Тайфуни с нежни имена

ДЕСЕТА ГЛАВА

По мое внушение Флора е спряла колата до сладкарницата при Остринг и сама е продължила нататък. Раздялата ни няма особено конспиративно значение, но в момента само една разправия с Розмари ми липсва.

Къде отпочинал, къде добавъчно омърлушен от дрямката в колата, тръгвам към вилата, обаче още на първия завой виждам зеления буик на американеца, спрял до алеята.

— Тук на място ли искате да ви пречукам, Лоран, или предпочитате да извърша екзекуцията на закрито? — запитва любезно Ралф, като подава глава от колата.

Тази безвкусна идея да бъда пречукан, изглежда, става все по-популярна.

— Не забравяйте, че между нас съществува споразумение — напомням.

— Само че вие го нарушихте.

— Лошо сте информиран. Прескочих просто с Розмари до нейния Грабер…

— Това вече го знам.

— И додето я чаках долу в хола, на мене пък наскочи Флора. Връхлетя ме като тайфун и ме отнесе…

— … И през целия ден ви подмяташе насам-натам като безпомощен обрулен лист…

— Е, не чак толкова безпомощен. Мисля, че свърших известна работа. Но наистина през целия ден не можах да се отърва от тази Флора.

— Знам и това — кима Бентън. — Видях ви как слязохте от колата й. А каква работа свършихте?

— Тук на пътя ли ще говорим? — запитвам с укор, понеже усещам жизнена необходимост от чаша горещо кафе.

Американецът излиза от буика и ние се запътваме към сладкарницата, една от малките гордости на квартала. Сладкарницата наистина е доста уютна, ала ние се разполагаме отвън на терасата, отдето човек може да наблюдава долу шумния булевард с трамваите, пристигащи от града, завиващи и поемащи обратно, а горе — зелените хълмове, по които са накацали вилите на това мирно и тихо село — нашия квартал.

— Мисля, че още тази нощ ще можем да приключим операцията и да завършим сделката — казвам при второто кафе.

— Какво означава това „мисля“? — поглежда ме Ралф с черните си меланхолични очи.

— Искам да кажа, ако тия жени не объркат нещо.

— Това зависи от нас, дали ще им позволим да объркат нещо. Кажете най-първо какви са намеренията ви. А после ще съставим план.

— Смятам, че по-добре би било да съставим просто едно каре — подхвърлям.

И излагам проекта си в общи линии.

Ралф мълчи известно време, като вероятно проверява мислено дали в тоя проект не съществува някаква невралгична точка, обещаваща му подхлъзване. Сетне казва:

— Съгласен. И няма смисъл да губим време. Елате подир половин час с Розмари, а аз ще се погрижа да Флора.

— Най-после! — възклицава квартирантката ми, когато влизам в нашия хол с тия тъй успокояващи нервите зелени тапети.

— Не е зле да се поприготвите, мила, Бентън ще ни очаква подир половин час.

— За какво? За да ни ликвидира?

— Засега в програмата не се предвижда такава точка. По-скоро обичайният бридж.

Розмари става от любимото си място на кушетката, където досега вероятно си е яла нервите, но преди да се отправи към спалнята, не пропуска да запита:

— А вие свършихте ли си работата?

— Мисля, че да. Макар и отчасти.

— Защо отчасти?

— Защото се сблъсках с Флора.

— Случайно ли беше сблъскването, или по предварителна уговорка? — поглежда ме жената с един от неприятните си погледи.

— Нито едното, нито другото: дебнела ни е, значи не е случайно. Обаче не сме се и договаряли, както вие си въобразявате с невероятната си мнителност.

— Тази жена просто ме вбесява с нахалството си!

— Ревнувайте — окуражавам я, — това ми доставя удоволствие.

— Да ревнувам ли?… Едничкото, от което се боя, е, че може да отмъкне брилянтите в последния момент.

— Едва ли. Не съм пророк, разбира се, но едва ли. Струва ми се, че шансовете са предимно на ваша страна.

— Шансовете са едно, Пиер, а крайният резултат — друго. Знаете, че разчитам само на вас.

— Знам, знам — казвам. — Само побързайте.

И когато тя пристъпва оттатък към сложната процедура на обличането, запитвам:

— Какво прави вашата приятелка Виолета?

— Няма я. Изчезнала — раздава се от другата стая гласът на Розмари.

— Как така „изчезнала“?

— Ами когато се прибрах към три часа, прескочих да я видя, макар че тя съвсем не го заслужава, обаче я нямаше. А от съседите разбрах, че е заминала с реното си още от заранта.

Едва изчакал края на фразата, отивам в кухнята и надниквам през прозореца. Вилата насреща е тъмна. Една подробност, непредвидена в плана ми. Да се надяваме, че е без значение.

Точно подир половин час биваме въведени в покоите на американеца от Тим или Том. Макар че единият от тия двамата вече го бих, но все още не мога да ги различавам. В хола, наред с домакина, вече ни очаква и Флора.

— О, скъпа, тази прелестна рокличка ви прави съвсем ефирна — възклицава тя към Розмари.

Което на техния змийски език означава „съвсем кльощава“.

— А този стегнат костюм чудесно откроява вашата снажност, скъпа — отзовава се квартирантката ми.

Което на същия змийски език означава „пълнота“.

Но Флора дава вид, че не е чула, и се обръща към мене:

— Пиер, момчето ми, отдавна не съм ви виждала…

„От един час“, отвръщам, само че на ума си.

— Мисля, че няма защо да се бавим — подхвърля Ралф, като напуска креслото си в ъгъла и се отправя към приготвената вече игрална маса.

Бързаме да последваме примера му и играта започва с привичния спокоен ритъм и в традиционната насока, в смисъл че аз губя. Губи обаче и американецът, може би понеже умът му е твърде погълнат от други неща, а може би просто, защото е заел мястото на втория губещ, и по-точно, онова срещу мене.

— Нищо, ще ни върви на любов — успокоява се той с обичайната старовремска духовитост, с което предизвиква едновременните иронични полуусмивски и на двете жени.

В тоя миг Тим или Том идва да доложи, че някой търси по телефона мьосю Лоран.

— Кой ли може да е? — правя се на озадачен, тъй като ненадейното позвъняване е само част от предварително изготвения план.

— Наистина кой ли е? — пита и Ралф, като ми хвърля подозрителен поглед.

Ставам, отправям се през коридора към кабинета и чувам зад гърба си очакваната реплика на американеца:

— Момент, идвам веднага!…

Защото задачата на американеца е да играе ролята на човека, измъчван от недоверие.

И тъй, без да обръщаме каквото и да е внимание на телефона, ние излизаме един подир друг през задния вход и се отправяме към паркираната малко по-далече кола на Бентън. Сядаме отпред и Ралф подкарва, като се въздържа да форсира излишно мотора. За Тим или Том остава грижата да уведомят подир няколко минути дамите, че съм бил извикан спешно от някой си мьосю Бенато и че домакинът, жертва на обичайната си мнителност, е сметнал за необходимо да ме придружи.

Ситуацията във вилата оттук нататък ще бъде изцяло в ръцете на дамите. В смисъл, че додето са склонни да чакат, те ще имат все още чувството, че са гостенки, а от мига, в който пожелаят да излязат, ще разберат, че са попаднали в плен. Защото, както се е опитал да ми обясни Бентън, Том или Тим въпреки крехкия си вид съвсем не са дотам беззащитни.

— Виолета е изчезнала още от заранта — забелязвам, когато минаваме край вилата на Горанов с все още тъмни прозорци.

— Какво значение?

— Никакво, освен ако с цялата си наивност се натика в комбинацията ни.

— Ако се натика, ще я изхвърлим — промърморва небрежно Ралф.

Излизаме на шосето към Лозана и полетяваме под унилата светлина на тоя жълт флуоресцент, от който те обзема мирова скръб. Мълчим, защото каквото е имало да си кажем, е вече казано. Движението е съвсем слабо и светлата лента на шосето лети срещу нас между двете плътни стени на околния мрак. По едно време улавям нейде далеч зад буика два силни фара и това ме подтиква да наруша тишината:

— Надявам се, че подире ни не се е залепил вашият днешен ситроен или нещо друго от тоя род…

— Уверих ви вече, че няма да има нищо от тоя род — отвръща сухо Бентън.

— Понеже намеси ли се трето лице, това ще означава край на операцията.

— Почвате да се повтаряте, драги — забелязва американецът.

Обаче и той се повтаря, защото малко по-късно подхвърля:

— А каква е гаранцията, че вие не ме водите в капан?

— Не ставайте смешен. Какъв капан? Тук, в тая страна, по-скоро аз съм в ръцете ви, отколкото вие — в моите.

Фаровете зад нас постепенно се приближават додето колата най-сетне ни настига и задминава. Един анонимен Мерцедес с една анонимна жена. Възрастна жена, не от тия, нашите. Вероятно Ралф съзнателно е понамалил газта, за да даде преднина на мерцедеса и да възстанови душевния си покой.

— Вие все пак не ми казахте каква точно е крайната спирка — обажда се отново по някое време американецът.

— Излишно е да ви го казвам. Това би могло само да ви изкуши да изпратите там някой от вашите хора и да развалите всичко.

— И през ум не ми е минала подобна мисъл — лъже той най-безочливо. — Аз не съм дотам беззащитен, че да се нуждая от охрана.

— Вярвам ви. И дори да не вярвам, издутината отляво на сакото ви би могла да ме убеди, че греша. Макар че ако питате мене, съвсем напразно сте се обременили с тая ютия.

— Възможно е — отвръща Ралф. — Искрено казано, моята работа е да проучвам досиета и да броя банкноти, а не да стрелям.

— Надявам се, че не говорите за съвсем формалната си, а може би и напълно въображаема работа в банката?

— В банката или другаде, но моята работа е именно най-вече канцеларска. Само че преди да стигна до тая канцеларска работа, аз съм опитал и много други неща. Тъй че ще сгрешите, ако ви хрумне да ме смесвате с Кьониг.

— И през ум не ми е минала подобна мисъл — уверявам го на свой ред. — Напротив, разчитам, че сте добър професионалист. Защото, ако сте наистина добър професионалист, едва ли ще прибегнете до глупости, които биха могли да хрумнат само на някой любител и да развалят всичко.

Естествено, аз не изпитвам чак такова сляпо доверие към американеца. Дори съм склонен да допусна, че буикът е снабден с една от тия мизерни апаратури, огласяващи етера със своите „пиу-пиу“ и насочваща от далечно разстояние някой ситроен по следите ви. Нищо чудно тия от ситроена да имат съответната връзка с ония от вилата, с някой Тим или Том, готов при нужда да доведе подкрепление. И все пак, ако не вярвам в искреността на Ралф, аз нямам основания да се съмнявам в користолюбието му. А користолюбието изисква поне по време на сделката ние двамата с него да бъдем съвсем сами. За да стане сделката на четири очи. За да не възникне нито сянка на съмнение у шефовете на американеца. За да бъде всичко както трябва.

Рискът може да възникне оттук нататък. Разбира се, на Бентън не му струва нищо да ме пусне да си вървя по пътя. Изчезвам с документи без капитално значение и го оставям на спокойствие. Но той няма да прояви подобно великодушие. Както няма да направи и глупостта да ме предаде на шефовете си. Той просто ще ме ликвидира, и то с единствената цел да премахне завинаги един неудобен свидетел.

— Какъв час сте определили на хората си, за да влязат в действие? — запитвам, колкото да кажа нещо.

— Вие ставате наистина отегчителен, Лоран — промърморва Бентън.

— Защото вече ви обясних, че скривалището не може да се отвори за пет секунди. И ще бъде еднакво неудобно за двама ни, ако хората ви си напъхат носа преждевременно.

— Вие ставате наистина отегчителен — повтаря американецът. — Можете да бъдете сигурен, че никой няма да си напъха носа и никой в нищо няма да ни попречи.

Останалата част от пътя минава в мълчание. Едва когато вече влизаме в Лозана, Ралф запитва:

— Сега накъде да карам?

— Към гарата.

— Ако ми кажете направо адреса, по-лесно ще се ориентирам.

— Не мога да ви кажа нещо, което и на мене не е известно. Имам само зрителни впечатления за мястото.

Истината е тъкмо обратната: нямам никакви зрителни впечатления, но съм се ориентирал съвсем точно за мястото по картата. Когато стигаме гарата, обяснявам:

— Завийте надолу, минете под моста, а сетне завийте пак вдясно.

И едва когато завива вдясно, давам следващото указание, а сетне — по-следващото. И тъй нататък. Като съзнателно усложнявам маршрута, дори с риск да се объркам. Додето най-сетне буикът се вмъква в тесен проход между някаква висока сграда и някакъв зид.

— Тук ли е? — пита подозрително Ралф.

— На две крачки оттук — успокоявам го.

Тръгваме и двете крачки се оказват твърде продължителни.

— Вие ме разигравате, драги — подхвърля американецът.

— Съвсем не съм настроен да ви разигравам. Обаче аз също имам право на известни предпазни мерки. И нямам никакво желание да умирам толкова млад.

Накрая стигаме до не твърде голяма, но масивна постройка, открояваща се смътно сред няколко дървета върху полегат терен край езерото.

— Тука е — казвам.

— Вие наистина сте ме разигравали — забелязва Ралф. — Можехме да дойдем с колата за нула време.

— Да обиколим от другата страна — предлагам, без да го слушам.

Обикаляме и откриваме, че прозорецът на стаята до входа е осветен.

— Свети! — установява Бентън очевидното.

— Аз нали ви казах, че Виолета ще се набърка — промърморвам.

— Толкова по-зле за нея — отвръща спътникът ми и се отправя към вратата.

— Чакайте, така не бива — спирам го. — Да не искате да я ликвидираме?

— Защо трябва да я ликвидираме? Ще я завържем и ще й пъхнем нещо в устата.

— Оставете тия бандитски маниери. И дайте ми възможност аз да действувам. За силните средства винаги има време.

— Добре, Лоран, действувайте — отстъпва неохотно Ралф.

Натискам звънеца достатъчно силно, за да я разбуди, ако е заспала. Малко по-късно отвътре се чува гласът на Виолета, твърде слаб, за да доловим нещо членоразделно. Натискам бравата и вратата се отваря. Отдясно на коридора е другата врата — на осветеното помещение. Широко и гостоприемно отворена. Така че влизаме.

Виолета лежи на дивана загърната в пъстро одеяло и когато ме вижда, на лицето й се появява анемична усмивка:

— А, мьосю Лоран!

Сетне погледът й спира на американеца и усмивката се заменя с недоумение.

— Нашият съсед, господин Бентън — бързам да го представя. — Той ме доведе.

И понеже и тъй, и тъй сме почнали да се обясняваме, допълвам:

— Изплашихте ни, Виолета. Тръгнахме да ви търсим по участъците. Издирихме тукашния ви адрес. Помислихме, че бог знай какво се е случило…

— Случи се — кима младата жена.

Тя отмята рязко одеялото и отдолу се показва гипсираният й крак.

— Какво е станало?… Как?… — избъбрям.

Тя ми отправя страдалчески поглед и без да обръща внимание на Ралф, произнася уморено:

— Аз излязох от играта, Лоран… Тази заран едва не ме смачкаха в колата ми. И злополуката не бе случайна. Не желая вече нищо повече, освен да ме оставят на мира…

— Кои точно?

— Не знам… Които и да са…

— И вие лежите тук съвсем сама? — решавам да сменя темата след късо неловко мълчание.

— Съвсем не. За мене се грижи приятелката, тази, за която ви споменах. Тя живее съвсем наблизо.

В този миг Виолета се сеща за задълженията си на домакиня и предлага:

— Но седнете де! Не съм в състояние да ви почерпя, обаче вие можете и сами да си сервирате. Бутилките са оттатък, в дневната…

— Не се безпокойте — казвам, като сядам.

Ралф остава прав до вратата, решил отчасти да компенсира с тая стойка дългото мачкане на костюма си в колата. Той ми отправя многозначителен поглед в смисъл „докога ще си губим времето“. Аз също не държа да си губим времето, защото всяка загубена минута ни приближава до вероятния миг, когато хората на американеца ще нахълтат тук. Вярно е, че ще има да се поизпотят, додето открият точното място, ала в края на краищата не може да не го открият.

— Господин Бентън е чул, че имате намерение да продавате тази вила и да запазите другата в Берн — позволявам си да подметна.

— Може би… — смънка Виолета. — Не съм решила още, но може би…

— Той ме докара, като мислеше да използува случая, за да хвърли бегъл поглед на къщата… защото никой не е предполагал, че ще ви намерим в такова състояние…

— О, нека не пресилваме — възразява апатично домакинята. — Както виждате, не съм още на смъртно легло. И ако господин Бентън има желание… Съжалявам само, че не мога да го разведа…

— Не се безпокойте, госпожице — благоволява най-сетне да се обади американецът. — Става дума просто за един бегъл поглед… Нямам никакво желание да ви досаждам.

— Но вие съвсем не ми досаждате. Боя се, че стаите не са в образцов вид, но щом е само за един поглед…

Излизаме в коридора, минаваме транзит край вратите на следващите две стаи и стигаме до сервизните помещения. Вратата за зимника е широко отворена, тъй че тутакси зърваме циментовата стълба, водеща надолу. Намирам електрическия ключ. Дано да има крушки. В тия стари зимници понякога изобщо не се сещат да поставят крушки. За щастие тук е другояче.

Слизаме по стълбата и се озоваваме в обширно бетонено помещение, почти празно, ако не се смята инсталацията на парното в единия ъгъл. Въпросната стена е вероятно насрещната. Една празна циментова стена, върху която са отпечатани дъските на кофража, но лишена от каквато и да било ниша или отвор. Ако не се брои, разбира се, малкото отверстие в единия ъгъл с две тръби, снабдени с ръчки за регулиране на парата.

Приближавам до отверстието, следван от американеца. Отвинтвам кръглата ръчка на единия кран и пъхам вътре химикалката си. Нищо. Отвинтвам втората ръчка и повтарям операцията. Едва забележимо изтракване. Сетне циментовата стена бавно и безшумно се дръпва встрани и ни отваря пътя към бункера.

Влизаме и заопипваме стената около отвора. Ралф е набарал електрическия бутон — помещението се изпълва с мъждивата червеникава светлина на слаба крушка. Оскъдна светлина, но напълно достатъчна, за да видим отчетливо в дъното на помещението внушителната стоманена врата на вградена в стената каса.

Наблюдавам с интерес американеца с крайчеца на окото си. Обаче — характер или маска — лицето му запазва спокойния си израз.

— Дайте ключа, Лоран.

— Най-първо негативите, Бентън.

Той бръква в джоба си, изважда миниатюрна касетка и ми я подава.

— Надявам се, не са снимки на стари вестници…

— Можете да проверите.

Проверявам с помощта на увеличителното устройство, сетне прибирам негативите и изваждам ключа.

— Също и копията… — напомня Бентън.

Предавам и копията.

Американецът се отправя към дъното на бункера и забелязал, че го следвам по петите, предупреждава:

— Разрешавам ви да гледате, но не и да пипате.

Той напъхва ключа в ключалката, завърта го два пъти и без особени затруднения отваря тежката врата. Вътрешността на касата ни се разкрива, достатъчно осветена, за да установим, че съдържа две ръчни куфарчета. Две ръчни куфарчета на двата рафта, и нищо повече.

В този миг чувам едва доловимо щракване зад гърба си. Обръщам се тъкмо навреме, за да видя как бетонената стена бавно се връща на изходната си позиция, за да ни погребе. И през процепа, преди напълно да се е затворил, ми се мярва слабичката и безпомощна фигура на Виолета, стъпила достатъчно устойчиво на двата си крака и без следа от гипсов калъп.

Погледът на американеца е отправен в същата посока. За да му разкрие същата безнадежна ситуация: бетоненият бункер се е превърнал в наша гробница.

Отправям се към фаталната стена. Не, разбира се, за да я отместя с ръце, а за да потърся евентуалния лост за действие отвътре. Но такъв лост липсва. Действията са предвидени само за отвъдната страна, и най-вече за такива невинни и беззащитни девойки като тая пепелянка Виолета.

— Вие сте виновен, Лоран — промърморва уморено американецът, като се обляга на стената, без дори да обърне внимание, че е потънала в прах. — Ако я бяхме вързали здраво и ако й бяхме натикали една кърпа в лъжливите устенца, сега щяхме да работим съвсем свободно.

Той замълчава, разбрал, че укорите са безполезни, и бавно, вече съвсем без желание, отново се връща към касата.

— Да видим поне какво има вътре. И без туй разполагаме с достатъчно време. Съвсем достатъчно. Чак додето кислородът се привърши и пукнем от задушаване.

Ралф изважда едното куфарче, поставя го върху циментовия под и го разтваря. Не си правя труда да приближавам, защото и отдалеч мога да си дам сметка за съдържанието: златни предмети, златни монети, бижута, изобщо тоя род вещи, от които всеки еснаф стиска по малко в някой ъгъл, но които тук са немалко, а много.

Американецът преравя небрежно отгоре-отгоре съкровищата, за да заключи:

— Няма брилянти…

— А другото не ви ли стига? — подхвърлям.

— Бих казал, че за момента и при тая обстановка дори ми е излишно много — отвръща Ралф. — Но брилянти няма…

Той отмества нехайно с крак куфарчето, приближава до касата и измъква второто. Същата картина: дреболии все от този жълт метал, който върши толкова малко работа, но който хората са свикнали да смятат за толкова ценен. Плюс няколко бижута в плоски кадифени и кожени кутии. Едната от тях обаче не съдържа бижу.

— Брилянтите…

Гласът на американеца е съвсем меланхоличен. Имам чувството, че щеше да е по-доволен, ако не бе ги намерил. Защото сега, след като ги е намерил, капанът, в който сме попаднали, вероятно му се струва още по-чудовищен и зловещ.

Приближавам, за да зърна все пак тия прословути брилянти. И без туй, както казва Ралф, разполагаме с достатъчно време. Дори предостатъчно.

Те лежат върху тъмното кадифе и въпреки недостига на светлина искрят във всички цветове на дъгата, при най-малкото движение на американеца.

— Наистина изключителни — установява Бентън.

Той затваря кутията и понечва да я пъхне в джоба с оня древен рефлекс на човек собственик. Сетне я захвърля небрежно в куфарчето.

— Каква ли е дебелината на този бетон? — запитва той, като оглежда стените.

— Не по-малко от един метър. А потонът — навярно не по-малко от два метра. Подвижната стена все пак е най-тънка — една дреболия от половин метър.

— Изобщо можем да се скъсаме да ревем, без никаква надежда някой да ни чуе — обобщава Ралф.

— И кой искате да ни чуе? Милосърдната Виолета, която ни е затворила тук, за да изгнием и да може подир туй свободно да се разпорежда с наследството? Или вашите хора, които, позволете да ви го кажа, Бентън, са тъй глупави, че само ще надзърнат в зимника, ще установят, че е празен, и доволни от острата си наблюдателност ще заминат.

— Да оставим това. Кажете по-добре за колко време смятате, че ще ни стигне въздухът?

Той отново оглежда с преценяващ поглед помещението. Бункерът представлява стая с размери около четири на четири. Една достатъчно широка площ, ако става дума за скривалище, но твърде тесничка, ако трябва да я разглеждаме като резервоар на кислород. Първо, понеже таванът е висок не повече от два метра. И, второ, защото помещението вероятно от твърде отдавна не е било отваряно и въздухът е нечист и застоял и доколкото все пак съдържа малко кислород, той е проникнал тук по време на краткотрайното отдръпване на стената. Проникнал е навярно, но в плачевно оскъдна доза.

— Проблемите на асфиксията никога не са ме занимавали — признавам. — Но като имам предвид жалката кубатура на тая дупка, а също и факта, че във въздуха и сега почти липсва кислород, мога да ви предскажа, че само подир няколко часа вече ще дишаме собствения си въгледвуокис. Така че и останалото няма да закъснее.

Ралф се е облегнал на стената, без да помисли за туй, че цапа костюма си. И както се е облегнал, той бавно се свлича на земята. В първия момент помислям, че го е налегнало малодушие. Поне додето не чувам смеха му. Един полугласен и невесел смях, но който разтърсва раменете му и който той напразно се опитва да обуздае. Най-сетне експлозиите на мрачно веселие оредяват достатъчно, за да произнесе:

— Ха-ха… Представяте ли си, Лоран… Бил съм в Гвинея и Гватемала, бил съм в Панама и Конго. Бил съм там, където се стреля иззад ъглите и където падат хора… вярно е, че аз не съм по стрелбата, казах ви вече… моята специалност е да плащам сметки и да правя проверки на сметки, но и аз съм рискувал кожата си и смъртта е минавала на косъм от мене, и винаги съм оцелявал, за да стигна дотук, до тоя порядъчен град… ха-ха… където една малка глупачка с лице на гимназистка, от тия, бавно развиващите се, ха-ха, ще ми види сметката…

Той замълчава, сякаш изтощен от пристъпа на странна веселост, една такава веселост, от която могат да те побият тръпки, и постепенно наново изпада в обичайната си флегматичност.

— Все пак друго е да умреш на две крачки от тия брилянти — подхвърлям.

— Изключителни!… — произнася машинално Бентън.

— Чист въглерод — добавям аз.

— И ние с вас не сме нищо повече от химически вещества, в последна сметка — забелязва американецът. — Всичко зависи от строежа и съотношението.

— Чист въглерод — повтарям.

— Дори и така да е. Зад тоя въглерод се крият купища долари.

— А за какво бихте ги използували?

— Де да знам. Бих ги използувал вероятно за нещо, ако можех да си вдигна парцалите и да изчезна в неизвестна посока. Но аз съм професионалист и знам, че това е невъзможно. И дори да би било възможно, цената му е такъв непрестанен страх, че не си струва труда. Такава е системата, Лоран. И влезеш ли в системата, няма излизане.

— Тогава за кво ви са тия камъни?

— Така: за да ги сложа в някой банков сейф. Една гаранция за сигурност…

— Сигурност от какво?

— О, престанете с тия въпроси — промърморва Ралф. — Отегчавате ме.

— Трябва да убиваме времето, Бентън. Всичко ще мине по-леко, ако убиваме времето.

— Не възразявам. Убивайте го. Само че не по такъв начин. Не с тия идиотски въпроси. Вървете по ръце, ако щете. Или свирете с уста — това по-малко ще ме нервира. Или изпейте нещо…

— Някои навярно пеят в същия този час… И свирят… Оркестърът в Мокамбо е още на крак…

— Да, пеят и свирят, и се наливат с шампанско, и се върдалят с любовниците си, и правят групов секс, и нагъват шатобриани, като ги заливат с бургундско, и спорят дали да прекарат ваканцията на Бахамските острови, или на Бермудските… — той изрежда бавно, сякаш се опитва да си спомни какво още могат да правят хората. — А мръсната работа я оставят за Бентън и за тия като Бентън, и това, че някой или друг Бентън ще бъде същата тая нощ очистен или ще се задуши в собствените си изпарения в някой зимник… това е без значение, това е предварително предвидено в процента неизбежна фира, това си е в реда на нещата и дори не си струва да се мисли за него…

Той млъква за малко, сякаш да си поеме дъх, и аз съзнавам в тоя миг, че също се опитвам да си поема дъх, че въздухът не ми стига, или си въобразявам, че не ми стига. И усещам, че в главата ми отново почва да кове тая отвратителна болка, с която се събудих следобед в „Терминюс“.

Следобедът в „Терминюс“ — това ми се струва в този момент нещо твърде далечно, нещо почти забравено, нещо от Стария завет… и Флора… и мьосю Арон…

Минава време. Може би час, може би повече. Не искам да гледам часовника. По-добре да не гледаш часовника, когато знаеш, че няма какво да чакаш, освен… И ние мълчим, всеки отпуснат на мястото си и всеки зает с мислите си или с усилието да ги прогони.

— Ето затуй бих си вдигнал парцалите и бих изчезнал, стига да можех — чувам най-сетне тихия глас на Ралф, съвсем тих, понеже Ралф говори всъщност на себе си, а не на мене. — Защото това би било най-логичното. Нали цял живот на това са ме учили, нали това е бил стимулът: да прогресираш, да вървиш нагоре, защо? — за да имаш по-голяма заплата, за да имаш повече пари. Тогава какво по-естествено, щом най-сетне си ги напипал тия пари, цели купища пари, да ги натъпчеш в торбата и да тръгнеш, накъдето си щеш…

— И все пак вие не бихте го направили — напомням съвсем машинално, защото вече нямам никакво желание за разговор, нямам никакво желание за нищо.

— Е, да, понеже има и другото: възпитанието, дресировката. На мене са ми казали, че нашето разузнаване е най-великата институция, както и на вас са ви казали нещо от тоя род. На мене са ми казали, че парите са голямо благо, и аз съм повярвал. На вас са ви казали, че брилянтите не са нищо повече от чист въглерод, и вие сте повярвал. С какво всъщност си въобразявате, че стоите над мене, когато сте същата маймуна като мене.

— Все пак не е без значение в какво си повярвал — възразявам апатично.

— Съвсем без значение е… Всичко е лъжа. Или, ако щете, удобна истина. В единия случай — за една група. В другия случай — за друга група. И какво от туй, че едната била по-малка, а другата — по-голяма? Аз не съм група. Нито вие. Всеки от нас си е нещо за себе си, Лоран… Всеки от нас е един жалък идиот, който е повярвал в обратното, понеже са му го внушили с користна цел…

Той замлъква или може би продължава, само че вече наум, което е за него без значение, понеже — макар да споменава името ми — всъщност говори на себе си. Ако беше прекарал като мене един пълен с главоболия ден и ако някоя Флора беше му тикнала една пилюла с течен газ в устата, сигурно нямаше да има желание да говори и на себе си, както аз нямам никакво желание да говоря на себе си, и едничкото, което се опитвам да постигна в момента, е да забравя, че въздухът вече не ми стига, защото, когато усетиш, че въздухът не ти стига, можеш да почнеш да драскаш стената с нокти или да драскаш гърдите си с нокти и изобщо да откачиш.

— Тия жени объркаха всичко… — чувам след много време гласа на Ралф. — … Жената е необуздана в стремежите си и непредсказуема в поведението.

— Също като мъжа — произнасям с глас, който аз самият едва долавям.

— Съвсем не. У мъжа има система. И понеже има система, можеш да я дешифрираш… Това ти дава чувство за сигурност: има система, има за какво да се заловиш. Жената е друго… Вие сам казахте одеве, че Флора ви е връхлетяла като тайфун. И дори не забелязахте какво сте казали. А това е самата истина: жената е стихия, ураган. И съвсем не е каприз, че тайфуните винаги носят женски имена — Клео, Фифи, Флора… Тая Флора!… Тайфуни с нежни имена… Нахлуват и обръщат всичко наопаки…

— Сигурен ли сте? Ние с Розмари живяхме доста спокойно… поне до известно време…

— Съвсем естествено… В центъра на урагана времето е винаги спокойно. Безоблачно и тихо. Затова пък, ако се изпречите на пътя му… Познавам ги ураганите. Нали ви казах: Гватемала.

— Може би познавате ураганите, но нямам впечатление да познавате жените — забелязвам подир още много време и навярно след като Ралф отдавна е забравил репликата си.

— Познавам и жените — промърморва американецът с неясното произношение на пияния или заспиващия. — И тъкмо затуй не се увъртам около тях, ако имате предвид тая подробност… Никога не се увъртам… Отивам просто и си плащам… и излизам достатъчно облекчен и отвратен, за да ги забравя поне до някое време…

Той млъква и замира на мястото си, на същото онова място, дето отдавна, преди часове или години се е свлякъл в тихия си истеричен смях. А после, подир нови часове или години, произнася с мъка:

— Жените са хубави само по списанията, Лоран… списанията за подрастващи онанисти… ония списания, дето ще видите маса проститутки, добре режисирани от някой порнограф… Иначе, в живота, с амбициите си и страстите… Не ми говорете… Тайфуни с нежни имена…

И пак подир нови часове или минути чувам гласа му, вече съвсем далечен:

— Всъщност имате пълно право… да ги браните… Тия жени. Ако не бяха те… отдавна щях да ви надуша и да ви… обезвредя.

— По кой начин? — запитвам с мъка.

— По най-радикалния… Аз ви уважавам, Лоран… по най-радикалния… полумерките са обидни за човек от вашия ранг…

И ние отново берем душа, всеки в подножието на своята стена, всеки на своето собствено лобно място.

— А сега… взаимно се обезвредихме… в тоя бункер… в тая гробница за двама… И сигурно се гнусите, че трябва да почивате до такъв, като мене…

— Защо?… — намирам сили да произнеса. — На бойното поле противниците често падат един до друг…

— Да… вярно… падат един до друг… Но не ги погребват заедно… А ние ще бъдем в една братска могила… братската могила на шпионите…

Всъщност тук ти е мястото — казвам, само че без да го произнеса, понеже нямам сили да го произнеса. — В този бункер от войната. В този бункер, останал, след като войната е отминала… Всъщност тук ни е мястото и на двамата, дето сме останали от войната и дето сме продължили да водим войната и за които войната никога не е свършвала… И няма какво да се чудиш, че сме заедно, Ралф… И няма какво да се правиш на глупак… защото ти знаеш, че тя е друга, тази наша война… не като онази с окопите и позициите… тя е друга и всеки е в тила на противника, и всеки има в своя тил противника… и додето тя трае, ще бъдем все заедно… ние или такива като нас… защото какъв е този противник, ако няма пред себе си друг противник… защото сме невъзможни един без друг… защото не можем един без друг… защото единият без другия губи смисъл… също както нощта и денят, също както мракът и светлината…

Светлината, да… Само че тя вече е намаляла… Тя си отива. Вероятно се мръква. И аз се чудя докога ще седим така в тоя здрач и няма ли да се сети някой да запали лампата.

Ние с Борислав сме се свили всеки в свойто зелено кресло под зеления фикус, дето върхът му вече опира в тавана на кабинета. На дивана е, разбира се, бившият ми шеф, когото винаги съм смятал за малко педант, може би защото и той винаги ме е смятал за малко авантюрист. Колкото до генерала, той предпочита да не се заседява. И с бавни стъпки измерва килима от край до край или спира замислен за нещо си ту тук, ту там.

— Не е за пръв път — произнася сухо бившият ми шеф, понеже в момента той има думата. — Боев ще изпълни задачата, и не лошо, ще преодолее трудните етапи и накрая, когато трябва да сложи точка, вместо да сложи точка, ще хлътне… Не е за пръв път…

— Можеше и да не хлътне — не се стърпява Борислав. — Ако нещата в живота ставаха също тъй лесно, както стават на книга, можеше и да не хлътне…

— Как стават нещата в живота, това не само вие го знаете — възразява спокойно бившият ми шеф. — И ние не сме расли само из канцелариите… Добре очертаният на книга план може и добре да се изпълни. Особено от опитен работник като Боев. И особено ако успее навреме да подтисне тая си склонност към авантюрата…

— Каква авантюра? — възразява пак Борислав, противно на реда. — Тук няма никаква авантюра.

— Бориславе, ти сега не се обаждай — промърморва генералът. — Не прекъсвай човека.

— Нека прекъсва — забелязва бившият ми шеф. — Това не ме смущава. Само че да бъде по-обективен.

Той поглежда с острите си хладни очи приятеля ми и казва:

— Каква авантюра ли? А как другояче ще наречеш целия този пазарлък с американеца? И за какво собствено му бе нужен този пазарлък? И защо трябваше да се натиква в бункера?

— Много просто защо: за да попълни досието. За да се добере до последния липсващ фрагмент — отвръща Борислав.

— Данните, съдържащи се в този фрагмент, съвсем не са от такава важност, че да залага живота си на карта. Данните на този фрагмент биха могли да бъдат получени при следствието.

— Да, но може би не тъй пълно и с цената на много въртели и на много време.

— Тази цена не е толкова висока, колкото цената на един живот — възразява спокойно бившият ми шеф.

— В края на краищата рискувал е собствения си живот… — подхвърля Борислав, като преглъща края на фразата.

Обаче аз знам, че краят на фразата е: „Не вашия“.

— Мисля, че нашият живот не принадлежи само на нас — забелязва сухо бившият ми шеф.

— Вярно — съгласява се Борислав. — Но какво да се прави: има такива хора, дето са свикнали да довеждат нещата докрай и да изпълняват задачата докрай, до последния фрагмент, дори и с риска да не се завърнат…

— Не се ли завърнат, значи не са изпълнили добре задачата — възразява бившият ми шеф. — Или са я изпълнили, като са заплатили прекалено висока цена.

Слушам ги внимателно, свит в креслото си, обаче имам чувството, че вече почват да се повтарят, както става често при един спор, макар генералът не без основание да смята, че истината нерядко се ражда в спора. Слушам ги внимателно, но по едно време почвам да се отегчавам и да си мисля, че щом въпросът се отнася до мене, време е най-после да запитат и мене как виждам нещата, а не да говорят така, сякаш мене ме няма.

— Ти наистина си малко пристрастен, Бориславе — обажда се най-сетне и генералът. — В края на краищата фактът е, че ние нямаме последния фрагмент. Нямаме го, макар да сме заплатили за него една прекалено висока цена…

Той замълчава, после казва с някаква сянка на укор, но тъй, като че ли укорява не Борислав, а себе си:

— Пристрастен си, братко… и аз те разбирам… Ние загубихме един опитен работник… и един другар…

И тогава чак се сещам, че не ми дават думата, защото съм умрял.

Светлината е намаляла още повече и вече е здрач. Не здрачът на свечеряването, а оня, сивият смътен здрач на неясните сънища. И, както винаги, в тия неясни сънища виждам Любо, че идва с нехайната си бавна походка, като едва забележимо провлачва единия си крак.

Някога там, по голите чукари край границата, когато гонехме бандитите, Любо бе тежко ранен и макар да оцеля, оттогава малко накуцва с единия крак, съвсем леко наистина, но все пак накуцва и това му е станало втора природа, затуй накуцва дори когато идва при мене насън макар да би било логично да се предполага, че една сянка не ходи като нас, така че би могла да се движи и без да накуцва.

Той идва към мене и спира до мене, обаче без да ме гледа, сякаш сме на конспиративна среща, сякаш даваме вид на съвсем непознати хора, озовали се по чиста игра на случая на две крачки един от друг.

— Можеш да ги разправяш тия на бившия си шеф, но не и на мене, брат — мърмори Любо, почти обърнал ми гръб, като че стоим нейде си на някаква конспиративна среща. — Аз знам защо се навря във вилата на американеца и знам как стигна до тоя бункер. Навря се, за да спасиш моя хлапак.

— Не дрънкай глупости — казвам. — Известно ти е, че имах задача.

— Ти тия на другиго ги разправяй, брат, а не на мене, дето ти знам и зъбите и дето аз съм те учил на занаят. Знам за какво го направи.

— Можех да освободя Боян и да си тръгна — казвам му.

— Там е, че не можеше. И ти добре го разбираше. Можеше да си тръгнеш и да се отървеш, но по-рано и веднага след като беше разбрал, че Боян се е провалил. И професионално погледнато, така трябваше да направиш. Не да скачаш от терасата, а да изчезнеш и да оставиш на Борислав грижата да отърве момчето. Сигурно накрая все пак щяха да го пуснат. За какво ли им е притрябвало. Ти им трябваше, ти!…

— Приказваш глупости — отвръщам, без да поглеждам към Любо, сякаш наистина сме на конспиративна среща. — Исках да пипна и третата серия на досието.

— Третата серия!… Много важно! Ти се хвана за третата серия, понеже и тъй, и тъй вече бе хлътнал. Ти знаеше, че са те харесали за изкупителна жертва и че след провала на Боян няма какво повече да нравиш професионално погледнато, а трябва светкавично да изчезваш. И вместо това отиде и им се навря в ръцете. За да спасиш моя хлапак.

— И ти ги дрънкаш едни… с твоите „професионално погледнато“… В края на краищата професионално или не… по-рано или по-късно… нали знаеш: всички ще дойдем при тебе… така че стига си ми опявал…

И за да му попреча да опява и за да го принудя да се махне, отварям очи. Отварям ги мъчително и с усилие и се опитвам да ги съсредоточа върху нещо реално, додето съм все още тук, в това, реалното, и ги впервам в сивата пустиня на циментовия потон с неравните отпечатъци от летвите на кофража. Но сякаш усетил, че искам да се уловя за него, да се уловя за нещо здраво, таванът над мене изведнаж се завърта, този бетонен таван с отпечатаните дъски на кофража и с мъждивата крушка. Той се върти бавно, ала непрестанно, тъй непрестанно, че усещам повдигане и се мъча да се заловя за нещо, за да не се строполя нейде встрани или даже върху самия този непрестанно въртящ се таван… Затвори очи! Затвори очи! — казва ми някакъв глас и аз ги затварям, но под клепачите заиграват остри светли черти, като някакви телени мрежи, нажежени до бяло, а в главата ми все по-страшно кове непоносимата болка, сякаш кове не с чук, а с длето. Обръщам се настрани, обаче и тук ме пресрещат нажежените телени мрежи, завъртам се на другата страна, ала те са и там, те ме обгръщат от всички страни, тия телени мрежи, нажежени до бяло, и аз усещам как се задушавам сред тях и за да не се задуша съвсем, най-сетне отварям очи, но над мене е тъмно и навсякъде наоколо е тъмно, един тъмен мрак на черно-червени петна, сред който нейде далеч се върти като самотна звезда мъждивото кръгче на крушката.

— Трябва да се раздвижим… — чувам глас. — Трябва да станеш, за да разсееш тъмнината… Тъмнината е в ниското, долу. Трябва да станеш… — Опитвам да стана, като се опирам с гръб до стената, но се свличам обратно. Опитвам пак. Мракът донейде се е разсеял. Нощта е преминала, в здрач. Бентън, седнал до насрещната стена, е извадил пистолета… Ще развали и последния въздух — чувам глас. Вдигнал съм се достатъчно, за да тръгна към него. И да падна. Изправям се на колене и отново се опитвам да изплувам над мрака. И пак падам, вече близо до Ралф. Издърпвам пистолета съвсем леко. Той едва го държи.

— Дай го — избъбря. — Не мога повече… задушавам се…

— Ще развалиш въздуха…

— Дай го…

— Няма…

Сетне замираме обезсилени. Той — на своето лобно място, аз — в ъгъла до подвижната стена. И мракът отново се сгъстява. Тоя мрак на петна. На черни и черно-червени петна. Свършва се — чувам глас. Поглеждам нагоре. Самотната звезда на крушката е угаснала. Пълен мрак. Значи свършва се. Най-сетне. Мислил съм толкова пъти за смъртта. Няма начин да не мислиш, когато минава край тебе. Няма начин да не мислиш, когато знаеш, че един ден ще спре до тебе. Някои казват, че това е страшното: смъртта. Други — че това е отмората: смъртта. Като непробуден сън подир тежък ден. Време е най-после сам да видиш как е там. Там — при Любо. Там — от другата страна на живота.