Тайфуни с нежни имена

ШЕСТА ГЛАВА

Обикновено се смята, че в обичайната на Запад битка между половете най-силното оръжие на жената е хубостта. И малцина се сещат, че ако това наистина е тъй, то трудно би могло да се обясни как хиляди жени с невзрачни лица и плоски тела съумяват да упражняват властно влияние върху хиляди мъже. Очевидно женските средства за въздействие са далеч по-разнообразни от голата хубост и техният пълен регистър би могъл да ви бъде разкрит само от някоя жена.

Не допускам, че Виолета Горанова — наследницата на моя покоен съсед — владее тоя пълен регистър. Затуй пък, макар и съвсем несъзнателно, тя печели от скромното си умение да събужда съчувствие.

Ако Розмари напомня на стройна гръцка ваза, а Флора — на пищна амфора, то Виолета наподобява епруветка. Едно равно и монотонно тяло с тесни рамене, хилав ханш и слаби крака, едно безполово тяло, увенчано от анемично лице. Но в това тяло има някакъв израз на безпомощност и някаква сянка на боязън, а погледът на кафявите очи е тъй плах и детински, че неволно изпитвате желание да вземете това крехко същество под своя закрила.

Вероятно усетила отрано, че никога няма да добие външността на жена, тя продължава все още да се облича като момиче. И когато я гледате, пременена с плисираната си пола и с тиролското жакетче и с късите бели чорапи и обувките без ток, по-лесно е да я вземете за гимназистка от горните класове, отколкото за млада дама, наближаваща тридесетте. Предполагам, че в това припознаване немалка роля играе и сивото плюшено мече, което Виолета обикновено мъкне със себе си, може би не толкова в качеството на играчка, колкото — на талисман.

— Чувствувам се като натрапница — признава тя на Розмари още в първите минути подир запознаването им в търговата зала.

— Глупости! Вие сте в правата си. И ако питате мене, трябва да наредите на хер Пенеф още днес да си изнесе багажа.

— А къде живее той?

— Ами че заема почти целия горен етаж на вилата.

— В такъв случай господинът съвсем няма да ми пречи. Аз ще се настаня в долния етаж.

— Но, скъпа моя, ако вие го оставите само за седмица, той няма да си излезе и след година! Тия неща трябва да се решават веднага и да се режат накъсо!

— Не, не ми е удобно — мънка Виолета. — Никак не ми е удобно. И после, той съвсем не ми пречи…

Тия подробности ги научавам същата вечер, когато Розмари се прибира. Карето бридж не се е състояло по нейна вина. Квартирантката ми взема под свое покровителство наследницата още в търговата зала — нещо, което, не знам защо, страшно дразни спокойната Флора — и я отвежда до бащината вила и й помага да се настани и изобщо полага майчински грижи за бедното сираче, което вероятно е с година-две по-старо от нея.

— А защо държите толкова да прогоните тоя Пенев? — питам, след като тя ми е съобщила накъсо беседата си с Виолета.

— Отде да знам… Не че държа особено… Просто не ми е симпатичен…

— И просто приказвате напосоки — добавям. — Знаете, че не държа непременно да отговаряте на въпросите ми, обаче защо е нужно да замествате отговори с фалшиви фрази.

— А вие винаги ли сте искрен с мене, Пиер?

— Не виждам причини да бъда неискрен. Доколкото знам, не сте ми конкурент в доставката на рибни консерви.

— А не допускате ли, че мога да ви бъда конкурент в нещо друго?

— Изключено.

Думата прозвучава категорична и откровена. Не твърдя, че винаги съм бил искрен с Розмари, ала тоя път репликата ми е наистина откровена и жената разбира това.

— Радвам се да го чуя — казва тя сякаш на себе си.

— Какво толкова има да се радвате?

— Защото Пенеф например не би казал същото.

— В какво се кръстосват интересите ви с Пенев?

— Откъде да знам? Питайте него. Във всеки случай имам чувството, че ме мрази и че заговорничи срещу мене с Флора.

— По повод на вилата ли?

— Вероятно.

— Е, можете да бъдете вече спокойна: този повод отпадна.

Тя ме поглежда замислено, като че съобразява нещо. Сетне прави две крачки към мене, сякаш се готви да довери нещо. А после продължава към дивана, сяда, кръстосва крака по обичая си и въздъхва:

— Ах, как имам нужда от една приятелска ръка!…

— Кажете, кого трябва да убия? — запитвам с готовност.

А понеже тя седи все тъй замислена, решавам да не й преча и се качвам в стаята си.

И тъй, качвам се в стаята си и по силата на навика надниквам в процепа на пердето. Долу, в хола на Виолета, свети, ала завесите са спуснати. Горе при Пенев също свети, обаче и тук завесите са спуснати. Аман вече от завеси.

Сядам на леглото, без да паля лампата. Не знам как е с другите, но когато наоколо е мрак, имам чувството, че в главата ми става по-светло. Розмари си е втълпила да прогони Пенев и ще направи всичко възможно, за да го стори. Значи трябва да й се попречи по един или друг начин. Не че изпитвам особени симпатии към тоя човек с остро лице, обаче нещата съвсем ще се объркат, ако го изгубя от очи.

Друго. Другото е онзи невзрачният със сивия костюм и сивото лице. Противникът най-сетне е подал глава от окопа, колкото да му видя физиономията. Само колкото да му видя физиономията, защото тутакси подир туй се изпарява. Но щом веднаж се е показал, навярно ще се покаже и втори път. Важното е, че е налице и че потвърждава предположенията ни. Триста и седемдесет хиляди. Злато ли има в тая вила? Оня със сивия костюм знае много добре какво има. Това ме успокоява: значи още го има. Понеже, ако нещо ме е измъчвало до тоя момент, то не е било скръбта по покойника, а мисълта за онези двамата с чантите. И опасението, че може би в тия чанти се е намирала тъкмо архивата, по която харчим толкова сили и време. Триста и седемдесет хиляди! Едно възклицание, способно да ти възвърне вярата в живота.

И друго още. Последното и най-важното. Трябва да се изпреварят съперниците. Флора и Пенев, които не е изключено да се обединят в опасна двойка. Толкова по-опасна, защото двойката става всъщност тройка, ако прибавим и Брунер. Розмари, търсеща неизвестно какво, но способна да обърка всичко, особено ако впримчи в комбинациите си и оная наивница Виолета. Най сетне човекът със сивия костюм. Един самотник. Самотник, зад чийто гръб се крие цяла организация.

Разсъждавам по всички тия неща, като информирам себе си, а понякога водя и спор между себе си и себе си, когато изведнаж до ушите ми долита шум на мотоциклет. Един шум, на който едва ли бих обърнал внимание, ако не секва внезапно пред съседната вила. Надничам през цепката, за да видя тъкмо навреме раздавача, който звъни на вратата, а минута по-късно връчва на Виолета някакво бързо писмо или телеграма.

Пощенският служител едва наново е възседнал моторния си кон, когато Виолета излиза, вече облечена в светъл шлифер, заключва бързо вратата, изтичва навън от градината и на свой ред възсяда моторния си кон — едно бяло рено. Едно бяло рено в тъмната нощ.

Предполагам, че надзъртането през прозореца не е само моя привичка. А ако съм допускал известни колебания по тоя въпрос, крайно време е да им сложа точка. Защото едва бялото рено забръмчава по алеята, когато квартирантката ми изскача от къщи, за да го последва с червения си фолксваген. Мисля, че е чист педантизъм да уточнявам, че малко по-късно в същата посока се отправя и шевролетът на Пенев.

Поглеждам часовника си: осем и десет. Рано е за лягане. Но не е ли рано и за действие? Добре, че не съм емоционална натура, иначе бих се скъсал от яд. В тоя град имам двама помощници и тъкмо когато ми е нужна братска ръка, нито един от двамата не е на разположение. Работата би могла да се организира леге артис, ако примерно Боян се намира в съседство и е готов да ме предупреди всеки момент за евентуалната опасност.

И все пак налага се да се действува. Такава удобна ситуация навярно никога вече няма да ми се представи. И какво толкова рискувам, щом главните лица на пиесата са изчезнали почти всички, и то в една посока. Всички освен човекът в сивия костюм. Но човекът в сивия костюм не живее в съседство и не може да наднича зад пердето.

Додето мисля по тия неща, аз вече слизам по стълбата и през черния вход се озовавам в градината. Осветена фронтално от лампите на асфалтовата алея, вилата хвърля тъмна сянка точно дето се намирам. Тъмна сянка лежи и зад съседната сграда. Само че между двете сенки се простира широка ивица осветена ливада, през средата на която минава ниската ограда. Налага се прочее да се отдалеча до дъното на градината и там, под прикритието на ябълковите дървета, да проникна в съседния двор на Горанов. Сега вече сянката на къщата ми върши добра работа, защото както съм свит тук в тъмното, едва ли някой би могъл да ме забележи от алеята.

Притичвам до черния вход на Горанов и бързо се заемам с ключалката. Тя е секретна, но от обичайния тип, който отдавна вече не е секретен за никого, тъй че подир пет минути вече прониквам в коридора, минавам край кухнята и се озовавам в хола.

Първата ми работа е да подсигуря втория изход. Затуй пресичам хола транзит и стигам до антрето, извеждащо към парадната врата. Резетата на двойната ключалка за щастие се задействуват от вътрешната страна само с едно завъртване на съответната ръчка, тъй че тук не са нужни ключове.

Връщам се в хола. Едничкият източник на светлина е силният, но тънък лъч на миниатюрното ми джобно фенерче. Бегла разходка на лъча по стените и мебелите, подир което се премествам в съседната спалня. Какво всъщност търся? Игла в копа сено. Съвсем малка игла в една огромна копа, при твърде ограничен срок за издирване. Надеждата ми е най-вече в професионалния рефлекс. Ако пуснете някой невежа из тия помещения, той може да загуби два дни, без да намери нищо. Ала човек с известен опит знае кои места и по какъв начин се използуват за скривалища в едно помещение. На туй отгоре за щастие или нещастие тук преди мене е минала полицията и дори беглият оглед ми подсказва къде точно тя вече е ровила, за да не си губя времето напразно.

Такъв е например случаят със сейфа, замаскиран над скрина в хола под една картина с банална митологична сцена. Картината дори не е поставена както трябва на мястото си, което личи от факта, че очертанията на рамката не съвпадат точно с тъмните очертания, които времето е отпечатало върху стената. Откачвам все пак картината и откривам ключалката на сейфа, ала това е вече едно сложно устройство, не по възможностите на моите джебни инструменти. Какво значение: полицията явно вече е минала оттук.

Без големи илюзии, а просто за да ми е чиста съвестта, правя светкавичен оглед на чекмеджетата в писалищната маса. Понякога не е изключено тук да остане някоя бележка с телефонен номер или откъслечна фраза, някой отпечатък върху попивателната, изобщо някоя следа, която полицаят чиновник би могъл да отмине. Следи обаче няма. Ганев също е бил професионалист и също е спазвал елементарното правило: скривай на сигурно място или изгаряй.

Тъкмо минавам на следния невралгичен сектор — библиотечния шкаф, когато слухът ми долавя откъм черния вход подозрителен шум: някой на свой ред се е заел с ключалката. Първият ми порив — този порив, стар като човека — е да се изплъзна от парадната врата. Обаче частната изчислителна машина на мозъка ми, след като обработва наличната информация за три секунди, дава друга програма. Откъм алеята не се е чул шумът на мотор и непознатият явно действува също тъй предпазливо като мене, прочее и той е пришелец като мене, а установяването на самоличността му е в момента от изключителна важност.

Прибягвам към най-елементарния, но и най-ефикасен трик. Прехвърлям се в спалнята и оставям джобното фенерче да свети в единия ъгъл. Сетне се връщам в тъмния хол и се спотаявам до вратата. Две минути по-късно се чуват тихи несигурни стъпки, а подир туй очите ми долавят и смътната сянка на влезлия. Той прави крачка напред, но спира за миг и очевидно обмисля действията си, защото е забелязал светлия лъч, прорязващ мрака на спалнята. После продължава с дебнещи безшумни движения нататък. Продължава всъщност само додето ме подминава, понеже, едва подминал ме, аз го впримчвам изотзад с една ръка през врата, като притискам другата към устната му и носна кухина. Въпрос на подробност е, ала подробност не без значение, че в дланта ми се е озовава крехка ампула зашеметяващ газ, която счупвам в зъбите му.

Ефектът е мигновен и, надявам се, безболезнен. Тялото на човека ненадейно натежава, сякаш съм прегърнал чувал картофи, свлича се надолу и се просва върху килима. Донасям фенерчето и правя необходимия оглед. Това е непознатият от търга, онзи с безцветното лице и синия костюм, но въпросът е какво съдържат джобовете на костюма. Единият от тях, и по-точно специалният и секретният под мишницата, съдържа маузер 7.65. В портфейла освен пари и паспорт на името на Кьониг намирам и служебна карта, издадена от ФБР. Нищо чудно. Има такива служители на ЦРУ, които за по-голяма секретност се разхождат с карти на ФБР.

Между другите дреболии, каквито всички носим по джобовете си и които не заслужават отбелязване, намирам и ключ с малко необичайна форма. И понеже се касае до ключ, а не до нещо друго, той ненадейно отключва в главата ми известна асоциация. Налага се прочее отново да махна митологическата сцена от стената и да проверя верността на съжденията си. Ключът действително действува. А сейфът, както съм и очаквал, се оказва празен.

Все пак един сейф, макар и празен, заслужава по-щателна инспекция. Проучвам под лъча на фенерчето цялата вътрешност сантиметър по сантиметър. Стените са металически, идеално гладки и очевидно непроницаеми. В никое от ъгълчетата нито следа от секретно отделение. Но стоманеносивият интериор е разделен от също метална лавица, дебела към два сантиметра. Една малко необичайна дебелина при положение, че сейфът не е предназначен за щанги. Уви, беглото опипване отдолу ми подсказва, че лавицата няма двойно дъно. И все пак — тази дебелина… Опитвам се да повдигна и да измъкна лавицата, което не ми се отдава изведнъж, тъй като е здраво залостена в сейфа. Но когато най-сетне операцията е приключена, очите ми не без известно удоволствие съзират в дъното зад мястото на лавицата широк процеп и напълно достатъчен, за да се пъхне в него едно секретно досие.

Обаче кухината не съдържа досие. Не съдържа нищо. Изваждам от писалището случайно забелязаната там канцеларска линия и я напъхвам в отверстието, за да го изследвам докрай. Едва тогава линията се натъква на нещо твърдо. Но когато най-сетне успявам да го изтикам навън и да го измъкна, то се оказва плоска кутийка, облицована с черна кожа. Една кутийка, подобна на тия, в които гимназистите държат пергелите си, макар и значително по-луксозна на вид. Разтварям я и пред погледа ми блясват върху фона на тъмното кадифе две редици едри скъпоценни камъни, великолепно шлифовани и съвсем безцветни. Изобщо брилянти или нещо подобно.

Пъхвам кутията в джоба си, възстановявам реда в сейфа, заключвам го и връщам ключа на притежателя му. Време е.

Защото минута по-късно музикалното ми ухо долавя нови звуци — и пак от черния вход. В тая къща, изглежда, гостите са свикнали да влизат само от черния вход.

Поради липса на време не мога да измисля нищо по-оригинално, освен да повторя номера. Отмъквам тежкото тяло на непознатия в другия край на хола, за да разчистя мястото, поставям запаленото фенерче в спалнята и се спотайвам край вратата. Фигурата, която малко по-късно смътно се откроява на фона на едва просветващите плътни завеси, е тъй импозантна, че напълно засенчва и този оскъден източник на светлина. Налага се почти да се вдигна на пръсти, за да я обхвана в мъжествената си прегръдка. Ако Пенев би бил на мое място, вероятно би тръпнал от възбуда. Да държиш в обятията си това пищно тяло… тая разкошна Флора…

Но Флора също не е чужда на силните и внезапни преживявания, защото внезапно примира в ръцете ми — не смея да се надявам, че това става от любовен унес — и тежко се свлича на килима. Земният трус е от такава степен, че спящият от другата страна на масата проявява признаци на пробуждане. Налага се да му счупя още една ампула в устата, преди да продължа издирванията си. Четвърт час по-късно пък Флора започва да се опомня, тъй че трябва да нагостя и нея с повторна доза.

Напразно хабене на материала. Всички по-нататъшни изследвания, които би било отегчително и безполезно да описвам, се оказват напразни. Разбира се, не бих поел риска да твърдя, че съм проучил цялата вила до последния сантиметър. При подобен импровизиран обиск човек не може да бъде абсолютно сигурен, че нещо не му се е изплъзнало. Обаче „нещото“, което търся, е съвсем определено и опитът ми подсказва, че то едва ли се намира в тая вила, ако изобщо се намира някъде.

Излишно е да се подлагам повече на заплахи и да черпя ония двамата в хола с упойващи вещества. Стига наркомания. Измъквам се от гостоприемния дом и по обратния път се връщам в покоите си, като не пропускам да се отбия в кухнята и да поставя на мястото им тънките пластмасови ръкавици, които съм взел за временно ползуване измежду готварските съоръжения на Розмари.

Брилянти… Прозрачни, безцветни и ослепителни… Само че ние сме по ония, другите — по мътните и нечистите. Черните брилянти на предателството.

Реното се завръща към осем и половината заранта, и по-точно в часа на скромната ми закуска. Наблюдавам събитията през кухненския прозорец, но сега в светлината на белия ден бялата кола съвсем не е тъй ефектна, още повече че е и доста окаляна. Едва Виолета се е прибрала във вилата, когато и Пенев гарира шевролета си двайсетина метра по-нататък и с обичайните си крадливи погледи се промъква към черния вход. А няколко минути по-късно кухненската врата се отваря и до ушите ми долита репликата:

— А, вие закусвате, Пиер…

— Мога да предложа и на вас едно кафе.

— С удоволствие бих изпила чаша кафе — промърморва жената и се отпуска на съседния стол.

Тя наистина има нужда от нещо ободряващо, защото изглежда твърде уморена, и то не с оная приятна умора на човека, завършил с успех една трудна задача.

— Имате доста измъчен вид, скъпа — забелязвам, като й поднасям кафето. — Надявам се, че не сте го получили в обятията на господин Пенев.

— Пенев? — запитва тя с отпаднал глас. — Вие ме смятате за съвсем непридирчива…

— … Като Флора.

— Съмнявам се, че и Флора би легнала с такъв. Но това си е нейна работа. Ако иска — да ляга.

Тя замълчава, а аз също не любопитствувам повече и ние известно време пушим мълчаливо и пием кафето си.

— Трябва да слизам при моя Бенато — обявявам най-сетне и ставам.

Прекосявам хола и се готвя да тръгна нагоре по стълбата, за да взема сакото си, когато виждам, че Розмари ме е сподирила.

— Вие дори не питате къде съм била?

— Нима не ви е стигнало време, за да разберете, че не съм любопитен? И че нямам нужда от никакви сведения вън от движението на стоковата борса?

— Дори и от сведения, свързани с мене?

— Сведенията, свързани с вас… това е ваша работа да ми ги сервирате, ако сметнете, че е нужно.

И понеже тя продължава да стои все така посърнала, добавям:

— Вие знаете, скъпа, че откровеността не се получава чрез просия.

— Имам чувството, че изобщо не държите на моята откровеност, Пиер.

— Напротив — само че аз пък имам чувството, че тя е нещо съвсем непостижимо.

— Вие не за пръв път ме обвинявате в неискреност.

— Не ви обвинявам. Просто констатирам. На вас все пак ви е ясно, че не съм израсъл с последния дъжд. Изобщо не съм сляп, но и не ви обвинявам. Допускам, че си имате причини.

— Какви причини? Какво допускате? — запитва жената, сякаш едва сега се пробужда.

— Допускам на първо място, че през цялото време лъжете…

И понеже тя прави опит да възрази, вдигам успокоително ръка:

— Вече казах, не чухте ли: не ви обвинявам. Но ако имате някакво основание да играете вашата малка роля пред другите, то, що се отнася до мене, съвсем напразно хабите сили. Снощи, мисля, ви заявих, че не съм ваш конкурент, и това е самата истина. Тъй че излишно е да се преуморявате с мене.

При тия думи поглеждам часовника си и се готвя да поема по стълбата.

— Конкурент в какво, Пиер? — запитва напрегнато Розмари.

— Ще ме накарате да изпусна срещата с тоя мил Бенато… — промърморвам.

— По дяволите вашия Бенато! — извиква тя. — Кажете: конкурент в какво?

— Бих могъл да ви го кажа наистина. Бих могъл да ви го кажа точно и изчерпателно. Но имайте предвид, че тогава вашата откровеност с късна дата няма да струва пукната пара. И вие напразно ще пледирате за помощ или доверие от моя страна.

Тя втренчва в мене тъмните си очи:

— А ако само ме изпитвате? Ако всъщност нищо не знаете, а само ме изпитвате?

— Неверният Тома… в рокля… — избъбрям отегчено. — Е, добре: ще ви представя веществено доказателство, че знам. Но само след като се убедя в собствената ви откровеност… И след като прескоча до тоя мил Бенато.

— По дяволите вашия Бенато! — извиква наново тя.

Сетне добавя с друг тон:

— Да направя ли още кафе?

И тъй, ние седим в хола пред новите порции кафе и на обичайните си места — тя, кръстосала крака на дивана, а аз, потънал в насрещното кресло. Седим като двама безделници в утрото на тоя работен ден, когато на километри наоколо сметачните машини и автоматичните каси вече тракат с пълна скорост.

— Първо, вие не сте студентка — казвам, колкото да й помогна.

— Студентка съм — възразява тя. — Макар и формално. Във всеки случай записана съм.

— Второ, вие сте тук по нареждане на вашия шеф — добавям, за да разпръсна колебанията й. — А вашият шеф е Тео Грабер.

И като се изтягам по-удобно в креслото, подхвърлям:

— Продължавайте нататък.

— Но ако на вас всичко ви е известно…

Тя млъква, загледала ме с известно напрежение, ала туй вече не е напрежение на недоверие, а на изненада.

— Не вярвам всичко да ми е известно, обаче по-важното вероятно го знам.

— Ами това е: аз съм секретарка при Тео Грабер или, ако щете, заместник-директор, понеже тия два поста за по-икономично той ги е слял в едно. И съм тук по негово нареждане.

Розмари замълчава и посяга към цигарите.

— От самото начало ли да почна?

— Мисля, че така ще е най-добре.

— Една заран, беше някъде в първите дни на ноември, в предприятието се яви непознат господин и поиска да види шефа. Мислех да го отпратя, тъй като у нас срещите с шефа стават по предварителна уговорка, но непознатият настояваше, че се касаело за нещо твърде важно, и Грабер го прие. Не знам какво говориха, но явно бе, че става дума за сделка, и то за едра сделка, и то за необичайна сделка, тъй като по едно време шефът излезе от кабинета, връчи ми чек за петстотин хиляди и поръча да прескоча веднага до банката и да изтегля парите. Това, разбира се, ме озадачи, понеже вие знаете, че никой в наши дни не държи да получава подобни суми в брой и да ги разнася по джобовете си. Изпълних нареждането, предадох парите на Грабер, а малко подир туй непознатият си отиде. По-късно научих, че се казвал Андре Гораноф.

Розмари ми отправя гъста струя дим и запитва:

— Не съм ли твърде обстоятелствена?

— Съвсем не — успокоявам я. — Говорете свободно. Не правим протокол.

— Само не ми говорете за протоколи — намусва се тя. — Протоколи, стенограми, делови писма, всичко туй така ми е втръснало…

— В такъв случай следва да се предполага, че с удоволствие сте поели новата си мисия.

— Именно. В началото се припознах. Помислих, че ще бъде нещо като ваканция. И дори не се сетих, че Грабер съвсем не е от хората, които биха сервирали една добавъчна ваканция на секретарката си.

— В случай че секретарката е хубава като вас…

— Не си правете илюзии… Грабер е достатъчно пресметлив, за да си избира чиновничките според телесните пропорции. Предполагам, че е роден и отгледан в камерата на хладилник, за да израсне постепенно до степента на една внушителна буца лед.

Тя захвърля недопушената цигара в пепелника и продължава:

— Още на другия ден след посещението на непознатия шефът ме извика, даде ми необходимите подробности и ми постави задачата. Оказа се, че Гораноф е предложил на Грабер един голям брилянт, който предварително е бил известен на шефа, тъй като големите брилянти, вероятно знаете, са също тъй прочути, както и големите киноартисти. Предполагам, че разговорът между тия две хитри лисици — Гораноф и моя шеф — е протекъл приблизително тъй:

Тук Розмари се впуска в разиграването на малка сценка, която, ако не е особено богата като информация, е достатъчно забавна като мимики, защото квартирантката ми блестящо имитира двете хитри лисици с всички нюанси в израза на недоверие, изненада, колебание, недоволство и старческа алчност. Жената заема поза, сякаш разглежда намиращото се в ръката й въображаемо бижу, и започва:

— Доколкото може да се вярва на шефа, заключителната среща е станала върху кръглата цифра от половин милион — произнася Розмари като епилог на сценката. — Което означава, че Грабер е получил камъка на тройно по-ниска цена от реалната. Един действително щастлив удар. Само че Грабер не е от хората, които биха могли да се задоволят с един удар при възможността да реализират още девет други. Защото донесеният брилянт наистина се е числял към цяла колекция, добре позната на шефа, понеже сам той е помагал за нейното попълване в годините преди войната. Колекцията принадлежала на някакъв гръцки архимилионер, от тия, притежателите на кораби, ограбен на времето от нацистите, а впоследствие починал. Възможно е наследниците му също да са починали, ако изобщо са съществували, но по тоя пункт Грабер не ми е казвал нищо.

Тя сменя позата и се изтяга в ъгъла на дивана.

— Задачата ми беше да променя външността си и да наема жилище възможно по-близо до вилата на Гораноф, открита от шефа още веднага след визитата по метода на най-вулгарно проследяване. Трябваше да наблюдавам всички действия на стареца, за да не би той, жаден да получи по-висока цена, да се свърже с някой друг бижутер, комуто да предложи останалите камъни, значително по-едри от първия.

Розмари млъква, сякаш се опитва да си спомни нещо, и няколко минути се взира в обувките си, тия обувки с дебели токове, представляващи последния вик на модата. Сетне продължава:

— Всъщност това беше задачата само в началната редакция, защото впоследствие получих и нареждане да вляза по възможност в лично познанство с Гораноф, да спечеля по възможност доверието му и да го насоча по възможност към идеята да се раздели с тия неудобни и изобличителни бижута, разбира се, при най-добри условия. Но до това, както сам знаете, не се стигна. И не само не се стигна, а и задачата се усложни. Намесиха се други сили и очевидно враждебни: Пенеф… Флора… А сега и оня нахалник от търга.

— И той ли според вас е надушил брилянтите?

— А вие как смятате? Нима допускате, че нормален човек ще купи на двойно по-висока цена една вила, ако е уверен, че купува само вила, а не и нещо друго, скрито в нея?

— Но защо мислите, че това „друго“ са непременно вашите брилянти?

— А какво да мисля? Че се касае за злато на тухли?

Тя посяга отново към цигарите и аз й помагам със запалката.

— Размислете, Пиер: досега никой нищо не е намерил. Нито Флора чрез Пенеф, нито Виолета, нито дори полицията. Защо? Защото скритото е нещо твърде дребно по размери: една малка кожена кутийка с девет неголеми, но страшно скъпи и ужасно красиви камъка. Една малка кутийка, а не торби с луидори или злато на пръчки.

— Не представлява ли въпросната кутийка нещо подобно? — запитвам нехайно, като изваждам от джоба снощната си находка и я поставям на масата.

В първия миг имам чувството, че Розмари е на ръба на припадъка. Руменината — доколкото я има — изчезва от лицето й, но веднага подир туй се явява в двоен размер, а тъмните очи засияват странно. Жената бавно протяга бялата си ръка към кутийката, сякаш се бои да не разсее едно свидно видение. Сетне натиска бутона и капакът се разтваря, за да разкрие бляскавите камъни, открояващи се върху тъмното кадифе.

— Десет са… — произнася като в полусън Розмари.

Сетне взема предпазливо с два пръста един от камъните, оглежда го внимателно, вдига го към светлината и отново го поставя в кутията.

Приказката е свършила. Видението се е разсеяло.

— О, Пиер! — казва квартирантката ми вече е обичайния си тон. — Ако бях умряла от разрив на сърцето, вината щеше да бъде само ваша.

И прочела недоумението ми, добавя:

— Това не са брилянти.

— А какво са?

— Това са точните копия на колекцията. Само че шлифовани от планински кристал.

Розмари с рязък жест затваря кутията и я отмества към мене. Жестът е достатъчно красноречив, за да питам „сигурна ли сте“.

— Някога колекцията е трябвало да фигурира на някаква изложба. И за да не стане жертва на някоя банда, гъркът поръчва на Грабер точно копие на оригиналните камъни. Затова и Грабер ме осведоми за съществуването на тия дубликати. Макар че те не могат да излъжат никого освен някой невежа…

— … като мене — допълвам.

И унило прибирам заместителите обратно в джоба.

Жената ме поглежда изпитателно. Сетне запитва с полуусмивка:

— Вие май наистина бяхте уверени, че са истински.

— Познахте — кимам.

— Просто съм слисана… — произнася тя като на себе си.

— Какво толкова има за слисване — забелязвам недоволно. — Аз не търгувам с брилянти. Ако се касаеше за сирене, бих могъл веднага да ви кажа дали е добро, или не. Но когато е за камъни…

— Слиса ме жестът ви — уточнява жената. — И ме слиса именно защото сте ги мислели за истински.

Тя машинално смачква цигарата, която от някое време гори на чиста загуба върху пепелника, отправя ми тъмния си поглед и произнася тихо:

— Дано не се лъжа, но с тия фалшиви брилянти вие така ме покъртихте, че…

— Оставете благодарностите за по-добри дни — прекъсвам я. — За дните, когато ще ви предложа истинските.

Сетне, сякаш ми е дошла внезапно някаква досадна мисъл, залепвам на лицето си израз на вътрешна борба и колебание.

— Не, боя се, че никога няма да ви предложа истинските. И за какво ви са те? За да ги отнесете на Грабер?

— О, Пиер! Не ми размътвайте съзнанието. Вие сте ужасен човек. Изкусител.

— Значи идеята да скроите номер на Грабер вече ви е спохождала?

— Колко пъти! Но това е много рисковано. Бижутерите, знаете, са също като масонска ложа. За какво са ми брилянтите, ако не мога да ги продам? А каква е гаранцията, че като ги продам, Грабер няма тутакси да научи и да се спусне подире ми?

— Това не е проблема — успокоявам я. — За всяко нещо си има начин. Обаче за всяко нещо си има и време. Осигурете си най-първо брилянтите, а после мислете за продажбата.

— А по кой начин вие си осигурихте тия, фалшивите? — сеща се тя ненадейно.

Един въпрос, който отдавна вече очаквам да ми бъде зададен и на който отвръщам нехайно:

— Една съвсем глупава история… Някой ден ще ви я разкажа.

— Значи така отвръщате на моята откровеност?

— Съвсем глупава история, уверявам ви. Но в нея липсват и за мене самия два-три елемента. И не мога да ви я разкажа, преди да проверя две-три неща.

— Вие не ми се доверявате, Пиер.

— За да ви доверя нещо, трябва сам предварително да го знам. Не е ли достатъчно, че се доверих да ви покажа тия камъни, макар и фалшиви. И колкото комично да звучи, намерих ги в каменната ваза в дъното на градината.

— Каменната ваза? — повтаря Розмари замислено.

Жената съобразява известно време, сетне лицето й светва:

— Тогава ясно е: неизвестният Хикс е изпратил на Гораноф заплашително послание, че ако не остави камъните в определен час на определено място — мястото, разбира се, е каменната ваза, ще бъде убит. Старецът, за да спечели време, е оставил дубликатите. Само че Хикс е разбрал, че са дубликати, и е изпълнил заплахата.

— А може би е задигнал и истинските камъни? — подхвърлям.

— Не може да ги е задигнал. Ако е успял да ги напипа, защо трябва да върши убийство? Гораноф не би имал кураж да прави оплакване, че са му откраднали нещо, което той сам някога е откраднал. А после, има и другото…

— Кое друго? — запитвам, понеже тя млъква.

— Ами това, че всички продължават да се въртят наоколо: Пенеф, Флора, оня от търга, без да смятаме Виолета, която може би не е тъй наивна, както изглежда. Ако брилянтите бяха изчезнали, можете да бъдете сигурни, че и тоя наплив щеше да изчезне. Те всички са в течение. Всички освен мене…

— Не се вайкайте — спирам я. — Инак ще ме предизвикате да ви ги намеря наистина тия брилянти.

— Не съм дотам нахална да искам такова нещо от вас. Единствено, което се осмелявам да искам, е приятелската ви помощ.

— В смисъл?

— Флора ви е хвърлила око, вулгарно казано.

— И вие ме пращате в обятията на Флора.

— Не казах това. И разчитам на добрия ви вкус. Но бихте могли да й обърнете малко внимание, да пофлиртувате, да я предразположите към разговор. Такива едри жени са чувствителни към комплиментите, понеже рядко ги получават… И не е изключено да се размекнат…

— Надявайте се.

— Във всеки случай бихте могли да я настроите за разговор. А понякога една дума може да разкрие много неща. Аз съм тъй безпомощна и тъй неосведомена, а Грабер смята, че бих могла с голи ръце да изпълнявам функциите на Второ бюро и на Скотланд Ярд, взети заедно…

— На ЦРУ и на ФБР — поправям я. — Говорете с по-съвременни изрази.

— Флора и Пенев навярно кроят нещо, а аз нямам и понятие. Може би се готвят да отвлекат нанейде Виолета и да преровят вилата или нещо друго от тоя род.

— Но вие вече се сдружихте с Виолета и сте в състояние да ги изпреварите.

— Така вие си мислите. Тя наистина ми се струва безпомощна и наивна, но тъкмо тия като нея са най-често мнителни и недоверчиви, защото съзнават, че могат да се превърнат в лека плячка. Не, с тия, безпомощните и наивните, трябва да се пипа внимателно…

— Особено когато се касае да ги лишиш от едно обременително наследство…

— Не бързайте да я окайвате. Тя си има доживотна рента и две къщи. Така че не бързайте да я окайвате. Смилете се по-добре над мене.

— А в случай че започна флирт с тая разкошна Флора — това няма ли да ви подразни?

— Ще стисна зъби и ще се опитам да запазя спокойствие.

— И ще сгрешите. Трябва, напротив, да се ядосвате, макар и без излишни прекалености.

— Това няма да е трудно — уверява ме жената. — Мисля дори, че вече усещам първия пристъп на ревност. Макар да вярвам в добрия ви вкус.

Ако нейде в късните часове — за Берн часовете след девет вечерта се смятат за късни — обикаляте през пресечките около главната улица в търсенето на отворено кафене, не може да не наскочите на Мокамбо — нощното заведение на тоя град, славещ се с липсата на нощен живот.

Нищо чудно, че и ние наскачаме, и то съвсем съзнателно. След поредната среща у нас. И след поредния бридж. И след като Розмари заявява на Ралф, че не е честно да обира парите на тримата останали.

— Бих ви ги върнал веднага, ако не се боях, че ще ви обидя — отвръща американецът. — Но ако сте съгласни да ги изпием заедно…

Моето лично мнение по въпроса е, че ако трябва непременно да пием, бихме могли да останем и в къщи. Розмари обаче ми отправя бързия си красноречив поглед и аз премълчавам. Натоварваме се в огромния смарагденозелен буик на Бентън и потегляме за Мокамбо.

Първоначалното ни намерение е скромно: да седнем в уютния бар, с отворени към улицата прозорци. Ала Розмари, продължаваща атаката си, подхвърля, че Ралф като всеки банкер трепере над стотинката, така че слизаме няколко стъпала и се озоваваме в самото кабаре.

Кабарето е достатъчно празно, за да намерим удобна маса до дансинга, и достатъчно пълно, за да не изпитваме подтискащото чувство, че сме едничките развратници в тоя порядъчен град. Келнерът в черен смокинг с церемониален жест отваря и налива шампанското, защото дамите искат шампанско и нищо друго, решили да надуят възможно повече сметката на американеца. В интерес на истината би следвало да се уточни, че опитите им да помрачат настроението на американеца остават напразни, защото Ралф е човек, у когото кривата на настроенията всъщност представлява една права, изобщо от тия типове, живеещи без илюзии, но затуй пък и без разочарования.

Оркестърът засвирва някакъв допотопен рок и аз запитвам Бентън дали няма да покани Флора, за да му сервирам и своя малък номер, обаче номерът рикошира в гърдите на Ралф и се връща към мене, понеже чувам гласа на Флора:

— Не му нарушавайте съня, момчето ми. По-добре поканете ме вие.

Няма как, ставам и се отправям с дамата към пустия дансинг, за да се превърнем тутакси в обект на всеобщо внимание. Почтително внимание, бих казал, понеже публиката очевидно смята, че това е началото на програмата. Не знам споменах ли, но могъщата Флора ме надвишава с някакви си пет-шест сантиметра. Пет-шест сантиметра, разбира се, не е бог знае каква разлика и според преданието разликата между Давид и Голиат е била значително по-голяма. Но ако към несъответствието в ръста се прибави и несъответствието в обема, а също и своеобразният стил, в който тая пищна жена тръска огромния си бюст и върти не по-малко импозантните си тазови части, мисля, ще стане ясно защо публиката възприема танца ни като малка встъпителна атракция с комичен нюанс.

Комичните атракции обаче, както е известно, рядко предизвикват комичен ефект, понеже зрителите ги смятат за прекалено преднамерени. Тъй че хората наоколо скоро престават да ни обръщат внимание и главозамайващият рок приключва някак си и аз вече с облекчение се готвя да се върна към спокойния бит на масата, но този идиот, диригентът, ненадейно подхваща нова, още по-допотопна мелодия — някакво аржентинско танго — и Флора улавя едната ми ръка, с което мълчаливо ме подканя да обвия другата около кръста й, а сетне се притиска до мене и повела ме из дансинга, прошепва:

— Прегърнете ме по-силно, мойто момче. Аз не съм чуплива.

Изпълнявам нареждането и дори за по-удобно се облягам на бюста й — една отморяваща и достатъчно широка възглавница, а Флора при всяка стъпка опира предизвикателно до мене масивните си бедра и аз се оставям да бъда носен из вълните от плът, из този океан от плът, додето не чувам отново мекия спокоен глас:

— Мисля, че вие малко се увлякохте. Не се ли страхувате, че Розмари може да ви издърпа здраво ушите тази нощ?

— Такъв риск винаги съществува. Но какво да правя, когато не мога да крия симпатиите си — отвръщам, отърсил се от унеса.

— „Симпатиите си“? — вдига тя веждите си на фатална жена. — Трябваше доста месеци да чакам, додето чуя от устата ви тази дума.

— А не сте ли забелязали, Флора, че най-силните чувства обикновено най-мудно се разгарят?

— Не съм забелязала такава подробност — признава тя. — Вероятно защото силните чувства изобщо не съм ги изпитвала.

— Не ме убеждавайте, че сте безчувствена — възразявам, като притискам още по-плътно до себе си високия импозантен бюст.

— Розмари без друго ще ви изтегли ушите — предупреждава ме Флора, но се поддава на прегръдката. — Колкото до вашия намек, трябва да ви призная, че наистина не съм лишена от страсти. Просто не съм по тия, големите, а по другите, малките, приятните и безопасните.

— Не допусках, че такава могъща жена като вас може да бъде страхлива…

— Това не е страх, мой малки Пиер — измърква в ухото ми самката. — Това е склонност към удобството. Бурните страсти винаги предизвикват неудобства и хаос. А аз предпочитам уюта и реда.

Тя потапя в очите ми лазурния си поглед със спокойната увереност на хипнотизатор и добавя:

— Аз съм скучна жена, момчето ми. И нямам нищо от капризите и фантазиите на вашата очарователно лекомислена Розмари.

Тая откровена декларация обърква целия ми проект за светкавична чувствена атака и аз на протежение на няколко сластни такта се колебая какъв друг план да възприема, когато Флора неволно сама ми помага:

— Вие също не сте човек на изпепеляващите емоции и ако сте решили да ми втълпите обратното, трябва предварително да ви уверя, че няма да ви повярвам. Вие сте човек на равновесието и на хладния разум, момчето ми, и напразно се докарвате.

— Какво да се прави — въздъхвам. — Трябва да живеем по модата.

— Не виждам такава необходимост — възразява Флора. — Ако аз лично трябваше да живея по модата, би следвало най-първо да се залея с нещо запалително, а сетне да драсна клечка кибрит. Но такава мисъл, повярвайте, никога не ми е минавала. Нека джуджетата се съобразяват с модата на джуджетата. Хора като вас и мене не са задължени да го правят.

Тук аржентинското танго най-после секва и опиянен донейде от съзнанието, че могъщата дама ме е възвисила до своето ниво — без да гледа на разликата от пет сантиметра, — аз тържествено я повеждам обратно към масата.

— Чудесни бяхте — поздравява ни Розмари, — особено в рока. Тия бързи танци, скъпа, биха могли да ви се отразят доста хигиенично.

— Аз нямам нито грам тлъстина, моя мила — осведомява я Флора, като се настанява царствено в креслото си. — И се радвам на отлично здраве. Но вие напоследък ми се виждате малко бледа. И ако става дума за хигиената, бих ви припомнила, че разходките са наистина твърде полезни. Само че не нощните…

— Виждам, че господин Пенеф никога не закъснява с информациите си. Обаче загрижен за бързината, той пропуска да бъде точен. Защото оная нощ аз бях принудена да се разходя до болния си баща, скъпа моя.

Те продължават да беседват още известно време в тоя дружески тон, а ние с Ралф, за да възстановим мира, акуратно им наливаме чашите и келнерът поставя в кофичката с лед вече трета бутилка, ала дружеската беседа все тъй продължава, така че накрая се налага Бентън да покани Розмари на танц, за да раздели поне за известно време шампионките на тепиха, вкопчани в мъртва хватка.

— Ако тя и в къщи у вас разговаря така, вашият стоицизъм наистина заслужава адмирация — промърморва Флора, когато оставаме сами на масата.

— Просто е малко изнервена — отвръщам нехайно. — Това внезапно заболяване на бащата…

— Заболяване на бащата? — прекъсва ме дамата. — А защо не на римския папа?

— … Или може би хроничното недояждане…

— Нямам впечатление, че не си дояжда — прекъсва ме отново тя. — Ако една жена има хилаво тяло, това не значи непременно, че не си дояжда.

— Още една чаша? — предлагам галантно, за да променя темата.

— Налейте, щом ви прави удоволствие. Но не мислете, че ще ме напиете. Нито, че е нужно да ме напивате.

Флора ми отправя спокойния си всезнаещ поглед и след къса хипноза запитва:

— Пък и да ме напиете, какво ще ме правите? Нали милата Розмари е винаги на поста си?

— Смятам, че вие малко преувеличавате властта на Розмари върху мене — позволявам си да възразя.

— Тъй ли? А какво бихте казали, ако река да подложа на проверка твърдението ви?

— Как именно?

— По най-бруталния начин: като ви похитя.

— Вие почвате да отгатвате и сънищата ми.

— Не ви вярвам — поклаща глава дамата. — Но и не мисля да ви проверявам. Изобщо успокойте се: досега не съм похищавала никого… нито сама съм била похищавана…

Второто е близко до ума, но аз се въздържам да й го кажа, още повече компанията е отново в пълен състав. Компанията е в пълен състав, обаче веселбата нещо е в недостиг, макар че в кофичката се изстудява вече четвърта бутилка и само Флора се чувствува в пълна форма, доколкото може да се съди по топлите думи и топлите погледи, които ми отправя, а това още повече разваля настроението на Розмари — във всеки случай тази постепенна деградация на настроението тя великолепно я изиграва, — додето най-сетне квартирантката ми е принудена да признае, че ужасно я боли глава и че би искала да си тръгне, а Ралф, естествено, учтиво предлага да я откара и аз се обаждам, че всички ще си вървим, на което пък Розмари отвръща „защо, останете си, не желая да ви развалям вечерта“, и в тоя момент Флора ми хвърля красноречив поглед, и аз, подчинявайки се на погледа, отвръщам, че наистина бихме останали още малко, и това е вече самият връх на безшумния скандал, който Розмари увенчава с демонстративното си оттегляне в компанията на Ралф.

— Просто не вярвам на очите си — признава Флора. — Вие наистина можете да проявявате характер, когато решите.

— Заслугата за това е само ваша, скъпа — отвръщам скромно. — Тази вечер обаянието ви ме обгръща по-властно от всякога.

— Оставете тия книжни изрази, момчето ми. Тази Розмари, изглежда, ви е заразила с перверзния си вкус към празните фрази. С жена като мене се говори по-просто. И по-съдържателно.

Под влиянието на този съвет, действително прост и съдържателен, аз я извеждам от заведението, наемам такси и четвърт час по-късно двамата се озоваваме в познатото удобно и практично наредено студио.

— Наливайте си, не се страхувайте, че ще ме ощетите — предлага Флора, като показва струпаните на масичката бутилки. — А аз междувременно ще взема един душ.

За да вземе един душ, тя, естествено, трябва най-първо да се съблече, което и прави съвсем свободно, сякаш се намира под погледа на Макс Брунер, а не на Пиер Лоран, а сетне изчезва в банята. Нямам никакво намерение да се наливам добавъчно, особено сега, когато съм в непосредствена близост до тази опияняваща жена, затуй се изтягам на дивана и провеждам поредното малко съвещание между себе си и себе си.

И тъй, въпреки уговорките Розмари ме е хвърлила в обятията на Флора с една съвсем делова цел, която не се е поколебала да ми разкрие. По силата на някакво съвпадение, от рода на тия, с които животът често ни изненадва, моята цел не противоречи на нейната, макар че и далеч не се покрива. Въпросът е: дошло ли е време да пристъпя към действие. И в случай, че пристъпя, какво рискувам.

Додето мисля по тия неща, Флора излиза от банята по същия метод на внезапната изненада, по който и Венера е излязла от вълните.

— Ослепителна — промърморвам, неспособен да се овладея.

— Кажете по-хубаво: добре сложена. Нали ви казах вече, силните изрази не са моя страст.

Тя наметва полупрозрачен розов пеньоар и се запътва към мене.

— Апропо — подхвърлям, когато съвсем ме е наближила и сблъсъкът изглежда почти неизбежен. — Тая ваша дружба с Пенев…

Жената ми отправя погледа си, който внезапно е станал металносив, и произнася:

— Подозирах го, обаче не бях сигурна: Розмари ви е пратила да ме проучвате.

— Не познахте — възразявам спокойно. — Симпатията ми към вас наистина е съчетана и с известни практически интереси. Но една жена на хладния разум едва ли ще се учуди от подобна връзка между приятното и полезното. И за да няма недоразумения, бързам предварително да ви заявя: в случая Розмари е вън от играта.

Тя стои пред мене, поставила ръце на хълбоците си, и без ни най-малко да се стеснява от голотата си или дори да се сеща за нея, преценява декларацията ми. Сетне сяда, но не в интимна близост до мене, а на съседното кресло, кръстосва масивните си бедра и произнася сухо:

— Е, добре, момчето ми: слушам ви.

— Да, но за да минем към откровеностите, бих искал да отговорите най-първо на въпроса ми: тая ваша дружба с Пенев…

— Отговарям! — прекъсва ме Флора. — Този кретен е вън от играта. Също както вашата малка глупачка.

— В такъв случай ето какво…

И аз й разправям без излишно словесно разточителство — след като вече знам, че не е по празните фрази — за собствените ми сведения относно нейния бит и намерения, за връзката й с Брунер, за интереса й към покойния Горанов, а оттам и към Пенев, и, естествено, за крайната й цел: брилянтите.

— Вярвам, че при откровения тон на нашата беседа няма да вземете да оспорвате всички тия безспорни неща — завършвам изложението си.

— Не казвам нито „да“, нито „не“ — отвръща тя. — Изобщо не казвам нищо, преди да чуя най-важното: какво преследва самият господин Пиер Лоран?

— Засега ще ви отговоря по негативен път: не преследва брилянтите.

— Всички така казват. Днешният свят е просто претъпкан с алтруисти.

— Оставете тия плоски иронии и се обърнете към логиката: ако търсех брилянтите, щях ли да се разкривам пред вас, дето също ги търсите?

— Може да се разкривате, за да ни подхлъзнете в съответен момент. А може и да искате да делим. Последното, разбира се, е по-почтено. Само че аз, момчето ми, не обичам да деля.

Тя замълчава, сетне пояснява:

— Казвам ви тия неща просто тъй, като хипотеза.

Макар и просто като хипотеза, думите са достатъчно ясни. Както съм и очаквал, целта и на тоя екип са брилянтите. Да се надяваме, че са само брилянтите.

— Вижте, скъпа: нямам никакви аспирации към вашите камъни. За сметка на това обаче бих могъл да ви бъда полезен в издирването им.

— С какво?

— С известни сведения.

— Срещу какво?

— Срещу известни сведения.

— „Известни“… това звучи доста смътно — промърморва тя недоволно.

— Ще се конкретизирам, когато ми създадете необходимите условия.

— Говорете по-ясно. Какво имате предвид?

— Да ме срещнете с Брунер.

Тя се обляга назад в креслото и се засмива с къс, не особено весел смях.

— Това ли е всичко?

— Това е само началото.

— Вие сте странен човек, Лоран. Боите се от Флора, а търсите Макс. Ами че Макс ще ви стрие с двата си пръста, щом само се усъмни в нещо.

— Няма такава опасност.

— Вие по-добре знаете. Колкото до срещата, имайте я като малък подарък от мене, момчето ми.

Сетне става от креслото, поставя отново ръце на хълбоците си и запитва делово:

— Ще лягаме ли?

— Нали затова сме дошли… — отвръщам.

Събуждам се с мисълта, че в това топло време отдавна вече е трябвало да захвърля юргана. Юрганът обаче се оказва Флора, чиито едри бели ръце са ме обгърнали плътно. Втората ми мисъл се отнася до бедния Бенато. Изглежда и днес му е съдено да започне работния ден, а може би и да завърши обеда без мене.

Опитвам се да се измъкна от обятията на тая разкошна жена, но тя в съня си още по-плътно ме притиска до себе си. Почвам да се изпотявам. Могъща прегръдка. Налага се да поизчакам.

Изтощена от кабаретните и нощни преживявания, Флора ме освобождава от обятията си едва в девет. Но трябва да призная, че веднаж отворила очи, тя проявява завидна активност. Няколко енергични упражнения с клякане и ставане, няколко минути в банята под душа и ето четвърт час по-късно ние вече седим пред обилната закуска, сервирана върху кухненската маса.

— Ти ми харесваш, момчето ми — казва домакинята, като посяга към панерчето с кифли, току-що донесени от хазяина. — Макар че би трябвало да съм обидена.

За разлика от Розмари тя още от първата нощ е минала на „ти“.

— Обидена от какво?

— От недоверието ти. Прескачаш Флора, за да търсиш Брунер.

— Това съвсем не е въпрос на недоверие, а на необходимост: сведенията, които са ми нужни, мога да ги получа не от тебе, а от Брунер.

Жената ме поглежда замислено, сякаш съобразява какви ще са тия сведения, известни на приятеля й, а неизвестни на самата нея. Сетне свива рамене:

— Тъй да бъде. Макар че по-нормално би било разговорите да се водят между мене и тебе — двама търговски представители, не е ли вярно?

— Всъщност ти представляваш кого?

— Нали знаеш: Макс Брунер.

— Брунер не е фабрика за чинии.

— А защо трябва да бъде фабрика за чинии?

— Значи си негов инструмент.

— А защо да не е обратното?

— Защото той дърпа конците.

— Боже мой! — вдига тя вежди. — Ако той почне да дърпа конците, така ще се оплете в тях, че и аз не бих могла да го измъкна.

— А не се ли боиш, че когато плячката бъде налице, той може да се отърве от тебе?

Жената се засмива с късия си невесел смях:

— По-скоро аз мога да се отърва от него. Но няма да го направя. Една самотна жена, момчето ми, винаги има нужда от домашно куче.