Тайфуни с нежни имена

ПЕТА ГЛАВА

— Как изглеждам? — пита Розмари, като излиза от стаята си.

— Нормално — отвръщам.

Вече наближава седем, а в седем трябва да бъдем на бридж у Бентън и наемателката ми държи да има естествения вид на човек, не особено покрусен от убийството на някакъв почти непознат съсед. Сега вече лицето й е спокойно и дори си е възвърнало обичайния здрав цвят може би с помощта на някои дребни козметични манипулации.

Жената прави няколко крачки из хола, поставила едната ръка на кръста си, както е в обичая на модните манекени. Тя сякаш репетира в момента ролята на естественото държане.

— Ще изглеждате още по-добре — забелязвам, — ако не си придавате по-непринуден вид от необходимото.

— За какво намеквате? — сепва се тя, като спира и ме поглежда.

— За одевешното ви поведение пред полицаите. В началото стояхте съвсем вдървена, а подир туй така се отпуснахте и разбъбрахте, че непременно бихте събудили подозрението им, ако не бързаха толкова. Тъй че не е зле тая вечер да приказвате по-малко и да не пускате в ход тоя прекалено звънък и ужасно фалшив смях.

Тя мълчи, сякаш съкрушена от думите ми.

— Вие ме разочаровате, скъпа — позволявам си да добавя. — Вие, жената с безбройните индивидуалности.

— Моите индивидуалности са предназначени за мирното всекидневие, а не за криминални ситуации, Пиер.

— И какво от туй? Нали вие наистина не сте го убили?

— Не ме карайте отново да изпадам в криза — простенва Розмари. — И какво като не съм го убила? Нали видях всичко с очите си: проснатия труп и кръвта… толкова кръв… И нали можеха да ме сварят на мястото и да запитат какво правя тук до този труп и в тоя хол и да се заинтересуват защо съм ходила тъй често в тая вила и какво съм търсила при тоя старец и… и… една минута закъснение и щях да хлътна в катастрофата…

Тя млъква за миг, а сетне с обичая си да променя внезапно тона запитва:

— Сигурен ли сте, че човекът, който ви се обади по телефона, беше наистина хер Гораноф?

— Откъде мога да бъда сигурен, след като никога не съм чувал гласа му?

— А какъв беше гласът? Имаше ли акцент?

— Нисък и дрезгав. Не усетих акцент.

— Значи не е бил Гораноф — промърморва съкрушено жената и се отпуска в едно кресло.

— Какво значение кой е бил? — отвръщам нехайно. — Може да е бил оня, другият.

— Искате да кажете Пенеф. Не е бил и Пенеф — поклаща глава Розмари. И двамата говорят с подчертан акцент. И гласовете им не са нито ниски, нито дрезгави. Това е било капан, Пиер…

— Какъв капан?

— Един адски капан. Помислете само: обаждат се, за да ме примамят във вилата тъкмо когато там се готви или вече е извършено убийство…

— Но за да стори някой това, той трябва да има сериозни основания — съобразявам гласно. — Имате ли неприятели, готови на подобна постъпка?

— А защо смятате, че човек непременно е длъжен да познава неприятелите си? Те могат да съществуват и без да ги познавам — отвръща не без известна логика жената.

— Но за да съществуват, трябва да има причини…

— Причините също могат да бъдат неизвестни за мене. Отде да знам… Не е изключено да са ме примамили просто защото са смятали, че върху мене най-лесно ще падне подозрението… Честите ми, макар и невинни посещения у Гораноф…

— Всичко е възможно — прекъсвам я. — Но смятам, че е по-добре да оставим тия разсъждения за по-късно. Иначе наистина отново ще се разстроите.

И за да дам друга насока на мислите й, забелязвам:

— Подозирам, че сте решили тази вечер окончателно да изкусите Бентън.

Имам предвид по-специално пределно късата й пола, една от тия поли, каквито вече носят само подрастващите момичета, понеже Розмари вероятно подир доста колебания отново е избрала ролята на глезена мамина щерка.

— Все пак — добавям — смятам, че изкушението ще бъде по-сигурно, ако се явите направо без пола.

— Не вярвам и това да помогне — промърморва жената, която е започнала да се успокоява. — Имам чувството, че вие си правите известни илюзии относно сексуалните вкусове на тоя господин.

В малкия замък на Бентън ни въвежда неговият шофьор, докато вътре в самата приемна зала прислужникът завършва приготовленията около бюфета, поне додето Ралф не го подканва да се махне. И двамата тия верни служители са смугли метиси, в чиито големи очи и мудни грациозни движения има нещо женствено. Може би са братя, освен ако са близнаци, във всеки случай, макар Бентън да ги нарича Тим и Том, аз никога не успявам да различа кой точно е Тим и кой — Том.

Ралф още не е сварил да формулира баналния си комплимент по адрес на Розмари, когато в хола изгрява с неповторимата си царственост и Флора. Изпитанието на енергичното ръкостискане не се разминава на никого от нас, но аз забелязвам, че американецът предвидливо е преместил масивния златен пръстен на лявата си ръка. Карето е в пълен състав, тъй че бихме могли да започнем играта както винаги. Само че днес не е както винаги.

— Каква сензация, а? — произнася новодошлата, като се разполага върху златистия копринен диван, а не на съответния стол до масата.

— Не искам да ви разочаровам, но подобни сензации стават всекидневно с дузини по всички краища на света — забелязва апатично Бентън.

— И аз не бих желала да ви засягам, драги, но позволете да ви обърна внимание, че нашият квартал не е Чикаго — отвръща Флора, докачена, че някой се е опитал да омаловажи нейната сензация.

— В Чикаго нещата са далеч по-безопасни — пояснява все тъй апатично Ралф. — Там ви убиват само в краен случай и само при сериозен мотив.

— Мотивът е винаги един и същ — подхвърля Розмари, която единствена се е настанила до масата и разсеяно разбърква колодата карти.

— Един и същ? — вдига веждите си на жена-вамп Флора. — Казват че убиецът дори не се е докоснал до парите, намиращи се в портфейла на Гораноф.

— Вероятно не е имал време да се занимава с такива дреболии — решавам и аз да се намеся. — Търсел е нещо по-ценно.

— Трийсет хиляди франка съвсем не са дреболии, момчето ми — възразява Флора.

— Да — кимам. — За вас и за мене. Но представете си, че убиецът е търсел нещо за три милиона…

— Не ставайте лекомислен, Пиер — апострофира ме американецът. — Когато човек притежава нещо за три милиона, той го съхранява в банката. Особено ако живее в един град на банките.

— Не твърдя обратното. Но вие по-добре знаете, че такива неща се държат в сейф, а сейфът си има ключ. И какво чудно, ако убиецът е проникнал тук именно за да получи ключа.

— Точно така! — възклицава Флора.

— Точно така ли? — поглежда я Бентън. — Само не забравяйте, че за да стигнете до сейфа, е нужен освен ключ и един друг елемент, без който няма да ви пуснат при сейфа: шифърът.

— Е, добре — казвам сговорчиво. — Можем да обобщим, че убиецът е проникнал при нашия съсед, за да получи ключа и шифъра.

Американецът ме поглежда лениво и струва ми се да долавям в тъмните очи лека насмешка:

— В случай че вие имате шифър, бихте ли го съобщили на първия натрапник?

— Ако нахалникът държи в ръката си нож…

— Ако държи нож, ще му подхвърлите фалшив шифър, ще го излъжете, ще спечелите време и ще уведомите полицията, но едва ли заедно с ключа ще му връчите и вълшебната цифра.

— Тогава? — запитва озадачено Флора.

— Тогава? — вдига рамене Бентън. — Тогава питайте убиеца.

— Все пак вие като човек на закона не може да нямате своя версия — обажда се предизвикателно Розмари, като продължава безцелно да размесва картите.

— Моите интереси към закона се отнасят само до сферата на банковите операции — припомня американецът. — И при всички случаи една версия не се строи върху основата на махленски клюки и без да имаш представа що за човек е бил убитият.

— Вие, мисля, добре го познавахте, скъпа приятелко — обръща се в тоя миг Флора към Розмари.

— Ако смятате, че един тип може да се опознае от три партии белот… — подхваща наемателката ми с мъртъв глас, ала не довършва.

— Три партии белот? — вдига отново вежди жената-вамп. — Аз пък имах впечатлението, че доста честичко го навестявахте…

— Не черпите ли сведенията си, мила, от хер Пенеф, с когото, изглежда, сте в отлични връзки? — запитва с лъчезарна усмивка квартирантката ми.

— „Отлични връзки“? Само защото ме видяхте онзи ден да разменям с него две думи пред кафенето на Остринг…

— И друг път съм ви виждала — поправя я Розмари. — И не пред кафенето, а вътре в кафенето.

— А вие какво ще направите, ако някой нахалник се курдиса на масата ви? Ще вдигнете скандал?

Тя ни оглежда, сякаш търси у нас съчувствие, задето е станала жертва на недостойно подмятане, и добавя:

— Предполагам, че вината не е моя, ако правя такова силно впечатление на мъжете…

— На известни мъже… — поправя я Розмари.

— Няма такава жена, скъпа моя, която да прави впечатление на всички мъже — произнася философски Флора.

Тя става от дивана с една просто удивителна за това едро тяло лекота и се отправя към игралната маса. Ние с Ралф също заемаме местата си. Разговорът изглежда приключен и вероятно би бил приключен, ако Розмари не се изкушава да подхвърли:

— Одеве чух да говорят в бакалницата, че вашият Пенеф бил задържан. Интересно е наистина да се знае къде се е намирал по време на убийството…

— Къде се е намирал — за това, ако се не лъжа, той е представил непоклатимо алиби — отвръща Флора, като сяда срещу мене. — И за ваше сведение веднага е бил освободен. И на всичко отгоре той съвсем не е „моят Пенеф“.

— Казах го съвсем без умисъл… — промърморва Розмари с тон, призван да ни убеди в обратното.

— Не се и съмнявам — съгласява се с не по-малко лицемерие немкинята. — Но ако говорим за вкусове и за мъже, имам чувството, че моите вкусове не са твърде различни от вашите.

Тя го казва, разбира се, с единствената цел да вбеси квартирантката ми и в името на същата тази цел ми отправя един продължителен поглед на откровена симпатия. Подир което играта най-сетне започва.

Холът на Бентън, както и частният му замък, е значително по-обширен от нашето жилище, както се и полага на човек, заемащ не само поста на юрисконсулт в голяма банка, но и притежаващ известен брой от акциите на същата. И все пак това е един замък под наем, макар и с малко по-голямо изобилие на мека мебел и на английски гравюри с ловни сцени, заместващи нашите галантни сюжети. Изобщо, ако се опитате да съдите от характера на интериора за характера на домакина, непременно ще сгрешите, защото всичко тук е доставено и подредено не според вкуса на домакина, а според вкуса на собственика. С две думи, Ралф е от хората, убедени, че високото ниво на месечния доход им осигурява свободата да живеят по своя воля, без дори да си дават сметка, че всъщност през целия си живот са подчинени на нечия друга воля — тая на хазяина или на шивача, или на фризьора, или на метр д’отела, осигуряващ им в приемните дни студения бюфет.

Макар че за да бъда справедлив, следва да призная, че студеният бюфет е наистина изряден. Такова поне е мнението на Флора и Розмари, тъй като аз лично не разбирам твърде от омари и не знам каква си риба с не знам каква си майонеза и когато съм гладен, бих хапнал какво да е, например пържени яйца с шунка.

Прочее настъпил е часът на студения бюфет и след като дамите задоволяват изкушението си да опитат от всичко, разговорът, естествено, се насочва към изходната тема, и по-специално към евентуалния убиец, и Розмари поддържа, че Пенеф едва ли е освободен, такива не ги освобождават току-тъй, а Флора поддържа, че е освободен още веднага и че ако искате, можете сама да видите, че прозорецът му насреща свети, на което Розмари отговаря, че прозорецът, естествено, ще свети, защото полицаите няма да стоят на тъмно, додето накрая, за да прекъсна този безплоден спор, аз предлагам на Бентън:

— Ралф, не бихте ли могли да изпратите някой от хората си да провери как стоят нещата с Пенеф, за да осведомим дамите и да продължим играта?

Американецът галантно потвърждава, че ако става дума за дамите, той е готов на всякакви жертви, на което дамите в един глас възразяват, че не дават пет пари за тоя Пенеф, и всички отново сядаме край игралната маса.

Вестникарското съобщение за убийството на Горанов е внушително само с едрото си заглавие. Самата информация под заглавието е къса и бедна откъм любопитни данни. Споменава се за евентуалния час, в който престъплението е било извършено, както и фактът, че нападателят е бил навярно с ръкавици. Подир което следва коментарът на журналиста, посветен на упадъка на нравите, един упадък стигнал дотам, че дори в порядъчен град като Берн, с такива богати културни традиции могат да се вършат вулгарни и кървави покушения.

Едно убийство, което ще бъде забравено от местната публика още същия ден, а от публиката на квартала — седмица или две по-късно. Едно убийство с неясни мотиви и с неизвестен извършител, обречено да мине по реда си в архивата. Но и едно убийство, което аз и колегите ми едва ли сме склонни да изпратим тъй бързо в купчината на канцеларските вехтории.

Човекът, за чиято идентификация и проучване са похабени толкова сили и време, вече не фигурира между живите. На пръв поглед би следвало да се заключи, че това слага край на операцията и смъква от плещите ни едно тежко бреме. Лека му пръст… мъртвият не ни е враг… и други от тоя род. Шпионите, опериращи в задгробния живот, не влизат в обсега на разузнаването.

Само че ако Ганев не фигурира вече между живите, то неговият убиец вероятно фигурира. И това обстоятелство автоматично поставя на дневен ред известни въпроси. В случай, че покойникът, както съм склонен да допусна, е разполагал с кадрова картотека на агентурата си, къде е тя в момента? И желанието да се сложи ръка върху тази картотека не е ли всъщност истинският мотив на убийството? И ако тя наистина е сменила своя стопанин, не е ли придобита от този нов стопанин с цел да бъде тепърва използувана? От кого, как и защо — това са само подтеми на същите тия основни въпроси, очакващи своето разрешение и подсказващи, че операцията въпреки ненадейната кончина на нейния главен обект съвсем не е приключена.

Един по-обстоен преглед на вилата, обитавана от покойния Горанов, би хвърлил може би известна светлина върху занимаващата ме проблематика. Но да говорим на тая тема, значи просто да споделяме мечтите си. Обискът само на едно единствено помещение, искам да кажа обискът в истинския смисъл на думата, педантичен и прецизен, е свързан с дълги часове напрегната работа. А аз нямам възможност да прекарам в тая вила не часове, но дори и минутка. Защото сградата все още е окупирана от швейцарската полиция. И пътем казано, швейцарската полиция не си играе. Добре подготвян, добре заплащан и добре подпомогнат от суровите закони, тукашният полицай пипа енергично. В случай, разбира се, че иска да пипа. И ако престъпността все още не е замърсила тук социалния бит в същата степен, както в някои съседни страни, причината не е в здравословния алпийски въздух, а в здравата ръка, стискаща полицейската палка.

И тъй, целият долен етаж на вилата, обитаван от Горанов, е на разположение на властите. Що се отнася до горния етаж, там, както и преди, живее Пенев. Непосредствено подир откриването на престъплението Пенев наистина бива намерен в града и повикан за справка, но алибито му, както твърди и Флора, се оказва желязно. Точно по време на покушението той се е намирал в едно кафене, където е бил чест посетител и където целият персонал го познава.

Вярно е, че с желязно алиби обикновено разполага тъкмо този, който има най-голяма нужда от него. Обаче в полза на Пенев говори и едно друго обстоятелство: от всички възможни убийци на Горанов най-малко Пенев е човекът, който се нуждае от убийство, за да постигне една или друга користна цел. Доверено лице на покойника, той многократно е оставал сам във вилата и всяка нощ е бил в съседство с потъналия в сън неин собственик, следователно разполагал е с многобройни възможности, за да осъществи евентуалния грабеж и без да си цапа ръцете с кръв.

Разбира се, в очите на полицията грабежът не е единственият възможен мотив. И всъщност хипотезата за някакъв друг мотив бива сервирана на властите тъкмо от Пенев. Запитан за възможните причини на покушението, той не пропуска благоприятната възможност да окаля страната си, като подхвърли, че вероятно убийството е дело на българи и има политически характер. Което пък е добра възможност за местното консервативно вестниче да публикува по тоя повод поредната бележка срещу политиката на размразяването.

Прочее — Пенев. След като Ганев окончателно е залязъл, съвсем естествено е да изгрее Пенев. И нищо чудно именно Пенев да е наследникът, ако не на имуществото, то на шпионската дейност на покровителя си. Всъщност, както гласят кварталните клюки, Пенев няма нищо против да стане наследник и на имуществото и дори се опитва да използува пред властите свидетелството на един нотариус, при който Горанов се готвел да направи завещание в полза на квартиранта си. Обаче властите очевидно не вярват на голи думи, а само на документи, подписани и подпечатани, тъй че — пак според кварталните клюки — имуществото на мъртвеца подлежи на скорошна разпродажба в полза на държавното съкровище.

Прочее — Пенев. Досието на този човек с дълго бледо лице и остри подвижни очи ми е добре познато. Заминава на времето за краткотрайно гостуване при вуйчо си, живеещ в Хановер. Обявява се за невъзвръщенец. Поредната микроскопична сензацийка с поредното микроскопично съобщение в местния печат под обичайното заглавие „Избрал свободата“. Поради сравнителната си образованост свободата му се представя като възможност да оплюва свободно родината си от микрофона на Радио Свободна Европа. Това е тъкмо времето, когато и Белев се намира в Мюнхен, зает с дейността на някои хора около тоя институт. Съвсем нищожното участие на Пенев в емисиите дава основание да се допуска, че за да заслужи заплатата си, той е активен по други линии. Впрочем тия други линии също не са тайна: срещи с временно пребиваващи на Запад българи, разговори, мизерни опити за изтръгване на някаква информация, а в отделни случаи и за вербовка. Сетне Пенев изчезва от хоризонта. За да се появи няколко години по-късно в тоя мирен град и в тоя сънен квартал като адютант на Горанов.

Една жалка биография, характеризираща напълно тоя жалък човек. Но съвсем недостатъчна, за да осветли положението му в най-ново време. Адютант на Горанов? В какъв смисъл? В смисъл, че му служи като партньор за вечерния белот? Старецът би могъл и без помощта на Пенев да си вари чай и да се оправя с данъчната служба. Евентуалната роля на Пенев като телохранител също е съмнителна. Той е еднакво далече както от външността, така и от функциите на домашно куче. Остава другото. Натрапен на Горанов от господарите или приет на драго сърце, Пенев е бил негов помощник в шпионската дейност. Той притежава необходимата квалификация за целта. И е достатъчно млад и подвижен, за да представлява щастливо допълнение към тоя грохнал старец.

Именно допълнение. Обаче сега, след като титулярът е изчезнал, допълнението се е превърнало на свой ред в титуляр. И ако Горанов и Пенев действително са ръководели някаква секция в шпионажа, логично е да се предполага, че сега тя ще бъде изцяло в ръцете на Пенев.

Оскъдните ми лични наблюдения през цепката на завесата, допълнени с някои откъслечни сведения, получени от Боян, ми представят тоя тип, у когото всичко е остро — от острия нос, подобен на птича човка, до острия поглед на малките очи — като една доста тъпа човешка разновидност. Облича се с евтина елегантност и сменя по два пъти на ден костюмите, макар че едничките достъпни за него светски места са кината и — веднаж седмично — кабарето Мокамбо, символизиращо в тоя заспал град разгула на плътските страсти. Вън от това вечерите му — поне до неотдавна — са изпълнени с партиите белот, а нощите навярно с еротични видения от програмата на споменатото Мокамбо или от прелестите на загадъчната Флора. Една-единствена черта на самобитност: незапалената цигара, която дъвче, преди да я смачка и замени с нова — също тъй незапалена. Макар че и туй не е бог знае каква самобитност. Доколкото си спомням, Борислав по време на мъчителния си въздържателен период използуваше същите похвати на залъгване. Само че за да пести материала, смучеше едно празно цигаре.

Розмари нахълтва в хола, изправя се пред мене в целия си ръст, поставя ръка на хълбока като моден манекен в бойна поза и ми отправя настойчив поглед.

— Тази рокля с големи лилави цветя наистина чудесно ви отива — произнасям, като предполагам, че бойната поза е подкана за комплимент.

Обаче жената оставя без внимание комплимента и запитва:

— Научихте ли новината? Вилата на Горанов ще се продава на търг.

— Чудесно. Не разбирам само защо трябва да се вълнувам от подобно събитие.

— Но това е великолепна вила. Като оставим настрана, че е и великолепно капиталовложение: цените на имотите непрекъснато растат.

— Нямам нужда от имот.

— Аз обаче имам нужда.

— В такъв случай остава само единствената подробност да имате и пари.

— Говорих вече с баща ми. Готов е да ми отпусне известна сума.

— Тогава какво очаквате от мен? Да ви честитя?

— Да ми помогнете.

Стигнала до същината на въпроса, Розмари вдига полата си — тия летни рокли страшно се мачкат, — тръшва се на дивана, кръстосва крака. Предлагам й цигара, преди да я е поискала, и зачаквам допълнителни пояснения.

— Вие неотдавна ми подадохте ръка в труден момент… — започва жената с малко книжна интонация, като ми отправя заедно с погледа на признателност и гъста струя дим. — И знаете колко съм ви благодарна… и вероятно ще разберете, че ми е страшно неловко да моля наново за помощ… Но какво да правя, Пиер. Една жена, дори и независима жена като мене, понякога има ужасна нужда да се облегне на някого…

— Поласкан съм, че изборът ви е спрял на мене. Макар и не в качеството на жених, надявам се.

— По тоя пункт можете да бъдете напълно спокоен. И може би сбърках с това сантиментално встъпление, защото се касае за нещо съвсем прозаично. Както ви споменах, имам известна сума от баща си. Допускам дори, че тя напълно ще покрие покупката. Но представете се, че за проклетия не стигне.

— Не е трудно да си го представя. В тия времена на инфлация…

— Искам да ви помоля да ми услужите с необходимото, в случай че собственият ми капитал се окаже недостатъчен.

— А кога и как ще ми се изплатите? — запитвам непринудено, тъй като опитът ме е научил, че при сделките кавалерската куртоазия не е задължителна.

— Веднага и по най-простия начин: ипотекирам вилата и ви връщам дълга.

— В такъв случай мисля, че мога да направя нещо за вас.

— О, Пиер! Вие с всеки изминат ден все повече ме трогвате!

При тия думи и с риск наистина да измачка роклята си жената се хвърля на врата ми. Сетне, когато покъртителната сцена отминава и всичко се връща на мястото си, Розмари — на дивана, а аз — в обичайното си кресло пред тъмния телевизор, правя опит да насоча квартирантката си към реалността:

— Мисля обаче, че вие малко надценявате шансовете си. Говори се, че Пенев също се готвел да купи вилата.

— Нека се готви.

— Само че той има известни предимства… Освен ако си поделите предимствата, като сключите предварително брак…

— Какви предимства? — пита Розмари, като подминава с пренебрежение темата за брака.

— Ами че той е наемател в тоя имот.

— Това не е никакво предимство. Поне в Швейцария.

— Чудесно — кимам. — Тогава, да вървим.

— Излишно е да бързате. Търгът е едва подир два дни.

Влезеш ли веднаж в една идиотска история, не се знае докъде ще стигнеш. Така че ето ни и на търг. Търгът следва да се състои в една масивна стара сграда, боядисана в охра, като всички подобни казионни учреждения, и намираща се до Бубенберг. И два дни по-късно, точно в уреченото време, сиреч в два часа следобед, ние с Розмари проникваме в зала номер три, дето вече са се скупчили десетина търговски хиени, прехранващи се с покупко-продажба на недвижими имоти.

Комисарят оценител застава на катедрата и оповестява първия по списък обект, който не е нашият, а някаква скромна къщурка в някакъв затънтен квартал. Комисарят е слаб мъж с аскетично лице и тъмен костюм и така, както е застанал до катедрата, под строгия лъч, падащ от високия прозорец, той прилича на свещеник, изнасящ проповед, с тая разлика, че респектира енориашите си не с божия кръст, а с кокаленото чукче.

— Видяхте ли — прошепва ми Розмари, когато чукчето с късо изтракване оповестява края на наддаването. — Купиха я само за петдесет хиляди.

— Но това е най-обикновена барака — опитвам се да изстудя ентусиазма й.

— Няма значение, ще видите…

Тя не довършва фразата, защото туй, което действително заслужава да се види, и двамата го виждаме: сред малобройната публика се промъква Пенев, застава недалеч от нас и отправя дружески привет към Розмари, на който тя отвръща с лесно обяснима хладина, като кима едва-едва.

Облечен винаги на най-високото ниво на просташкия вкус, емигрантът този път е надминал себе си вероятно в чест на тържественото събитие. Наконтен е в спортен костюм с гущеров зелен цвят, пронизан от лилави райета, жълта карирана риза и вратовръзка с огромен възел и такъв разгул на багрите, че изобщо не подлежи на описание.

Втората къща по списък е почти тъй сиромашка, както и първата, и подир кратко пререкание между две търговски хиени комисарят с остър удар на чукчето заковава покупката на шейсет хиляди.

— Видяхте ли? И тая също… — прошепва ми Розмари.

Ала тя и този път не довършва фразата си и втренчва поглед надясно, дето са се появили двама други конкуренти, единият от които превъзхожда околните пигмеи с цяла глава. Това са Ралф и Флора.

— Тази нахална немкиня… — промърморва квартирантката ми.

Миг по-късно обаче тя окачва на лицето си една любезна усмивка, защото новодошлите са ни забелязали. Една змийска усмивка, на която Флора не пропуска да се отзове с друга змийска усмивка. Все пак, за да спечели поне една точка в своя полза при тоя дуел от разстояние, Розмари ме хваща подръка, сякаш за да каже „аз си имам съюзник“, докато немкинята не може да стори същото, понеже Бентън не е по интимностите. Впрочем аз също не съм по интимностите, но кой ме пита.

Бедната ми квартирантка. Тя, изглежда, не се сеща, че Флора на свой ред се осланя на съюзник. Или е забравила, че ако трябва да седнем един срещу друг с американеца, за да броим парите си, по-добре би било изобщо да не вадя моите.

Подир още два незначителни имота най-сетне идва ред и на нашия. Комисарят посочва бегло изложените в ъгъла снимки — тук всички обекти са представени със снимки, които, разбира се, никой не си дава труд да гледа, защото къщите своевременно са огледани на самото място. Сетне с ясния си и сух служебен глас започва да изрежда достойнствата на вилата, квадратурата и кубатурата, и размера на градината, и броя на дърветата, и всичко друго от тоя род, додето накрая извика високо:

— Първоначална цена: сто хиляди!

— Сто и десет хиляди! — чувам тутакси до себе си звънкия глас на Розмари.

— По-кротко! — промърморвам. — Изчакайте другите. И когато наддавате, правете лъвски скок, за да ги обезкуражите.

Тя прехапва устни, разбрала, че е избързала, защото тъкмо в тоя момент се чува спокойната реплика на немкинята:

— Сто и двайсет хиляди!

Настъпва пауза, по време на която оценителят подканя присъствуващите да побързат, защото е ясно, че такъв имот, все едно, няма да се продаде на такава ниска сума. Обаче и присъствуващите, имам предвид хиените, вече са разбрали, че борбата тепърва предстои да се разгаря, тъй че всички си мълчат и само някакъв дилетант, колкото да опита, се обажда от ъгъла:

— Сто и трийсет хиляди…

— Сто и четиресет — захлупва го веднага немкинята.

И отново пауза. И отново подканване от страна на комисаря, защото бързаме. И не само подканване, а и предизвикателно вдигане на чукчето:

— Сто и четиридесет хиляди! Едно… Две…

— Двеста хиляди! — оповестява в същия миг Розмари.

На което Флора невъзмутимо възразява:

— Двеста и десет!

Квартирантката ми подир съответното очакване вдига цената на двеста и петдесет. С тази сума всъщност приключват личните й авоари, но тя разчита на мъглявото ми обещание за една дреболия от още петдесет хиляди или малко повече.

И този път обаче Флора добавя своите неизменни десет хиляди. Тя още от началото качва все с по десет хиляди, но качва безпощадно и методично, дори и когато Розмари стига до триста хиляди.

— Триста и десет! — произнася немкинята.

Само че този път паузата е значително по-дълга. Търговската цена постепенно е почнала да надвишава реалната стойност на имота.

— Какво има в тая вила, злато ли? — чувам зад гърба си репликата на някакъв зяпач.

„Да, какво има наистина в тая вила — мисля си. — И дали изобщо има нещо освен въздух.“

Присъствуващите с видим интерес следят развоя на събитията, защото, когато двама съперници се вкопчат здравата, спектакълът си заслужава вниманието. Обаче това са само зрители, всички освен двете амбицирани дами, всички, включително и Пенев, който противно на очакванията ни през цялото време изобщо не се е обадил.

Розмари ме поглежда въпросително и като долавя едва забележимото ми кимане, наново оповестява звънко:

— Триста и двайсет хиляди!

— Триста и трийсет! — откликва се немкинята, ала сега в спокойния глас се долавя лек нюанс на умора.

Розмари отново ме търси с поглед. Свивам едва-едва рамене в смисъл „правете каквото щете“. Въпросът вече не е за моите пари, а за нейните, тъй като вилата на Горанов съвсем не струва такава сума. Жената се колебае няколко секунди, но когато оценителят вдига заплашително във въздуха чукчето, не се стърпява и отново извиква:

— Триста и четирдесет хиляди.

Този път колебанията са отдясно. И те са тъй дълги, та за всички е ясно, че приятелката ми най-сетне си е осигурила разорителната покупка. Комисарят за сетен път вдига чукчето:

— Триста и четирдесет хиляди, дамата в средата… Едно… Две…

— Триста и седемдесет хиляди! — прозвучава ненадейно глас в залата.

Само че това не е гласът на Флора, а басов мъжки глас. Поглеждам в съответната посока и виждам някакъв гражданин на средна възраст и среден на ръст, с обикновена физиономия и обикновен сив костюм, изобщо от тия типове, дето ги срещаме всекидневно по улицата, без дори да ги забелязваме, а камо ли да ги запомним.

Розмари също е погледнала натам и по безстрастното й каменно лице разбирам ясно, че е вбесена.

— Той ви отърва — промърморвам, за да я успокоя. — Престанете, това е лудост.

— Ще престана, разбира се — отвръща тя с безучастен глас. — Но не защото е лудост, а защото не съм в състояние да си позволявам подобни лудости.

— Триста и седемдесет хиляди, господинът в дъното… — започва експертът, ала млъква, понеже до него са се приближили двама мъже и една млада жена.

Между непознатите мъже и комисаря се завързва тих полугласен разговор, придружен с връчването и проучването на някакъв документ, подир което експертът отново отправя към публиката аскетичното си лице, за да съобщи уморено:

— Търгът за вилата в Остринг се отменя.

В залата се разнася глух ропот на недоволство.

— Мисля, че съм в правото да знам причината! — раздава се басовият глас от дъното.

— Причината не е от процесуален характер, а по същество — обяснява сухо комисарят. — Вилата не подлежи на продаване, понеже покойникът има законна наследница.

Отново ропот в залата, само че този път ропот на изненада.

— Това е най-добрият възможен край — подхвърлям към Розмари. — Така няма да ви е криво, че са ви надвили.

Тя не отговаря нищо и аз се обръщам да видя защо мълчи. Оказва се, че мълчи, защото я няма.

— Е, мисля, че както сме събрани, тъкмо сме готови за едно каре — забелязва добродушно Бентън, който току-що се е приближил с Флора.

— Защо не! — отвръщам любезно. — Сега или утре, за мене е съвсем без значение кога ще си платя данъка.

— Данъкът би трябвало да се плати от нашата мила Розмари — обажда се немкинята. — Тя надмина днес всички рекорди на лекомислието.

— Но къде е всъщност Розмари? — пита американецът.

И аз това се питам поне до момента, в който я виждам, че разговаря с младата жена, появила се преди малко в компанията на непознатите мъже. Те двете идват бавно насам и аз долавям безгрижното чуруликане на моята квартирантка:

— Ах, скъпа, какъв чудесен човек беше баща ви! Истински джентълмен…