита Дони.

Повдигнах картината, опакована с кафява хартия.

— Онези записи на Марио Ланца, които искаше.

Той се засмя.

— Тъпак.

И сега Рут ме гледаше.

Реших да се гмурна направо.

Чух, че водата в кухнята спира. Обърнах се и видях Мег да ме гледа, бършейки ръце в престилката си. Усмихнах се и предположих, че тя веднага разбра какво правя.

— Рут?

— Да? Ралфи, намали телевизора. Точно така. Какво става, Дейви?

Отидох при нея. Погледнах през рамо към Мег. Тя идваше към мен през трапезарията. Клатеше глава. Устата й оформяше мълчаливо "не".

Всичко беше наред. Това бе просто срам. Рут щеше да види картината и тя щеше да го преодолее.

— Рут — казах, — това е от Мег.

Протегнах подаръка към нея.

Тя се усмихна първо на мен, после и на Мег и го взе. Джафльо беше намалил "Татко знае най-добре" и сега ясно се чуваше шумоленето на твърдата кафява хартия, докато го разопаковаше. Хартията падна. Рут погледна картината.

— Мег! — извика тя. — Откъде взе пари да я купиш?

Виждаше се, че й се възхищава. Засмях се.

— Само рамката й струва пари — обясних. — Тя я нарисува за теб.

— Наистина? Мег я е направила?

Кимнах.

Дони, Джафльо и Уили се струпаха около нас, за да видят.

Сюзън се изплъзна от стола си.

— Красива е — каза тя.

Погледнах отново към Мег, която все още стоеше в трапезарията, нервна и пълна с надежда.

Рут се взираше в картината. Взира се доста дълго.

И накрая заговори:

— Не, не я е направила. Не и за мен. Не ме бъзикай. Тя я е нарисувала за теб, Дейви.

Усмихна се. Усмивката й бе някак странна. Сега и аз започнах да се притеснявам.

— Погледни. Момче на скала. Разбира се, че е за теб.

Рут ми я подаде обратно.

— Не я искам.

Почувствах се объркан. Изобщо не ми беше хрумнало, че Рут може да откаже подаръка. За момент не знаех какво да направя. Стоях там, държах картината и я гледах. Беше прекрасна.

Опитах се да обясня:

— Но тя наистина е за теб, Рут. Честно. Виж, говорихме за това. И Мег искаше да направи една за теб, но беше толкова…

— Дейвид.

Това беше Мег, която ме спираше. И сега бях дори още по-объркан, защото гласът й бе предупредителен.

Почти се ядосах. Бях се забъркал в тази каша, а Мег не ме оставяше да се измъкна от нея.

Рут просто се усмихна отново. След това погледна Уили, Джафльо и Дони.

— Вземете си поука, момчета. Запомнете го. Важно е. Всичко, което трябва да направите, е да бъдете добри към някоя жена — и тя ще направи всякакви хубави неща за вас. Ето сега, Дейвид е бил добър с Мег и е получил картина. Хубава картина. Това е, което си получил, нали, Дейви? Искам да кажа, това е всичко, което си получил? Знам, че си малко малък, но никога не се знае.

Засмях се и се изчервих.

— Стига де, Рут.

— Казвам ти, всъщност човек никога не знае. Момичетата просто са лесни. Това им е проблемът. Обещай им нещичко и можеш да получиш всичко, което искаш, поне в половината случаи. Знам за какво говоря. Погледни баща си. Погледни Уили старши. Щеше да има собствена компания, когато се оженихме. Цяла флотилия от камиони за мляко. Щеше да започне с един и да върви нагоре. Щях да му помагам със сметките, също както правех на Хауард Авеню през войната. Ръководех фабриката през войната. Щяхме да бъдем по-богати от моите родители, когато аз бях малка в Мористаун и това значи доста богати, казвам ви. Но знаете ли какво получих? Нищо. Абсолютно нищичко. Само вие тримата изскочихте — едно, две, три, и прекрасното ирландско копеле, което изчезна Бог знае къде. Така че имам три гърла за хранене, а сега даже и още две. Казвам ви, момичетата са тъпи. Момичетата са лесни. Глупачки, които се хващат на всяка лъжа.

Тя мина покрай мен и отиде до Мег. Сложи ръка на раменете й и се обърна към нас.

— Например тази картина сега — продължи. — Знам, че си я направила за Дейвид и не се опитвай да спориш. Но това, което искам да знам, е, какво получаваш ти? Какво си мислиш, че ще ти даде това момче? Сега Дейвид е добро момче. По-добро от повечето, бих казала. Със сигурност по-добро. Но, скъпа, той няма да ти даде нищо. Ако си мислиш, че ще ти даде, ще останеш изненадана. Така че просто казвам, че се надявам, че тази картина е всичко, което си му дала, и всичко, което ще му дадеш, и това е за твое собствено добро, казвам ти. Защото ти вече имаш онова, което всички мъже искат, точно там долу и то не е проклетото ти изкуство.

Видях как лицето на Мег започна да потреперва и знаех, че се опитва да не се разплаче. Но колкото и неочаквано да беше всичко, аз пък се опитвах да не се разсмея. Дони също. Цялата история бе странна и може би се дължеше и на напрежението, но казаното от Рут за изкуството беше смешно.

Ръката й се стегна около раменете на Мег.

— И ако им дадеш това, което искат, тогава не си нищо повече от курва, мила. Знаеш ли какво е курва? А ти, Сюзън? Разбира се, че не. Твърде малка си. Курва е някоя, която си отваря краката за мъжете, толкова е просто. За да могат те да се промъкнат в теб. Джафльо, престани с проклетото си хилене. Всяка курва заслужава бой. Всеки в града би се съгласил. Затова те предупреждавам, мила, всяко курварстване в тази къща ще означава, че задникът ти е ливада, а Рут е косачката.

Тя пусна Мег и влезе в кухнята. Отвори вратата на хладилника.

— А сега — извика, — кой иска бира?

После махна към картината.

— Малко е бледичка, не мислиш ли? — и се протегна към стека.

В онези дни две бири ми бяха достатъчни, за да се прибера у нас замаян и отнесен с обещанието да не споменавам и думичка на родителите си, което не беше и необходимо. По-скоро бих си отрязал някой пръст.

След като Рут свърши лекцията си, остатъкът от вечерта мина без почти никакви събития. Мег влезе за малко в банята и щом излезе оттам, сякаш нищо не се бе случило. Очите й бяха сухи. Лицето й — неразгадаемо. Гледахме "Дани Томас", пиехме си бирата и в един момент, по време на поредната реклама, правех планове в събота да отидем на боулинг с Уили и Дони. Опитах се да уловя погледа на Мег, но тя не ме поглеждаше. Когато бирите свършиха, се прибрах.

Окачих картината до огледалото в моята стая.

Остана обаче някакво странно чувство, което не ме напускаше. Никога не бях чувал някой да използва думата "курва", но знаех какво значи. Знаех го още от малък, когато майка ми гледаше "Пейтън Плейс". Чудех се дали сестрата на Еди, Дениз, е твърде млада, за да влезе в тази категория. Спомних си я гола, завързана за дървото, нейните големи, гладки и нежни зърна. Как плачеше, как се смееше — понякога и двете заедно. Спомних си нагънатата плът между краката й.

Помислих си за Мег.

Лежах в леглото и разсъждавах колко е лесно да нараниш някого. Нямаше нужда да е физически. Всичко, което трябваше да направиш, беше добре да нариташ нещо, което обича.

И аз можех, ако исках.

Хората бяха уязвими.

Помислих за родителите си, какво правеха и как продължаваха да се ритат. Сега вече толкова редовно, че както бях по средата, се бях изхитрил да не мисля за нито един от тях.

Най-вече малки неща, но се трупаха.

Не успявах да заспя. Родителите ми бяха в съседната стая, баща ми хъркаше. Станах и отидох в кухнята да си взема кола. След това влязох във всекидневната и седнах на дивана. Не запалих лампата.

Беше доста след полунощ.

Нощта бе топла. Нямаше вятър. Както обикновено, нашите, бяха оставили прозорците отворени.

През прозореца можех да гледам право във всекидневната на семейство Чандлър. Техните лампи още светеха. И техните прозорци бяха отворени и чух гласове. Не можех да разбера повечето от казаното, но знаех кой говори. Уили. Рут. След това Мег. После Дони. Дори Джафльо още беше буден — долавях гласа му, висок и писклив като на момиче, смееше се.

Всички останали крещяха за нещо.

— … за момче! — чух да казва Рут. След което отново се изгуби в смесицата от звуци и гласове.

Видях Мег да се връща обратно в рамката на техния прозорец. Сочеше, викаше, цялото й тяло се бе стегнало и трепереше от ярост.

— Няма да го направиш! — я чух да казва.

Тогава Рут тихо произнесе нещо, което не можах да разбера, но излезе като ръмжене, дотолкова се чуваше и видях как Мег изведнъж се срина, видях я как се прегъна. А след това се разплака.

Една ръка се протегна и я удари.

Удари я толкова силно, че тя падна и вече не се виждаше на прозореца.

Уили тръгна напред.

Започна да ходи след нея. Бавно.

Все едно я дебнеше.

— Стига! — чух Рут. Мисля, че означаваше Уили да я остави на мира.

За момент никой не помръдваше.

След това телата се раздвижиха, започнаха да минават покрай прозореца, всички изглеждаха мрачни и ядосани. Уили, и Джафльо, и Дони, и Рут, и Мег вдигаха неща от земята или пренареждаха столовете, или и аз не знам какво, и бавно се изнесоха. Не долових повече гласове, нямаше повече разговори. Единствената, която не видях, беше Сюзън.

Седях и гледах.

Лампите изгаснаха. Виждаше се мътно сияние от спалните и това беше. След това и то изчезна и къщата стана тъмна като нашата.

Тази събота на боулинга Кени Робъртсън пропусна седмата си кегла за лесен спеър в десетия фрейм[13] и завърши с резултат 107. Кени беше кльощав и имаше навика да хвърля с всеки килограм, който имаше, и то да хвърля яко. Върна се, попивайки чело с късметлийската кърпичка на баща си, която в този случай не му бе донесла много късмет.

Седна между мен и Уили зад картата с резултатите. Загледахме как Дони се наглася на обичайното си място отляво на втората стрелка.

— Мисли ли по въпроса? — попита той Уили. — Как да вкараме Мег в Играта?

Уили се усмихна. Мисля, че се чувстваше добре. Щеше да мине 150 точки, а това не се случваше често. Той поклати глава.

— Сега си имаме собствена Игра.