Тайфуни с нежни имена

ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА

Смъртта отново ме е отминала. Невероятно, обаче отново ме е отминала. Само че този път е спряла по-дълго пред мене и ме е погледнала в очите. Сетне е размислила и ми е дала отсрочка. И е отминала.

На две крачки от мене в ъгъла неусетно се е появила цепнатина, съвсем тясна, но достатъчна, за да усетя полъха на живота, който прониква в наситеното с въгледвуокис помещение. Помещението е тъмно. Ала това не е мракът на края, а обикновеният мрак — тая стара крушка просто е изгоряла, непривикнала на такава дълга употреба.

Усещам, че мога да се движа. С пълзене, разбира се. Примъквам се по-близо до цепнатината и замирам. Иска ми се да поема прииждащия оттам въздух с пълни гърди, но замирам.

Не знам колко време минава тъй. Тук, в изолацията на тоя циментов ковчег, съм загубил всяка представа за времето. То не интересува погребаните. Сетне изведнаж усещам, че процепът се разширява. Стената безшумно се е поместила, за да даде път на въздуха и светлината. Поместила се е на сантиметри от мене и бих могъл само с едно движение да се озова оттатък, извън пределите на задухата и на смъртта. Но прибързаните движения са рисковани. Там че замирам и чакам.

В светлината на процепа вече се е появило нещо живо. И върху осветената част на циментовия под е паднала голяма сянка. Сянка на жена. Сетне сянката се раздвижва. Жената прави няколко предпазливи крачки навътре в помещението и острият лъч на джебен фенер осветява разтворената празна каса, после се спуска надолу към двете куфарчета, спира по-дълго върху тях…

Сега е моментът. Измъквам се бързо, почти пълзейки по колене, добирам се до крановете на парното и натискам първия. Защото там, в бункера, съм имал достатъчно време, за да съобразя, че първият служи навярно за затваряне, щом вторият служи за отваряне. Стената наистина отново се помества безшумно и процепът изчезва.

Сега вече мога да си поема дъх. И да опитам да се изправя. Това не става изведнаж и все пак става по-бързо, отколкото съм очаквал. Няколко минути дишане с пълни гърди и усещам, че се съживявам. Кръвта се пречиства и мислите се избистрят. Мислите за ония двамата в бункера. А също и за другите, които навярно ме дебнат навън.

Изправям се, все още опрян до стената, и размърдвам крака. Първо единия, после другия. Проверявам доколко ми се подчиняват и доколко могат да ме удържат. Първо единия, а после другия. Сетне правя няколко предпазливи крачки. Не е блестящо като резултат, но не падам. Трябва да дам още малко време на кръвообращението да си свърши работата. А засега да си гледам моята.

И тъй — ония двамата. Натискам леко лостчето на втория кран и процепът отново се появява — съвсем тесен, някакви си десетина сантиметра, защото съм побързал да отпусна лостчето.

— Пиер, ти ли си, момчето ми? — чувам гласа на Флора, която мигом е долепила лице до процепа.

Тя вижда много добре, че съм аз, и въпросът цели просто да възстанови връзката на интимност, която е най-доброто начало на съвместна дейност.

— Да, мила — отвръщам. — Как е там, вътре? Провери ли съкровищата? И убеди ли се, че държа на думата си?

— Никога не съм се съмнявала в това, момчето ми. Но какви са тия номера, дето ги правиш с лостовете. Натисни по-силно на оня, втория, за да излезем де!

— А, ти за стената ли? Ами тъкмо това е стената, която ти бях обещал. „Отвори се, Сезаме!“ — не помниш ли. И тя се отвори.

— Само че после се затвори — напомня Флора.

— Е, да, за да не става течение…

— Вие няма да ми направите тая мръсотия, Лоран!…

Това вече не е гласът на Флора, а слабият глас на Ралф, тоя безсилен и апатичен глас, който, струва ми се, толкова отдавна, но и толкова дълго е кънтял в ушите ми, кънтял… кънтял… до безконечност. Фразата прозвучава нейде отдолу, сякаш изпод земята, и немкинята поотмества машинално обемистия си крак и аз виждам там долу бледото лице на американеца, който вероятно се е довлякъл до процепа, тъй както умиращият от жажда се довлича до спасителната локва вода.

— Вие не сте способен на такава мръсотия, нали… след всички тия адски часове, прекарани заедно…

— А вие на мое място щяхте ли да ми простите?

— Вероятно… Не знам… — мърмори Бентън. — Във всеки случай, ако не бяхте ми взели пистолета и ако имах малко сили, бих ви пуснал сега един куршум, за да не стоите така и да злорадствувате.

— Съвсем не злорадствувам, Бентън. Просто си върша работата. А за да мога да си върша работата, трябва да оцелея. Така че като първа мярка хвърлете ми тук негативите, дето ме изнудихте да ви ги дам.

— За тия негативи ли беше целият този спектакъл? — произнася пренебрежително американецът.

И няколко секунди по-късно миниатюрната касетка се търкулна в нозете ми. Прибирам я и обяснявам:

— Да, за негативите. Не за брилянтите. За брилянтите ще се разберете с Флора. Тя е сговорчива жена…

— Пиер, стига си бъбрал, момчето ми — напомня сговорчивата жена за присъствието си. — Натисни го най-сетне оня лост. Сварих се вече в тая дупка.

— Аз съм се варил доста по-дълго, мила. И без наличността на отдушник. И както виждаш, още съм жив. Така че нищо не пречи да почакаш.

— Лоран, вие няма да ми направите тая мръсотия… — обажда се и Ралф от подножието на величествената жена.

— Няма, разбира се — успокоявам го. — Ще ви оставя разпечатани. И подир малко ще пратя някой да ви пусне на чист въздух. Но не сега, а подир малко, колкото да имам време да се отдалеча достатъчно от пистолетите на вашите хора, Бентън.

— Пиер! — възклицава умолително жената.

— Лоран… — чува се и гласът на американеца.

Но аз вече съм потеглил към белия свят, макар и не тъй стремглаво, както би ми се искало. Изкачвам предпазливо стълбата и също тъй предпазливо се промъквам из коридора. Отварям една подир друга съседните врати — кухнята, хола, трепезарията. Празно.

В стаята до изхода обаче не е празно. Виолета лежи на предишното си място. Все още в гипс. И добре опакована. Втората медицинска превръзка се дължи вероятно на Флора. Тя е използувала за целта всичко каквото намери, но най-вече шнуровете от завесите. И като венец на делото си е завързала енергично устата на жертвата с една деликатно избродирана покривка.

Смъквам покривката и изваждам напъханата в устата на Виолета кърпа. Виолета вдишва жадно няколко едри порции въздух — един рефлекс, който ми е добре познат — и едва подир туй произнася с безпомощния си слаб глас:

— Каква ужасна жена!… Инквизира ме, заплаши да ме удуши, принуди ме да й кажа за скривалището, а накрая вижте на какво ме направи и ме остави като някакъв вързоп…

— Ужасна жена наистина — съгласявам се. — Обаче тя е просто ангел в сравнение с вас.

— Но аз нямах друг изход, господин Лоран! — произнася с подкупваща наивност това мило същество. — Какво можех да направя с голи ръце срещу всички тия хора, дето ме обсаждат…

— А как разбрахте, че обсадата ще се пренесе именно тук?

— Ами много просто: Кьониг вече ме подпитваше. А онзи ден и тая, вашата приятелка, Розмари с цялото си нахалство е ходила при моята приятелка тук, в Лозана, за да разбере къде е къщата ми… Тя, естествено, не е била дотам наивна, че да й го каже, но когато такава като Розмари почне да разпитва насам-натам, няма как да не стигне до къщата… А същия следобед там, в Меркур, и вие насочихте разговора към тая тема. И нали трябваше да разбера какво толкова ви влече насам… И най-важното: къде е това, дето ви влече. Защото аз самата не виждах къде може да бъде скрито то… Затуй реших да се преместя отново тук…

— И да си сложите един гипсов калъп за всеки случай…

— А вие не бихте ли сложили? След като знаете, че колкото по-беззащитен изглеждате, толкова по-малък е рискът да ви нападнат.

— Съвсем логично — признавам. — И съвсем логично ни заключихте в оная дупка, додето изгнием…

— Ами какво друго да направя?… Нямах никакъв друг изход…

— Вие сте прекалено хитра, мило дете. А прекалено хитрите накрая винаги губят, просто от много прекаленост…

И тръгвам към изхода.

— Така ли ще ме оставите?… — проплаква жената.

— Да. И то само от милосърдие. Защото така тъкмо имате вид на беззащитна. И няма да се изкушите да хлътнете там, където бездруго ще ви разкъсат.

Едва ли е нужно да пояснявам, че додето е траял разговорът, аз съм използувал възможността да огледам през прозореца околната обстановка. Малката полянка между къщата и дърветата е пуста. Встрани от полянката е гариран опелът на Флора, но той е празен.

Измъквам се прочее навън с мисълта да използувам колата на немкинята, макар и съвсем временно, Не съм направил обаче и две крачки, когато една могъща ръка ме сграбчва отзад за врата, а друга се вкопчва в десницата ми вероятно с намерение да я счупи:

— Тръгнахте ли си вече? — чувам един малко дрезгав глас.

Гласът на Брунер.

— Познахте — отвръщам спокойно. — Вече взе да ми наскучава. И не ми чупете ръката, моля ви. Това е съвсем излишно и за двама ни.

— Особено за вас… — изръмжава немецът.

Той обаче е поохлабил двете клещи, вероятно обезоръжен от спокойното ми държане.

— Ще ви пусна, Лоран. Знаете, че нямам нищо специално против вас. Но това ще стане след проверката. Вдигнете ръце и мирувайте.

Вдигам послушно ръце и додето той ме опипва, пояснявам:

— Ако търсите брилянтите, уверявам ви, че няма да ги намерите. В тоя момент те са вероятно, вече в ръцете на приятелката ви. Аз си изпълних обещанието, Брунер.

— Не ме разплаквайте, Лоран. И дръжте по-високо ръцете си — изръмжава отново немецът, който от повърхностното опипване е минал и към задълбоченото тършуване.

— Само, моля ви, не ми взимайте касетките…

— Дотрябвали са ми касетките…

— Колкото до пистолета, готов съм да ви го отстъпя. Той всъщност е на Бентън, обаче и на вас може да ви влезе в работа.

— Не е изключено — съгласява се немецът, като прибира пистолета.

В тоя момент физико-химическите реакции в ленивия му мозък успяват да преработят смисъла на току-що чутото име.

— Бентън? Къде е той?

— Долу при Флора — пояснявам. — Но излишно е да се страхувате: рогата в момента не ви заплашват. Колкото до брилянтите…

— Стига салати! — извиква Брунер. — Кажете, Лоран, брилянтите там ли са наистина? Да или не?

— Глух ли сте? Мисля, че точно се изразих: и брилянтите са там, и Флора е там, и Бентън е там!

Раздразнението ми вероятно е достатъчно убедително, а също и съдържанието на джобовете, защото немецът ме зарязва и се втурва към къщата. Аз от своя страна, то се знае, се втурвам към опела, за да претърпя едно малко разочарование: ключовете липсват. Тази прословута немска съобразителност.

Приближаването ми до колата обаче не е съвсем безполезно, защото ми позволява да се скрия зад нея тъкмо две-три секунди преди на поляната да изскочи друга кола. Този път ситроен. И, струва ми се, добре познат.

Двамата спътници на ситроена изскачат навън и на свой ред се понасят към входа. Доколкото успявам да ги зърна, единият е Кьониг, а другият — Тим или Том, но май че Тим, защото той беше шофьорът. Още някоя и друга година и може би ще почна да ги различавам тия метиси.

Отправям се към ситроена, с надеждата, че метисите са по-малко акуратни от немците, ала върху ми връхлита Розмари, заморена и запъхтяна и изскочила като свидно видение иззад дърветата.

— О, Пиер! Вие се явявате винаги тъкмо когато сте ми най-нужен. Къде изчезнаха ония двамата?

— А какво общо имате вие с ония двамата?

— През цялото време ме гонеха, но накрая им се изплъзнах.

— Сега обаче те ви се изплъзнаха — забелязвам. — И ви изпревариха с едни гърди. Искам да кажа в дългото бягане за брилянтите.

— Къде са брилянтите? — запитва тя, като трескаво ме улавя за ръката.

— Долу в зимника. Но не ви съветвам да се пъхате там. Допускам, че празничните залпове могат да заехтят всеки момент.

Като потвърждение на предположението ми в този миг откъм подземието на къщата проехтява глух изстрел. Сетне още два — един подир друг. А сетне и още някои.

Но тази импулсивна жена, вместо да се стъписа, на свой ред се спуска към къщата.

Луди хора.

Няма какво повече да правя тук. Едничката ми грижа е да реша кое предпочитам: ситроена ли, или червения фолксваген на Розмари, който откривам, закътан зад близкия храсталак.

Все пак Розмари ми е приятелка. Едно такова дълго съжителство… И почти съвсем безоблачно. И толкова съдържателно — с поученията за импресионистите, и за благородните камъни, и за човека егоист. И после ситроенът е по-мощен, а аз отрано съм възпитан в духа на известната формула: „Пестете ни времето“.

Възсядам могъщия кон на съвременната френска техника, пришпорвам го и под звука на яростния му рев потеглям към Берн.

Този тих и сънен Берн, в който е тъй приятно да живееш… А може би и да умреш. Както казваше Брунер: „Да умреш в Берн…“ И все пак моят девиз е: умирай само в краен случай.

— Няма ли да спреш да се надбягваш с тоя, що духа? — запитва Борислав, който ту дреме до мене, ту бъбре за туй-онуй.

— Как ще се надбягвам с тоя, що духа — отвръщам. — Не виждаш ли, че духа насреща.

— Във всеки случай аз лично бих закусил нещо. И бих изпил две-три кафета.

Изглежда, наистина съм се увлякъл. Също като милата Розмари: почнеш ли да мислиш усилено, усилваш и газта. А вече от един час сме в Австрия. И изобщо няма никаква причина да се надбягваме с вятъра.

Шосето се вие сред разкошен алпийски пейзаж. Най-после този разкошен пейзаж, познат от цветните картички. Високи заснежени зъбери, застинали на фона на синьото небе. А под тях — заоблени хребети, обрасли в борови гари. А още по-ниско — изумрудени пасбища.

И ако искаме да направим тази единствена крачка, която дели великото от смешното, би трябвало да продължа и да добавя, че още по-долу, там върху тясната и сива ивица на шосето, пъпли една черна кола, едно мъничко бръмбарче, сред цялата тази необятност, забързано нанякъде по свои си работи. А вътре в колата са се свили двама души. Дремещият е Борислав. За другия е излишно да споменавам. Това е вашият покорен слуга Емил Боев.

— Емиле — обажда се отново събудилият се Борислав. — Ако не спреш пред първото заведение, ще пусна радиатора.

Да пусне радиатора в тоя топъл юнски ден, това е наистина сериозна заплаха, а на всичко отгоре минава десет и в този час дори безделниците са вече закусили, да не говорим за порядъчните хора.

Два завоя по-нататък пред нас изниква и въпросното заведение: кокетно ресторантче с тераса, кацнало на височинката точно над шосето и заобиколено от тъмната зеленина на боровете.

— Харесва ли ти тук? — питам, като забавям скоростта.

— Какво има да ми харесва? Няма да летуваме. Спирай и толкова!

Спирам. Оставям волвото край шосето, понеже не виждам къде другаде бих могъл да го завра, изкачваме се по стълбичката на терасата и се разполагаме край една маса на борова сянка. Борислав поръчва закуска, а аз — вестници, и малко по-късно всеки потъва в заниманията си, като моите са главно пресата и кафето, а тия на приятеля ми — кифлите и конфитюрът.

— Какво пише за твоята история? — пита Борислав между два залъка.

— Доста работи — промърморвам. „Лозана: Разчистване на сметки в една вила… метис с неидентифицирана самоличност, убит с три куршума… до него намерени още два трупа… Макс Брунер и Ото Кьониг… Собственичката на вилата — завързана в стаята на горния етаж… Започнато е следствие…“

Оставям за малко вестника с цел да проверя още веднаж качествата на австрийското еспресо и да ги съпоставя с тия на швейцарското. Сетне отново се връщам към това могъщо средство за масова комуникация — пресата.

— Има и друго обаче — бързам да осведомя приятеля си, след като обръщам вестника на последната страница. — „Въоръжено нападение в Женева: Американският поданик Ралф Бентън, вмъкнал се вероятно с цел за обир в бюрото на бижутера Тео Грабер, и прочие, и прочие… Грабер — ранен от два изстрела и прочие… откаран в тежко състояние в болницата и тъй нататък… Ралф Бентън — задържан. Води се следствие.“

— Стига ли ти? — питам Борислав, като имам предвид информацията.

— Как ще ми стига? Ще поръчаме още — отговаря той, понеже мисли главно за закуската.

Едва сме формулирали поръчката пред русата келнерка в тиролско костюмче, когато откъм стълбата се раздава звънлив и приветлив глас:

— О, Пиер! Сигурна бях, че сте тук! Видях долу колата ви.

— Тук и винаги на ваше разположение, скъпа — отвръщам галантно, като се изправям, за да подам стола на бившата си квартирантка и да изпълня късата церемония на представянето между нея и Борислав. Жената сяда и спътникът ми бърза да даде знак за още едно кафе, подир което Розмари добива възможност да излее насъбралите се в гърдите й чувства:

— О, Пиер! Какъв кошмар беше! Те се стреляха като диви зверове тия мъже там, в тоя зимник…

— Дивите зверове не се стрелят, скъпа — позволявам си да забележа. — Те са по-въздържани в това отношение.

И добавям:

— Надявам се все пак, че вие предвидливо сте дочакали края на канонадата.

— Естествено… Да не искате да се натикам под куршумите. Но всичко беше тъй ужасно!… И тая кръв…

— Да — кимам съчувствено. — Без кръв не може. Кръв и диаманти. Всъщност как приключи тая диамантена история?

— В моя полза, естествено — отвръща с достойнство жената.

Подир което допълва, вече по-скромно:

— Макар и не съвсем…

— И по-точно?

— Ами след като ония диваци се изпозастреляха…

Тя млъква, защото русокосата австрийка се е задала с огромния поднос. Сетне не е в състояние да продължи, защото очевидно е гладна не по-малко от Борислав и се налага да поеме набързо поне няколко хапки, полети с меланж. И едва след туй произнася:

— Като свърши стрелбата и димът се поразнесе, слязох, разбира се, да видя какво е станало и открих скривалището. Флора настояваше веднага да им отворя и точно ми обясни как става това, но аз все пак не съм израсла с последния дъжд, както се изразявате вие, затуй предложих най-първо да подаде брилянтите, а после да говорим за другото. Тя, естествено — знаете какъв отвратителен характер има тая немкиня, — не искаше и да чуе за подобна сделка и отпърво най-нахално лъжеше, че изобщо нямало брилянти, но че щяла да ми подаде някакво куфарче с други ценности — притрябвало ми е нейното куфарче, като че ли аз съм висяла толкова месеци в тоя скучен Берн зарад някакво куфарче — което се опитах да й обясня. Изобщо поставих ултиматум: или тутакси деветте диаманта и нито един по-малко, или натискам лоста до край — и лека им пръст! Разбира се, накрая въпреки противния си характер тя трябваше да отстъпи. А за да не я главоболи Бентън, наложи се да й подам един пистолет по такъв начин естествено, че да не го използува срещу мене. Изобщо свих се до крановете и изчаках от процепа да се появи кутийката, която навярно добре ви е известна и която е пълен двойник на оная вашата с фалшивите брилянти. И едва след като проверих внимателно какво съдържа и че не се касае за копия, а за оригинали, реших да предприема следващата стъпка.

— И затворихте докрай стената…

— Не, Пиер! Мина ми тая мисъл, но вие знаете, че съм една сантиментална патка, при това с развинтена фантазия, и като си представих само какво ги очаква, не се реших да го сторя.

— Естествено… — обажда се Борислав, който най-сетне е решил да влезе в разговора, тъй като напълно е заситил глада си.

— Естествено? — вдига вежди Розмари и го поглежда с тъмните си очи. — Естествено, да. Но ако на мое място бе тая, Флора, можете да бъдете сигурни, че нещата щяха да се развият малко по-другояче и съвсем не тъй естествено.

Тя млъква за малко, колкото да допие кафето си и да поеме цигара от пакета, който Борислав галантно й поднася. Щраквам запалката и Розмари продължава:

— Разбира се, не ги пуснах веднага. Трябваше най-първо да се оправя с оная малка лицемерка, дето лежеше вързана горе на дивана. Не я застрелях, на което вие също ще кажете „естествено“, макар че естественото бе именно да я застрелям, та да млъкне завинаги. Само че, Пиер, аз съм слаба жена. Толкова слаба, че навярно нямаше да се добера до брилянтите, ако вие не бяхте ми помогнали.

— Не държа на благодарностите — избъбрям великодушно.

— Вие не ги и заслужавате, мили! — срязва ме Розмари. — Защото тия диаманти, изглежда, е еднаква щедрост сте ги обещавали на всички: и на мене, и на Флора, и на Бентън, и на Виолета, и на целия квартал.

— Какво да правя, такъв ми е характерът. Обичам да доставям радост на хората, скъпа. Умирам да доставям радост. Но колкото до брилянтите, а не до празните обещания, брилянтите още от самото начало бях ги нарекъл на вас… В името на общата ни слабост към импресионистите… И на нашето старо приятелство…

— Не съм сигурна, че е тъй, макар да искам да го вярвам — позволява си жената да формулира известно съмнение. — И въпреки всичко съм ви благодарна: защото вие ги открихте, а аз ги получих.

Тя замълчава и навярно някакъв не твърде приятен спомен я спохожда, понеже неохотно пояснява:

— Получих ги всичките минус два.

— Защо „минус два“?

— Ами заради тази проклета Виолета! Ако беше Флора, навярно нищо нямаше да й даде, но аз с моята мекушавост й подарих два…

— Това е бил акт на великодушие не само към нея, но и към бедните деца — позволявам си да поясня.

— Защо към бедните деца? — учудва се Розмари.

— Защото тя ми бе доверила, че ако някой ден получи диамантите, ще построи с тях детски дом на брега на езерото.

— Детски дом? — поглежда ме презрително жената. — Не очаквах такава наивност от мнителен човек като вас. Нейната красива мечта, на тая подла и хилава лесбийка се казва Ема Фрай, стара приятелка от пансиона, нали знаете тия пансиони за млади девици, дето се развъждат млади лесбийки. И Ема Фрай не е никаква мечта, а съвсем реална и съвсем покварена кукличка от Лозана — научих го още оная ужасна нощ, когато се наложи да проследя Виолета до Лозана и да я чакам до заранта в колата си, додето тия две мръсници вътре в къщата се забавляваха, а на сто метра дебнеше онзи нещастник Пенеф. Детски дом ли? Детският дом, скъпи мой, носи името Ева Фрай и не е никакъв детски дом, а най-обикновена развратница, и нашата целомъдрена лесбийка още от студентски години живее в брачни връзки с тая Ева, а Ева я върти на малкия си пръст, и ако Виолета наистина бе успяла да пипне всички брилянти, без друго щеше да ги постави в крачката на Ева, само че не изведнаж, тя не е толкова глупава, а на порции, за да може цял живот да има до себе си тая улична кукличка с всичките й перверзни номера.

Тя замълчава за миг, сякаш за да преодолее налегналото я отвращение. Сетне казва:

— И въпреки туй наложи се, както виждате, да й подаря цели два брилянта, за които бях рискувала кожата си.

— Подарихте й два от нейните собствени — уточнявам. — И, естествено, най-дребните.

— А вие да не искате да й дам най-едрите? И откъде накъде „собствени“? Те са крадени тия брилянти и аз й го казах съвсем ясно, а тя вика „знам, че са крадени, но това няма да ми попречи да ви предам на полицията“, и трябваше най-накрая да й дам нещо, за да млъкне.

— И я развързахте…

— Не съм дотам глупава. Пъхнах й ги под дюшека, за да миряса, и слязох да освободя ония. Въоръжена с пистолет, разбира се. И добре, че двете с Флора имахме пистолети, защото Бентън вече бе се ококорил и гледаше на кръв. Но ние добре го респектирахме, особено Флора, която всеки миг бе готова да му пръсне черепа, така че си тръгнахме, аз — с диамантите, а Флора с тия две чанти, които допускам, също не са за изхвърляне.

— И тя докрай не се изкуши да ви пусне един куршум?

— А защо да рискува да получи моя? И после, мисля, че се бе примирила. Смъртта на Брунер все пак й беше подействувала. Ние сме жени, Пиер! Ние не сме такива зверове като мъжете.

— Знам, знам — кимам. — Вие сте чувствителни и нежни. Тайфуни с нежни имена.

Всъщност всички те, и жените, и мъжете, бяха понесени в тази история от един и същи тайфун — тайфуна на алчността, и той ги изтръгваше от всичко останало и ги караше да забравят всичко останало, и връзките, и привързаностите се късаха като гнили конци под напора на необуздания копнеж към едно съзвездие брилянти от първа величина. Що се отнася до женските тайфуни, не мога да отрека, че те бяха духали донейде в моя полза. Може би защото не съм женомразец.

При тая мисъл поглеждам бегло Розмари и запитвам:

— А как е вашият Грабер? Навестихте ли го в болницата?

— Защо в болницата?

— А къде другаде? За в гробищата още е рано.

И за да я поставя в курса на нещата, подавам вестника.

— Ах, този мръсник! — произнася тя, още не дочела информацията.

— Кого от двамата имате предвид?

— Бентън, разбира се. Грабер може да не е цвете, но никога не би стрелял в жив човек.

— А кой би стрелял в мъртвец? Всъщност вие би трябвало да сте доволна. И да благодарите на Бентън.

— Вие сте циник, Пиер.

— Казвали сте ми го вече.

— Макар да не съм доволна, трябва да ви призная, че се чувствувам облекчена. Грабер никога не би ми простил…

— А сега накъде? — питам.

— Ако искате да знаете накъде, можете да ме придружите. Вие сте, общо взето, скучен човек, разбира се… Но кои са интересните? Само че вие няма да ме придружите. И аз няма да ви кажа „накъде“. Пък и какво значение?

— Никакво — признавам. — Исках просто да чуя откъде ще започне мечтаният рейс към щастието.

— Щастието? Вие знаете, че не съм претенциозна. Но нямам и никакво намерение да старея, завряна в оня таван, и да се грижа за ипотеките му.

Тя наистина не прилича на човек, потръпващ от щастие. Старата история: мечтата, веднъж постигната, губи блясъка си, дори и да е била диамантена. Идва всекидневието. Идват несполучливите опити да вкусиш желаното. Защото веднъж вкусено, то се оказва малко блудкаво на вкус. И идват рисковете един или друг мошеник, по-рано или по-късно, да те освободи от бремето на лесно придобития капитал.

Побъбряме още малко за току-що случилото се, а после настъпва моментът, когато Розмари поглежда часовника си и обявява, че трябва да тръгва. Ставаме да се сбогуваме и когато ми подава ръка, бившата квартирантка казва:

— Е, Пиер… Навярно вече няма да се видим…

— Навярно… — повтарям машинално.

— Че целунете ме де!

Неудобно ми е от Борислав, но още по-неудобно е да стоя като гипсиран, след като толкова време сме били заедно в оня зелен хол на оная глуха вила, сред оня загубен квартал.

Навеждам се и я целувам, и усещам ръката й, опряна на бузата ми, сякаш се опитва да ме задържи един миг повече.

Сетне Розмари тръгва, ала преди да поеме по стълбата, наново се обръща и ми маха леко с ръка.

— Каква жена!… — чувам гласа на Борислав.

Да, наистина. Но всъщност каква жена? Луташ се из тия привидности, без да знаеш докрай дали наистина си ги разбулил. Привидности на нещата, на събитията и най-вече на хората. Наблюдаваш я, додето решиш „това е“, но после идва нещо ненадейно и решаваш, че не е „това“, а не знам какво си, додето по-късно разбираш, че не е и не знам какво си, също като ония дървени матрьошки, дето развинтваш една, а в нея се оказва друга, а в другата — трета. Само че при матрьошките винаги има край и подир четвъртата или петата стигаш до последната. А при някои хора можеш да смъкваш обвивките, колкото си щеш, без да бъдеш сигурен, че си стигнал най-сетне до истинската легитимация.

Борислав е дотам очарован от вида на приятелката ми, а също и от импулсивния й нрав, че поръчва още по едно кафе, едно последно, както обещава, и ние вече го допиваме, това, последното, когато на терасата ненадейно израства ново действуващо лице, и по-точно нова дама, царствена и импозантна като алпийски масив.

— А, Пиер, момчето ми! Познах по колата ти, че си нейде наоколо — произнася Флора спокойно, сякаш сме се срещнали на асфалтовата алея до Остринг.

Ставам, за да извърша отново церемонията по представянето и да настаня пищната самка на съседния стол.

— Вие вече сте закусили… — установява тя. — Аз също бих хапнала нещо…

Русата австрийка приема поръчката, която по своята изчерпателност надхвърля закуската и граничи с обеда. Сетне Флора самодоволно се изпъчва, за да даде възможност на Борислав да оцени очертанията на могъщия бюст, и в знак на упрек замахва с показалец в моя посока:

— Трябва да благодариш, че имам слабост към тебе. Иначе заслужаваш не знам какво… задето ме затвори с оня там в бункера…

— Ако е точно за това, мисля, че ти трябва да ми благодариш, скъпа Флора. Това беше единственият начин да те предпазя от куршумите и в същото време да ти спестя задушаването.

— Лъжец! — замахва отново тя с пръст. — Ти не си могъл да знаеш, че ще има куршуми.

— Затуй пък знаех отлично, че хората на Бентън са нейде в съседство. Бентън не би потеглил в неизвестността с мене, без да даде инструкции на хората си да го следват.

— Глупости. Хората на Бентън ги е докарала оная глупачка Розмари. Лепнали са се за нея и ги е докарала.

— А къде са се лепнали?

— О, това е цяла история. И не ме карай да ти я разправям преди закуска. Просто умирам от глад.

Келнерката донася най-сетне подноса, който този път е по-претоварен от всякога, тъй като освен маслото, конфитюра и кифлите, изобщо неизбежните съставки на една хотелска закуска, съдържа още варени яйца, пушен бут и огромен резен шоколадена торта.

Изпиваме прочее още по едно кафе, вече не знам кое поред, додето Флора опустошава блюдата. И едва когато стига до тортата, немкинята добива желание за словесно общуване:

— И туй, дето ни оставихте с ония изродчета Тим и Том, бе също един кален номер, Пиер!…

— Само че аз не съм автор на номера: Бентън ме беше притиснал.

— Така си и помислихме. Но от страна на Бентън това беше наистина един кален номер. И той си е получил заслуженото. Не четохте ли? Задържан е…

— Научих го вече. Обаче вас не са могли да ви задържат…

— Кой да ни задържи — поглежда ме тя недоволно.

— Имам предвид ония двамата: Тим и Том.

— А, ония двамата! Това е друга работа. Отпърво ние с Розмари изобщо не разбрахме какво точно е станало. Помислихме, че вашият съдружник наистина ви е извикал и че Бентън с присъщата си мнителност е решил да ви придружи. Но после нещата много се проточиха. Нещо ми подсказва, че са се наговорили, викам на Розмари. Отишли са за брилянтите. Пиер знае скривалището, а Бентън вероятно стиска това, което Пиер желае да получи, така че решили са да се разменят, а нас са ни оставили да стоим и да ги чакаме тук като последни глупачки. По какво съдите, че Пиер знае за скривалището? — пита Розмари. Само днешните наблюдения ми са достатъчни, викам, защото, ако мислите, че ние с Пиер сме прекарали деня да правим любов, дължа да ви заявя, че се лъжете. В такъв случай не е трудно да ги проверим — предлага Розмари, — защото вероятно са в къщата на оная, Виолета, в Лозана. Само че трябва да знаем и къде се намира къщата, викам аз. Ако вие не я знаете, други я знаят — казва Розмари, — но каква е гаранцията, че няма да ме преметнете? Сега време за премятане ли е, викам, ние сме две бедни жени и трябва не да се премятаме, а да си помагаме. Звучи хубаво на думи — вика Розмари, — но каква е гаранцията. Най-после успях да я убедя, тази опърничава жена, че додето ние с нея тук си търсим гаранции, вие двамата там ще отмъкнете брилянтите, така че накрая решихме да рискуваме и да тръгнем веднага, само че едва се опитахме да тръгнем и трябваше да разберем, че сме пленници на ония две дегенератчета — Тим и Том. Аз, разбира се, както знаете, не съм от страхливите, още повече когато става дума за такива пигмеи, и се опитах да им покажа, че в нашия век на равенство и жените могат нещо, но макар да си послужих за целта с един стол, нападението мина, понеже тези две кретенчета бяха изпечени в разните там карате или джудо и изобщо накрая се озовахме добре завързани за креслата, без да говорим за добавъчните синини, някои от които бих ви показала, ако приличието го позволяваше…

— Не допускам, че подобни дреболии могат да ви правят впечатление — промърморвам.

— Не, разбира се. Вие знаете, че не съм чак тъй впечатлителна като вашата Розмари, понеже не съм и кльощава като нея, но все пак оставаше основният факт — че бяхме приковани и осъдени на пълно бездействие, докато вие там в Лозана…

— Ние там в Лозана бяхме още по-приковани — напомням. — Така приковани, че бяхме готови за оня свят.

— Вярно е. И аз ви спасих. За което не чух никой да ми каже мерси…

— Ако не съм го казал, то е само защото думите са слаби да изразят чувствата ми, скъпа…

— Да, да, знам добре, че си по празните приказки… Но за да се върнем към същественото, трябва да кажа, че тъкмо в мига на най-голямото отчаяние в хола през терасата с едно внезапно разбиване на вратата нахълта моят Макс. Понеже аз знаех, че Макс, когото тъй неприлично бяхме зарязали в Женева, рано или късно щеше да дойде да ме потърси, затуй му бях оставила в квартирата си една бележчица, че се намирам у Бентън. Не знам дали трябва да ви описвам сражението, още повече и аз самата, както бях вързана, можех да го наблюдавам съвсем частично, но затуй пък имах щастието да видя добре края, когато тия двама лилипути с техните японски хватки бяха навити като мокри пачаври и запратени в ъгъла, а после и съответно завързани на нашите места, за да имат достатъчно време да премелят станалото. Подир което Брунер се зае да изцеди сведенията за вилата от вашата Розмари и може би щеше да я осакати за цял живот, ако аз не бях му казала, по-кротко, Макс, все пак това е дама, остави я сама да изплюе адреса, в края на краищата тя е разумна жена. Така че Розмари изплю адреса и настоя да потеглим заедно, така че аз пак трябваше да взема думата — макар да знаете много добре, момчето ми, че не съм от приказливите, — да взема думата и да обясня на вашата приятелка, че този живот, на който сме осъдени, не е нищо друго освен едно състезание по бягане и всеки тук бяга на свой риск и отговорност и върху собствените си крака, и ако тя без друго иска да присъствува на празника, да се качва на червената си черупка и да потегля. Това беше един наистина благороден жест от моя страна, за който също никой не ми каза мерси и който ми струваше една малка дреболия от девет колосални брилянта, но когато ти е писано да направиш една глупост, автоматично се налага да я платиш. Защото в момента аз имах до себе си моя Макс и бях сигурна, че Макс няма да допусне никой да се подиграе с интересите ми и не можех да предполагам, че няколко часа по-късно едно мизерно пигмейче, наречено Тим или Том, ще изпразни пълнителя в гърдите на Брунер, а тъкмо така се случи и аз бях принудена да завърша операцията ето с тия две голи ръце…

— А може би и с един пистолет — подхвърлям.

Тя ми отправя остър поглед и разкошните сини очи изведнъж изсивяват:

— Да не би да си срещал Розмари?

— Розмари ли? Че къде да я срещна?

— Помислих си го, понеже наистина имах пистолет. Само че вече бе късно. И Брунер бе убит.

— Не виждам да си в траур, скъпа. А черното би ти стояло добре. Ще изглеждаш още по-стройна.

— Би трябвало да разбереш най-после, момчето ми, че не залагам на излишната стройност като твоята Розмари, а на обратното. На тоя свят все още има мъже с нормални вкусове.

— Значи изтърва брилянтите… — обобщавам. — Положих толкова труд да ти ги осигуря, а ти накрая ги изтърва.

— Нямаше да ги изтърва, ако преди да излезем оня ден от Лозана, бяхме свили с колата към вилата на Виолета. Само да знаех за вилата на Виолета… Но ти си знаел и ключът ти беше в джоба и въпреки това не ме заведе.

— А знаеш ли какво щеше да стане, ако бях те завел? Щяхме и досега да лежим с тебе двамата в оня бункер и никой нямаше да дойде да ни отвори, защото никой освен мене не знаеше скривалището. И като казвам „щяхме да лежим“, навярно разбираш, че не става дума за любовна прегръдка, а за оная, другата, гадната и студената — на смъртта.

— Наистина… Онази усойница вече е дебнела… Просто не се сетих.

— Все пак смятам, че поне си попреровила куфарчетата, скъпа. Там имаше доста нещица.

— Какво ще ги ровя. Прибрах ги, както си бяха и ги заключих в банковия сейф на мое име. И все пак това не са брилянти. Но и аз не съм алчна. Когато имаш интелект, можеш да минеш и без брилянти. Те са нужни на такива вятърничави персони като твоята Розмари. Нужни са й, за да ги пропилее с някой такъв като тебе, дето също не знае цената на парите. Колкото до мене, аз имам други планове…

— По търговската част… — сещам се. — Фрау Пулфер…

— Не ме бъркай с фрау Пулфер, момчето ми. Аз не работя на дребно.

— Разбрах, ще откриеш хотел — сещам се отново.

— Хотелите, това не е лошо — кима дамата. — Но имат бавна възвръщаемост. Ще открия един шик ресторант, на едно шик място…

— И ще ме вземеш със себе си…

— В никакъв случай — възразява Флора.

— Но нали постът на домашното куче е вакантен.

— Да, но аз нямам навик да държа и домашна змия. Ти си тежък характер, момчето ми. Да оставим, че имаш вкус към двойните игри, но обичаш и да командуваш…

— Разчитах на по-голяма симпатия — промърморвам унило.

— Всъщност бих те взела… — забелязва Флора, — ако не беше забъркан в ония там опасни неща, политическите. А щом ти си забъркан, значи ще забъркаш и мене. Не, Пиер! Аз обичам парите, обаче не мразя и спокойствието.

— Ясно: трябва ти съпруг.

— Ако ми потрябва, лесно ще го намеря. Въпреки че нямам ръста и килограмите на твоя американски феномен. Мъжете с нормални вкусове, макар да намаляха застрашително, но все пак още не са напълно измрели, момчето ми.

— Щом само на тази маса са двама…

— Драго ми е да го чуя — отвръща тя с такъв тон, сякаш друго не е и очаквала. — Обаче мисля, че е време да тръгвам.

Изпращам я дружески до стълбата и стоически изтърпявам бодрото й ръкостискане:

— Ако някой ден съдбата те запрати в моя ресторант, който и сама не знам още къде ще е, бъди сигурен, че обедът ще бъде за сметка на стопанката — обещава ми тя.

Но после, вече тръгнала, подхвърля, за да не си въобразя прекалено:

— Първият обед!

Връщам се, за да уредим най-сетне сметката.

— Каква жена! — произнася с нюанс на адмирация Борислав.

— Жена и половина — съгласявам се.

И ето че малко по-късно ние летим в черното волво върху лентата на шосето, виеща се сред изумрудените хълмове. Сега обаче на кормилото е вече Борислав и това ми дава възможност най-сетне да призова на среща съня, който, както е известно, е по-малкият брат на смъртта. Щом е по-малкият брат, няма нищо опасно. Лошото е да не те прегърне сестра му, голямата.

— Омръзна ми да ги слушам тия ваши истории — признава Борислав. — Брилянти… брилянти…

— А мене питаш ли ме? — промърморвам.

— И какво има толкова в тия брилянти? — продължава да умува приятелят ми.

— Там е работата, че нищо. Чист въглерод.